Споразумението Сайкс - Пико, сто години по-късно

Споразумението Сайкс-Пико за подялба на Близкия Изток от 1916

Днес малцина са склонни да се връщат към тази тема, разглеждайки я като "студено досие" и приключил исторически факт. В същото време обаче, сегашните събития в Близкия и Средния Изток са своеобразно отражение именно на идеите, заложени в основата на въпросното споразумение. Както е известно, нишката на историята не се прекъсва, а продължава през столетията.

Ще напомня, че в навечерието на Първата световна война не съществува нито една от днешните независими арабски държави. На мястото им на географската карта могат да се открият или френски протекторати, като Мароко и Тунис например (за разлика от тях, Алжир се смята за интегрална част от Франция), протекторати на Великобритания - териториите в южната част на Арабския полуостров и Египет, или пък вилаети на Османската империя. Така, арабските страни биват въвлечени в Първата световна война като колонии, като арабите се включват предимно в т.нар. "трудови корпуси", или пряко участват във военните операции (по фронтовете например загиват 80 хиляди египтяни).

Между водещите европейски държави, а по онова време това са на първо място Великобритания и Франция, се разгръща ожесточена борба за овладяването на този изключително важен в стратегически план регион, разположен в допирната зона на три континента и богат на ресурси. След продължителни преговори, на 16 май 1916 е подписано тайно споразумение между правителствата на Великобритания и Франция, към които се присъединяват и тези на Русия и Италия, с което се разграничават сферите на интересите им в Близкия Изток.

Великобритания получава територията, която днес се заема от Йордания и (Южен)Ирак, както и районите около градовете Хайфа и Акра (в днешен Израел), а Франция - Югоизточна Турция, Северен Ирак, Сирия и Ливен. На свой ред, Руската империя, макар и да подписва редица военни споразумения с Антантата за подялбата на Османската империя, декларира, че няма претенция към арабските територии. Светът узнава за това тайно споразумение едва през ноември 1917, когато то е публикувано от болшевишкия режим в Москва, наред с редица други тайни договори на царския режим.

Така, в резултат от споразумението Сайкс-Пико, след продължилото близо 400 години турско господство, арабите от Ливан, Сирия, Трансйордания и Палестина се оказват под властта на Великобритания и Франция. С това обаче, споровете между двете велики държави не приключват, тъй като те продължават да поделят и прекрояват картата на региона, при това на фона на мощните антиколониални настроения сред местното население, които често прерастват в открити бунтове. В тези условия, както признава и британският премиер Лойд Джордж, тайните споразумение се оказват недостатъчни за съхраняването на позициите на Лондон и Париж. Ето защо, в устава на създаденото през януари 1919 Общество на народите е включено създаването на мандатна система, под предлог, че "народите в тези страни не са способни да се управляват самостоятелно в изключително трудните условия на съвременния свят". Звучи познато, доколкото и в момента мнозина на Запад продължават да твърдят, че арабските народи се неспособни да управляват сами своите територии, опитвайки се да ги улеснят в това отношение като ги научат на "истинска демокрация". Тоест, както в началото на ХХ, така и в началото на ХХІ век сме свидетели на открита външна намеса във вътрешните работи на суверенни държави и опити да им бъдат натрапени чужди икономически и политически модели, както и да се използват редица предлози за смяна на управляващите там режими - например под флага на "хуманитарните интервенции" или на "борбата с екстремизма и тероризма". В същото време обаче, възможността на народите и държавите от региона (както и в целия останал свят) сами да решават съдбата си продължава поне формално да е ключов принцип на международното право и би трябвало да се спазва стриктно от всички.

Подялбата на региона

Да се върнем обаче към началото на ХХ век. Спорът между съперничещите си за доминация в него Великобритания и Франция не утихва дори и след края на Парижката мирна конференция (1919-1920). Както може да се види от архивите на конференцията, на въпроса на британския премиер Лойд Джордж, каква част от Сирия възнамерява да окупира Франция и за какъв период от време, френският му колега Клемансо дава категоричния отговор: "Цялата Сирия и то завинаги".

След продължителни пазарлъци, през април 1920 заседаващият в италианския град Сан Ремо Съвет на Антантата рещава да даде на Великобритания мандат за управлението на днешните Ирак и Палестина, докато мандатът на французите касае територията на съвременните Сирия и Ливан, както и днешната турска провинция Хатай. Тези решения получават и санкцията на Обществото на народите на 29 септември 1923.

Разделителните линии в бившите провинции на Османската империя се прокарват в съответствие с интересите на двете имперски сили и без да се отчитат формиралите се в течение на вековете естествени граници между отделните групи население. В резултат от това се провокира възникването на серия етнически и конфесионални конфликти. Тоест, става дума за своеобразни мини със забавено действие, на чиято експлозия сме свидетели в момента.

