20
Нед, Окт
4 New Articles

Безумието на Четвъртата световна война

брой 2 2016
Typography

Да предположим, че американските „ястреби” постигнат своето и САЩ направят всичко възможно за да се противопоставят с военна сила, включително по суша, и унищожат Ислямска държава. Какво ще последва?

Отговорът на този въпрос изисква сериозен подход към резултатите от последните военни интервенции на САЩ в Големия Близък Изток. През 1991, когато президентът Буш-старши прогони армията на Саддам Хюсеин от Кувейт, американците триумфираха, искрено вярвайки, че са постигнали решаваща победа. Десет години по-късно Буш-младши надмина баша си, сваляйки талибаните в Афганистан, а след това разправяйки се окончателно със Саддам, при това го стори за рекордно кратко време - по-малко отколкото трае кандидатпрезидентската кампания в САЩ. След още десет години Барак Обама също се зае с освобождаването на региона, сваляйки либийския диктатор Муамар Кадафи, макар че този път САЩ се ограничиха само с въздушни удари. Както се изрази тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън: "дойдохме, видяхме и той умря". Край!

На практика обаче, последвалите събития във всеки от тези случаи демонстрират фалша на първите декларации за успехи или очевидна победа. Навсякъде възникнаха неочаквани последици и усложнения, а "освобождението" се превърна в прелюдия към хронично насилие и хаос.

Дори самото съществуване на Ислямска държава днес, е окончателна присъда на иракските войни, водени от президентите Буш, всеки от които подстрекаваше и наследниците си – демократи, да действат по същия начин. На практика, и четирите последни американски администрации имат заслуга за сегашното състояние на Ирак, превърнал се в нефункционираща квазидържава, неспособна да контролира собствените си граници или територии, и в същото време - в своеобразен магнит и вдъхновител на терористите.

САЩ носят огромна морална отговорност за това състояние на нещата. Ако не беше неразумното американско решение за военна интервенция и окупация на една страна, която – независимо от престъпленията на управляващия я режим – нямаше нищо общо с нападенията от 11 септември, нямаше да се появи и Ислямска държава (ИД). Ако приложим известното правило „чупи – купи” към бившия държавен секретар Колин Пауъл, след като преди десетина години направихме Ирак на пух и прах, сега едва ли можем да твърдим, че нямаме нищо общо с възхода на ИД.

Фактът, че САЩ притежават достатъчно военна сила за да се справят с „халифата”, не подлежи на съмнение. Разбира се, и в Сирия, и в Ирак Ислямска държава демонстрира опасна способност да овладява и задържа под свой контрол големи пустинни зони с няколко населени места в тях. Тя обаче постигна тези успехи, действайки срещу немотивираните местни въоръжени сили, които в най-добрия случай не бяха и особено боеспособни.

В това отношение многословният и агресивно настроен редактор на Weekly Standard Уйлям Кристъл (известен неоконсерватор – б.р.) е съвършено прав, твърдейки, че добре въоръжен американски контингент от 50 хиляди души, ползвайки мощна въздушна подкрепа, би могъл самостоятелно да размаже ИД. При подобно развитие, освобождаването на различните цитадели на ислямистите като Фалуджа и Мосул в Ирак, и Палмира и Ракка – в Сирия, вероятно би било само въпрос на време.

В резултат от последните нападения в Париж, американското обществено мнение силно се наклони в полза на подобна военна ескалация. Практически всеки американски политик – може би с изключение на сегашния обитател на Овалния кабинет, предпочита да ескалира военната кампания на САЩ срещу ИД. Всъщност, защо не? Какво би могло да се обърка? Както казва Кристъл: „не мисля, че ще има някакви непредвидени странични последици, които да ни се отразят зле”.

Наистина очарователна перспектива! При положение, че е подложена на продължителния натиск на най-мощната армия, която светът е виждал някога, ние очакваме, че Ислямска държава ще постъпи по най-идиотския начин и ще концентрира силите си на едно място за да можем да ги унищожим по-лесно! Тезата на Кристъл силно напомня за първоначалната еуфория след операциите „Пустинна буря” през 1991, „Трайна свобода” през 2001, „Свобода за Ирак” през 2003 или „Зората на Одисей” (т.е. интервенцията в Либия) през 2011. Във всеки от тези случаи обаче, непредвидените странични последици от военните действия на САЩ се оказаха изключително неприятни. Навсякъде - в Кабул, Багдад или Триполи – противникът първоначално изглеждаше унищожен, но всъщност се оказваше, че е разпръснал силите си, или пък се е трансформирал и конфликтът продължава. Гаранциите, които дава Кристъл, че този път нещата със сигурност ще се развият по съвсем различен начин не заслужават сериозно внимание.

Мащабите на войната на поколенията

Защо възниква това повтарящо се несъответствие между предполагаемите и фактическите резултати? Защо очевидните ни успехи в сраженията редовно водят до по-голямо насилие и хаос? Преди да последват съветите на „експерти” като Кристъл, американците би трябвало да си отговорят на тези въпроси.

