27
Чет, Юни
24 New Articles

Узбекистан като ключ за стабилността на Централна Азия

брой 6 2016
Typography

Експертите са единодушни, че покойният президент на Узбекистан Ислам Каримов, управлявал страната от 24 март 1990 до 2 септември 2016 (и обявил независимостта и през август 1991), бе една твърде противоречива личност.

От една страна, режимът му несъмнено беше авторитарен (да си припомним само потушаване на въоръжения бунт в Андиджан през 2005), от друга обаче, той съумя да съхрани и да укрепи държавата, при това в изключително сложни условия. Всичките му действия се ръководеха от съвсем естествени и разбираеми мотиви, вписващи се в традиционната логика на региона. Каримов твърдо се противопоставяше на радикалните ислямисти и не допусна появата на терористично огнище на територията на Узбекистан. Освен това, той се смяташе за ключов партньор на Китай (особено в икономическата сфера) и на Русия (в областта на сигурността) в Централна Азия.

 

 

Както е известно, Узбекистан е единствената страна в региона, която има обща граница с всички останали централноазиатски държави. Населението и е 40% от всички жители на региона, освен това във всички страни от Централна Азия има значително узбекски малцинства. Наистина, през постсъветския период, Кремъл разчиташе повече на казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, който беше негов постоянен съюзник в рамките на руската регионална политика (той дори изигра ролята на посредник за последното руско-турско помирение). Въпреки това, покойният Каримов си оставаше единствения политически лидер в т.нар. "близка чужбина" на Русия, по отношение на когото Москва винаги демонстрираше особено уважение, макар че самият той се дистанцираше частично от инициираните от нея интеграционни процеси. Според мнозина експерти, причината е, че при евентуалното изостряне на ситуацията в Централна Азия, Узбекистан е единствената постсъветска република, разполагаща с висококвалифицирана професионална армия, способна на практика да си партнира с руските въоръжени сили.

 

Що се отнася до вътрешната му политика, Каримов, за разлика от казахстанския си колега Назарбаев, не си поставяше за цел изграждането на гражданско общество в страната. Просто, защото Казахстан можеше да си позволи подобен "лукс", доколкото е заобиколен от стабилни държави. Единствената стабилна граница на Узбекистан обаче, беше именно тази с Казахстан, както и на югоизток - със самоизолиралия се от света Туркменистан. На юг негов съсед е Афганистан, а на запад - управляваният от абсолютно непредсказуемия Емомали Рахмон Таджикистан, застрашен от мощен социален взрив, както и хронично нестабилният Киргизстан, където постоянно се сблъскват няколко мощни местни клана. В тази ситуация, Каримов нямаше как да рискува да си играе на демокрация.

 

Наследството на Каримов

 

Що се отнася до характера на политическото наследство на покойния узбекски президент, следва да признаем, че той несъмнено беше много опитен държавник - бивш съветски партиен номеклатурчик, но и технократ, който последователно реализираше в Узбекистан собствения си постсъветски проект за държавно строителство. Именно Каримов беше архитектът на политическия, социално-икономически и политико-идеологически модели, формирали се и определящи "физиономията" на страната му през последния четвърт век.

 

Сред характерните черти на трите споменати по-горем модели, можем да посочим следните:

 

Етатизмът, т.е. поставянето на държавата в центъра на политическия и икономически живот на страната и превръщането и в гарант за политическия и социален ред и основен инструмент за развитието на Узбекистан. Олицетворение на този модел е формираната от Каримов (на основата на технократските качества и персоналната лоялност към държавния глава) държавна бюрокрация, представляваща разклонена вертикална структура и гарантираща единството на страната, която в миналото беше доста разединена на кланов и териториален принцип. Тук следва да спомена и възприетата от режима идея за "самодостатъчната държавност" на Узбекистан, чиито корени уж могат да бъдат открити още в епохата на великия завоевател хан Тимур (погребан в Узбекистан) и чиято история се разглежда от стратезите в Ташкент като непрекъсната (като руско-имперският и съветският период се смятат за "нарушаване на естествения ход на узбекската история). Следствие от това е реализираният по времето на Каримов постсъветски модел на "десъветизация" в сферите на идеологията, пропагандата, политическото възпитание, топонимиката, историографията и т.н. Пак тук се вписва и моделът на "светския ислямизъм", т.е. апелирането към ценностите на исляма и паралелното недопускане на тяхната политизация и тълкуването им в разрез с интересите на държавата, която по принцип си остава светска.

