09
Нед, Май
24 New Articles

Тенденции в разузнавателната политика на ЕС

брой 4 2016
Typography

Обединителните процеси в Европа имат много измерения. Сред тях е и общата политика за сигурност. Неотменна част от сигурността на всяка държавна и военна структура е наличието и ефикасното действие не само на собствените въоръжени сили, но и на службите за сигурност и особено тези с информационно-аналитичен характер.

За Обединена Европа нуждата от своевременна и достоверна разузнавателна информация ще нараства със задълбочаване на обединителните процеси и ще придобива все по-голямо значение за развитието на континента, като конкурент в политическо и икономическо отношение на САЩ и другите силови центрове.

Независимо от настъпилите промени в европейския политически пейзаж в края на ХХ век, историята дава доста примери за международно сътрудничество в специфичната област на разузнаването, които биха могли да се използват като натрупан опит. Сътрудничество е съществувало между съюзниците по време на Втората световна война и впоследствие между държавите от Варшавския договор, по времето на студената война. В рамките на НАТО и понастоящем продължават да действат различни форми на сътрудничество в разузнавателната дейност.

Последните две десетилетия обаче демонстрираха необходимостта от преодоляване на множество препятствия в сътрудничеството между САЩ и НАТО, от една страна, и ЕС, от друга, при реализацията на политиката на сигурност на европейския континент. Винаги досега това сътрудничество е било доминирано от САЩ и европейските лидери започват да разбират, че то невинаги е в интерес на интеграционните европейски процеси и общата европейска политика на сигурност. Кои фактори водят до подобен извод ще разберем, ако анализираме събитията след края на студената война.

Параметри на политическата конюнктура след 90-те години на ХХ век

Мнозинството специалисти виждаха края на ХХ век като повратна точка в интеграционните процеси на европейския континент. Ако през 50-те години започнаха обединителните процеси в областта на икономиката и постепенно се създадоха условия за пълноценната изява на тогавашната Европейска икономическа общност, през 90-те назряха условията за все по-тясно бъдещо сътрудничество в общата външна политика и в дейността на специалните служби на държавите от новосъздадения Европейския Съюз (ЕС).

Отговорните политици в ЕС започнаха все по-често да говорят за необходимостта от обща европейска външна политика и обща политика на сигурност и за създаването на съответните обединени европейски административни структури. С Договора от Амстердам през 1999 беше създаден постът Върховен представител на ЕС за общата външна политика и политика на сигурност (CFSP). Основен елемент CFSP е Общата политика за сигурност и отбрана (CSDP), покриваща военните аспекти и управлението на кризи в ЕС. От декември 2011 бе създадена Европейската служба за външна дейност (EEAS), която на практика представлява Външно министерство и дипломатически корпус на ЕС.

Множество събития в организационния живот на вече бившата ЕИО предизвикаха и ускориха развитието на нещата в положителна посока. По важните от тях бяха договорът от Маастрихт, с който беше институционализиран Европейският Съюз през 1991, и срещата в Хелзинки през 1999, когато европейските лидери стигнаха до заключение, че бъдеща разширена и обединена Европа ще изпитва все по-остра нужда от собствена координирана политика в придобиването и анализа на разузнавателна информация. Някои събития през последните години на миналия век също засилиха процесите на европейско сътрудничество. По важните от тях са:

- Войната в Залива и събитията след нея дадоха много силен тласък за ускорено развитие на общата европейска разузнавателна политика. През този период Франция пое водещата роля в усилията на Европа да създаде собствена разузнавателна структура, независима от тази на НАТО и САЩ.

- Общият анализ на военните действия на НАТО на територията на бившата СФРЮ показа силната зависимост на Европа от военния и разузнавателен потенциал на САЩ, както и забавянето на ЕС в развитието на сателитните комуникации, разузнавателната информация и космическото наблюдение. Ясно се очерта тенденцията САЩ да не споделят редовно разузнавателна информация със своите европейски партньори или да го правят избирателно и по конюнктурни съображения. Това усили раздразнението сред водещите европейски държави, заставяйки ги сериозно да се замислят, доколко имат възможност да извършват самостоятелен анализ и оценка въз основа на собствена разузнавателна информация.

- Последиците от военните действия на НАТО в Косово (а преди това и в Босна) влошиха инвестиционния климат, разрушавайки локалната инфраструктура и нанасяйки сериозни поражения на околната среда. Колкото и да се премълчаваха тези факти, те бяха взети предвид в общия анализ на отговорните европейски политици. Случаите на странни заболявания сред войниците от умиротворителните и поддържащи контингенти на ООН в тези региони допълнително усилиха недоверието към твърденията на американския съюзник относно качествата на използваните от него оръжия в сърцето на Европа.

- Неприятен момент в сътрудничеството между ЕС и САЩ в областта на глобалното разузнаване продължава да бъде проектът “Ешелон”, който САЩ реализираха само с една от държавите на ЕС – Великобритания. На практика, това бяха действия “зад гърба” на другите членки на ЕС и може спокойно да се каже – с потенциал, насочен против тях.

- Проектът на САЩ за собствен “чадър” за противоракетна защита, независимо от проявеното мълчание, породи различна степен на опасение и съмнение относно целесъобразността на изграждането му у редица държави членки на ЕС. Твърдението на Вашингтон, че проектът ще гарантира сигурността на континента не убеди европейските политици. Напротив, категоричното противопоставяне  на тази отбранителна инициатива на САЩ от страна на Русия породи опасения за нарушаване на съществуващия баланс и евентуални ответни действия на Москва.

Всички тези обстоятелства засилиха убеждението, че в бъдеще общата външна политика и политиката на сигурност на ЕС трябва да имат и някои собствени параметри, несъвпадащи с тези на НАТО и САЩ. Още тогава беше ясно, че самостоятелна вътрешна и външна европейска политика може да бъде осъществена само при условие, че ЕС има собствени информационно-аналитични структури, способни да изпълняват поставените задачи независимо от разузнавателните мощности на САЩ и НАТО. Разширеното сътрудничество в дейността на разузнаването изискваше от ЕС да изгради свои разузнавателни структури. Срещата в Хелзинки постави въпроса, как трябва да се постигне това, като последваха и конкретни решения в тази насока.

Важно събитие беше Договорът от Амстердам, подписан през 1997 и влязъл в сила през 1999. Независимо, че не формулира нуждата от общи разузнавателни действия в рамките на независима европейска политика на сигурност, той съдържа няколко основни момента, укрепващи възможностите на ЕС в тази посока. Към Съвета беше създадена служба от висши представители със задача да оказва помощ по отношение на общата политика за сигурност, като осигурява диалога с трети страни, формулира и изготвя политически решения по негова поръчка. Друг съществен момент в Договора от Амстердам беше становището, че хуманитарните, мироопазващите и поддържащите мисии, както и кризисните операции, са аспекти на общоевропейската политика на сигурност. Според мен обаче, най-същественото в договора бе решението за поетапно бъдещо инкорпориране в ЕС на Западноевропейския съюз (ЗЕС) с неговите военни и разузнавателни структури.

На срещата си в Сен Мало през декември 1998 Англия и Франция излязоха с общо становище, че ЕС трябва да може да действа автономно с помощта на собствени въоръжени сили и средства, позволяващи да се взимат самостоятелни решения за такива действия. Друг много важен момент в усилията за изграждане на независима политика за сигурност на ЕС беше решението да се създаде възможност за извършване на независим анализ и планиране с помощта на собствени разузнавателни източници. След последвалия силен натиск на САЩ, по-късно Лондон се дистанцира от решенията в Сен Мало. През октомври 1998, на срещата в Пьортшах, британският премиер Блеър се опита да внуши, че бъдещата политика на сигурност на ЕС може да бъде гарантирана с „разтварянето” на ЗЕС в Съюза. Тази промяната в позицията на Лондон спря осъществянето на важни за европейската сигурност промени.

Следваща решителна стъпка към обща политика на сигурност и автономно разузнавателно сътрудничество в рамките на ЕС бяха решенията на европейските лидери, взети на срещата през юни 1999 в Кьолн. По това време военната операция на НАТО в Косово беше в разгара си и европейските експерти за пореден път много остро усетиха силната зависимост от САЩ по отношение на придобиването на разузнавателна информация. Използвайки потенциала на националните спецслужби от региона на Балканите (в това число и тези на България), американците предпочитаха да запазят получената информация за себе си. В Кьолн бяха потвърдени намеренията от Сен Мало и декларирана решимост за създаване на самостоятелни разузнавателни структури на ЕС. Подчертана бе и необходимостта от създаване на постоянен Комитет по политика и сигурност на ЕС, Военен комитет към него, Ситуационен Център, Сателитен център и Институт за изследване проблемите на сигурността.

