(Не)американският ХХІ век

брой 6 2016
Typography

Наскоро руският президент Владимир Путин публично заяви, че САЩ си остават единствената свръхдържава на планетата, каквато са от разпадането на Съветския съюз през 1991 насам. Според него: "Америка е велика държава. Днес тя вероятно е единствената свръхдържава и ние го признаваме".

Истината обаче е, че днес Съединените щати са по-скоро една провалила се (или, ако искате, оказала се неспособна да се справи със задълженията си) свръхдържава в нашия все по-тревожен свят.

Преди 75 години, в навечерието на глобалната конфронтация между съперничещите си свръхдържави и империи, американският медиен магнат Хенри Люс (1898-1967) първи прогнозира, че следващото столетие ще бъде векът на САЩ. През февруари 1941 той публикува в списание Life известното си есе, озаглавено "Американският век", в което посочва, че ако американците осъзнаят, че вече се намират в състояние на война и реагират по подобаващия начин, използвайки своята огромна мощ, следващото столетие ще им принадлежи. Само девет месеца по-късно японците атакуват американския флот в Пърл Харбър, като по този начин вкарват САЩ във Втората световна война. По онова време обаче, американците все още са разединени и не са наясно, как биха могли да се справят с разширяващите се регионални конфликти в Европа и Азия, както и с преживяващите възход фашизъм и нацизъм.

Това е наистина ужасен момент, но въпреки това той е просто нова и разширена версия на нещо, случвало се и преди. През предишните петстотин години рядко е имало моменти, в които най-малкото две (а често три и повече) европейски държави да не се намират в конфликт (който често е въоръжен и кръвопролитен) за доминация и контрол върху значително части от планетата. В хода на историята възникват и рухват велики държави, а на световната сцена се появяват нови, включително Германия и Япония, стремащи се към имперска доминация. Този процес поражда и съвременната глобална надпревара във въоръжаването, целяща създаването на нови още по-мощни и разрушителни оръжия, базиращи се на последните "пробиви" във военната наука. През август 1945 това води до първото (и засега единствено) използване на ядреното оръжие в реални военни действия.

През следващите години САЩ и Съветският съюх се превръщат във все по-могъщи "свръхсили", сдобивайки се с разрушителни средства, излизащи извън рамките на човешкото въображение - някога се е смятало, че с такива разполагат само боговете - и способни да унищожат не само някой конкретен противник на бойната поле, или пък нечия вражеска армада в морските простори, а да изпепелят целия свят. По време на проточилата се почти половин век студена война, тяхното съперничество придоби апокалиптични характеристики, тъй като ядрените им арсенали нараснаха до чудовищни размери. В резултат, ако изключим донякъде Кубинската криза, те си противодействаха косвено, в рамките на "ограничените" войни между техните марионетки, които обаче - както в Корея и Индокитай например - нерядко се оказваха изключително кръвопролитни и унищожителни (включително заради използваните в тях модерни въоръжения).

Самотната свръхдържава

След това, през 1991, Съветският съюз се разпадна и - за първи път в историята - на планетата остана само една свръхдържава. Това беше реалност, която дори Хенри Люс вероятно би сметнал за неправдоподобна. В миналото мисълта за наличието на само една свръхдържава, толкова могъща, че да може самостоятелно да доминира над планетата заради огромната дистанция между нея и останалите, се смяташе за илюзия. Но именно това се случи на практика или поне така изглеждаше, особено на онези, които дойдоха на власт във Вашингтон през 2000-та и много скоро започнаха да мечтаят наяве за планетарна идеологическа доминация на САЩ, т.е. за т.нар. Pax Americana.

По странен начин, нещо също толкова невъобразимо преди се случи и в Европа. На този континент, опустошен от двете най-разрушителни войни на ХХ век, беше създаден единен "съюз", което сравнително доскоро се смяташе за безумен утопичен проект. В недалечното минало самата мисъл, че столетията на национално съперничество, често съпътствано от необуздан национализъм, по някакъв начин ще може да бъде ограничено и някогашните велики държави и империи-съперници ще се обединят в рамките на една мирна организация (пък дори и под егидата на американското глобално влияние) изглеждаше абсурдно. И все пак се случи тъкмо това или поне така ни се струваше доскоро.

