Фалшификации на класическата география на Европа

брой 6 2016
Typography

По правило, понятията в науката служат за провеждане на обективни наблюдения, изследвания и търсения с цел постигане на резултати, разкриващи възможно най-обективна картина за същността и характеристиките, присъщи на едно или друго явление от света, в който живеем.

Нито публикуването на определени резултати и статии в научни издания, нито титлите на техните призвани или нерядко само "звани" автори, са достатъчна гаранция за научност, обективност, рационалност и безпристрастност на онова, което се поднася като „научни резултати“. За съжаление, има и такива случаи, в които зад претенциозно натрапвани „научни концепции“ се крият идеологически постулати и политически намерения. В случая, който предлагам за обсъждане, не става дума за спорни научни тези, дискусионни твърдения, едностранни трактовки по определени исторически и/или геополитически въпроси, а за смесване на обикновено невежество със съзнателни фалшификации на фундаментални понятия като Европа, регион и цивилизация.

Европа и нейните граници

През последните няколко години, в полски научни и публицистични списания се появиха публикации на географа Витолд Вилчински, посветени на Европа и нейните граници (2011, 2014, 2015). В проблемно-тематично отношение въпросните издания се намират на границата на науката и идеологически ангажираната публицистика. Авторът пък и професор в Педагогическия университет в Краков и се представя като привърженик на - както самият той я нарича - „класическата концепция“ на географията. В текстовете на Вилчински срещаме многократно твърдението, че по време на класическото развитие на географията основно понятие (!) в нея е цивилизацията, а наблюденията на географите върху света са пречупвани през призмата на „хуманистичния подход“. Това са и причините за критичната му оценка на съвременното развитие на географията, включително и на полската, в които доминират изследванията на природния блок дисциплини. Без да навлизам в подробни обяснения, ще отбележа абсурдността на тези неоснователни внушения, тъй като в съвременната наука съществуват множество концепции, използващи цивилизационния критерий (обикновено в съчетание с редица други) при делимитацията на наднационалните региони. В някои свои текстове, авторът е по-подробен, уточнявайки, че има предвид френската класическа школа в географията (Wilczyński, 2014). Именно в нея цивилизацията е ключов термин, а „регионите“ са определяни въз основа на „цивилизационния критерий“, без, разбира се, Вилчински да посочи нито една схема на регионализация, предложена в рамките на това течение. На подобни „идейни предпоставки“ се базира 100%-товата, автентична измислица на полския професор, че по време на „класическата география" Европа не е била „континент“, а някакъв хомогенен „регион“, заселен от западната (латинската) цивилизация“. Такъв, според него, бил подходът на „френските географи-посибилисти“. Всички тези твърдения не са подкрепени от нито една историческа карта или поне от един коректен цитат (име и фамилия на автор, заглавие на научен труд, година на издаване, страница и т.н.).

Ще припомня най-напред значението и хронологичните рамки на понятието класическа география. Въпреки че корените на класическата география ни отвеждат още във времената на класическата Античност, основите на географията като съвременна академична дисциплина са поставени в края на XVIII и в първата половина на XIX век (Hartshorne, 1939). Що се отнася до френската класическа школа в географията, тя представлява една от големите географски школи, наред с немската, руската и англо-американската. Посибилизмът на Пол Видал дьо ла Блаш и Елизе Реклю се развива в края на XIX и в началото на XX век. Не е известно обаче, кой точно посибилист е определял Европа като „регион на западната/латинската цивилизация“. Като цяло, при оформянето на географията като класическа университетска дисциплина в течение на целия XIX век, господстват идеите на географския детерминизъм, но цивилизацията не е основно понятие в нея. Преобладаващата част от публикациите са посветени по-скоро на въпроси от геологията, геоморфологията, почвознанието, климатологията, на изучаването на флората и фауната в отделни страни, региони и континенти. Разбира се, силен акцент е поставян и върху връзката със стопанската дейност на човека и неговата култура. Неслучайно в своя няколкотомен труд „Космос: план за описание на физическия свят“ (в оригинал „Kosmos: Entwurf einer physischen Weltbeschreibung“) от средата на ХIX век, всепризнатият класик на съвременната география Александър фон Хумболт я определя като природна наука. Не е известно хуманистичният подход да е служил като методологична база на географските изследвания през този период, тъй като значението му се утвърждава едва през втората половина на ХХ век. Впрочем, и през XXI век, след няколко десетилетия на хуманизация, социологизация, екологизация на научното географско мислене, хуманистичният подход далеч не представлява методологична основа на географията. Публикациите с подобна изследователска ориентация са минимална част от общото им количество, като това важи преди всичко за източноевропейските държави.

