19
Нед, Ян
22 New Articles

Кубинската криза и нейните геополитически последици

брой 5 2016
Typography

Кубинската ракетна криза от октомври-ноември 1962 е най-сериозната военно-политическа конфронтация в годините на студената война (1). За тези събития в съветските източници по-широко разпространен е терминът „Карибска криза“. Той се използва напоследък в еднаква степен с термина „Кубинска криза“, докато в Куба тя се нарича „Октомврийска криза“.

За да бъдат обяснени корените на кризата, следва да се посочат някои важни факти от взаимоотношенията между Куба и САЩ в предходните 15-20 години. С цел да прокарат интересите си в Латинска Америка като я превърнат в надежден стратегически тил, САЩ инициират подписването на т.нар. Договор за отбрана на Западното полукълбо в Рио де Жанейро през 1947. В съответствие с клаузите на договора, се създава система за колективна сигурност на САЩ и техните латиноамерикански съюзници, като Вашингтон може да предоставя помощ на латиноамериканските държави и в условията на „невъоръжена агресия“ срещу тях. След преобразуването през 1948 на Панамериканския съюз в Организация на американските държави (ОАД) се създава Междуамерикански съвет за отбрана. Така, чрез доставки на американско оръжие и подготовка на командни кадри в американските военно-учебни бази, разположени в региона, Вашингтон прокарва своето влияние сред латиноамериканските военни елити.

Въпреки политиката на Белия дом за стабилизиране на региона, през 50-те години  на ХХ век в редица държави са извършени военни преврати с ляв и десен уклон (през 1956 – в Перу, 1957 – в Колумбия, 1958 – във Венецуела, 1959 – в Куба, 1960 – в Салвадор, 1961 – в Доминиканската република). Действията на военните и специални служби на САЩ, целящи възстановяване на американското влияние в Латинска Америка, не водят до очаквания дълготраен успех. Като пример могат да се посочат събитията в Гватемала през 1954 и в Доминиканската република през 1965. Най-голям удар върху американското влияние обаче, нанася загубата на Куба, намираща се само на 80 км от щата Флорида. При това не става въпрос само за изгубения контрол над тази държава. По-важното е, че е накърнен авторитетът на САЩ и, че под въпрос е поставена Доктрината Монро, т.е. военно-политическият  контрол на САЩ над Западното полукълбо (2).

Кризата в отношенията между Вашингтон и Хавана

Кризата в отношенията между Вашингтон и Хавана е последица от социалните брожения в Куба, довели до свалянето на подкрепяния от САЩ диктатор Фулхенсио Батиста, дошъл на  власт чрез военен преврат срещу президента Карлос Прио Сокарас през 1952. Въпреки че одобрява репресивната вътрешна политика на Батиста, американската администрация се опитва да му оказва натиск, включително чрез налагането на санкции, като през пролетта на 1958 САЩ прекратяват продажбата на оръжие за Куба, използвано от диктатора срещу кубинската опозиция (3). В ръководството на последната се откроява младият доктор по право Фидел Алехандро Кастро Рус, който през 1956 предприема неуспешен опит да организира въстание против Батиста, но е арестуван и после освободен след амнистия. След като се връща от емиграция (отначало в САЩ, а след това в Мексико), Кастро организира в родината си партизанска война против Батиста. През януари 1959, с превземането на Хавана, той застава начело на новия режим, който продължава да съществува и днес, почти 60 години по-късно.

Новата администрация на Джон Кенеди (1960-1963) си поставя за задача да разреши два основни въпроса в отношенията Изток-Запад, а именно: статута на Куба и статута на Берлин. През 1959, при управлението на Фидел Кастро, Куба се обявява за съюзник на СССР. В началото САЩ не реагират остро на утвърждаването на властта на Кастро. Репресиите срещу враждебните на режима сили и на опозицията, като цяло, водят до приток на бежанци в Съединените щати. Със своята активност, новото кубинско правителство започва да оказва влияние върху американското обществено мнение, прокарвайки антикапиталистически идеи. В опита си да упражни натиск върху режима на Кастро, американската администрация отново налага санкции на Куба, като към ембаргото за доставки на оръжие се добавя и забрана за изкупуването на кубинската захар, съставляваща основния компонент на местния износ. В резултат кубинската икономика понася тежки загуби, към които се прибавя и ограничаването на петролните доставки от американските компании. Като ответна мярка, Куба национализира американските нефтопреработващи предприятия. Правителството в Хавана започва да купува оръжие от СССР. Освен това Москва се заема със снабдяването на Куба с енергоносители.