В самия край на столетието последваха две нови срещи на европейските лидери, на които те отново засегнаха въпросите на сигурността – в Хелзинки, през декември 1999, и в Синтра (Португалия) през февруари 2000. На тях бе потвърдена решимостта за радикални промени в самостоятелната политика на сигурност на ЕС. Много важен момент беше решението да се създадат 15 многонационални бригади с численост до 50-60 000 души, с адекватна поддръжка от въздух и море. Тези мобилни бойни единици за бързо реагиране трябваше да бъдат създадени и готови за оперативни действия през декември 2003. За да се подпомогне реализацията на независимата европейска политика за сигурност се планираше създаване на три допълнителни структури -  Кабинет по политика и сигурност, съставен от посланици, с функции на консултативен орган към Съвета на министрите на ЕС, Военен комитет от висши военни и Многонационален щаб по планирането.

Тъй като на това ниво разузнавателната поддръжка на многонационалните сили все още не беше гарантирана, се подчертаваше необходимостта от засилване на разузнавателното коопериране между отделните националните разузнавателни структури на държавите членки. Според договореностите в Кьолн и Хелзинки, се предвиждаше също разузнавателният потенциал на ЗЕС да се интегрира в ЕС. След срещата в Маастрихт консенсусът по този въпрос беше пълен. Можем да направим извода, че бойните операции на НАТО (в Персийският залив, Босна и Косово) поставиха много въпроси пред ЕС в областта на неговата независима политика на сигурност, включително, как да се гарантира осъществяването на тази политика с придобиването на необходимата информация от собствени разузнавателни източници.

Развитие на сътрудничеството в разузнавателната дейност

През ХХ век разузнавателният обмен в рамките на НАТО се диктуваше от САЩ. В международен аспект, всяко сътрудничество може да се разглежда като двустранно или многостранно. Двустранно коопериране на добро стратегическо ниво в разузнаването през последните десетилетия се осъществява между Великобритани и САЩ. Вашингтон поддържа различни форми на сътрудничество и с други свои съюзници от НАТО. В рамките на ЕС обаче, сътрудничеството в областта на разузнаването винаги е било на незадоволително ниво. Дори при наличието на засилен обмен на разузнавателна информация, европейските държави се опасяваха да разкриват своите тайни. Традициите, секретността и националната гордост пречеха на водещите европейски разузнавателни институции да осъществяват ефикасен и взаимно полезен обмен на информация.

Първата оценка за сътрудничеството в областта на разузнаването беше дадено в годишния доклад на Асамблеята на ЗЕС през вече далечната 1996. В него това сътрудничество се определя като незадоволително и неотговарящо на изискванията за обща европейска разузнавателна политика. До края на 90-те години водеща роля в развитието и подпомагането на съвместните европейски действия в областта на разузнавателната политика беше отредена на ЗЕС. Как се развиха нещата след 1990?

Европейски Сателитен център (SatCen)

След появата на становището на Асамблеята на Съюза за стратегическото значение на космическото разузнаване, през май 1991 министрите от ЗЕС взеха решение да бъде създаден Сателитен център на Европейския Съюз (EUSC или SatCen) в Торехон, в покрайнините на Мадрид. Центърът беше открит през май 1993 с бюджет около 11 мил. долара, като 37% от тях идваха от бюджета на ЗЕС. В него бяха назначени 68 специалисти, като част от Европейския разузнавателен център.

Задачите, поставени пред Сателитния център изискваха дейността му да покрива параметъра на политическото разузнаване и анализа на разузнавателна информация, придобивана от различни източници по следните направления: общо наблюдение на териториите, представляващи интерес за ЗЕС; подпомагане при определянето на конкретните заплахи; помощ при контрола върху въоръженията и неразпространението на забранените средства за масово поразяване; наблюдение на морските територии и мониторинг на околната среда; подкрепа на мисиите на ЕС.

Независимо от наименованието му, Центърът не разполагаше със собствени спътници, но можеше да поръчва търговска информация от космическите наблюдения. Такава се предоставяше от френски, индийски, американски, канадски спътници и от ERS-1 и 2 на Европейската космическа агенция. Това му даваше възможност да анализира тази информация за нуждите на Съвета на ЗЕС и на правителствата на отделните държави-членки. Така за първи път се появи възможност сътрудничеството между европейските държави в областта на разузнаването да не се ограничава само в отделни, епизодични действия.

След като Сателитният център в Торехон започна да функционира, Съветът на ЗЕС създаде към него два допълнителни органа - Разузнавателна секция (РС) и Център за анализ на ситуации (ЦАС), разположени в Брюксел, към Организационния секретариат (фигура 1).

Фигура 1. Европейското сътрудничество в разузнавателната политика през 1995

Фигура 1. Европейското сътрудничество в разузнавателната политика през 1995

 

Разузнавателната Секция (РС) на ЗЕС беше добър пример за институционализиране на кооперирането. Създадена през септември 1995 с шест члена, РС стана част от групата за планиране на ЗЕС, заемайки висше ръководно ниво в неговата структура. Секцията имаше задача да съхранява и анализира секретната разузнавателна информация, придобита от страните членки, както и тази, подавана от Сателитния център. Структурата й включваше два отдела. Първият трябваше да работи по текущите разузнавателни проблеми на регионите, представляващи интерес, а вторият - по действащите или потенциалните кризи в глобален план.

Намерението беше анализите да бъдат съобразени с ясно дефинираните приоритети на постоянно действащия Съвет, изискващ от Разузнавателната секция (РС) аналитични материали за Югоизточна Европа и някои райони на Африка. За разлика от националните служби, РС работеше главно с крайни продукти. Задачата й беше да получава, натрупва, оценява и анализира разузнавателната информация, като след това я предоставя на Съвета, други компетентни органи на ЗЕС, на десетте тогавашни пълноправни членове на съюза и на тримата асоциирани членове, които бяха и част от НАТО. Още тогава обаче проличаха слабите страни в работата на РС: постоянният съвет трябваше формално да натовари с конкретна задача Секцията преди тя да започне да действа за нейното изпълнение; Секцията получаваше информация само от държавите, готови да я споделят помежду си, като на практика, само половината от десетте държави членки редовно “подаваха” полезна информация; Със състав от шест члена, пълнотата и качеството на получаваната информация бяха силно ограничени. Много често задачата на Секцията на практика се свеждаше само до натрупване на получената информация.

Центърът за анализ на ситуациите (ЦАС) трябваше да работи предимно с информация от открити източници. Разположен в зданието на Разузнавателната секция и оборудван с мощна компютърна мрежа, позволяваща да се подготвя и своевременно да се подава исканата от Съвета информация, ЦАС изготвяше ситуационни доклади, разпространявани като вътрешни материали и закрити бюлетини.

Разузнавателната секция и Центърът за анализ на ситуациите нямаха задачата да се конкурират с националните секретни служби. Напротив, очакването беше да задълбочат и разширят сътрудничеството с тях. Двете институции трябваше да информират Съвета на ЗЕС за настоящи или потенциални конфликти. Съветът можеше да сравнява разузнавателната информация и анализите към нея, с тези, постъпващи от националните служби на държавите членки. След обобщен анализ Съветът изготвяше “Европейска разузнавателна сводка”. Целта беше да се обобщават противоречивите понякога данни и анализи от различните източници, като по този начин се създаде коректив на националните разузнавателни служби и се осигури възможност европейските държави да си сътрудничат в областта на разузнаването чрез своя постоянно действаща структура.

Разузнавателната секция на ЗЕС и неговият Сателитен Център до голяма степен институционализираха европейското сътрудничество в разузнаването. Тенденцията беше през следващите няколко години тези структури да се влеят в ЕС, заедно със ЗЕС. Сътрудничеството в ЗЕС поставяше ударението предимно върху визуалното разузнаване и не обръщаше особено внимание на сътрудничеството в прехващане на средствата за връзка, в тактическото разузнаване и в сферата на агентурното разузнаване.

Независимо от положителните тенденции в работата на споменатите две институции, специалистите още тогава бяха категорични, че те няма да могат да задоволят нарастващите изисквания в съвместните разузнавателни действия на Съюза.  Постоянният Съвет разшири дейността на ЗЕС по сътрудничеството като през 1998 създаде Аналитично-оценъчна група, формирана от специалисти на националните разузнавателни служби. Беше създадена също и Работна група от представители на десетте страни пълноправни членки (виж фигура 1). Постепенно започнаха да се изучават приоритетите на различните национални служби.