 

Ориентацията към икономически модел, съчетаващ елементи на протекционизма, дирижизма, както и редица мобилизационни и разпределителни практики, с последователния отказ от съветския патернализъм, съзнателното съхраняване на евтината работна сила и ограниченото потребление на гражданите. Характерни за него са и индустриалната политика, стратегията на първична индустриализация (т.е. заместване на вноса с местна продукция), гарантирането на максимална трудова заетост и последователното развитие на системата на професионално-техническото образование. Типична за този модел е "точковата модернизация", осъществявана отгоре, в чиито рамки държавата разработва и реализира инвестиционни проекти по най-перспективните направления. А също и отказът от интегрирането на Узбекистан в различни външнополитически обединения, вместо което с приоритет се ползват двустранните отношения с другите държави. Това, впрочем, обяснява и отказа на Ташкент да следва модела на евразийска интеграция, лансиран от Русия, Казахстан и Беларус.

 

По този начин Ислам Каримов успя да осъществи прехода на бившата съветска република към "постсъветска", а след това и към самостоятелна и суверенна държава, съумявайки да избегне ерозията на държавността и гражданската война (както стана в съседен Таджикистан например), социално-икономическата катастрофа и необратимата социално-икономическа деградация. Вместо това, той успешно осъществи първичната индустриализация на страната (отказвайки се от доминиращия преди това в нея едностранен "аграрен" модел) и осъществи редица успешни бизнес проекти с участието на чуждестранни инвеститори (най-вече китайски и южнокорейски), не допусна мащабната деградация на инфраструктурата и социалната сфера, модернизира транспортната система и осъществяваше сравнително успешно управление на демографските процеси.

 

Наред с постиженията обаче, Узбекистан е изправен и пред редица проблеми. Един от основните е липсата на фигура от мащаба на покойния Каримов с неговия уникален политически и управленски опит, коренящ се още в съветската епоха, политическата му воля и несъмнената му харизма. В сегашния политически елит на страната такива хора просто няма.

 

На второ място следва да посочим проблемът с държавната бюрокрация, която все повече се осъзнава като самостоятелна прослойка и в този смисъл се нуждае от силно политическо ръководство. След смъртта на "бащата на нацията", лично участвал във формирането на новата узбекска бюрокрация и наложил и да следва целите на независимото развитие на страната, този проблем става твърде актуален.

 

На трето място е проблемът за по-нататъшната съдба на възприетия от Каримов модел на "светски ислямизъм", предполагащ запазването на светския характер на държавата (независимо от апелирането към "ислямските ценности") и недопускащ политизацията на исляма. В самия Узбекистан, както и извън него, има доста сили, поставящи самото съществуване на този модел под въпрос, което би трябвало да се осъзнава и от новото ръководство на страната.

 

На четвърто място, относителната либерализация, която е неизбежна в хода на политическия преход, следва да бъде ограничена в определени рамки, особено предвид сложната структура на узбекското общество. Като основният проблем е именно определянето на тези рамки, така че да не бъдат застрашени интересите на стабилното развитие на държавата и обществото.

 

Не пето място, неизбежно възниква въпросът за рамките и степента на либерализация на узбекистанската икономика (която частично имаше място след 2013), т.е. дали тя няма да доведе до прекалено дълбоко социално разслояване и, в резултат от това, до нарастване на социалното напрежение.

 

На шесто място, следва да посочим проблемът, породен наличието на известен дефицит на вътрешни ресурси (при това не само суровинни), необходими за по-нататъшната модернизация (вторична индустриализация), който не може да бъде решен само с привличането на чуждестранни инвестиции, както впрочем и демографският проблем и свързаният с него проблем за излишната работна ръка, особено по селата.