На фона на тези обтегнати отношения, на 17 април 1961 Белият дом предприема неуспешен опит за сваляне на режима в Куба. По изготвен още по времето на президента Дуайт Айзенхауер план на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) САЩ изпращат около 1500 кубински емигранти от Флорида с цел да предизвикат антикомунистическо въстание и да свалят режима на Кастро. Местните сили за сигурност обаче успяват да разгромят участниците в опита за преврат само за два дни. Тази недобре подготвена от американските специални служби операция става известна като инцидента в „Залива на свинете”(4).

Тези събития увеличават притесненията на Кастро от евентуална американска инвазия и това окончателно го превръща в стратегически съюзник на СССР в опасна близост до САЩ. Кубинският лидер започва преговори с Москва за предоставяне на военна помощ. В края на 1961 той за първи път се обявява за марксист, а след това и за комунист.

Администрацията на Кенеди не спира активността си по отношение на Куба и продължава да прокарва инициативи, насочени към дестабилизирането на правителството на Кастро и неговото елиминиране. Последвалото скъсване на дипломатическите отношения през януари 1961 и отзоваването на американските дипломати от Хавана внасят още по-голямо напрежение. По-късно, през януари 1962, под американски натиск Куба е изключена от Организацията на американските държави. Прави впечатление, че при вземането на решението някои водещи държави от Латинска Америка, като Бразилия, Аржентина, Чили, Мексико, Еквадор и Боливия, се въздържат да гласуват за тази проекторезолюция.

В отговор на действията на САЩ, в Москва решават да използват ситуацията за да тласнат напред преговорите за разрешаване на Берлинската криза. Най-драматичните събития в рамките на последната се случват през лятото и есента на 1961, когато САЩ разполагат танкове в района на „Чекпойнт Чарли“ - контролно-пропускателния пункт, през който се влиза в американската зона на Западен Берлин и който символизира разделението на бившата германска столица. Тези действия се възприемат от Кремъл като подготовка на САЩ да навлязат в Източен Берлин и в отговор Москва изпраща десет съветски танка с цел противодействие. В тази кризисна ситуация двамата лидери Хрушчов и Кенеди постигат споразумение, според което съветските войски трябва да се изтеглят първи. Въпреки това, кризата има последици при решаването на въпроса за статута на Берлин.

Разполагането на съветските ракети

Двете краткотрайни кризи служат като прелюдия към началото на  Кубинската криза. В обстановка на повишено международно напрежение, през май 1962 Москва взема решение за разполагане на ядрени ракети в Куба. В Генералния щаб на Съветската армия операцията по реализиране на решението получава кодовото наименование „Анадир“ (5) и се  представя  като рутинно стратегическо учение в Далечния Север на СССР. Истинските цели на операцията са известни само на най-висшето съветско ръководство и на тесен кръг висши офицери. Операцията е проведена при изключителна секретност, за което говори и фактът, че американското военно разузнаване и специалните служби за сигурност не знаят нищо за придвижването и дислокацията на съветските военни сили на Острова. За присъствието им там те научават едва в края на операцията. В периода от 13 юни до 27 октомври 1962 по море са доставени и разположени в Куба 42 ракети с ядрени бойни глави и техническо оборудване, както и около 42 хиляди съветски военнослужещи.

Заедно с последните, в Куба пристигат една напълно комплектувана мотострелкова дивизия, три ракетни полка, въоръжени с ракетни системи Р-12 (известни и като СС-4), включващи 36 ракети с радиус на действие 2 хиляди км, и два ракетни полка със системи по 8 ПУ с Р-14 (известни като СС-5) с радиус на действие 4,5 хиляди км. На ракетите са разположени 60 бойни глави, всяка с мощност от 2,3 Мт тринитротолуол (ТНТ). Целта на военната операция на СССР е САЩ да бъдат поставени пред свършен факт (6). Замисълът на Хрушчов е да може да определя правилата в отношенията между свръхдържавите и евентуално да постави отново на дневен ред въпроса за Берлин или други теми, които са от интерес за Москва.

