"Завръщането на геополитиката" и очертаващата се нова геополитическа архитектура

брой 6 2016
Typography

От 2010 насам фразата „геополитиката се завръща“[1] присъства в заглавията на много анализи.

Впрочем, за „завръщане“ на геополитиката се говори и през 70-те и 90-те години на XX, както и в началото на XXI век. Сегашното завръщане на геополитиката обаче се осъществява в етап на преход от монополярен (доминиран от САЩ) към многополярен (многополюсен) свят, в който по думите на Хънтингтън „обществата, които имат културни сходства, си сътрудничат, а страните се групират около водещите или основните страни от своята цивилизация“[2]. Именно последните представляват полюсите или центровете на сила, пред които стои задачата да формират около себе си т.нар. „големи пространства“ или „империи“.

В случая, понятието„империи“ се използва в геополитическия му контекст, т.е. като методологическо определение за големи пространства. Това са локални или регионални обединения на държави и народи по цивилизационен признак, на основата на стратегически интереси, общи ценности и исторически път на развитие. Презумцията е, че само по този начин различните национални държави заедно могат да формират такова общо стратегическо, икономическо, политическо, военно и социално пространство, което да е в състояние да защити интересите, свободата, независимостта и собствения им път на развитие, да ги освободи от влиянието на американската „Империя“ и да им придаде геополитическа субектност[3].

Противопоставянето между "монополяристи" и "мултиполяристи"

Оттук историческият облик на XXI век се очертава като противопоставяне между т.нар. "неоконсерватори"[4], за които американската политоложка Мария Раян използва синонима “монополяристи“[5] и привържениците на многополярния свят, определяни от неоконсерваторите като „ревизионистки сили“ – страните от БРИКС, Иран, Венецуела и др.

За разлика от консервативните мислители, споделящи реалистичната традиция в международните отношения (Моргентау, Костел, Каплан, Уолтц и др.), които възприемат многополярния свят като естествен и неизбежен, неоконсерваторите смятат, че САЩ трябва да се утвърдят като либерална Империя и да наложат с военни и невоенни средства политическата си, икономическа, идеологическа и културна доминация в глобален мащаб. Ето защо, за "монополяристите" завръщането на геополитиката представлява заплаха за либералната демокрация, световния ред и световното управление, либерализацията на търговията, правата на човека, глобализацията, икономическото и политическо влияние на САЩ, а също за Европа и нейното самоопределение и влияние. Според тях, терминът „многополярност“ е синоним на борбата срещу Америка. Те виждат в него „имперските амбиции на Русия“[6], а многополярния свят разглеждат като „опасно нестабилен“[7]. За реалистите пък, стремежът към многополярност е очакван, защото в международната политика непреодолимата мощ отблъсква и предизвиква други държави да формират баланс срещу нея[8]. Те интерпретират завръщането на геополитиката като предизвикателство пред САЩ да съхранят или поделят лидерството си, да опазят долара като световна валута, да привлекат Китай на своя страна, а също пред разширяването на НАТО (в Украйна, Грузия, Беларус, Централна Азия), пред двойните стандарти на международните организации (СБ, МВФ, СТО), пред Запада, като цяло, да продължи да поддържа съществуващия световен ред, пред Европа и страните от БРИКС да устояват на натиска на САЩ и т. н.

„За решението на настоящите задачи е необходимо доверие – подчертава Тиери Монбриал - то е основата на така желаното партньорство...”[9]. Въпреки, че е привърженик на либералната традиция, Монбриал споделя реалистката визия относно еднополюсния свят, доминиран от американското „меко влияние”, достигнало своя предел[10]. Според френския учен, навлизаме в многополюсен свят, който той определя като „хетерогенен” (т.е. разнороден) и в същото време глобален. Това означава, че в него си съперничат идеологически несъвместими модели на развитие, въплътени в политическото и обществено устройство на отделните държави. Затова, вместо противоборството, е необходимо е да се осъзнае необходимостта от конструктивно взаимодействие между държавите, отстояващи принципите на либералната демокрация, и останалите, които залагат на алтернативни модели.

