Геополитическите предизвикателства пред Европейския съюз

Замислен като исторически експеримент от немскоезичните католици-либерали Робер Шуман (роден в Люксембург), Конрад Аденауер и Алчиде де Гаспери (роден в Тирол), слепен от трудни, макар и не невъзможни за териториално съчетаване части и действащ по изкуствената логика на брюкселската бюрокрация, той по-често  функционира в режим на институционална дискондиция и дефицит на легитимността си.

Сред най-ярките прояви на тази дискондиция е вътрешното противоречие на либералната идея, която мълчаливо се приема за свещения принцип на съвременна обединена Европа. Проблемите с тази вътрешна неконсистентност и пречките при транспонирането на либералната теория в реална политическа са добре анализирани от Джон Кекеш и тук няма да се спирам на тях (Кекеш, 2011). Лозунгът за четирите свободи, в името на които вече пет-шест десетилетия европейските страни се опитват да убедят себе си и останалия свят, че са намерили философския камък на историята и, че Европа е призвана „да управлява ХХI век” (Ленард, 2005), има едно тъмно петно. Този лозунг е съшит по кройката на Социално - католическата доктрина, чиято основна идея е, че централната власт не бива да превишава определен санитарен минимум. В идеалния случай този минимум не трябва да надхвърля правомощията на Европейския съд, призван да решава конфликтите между държавите членки и да гарантира либералните принципи. Самият класически либерализъм обаче, поне в неговите практически реализации след Реформацията чак до края на ХХI вeк, предполага многообразие на различни и конкурентни политически системи, каквито са били системите в независимите градове на Северна Италия, Франция и Германия например.

Идеята за либералната конкуренция е изстраданата поука от борбата срещу тиранията в различните й форми и измерения в държавите от Стария континент. Този принцип изглежда удачен в условията на геополитически пъзел от множество различни и взаимно уравновесяващи  своите имперски амбиции държавни образувания. В същото време, той е трудно приложим и  не е конструктивно плодотворен в едно наддържавно суперобединение, за което се предполага, че може да формира единна воля, да демонстрира собствена идентичност и да упражнява контрол върху сложните и многопосочни процеси и конфликти в съвременния глобализиран свят. Затова и прословутата „солидарност de facto” (Schuman, 1950) която би трябвало постепенно да смекчи съмненията и недоверието между страните-членки и стъпка по стъпка да ги сближи до степен на неделимо цяло, изглежда по-скоро като свеобразна „упойка преди операцията”. Тя притъпява усещанията, но само докато трае действието й.

Това, за което в момента малко се говори, е, че ЕС може би не е това, за което най-често се представя. В своето изследване „Трагедията на еврото” Филип Багус, анализирайки развитието на идеята за единна европейска валута от плана "Вернер" през 70-те години на миналия век, през доклада „Делор”, до договора от Маастрихт, подписан през декември 1991, счита, че характерът на тази еволюция е безспорното доказателство за много важен завой в идеята за обединена Европа. Именно в Маастрихт тогавашният канцлер на Германия Хелмут Кол се съгласява да остави немската марка в миналото, като приема предложението на Франсоа Митеран за обща европейска валута и се подписва под решението тя да влезе в сила на 1 януари 1999.

Това обаче не е съвсем доброволно сключено споразумение. Сделката е Франция да оттегли своите възражения срещу обединяването на Западна и Източна Германия, но при условие, че последната се съгласи да замени силната към този момент германска марка с евро (Багус, 2011; 81-82). А както е добре известно от историята, общата валута е най-важната стъпка към изграждането на единен политически субект. Така неявната част от въпросната сделка е, че Европейският съюз постепенно ще бъде развиван по модела на федерация от европейски „щати”, обединени и управлявани от германските и френските политически елити.

Разбира се, това не се афишира. По правило еуфорията на разширението през първото десетилетие на ХХI век се опакова в добре звучащите лозунги за обединена и мирна Европа от 28 или 27 (след като  референдумът от 23 юни, 2016 на практика бламира участието на Великобритания в Съюза) държави, единни в многообразието и радващи се на благоденствие и просперитет. Докато съществува пространство за присъединяване, дълбочинните процеси за формиране на европейска супердържава могат да остават в периферията на общественото внимание или да бъдат подминавани без задълбочен коментар. Големият въпрос е, какво ще се случи, когато Европейският съюз достигне крайните очертания на своите цивилизационни, културни и религиозни предели? А съществуват сериозни симптоми, че тези предели са достигнати и т. нар. Brexit е само един от тях. Неслучайно след оповестявето на резултатите от референдума във Великобритания председателят на Европейския съвет, Доналд Туск заяви, че  при това развитие на нещата процесът на интеграция на нови държави в ЕС не може да продължи както досега.