В западната и в руската литература, особено след като значителна част от секретните архиви и в двете държави са достъпни за изследователите, вече може да се намери достатъчно пълна и детайлно документирана информация за целия ход на кризата, за причините, довели до предприемането на този ход от страна на СССР, както и за реакцията в САЩ (7). Ето защо, тук  ще посоча само някои аспекти относно мястото на кризата в отношенията между Москва и Вашингтон.

 

Горе: САЩ и Куба през 1961-1962

Легенда

Военни бази на САЩ

Нахлуване, подкрепено от САЩ, април 1961

Морска блокада на САЩ, октомври 1962

Съветски ракети

Движение на съветски кораби

MRBM – Балистични ракети със среден радиус 688-1719 мили

IRBM – Балистични ракети с голям радиус 1718-3437 мили

 

Операция „Анадир“ се осъществява планово до средата на октомври 1962, когато (на 15 октомври) директорът на ЦРУ Джон Макон докладва на президента Джон Кенеди, че по време на полет на американския разузнавателен самолет U-2 над Куба са фотографирани обекти, за които с голяма доза достоверност се счита, че са съветски ракетни установки, способни да носят ядрени бойни глави. До този момент американското разузнаване не разполага с информация за вече разположените на острова няколко десетки хиляди съветски войници, както и с данни относно наличието на ядрени глави - дали те вече са в Куба и каква е готовността и необходимото време за монтаж на ракетите и др. Причината е липсата на собствени агенти на Острова и дори на посолство, което е закрито след провала на операцията в „Залива на свинете“. Същевременно в доклади на ЦРУ от септември 1962 неоснователно се твърди, че СССР не възнамерява да разположи ракети в Куба.

Това обяснява шока във Вашингтон от засичането на ракети със среден обсег на действие в такава близост до САЩ. Американските политици, военните среди и обществеността, като цяло, са силно притеснени. Стига се до криза, която се възприема като най-сериозната по време на студената война. Основният въпрос пред президента Кенеди е, с какво време разполага, за да реагира.

Преценил всички обстоятелства, на 22 октомври 1962 Кенеди излиза със специално обръщение към нацията по радиото и телевизията, в което съобщава за засечените съветски ракетни установки  в Куба. Президентът огласява взетите от Белия дом мерки като първата е налагането на военноморска блокада. Впрочем, в изявлението си Кенеди не споменава термина „блокада“, а говори за „карантина“ (8). Като отговор, в секретна телеграма до Хрушчов, Фидел Кастро настоява Куба да бъде защитена и иска съветският ръководител да използва ракети срещу САЩ, в случай, че американски войски нахлуят на Острова. Това искане е отхвърлено незабавно от Хрушчов, който междувременно се опитва чрез тайна дипломация да постигне споразумение с Вашингтон. В Бон също са обезпокоени от острата криза като още в първите дни канцлерът на ФРГ Конрад Аденауер демонстрира лоялността си към САЩ и готовност да играе ролята на балансьор. Папа Йоан XXIII изпраща послание до двамата световни лидери да направят всичко по силите си, за да запазят мира.

Напрежението ескалира и опасността от ядрена конфронтация става съвсем реална, при това постоянно нараства. Въоръжените сили на двете свръхдържави и на техните съюзници в НАТО и Варшавския договор са поставени в най-висока степен на бойна готовност. По време на продължилата близо 13 дни ескалация на напрежението конвой от десетина транспортни кораби от различни страни от социалистическия лагер пътуват в международни води към Куба, ескортирани от съветски подводници. Наложената от президента Кенеди блокада на Острова предполага, че в даден момент американски военноморски сили ще се опитат да спрат и проверят товара на корабите. И тъй като те се охраняват от войскови части, рискът да стане инцидент и да се стигне до открит военен конфликт е съвсем реален. Международната общественост следи със затаен дъх движението на корабите и очаква евентуалната конфронтация. Съвсем реална е и възможността за употреба на конвенционално и дори на ядрено оръжие. При първата проверка на борда на два от корабите не са открити оръжие или ракетни установки. Но флотилията продължава да напредва и опасността от конфронтация остава.