 

Не седмо място, продължава да съществува проблемът с неособено благоприятното за развитието на страната географско положение (липсата на излаз към морета или океани, съседството на крайно нестабилния Афганистан, сложните отношения с най-близките централноазиатски съседи - Таджикистан и Киргизстан, при това не само по въпроса за границите и контрола на водните ресурси, но и предвид конфликтната ситуация в отношенията между етносите и нейното трансгранично измерение).

 

В тази ситуация, какви биха могли да бъдат външнополитическата и външноикономическата стратегии на Узбекистан? Очевидно е, че последователният стремеж към постигането на геополитическа и геоикономическа самодостатъчност най-вероятно ще се запази, също както и традиционното за страната лавиране между присъстващите в региона играчи. В същото време обаче, следването на тази линия във външната политика не изключва възникването на съществени вътрешни рискове, особено на фона на променящата се ситуация в самия централноазиатски регион. Затова тесните двустранни отношения на Узбекистан с такива влиятелни регионални играчи, като Китай, Казахстан и Русия се очертават като ключов залог за успеха на всички проекти на новото ръководство в Ташкент, целящи да гарантират суверенното и стабилно развитие на тази страна.

 

Необходимите реформи

 

Най-големият проблем пред новите управляващи в Узбекистан обаче е, че ще им се наложи да осъществят сериозни промени във вътрешната, регионалната и глобалната политика на страната.

 

Така, по отношение на регионалната си политика, Ташкент ще трябва да стартира процес на нормализация на отношенията си със съседните държави и най-вече с Таджикистан и Киргизстан. Смъртта на Каримов донякъде улеснява тази задача, тъй като личните му отношения с таджикистанския президент Рахмон, както и с киргизките кланове бяха достатъчно сложни. Нещата обаче не опират само до личните отношения, а става дума за обективни проблеми, включително за исторически противоречия, например по т.нар. "воден въпрос". Както е известно, програмата на Таджикистан за изграждането на ВЕЦ-ове по реките, течащи от тази страна към Узбекистан, лишава узбекското селско стопанство от значително водни ресурси. Съществуват и определени гранични проблеми, свързани с териториални претенции и наличието на множество етнически анклави.

 

Що се отнася до глобалната политика, според мнозина, именно тук са възможни промени. Спорез заместник директорът на Казахстанския институт за стратегически изследвания Санат Кушкунбаев: "Специфична особеност на Узбекистан е, че в тази страна беше изграден своеобразен модел на "блестящ изолационизъм" (както я наричат самите узбеки). Характерни за него са опората на вътрешните ресурси, отказ от участие в редица многостранни международни структури, приоритет на двустранните контакти пред многостранните и отказ от делегирането на каквато и да било част от държавния суверенитет на наднационални структури. Тоест, Ташкент се опитва да балансира между всички силови центрове". В сегашната епоха на регионализация и рязко нарастване на външните заплахи (в конкретния случай от страна на Афганистан и Ислямска държава), тази стратегия вече не работи. Дори Каримов, независимо от стремежа му да бъде независим от Русия, го беше осъзнал и стартира процес на постепенно сближаване с Москва. Твърде е възможно новите управляващи да стигнат още по-далеч в тази посока.

 

Впрочем, не бива да пренебрегваме и съществуващите рискове. Действията на новата власт в Ташкент, без значение, дали тя ще се ангажира с по-сериозни реформи или ще се опита да запази системата, ще бъдат силно повлияни от различни външни сили. При това, ако една част от тези сили са склонни да помогнат на узбекското ръководство да преодолее трудностите, други са заинтересовани да му попречат да го стори.