Според Монбриал, глобализацията е необратим процес и ще продължи да определя политическото, икономическо и културно битие на страните и народите в близка перспектива. В нейните рамки обаче, големите и силни държави „са длъжни да отчитат интересите на по-малките страни“[11]. Освен това множество геополитически проблеми трябва да се решават на регионално ниво, без това да означава твърда институционализация по модела на ЕС или НАТО. Като положителен пример Тиери Монбриал дава Русия, която „изцяло подкрепя такъв модел на регионализация в международните отношения, който да улесни решаването на належащите политически въпроси“[12].

Към такава регионализация се стреми и Китай, който активно подкрепя инициативите, ориентирани към формирането на „неамерикански” многополюсен свят (ШОС, РИК, БРИКС). Китайския проект за "Икономическия пояс Пътя на коприната" цели да стимулира именно процеса на сътрудничество. Изключителността му, в сравнение с други подобни проекти[13], е в абсолютното отсъствие на каквито и да било изисквания за политически промени в страните-участници. Принципът на Пекин е „бизнес и никаква политика“. Китайската геополитика (на Великия път на коприната и Китайската стена) е цивилизационна, основана на философията на Великия китайски ред, т.е. на интегралната геополитическа сила на държавата. Тя включва политическа стабилност, военна, политическа, икономическа и технологична мощ, чиято главна съставляваща е „силата на духа“. Двете основни геополитически концепции на Китай са „стратегическите граници на жизненото пространство“ и разширяване навън посредством икономическа експанзия. Първата е фокусирана върху единството на държавните и цивилизационни граници (нарастване на геополитическа мощ в пространството зад Стената). Втората (разширяване навън, т.е отвъд Стената, по пътя на икономическата експанзия) не означава стремеж към хегемония, а към разширяване географските рамки на китайската регионална външна политика. Според китайските стратези, процесите на развитие и модернизация следва да протичат „паралелно” във всички страни, а не едни да се развиват и облагодетелстват за сметка на други. В този контекст, опитът на колониалните империи едва ли е приложим по отношение на Китай.

Многополюсният модел

Многополярността се тълкува доста широко. Като цяло, признаването на многополярния свят води след себе си редица важни понятийни последствия. Това изисква елементите на новата доктрина за международно сътрудничество да бъдат разработени на различни нива (дипломатически, научни, културни), и съгласувани посредством широк диалог сред международната експертна общност[14].

Според руския консервативен мислител Александър Дугин, многополярността е нормативен и императивен поглед към настоящата ситуация в света от позицията на Сушата. Тя е пълно отрицание на монополярността, с всичките й характеристики - империализмът, неоконсерватизмът, пряката доминация на САЩ, мултилатерализмът, алтерглобализмът, постмодернизмът, неомарксизмът.[15] В концепцията за външната политика на Руската Федерация от 2000 се подчертава, че „Русия ще се стреми да постигне многополярна система на международните отношения, реално отразяваща многоликия характер на съвременния свят с неговите разнообразни интереси“[16].

На свой ред, индийският политолог П. С. Суранараяна счита, че многополярността, като устойчив принцип на международните отношения, е мислима само между държави, които се развиват органично като големи международни сили (power houses). По тази логика многополярността е не само теория за практически равнозначни центрове на сила, но и отказ от възможността тези полюси да бъдат изкуствени или химерични образувания[17].

Новият многополюсен свят, за който говорят евразийците[18] (Трубецкой, Савицкий, Вернадский, Гумильов и др.) и неоевразийците (Дугин, Савин, Ивашов, Панарин, Назарбаев и др.) не е свят на традиционни държави, а на нови интеграционни цивилизационни „големи пространства“, обединени в „геоикономически пояси“ („зони“), на принципа на географската, културната, ценностната и цивилизационната си близост. Такива според съвременните евразийци са: Евроафриканският пояс, включващ три „големи пространства“: Европейски съюз, Ислямско-арабска Африка и Субтропическа (Черна) Африка; Азиатско-Тихоокеанският пояс, включващ Япония, страните от Югоизточна Азия, Австралия и Нова Зеландия; Евразийският континентален пояс, включващ четири „големи пространства“: Евразийски съюз (Русия, Общността на независимите държави и някои страни от Югоизточна Европа), Индия и Китай; и Американският пояс, вкючващ Северна, Централна и Южна Америка. Те вярват, че при такава организация на световното пространство глобалните войни и конфронтации, заплашващи бъдещето на човечеството стават по-малко вероятни[19].