Вилчински намира широко поле за изява на своите визионерски идеи в статията „Европа – географска общност на духа“ (Wilczyński, 2011), лансирайки своеволни тези за същноста и границите на Европа, европейската цивилизация, западното и източното християнство. С императивен тон той издига своя „критерий“, че Европа е територията на западната/латинската цивилизация, която свърша на източната граница на Полша. Същите тези, без преработка, са повторени и в друга статия (Wilczyński, 2014: 17, 25, 26, 27). Според автора, европейските граници на запад, юг и север са ясно очертани. В тази връзка ще напомня, че принадлежността на редица острови към Европа никак не е безспорна, независимо дали тя е смятана за континент или полуостров. Тази тема обаче не е цел на настоящия коментар. Затова ще се съсредоточа върху проблема за източната граница на Европа, който очевидно не дава спокойствие на Вилчински. В нито една от публикациите си той не смята за нужно да уточни, къде точно според него минават западните граници на Европа и дали техният критерий е цивилизационен или по-скоро физикогеографски. Вероятната причина е, че Вилчински не държи на принципа на логична последователност и избягва елементарния методологичен въпрос: защо западните граници могат да бъдат физикогеографски (бреговата линия на Европа), а източните – „цивилизационни“? Друг е въпросът, че неговата версия на последните няма как да бъде приета като основана на цивилизационния критерий при положение, че е идеологически обременена.

Идеологизацията на географията

Насочвайки вниманието си към необятната тема за психологията на източните славяни, Вилчински отбелязва, че в интерес на политическите цели на Германия и Русия в началото на XVIII век границата е прокарана условно по Уралските планини, за да могат и руснаците да се чувстват европейци, понеже страдат от комплекси и гледат със завист на Европа (Wilczyński, 2011). Следвайки собственото си въображение, без да цитира нито един руски източник, авторът решава, че „за определени политически цели“, принадлежността към Европа се оказва нужна на руснаците. Според него, те не искат да признаят самоятоятелността на европейската (латинската) цивилизация и различието и от собствената им култура (Пак там).

В подобен дух, твърди Вилчински, поради спецификата на своето географско положение и понеже изпитват някакъв „дискомфорт“, руснаците „предлагат“ идеята за „Европа от Атлантика до Пацифика“ (Wilczyński, 2014: 23). Тази геополитическа концепция обаче има своята история, като съвсем не се покрива със заклинанията на полския автор. Както е известно, след края на Втората световна война, френският президент Дьо Гол лансира идеята за Европа от Атлантика до Урал. През 80-те години на ХХ век белгийският геополитик Жан-Франсоа Тириар разширява въпросната концепция, чератейки геополитическа визия за Голяма Европа от Исландия до Тихия океан. Тъкмо по този начин, в средите на западните континенталисти, се зараждат и еволюират идеите на паневропеизма.