Еволюцията на ЕС към една, може би федерална или нещо близко до нея, супердържава обаче, се сблъсква със сериозни препятствия. Налице е обезпокоителна тенденция в Европа, която тихо, но неумолимо подкопава познатия поне от последните два века модел за формиране на политическа воля. Това е отливът на членска маса от основните политически партии, което сериозно ерозира способността на Съюза да формира легитимна политическа воля и оттук да демонстрира ясна правосубектност. От началото на настоящия век, според някои изследвания (като това на Ингрид фон Бицен и Томас Погунтке например) по-малко от 5% от гражданите на ЕС, имащи право на глас, членуват в някоя партия.  В скандинавските страни социалдемократите изпадат във все по-дълбока идейна и членска криза. Само за последните три години членските маси на партиите във Франция, Италия и Великобритания са се свили с над 1,5 млн. души. Не по-добро е положението в Полша и Литва. В Германия пък, двете най-влятелни партии - християндемократите и социалдемократите, за последните 25 години са изгубили повече от половината си членска маса (Biezen, Poguntke, 2014; 205-216). Като изключим някои евроскептични и екологични партии и движения, за всички останали тенденцията изглежда трайна и трудно обратима. А това сериозно ерозира партийната демокрация в ЕС и способността на политическите елити да формират визия за по-нататъшна вътрешна интеграция на Съюза, която да е приемлива за мнозинството от европейските граждани.

Изправени пред песимистичната перспектива за провал на плановете им да се превърнат в несменяем олигархичен връх на европейската супердържава, политическите елити на старите страни-членки все по-често прибягват до средства и методи, които трайно започват да ги превръщат в клики.[1] Клики, загрижени повече за опазването на собствените си привилегии и богатство, отколкото за добруването на гражданите на ЕС. Това достатъчно ясно се вижда и при справянето с последиците от световната финансова криза от 2008-2009, и при закъснелите и необмислени реакции на бежанския наплив след 2012, и при реакциите преди и по време на терористичните атаки от последните месеци.

Очевидно, в европейския интеграционен модел има нещо сбъркано. Съществуват сериозни сривове в механизма за защита на външните граници на Съюза.  Усеща се и остър дефицит в умението да се води проактивна политика с партньорите и опонентите на ЕС, нещо което е особено видимо например по отношение на Турция и Русия. Общото впечатление е, че вместо да се върви към формиране на обща европейска идентичност и правосубектност, споровете и противопоставянето между страните членки сякаш се изострят.

Влияние на външните за ЕС сили и фактори

По-опасното е, че дефицитът на време, както и липсата на реалистичен сценарии за институционално, политическо, икономическо, военно, културно и т. н. укрепване на ЕС, го превръща в силно зависим от външни геополитически фактори и процеси, върху които той има минимален или никакъв контрол.

Един от тези фактори е Турция. С територия, колкото седем Българии  (783 562 км²) и население близо 80 млн. души, 98% от което е мюсюлманско, Турция е незаобиколим фактор не само в Югоизточна Европа, но и в Близкия Изток. Тя обаче, никога не е била част от европейската цивилизация. Турция е асоцииран член на ЕС от 1963, а през 1987 официално  заявява желание за пълноправно членство. Перспективата за включването й в състава на Евросъюза обаче предизвиква дълбочинни земетръсни вълни между страните членки и със сигурност, ако някой ден това членство все пак стане факт, то ще краят на ЕС.  В същото време,в качеството си на 15-тата по големина световна икономика, разположена на два континента, с население, в което преобладава групата на гражданите под 30 години, с втората по численост армия в НАТО след американската и със степен на урбанизация почти колкото Франция, Турция в никой случай не бива да се подценява.