В икономически план, подобна глобална конфигурация означава съществуването на няколко центрове, три от които са приблизително равни по сила и потенциал (САЩ, ЕС и Китай), сътрудничещи си с група развиващи се страни (главно с Индия и Бразилия), като икономическата и финансова тежест в света постепенно се измества на Изток. В процеса на формирането си полицентричната структура постепенно включва и нови полюси, в нея нараства тежестта на развиващите се страни, като именно на тях се отрежда ролята на динамичен двигател на световната икономика.

Подобна метаморфоза се извършва и в политическата сфера. Азия излиза от периферното си досегашно положение в световната политика, освобождавайки се от патернализма на Запада. Тоест, постепенно изтича времето на „европоцентризма“, доминиращ на планетата от пет столетия насам. В тази връзка се променя и ролята на Евразия, която се превръща в главно поле и пространство на световната политика и икономика. САЩ все още са, и вероятно ще останат и през близките десетилетия, единствената „свръхдържава“ в света, но планетарната им хегемония е на път на приключи.

Друга характерна черта на новата глобална конфигурация е преходът от предишната система на военно-политически блокове към регионални и екстрарегионални обединения без военна съставляваща. Единственото изключение вероятно ще останат НАТО и до известна степен Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Сътрудничеството между държавите ще се реализира не на базата на блоковете, а под формата на временни коалиции (ad hoc coalition) по конкретни въпроси и конкретни ситуации.

На следващо място е тенденцията към ограничаване ролята на западноевропейските държави, техния „цивилизационен монопол“ и идеологическо господство. Ще нараства конкуренцията между държавите - претенденти за регионална доминация, както и техния брой. Същевременно, паралелният подем на няколко регионални сили ще допринесе за децентрализацията на лидерството. Тези регионални сили нерядко ще действат в разрез с интересите на „супердържавите“ в своите региони, което от своя страна позволява и на други страни да провеждат политика, съобразена със собствените им интереси, като така се очертава още един етап към дифузия на мощта/силата. Пример за това днес е Турция.

Турският пример

Според бившия турски премиер Ахмед Давутоглу, Анкара трябва да изгражда своята външна политика в зависимост от баланса на силите в света, да не подражава на нито един хегемон, да лавира между интересите на САЩ, ЕС, Русия и държавите от Близкия Изток, възползвайки се максимално от изгодното си геополитическо положение за да разшири своето влияние[20]. Естественото географско положение на Турция, което проф. Рамазан Озей разглежда като „централно за Балканите и в Евразия“, предопределя доминацията й не само в региона, но и в света[21], а това пък определя целта на стратегическата доктрина на Давутуглу за превръщането на страната във важен и незаобиколим фактор в Близкия Изток, на Балканите, Кавказ и Причерноморието. Колкото и смело да звучи, това променя отношението на страната към Запада, чиято роля във външната й политика[22] постепенно намалява, въпреки че някои събития от последно време говорят по-скоро за обратното.[23] Турция разглежда Евразия като важен регион за реализация на собствените си геополитически цели. В същото време обаче, преследването на множество разнопосочни интереси, опитите за лавиране между далеч по-силни играчи на международната сцена, както и „агресивната, авторитарна линия на президента Реджеп Ердоган“[24] водят до политическо разделение и икономически проблеми в страната, както и до загуба на доверие във външнополитически план. Неслучайно един от водещите независими турски експерти Байрам Балджи говори за криза в политиката на Турция по отношение на цялото й регионално обкръжение и паралелна криза в нейните отношения със Запада, САЩ и Русия[25]. Както посочва в тази връзка и руският анализатор Пьотр Искендеров, цитирайки турското издание Yeni Asya, външната политика на Анкара нерядко е „далеч от рационализма и носи фантасмагористичен характер[26]. В резултат от това, вместо в „притегателен център“ в Евразия, Турция е на път да се превърне в дестабилизиращ фактор в източната част на Средиземно море, Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток. Освен това, в определен момент турското ръководство се оказа изправено и пред сериозното предизвикателство да „преглътне“ проекта на САЩ, Израел и Русия за създаване на независим Кюрдистан по южната си граница. Именно за да не допусне подобно развитие, през последните месеци Анкара осъществи много сериозен завой във външната си политика, ориентирайки се към сближаване едновременно с Израел, Русия и дори с Иран, което пък и позволи да предприеме през август 2016 военна намеса в Северна Сирия, насочена не само и не толкова срещу Ислямска държава, колкото срещу сирийските кюрди, която изглежда е била предварително съгласувана с Русия и Израел и породи единствено умерените критики на САЩ.