Според Вилчински, именно поради установяването на източната граница на Европа преимуществено по Уралските планини, в началото на XVII век, Европа несправедливо се е разширила с територии от нелатинската цивилизация. Като това очевидно се отнася и за земите на България, Гърция, Сърбия, Румъния, Албания, Македония, Молдова и други съвременни държави. Ще припомня, че част от тях са разположени върху някои от най-рано усвоените земи на Европа, представляващи на практика люлката на европейската цивилизация. Авторът обаче оценява това като грешка, като дава израз на своите отксъслечни разсъждения по темата Русия. Тя е единна държава и – тук е поставен поразяващ със своята неконструктивност въпрос – „какъв е смисълът руските ландшафти да се делят на европейски и азиатски, след като те са еднакво руски?“ (Wilczyński, 2011). Длъжен съм да призная, че аз лично досега не съм срещал класификация на ландшафтите в Русия на „европейски“ и „азиатски“, а смисълът на една такава подялба вероятно може да обясни единствено самият Вилчински.

По-важното в случая е, че ако авторът наистина познаваше фундаменталните постижения на класическата география, едва ли би направил подобни конфузни изводи. Далеч преди Уралските планини да бъдат предложени като източна граница на Европа в трудовете на Столтенберг и Татищев, земите на Рус, т.е огнищата на етногенезиса на източнославянските и редица други православни народи, винаги са били разглеждани като част от географското и културното пространството на Европа. Това положене на нещата не би се променило, ако приемем античната граница на Европа на Дон (в някои публикации тя се използва чак до XVIII век), утвърдена в VI-Vв. пр.н.е. от античните историци, географи и картографи. По-долу представям една малка част от стотиците карти от класическия период на развитие на науката – картите на Абрахам Ортелиус (фиг. 1), и Йодокус Хондиус (фиг. 2). Те представят Европа като територия, обхващаща не само земи на латинската, но също на православната цивилизация, както и ислямската.

Безспорно е, че прокарването на източната граница на Европа по Урал, както и редица други граници, е основана на научна концепция и до определена степен е условна. Въпреки това, Уралските планини са признати за граница между Европа и Азия, включително от Международния географски съюз. Както показват училищните карти, този гигантски обект отделя огромните пространства на Източноевропейската равнина от Сибир. В случая обаче, за автора не е важно да докаже с научни аргументи и факти къде минава една или друга граница, според неговия „критерий“. Неслучайно той не представя нито словесна, нито картографска версия, къде точно преминава не само източната, но и западната, южната и северната граница на латинската цивилизация, която смята за синоним на Европа. Вилчински избягва навлизането в досадни, второстепенни детайли и търсене на доказателства, което е типичен белег за лъженауката. От значение е единствено парадирането с мегаломански фрази като „географска общност на духа“, „класически школи“ или „критерии на класиците“.

Ще припомня, че още от появата си преди повече от 2000 години на античните карти като регион в днешна Тракия, Европа не е била и по обясними причини не е могла да бъде синоним на латинската цивилизация, тъй като в този район не може да се говори за такава. Дори и по време на османската окупация на Балканите (в определен период и на части от Централна Европа), тези земи са наричани от учени и пътешественици „Европейска Турция“ или европейски части на Османската империя.

Според „критерия“ на Вилчински, понятията Европа и западна/латинска цивилизация са синоними. Ако западната граница на Европа е бездискусионна, тогава възниква въпросът към коя цивилизация принадлежат Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Британските Вирджински острови, Боливия, Парагвай или Филипините? Ако приемем, че латинската азбука е един от белезите на латинската цивилизация/Европа, а няма как това да бъде оспорено, остава открит въпросът към коя цивилизация принадлежи например съвременна Турция, в която се използва именно тази графична система.

Фигура 1 Карта „Evropae” от A. Ortelius, 1570 г. 

Фигура 1 Карта Evropaeот A. Ortelius, 1570 г.

Източник: http://www.aradersf.com/europemapselection.html(Достъп 23.04.2015)

Фигура 2 Картата Nova Europae Descriptio на J. Hondius, началото на XVII в.