В периода след октомври 1998 Съветът на ЗЕС поръча на Сателитния център да изготви общо 68 документа относно кризите в Европа и Африка. Натрупаният опит се отрази положително и върху уменията на специалистите за правилното интерпретиране на предоставената от спътниците информация. Поръчките започнаха да се изпълняват по-бързо и по-качествено. Анализът на територия от 3600 кв. км, вместо за 13 часа, започна да се извършва само за два. В Сателитния център се разработваха и планове за сигурна цифрова връзка с щаба на ЗЕС в Брюксел и с 13-те страни членки. Очакваше се използването на спътникови снимки от САЩ с разделителна способност от 1 м. също да повиши качеството на извършваните анализи. В историята на Центъра в Торехон могат да се отбележат две важни дати – получаване на специален статут на допълнителна структура на ЗЕС (май 1995) и стартът на оперативната му дейност (1997)

Независимо от името му, при създаването си Сателитният център не притежаваше собствени спътници, но можеше да поръчва търговска информация от космическите наблюдения на други субекти. Такава се предоставяше от френски, индийски, американски, канадски спътници и от ERS-1 и 2 на Европейската космическа агенция. Това позволяваше въпросната информация да се анализира за нуждите на Съвета на ЗЕС и правителствата на отделните държави-членки (ако са поставили конкретни въпроси от техен интерес). Така за първи път се появи възможност сътрудничеството между европейските държави в областта на разузнаването да не се ограничава само в отделни, епизодични действия.

По време на Африканската и Балканската криза в средата на 90-те години Сателитният център доказа ползата от съществуването си при взимането на решения и планирането на операциите на ЕС. Въпреки това, до 1997 дейността му се сблъскваше с различни политически ограничения. Той можеше само да предоставя информация за кризисните зони, дефинирани като такива от Съвета на ЕС, и по този начин не бе в състояние да формулира постоянни изисквания за контрол и определяне на кризисните параметри. От 13 май 1997 ЗЕС предостави на Центъра статут на структура за всестранно наблюдение, като по този начин той вече можеше сам да определя необходимостта от данни по определени въпроси и, съответно, да поръчва нужната информация за изясняването им. В резултат значението на Центъра нарасна.

Краят на Западноевропейския съюз

Според Договора от Амстердам (1997), Западноевропейският съюз (ЗЕС) се превърна във важна част от самоотбраната на ЕС. Израз на европейското сътрудничество в областта на сигурността стана засилване на връзките между ЗЕС и ЕС. Тогавашният генерален секретар на ЗЕС описа отношенията между ЗЕС, НАТО и ЕС по следния начин: ”Европейският Съюз е главният изразител на европейската политическа воля. НАТО е крайъгълният камък на европейската сигурност. Изграждайки мост между тях, ЗЕС предоставя необходимите механизми за развитието на сигурността и отбранителната идентичност на Европа.” Тази оценка очевидно имаше за цел смекчаване на отрицателната позиция на САЩ към европейските стремежи за по-висока степен на независимост от разузнавателния потенциал на НАТО, доминиран от американците.

Развитието на отношенията между ЗЕС и ЕС се отрази и върху статута на Сателитния център при неговото създаване. Със свой документ от 1998, озаглавен “Командни и контролни системи на ЗЕС”,  Съюзът взе решение за създаване на собствено разузнаване. В него, като задължително условие за провеждане на независими военни операции, се посочваше нуждата от собствена комуникационна и информационна система за ръководство и контрол. Изграждането на подобна система се свързваше с увеличаване на възможностите на вече съществуващите Ситуационен и Сателитен център към ЗЕС, а също с изграждането нов Център за комуникации и компютърни системи.

През ноември 1998 ЕС използва помощта на SatCen за действията на наблюдателите на ОССЕ в Косово. Общата разузнавателната политика в рамките на ЗЕС изглеждаше неизбежна и се възприемаше като ключов фактор в разширяването на активността му. Съюзът планираше да обърне по-голямо внимание на космическото наблюдение и да разшири кръга на държавите с достъп до аналитичните материали на Сателитния център, засягащи международните проблеми. Въз основа на работата на Работната група на Центъра бяха направени редица изводи относно общата политика и сътрудничеството в разузнавателната сфера, в рамките на ЕС:

- общоевропейското разузнаване все още работи “на парче”.

- постоянното ограничаване на бюджетите в тази област ще принуди държавите от ЕС в бъдеще да провеждат съвместни действия и да си сътрудничат.

- приема се, че основа за такова сътрудничество е ЗЕС и се посочват следните приоритетни области на сътрудничество: по-добро планиране на дейността на Разузнавателната секция; системно оценяване на продуктите на Разузнавателната секция и Ситуационния съвет; стандартизиране на оперативния език; засилване значението на Разузнавателната секция; установяване на редовни контакти между Секцията и националните разузнавателни служби; по-ефективно използване на откритите информационни източници; засилване на обмена на информация с НАТО.

Въпреки голямата си зависимост от разузнавателните структури на НАТО и САЩ, въоръжените сили на държавите от ЕС продължиха развиват сътрудничеството си в областта на разузнаването. Те успешно разменяха помежду си разузнавателна информация по време на мисиите АЙФОР и ЕСФОР в Босна. Като пример могат да послужат отношенията между германското визуално разузнаване и френския щаб, както и разузнавателното сътрудничество на тактическо ниво, в рамките на многонационалните сили Eurocorps, между Франция, Германия, Испания, Белгия и Люксембург.

По време на дискусията по въпросите на отбранителната способност през 1999 експертите на ЗЕС стигнаха до извода, че размяната на стратегическа разузнавателна информация на национално и международно ниво е задължително условие за бъдещото сътрудничество в сферата на сигурността на континента. Според тях, само тогава щабът на обединените европейски сили ще може да осъществява задълбочен анализ на кризисните ситуации.

Всички тези проекти предполагаха дублиране от страна на ЗЕС на съществуващите възможности на НАТО и в този факт прозираше най-голямото препятствие пред създаването на автономно европейско разузнаване. Неговите противници (Холандия и, в определена степен, Великобритания) поддържаха тезата, че не се налага да се правят нови разходи, тъй като могат да се използват вече съществуващите възможности на НАТО. Най-отявлен защитник на самостоятелния европейски проект оставаше Франция, изразяваща сериозни опасения, че в определен момент САЩ могат да решат да не предоставят разузнавателните възможности на НАТО на европейските си партньори или да започнат да го правят избирателно.

Опасността проектите на ЗЕС да намалят зависимостта на ЕС от НАТО очевидно ускориха края на Западноевропейския съюз. На 13 ноември 2000, на среща на членовете на ЗЕС в Марсилия, беше постигнато споразумение за постепенно прехвърляне на функциите и дейностите от ЗЕС към ЕС, в рамките на изграждащите се Обща външна политика и политика на сигурност (CFSP) и Общата политика за сигурност и отбрана (CSDP).

На 1 януари 2002 Институтът за изследване на сигурността и Сателитният център на ЗЕС преминаха под юрисдикцията на ЕС и станаха, съответно, Институт за изследване на сигурността на Европейския съюз и Сателитен център на Европейския съюз (EU SatCen). След Лисабонския договор от 2009 целите и задачите на Западноевропейския съюз (ЗЕС) се припокриха от клаузата за взаимна отбрана на страните членки на ЕС. По време на испанското председателство на ЗЕС, от името на десетте страни-членки, се взе решение за прекратяване на Променения договор от Брюксел и на самото съществуване на ЗЕС. Последното стана факт през юли 2011.

Сателитният център на Европейския Съюз (European Union Satellite Centre – EUSC) получи статут на самостоятелна агенция в ЕС (SatCen). Той функционира под егидата на Политическия комитет и Комитета по сигурност на ЕС и под контрола на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност (в момента това е Федерика Могерини).,

От 2015 Сателитният център на ЕС се ръководи от Паскал Легаи. В него работят специалисти по въздушно и космическо разузнаване, цифрови географски информационни системи и обслужващ персонал, предоставени от държавите членки. Одобреният бюджет на SatCen за 2015 беше почти 18 млн. евро, като вноските на държавите членки са малко над 12,2 млн. евро.

В момента Центърът подпомага ЕС в неговата Общата външна политика и политика на сигурност (CFSP) в частта, отнасяща се до Общата политика на сигурност и отбрана (CSDP). Дейността му обхваща и управлението на кризи посредством обслужване и експлоатация на съвместните космически средства и придобитите информационни продукти от сателитно и въздушно наблюдение.

Създаването на SatCen се оценява като съществена стъпка в практическата реализация на CFSP и CSDP, особено в управлението на кризи и действията с превантивен характер в тази насока. Съпоставяйки задачите, които Сателитният център трябваше да изпълнява в момента на създаването му през 1993, със сегашните, ще констатираме значително отклоняване от първоначалните му цели. При създаването си Центърът трябваше да покрива сферата на политическото разузнаване и анализа на разузнавателната информация, постъпваща от различни източници по следните направления: общо наблюдение на териториите, представляващи интерес за ЗЕС; подпомагане при определянето на конкретните заплахи; помощ при контрола върху въоръженията и неразпространението на забранените средства за масово поразяване; наблюдаване на морските територии и мониторинг на околната среда; подкрепа на мисиите на ЕС.