Между другото, по онова време Сирия е раздробена от французите на шест малки квазидържави: Дамаск, Алепо, зони на алауитите и друзите, Голям Ливан и санджакът (провинция) Александрета. Според немалко анализатори, именно този модел се опитват да възродят в момента западните държави, начело със САЩ, предлагайки разделянето на "Сирия след Асад" на множество малки държавици. Вероятно, защото подобни квазидържавни образувания по-лесно биха могли да бъдат принудени да приемат налаганите им отвън решения, дори ако те застрашават сигурността на местното население. Именно от тези съображения се ръководи впрочем и професорът от Принстънския университет и известен експерт по проблемите на Близкия Изток Бърнард Люис, лансирайки нашумелия си план от 1980, който предвижда разчленяването на Ливан на няколко микродържави, Иран - на 4-5 части, Пакистан - на 3-4 части, Сирия - на 4-5 части и Судан - на два части. Между другото, що се отнася до Судан, идеята му вече е реализирана на практика.

Планът на Бърнард Люис за Близкия Изток

Легенда:

Предложените от Люис граници

Сегашни национални граници

От историческа гледна точка, стоте години изминали от подписването на Споразумението Сайкс - Пико, са сравнително кратък срок. Затова и обяснението за изглеждащите на пръв поглед странни позиции и подходи на много европейски държави по отношение на днешните събития в Близкия Изток, могат да намерят обяснението си в именно в историята.

В момента са налице всички основания да твърдим, че от това, какви тенденции ще доминират в ислямския свят (мюсюлманите са 20% от населението на планетата) през следващите години, до голяма степен ще зависи и състоянието на международните отношения.

Според главния редактор на авторитетното туниско списание Jeune Afrique (основано през 1960) Башир Бен Яхмед, съдбата на арабския, както и на целия мюсюлмански свят, през следващите две-три години ще се определя от три основни фактора: цените на петрола, приключването на гражданската война в Сирия и бъдещето на Ислямска държава, която продължава да контролира значителна част от Сирия и Ирак. „Ако международната общност успее да се справи с тази терористична организация - смята Бен Яхмед - ще станем свидетели на постепенния упадък на сунитския политически ислям, тъй като ще бъдат ерозирани позициите на основните му елементи - Саудитска Арабия и Ислямска държава”. Според него, засега е трудно да се прогнозира какъв точно курс ще поемат сегашните управляващи в Рияд, т.е. дали там ще надделее разумът или пък откровено авантюристичните тенденции (1).

На свой ред, немалко анализатори лансират тезата, че сегашната ситуация в региона следва да се интрепретира като "цивилизационна война" между християнско-светския Запад и "Ислямския халифат". Към подобно мнение се придържат, в частност, израелските експерти Александър Майстровой и Тед Белман, които в обширна статия в списание American Thinker (2) призовават за формирането на антиислямистки алианс между Америка, Русия и Европа. Според тях, тримата големи  играчи са си взаимно необходими, тъй като само с общи усилия ще могат да се справят с "глобалния джихад и да се противопоставят на хидрата на панислямизма и множеството и "глави" - Ислямска Държава, Ал Кайда, Джабхат ан-Нусра, салафитите, Мюсюлманските братя и т.н., да постигнат стабилизацията на Близкия Изток и да гарантират сигурността на Европа". Авторите признаван, че именно САЩ, сваляйки режимите на Кадафи и Мубарак и подклаждайки войната против правителството на Башар Асад, са дестабилизирали ситуацията в Северна Африка и Близкия Изток, а като последица от това - и в Европа. Тъкмо затова сега се налага САЩ и Русия да обединят усилията си и да укрепят позициите на египетския президент Ас-Сиси, така че той да успее да се справи в терористите от Ислямска държава на Синайския полуостров и в съседна Либия, както и за постигането на политическо решение на сирийската криза. При това Майстровой и Белман смятат, че ако Западът действително е склонен да работи за подобен алианс, той следва да признае и, че т.нар. "близка чужбина" на Русия, т.е. Украйна, Беларус, Крим, Кавказ и Централна Азия, представлява нейна традиционна зона на влияние.

В контекста на изказаните по-горе съображения е и оценката, съдържаща се в статия на британския Times от 17 февруари 2016, в която се посочва, че "Барак Обама допусна толкова грешки по време на последните арабски революции, че даде възможност на Владимир Путин да стане победител в сирийския конфликт, който се превърна в катастрофа за нас, така че занапред Западът ще трябва да се задоволява предимно с ролята на зрител". Според автора и, САЩ ще се стремят да избегнат Трета световна война и директната конфронтация между Изтока и Запада, което според него е равносилно на поражение.

На всичко това сме свидетели днес, сто години след подписването на споразумението Сайкс - Пико за Близкия Изток.

Бележки:

1. Bechir Ben Yahmed, Lueurs d’espoir dans le monde arabo-musulman, Jeune Afrique, 12.02.2016 http://www.jeuneafrique.com/mag/300310/politique/lueurs-despoir-monde-arabo-musulman/

2. Аlexander Maistrovoy and Ted Belman Contemplating a US-Russia anti-Islamist Alliance, American Thinker, 15.02.2016 http://www.americanthinker.com/articles/2016/02/contemplating_a_usrussia_antiislamist_alliance_.html

* Анализатор на New Eastern Review

{backbutton}