Турция на Реджеб Тайип Ердоган не е същата, с която Европа е свикнала да комуникира до ноември 2002, когато Партията на справедливостта и развитието на Ердоган печели парламентарните избори. Въпреки поредицата от изборни победи оттогава насам, Ердоган все по-определено се сраства с образа на турски политик - диктатор, който гради политическата си кариера върху създаването на обществено конфликти и превръща езика на омразата в норма. Нещо, което отвреме-навреме му помага да печели отделни битки (особено след неуспешния опит за военен преврат през юли 2016), но той все повече затъва в окопна война срещу многобройните си вътрешни и външни опоненти и врагове. „

За ЕС Турция става все по-ненадежден партньор. Това добре може да се види по опитите за изнудване на Брюксел около мигрантската криза през последните две години. Двойното увеличаване на мизата от три на шест млрд. евро и условията за безвизов режим на турските граждани в ЕС,  в замяна на ограничаването на мигрантския наплив добре илюстрира стила на администрацията в Анкара. В настоящото раздаване на картите правителствата на ПСР, над които виси тежката сянката на Ердоган, имат по-силната ръка и ще продължат да вдигат цената, усещайки колебливостта и некомпетентността на европейския политически връх.

Независимо от опитите да поддържат илюзиите, че са на "правилната" страна в Сирийския конфликт, в Анкара добре разбират, че докато войната в югоизточната им съседка продължава, това ще държи висока цената на турските акции. Затова е малко вероятно турската политическа върхушка да спре да оказва логистична, финансова и дори военна подкрепа на ДАЕШ и фронта „Ан Нусра”, тъй като те играят в отбора на Ердоган - не само му осигуряват нескончаем поток от изтормозени и тероризирани хора, с които ще може още дълго да държи в шах Европа, но и подхранва амбициите му за обединяване на 1,7-те млрд. мюсюлмани по света - идея лансирана от турския президент по време на срещата на лидерите на страните от Организацията за ислямско сътрудничество[2]. Със съюзник като Турция на Ердоган, на Европейския съюз не му трябват врагове.

Не по-малко важен за бъдещето на Обединена Европа е и факторът Русия. Крайно време е ЕС смени очилата с които гледа на изток, тъй като Русия на Владимир Путин не е тази на Борис Елцин. За руското общество, преживяло тоталния икономически, социален, военен и най-вече геополитически срив през 90-те години на миналия век, болезненият спомен за този период генерира солидна доза търпимост към някои недотам демократични практики на Кремъл.  Залогът обаче е възраждането на Русия като все по-влиятелен външнополитически фактор и компенсиране на унижението от превръщането на страната във второразреден играч в голямата геополитическа игра. Затова и опитите на САЩ и ЕС да използват икономическия камшик на всевъзможните санкции, за да направят Русия послушна и лесно предвидима, са и ще продължат да бъдат контрапродуктивни. Те ще вредят не толкова на Русия, колкото на ЕС, поне докато за последния руските енергийни ресурси са жизнено необходими и безалтернативни, а сигурността и външнополитическата му тежест зависят до голяма степен от позицията и ходовете на Москва

За разлика от САЩ, европейските държави, като цяло, гледат по-трезво на аргумента на силата в отношенията си с Русия и то не само поради териториалната си близост с една могъща ядрена държава, в евентуален въоръжен конфликт с която Европа няма шансове да се окаже победител. Усещането е, че общото пространство и споделянето на човешките, икономическите и културните ресурси на Стария континент е по-верния път за избягването на нова катастрофа като Първата и Втората световни войни.

Сляпото придържане към тази принципно по-печеливша от конфронтацията стратегия обаче, формира прекалено конформистки нагласи у европейските лидери. Те лесно се поддават на влияние и послушно се превръщат в изпълнители на чужди за интересите на ЕС геополитически сценарии. Участието им в опитите за организиране на съпротива срещу Кремъл чрез неправителствените организации, „износ на демокрация” и финансиране на различни „цветни революции”, ще продължи да задълбочава пропастта на недоверието с ключовия за ЕС източен съсед. Украйна едва ли ще се стане скоро член на ЕС, но украинският опит за дестабилизация на Русия със сигурност ще присъства между аргументите в отношенията между Москва и Брюксел. А това е още един фронт, който обединена Европа няма ресурси да поддържа, особено след шока от изхода на британския референдум.

Това, което е може допълнително да усложни картината, са евентуалните съгласувани действия между Турция и Русия, макар за момента те да изглеждат по-скоро в сферата на хипотезите. Опитите на Ердоган да затопли отношенията си с Владимир Путин, за да излезе от все по-дълбоката външнополитическа изолация, в която изпада напоследък, и желанието на руския президент да създаде общ отбор срещу диктата на ЕС и САЩ, са на път да се срещнат (доказателство е и срещата между Путин и Ердоган на 9 август 2016). Не изглежда вероятно подобна среща да се окаже удобна и изгодна за Брюксел.