Глобалният Brexit

Рядко забелязваме, колко странно всъщност е случващото се на нашата, твърде любопитна планета. След 1991 толкова свикнахме с мисълта за единствената свръхдържава на глобуса и за единния Европейски икономически и политически съюз, че тези два някога съвършено немислими феномена, започнаха да ни се струват нещо съвсем естествено и непредизвикващо съмнение. Кой например би повярвал, че 75 години след като Хенри Люс прогнозира възможния "Американски век", във военен план САЩ няма да имат никакви реални съперници, а на планетата няма да съществуват други, наистина велики държави (освен регионални)?

Тоест, много от това, което днес ни се струва в реда на нещата, се смяташе за изключително малко вероятно, докато не стана факт. Да вземем например Китай. Отлично си спомням, как през 1972, след десетилетията, в които липсваха всякакви контакти и в отношенията ни с тази страна доминираше яростната враждебност, разбрахме, че президентът Ричард Никсън и съветникът му по националната сигурност Хенри Кисинджар са се срещнали в Пекин с Мао Дзедун. Когато един приятел ми се обади и ми съобщи това, първоначално помислих, че се шегува, дори бях потресен, че си позволява подобни абсурдни шеги.

Днес е практически невъзможно да се представим, колко невероятно изглеждаше случващото се по онова време - най-големият комунист и революционер на планетата, спокойно разговаряше с основния представител на антикомунизма. Впрочем, ако тогава някой ми бе казал, че през следващите десетилетия Китай ще осъществи мащабна капиталистическа революция и ще се превърне в икономическия "мотор" на планетата, както и, че това ще стане под ръководството на все още управляващата комунистическа партия на Мао, сигурно щях да го помисля за луд.

И това е само един пример за тънката граница между онова, което ни се струва невъзможно, и реалността. Помислете само, дали преди двайсетина години някой би могъл да си въобрази, че единствената в света свръхдържава може да претърпи толкова унизително поражение в усилията си да подчини света? Ако през 1991 някой би се опитал да убеди мен самия, или пък американските стратези във Вашингтон (въобразили си, че наистина са "господари на вселената"), че единствената останала на планетата свръхдържава с най-добре финансираната, най-мощната, най-технологично напредналата и най-разрушителна армия, която можем да си представим, ще получи през септември 2001 толкова силен удар от една толкова малобройна и немощна групировка, която почти не се забелязваше на фона на безкрайните войни в Големия Близък Изток, бихме сметнали това за абсолютно невъзможно.

Кой би повярвал на някой филм и или роман, в който същата тази свръхдържава, която няма никакви сериозни врагове, в който и да било регион на света, където се водят сражения, ще воюва безуспешно година след година, опитвайки се да разгроми раздробени и леко въоръжени бунтовнически групи (обявени за "терористи") из целия разпадащ се регион? Кой би могъл да си въобрази, че всички мерки, предприети от Вашингтон за да докаже собствената си мощ, ще доведат до непредвидени негативни последици? Кой би могъл да повярва, че пълномащабната военна интервенция в една слаба близкоизточна държава, първоначално обявена за "успешно приключила", в крайна сметка ще се превърне в "пътешествие към Ада"? Кой би могал да си въобрази, че подобно нахлуване може да създаде огромна "черна дупка" в самото сърце на най-богатия на петрол регион, която 13 години по-късно продължава да е кървяща рана и вече едва ли може да бъде излекувана, или пък, че ще провокира хаос и разпад, които както изглежда се разпространяват по цялата планета, подобно на един "глобален Brexit"?

А как да коментираме факта, че след проточилото се 15 години прокарване на подобна стратегия, единственото, което могат да предложат в момента водачите на същата тази свръхдържава по отношение на все по-опустошените близкоизточни територии, е да продължат да прилагат в още по-големи дози същото "лекарство", което през цялото това време не доведе до нищо добро? Всъщност, по-странното е, че през това време в самата Америка не се забелязват сериозни протести по улиците, нито някакви критични гласове в коридорите на властта срещу случващото се, да не говорим, че никой не се опитва да предложи алтернативни пътища към бъдещето.