Фигура 2 Картата Nova Europae Descriptio на J. Hondius, началото на XVII в.

Източник: www.raremaps.com/gallery/detail/40361mp2/Nova_Europae_Descriptio/Hondius.html (Достъп 23.07.2015)

 

За да напомни пред пред наивните читатели своя дълбоко провинциален стереотип, че Европа е синоним на латинската цивилизация, според „класическата география“, в обширната студия „География и метагеография на земите на стара Сармация“ (Wilczyński, 2014) авторът отново дава поле за изява на своето въображение. Както настоятелно посочва, „в класическата география“ земите „на изток от Полша“, са били наричани Сармация. Това е „правилното“ историческо название на тази част от света. Прокрадва се фалшива теза, че Европа и Сармация са били два отделни региона, а източните славяни са наследници на съвременните сармати. Ударна струя неподправено чувство за хумор е насочено към читателя след предложението на автора за синонимно използване на имената Рус и Сармация, защото „май името Рус е налично само в славянските езици“. В славянските езици земите на изток от Полша би трябвало да се наричат Рус, а неславянските – Сармация (Пак там: с. 27). В действителност и Рус, и Сармация, и техните деривати, са названия, използани и в славянските, и в неславянските езици. Това са повече от елементарни и лесно проверими факти, поне за онези, които все още се интересуват от факти. По-важно е обаче, че тези понятия отговарят на съвършено различна историческа, географска и етнолингвистическа реалност. Изключването на Сармация от Европа и тяхното противопоставяне е абсурдно най-малкото поради обстоятелството, че още от времето на Птолемей този голям античен регион е поделен на европейска (доминираща със своите териториални размери) и азиатска част с граница Танаис (Дон). Демонстрирайки загриженост за точността на географските названия на чужди страни и народи, в заключението на своята статия авторът се обръща към украинските, руските и белоруските географи с надеждата да помислят и да приемат неговото „предложение“, а именно - да престанат да наричат своите земи Източна Европа за сметка на името Рус. Авторът явно не знае, че Рус, която винаги е била част от Европа, е понятие, срещано в исторически източници поне от втората половина на IX век. Имената на държавите Беларус и Русия очевидно също имат нещо общо с понятието Рус. Следователно, нуждата географите от въпросните страни да приемат названието Рус е точно толкова назряла, колкото и нуждата английските и шотландските географи да приемат името Британия за своите страни, или пък Швеция и Норвегия името Скандинавия.

Абсурдността на тези „предложения“ се мултиплицира от факта, че именно в полското общество от XVI – XVII век насам е популярна идеята за произхода на славяните от сарматите, а техен главен клон са именно поляците. Редица писатели и публицисти разпространяват термина „Сармация” като (мито)географско понятие, служещо за самоидентификация на шляхтата с убеденост, че тя произхожда от древните сармати. В полския сарматизмъм е вплетена идеята за превъзходство на полската аристокрация над руските, еврейските и литовските жители на Жечпосполита и съседните страни. Специалистите по история на изкуството обособяват стил полски или сарматски барок, в който се преплитат влиянията на Западна Европа и Ориента, примесени с автентични местни традиции. Сарматският стил има силно присъствие в облеклото на шляхтата. В него се долавят влиянията на Изтока – турски, татарски, унгарски, а дори и персийски (Sarmatyzm w kulturze szlachty polskiej XVII – XVIII w.). Още повече, в рамките на същата статия, Вилчински влиза в противоречие със самия себе си, цитирайки Плиний Стари, според когото на запад Сармация се простира в земите до Висла (Пак там: с.10), които обхващат по-голямата част от земите на историческа и съвременна Полша.