Като цяло, нараства броят на отстояващите своята субектност в световната политика държави. Все по-вероятно изглежда и разделението на Запада. Вече се говори за „два Запада“ – САЩ и Европа, и дори за „три Запада“ – САЩ, европейска и проамериканска Европа[27]. Интеграцията в различни наднационални икономически обединения неизбежно е съпроводена с политическо сближаване и сътрудничество, както и с преодоляване на поляризацията. Турция поне доскоро беше пример, че липсата на такова сътрудничество води до опасни последствия. Русия и Китай пък са пример за обратното. Така мюсюлманските, тюркоезични страни (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Азербайджан – въпреки силното турско лоби в последната) се стремят да си сътрудничат тясно с Русия, докато Турция напоследък губи влияние там.

Какво можем да очакваме

Характерни за съвременния свят са многовекторните връзки, многостранното партньорство и взаимозависимости. Националните държави продължават да играят системообразуваща роля в структурата на международната система, а ключова рола в световната политика вече играят не само САЩ и Европа но и други играчи, следващи различни от техните модели на политическо и социално-икономическо развитие.

Разбира се, евентуалното отслабване на хегемонията на САЩ ще има дестабилизиращ ефект за много региони в света, които в момента са под тяхно влияние. За да се противодейства или облекчи този ефект е необходима консолидация между развиващите се държави и техните регионални съюзи за поддържане на стабилността, доколкото това е възможно.

САЩ ще продължат да залагат на стария имперски принцип „разделяй и владей“, противопоставяйки държавите от БРИКС на различни доминирани от Вашингтон регионални алианси. Така според проф. Уолтър Мийд: Предстоящите (и очаквани) противоречия, както между самите ревизионистични сили, така и между тях и съюзниците на САЩ (в Близкия Изток, Тихоокеанския регион и Европа), включително и във вътрешен план, ще възпрепятстват оспорването на настоящото статукво (политическо и икономическо) и ще попречат на реализацията на геополитическите им цели“[28].

Вече е очевидно, че страните от БРИКС се намират под своеобразна обсада. Както посочва в тази връзка Пепе Ескобар: „Бразилската цветна революция – представена като "мек" процес за смяна на режима – е само първия етап в една нова и сложна стратегия на хибридната война, която ще бъде изучавана в университетите в течение на десетилетия“[29]. На свой ред, в последната си книга Джордж Фридман лансира тезата, че: „Фундаменталният въпрос (отново) е за отношението между Германия и Русия. Това е въпросът, който ще дефинира Европа като цяло. Германия е доминираща сила на полуострова, а Русия – на материка. Двете заедно ще оформят и може би ще решат съдбата на граничната територия“[30].

Логично, в хода на бежанската криза през 2015, най-голям брой молби за убежище бяха отправени към Германия (315 000 по данни на ООН). Мнозина анализатори[31] смятат, че това е целенасочен и контролируем процес, т.е. организирано бягство на огромни маси хора от Третия свят към Европа. Основните „бенефициенти” от този миграционен натиск са транснационалните корпорации и САЩ. „Наричат Германия локомотивът на ЕС, затова разрушаването на Германия означава разрушаване на ЕС и цяла Европа“, коментира източниците на мигрантската криза руският учен Владимир Шалак[32].

"Майданът" в Украйна, промените в цените на петрола, атаката срещу рублата, стремежите за дестабилизация на Казахстан и Балканите; струпването на натовски войски по западните граници на Русия, която „отново привлича континента към себе си“[33], са само част от опитите за нейната дестабилизация и „това са хибридни, неконвенционални военни правила, които ще стават все по-мръсни“[34].