Петнайсет години по късно пред SatCen се поставят доста по-различни задачи, размиващи значението му като самостоятелна разузнавателна структура на Обединена Европа:

- Геокосмическо разузнаване (GEOINT) и визуално разузнаване (IMINT) за ползване от Върховния представител на ЕС за външна политика и политика на сигурност (HRVP). В зависимост от поставените задачи, SatCen анализира критичните инфраструктури, възможностите на оръжията за масово унищожение и други сходни проблеми. Подпомага хуманитарни мисии и наблюдения, гарантиращи сигурността.

- Подготовка и обучение в курсове по геокосмическо разузнаване (GEOINT);

- Подготовка и обучение в курсове по въздушно разузнаване (IMINT);

- Неразпространението на ядреното оръжие.

Оттук следва, че в своята дейност SatCen сътрудничи както с институциите на ЕС, така и с държавите и организациите, които не членуват в него, като ООН, Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО), Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), Международната атомна агенция (МАА) и НАТО. Трябва да се отбележи, че SatCen нито притежава, нито контролира своите спътници, а зависи от наблюденията на правителствени и търговски доставки и може да анализира единствено тях в полза на CFSP. По предварително подписано споразумение с някои страни, в отделни случаи Върховният представител може да позиционира някои спътници за изпълнение на задачи на SatCen.

Въпреки че SatCen работи с пълен капацитет той не може да посрещне нарастващите разузнавателни нужди на ЕС. Останалите възможности на Съюза включват 140 делегации и служби на Европейската комисия (ЕС), които са потенциален източник на аналитична информация за външнополитически събития и заплахи. За съжаление, компетентността на външнополитическите наблюдатели все още е недостатъчна. Дори когато става въпрос за добри професионалисти, разузнавателните структури на ЕС не са формално оторизирани да предоставят нужната информация. Става въпрос за преодоляване на организационни слабости и оптимизиране на доставянето на информацията до потребителите.

Понастоящем Сателитният център е единствената агенция с чисто разузнавателно предназначение. С промените в дейността му и закриването на ЗЕС неговото значение за провеждане на общата европейска разузнавателна политика беше редуцирано и на практика той се оказа неефективен по това направление. Разузнавателните анализи на SatCen са полезни преди всичко за придобиване на обща информация за инфраструктурите в районите от разузнавателен интерес. Невъзможността му да използва собствени  спътници не гарантира обаче сигурното получаване на исканата информация от независими доставчици. Може да се каже, че в сегашното си организационно и кадрово състояние Европейският Сателитен център не може да допринесе съществено за развитието на ефективна обща европейска разузнавателна политика. Според експертите, ролята му може да нарасне, ако той получи разрешение да предоставя анализи директно на делегациите на ЕК. Това ще засили ролята на тези делегации в реализацията на CFSP.

ЕС разполага с големи възможности за мониторинг и анализ на откритите източници. Първоначално, сред функциите на SatCen беше и обработката на материалите от тези източници, но след създаването на Европейската служба за външна дейност (ЕЕАS), тази функция беше предоставена на новоучредения Ситуационен офис (Situation Room), който се фокусира единствено върху текущи проблеми. Според някои, бъдещето на този офис не е много ясно и се очаква преместването му отново в SatCen. Това ще съответства на тенденцията към повишаване значението на откритите източници за получаване на разузнавателна информация.

Европейският разузнавателен и ситуационен център (EU INTCEN)

Непосредствено след края на студената война ЕС създаде Европейски разузнавателен център в чито рамките започнаха да функционират няколко разузнавателни структури. По решение на Комитета на ЗЕС по технологии и космически изследвания, на 10 ноември 1999 той беше трансформиран в отбранителна единица на ЕС, в духа на декларацията на ЕС от Кьолн, под името Разузнавателен и ситуационен център на ЕС (EU INTCEN).

Дейността на INTCEN започна с формирането на група анализатори за обработка на откритите източници на информация под името Обединен ситуационен център (SITCEN). Това стана под ръководството на Върховния представител Хавиер Солана, който започна да използва Центъра за получаване и анализ на класифицирана разузнавателна информация. Така Обединеният ситуационен център се превърна в средство за обмен на чувствителна информация между разузнавателните служби на Франция, Германия, Италия, Холандия, Испания, Швеция и Обединеното Кралство. Задачите на Центъра в онзи период бяха: да допринася за ранно предупреждение, използвайки като източници открити материали, военното, цивилното разузнаване и дипломатическите доклади; да провежда ситуативен анализ и оценка; да подпомага дейността при провеждане на кризисни ситуации и да осъществява оперативен контакт с Върховния представител.

През 2004 Хавиер Солана постави пред SITCEN и наднационални цели, създавайки антитерористично звено за получаване на информация от превантивен характер, нейният анализ и оценка. От 2005 SITCEN започна да се нарича Европейски ситуационен център (EU Situation Centre). По искане на Солана, през юни 2014 Съветът на ЕС се съгласи в SITCEN да бъде създаден Контратерористичен отдел, натоварен с осъществяването на контратерористичен разузнавателен анализ в помощ на службите за сигурност на държавите членки

От 2007 Разузнавателният център на ЕС (EU INTCEN) стана част от Обединените разузнавателни възможности (SIAC), обхващащи цивилното разузнаване в лицето на EU INTCEN и разузнавателния отдел на Европейските въоръжени сили (EUMS). Предназначението на SIAC е да изготвя разузнавателни оценки, въз основа на получената информация от цивилното и военното разузнаване.

От 2011 EU INTCEN стана част от Европейската служба за външна дейност (EEAS, или EAS), съответно под ръководството Върховния представител на ЕС за външните работи и политиката на сигурност Федерика Могерини. Към 2013 сътрудниците на EU INTCEN бяха около 70 души. През 2015 бившият шеф на външното разузнаване на Германия Герхард Конрад пое ръководството на EU INTCEN, наследявайки на поста ръководителя на финландското външно разузнаване Илка Салми. Под ръководството на Конрад Разузнавателният център се състои от четири отдела:

- Аналитичен, който отговаря за изготвянето на стратегически анализи, посредством материали предоставени от разузнавателните служби на държавите членки;

- Разузнаване от открити източници;

- Ситуационен анализ;

- Управление на кризи.

Понастоящем INTCEN предоставя разузнавателна информация и анализи за целите на Общата външна политика и политиката за сигурност на ЕС (CFSP), но действа и в областта контратерористичната политика на Съюза. INTCEN и Дирекцията по разузнаване на Европейските въоръжени сили (Intelligence Directorate/ EUMS) са основните клиенти на Сателитния център на ЕС (EU SatCen), който им предоставя анализирана сателитна информация. INTCEN и Разузнавателният отдел на въоръжените сили на ЕС (Intelligence division of the EU military staff – INTDIR) изготвят доклади за нуждите на Комитета по отбрана (Military Committee) и на някои структури на EEAS, като съдържащата се в тях информация има предимно военен характер.

Други структури, имащи отношение към разузнавателната дейност на ЕС

Междувременно, френската програма "Хелиос" също даде своя принос за успешното развитие на европейското сътрудничество в разузнаването. Тя подобри възможността на ЕС да придобива, обработва и анализира собствена разузнавателна информация от космоса с висока разделителна способност. "Хелиос 1" имаше два спътника, разработени от „Матра Маркони Спейс” за нуждите на френската DGA. Италия и Испания подпомогнаха финансово проекта и притежаваха, съответно, 14% и 7% от акциите в него. Първият спътник „Хелиос 1А” беше изстрелян през юли 1995 със срок на използване до 2002. „Хелиос 1В” пък беше изстрелян през декември 1999.

Изстрелването на „Хелиос 1А” веднага се отрази върху степента на сътрудничеството в разузнаването на ЕС. Всеки от участниците можеше да получава снимков материал пропорционално на инвестициите, които е направил. В началото всяка държава поръчваше информацията кодирано, за да не може тя да се ползва от другите две. През цялата 1999 17% от информацията от „Хелиос” беше предназначена за трите държави, осъществили проекта. Очакваше се този процент да нараства непрекъснато в бъдеще. Снимките на „Хелиос” бяха използвани и от ЗЕС за нуждите на неговото разузнаване и военно планиране.

Още през 1992 участващите в програмата „Хелиос” държави и ЗЕС подписаха Меморандум на съгласие за използване на спътниковите снимки. Това позволи „Хелиос 1А” да бъде използван успешно по време на войната в Косово за подготовка на операциите, оценка на пораженията от бомбардировките и за изготвяне на триизмерни модели за новите нападения. Командващият френския обединен щаб оцени информацията от „Хелиос” като снимки с високо качество, показващи пораженията с голяма точност и определящи много точно броя на бежанците.

Независимо от положителните резултати, използването на „Хелиос 1” за Общоевропейската разузнавателна политика бе твърде ограничено, поради някои негови особености. Проектът не разполагаше с радарни и инфрачервени възможности, информацията се придобиваше по оптичен път и при наличието на облаци качеството и падаше. Ефикасното коопериране беше затруднено поради сложните правила, установени между Франция, Италия и Испания и регулиращи използването на информационния продукт. Кодирането на исканата информация затрудняваше другите държави да се запознаят с нея. Понякога разрешение за ползване се даваше за две от тях или само за тази, която е направила поръчката.