Разрешаването на кризата

В крайна сметка, след отстъпки и от двете страни, Никита Хрушчов се съгласява да демонтира и изтегли всички съветски ракети със среден радиус на действие от Куба. В замяна Кенеди обещава, че САЩ няма да предприемат опити за насилствено сваляне на режима на Кастро. Споразумението съдържа и необявени публично договорености, предложени от брата на президента и негов най-близък помощник Робърт Кенеди, според които САЩ ще изтеглят американските ракети „Юпитер“ от Турция през следващите „четири до пет месеца“. Новината за договореностите е посрещната и от двете страни на Желязната завеса с чувство на облекчение и успокоение, тъй като е постигнато решение на този най-сериозен международен инцидент, при чиято ескалация едва ли някоя част на света е щяла да остане незасегната. В крайно напрегната обстановка, когато всяка некоординирана заповед би довела до истинска война, двамата водещи политици постигат компромис.

Споразумението между двамата световни лидери демонстрира решимостта им да не допуснат в бъдеще нито една криза да прерасне в ядрена катастрофа. Водещите политически играчи се възползват от възможностите на дипломацията за да действат за постигане на споразумение, въпреки че в онзи период средствата за комуникации са силно ограничени, което затруднява изключително много опитите за взаимно уведомяване на участниците за предлаганите инициативи.

Споразумението между Никита Хрушчов и Джон Кенеди може да бъде окачествено като „крайъгълен камък в американско-съветските отношения, отбелязващо първия успешен опит от двете страни“ да се постигне двустранно споразумение, което реално „би могло да намали опасността от нежелана ядрена война“(9). В този момент Хрушчов и Кенеди доказват с действията си, че е възможно постигането на разбирателство между двете свръхдържави дори и в момент на най-ожесточена конфронтация. Страхът за бъдещето, който изпитват както обществеността, така и военните и политическите елити на двете свръхдържави, подтиква лидерите им да предприемат стъпки в областта на разоръжаването и контрола над въоръженията. Кубинската криза показва също, че опитите да се промени съотношението на стратегическите сили за сметка на едностранни действия на територията на трети държави могат да доведат до сериозна криза в двустранните отношения, без да решат поставената задача (10).

Изправени пред опасността от термоядрена война, и Кенеди, и Хрушчов разбират сложната задача да прекратят кризата по мирен път в най-кратки срокове. Става дума за изключително напрегната обстановка, когато съветските бойни кораби продължават да напредват към Куба, като връзката между съветските подводници и Москва е недостатъчно надеждна и дори се губи и когато отсъстват ясни заповеди от съветските военни. В случай на погрешно възприемане на съобщенията между Кенеди и Хрушчов, разчитащи в онзи период на възможностите на международната телеграфна система, както и тяхното забавяне, би могло да се стигне до фатална развръзка на кризата.

Кубинската криза от 1962 активизира реализирането на инициативата на СССР от 1954 за специални мерки срещу изненадваща атака  и води до подписването на Меморандум за разбирателство между САЩ и СССР относно изграждането на пряка комуникационна връзка (11). Целта на подписаното в Женева споразумение е да осигури бърза и надеждна връзка между държавните глави на двете свръхсили. Споразумението за гореща връзка е от юни 1963, но основните му клаузи са обсъждани още през 50-те и началото на 60-те години. Осигуряването на тази „гореща линия” представлява важна част от усилията да се намали опасността, която би възникнала от инцидент, погрешна информация или изненадваща атака, прерастваща в ядрена война. До този момент международната система не познава посочените рискове, които ядрената ера донася на цивилизацията. Освен това тези рискове биха застрашили пряко или непряко всички страни по света, а не само тези, разполагащи с ядрено оръжие.

Последиците

Като пряко следствие от мирното разрешаване на Кубинската криза, се създават условия за установяването на директна телеграфна връзка между Белия дом и Кремъл – т.нар. „червен телефон“ или „гореща линия“, използвана при възникване на кризи. Впоследствие този „червен телефон” е модернизиран на три етапа през 70-те и 80-те години на ХХ век.