В тази връзка Джордж Фридман задава въпроса “какво би се случило, ако източните държави…решат да се обединят отново с Русия?“[35]. Според него, „Окончателният императив на доминиращата мощ на Северна Америка е в това, такова обединение никога да не бъде допуснато. Трябва по възможност да се държи Евразия разделена на много, желателно постоянно враждуващи една срещу друга, сили“[36]. Ето защо, пред държавите в Евразия и в съюза БРИКС стои сериозното предизвикателство да не допуснат такова разделение и противопоставяне помежду си. Не по-малко важно е те да съхранят вътрешната си стабилност. За целта сътрудничеството между тези държави е императивно необходимо. Смятам също че това сътрудничество тепърва ще се задълбочава. Сред последните примери за това е призивът на иранския министър на отбраната генерал Хюсеин Дехган за формиране на общ военен блок на Русия, Китай, Индия и Иран срещу разширяването на НАТО на Изток и разгръщането на глобалната система за ПРО на пакта, направен по време на Петата московска конференция за международна сигурност[37]. Дори и в Грузия има политическа партия, обявяваща се за възстановяване на отношенията с Русия и участие в Евразийския съюз[38].

Мирното разрешаване на конфликтите, взаимното уважение и разбирателство, преговорите, търпимостта и солидарността между различните цивилизации, народи и култури, включитително по отношение на етническите, религиозните и езиковите малцинства – това е пътят към обединяването на Евразия. Стремежът към регионална доминация на основните центрове или полюси би отслабило съпротивителните им сили в борбата с хегемона (САЩ), което няма да разруши, а отново ще обслужи съществуващата система. Тоест, борбата им следва да е насочена именно срещу тази система, вместо да се ограничава с утвърждаването на собствените позиции в нейните рамки.

 

Бележки:

Източници:

1. Брутенц, К. Н. Великая геополитическая революция. Москва. Международные отношения, 2014

2. Дугин, А. Евразийский взгляд. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012

3. Дугин, А. Многополярность как проект миропорядка. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012

4. Евразийская концепция внешней политики турецкой республики на современном этапе. http://www.promreview.net/moskva/evraziiskaya-kontseptsiya-vneshnei-politiki-turetskoi-respubliki-na-sovremennom-etape?page=0,2

5. Ескобар, П. Затишие пред настъпващата световна буря. 05/05/2016 http://www.memoriabg.com/2016/05/05/zatishieto-pred-svetovnata-buria

6. Искандеров, П. Турция: неоосманизм или неоглобализм? (I). Фонд Стратегической Культуры. 14. 04. 2016. http://www.fondsk.ru/news/2016/04/14/turcia-neoosmanizm-ili-neoglobalizm-i-39641.html

7. Искандеров, П. Турция: чем опасен неоосманизм Эрдогана (I). Фонд Стратегической Культуры. 18.05.2016. http://www.fondsk.ru/news/2016/05/18/turcia-chem-opasen-neoosmanizm-erdogana-i-40273.html

8. Коровин, В. Накануне империи: Прикладная геополитика и стратегия в примерах. М.: Алгоритм, 2015. http://mreadz.com/read370111/p3

9. Монбриаль де Тьери. Мир стал многополярным, разнородным, глобальным. Международные процессы. Том 7. № 3(21), 2009. http://www.intertrends.ru/twenty-first/006.htm

10. Монбриал, Т. Навлизаме в един многополюсен и хетерогенен свят. Сп. Геополитика, 1 юни, 2007. http://geopolitica.eu/2007/broi62007/713-tieri-dyo-monbrial-navlizame-v-edin-mnogopolyusen-i-heterogenen-svyat

11. Савин, Л. Предпосылки многополярного мирового порядка. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012

12. Солозобов Ю. Нурсултан Назарбаев – объединитель Евразии. Казахстанская правда, 5 ноября 2011. http://www.kazpravda.kz/c/1320457543

13. Ульген, С. Место под солнцем или пятнадцать минут славы? Новый внешнеполитический курс Турции М.: Центр Карнеги. 2011

14. Фридман, Джордж. Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалит или въход. С. МСМ Медия, 2015 г.