Както е известно, възникването на Европа върху географските карти по времето на Античността е свързано с обособяването на регион с такова наименование в земите на днешна Източна Тракия. По въпроса за географските корени на Европа и европейската цивилизация, Вилчински е на друго мнение: тя „датира от ранното средновековие, когато в западните части на бившата Римска империя, на романо-келтска етническа основа, германските племена започват да организират феодални държави, разлчини от Източната Римска империя“ (Wilczyński, 2011). Източната римска империя не намира място в идеологическия модел на Европа, но заслужава да се отбележи, че Витолд Вилчински поне споменава за нейното съществуване. Постиженията на цивилизацията на траките, на елинистичната цивилизация или империята на Александър Македонски, поставили в действителност фундаментите на европейската култура, вече принадлежат на по-дълбоки исторически пластове, които убягват от не особено амбициозната историческа перспектива на Вилчински.

С претенциозен тон, говорейки от името на Европа и на рационалността едновременно, авторът гръмко декларира: по-нататъшното използване на името Източна Европа би било „обида за рационалността“. Не уточнява обаче, към коя Европа тогава ще се отнася Полша при положение, че земите на изток от нейните граници хипотетично не са Европа – Западна или Източна, защото Централна Европа влиза в конфликт с „концепцията“ му? При положение, че източнославянските земи не са Европа и ако Полша е Западна Европа, остават открит въпросът кои земи и народи тогава формират Централна, а кои – Източна Европа? Това са неудобни въпроси, на които Вилчински няма желание да отговори. Отговорите – повече от очевидни – не пасват на лишените от конструктивна мисъл идеологически заклинания.

Част от творческите идеи на преподавателя от Педагогическия университет в Краков са посветени на географската регионализация на Европа. Ще обърна внимание на част от тях:

– „Западна и Източна Европа не са географски названия. Чисто и просто, няма място за такива названия“;

– „Въпреки че географията не отделя такива региони, названията Западна и Източна Европа се използват много често“;

– „Централна Европа не съществува като географски регион. Mitelleuropa не е географско название, затова тя не съществува на картите“ (Wilczyński, 2014: 14-15).

Може да се съжалява, че авторът не уточнява към коя точно област на познанието отнася понятията Западна, Централна и Източна Европа. (Без)смисълът на цитираните ирационални умозаключения може да бъде разбран единствено при положение, че можем да си представим ситуация, при която професор по химия твърди „таблицата на Менделеев не съдържа елемент олово, в нея няма място за такива елементи“ или историк достига до заключение „в историографията няма такъв период Средновековие“.

Посветените на Европа статии на Вилчински изобилстват не само с груби злоупотреби с утвърдени от хилядолетия географски и исторически понятия, но и с фалшифициране на цели трагични епизоди от човешката история. Някои твърдения имат революционен характер: „Нацизмът в Германия се е появил в резултат на атака от цивилизация, идваща от Изтока, която е довела до елиминирането на латинската цивилизация“ (Wilczyński, 2014). Уповавайки се на подобни мисловни схеми, авторът щедро раздава оценки, разграничавайки Европа от не-Европа: Европа е цивилизацията на католицизма и протестантството, на традиционна толерантност към различието, на уважение към индивида и неговите права. Православните народи не принадлежат към нея, защото исторически за тях са характерни деспотизъм и робство, друга азбука и т.н. (Wilczyński, 2011). Ще примомня само част от емблематичните за западната цивилизация негативни явления като антисемитизма (явление, познато в Западна Европа още в Средновековието), „Светата“ инквизиция, търговията с роби, социалдарвинизма, расизма, редицата авторитарни режими в първата половина на ХХ в., нацизма, лагерите на смъртта, Холокоста и редица други. Понеже подобни явления не се вписват във въображенията му за вечна толерантност и свобода в западната цивилизация, авторът предпочита да ги припише на някаква неназована цивилизация от Изтока.