Знак за новия дух в отношенията между СССР и САЩ е  речта на Джон Кенеди в Американския университет във Вашингтон през юни 1963. Тази реч, заедно с общото разбиране, характерно след Кубинската криза както за Кенеди, така и за Хрушчов, че е необходимо обсъждане на пътища за решаване на проблемите и, че това е отговорност на двете свръхдържави, довеждат до подписването на 5  август 1963 на Договора за частична забрана на ядрените опити (12). Този договор е от изключително значение за запазването на мира и идва след редица опити за постигане на договореност в тази област, които започват още през 50-те години на ХХ век, без обаче да постигнат сериозен успех.

В новата обстановка след Кубинската криза страните се споразумяват за забрана на ядрените опити в атмосферата, под водата и в откритото пространство, като продължат опитите за тестване на ядрени оръжия под земята. Договорът е подписан в Москва от външните министри на САЩ Дийн Ръск, на СССР - Андрей Громико, и на Великобритания - Александър Дъглас-Хюм. На 24 септември 1963 е предложен е за ратификация на Сената на САЩ, където среща съпротива, но въпреки това е ратифициран на 7 октомври 1963 и влиза в сила на 10 октомври с. г., когато трите страни си разменят ратификационните документи. Това е първият от поредицата международни договори за ограничаване на надпреварата в ядреното въоръжаване. Важно е да се подчертае, че подписването на договора в Кремъл става в присъствието на специално поканения от трите правителства Генерален секретар на ООН У Тан. Въпреки че акцентира върху важността на договора, Френсис Гавин изтъква, че този документ не е съвършен, но все пак е „е добър старт към целта за постигане на глобален режим за неразпространение, и изборът на времето е „благосклонен“ (13).

Следва да посочим, че Кубинската криза и нейните последици имат различно тълкуване от изследователите от Изток и от Запад. От гледна точка на последиците за Хавана, Кубинската криза е последвана от кратък период на разведряване между свръхдържавите, но „това не се отнася до Куба, където паравоенните формирования, операциите за осъществяването на саботажи и опитите да се разруши икономиката продължават, както и опитите за атентати срещу Кастро. Въпреки че Съединените щати разбират, че не могат да го елиминират, Вашингтон се стреми да покаже на латиноамериканците, че „цената на следването на кубинския пример може да се окаже висока“ (14).

Поставена в глобален план, Кубинската криза е въпрос, който и до днес е предмет на интерес от специалистите от цял свят. Някои автори напримр приемат, че демонстрираната от двамата лидери на свръхдържавите изключителна активност и намирането на компромисно решение  предвещава края на студената война. В такава посока разсъждава историкът проф. Марк Трачтенбърг, който пише, че германският въпрос е бил разрешен от действията, предприети през 1961-1963, в това число и от Кубинската криза и нейните последици. Това становище, обаче не се приема за достатъчно аргументирано от повечето специалисти. Други изследователи разглеждат Кубинската криза като една от основните причини за активизиране на диалога между свръхдържавите (наред с германския въпрос) и за успеха, постигнат с подписването на Договора за частичната забрана на ядрените опити, макар че  за активизиране на действията в посока на неразпространението на ядреното оръжие има и други причини. Всички специалисти по проблема обаче се обединяват около схващането, че свръхдържавите и международната общественост разбират опасността от деструктивната сила на ядрената война и със средствата на дипломацията успяват да избегнат най-сериозната катастрофа – термоядрената война между САЩ и Съветския съюз и нейните тежки последици за човешката цивилизация (15), която през XX век на два пъти изпитва жестокостите на световната война.

Кубинската криза представлява върховата точка на военно-техническата нестабилност в отношенията между СССР и САЩ и в международните отношения. Решаването й със средствата на дипломацията слага край на опасността от директен сблъсък между двете свръхдържави, макар че не прекратява конфронтацията между тях.