Освен това, меморандумът между ЗЕС и „Хелиос” не позволяваше на Съюза сам да програмира поръчките за разузнавателна информация. ЗЕС можеше да използва само тези снимки, които са достъпни за трите държави изпълнителки на проекта. Това стана причина в доклада си за Европейската разузнавателна политика, освен ползата от „Хелиос”, ЗЕС да посочи и редица практически проблеми, чието преодоляване беше необходимо за да се спазят изискванията за секретността на използваната информация и, които по принцип затрудняват европейското сътрудничество в областта.

Резултатите от френско-германската среща в Нюрнберг през декември 1996 дадоха надежда двустранното сътрудничество в разузнаването да бъде разширено. На нея канцлерът Хелмут Кол и президентът Жак Ширак стигнаха до заключението, че през следващите години двете страни трябва разполагат с възможности за получаване на стратегическа разузнавателна информация за независима оценка на кризи. Въпреки необходимостта да използва космически телекомуникации и снимки за подкрепа на действията на своите въоръжени сили, впоследствие Германия взе решение да не се присъедини към френските програми „Хелиос 2” и „Хорус” поради липса на средства. Стойността на цялата програма „Хелиос” възлизаше на 2 млрд. долара. Предварителната договорка беше Германия да получава 15% от продуктите на програмата „Хелиос” срещу 10%-но участие в нейната реализация.

Отказът на Германия да се включи в изпълнението на проектите определено забави развитието на европейското сътрудничество в областта на разузнаването. Преди този отказ, програмата „Хелиос” се оценяваше от експертите като важен етап в реализацията на европейска сателитна система. Специалистите прогнозираха, че след решението на Германия френската DGA вероятно ще поиска съкращаване на програмата, независимо от подписания контракт с „Матра Маркони Спейс”. Под въпрос беше поставено и участието на другите две страни – Италия и Испания.

През ноември 1999 ЗЕС предложи реализацията на космическа програма за наблюдение, която да обслужва както военни, така и цивилни потребители. Очакваше се подобна програма да удовлетвори нуждите на бъдещите многонационални сили на ЕС, чието създаване беше решено на срещата в Хелзинки. Предварителната оценка на стойността на проекта беше около 1,5 млрд. долара, като се очакваше той да се реализира до 2003. Независимо от отказа на Германия, за програмите „Хелиос 2” и „Хорус” оставаше надеждата за бъдеща обща европейска спътникова програма на ЕС.

През декември 2004, с ракета "Ариана-5", от космодрума Куру във Френска Гвиана Франция изведе в орбита военния спътник "Хелиос 2 А" с тегло 4,2 т. Заедно с него бяха пуснати да кръжат около Земята и четири военни микроспътника "Есем", един научен спътник "Парасол" и испанският "Наносат." "Хелиос 2А" беше първия от новото поколение френски шпионски спътници, който повиши качеството на разузнаването на Франция, Белгия и Испания. Предназначението му беше да събира информация главно за неразпространение на ядреното оръжие, да помага в подготовката на бойни задачи и в картографията.

По проект срокът на експлоатация на "Хелиос 2А" беше 5 години със старт през март 2005. Той трябваше да предава около сто снимки в денонощието с възможност да различава предмети с размер до 30 см. Програмата "Хелиос 2А" струваше 2 млрд. евро, 95% от които бяха осигурени от Франция, а по 2,5% - от Белгия и Испания. Според ръководителя на проекта лейтенант Инаки Гарсия-Бротън, системата позволява да се засича човешка дейност, движение на военен конвой или работата на конкретна атомна централа.

Точно пет години по-късно (декември 2009) от същото място, с ракета "Ариана-5",  беше изстрелян следващият френски шпионски спътник "Хелиос-2Б". Той позволи на френските разузнавателни служби да създават сателитни карти на неизследвани досега райони в Афганистан, Ирак, Чад и суданския район Дарфур. Сателитът повиши възможностите за събиране на разузнавателни данни от космоса и на други пет европейски участници в проекта - Германия, Белгия, Испания, Италия и Гърция. „Хелиос 2А” и „Хелиос 2Б” предоставиха възможност на ЕС да получава военна информация от космоса и с това разшириха европейските военни измерения.

Европейският Център за стратегическо разузнаване и сигурност

Европейският Център за стратегическо разузнаване и сигурност (ESISC) бе създаден през май 2001 в Брюксел, т.е.  седалището на европейските институции на НАТО и на множество европейски транснационални корпорации (ТНК). Още в началото ESISC се специализира в придобиване и анализ на информация в областта на сигурността и геополитиката от всички разузнавателни източници - тероризъм, конфликти, пиратство, организирана или социална престъпност. На основата на придобитата разузнавателна информация ESISC изготвя доклади, анализи и дневни, седмични или месечни анализи, отговарящи на нуждите на всичките му клиенти. Ако репутацията на държавата, отделното лице или бизнеса бъдат застрашени в мрежата, ESISC разполага с екип, който извършва мониторинг на социалните мрежи, засича враждебния източник онлайн и защитава репутацията на нападнатия обект. През 2005. ESISC разви лобистка мрежа на ниво европейски институции, национални структури на няколко държави и международни организации, сред които и ООН. ESISC е напълно независим и работи едновременно като think tank група за консултации по стратегически проблеми, касаещи сигурността, и провежда обучение в съответните направления в частния и публичния сектор. В структурата му влизат шест отдела: бизнес разузнаване и  финансова сигурност; оценка на терористичните заплахи; стратегическо разузнаване; стратегическо въздействие; оценка на заплахите от международната организирана престъпност; състояние на жертвите от терористични атаки.

Европейската агенция за управление на външните граници  (FRONTEX)

Агенцията е едновременно потребител и производител на разузнавателна активност, извършвайки оценка на рисковете въз основа на получената информация от националните гранични служби и други източници.

Група за борба с тероризма контратероризъм (CTG).

Групата за борба с тероризма е извън структурите на ЕС, но предоставя анализи на различни негови центрове за вземане на съответните решения. Освен страните членки на ЕС, в CTG влизат и Норвегия и Швейцария.

Институт на ЕС за изследване на сигурността ( EUISS)

EUISS е създаден на 20 юли 2001 като автономна структура с пълна свобода на интелектуална дейност. Намира се в представителството на ЕС в Париж и е наследник на Западноевропейския институт за изследвания по проблемите на сигурността към Западноевропейския съюз. Днес работи в системата на CFSP по проблемите на сигурността на ЕС и е инициатор на дебати в тази област на различни форуми. В качеството си на агенция на ЕС, Институтът изготвя анализи и прогнози за Върховния представител по въпросите на външната политика и политиката на сигурност и, в частност, по сигурността и отбраната. В това отношение от EUISS се изисква да провежда научни изследвания и анализи, да организира семинари и да извършва информационна дейност в тези насоки. Сред задачите на Института е да улеснява трансатлантическия диалог посредством контакти с други изследователски институти в рамките на ЕС и извън него.

Европол

Това е основната структура за обмен и анализ на разузнавателна информация от криминален характер, която идва от държавите членки на ЕС, откритите източници, а също от трети страни и организации извън Съюза.

Процеси, забавящи сътрудничеството в разузнавателната сфера

Независимо от положените усилия през последните години, резултатите засега остават далеч от желаното ефективно сътрудничество, което ще позволи провеждането на самостоятелна бъдеща Обща европейска външна политика и политика на сигурност. В реализацията на общото европейско информационното осигуряване редица постановки ще продължат да действат като препятствия. И в бъдеще проблемите ще бъдат от организационен, информационен, кадрови и финансов характер. Те бяха анализирани още през 1998, но оттогава насам положението не се е променило съществено.

Сигурност и риск за източниците

Навремето Върховният представител  за външната политика и политиката на сигурност на ЕС Хавиер Солана отбеляза, че неговият щаб все повече се нуждае от достъп до строго секретна разузнавателна информация за да може да съветва ЕК по въпросите на сигурността. Европейските дипломати поставят изискване отделните държави да снабдяват структурите на ЕС с информация от строго секретен характер, но Съюзът все още не е създал задоволителен механизъм за безопасното и разпространение на ръководно ниво.

На първо място, като проблем, е естествено да поставим сигурността на източниците. Обменът на информация задължително изисква гаранции за високо ниво на сигурност. Всякакъв вид международно сътрудничество между спецслужбите увеличава рисковете за осветяване на източниците на информация. Необходимо е да се създадат условия, гарантиращи максимална сигурност на методите, средствата и източниците за придобиване на разузнавателна информация.