 

Позицията на Китай и Русия

 

Както споменах по-горе, Узбекистан е разположен в сърцето на Централна Азия и граничи с всички държави от региона. Затова не е чудно, че привлича вниманието на редица големи външни играчи, от чиито интереси частично зависи и собствената му съдба. Най-важни сред тях са Русия, Китай, САЩ (или Западът, като цяло) и Саудитска Арабия. Измежду тези четирима играчи, Москва несъмнено има най-сериозни интереси в Узбекистан и е най-заинтересована от спокойния преход във властта. Дестабилизацията на тази страна, или евентуален социален взрив в нея, който може подобно на домино да се разпространи в целия регион, може да породи още по-сериозни проблеми за Русия, отколкото дори преврата в Украйна през февруари 2014. Сред тях, в частност, ще бъде огромният поток бежанци от централноазитските държави, прекъсване на икономическите връзки и забавянето на процеса на евразийската интеграция. Впрочем, възможно е и рязкото усилване позициите на радикалните ислямисти в региона и постепенното разширяване на влиянието им към руското Поволжие и Северен Кавказ, както и рязката деградация на и без това неособено развитите централноазиатски общества.

 

А да не забравяме и военния аспект на проблема. Дори ако оставим настрана ангажиментите в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), предвиждащи съвместното отблъскване на външна агресия срещу някои от страните членки, между Узбекистан и Русия има споразумение, позволяващо на Москва да изпрати свои войски в помощ на легитимния режим в Ташкент при възникване на извънредна ситуация в страната.

 

Китайската позиция е донякъде сходна с руската. Подобно на Москва, Пекин е заинтересован от стабилността на Узбекистан. И то не само, защото през територията на страната към Китай се транзитират енергоносители от Туркменистан. Централна Азия е най-важното звено на глобалния китайски геополитически проект за Икономическия пояс на Новия път на коприната, включващ, освен всичко друго, преориентацията на европейско-китайската търговия от морските към сухопътните маршрути. Основна причина за това е съкрашаването на сроковете за доставка, както и по-голямата сигурност. Евентуалната дестабилизация на Узбекистан и последвала я дестабилизация на цялото централноазиатско пространство би сложило кръст на тази амбициозна програма, в която Китай не само е инвестирал гигантски финансови средства, но и е заложил собствения си имидж. Освен това, изострянето на ситуацията в Централна Азия би довело до появата на огнище на нестабилност по североизточните китайски граници и възможното и прехвърляне в проблемната Синдзян-Уйгурска автономна област, където живеят много мюсюлмани, недоволни от политиката на Пекин.

 

Американската позиция

 

Що се отнася до американците, позицията им е доста характерна за администрацията на Барак Обама, т.е. Вашингтон не може да определи приоритетите си. "Взривяването" на региона би донесло на САЩ определени краткосрочни и средносрочни ползи, докато ползите от стабилизирането му биха били в дългосрочен план. Някои (най-вече руски) експерти твърдят, че американците силно желаят да застрашат "южните слабини" на Русия, усложнявайки по този начин ситуацията в нейните предимно мюсюлмански райони и отвличайки вниманието на Кремъл от случващото се в Европа и Близкия Изток. И тъй като стабилизацията на Централна Азия ще изисква изразходването на сериозни ресурси от Москва, САЩ (с техните пари и политическото им влияние в региона) биха се сдобили с инструмент за натиск върху руското ръководство.

 

Тези твърдение изглеждат логични, но в тях има няколко слаби места. На първо място, Москва и Пекин биха могли да преодолеят с минимални усилия тези заплахи и в резултат от това не само ще укрепне руско-китайското сътрудничество, но и влиянието на двете държави в региона. От тази гледна точка, краткосрочната полза за САЩ, т.е. създаването на проблеми на Русия в Централна Азия, в дългосрочен план ще доведе до стратегическата загуба на региона, както и до провала на всички планове за т.нар. "Южен коридор" и другите геополитически проекти на САЩ там.

 

Затова, вместо да използва "украинската схема", Вашингтон би могъл да подкрепи новите власти в Ташкент, разчитайки с помощта на своята "мека сила" постепенно да си гарантира по-добри позиции (или дори контрол) в страната. По времето на Каримов това просто нямаше как да стане, защото той никога не забравяше ролята на американците за провокирането на кървавия бунт в Андиджан през 2005. Новите управляващи обаче, могат и да не се окажат толкова злопаметни, особено ако поискат да балансират с американска помощ силното руско и китайско влияние в страната. Срещу това Вашингтон може да получи негласно позволение да поеме финансирането на част от узбекската опозиция, което пък би му дало възможност - макар и в по-далечна перспектива - да стартира подготовката на нова "цветна революция" в Узбекистан (по модела, който в момента американците се опитват да реализират в Армения). Играта определено си струва, защото в случай на успех, САЩ ще могат да контролират от Ташкент не само Централна Азия, но и да упражняват влияние върху Афганистан, Китай и, разбира се, Русия. Въпросът е, дали американските стратези, които напоследък действат доста прибързано, притежават достатъчно търпение и стратегическо мислене за постигането на подобна задача?