Много важен за бъдещето на ЕС е и факторът САЩ. Нека не се заблуждаваме, САЩ не са безусловен приятел и поддръжник на идеята за обединена Европа. Вашингтон ще припява на тази песен само докато обединена Европа не заплашва американската имперски планове и послушно изпълнява нарежданията на Белия дом.

Погрешният прочит от американските политици и анализатори на събитията около разпадането на СССР и системата на реалния социализъм продължава да задава неверни стратегически цели на американската външна политика. Още от възклицанието „По волята на Господа, Америка победи” на Джордж Буш старши в еуфорията покрай падането на Берлинската стена, американските правителствени кръгове възприемат събитията през последните две десетилетия и половина като неоспоримо доказателство за собственото си икономическо, военно и политическо превъзходство. Това свръхсамочувствие води до представата, че американските ценности са безалтернативни, а измамното усещане, че правото винаги е на страната на по-силния ги тласка към все по-авантюристични действия, водещи до дестабилизацията на цели региони. Дали свободата по американски модел работи[3] и каква е цената й, за това не само държавите от Близкия Изток, но и много бивши социалистически страни, включително Грузия, Украйна, Сърбия и други, имат мнение, различно от това на Вашингтон.

Изгражданата десетилетия наред по принципа на условния рефлекс от страна на САЩ зависимост на западноевропейските политици, ги прави нерешителни и податливи на американски натиск. Това им отрежда ролята на второстепенни външнополитически играчи, предизвикващи снизхождение, граничещо с презрение. Нещо, което високопоставените чиновници в Държавния департамент от рода на Виктория Нюланд, дори не смятат за нужно да крият.

От друга страна, прекаленото фокусиране върху политиките на интеграция и избягване на конфликтите, както и сляпото придържане към иначе важни за Западния свят ценности като свободата на придвижване, равноправието, религиозната търпимост и др., водят до неспособност да се изработят адекватни политики и да се предприемат навременни действия срещу редица сериозни заплахи от типа на мигрантския натиск, тероризма, религиозните и гражданските конфликти в съседни на ЕС държави. Това вероятно е сред факторите за неумението да се анализират по-дълбоките причини за случващите се събития и за предотвратяване на заплахите пред обединена Европа, за сметка на прекаленото уповаване на американската военна мощ.

Заключение

В заключение би могло да се каже, че през второто десетилетие на ХХI век ЕСне разполага с идейния, икономическия и геополитическия комфорт, с който беше свикнал  през 90-те години на миналото столетие и в началото на новото хилядолетие. В резултат от синергичното действие на множество външни за него фактори, върху които Брюксел в малка степен (или никак) е в състояние да упражнява контрол, ЕС губи своята цивилизационна инициатива. Нещо повече, с настоящия модел за вземане на решения и все по-категоричното откъсване на европейските политико-икономически клики от реалното битие и проблеми на близо половинмилиардното население на Стария континент, критичната точка на полуразпад изглежда предстояща.

Оттук и изводът, че ако досегашният модел на изграждане и на управление на Евросъюза се запази, крахът му е не само възможен, но и почти неизбежен. Перспектива, която може да върне историята на Европа с един век назад.

Бележки:

Литература:

Багус, 2011: Багус, Филип, Трагедията на еврото, София, изд. МаК, 2011.

Кекеш, 2011: Кекеш, Джон, Против либерализма, София, изд. Критика и хуманизъм, 2011.

Ленард, 2006: Ленард, Марк, Защо Европа ще управлява  ХХІ век, София, Изд. Обсидиан, 2006.

Biezen, Poguntke, 2014:  Biezen, Ingrid van, Poguntke, Thomas,  The decline of membership-based politics, In Party Politics, Dublin, 2014, Vol. 20(2).

Schuman, 1950: Schuman, Robert, Declaration of 9th May 1950 delivered by Robert Schuman, <http://www.robert-schuman.eu/en/doc/questions-d-europe/qe-204-en.pdf>.

*Институт за изследване на обществата и знанието към БАН

[1] Понятието идва от френското clique, означащова шайка, банда. В политологията и социологията то е с негативен смисъл и обозначава част от обществото или група, чиито членове са свързани с обща среда и общи, предимно користни  интереси.

[2] Има се предвид срещата на ОИС на 15-16 април 2016.

[3] Фразата „Ние знаем, че това работи. Свободата работи” се приписва пак на Дж. Буш старши

{backbutton}