През 2000 един от експертите в тази сфера Майкъл Херман предупреди: „Всеки нов обмен или елемент на коопериране е и нов риск за разузнавателно проникване в чужда агенция или за нейните ползватели, за невнимателното третиране на материала или неговото разгласяване, или пък за свободното му използване и търгуване с други разузнавания. Международните клубове и световните информационни мрежи увеличават този риск в геометрична прогресия. Сигурността действа като спирачка на разпространението на информацията и е главната причина за задържането й”.

Всеки от партньорите трябва да е сигурен, че задължителните изисквания по сигурността ще се спазват стриктно от останалите. Проблемът в сферата на сътрудничеството идва от изискването, при двустранен обмен на информация, тя да остава у партньора получател и невъзможността той да я сподели с друг. Така например, ако румънските специални служби получат от германските си партньори информация за терористична опасност, те не могат да я споделят със своите българскит колеги, без специалното разрешение на немската страна.

Разширяването на сътрудничеството между страните членки ще засили обмена на информация, което на практика ще повиши рисковете, а това от своя страна може да стане причина за задържане и дори спиране на информационния обмен. Вече има такива индикации. Така например, от изтекли в медиите материали се вижда, че американските служби са имали предварителна информация за атентатите в Париж през 2015, но не са предоставили подробности за това на своите френски колеги, опасявайки, че могат да разкрият източника си.

Разбирането за националния суверенитет

Европейското сътрудничество в обмена на разузнавателна информация продължава да се забавя от начина, по който се разбира националния суверенитет. Основен момент в съвместните действия ще бъде определянето на границата, до която се простират съюзническите интереси и където националният приоритет диктува отказ от споделяне на информация. Независимо от належащата нужда от разузнавателно коопериране, политическите лидери все още не са склонни да намалят на държавно ниво контрола върху националните разузнавателни служби. В момента различията във външната политика и отбраната, както и националният суверенитет ограничават изграждането на наднационална разузнавателна институция.

Ефективното сътрудничество изисква оптимален обмен на информация от сигналното разузнаване (връзките) (SIGINT), въздушното наблюдение (IMINT) и особено агентурното разузнаване (HUMINT). Експертите обърнаха внимание на това по време на Конференцията по европейското сътрудничество в разузнаването. Сътрудничеството в IMINT се провежда донякъде успешно от SatCen, доколкото беше използван проектът “Хелиос” и някои други по-незначителни инициативи, залагащи на спътниковите възможности. Каквито и да са успехите обаче, те почиват на комерсиализацията на технологиите, а не са резултат от регламентиран обмен на строго секретна информация. Сателитният център например не получава директно сигнали от “Хелиос” и може само да интерпретира неговите снимки.

Съвместните действия трябва да предоставят възможност за анализ на интегриран разузнавателен продукт от всички възможни източници. Ефективното сътрудничество между партньорите от бившата социалистическа общност задълго ще остане непостижимо при условията, в които работи ЕС. В рамките на Съюза партньорите нямат необходимата степен на доверие помежду си. От последното развитие на събитията се вижда, че това може да се окаже непреодолима пречка.

След терористичните атаки във Франция през ноември 2015 Европейската Комисия апелира за създаване на добре развита разузнавателна агенция на ЕС. Предложението беше породено от възможността едно лице, заподозряно в престъпна дейност и нееднократно преминавало през редица национални граници, да остане свободно и да извърши терористичен акт. По предложение на еврокомисаря по миграционните въпроси Димитрис Аврамопулос, беше създаден Антитерористичен център към Европол. Според Аврамопулос ,„това е моментът да бъде направена стъпка напред и да се постави основата за създаване на Европейска разузнавателна агенция.”

Срещу тази идея обаче застава Германия, подчертавайки, че това ще наруши суверенитета на отделните страни членки и те нямат нагласата да споделят разузнавателна информация. Според бившия немски вътрешен министър Томас де Мезиер: „Не следва да концентрираме енергията си за създаването на Европейска разузнавателна агенция. Не мога да си представя, че сме готови да предадем националния си суверенитет. Трябва да се концентрираме върху подобряване на обмена на информацията между съществуващите институции , което би ни гарантирало реален успех в сигурността”.

Опасенията да не се нарушат принципите на привилегировано сътрудничество

Повечето държавите членки на ЕС членуват и в НАТО и осъществяват самостоятелно двустранен разузнавателен обмен със САЩ. В продължение на години главен мотор на европейското разузнавателно сътрудничество беше Франция, стремяща се да намали зависимостта си от САЩ в областта на разузнаването. Тя беше инициатор и водещ изпълнител на програмата „Хелиос 1” и на идеята да се привлече Германия към екипа от трите държави - Франция Италия и Испания, за осъществяването на „Хелиос 2”.

Този ентусиазъм на Франция не се споделяше от много държави на ЕС. Освен SatCen, другите партньори нито засилиха собствените си разузнавателни способности нито демонстрираха желание за по-голямо сътрудничество в рамките на Съюза. Участието на Италия и Испания в “Хелиос 1” беше ограничено, а това в “Хелиос 2” дълго време беше под въпрос. Вариантът многонационалните сили под европейско командване да използват разузнаването на НАТО и САЩ очевидно все още се харесва на мнозина.

Предвид тесните връзки между Великобритания и САЩ, навремето френско-британската декларация за засилване на сътрудничеството в областта на отбраната беше оценена като знакова. Традиционните съмнения на по-малките европейски държави, относно способността им да поемат отговорност по въпроси на сигурността и разузнаването извън рамките на НАТО, както и натискът от страна на САЩ обаче, предизвикаха объркване и доведоха до промяна в английското становище. Норвегия например, посрещна британската декларация от Сен Мало през 1998 с изненада и колебание. Вероятно има граница, която Лондон няма да премине и в бъдеще.

През февруари 2000 британското правителство официално отхвърли идеята на италианския премиер и след това президент на ЕК Романо Проди, ЕС да поеме колективната роля на гарант за сигурността на континента - мисия, която понастоящем е привилегия на НАТО. По това време пет европейски държави, които вече бяха членове на НАТО, но не и на ЕС – Полша, Унгария, Чехия, Исландия и Норвегия, също изразиха нежелание политиката по сигурността да се изземе от приоритетите на НАТО и да се прехвърли към ЕС. Турция пък дори предупреди, че ако бъде пренебрегната при формирането на европейската политика на сигурност ще действа съвместно с НАТО за да блокира ЕС при използването на разузнавателните оценки на Алианса.

През 2015 редица водещи американски анализатори и висши политици откровено заявиха, че САЩ ще игнорират мнението на ЕС за разширяването на американското присъствие в Европа и ще разположат свои войски в близост до Русия след споразумения на двустранна основа с държави като България, Румъния, Полша и прибалтийските републики. При подписването на тези споразумения не само, че не се очаква становище от ЕС, но дори не се търси мнението на членовете на НАТО, поради усложнената процедура при взимане на решения и в тази организация.

Създаването на “зони на оперативно влияние”

Основателни са опасенията за възможно създаване, вътре в рамките на общото сътрудничество, на “зони на оперативно влияние”. Една или друга по-могъща национална разузнавателна институция може да започне да оформя собствено приоритетно оперативно пространство, включващо традиционни, исторически обвързани партньори, отношенията с които се поставят на преференциално ниво. Подобен модел на сътрудничеството обаче, създава условия по-малката структура да бъде поставена в някаква форма на подчинение или въздействие от страна на по-мощното разузнаване.

Самочувствието на “по-големия брат”

Много сериозен проблем ще създаде и предварителната нагласа на някои от националните разузнавания, че собствените им методи, средства и кадрови потенциал са по-добри от тези на партньорите им. В момента трудно можем да си представим някакво съгласие по този пункт между такива "колоси" като френското, германското и британското разузнавания. Надеждата е, че обединените усилия много бързо ще покажат предимствата на всяко национално разузнаване в строго специфичния за него регион и специализираното му направление на дейност. Това обаче може да се случи само при възникване на сериозни заплахи за съществуването на самия ЕС.

Последните десетилетия показват, че перспективните направления на разузнавателната активност на “малките” държави в бъдещата европейска разузнавателна политика ще се свеждат предимно до обработка  на отворени източници за информация (OSINT), което е сериозна грешка. Благодарение на човешкия фактор, в разузнаването няма малки и големи играчи. Ако български или румънски разузнавач могат да вербуват дадено лице, това не означава, че същото може да направи финският или германският разузнавач.

Пречки от организационен и бюрократичен характер.

Разширяването на европейското сътрудничество в областта на разузнавателното сътрудничество може да се забави и от различни бюрократични спънки. По принцип, една разузнавателна институция има доверие в качеството само на собствения анализ на разузнавателната информация и обикновено не гледа с доверие на анализа, направен от някой друг. По същия начин службите се отнасят с недоверие към всякакъв вид сътрудничество с нов партньор или разширяването му с вече познат такъв. Някои от разузнаванията със самочувствието на водещи в бранша могат да изразят несъгласие към колективния подход на сигурност.