 

Ако пък Вашингтон предпочете бързия и "мръсен" вариант, САЩ на практика ще обслужат интересите на Саудитска Арабия, която е най-заинтересована от рязката и радикална ислязмизация на Централна Азия. Както е известно, Рияд инвестира сериозни средства за изграждането на джамии и "превъзпитаването" на мюсюлманското духовенство в региона и планира в бъдеще да замени светските режими там с ислямистки. Мотивите на Кралството са съвършено ясни. Крайните уахабити мечтаят - ни повече, нито по-малко - за създаването на глобален ислямски халифат от Сибир до Мароко, докато по-реалистично настроените разглеждат контролираната от  Саудитите Централна Азия като неизчерпаем резерв на ресурси (включително и ядрени), възможност за откриването на нов фронт срещу Иран и инструмент за шантажирането на Русия. Разбира се, в момента Рияд разполага с прекалено малко ресурси за да прокара подобна амбициозна програма. А пък, ако Москва, Пекин и Вашингтон постигнат консенсус относно бъдещето на региона, плановете на Саудитите за неговото "вривяване" ще бъдат погребани окончателно.

 

Москва и преходният период в Узбекистан

 

Очевидно аполиптичните сценарии за развитието на Узбекистан след смъртта на Ислам Каримов едва ли ще се реализират на практика. Поне засега местният елит демонстрира, че е добре подготвен за смяната във властта. Впрочем, представите, че централноазиатските постсъветски държави се раздират от кланови междуособици, сдържани единствено от силните им лидери, очевидно са остарели. През последните десетина години вече на два пъти ставаме свидетели на мирния преход във властта в рамките на откровено авторитарни регионални режими. Така, през 2006, когато почина президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов, който беше концентрирал дори още по-голяма власт, отколкото узбекския му колега, също имаше немалко прогнози за хаос и гражданска война, но в крайна сметка наследникът му Гурбангула Бердимухамедов успя да поеме властта без да допусне сериозни сътресения, както и да гарантира (до голяма степен) приемствеността в политиката на страната. Истината е, че през последните 25 години в Узбекистан се формира устойчива бюрократична система, заинтересована от гарантирането на стабилното политическо развитие на държавата и безпроблемното функциониране на нейната икономика. Именно тази система ще гарантира постепенния преход във властта най-вероятно в полза на доскорошния премиер Шавкат Мирзийоев, който неслучайно оглави Комисията по организиране погребението на Каримов (както е известно, Мирзийоев, както и покойният Каримов, се смятат за част от т.нар. Самаркандски клан). Между другото, именно приемствеността във властта беше и основната тема на разговорите между Мирзийоев и руския президент Путин, по време на срещата им в началото на септември в Самарканд.

 

Разбира се, в Узбекистан не съществува стриктен официализиран механизъм за предаване на властта. Според конституцията на страната, премиерът е по-скоро техническа фигура, доколкото министрите са подчинени пряко на президента. Както е известно, за временно изпълняващ длъжността президент първоначално беше назначен (каквото е и изискването на закона) председателят на местния Сенат (горната камара на Парламента) Нигматула Юлдашев. Тъкмо поради това, прехвърлянето на функциите на фактически наследник към Шавкат Мирзийоев (с избирането му за временен президент на 8 септември) свидетелства за силните позиции на последния в средите на узбекския политически елит. Преди да стане премиер, Мирзийоев беше управител на Джизакска и Самардандска области, както и кмет (хоким) на един от районите на столицата Ташкент. Назначаването му за временен президент не изненада експертите, които го смятаха за най-вероятния наследник на Каримов. То обаче съществено ще укрепи позициите му в средите на елита.