Представете си, също, че навсякъде, освен в чужбина - в лицето на Русия и Китай, на практика никой не се опитва да противодейства на едиствената свръхдържава, но въпроки това способността и ефективно да използва своя уникален статут през последните години се намира в състояние на свободно падане, дори и в съвсем мирни благополучни региони, с които САЩ тясно си сътрудничат. Ще ви дам един пример: президентът на единствената свръхдържава се появява в Лондон (тук ще напомня, че Великобритания от десетилетия насам не отказва нищо на Вашингтон) за да посъветна британците да не напускат ЕС (т.е. да гласуват с „не” на референдума за Brexit). При това президентът съчетава настойчивите си предупреждения с очевидни заплахи, като посочва, че ако британците не го послушат, най-близкият ни трансатлантически партньор ще се окаже "в края на опашката", по отношение на бъдещите търговски договори с Вашингтон.

Не забравяйте също, че говорим за държава, която стриктно следваше САЩ през всички тези години. Както доста деликатно се изрази по този повод Дейвид Сендър от New York Times: "Нито една друга страна не споделя до такава степен американската визия за света, като Великобритания. Управляващите във Вашингтон ни уверяват, че тя е отдавнашен и най-близък съюзник на САЩ в сферата на сигурността, най-ефективния ни партньор в областта на разузнаването и най-големия привърженик на американските мантри за свободната търговия, които са крайъгълния камък на глобалистките подходи на Съединените щати. Много малко са държавите, които толкова твърдо защитават интересите на САЩ в общоевропейските дебати".

Всички знаем, как реагира населението на нашия най-верен съюзник и другата страна в "специалните ни двустранни отношения" - британците бяха бесни заради намесата на американския президент и на последвалия референдум мнозинството от тях гласуваха страната им да напусне ЕС. Сега сме свидетели на нарастващи опасения за последващи "Фрекзити", "Некзити" и т.н., които могат да доведат до разпадането на ЕС, поставайки началото на нова епоха на националистически настроения в Европа.

Проваленият свят

Така, както гласува Великобритания, вероятно ще гласува и останалия свят. И голяма заслуга за това има Вашингтон. Мечтите на администрацията на Буш-младши за глобална доминация след събитията от 11 септември 2001, се оказаха изключително деструктивни, а оттогава насам положението не се подобрява. Замислете се за огромните райони на планетата, където разрушенията са най-очевидни: Големият Близък Изток и Северна Африка. А след това си задайте въпроса, дали все още живеем в "Американския век"? И, ако не е така, чий (или по-скоро какъв) е този век?

Ако ми бяха казали през далечната 1975, когато приключи Виетнамската война (т.е. 35 години след появата на прословутото есе на Хенри Люс и 28 години преди интервенцията на САЩ в Ирак), че през 1979 Вашингтон ще се забърка в десетгодишната война в Афганистан, щях да бъда потресен. Ако ми бяха казали през 1975, че през 2001 ще нападнем тази страна, започвайки Втората афганистанска война, чиито край още не се вижда, нямаше да повярвам, че това е възможно. Вече четвърт век САЩ непрекъснато водят войни, които продължават и днес и то в една страна, която през 1975 повечето американци не биха могли да посочат на картата. Ако пък бяха ми казали, че след 1990 САШ ще бъдат въвлечени в три последователни войни в Ирак, като третата все още не е приключила, сигурно щях да остана без думи. При това, тук не споменавам различните продължаващи американски намеси в Сомалия, Пакистан, Йемен, Либия и Сирия, нито една от които се оказа успешна, ако сме честни.

Ако се опитаме да систематизираме в една таблица резултатите от всички години на "Американския век" в Големия Близък Изток, ще видим очевидни признаци на хаос. През първите години на този век, администрацията на Буш-младши често дефинираше региона от западните граници на Китай до Северна Африка като "дъга на нестабилност". Това понятие беше измислено за да се оправдае разполагането на американски военни части там с цел да наложат ред и, разбира се, да установят демокрацията в региона. С малки изключения, в Големия Близък Изток действително управляваха автократични или регресивни режими. Въпреки това, регионът изглеждаше сравнително спокоен. Сега обаче, той действително се е превърнал в дъга на нестабилност и там е пълно с рухнали и рушащи се държави, много градове са сравнени със земята, вихри се терор, който с течение на времето става все по-жесток, което води до опустошаването на целия регион. Изостря се религиозното и етническо разделение, както и конфликтите вътре в отделните държави, или това, което е останало от тях.