 

Бележки:

 

[1] В първите десетилетия след 1962 многобройните трудове носят отпечатъка на политизирането на кризата и са повлияни от конкретните взаимоотношения между СССР и САЩ, както и политиките на съответните правителства. По-важните заглавия по темата са: Abel, Elie. The Missile Crisis. Philadelphia: Lippincott, 1966; Allison, Graham T. Essence of Decision: Explaining the Cuban Missile Crisis. Boston: Little, Brown, 1971; Allyn, Bruce J., James G. Blight, and David A. Welch, ed. Back to the Brink: Proceedings of the Moscow Conference on the Cuban Missile Crisis, January 27-28, 1989. Cambridge, MA: Center for Science and International Affairs, Harvard University; Lanham, MD: University Press of America, 1991; Blight, James G., and Philip Brenner. Sad and Luminous Days: Cuba's Struggle with the Superpowers After the Missile Crisis. Lanham: Rowman & Littlefield Publishers, 2002.

2 Батюк, В.И.История международных отношений. М., 2016, с.362.

3 Подробен анализ на отношенията между Куба и САЩ през 50-те години на ХХ век, както и на Кубинската революция и идването на Ф.Кастро на власт, базиран върху оригинални източници, намираме у Paterson, Thomas G.Contesting Castro The United States and the Triumph of the Cuban Revolution, 1995.

4 В англоезичната литература той е известен като Bay of Pigs’ Invasion, а в кубинската - като Invasión de Bahía de Cochinos,  като Invasión de Playa Girón или като Batalla de Girón.

5„Анадир“ е име на река, която се влива в Берингово море, град Анадир е административния център на Чукотския автономен окръг и в същото време име на база за разполагане на ракети в този отдалечен район.

6 Kramer, Mark. Power, Politics, and the Long Duration of the Cold War in: Reinterpreting the End of the Cold War: Issues, interpretations, periodizations. (Pons. S et al Ed) London, New York, 2005, p.29.

7 След обявената от Михаил Горбачов политика на „гласност“ и последвалия крах на СССР и края на студената война се наблюдава интернационализация на историографията за Кубинската криза, като се включват съветската, кубинската и др. перспективи. Нов поглед върху кризата е свързан с разсекретяването на документите от ЦРУ и  от съветските архиви. Сред многобройните трудове ще посоча: Dino A. Brugioni, Eyeball to Eyeball (New York: Random House, 1991), на James A. Nathan (ed.), The Cuban Missile Crisis Revisited (New York: St. Martin’s Press, 1992 и др.; на Aleksandr Fursenko and Timothy Naftali, “One Hell of a Gamble”: Khrushchev, Castro, and Kennedy, 1958–1964, New York: Norton, 1997; Относно  интерпретацията в руските източници, полезни са трудовете на: Fursenko and Naftali’s “One Hell of a Gamble”, William Taubman, Khrushchev (New York: Norton., 2003); Aleksandr Fursenko and Timothy Naftali, Khrushchev’s Cold War. New York: Norton, 2006; Серго Микоян, Анатомия Карибского кризисса. Москва, Академия, 2006. Особено важни са документите от руските архиви, достъпни онлайн на страниците на: Cold War International History Project and National Security Archive.

8 Виж речта на президента Кенеди в: Public Papers of the Presidents of the United States:  John F. Kennedy, 1962 (Washington, DC: U.S. Government Printing Office, 1963), pp. 727-728.

9 Kramer, M., op.cit., p.30.

9 Батюк, В.И., цит.съч., с.365.

10 Memorandum of Understanding Between the United States of America and the Union of Soviet Socialist Republics Regarding the Establishment of a Direct Communications Link. – Arms Control and Disarmament Agreements, Texts and Histories of Negotiations. United States and Control Disarmament Agency, Washington, D.C.1982 , p.31.

11 Treaty Banning Nuclear Weapon Tests in the Atmosphere, in Outer Space and Under Water. Arms Control and Disarmament Agreements, Texts and Histories of Negotiations. United States and Control Disarmament Agency, Washington, D.C.1982,  рp. 41-55.

12 Gavin, Francis J. Nuclear Proliferation and Non-proliferation during the Cold War. - Camridge Histories Online. Cambridge University Press, 2010, p.405.

13 Gleijeses, Piero. Cuba and the Cold War, 1959–1980, Camridge Histories,… p.330.

14 Gavin, Fr J., op.cit. , pp.400-401.

15 Hersheberg, James., The Cuban Missile Crisis.-  Camridge Histories Online@ Cambridge University Press, 2010, p.65.

 

*Ръководител на катедра „Международно и сравнително право” в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”

{backbutton}