Друга институционна пречка е бюрократичният модел на взимане на решения в ЕС. При една тежка администрация разузнавателният продукт трудно може да излезе своевременно на полето на дипломацията и на междуправителствено ниво. Бюрокрацията очевидно ще удължи много времето, ще понижи оперативността и ефекта от своевременното предоставяне на необходимата информация. Така консервативният характер на разузнавателните институции, плюс бюрократичността на ЕС, също задържат процеса на коопериране.

Заключение

Събитията в Европа през 2015-2016 отново изведоха на преден план необходимостта от разширено сътрудничество между специалните служби на държавите членки на ЕС. Те станаха повод за сериозни критики и към дейността на INTCEN и Разузнавателната дирекция (IntDir), които имат ключова роля в сегашното развитие на отношенията в тази сфера, но няма да се превърнат в автономни структури с компетенция да развиват самостоятелна разузнавателна дейност. Европейската комисия издаде антитерористична директива (Directive on Terrorism) в която се препоръчва укрепване на националните служби и хармонизиране на сътрудничеството. Очаква се тя да засили възможностите на ЕС да предотвратява терористични атаки чрез криминализиране на тяхната подготовка, както и на обучението в лагери на терористични организации в чужбина. На своя среща военните министри на ЕС вече обсъдиха събирането и споделянето на разузнавателна информация, като първи етап за помощта към ударената от терористите Франция.

Някои европейски лидери заговориха за необходимостта от обща европейска разузнавателна агенция. През 2015 президентът на ЕК Жан Клод Юнкер също повдигна въпроса за европейската сигурност, а групата на Алианса на либералите и демократите за Европа в Европарламента (ALDE) предложи „механизъм за по-добро разпространение на разузнавателната информация в рамките на ЕС”.

Членът на ЕНП и бивш комисар по информация на обществеността и медиите Вивиан Рединг призова за създаване на нова агенция по примера на американската NSA, идея инициирана от белгийския политик и лидер на ALDE Ги Верхофстад. При дебатите в Брюксел на 18 ноември 2015 той обърна внимание на ситуацията в Сирия и на факта, че Франция e поискала активирането на член 42.7 от Лисабонския договор. Според него, активирането на този член изисква създаване на европейска коалиция, която да бъде подкрепена и от други държави.

Верхофстад смята, че: „Сътрудничеството между разузнавателните служби на ЕС се провали… Ние или трябва да създадем задължителна система за обмен между националните разузнавания, или да създадем Европейска структура”. Според него, „да пазиш тайните си днес е много наивен подход. По-добре е да се обменя информация с цел по-добра защита на сигурността на нашите граждани”. Той смята, че националните спецслужби са се провалили, понеже дейността им е насочена към защита на националните, а не на европейските интереси и провалите ще продължат, ако агенциите не си сътрудничат.

Но, докато през 90-те години идеята за действаща европейска разузнавателна агенция с право да събира секретна информация имаше доста поддръжници, днес мнозина наблюдатели смятат създаването и за нереалистично и дори контрапродуктивно. Според тях, страните членки и професионалистите ще се колебаят да подпомагат подобна агенция. В същото време общественото мнение в Европа подкрепя обединителните процеси. За да се преодолеят пречките в това отношение, специалистът от Шведския институт по международни отношения Бьорн Фагерстен, предлага три начина за подобряване дейността на действащите структури в областта на общата външна политика и политика на сигурност.

На първо място, ЕС трябва да използва по-пълноценно информацията от открити източници. Понастоящем INTCEN разполага с над сто анализатори, които съветват европейските политици, използвайки класифицирани и открити материали от страните членки. В същото време, изводите от тези анализи са изцяло класифицирани. В днешните конфликти, когато информационната война е основно средство, публичността и бързината за получаване на достоверна информация е от жизнено значение. Ето защо INTCEN трябва да предоставя повече доклади, изготвени предимно от открити източници, което ще позволи бързо и открито разпространение в границите на ЕС и извън тях.

Необходимо е също да се изгради доверие и да се използват пълноценно собствените ресурси. INTCEN следва да изработи тренировъчни модели за младите анализатори и служителите си. Обучението в Брюксел трябва да бъде свободно за служители от системите на националните разузнавания, което ще позволи да се обменя опит за многонационална разузнавателна дейност. Свободен достъп трябва да имат и делегациите на ЕС, които досега обикновено страдат от липса на специалисти по анализ на процесите в сферата на сигурността.

Накрая, наложително е да се засили взаимодействието между производителите на информация и нейните потребители. Хората, които вземат решенията могат да бъдат въвлечени по-активно в определяне на разузнавателните ресурси. Въпреки, че държавите членки допринасят за увеличаване обема на класифицирана информация, постъпваща в системата за европейско разузнаване, те играят скромна роля при определяне на насоките в аналитичния процес. Възможност това да се промени е домакинството на аналитичните сесии, където, хората и структурите, вземащи решенията, да разглеждат важните международни проблеми съвместно. Това би помогнало да се запознаят по-добре с нуждите на отделните членове и, съответно, би стимулирало взаимното разбирателство.

За да бъде ефективен проектът за обща европейска разузнавателна политика той трябва да има съществено военно приложение, т.е. да позволява бързо и точно предаване на разузнавателната информация на обединените европейски въоръжените сили. Още през 1999 в Хелзинки, това беще изтъкнато като необходимо условие за създаване на собствени многонационални сили. Постигането на тази обща за ЕС цел изисква създаване на единно европейско командване, контрол, комуникации, компютъризация и разузнаване, т.е. всичко онова, което е известно в структурите на НАТО като К4І. При всички досегашни действия под егидата на ООН (ЮНПРОФОР, АЙФОР, СФОР) европейските въоръжени сили разчитаха на К4І на НАТО и на неговите структури. Последните години показаха, че дори в собствения си двор ЕС на практика зависи от възможностите на американското разузнаване и от неговите структури.

Трябва да отбележим обаче, че САЩ дълго време не позволяваха на ЕС да провежда самостоятелна политика на сигурност и отбрана. Под техен натиск и с помощта на Великобритания и някои нови членки от Източна Европа, този процес се забави с години и днес защитата на ЕС на практика зависи от потенциала на всяка страна членка, която трябва да действа самостоятелно. Подходът на ЕС към придобиването и анализа на разузнавателна информация трябва да отчита и променящата се политика на САЩ в отношенията с ЕС по отношение на отбраната. Какво имам предвид?

Дълги години ЕС разчиташе на военната мощ на САЩ, в рамките на НАТО. Сега Съюзът получава сигнали, че Вашингтон вече не е склонен да изразходва огромни суми от военния си бюджет за подобни цели. Този въпрос засяга бъдещите отношения във военната политика между НАТО и ЕС. След Втората световна война САЩ осигуряваха икономически и военно държавите от Западна Европа, но днес положението е променено с изчезването на основната заплаха - бившият СССР. Сега американците съпоставят населението и БВП на ЕС с тези на САЩ (съответно  508 и 320 млн. жители и БВП от 18.45 и 18.3 трлн долара) и призовават Европа сама да гарантира своята защита.

В хода на сегашната кандидатпрезидентска кампания в САЩ един от фаворитите - Доналд Тъмп, отправи недвусмислено предупреждение към членовете на НАТО, че Америка няма да търпи повече небалансираното финансиране на Алианса от неговите членове. Той предупреди, че Вашингтон може да се откаже от НАТО и да решава отбранителните си проблеми със собствени сили и средства.

Това предупреждение не следва да се игнорира, понеже беше отправено нееднократно и от авторитетния американски геополитически анализатор Джордж Фридман. През май 2015 Фридман напусна основаната от него частна разузнавателна и консултантска фирма Stratfor за да поеме новото онлайн-издание Geopolitical Futures ("Геополитически тенденции"). То се занимава с анализ и прогнози за развитието на глобалните тенденции и лансираните от него идеи в сферата на  развитието на разузнаването и геополитиката определено се ценят от специалистите.

В няколко свои медийни изяви и по време на лекциите си пред специализирана публика Фридман обясни, каква, според него, следва да е политиката на САЩ спрямо ЕС и НАТО. Той смята, че ЕС не е в състояние да формулира ефикасна политика за взимане на решения. От своя страна, НАТО също трудно взима решения с пълен консенсус и затова в отбранителната си политика САЩ предпочитат да действат на двустранна основа с новоприетите членове на ЕС и НАТО, като балтийските републики, Полша, Румъния и България. В резултат от това военните бази в тези държави стават американски, а не на НАТО.

Джордж Фридман определя ЕС като инструмент на НАТО за реализация на "меката сила" на Запада. Това е подход в международните отношения при който се оказва влияние посредством използване на икономическо и културно въздействие. В подкрепа на тезата си, Фридман посочва, че първоначално европейците искаха от НАТО да действа като механизъм за одобрение и изпълнение на военни операции. Искаха също да имат решителен глас относно начина, по който членовете на Алианса, включително и САЩ, прилагат неговия военен потенциал. В същото време обаче, европейските сили бяха толкова недостатъчни, че участието им би могло да се определи като по-скоро символично. Това постепенно превърна НАТО във фактор за взимане на политически и военни решения единствено от САЩ.