15. Хънтингтън, С. Сблъсък на цивилизациите, 1996. https://chitanka.info/text/8364/2#textstart

16. Bonzon, А. Chaos turc: à qui la faute? À Erdogan ou à la guerre en Syrie? http://www.slate.fr/story/115437/chaos-turc-faute-erdogan-ou-syrie

17. Davutoglu, А. Turkey’s Zero-Problems Foreign Policy. http://foreignpolicy.com/2010/05/20/turkeys-zero-problems-foreign-policy/ 05. 2010

18. Fischer, J. The Return of Geopolitics to Europe. Рroject-syndicate, 02. 11. 2015: http://www.project-syndicate.org/commentary/geopolitics-returns-to-europe-by-joschka-fischer-2015-11

19. Mead, Walter Russell. The Return of Geopolitics. The Revenge of the Revisionist Powers. Foreign affairs, May/June 2014. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2014-04-17/return-geopolitics

20. Layne, C. The Unipolar Illusion: Why New Great Powers Will Rise. JSTOR. International Security, Vol. 17, No. 4 (Spring 1993). http://users.metu.edu.tr/utuba/Layne.pdf

21. Suryanarayana P. S. Multipolarity: vision and reality. The Hindu. October 13, 2000. http://www.thehindu.com/2000/10/13/stories/05132523.htm

22. The Geopolitics of the United States, Part 1: The Inevitable Empire. 4, 2015 https://www.stratfor.com/analysis/geopolitics-united-states-part-1-inevitable-empire

23. Waltz, К. Structural Realism after the Cold War. International Security, Vol. 25, No. 1 (Summer 2000), pp. 5–41 http://www.columbia.edu/itc/sipa/U6800/readings-sm/Waltz_Structural%20Realism.pdf"

 

* Докторант в Института за изследване на обществата и знанието към БАН

 


[1] Mead, Walter Russell. The Return of Geopolitics. The Revenge of the Revisionist Powers. Foreignaffairs, May/June 2014. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2014-04-17/return-geopolitics; Patrick,St., Bennett, Isabella. Geopolitics Is Back—and Global Governance Is Out. Nationalinterest http://nationalinterest.org/blog/the-buzz/geopolitics-back%E2%80%94-global-governance-out-12868; Fischer, J. The Return of Geopolitics to Europe. Рroject-syndicate, 02. 11. 2015: http://www.project-syndicate.org/commentary/geopolitics-returns-to-europe-by-joschka-fischer-2015-11 и др.

[2] Хънтингтън, С. Сблъсък на цивилизациите, 1996. https://chitanka.info/text/8364/2#textstart

[3] Дугин, А. В предговора към Коровин, В. Накануне империи: Прикладная геополитика и стратегия в примерах. М.: Алгоритм, 2015. http://mreadz.com/read370111/p3

[4] Политическа и интелектуална мрежа, ръководена от теоретици като Уилям Кристъл, Робърт Кейгън, Уолтър Мийд и др., и политици като Виктория Нюланд, Джордж Уокър Буш, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Пол Улфовиц, Дик Чейни, Клинтън и др.

[5] Ryan, М. Neoconservatism and the New American Century. US, Palgrave Macmillan, 2010, рр.7. https://books.google.bg/books?id=jWfFAAAAQBAJ&pg=PA2&lpg=PA2&dq=Neoconservatism+and+the+New+American+Century&source=bl&ots=sXLnnxviYh&sig=XROPfiCG6O5SVKIUcHqD-YlRdi4&hl=bg&sa=X&ved=0ahUKEwiB9fS_xqTNAhVJVxQKHXTNCZMQ6AEIWDAJ#v=onepage&q=Neoconservatism%20and%20the%20New%20American%20Century&f=false; Вж също Keersmaeker, G. Multipolar Myths and Unipolar Fantasies. EGMONT Royal Institute for International Relations, 2015 http://www.egmontinstitute.be/wp-content/uploads/2015/02/SPB60-.pdf

[6] Mead, Walter Russell. The Return of Geopolitics. The Revenge of the Revisionist Powers. Foreignaffairs, May/June 2014. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2014-04-17/return-geopolitics; Patrick,St., Bennett,Isabella. Geopolitics Is Back—and Global Governance Is Out. Nationalinterest http://nationalinterest.org/blog/the-buzz/geopolitics-back%E2%80%94-global-governance-out-12868 ; Fischer, J. The Return of Geopolitics to Europe. Рroject-syndicate, 02. 11. 2015: http://www.project-syndicate.org/commentary/geopolitics-returns-to-europe-by-joschka-fischer-2015-11 и др.