 

Тоест, процесът на промяната във властта беше персонифициран, но съвсем не беше стихиен - бюрократичната система в страната продължава да функционира успешно и това следва да се отчита от всички, които се опитват да прогнозират развитието на политическата ситуация не само в Узбекистан, но и в Централна Азия, като цяло.

 

Между другото, това много добре се разбира от Москва, затова там отделят най-голямо внимание не толкова на въпроса за политическата стабилност в Узбекистан, колкото на проблема за икономическото взаимодействие между двете страни. Както е известно, Русия е сред тримата основни икономически партньори на Узбекистан, поемайки 17,5% от търговския оборот на страната. В момента там действат почти 1000 предприятия с руски капитал (над сто от тях са изцяло руски), освен това има филиали и представителства на почти 70 руски фирми. През 2015 общият обем на руските инвестиции в Узбекистан е достигнал 1,24 млрд. долара. В същото време обаче, статистическите данни сочат, че руското икономическо присъствие в страната намалява, както и че този проблем има стратегически характер. Така, през миналата година Русия беше изпреварена от Китай, превърнал се в основния търговски партньор на Узбекистан (19,9%). В момента, руските компании доминират само в два сектора на местната икономика - енергийният комплекс и телекомуникациите. В другите ключови сфери, като хранителната промишленост, леката индустрия и машиностроенето, доминират китайците. Същото се отнася за транзитния сектор, особено предвид стремежа на Москва да съгласува политиката на доминирания от нея Евразийски икономически съюз с лансирания от Пекин проект за Икономическия пояс на Пътя на коприната, който включва развитието на транспортната инфраструктура в Централна Азия. Неслучайно напоследък транзитната инфраструктура на Узбекистан се развива динамично, като през пролетта на 2015 беше приета амбициозна Програма за развитие и модернизация на инженерно-комуникационната и пътно-транспортната инфраструктура през 2015-2019, а през последните години в страната са изградени над хиляда километра нови жп линии, модернизирани са 3,8 хил. км и са електрифицирани хиляда километра от националната жп мрежа. Русия почти не участва в този процес, за разлика от Китай, който е в неговата основа.

 

Освен това, предвид факта, че очертаващият се като сигурен наследник на Каримов  Шавкат Мирзийоев се смята са привърженик на по-нататъшното сближаване с Пекин, в момента основните предизвикателства пред Русия в отношенията и с Узбекистан са свързани с нарастването на конкуренцията по отношение на стратегическото взаимодействие с тази държава, като ключът към решаването на проблема е свързан именно със задълбочаването на икономическото сътрудничество с нея.

 

Въпросът за наследника

 

И така, както изглежда, най-актуалният въпрос след смъртта на Каримов - този за неговия наследник, вече е решен. Естествено, докато беше жив, президентът не бе посочил силен и адекватен наследник, като това напълно се вписва в логиката на авторитарните лидери от региона, които са наясно, че подобно решение би могло да доведе до предсрочното приключване на кариерата им. Всъщност узбекската "система" за наследяване на държавния глава се крепи на компромиса между съратниците на покойния Каримов, пред които имаше два варианта - или да издигнат новия лидер от собствените си редове (какъвто е временно изпълняващият тази длъжност Шавкат Мирзийоев, зад който стоят част от силовите структури), или пък да поставят временно начело на държавата някоя очевидно слаба политическа фигура, примери за което в Централна Азия също има.

 

Узбекистан е бедна държава, намираща се едва на 133-то място в света по своя БВП. В същото време обаче, докато беше премиер Мирзийоев успя да промени структурата на националния БВП, като в него вече доминира индустрията (33%), за сметка на селското стопанство (26%). В структурата на износа, памукът осигурява 6%, докато петролът и природният газ - 26%. Темповете на развитие на узбекската икономика отстъпват само на тези на китайската. Тоест, на практика в тази страна тихомълком се осъществява модернизация по модела на съседен Казахстан. В същото време обаче, експертите са единодушни, че там съществува много високо ниво на корупция, както и голяма безработица, които биха могли - при евентуална външна намеса - да взривят страната. Разбира се, ако новото ръководство и Русия позволят подобно развитие, което едва ли ще се случи.