В поредицата свои публикации авторът повтаря ключовта си идеологическа теза, че Европа е територията на западната/латинската цивилизация. Въз основа на широтата на своя светоглед, той коментира обаче предимно Русия, по-рядко източното славянство като цяло, демонстрирайки наивни познания за културата и историята на тези народи. Това се дължи на фактът, че авторът не ползва оригинални източници в съответните езици, а допълнително разсъжденията му не са подпомогнати от непосредствени теренни изследвания. След множеството завоалирани и недоизказани мисли, митотворчеството на Вилчински най-накрая е озарено от проницанието, че не само източните славяни искат да нахлуят неканени в Европа, която била собственост на западната/латинската цивилизация, „според класиците“. В емпиричния анализ на статията „Мюсюлманите в Европа…“ (2015: 109) авторът се ограничава единствено до земите на западната/латинската цивилизация, от които изключва Балканите и Рус – те не са Европа. Върхът на пропагандната самодейност е покорен на крилете на твърдението, че Балканите и Рус се отнасят към Европа – внимание! – единствено в публицистиката и в ненаучното познание, в резултат от наложили се стереотипи. Науката отреждала място в Европа само на западната/латинската цивилизация. В случая авторът не само разказва небивалици, но демонстрира неуважение към идеите за Европа на своя сънародник папа Йоан Павел Втори, който многократно подчертава, че Европа е била и остава общност на западното и източното християнство (Delong: 2011).

Ако уважаемият читател по силата на някаква всевиша случайност някога се е натъквал на публикации или той самият си е позволил да бъде автор на такива, в които места и региони като Атина, Олимпия, Микена, Пловдив, Велико Търново, Белград, Охрид, Сараево, Киев, Одеса, Велики Новгород, Санкт-Петербург, Атон, Тракия, Македония, Мизия, Тесалия, Влашко, Босна и Херцеговина, река Марица, Дрина, Ладожкото езеро, Нева, Днепър и.т.н фигурират като част от Европа, то би следвало да има угризения на съвестта, тъй като Витолд Вилчински най-вероятно ще приеме това като обида за своята рационалност.

Може да се съжалява, че в началото на XXI в. подобни митомански пасквили намират място в научната периодика. При това става дума за страна като Полша, в която науката като цяло и в частност географията се отличават с висок професионализъм, обективност и качество на провежданите изследвания. Вероятно по тази причини идеите на Вилчински нямат последователи. Поне засега.

В настоящия текст представих едно изключение, основано на злоупотреби и опити за подмяна на фундаментални научни понятия, лишени не само от задълбочени познания по темата, но също от логика, здрав разум и рационални аргументи. Подобни творения представляват открита подигравка с фундаментални постижения на класическата география, както и с културното наследство на редица европейски народи. Превръщайки се в инструмент за промиване на мозъци в идеологическите визии на повече или по-малко случайни учени и фалшиви месии, те са в състояние да „произвеждат“ образцови с безумието си „изследвания”, лансирайки визии за нови, никому ненужни железни завеси и изкуствени бариери в рамките на Европа и християнската цивилизация. Те нямат място в съкровищницата нито на класическата, нито на съвременната наука, нито пък имат потенциал да предложат конструктивни и хуманни идеи за текущите международни отношения в Европа, между западното и източното християнство, между ЕС, Русия и Украйна.

 

Ползвани източници

Hartshorne R., The Nature of Geography, Association of American Geographers, Lancaster, Penn, 1939.

Sarmatyzm w kulturze szlachty polskiej XVII – XVIII w. www.historicus.cba.pl/renesans/sarmatyzm.doc. (20.09.2009)

Wilczyński W., Geografia i metageografia ziem dawnej Sarmacji, Przegląd Geopolityczny, 9, 2014.

Wilczyński W., Europa: geograficzna wspólnota ducha. „Pressjе”, 26-27, 2011.

Wilczyński W., Muzułmanie w Europie: aspekty geograficzne, polityczne i religijne, Przegląd Geopolityczny, 14, 2015.

Delong M. Stanowisko papierża Jana Pawła II wobec integracji europejskiej. Polityka i społeczeństwo, 8,2011.