[7] Layne, C. The Unipolar Illusion: Why New Great Powers Will Rise. JSTOR. International Security, Vol. 17, No. 4 (Spring 1993). http://users.metu.edu.tr/utuba/Layne.pdf, рр.6;

[8] Waltz, К. Structural Realism after the Cold War. International Security, Vol. 25, No. 1 (Summer 2000), pp. 5–41 http://www.columbia.edu/itc/sipa/U6800/readings-sm/Waltz_Structural%20Realism.pdf, р. 28. Критикувайки либералния институционализъм, Кенет Уолтц посочва: „Силните държави използват наднационалните институции, тъй като те тълкуват законите, по начин, който е съобразен с тях и цитира Сюзън Стрейндж, според която „международната организация е преди всичко инструмент на националното правителство (на САЩ), инструмент за преследване на националния интерес с други средства.“ (Ibid., рр. 24). Това ясно личи от позициите на Хенри Кисинджър: „Империите нямат никакъв интерес да действат в рамките на международната система, те се стремят да бъдат международната система.“ (Кисинджър. Х., Дипломацията. С. Труд, 1997, с. 13)

[9] Монбриаль де Тьери. Мир стал многополярным, разнородным, глобальным. Международные процессы. Том 7. № 3(21), 2009. http://www.intertrends.ru/twenty-first/006.htm

[10] Монбриал, Т. Навлизаме в един многополюсен и хетерогенен свят. Сп. Геополитика, 1 юни, 2007. http://geopolitica.eu/2007/broi62007/713-tieri-dyo-monbrial-navlizame-v-edin-mnogopolyusen-i-heterogenen-svyat-

[11] Монбриаль де Тьери. Мир стал многополярным, разнородным, глобальным. Международные процессы. Том 7. № 3(21), 2009. http://www.intertrends.ru/twenty-first/006.htm

[12] Пак там

[13] Американския стратегически план в Азия “Нов Път на коприната” с център в Афганистан; проектът на Владимир Путин за създаване на Евразийски съюз, който да обхване постсъветското пространство и който Китай тълкува като стремеж на Русия за доминация в региона.

[14] Монбриаль де Тьери. Мир стал многополярным, разнородным, глобальным. Международные процессы. Том 7. № 3(21), 2009. http://www.intertrends.ru/twenty-first/006.htm

[15] Дугин, А. Многополярность как проект миропорядка. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012, с. 73-74

[16] Савин, Л. Предпосылки многополярного мирового порядка. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012, с.100

[17] Suryanarayana P. S. Multipolarity: vision and reality.// The Hindu. October 13, 2000. http://www.thehindu.com/2000/10/13/stories/05132523.htm

[18] Идеята за създаване на Евразийски съюз е предложена още в 1994 от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев. Икономическа интеграция при съхраняване на политическия суверенитет и гарантирана колективна безопасност – това е начинът, по който той вижда този съюз. (Солозобов Ю. Нурсултан Назарбаев – объединитель Евразии. Казахстанская правда, 5 ноября 2011. http://www.kazpravda.kz/c/1320457543)

[19] Дугин, А. Евразийский взгляд. Геополитика и Международные Отношения. Т. 1 — М.: Евразийское Движение, 2012, с. 350

[20] Вж Davutoglu, А. Turkey’s Zero-Problems Foreign Policy. http://foreignpolicy.com/2010/05/20/turkeys-zero-problems-foreign-policy/ 05. 2010

[21] Евразийская концепция внешней политики турецкой республики на современном этапе. http://www.promreview.net/moskva/evraziiskaya-kontseptsiya-vneshnei-politiki-turetskoi-respubliki-na-sovremennom-etape?page=0,2

[22] Ульген, С. Место под солнцем или пятнадцать минут славы? Новый внешнеполитический курс Турции М.: Центр Карнеги. 2011, с. 39

[23] САЩ и Турция се опитват да използват всички стари териториални или етнически конфликти по границите на Русия с цел създаване на максимално количество политически и икономически проблеми и усложнения на Москва.