 

В момента в Узбекистан усилено тече подготовката за провеждането на предсрочни президентски избори, които ще се проведат на 4 декември 2016. Междувременно, на 8 септември Мирзийоев произнесе програмна реч в Сената на страната, в която очерта ключовите насоки на бъдещата активност на управлението, като акцентира върху сигурността, макроикономическата стабилност и международните връзки.

 

В рамките на първото направление ще се работи за укрепването на въоръжените сили и службите за сигурност с цел твърдото пресичане на всички евентуални опити на вътрешни или външни сили да застрашат независимостта на страната. Впрочем, Узбекистан следваше подобна политика през всички последни години, неслучайно тази страна е на едно от първите места в света по дял на разходите за отбрана и сигурност от националния БВП. В случая Мирзийоев по-скоро дава знак на базиращите се в Афганистан и Пакистан ислямистки терористични организации, поставили си за цел свлянето на светския режим в Ташкент, че няма да позволи това да се случи.

 

За да гарантират макроикономическата стабилност, управляващите възнамеряват да продължат осъществяването на икономическите реформи, целящи повишаване конкурентоспособността на узбекската икономика посредством защитата на интересите на частния бизнес, развитието на реалния сектор, създаването на нови работни места и модернизирането на инфраструктурата. Можем да предположим също, че в икономиката ще се запази традиционният държавен протекционизъм и относителната и изолираност от външния свят.

 

Що се отнася до външнополитическата сфера, Шавкат Мирзийоев декларира намерение да продължи мултивекторната политика на Ташкент, посочвайки като ключови външнополитически ориентири на страната Централна Азия, ОНД (и, в частност, Русия), а също САЩ и Китай. Освен това Узбекистан е заинтересован от продължаването и развитието на сътрудничество с държавите от ЕС и Югоизточна Азия.

 

Като цяло, в първата си програмна реч, Мирзойиев декларира намерение да съхрани досегашния курс във външната и вътрешната политика на страната, акцентирайки върху реформирането на икономиката и развитието на международните отношенея. Паралелно с това, той направи някои важни кадрови промени. Така, сред новите вицепремиери (чиито общ брой е 27) на страната е Абдула Арипов, който вече заемаше този пост през 2002-2012, отговаряйки за отношенията с държавите от ОНД. За министър на образованието пък беше назначен Рустам Касимов. Бяха осъществени и някои други промени, включително в прокуратурата и външното министерство. Като цяло обаче, поне засега съставът и структурата на правителството остават непроменени, макар че Мирзийоев постепенно променя кадровия апарат на властта, поставяйки отново на ключови постове проверени и лично предани му фигури.

 

Всичко това, наред с вече направените изявления, дават основание да смятаме, че временният президент на страната, който е и най-вероятният победител в предстоящите избори, възнамерява да съхрани досегашната ориентация на вътрешната и външната политика на страната. Доколко обаче новият курс на Узбекистан наистина ще бъде съобразен с подходите, наложили се по времето на Каримов, ще стане ясно едва след като процесът на легитимирането на новия лидер окончателно приключи.

 

Истината е, че пред всеки достатъчно разумен и активен потенциален наследник на Каримов едва ли има принципна алтернатива на провежданата от него през последния четвърт век политика, в чиято основа беше укрепването на националния суверенитет, мултивекторната външна политика, избягването на ангажиране с обременяващи страната международни алианси и осъществяването на социолно-икономическа модернизация, опирайки се най-вече на собствените ресурси. Освен това, независимо от всички вътрешни спорове и противоречия, узбекистанският политически елит едва ли би рискувал да ерозира основите на собствената си държава заради своите кланови или групови амлиции. Накрая, за всички политически играчи в Централна Азия, включително Русия и Китай, дестабилизацията на Узбекистан е изключително неизгодна. И тъкмо това вероятно ще определя действията им по отношение на тази страна.

 

* Българско геополитическо дружество, цялата статия може да прочетете в бр.6/2016 на списание Геополитика

Поръчай онлайн бр.4/2017