По-голямата част от онези територии, където САЩ разположиха свои войски или използваха активно военновъздушните си сили: Афганистан, Ирак, Йемен, Либия, Сомалия и Сирия, сега представляват или провалени, или разпадащи се държави. Впрочем при подобни обстоятелства би било разумно да приемем, че самото понятие "провалена държава" вече е остаряло и то по вина на коренното население в тях. В крайна сметка, ако прословутата "дъга на нестабилност" действително вече се е превърнала в единно пространство, заслугата е на разпространяващото се влияние на терористичните групировки и, възможно, на бренда на Ислямска държава.

Нещо повече, в изкривеното въображение на сегашните стратези във Вашингтон, единствената политика, която изглежда възможна в отговор на всичко това, е максималната милитаризация и призивите към нейното усилване: повече авиация в небето над далечните бойни полета, повече сухопътни части, повече наемници и "свободни стрелци", повече боеприпаси и въоръжение (макар че учудващо голяма част от последните напоследък се оказва не в ръцете на американските регионални съюзници, а на техните противници), повече операции на специалните части, повече убийства с помощта на дронове, а пък в самата Америка - повече контрол, разширяване пълномощията на структурите за национална сигурност, повече.... и така нататък до безкрайност.

За да определим същността на днешния Голям Близък Изток очевидно ни е необходимо ново понятие. Например, "пропаднал регион". Както изглежда, това е единственото, с което може да се похвали "Американският век", 75 години след като Хенри Люс прогнозира настъпването му. Впрочем, възможно е зад него да се крие и едно друго понятие, което засега ни се струва невъобразимо и ни кара да изтръпнем: "провален свят".

Имайки предвид това, нека се опитаме да си представим, какво би могло да означава прокламираното от администрацията на Обама "обръщане" към Азия в дългосрочен план, или пък неотдавнашното "обръщане" на САЩ и НАТО към Балтийския регион и Източна Европа. След като огромни зони на планетата започнаха да се разпаднат още по времето, когато най-лошото, с което се сблъскваха Съединените щати бяха бунтовническите движения на различни малцинства и терористичните нападения (към които следва да прибавим и възникналия преди две години терористичен "халифат"), нека си представим, какъв хаос ще се разрази в регионите, където продължава да има потенциално враждебни на Америка сили. Защото следва да сме наясно, че дори ако Ислямска държава в крайна сметка претърпи поражение, от хаоса и руините на този огромен провален регион няма как да не се надигне нещо още по-лошо. И не само може, но и съм готов да се обзаложа, че точно това ще се случи.

Заключение

Всичко това определя и значението на самата идея за "Американския век". Можем ли да се съмняваме, че той съвсем не се оказа столетието, предсказано навремето от Хенри Люс, нито пък това, за което мечтаеха американските политически и военни лидери, когато се разпадна Съветският съюз. Това, което ми идва наум в тази връзка са думите, които римският историк Тацит приписва на вожда на обединението на каледонските племена (обитаващи територията на днешна Шотландия) през І в.н.е. Калгак, който коментира римското завоевание на Британия по онова време така: "Те превръщат страната в пустиня и наричат това мир".

Много е възможно "Американският век" окончателно да е приключил, въпреки че САЩ запазват статута си на единствената в света свръхдържава. В един публикуван наскоро доклад на ООН се посочва, че през миналата 2015 рекорден брой хора (65 милиона души) са били прогонени от домовете си, най-вече в района на Големия Близък Изток. Десетки милиона от тях са пресекли границите на своите страни, превръщайки се в бежанци и мигранти, включително и огромен брой деца, разделени от родителите си. Затова може би ще е по-правилно да наречем сегашното столетие "века на загубените деца". И има ли нещо по-тъжно от това?

* Анализатор на Nation Institute в Ню Йорк, автор на бестселъра "Краят на триумфалистката култура"