Днес ЕС открива, че „меката му сила” е прекалено мека и се нуждае от по-сериозна твърда сила, каквато прилагат САЩ. Измежду страните членки на ЕС, единствено Великобритания и Франция разполагат с известни, макар и ограничени възможности в това отношение.  Невъзможността да прилага твърда сила, поставя ЕС и в невъзможност да контролира развитието на световните проблеми. От друга страна, в условията на доминация на меката сила, НАТО започва да изпълнява функции за каквито не е била създадена и които са неприсъщи за тази организация. След 1990 държавите от посткомунистическа Европа разглеждаха членството в НАТО не толкова като гаранция за собствената си сигурност, колкото като фактор за по-лесното им интегриране в ЕС. Членството в тези две организации трябваше да ги превърне в част от Запада. Само че НАТО е военен съюз и интегрирането на посткомунистическите държави в ЕС не е негова работа, доколкото този процес не изисква водене на военни действия.

Алиансът е единствената обединена въоръжена сила на ЕС и много европейски държави продължават да виждат в НАТО гарант за националната си сигурност. В действителност обаче, те започват все повече да зависят от САЩ като единствения член на пакта с глобален военен потенциал. Според Фридман например, съмненията относно способността на НАТО да гарантира сигурността на своите европейски членове са основателни.

Липсата на европейска финансова подкрепа поставя Алианса в трудно положение. САЩ предпочитат да провеждат своята политика на двустранна основа с отделните членки на ЕС, което им позволява заобикалят проблемното вземане на решения в рамките на НАТО. На двустранна основа те правят това бързо и много по-лесно и то при наложени от самите тях условия. В началото на този процес САЩ използваха НАТО за оправдаване на засилващото се свое присъствие в държавите от Източна Европа, но днес вече открито заявяват, че това са американски, а не сили на НАТО. Според Джордж Фридман, НАТО ще продължи да съществува, но един военен съюз без собствена мощ и мисия се превръща в анахронизъм.

След всичко казано дотук можем да направим извод, че в обозримо бъдеще централизирано сътрудничество между страните от ЕС в разузнавателната сфера не може да се очаква, т.е. то няма да приеме формата на общоевропейска разузнавателна агенция. В съществената си част, структурата, потенциалът и финансирането на разузнавателната активност ще останат предимно национален въпрос, но усилията за постигане на прогрес в сътрудничеството и интеграцията ще нарастват. Възможностите на всяка национална разузнавателна общност ще предопределят и перспективите на държавите от ЕС да изградят обща разузнавателна основа за тяхната външна политика, политика за отбрана и политика за сигурност. Способностите на националните спецслужби да се приспособяват към новите изисквания ще се използват като общ интелектуален потенциал на Европа.

Независимо от трудностите, необходимостта от разузнавателно обслужване на ЕС ще нараства непрекъснато. В бъдеще, все по-съществено значение ще има развитието на процесите по южните и югоизточните външни граници на Съюза. Както е извстно, съвременните конфликти се определят като "хибридни", при които агресията остава прикрита и изпреварва въоръжената намеса. При тях информацията и дезинформацията играят съществена роля, което ще усилва необходимостта от достоверна информация. Това налага в бъдеще разузнавателното сътрудничество в рамките на ЕС да се развива не само между специализираните национални институции, но и между различните сектори на обществото.

Сътрудничество между специалните служби на държавите членки на ЕС ще се окаже неизбежно и поради промяната в криминогенната обстановка на континента и прилежащите му региони. Ще се наложи ЕС да провежда независима политика в борбата с проблемите от криминален характер, засягащи понастоящем не само неговата територия, но и цялото човечество. Предприемането на действия за подобряване на разузнавателните възможности на ЕС очевидно ще става въз основа на предпоставката, че това ще позволи и провеждането на по-добра политика за сигурност.

Когато Върховният представител прокарва новата глобална стратегия на ЕС за външна политика и сигурност той следва да е наясно, как Съюзът може да бъде по-добре информиран в това поле на дейност. За да бъде равностоен партньор Европа е длъжна да действа от единни позиции и със свой организационен и кадрови потенциал когато разузнава и контраразузнава в подкрепа на общата европейска политика в областта на икономиката и развитието на нови технологии, когато координира усилията на отделните държави в борбата им срещу транснационалния тероризъм и противодействието на организирания международен наркотрафик.

Ще завърша с твърдото си убеждение, че с този бюрократичен модел на ръководство, податлив на външен натиск натиск по всички съществени геополитически проблеми, бъдещето на ЕС е сериозно застрашено. Без самостоятелна наднационална система за отбрана Съюзът ще продължи да се самоизолира от процесите, определящи световното развитие. Липсата на собствена политика при взимане на особено важни решения, предопределящи и неговата собствена съдба, ще се окаже пагубна. Основните европейски структури, от които зависи сигурността на Обединена Европа, следва да бъдат формирани като наднационални. Във военен аспект те трябва да бъдат съставени пропорционално на възможностите на отделните страни членки, докато обединените информационно-аналитични структури (специалните служби) следва да се формират в кадрово отношение равнопоставено, при стриктен подбор на професионалисти от всички страни членки и без никакво квотно участие.

Европейската разузнавателна агенция е жизнено необходима на Обединена Европа. Тя следва да бъде структурирана така, че да действа напълно автономно от националните спецслужби, да не зависи от техните планови задачи, а да работи по приоритетите на ЕС, определени от нуждите по линия на Общата външна политика и политика за сигурност и Общата политика за сигурност и отбрана. Професионалните контакти между Европейската разузнавателна агенция и националните спецслужби ще се извършват по модел, който вече е изпробван между самите национални служби. Така опасността от ограничаване на националния суверенитет ще изчезне. Всяка държава ще продължи да работи по собствените си приоритети на дейност и ще запази суверенна самостоятелност по отношение на разузнавателните си структури.

За съжаление обаче, това вероятно няма да се случи, поне не и в обозримо бъдеще!

Източници:

1. A Secure Europe In A Better World, European Security Strategy, Brussels, 12 December 2003

2. Alessandro Politi, "Why is a European Intelligence Policy Necessary?" in Towards a European Intelligence Policy: Chaillot Paper #34 (Paris: WEU Institute for Security Studies, Dec.1998), 5.

3. Björn Fägersten, Intelligence and decision-making within the Common Foreign and Security Policy, Swedish Institute for European Policy Studies, EUROPEAN POLICY ANALYSIS 2015:22

http://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/PDF/?uri=CELEX:32001E0555&from=EN

4. http://eeas.europa.eu/background/docs/organisation_en.pdf

5. Frédéric Oberson, "Intelligence Cooperation in Europe: The WEU Intelligence Section and Situation Center," in Towards a European Intelligence Policy: Chaillot Paper #34 (Paris: WEU Institute for Security Studies, December 1998), 19-23.

6. George Friedman: NATO is an illusion, http://www.mauldineconomics.com

7. Ole R. Villadsen, Prospects for a European Common Intelligence Policy, CIA – CSI, Studies in Intelligence, summer 2000, # 9.

8. Ole R. Villadsen, Prospects for a European Common Intelligence Policy, CIA – CSI, Studies in Intelligence, summer 2000, # 9.

9. Sigurd Hess, Intelligence Cooperation in Europe 1990 to the Present, Panel VI of the conference on “Transatlantic Intelligence Cooperation”, 10.04.16

10. WEU Today (Brussels: Secretariat-General of WEU, 1997), Foreword

11. http://studies.agentura.ru/english/centres/esisc/

12. http://www.businessinsider.com/george-friedman-eastern-europe-is-trapped-2016-4

13. http://www.esisc.org/about-us/our-mission

14. http://www.eubusiness.com/news-eu/france-attacks.15ag/

15. http://www.euractiv.com/section/global-europe/opinion/eu-doesn-t-need-a-cia-but-better-intelligence-would-help

16. http://www.europarl.europa.eu/sides/getAllAnswers.do?reference=E-2012-006020&language=CS

17. http://www.europeansources.info/showDoc?ID=1208505

18. http://www.satcen.europa.eu/"www.satcen.europa.eu

19. http://www.tandfonline.com/doi/abs/10.1080/16161262.2003.10555078?journalCode=rjih20

20. https://aoav.org.uk/2015/european-strategic-intelligence-and-security-center-esisc

21. https://www.satcen.europa.eu/pdf_key/Council%20Decision%202014.pdf

22. https://www.youtube.com/watch?v=hpwmbkRtpnY

23. https://www.youtube.com/watch?v=-Iet_Fk1sGU

24. https://www.youtube.com/watch?v=thpf3hZjkX0

* Преподавател в УниБИТ, член на Българското  геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2021