[24] Bonzon, А. Chaos turc: à qui la faute? À Erdogan ou à la guerre en Syrie? http://www.slate.fr/story/115437/chaos-turc-faute-erdogan-ou-syrie

[25] Искандеров, П. Турция: чем опасен неоосманизм Эрдогана (I). Фонд Стратегической Культуры. 18.05.2016. http://www.fondsk.ru/news/2016/05/18/turcia-chem-opasen-neoosmanizm-erdogana-i-40273.html

[26] Искандеров, П. Турция: неоосманизм или неоглобализм? (I). Фонд Стратегической Культуры. 14. 04. 2016. http://www.fondsk.ru/news/2016/04/14/turcia-neoosmanizm-ili-neoglobalizm-i-39641.html

[27] Брутенц, К. Н. Великая геополитическая революция. Москва. Международные отношения. 2014, с. 265

[28]Mead, Walter Russell. The Return of Geopolitics. The Revenge of the Revisionist Powers. Foreignaffairs, May/June 2014. https://www.foreignaffairs.com/articles/china/2014-04-17/return-geopolitics

[29]Ескобар, П. Затишие пред настъпващата световна буря. 05/05/2016http://www.memoriabg.com/2016/05/05/zatishieto-pred-svetovnata-buria/

[30] Фридман, Дж. Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалит или въход.С. МСМ Медия, 2015 г., с. 227.

[31] Петров, Н. Мигрантското нашествие и бъдещето на европейския проект. Сп. Геополитика, 01 Декември 2015: http://geopolitica.eu/spisaniegeopolitikabroi-5-2015/1867-migrantskoto-nashestvie-i-badeshteto-naevropeyskiyaproekt ; Четверикова, О. Миграционный кризис в Европе и его заказчики Фонд Стратегической Культуры, 17.09.2015: http://www.fondsk.ru/news/2015/09/17/migracionnyj-krizis-v-evrope-iegozakazchiki-i-35451.html; Чуков, Б. ЕС се срина. Все по-малко хора вярват на САЩ. Памет за бъдещето, 02.10.2015: http://www.memoriabg.com/2015/10/02/es-se-srina-vse-po-malko-horavyarvatna-usa/; SMALE, А. As Germany Welcomes Migrants, Sexual Attacks in Cologne Point to a New Reality. JAN. 14, 2016 http://www.nytimes.com/;; Седов, Д. Беженцы и Европа: привкус искусственно создаваемой катастрофы. Фонд Стратегической Культуры, 05.11.2015: http://www.fondsk.ru/news/2015/11/05/bezhency-ievropaprivkus-iskusstvenno-sozdavaemoy-katastrofy-36546.html и др.

[32] Шалак, В. Нам повезло жить в эпоху перемен! http://pravosudija.net/article/vladimir-shalak-nam-povezlo-zhit-v-epohu-peremen

[33]Фридман, Дж. Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалитиливъход. С. МСМ Медия, 2015 г., с. 162

[34]Ескобар, П. Затишие пред настъпващата световна буря. 05/05/2016 http://www.memoriabg.com/2016/05/05/zatishieto-pred-svetovnata-buria/

[35] Фридман, Дж. Взривоопасните точки на Европа. Евросъюзът – фалит или възход. С. МСМ Медия, 2015 г., с. 162

[36] The Geopolitics of the United States, Part 1: The Inevitable Empire. 4, 2015 https://www.stratfor.com/analysis/geopolitics-united-states-part-1-inevitable-empire

[37] Иран призвал Индию, Китай и РФ к союзу против НАТО. 16.04.2015 http://www.vestifinance.ru/articles/56140

[38] Грузия не будет членом НАТО и не войдет в ЕС, главное — отношения с Россией, — Бурджанадзе. http://rusnext.ru/news/1466104577