В тази връзка ще припомня, че непосредствено след 11 септември, професор Елиът А. Коен, който е сред най-забележителните военни теоретици в САЩ, характеризира конфликта, в който тогава влезе Америка като „Четвърта световна война” (очевидно приемайки студената война за Трета световна). Макар че този термин не получи широко разпространение (освен сред определени неоконсервативни кръгове), почти петнайсет години по-късно професорът от Университета „Джон Хопкинс” и бивш служител на Държавния департамент остава верен на себе си. В една статия за American Interest, писана непосредствено след последните нападения в Париж, той отново се връща към своята идея. „Събитията от 2001 бяха началото на Четвърта световна война, която продължава и в момента”. По-нататък той анализира някои от последиците от това, описвайки конфликта с наистина мащабни и запомнящи се термини.

В тази връзка ми идва на ум, че сравнението между сегашните ни проблеми в ислямския свят с изключително деструктивния глобален конфлист от миналия век е напълно погрешно. Да, съществува тезата, че в тази ситуация американците са длъжни изключително сериозно да обмислят всички свои действия.

За съжаление, в момента в американските интелектуални среди е налице очевидно неразбиране на това, какво всъщност означава „война”. Заради късата си историческа памет, погрешното използване и още по-погрешното му прилагане, ние успяхме да деформираме до неузнаваемост този термин. В резултат от това, за лаиците и невежите стана много лесно да говорят под път и на път, че „сме във война”.

Коен обаче е друг случай. Когато става дума за война, той няма никакви илюзии. Обръщайки се към тази тема, той я разглежда така, че да ни стане ясно, до какво води войната. В този смисъл, отстоявайки тезата си за Четвъртата световна война, той ни прави голяма услуга, макар и не точно тази, която е възнамерявал.

Кои ще бъдат отличителните характеристики на войната, която Коен смята за Четвърта световна? „Да започнем с нейната продължителност – посочва той – тази война ще се проточи до края на собствения ми живот, а вероятно и на този на децата ми”. Макар че американските политически лидери очевидно не са склонни да „обяснят, колко голям е залогът”, Коен говори за това съвсем директно. Според него, става дума – ни повече, ни по-малко – за американския начин на живот, при това не само за такива негови външни белези като рок-концертите и алкохолът, сервиран в ресторантите, но и за далеч по-фундаментални като свободата на словото и религията, равенството на половете и, най-главното, свободата да мислиш и да не се страхуваш.

Коен очевидно е критично настроен към склонността на администрацията на Обама да разчита на "терапевтичните бомбардировки, които дават известно леко облекчение, но оставят кървящи рани". Според него, времето на половинчатите мерки отдавна е отминало. Разгромът на ИД и "близките и движения" изисква от САЩ "да ликвидират много повече хора". Тоест, Вашингтон се нуждае от дългосрочна стратегия, но не за "сдържането", а за пълното ликвидиране на противника. Но дори и при нейното наличие, пътят към победата ще бъде дълъг, а постигането и ще представлява "продължителен, кървав и скъпоструващ процес".

Откровеността и прямотата, демонстрирани от Коен, са забележителни  и заслужават уважение. Ако описваме Четвъртата световна война така, сякаш вече участваме в нея, то унищожаването на ИД следва да се разглежда като краткосрочен императив, но едва ли тъкмо то ще сложи края на играта. Около Ислямска държава гравитират множество постоянно възникващи "родствени движения", на които САЩ също ще трябва да отделят внимание, преди да могат да обявят, че войната наистина и със сигурност вече е спечелена.

Изпращането на десетки хиляди американски военни за да разчистят Сирия и Ирак, както предлагат Уйлям Кристъл и мислещите като него, изглежда най-добрата рецепта за постигане на победа в рамката на една, единствена кампания. Победата в една продължителна война обаче, ще изисква далеч по-сериозни усилия. Коен е наясно с това и призовава останалите също да го осъзнаят.

И тъкмо тук опираме до същността на проблема. През последните най-малко 35 години, т.е. много преди 11 септември, САЩ бяха в състояние на "война" в различни райони на ислямския свят. И никъде не демонстрираха желание или способност да доведат нещата до край. Подходът на Вашингтон много прилича на лечението на рак с елементарна химиотерапия през първата година и с еднократна процедура на облъчване през следващата. Подобна "лекарска немарливост" е характерна за военната политика на САЩ в целия Голям Близък Изток в течение на няколко десетилетия.

Макар че може да има много причини за плачевните резултати от Иракската война през 2003-2011 и от все още водещата се война в Афганистан, нерешителността на Вашингтон при осъществяването на тези две кампании заслужава много висока оценка. А това, че мнозинството американци вероятно биха се възмутили от използвания от мен термин "нерешителност", просто отразява мащабите на техните заблуждания относно реалностите на войната.

В сравнение с Виетнам например, подходът на Вашингтон при осъществяването на двете кампании след 11 септември очевидно беше половинчат. Никъде САЩ не изпратиха достатъчно войски нито пък се задържаха достатъчно дълго за да постигнат предварително планираното. Да, ние ликвидирахме десетки хиляди иракчани и афганци, но ако победата в Четвъртата световна война изисква - както твърди Коен - да "пречупим гръбнака" на противника, ние очевидно не сме убили достатъчно хора.

Впрочем, самите американци също не са склонни да се жертват в името на идеята. В Южен Виетнам загинаха 58 хиляди американски войници, в името на оцеляването му като държава. В Ирак и Афганистан, където залозите бяха много по-високи, решихме да се откажем само след по-малко от 7000 жертви.

Американците биха изглеждали като пълни идиоти, ако вярваха на хора като Уйлям Кристъл, които и в момента продължават да им продават илюзии, внушавайки, че войната е нещо лесно и неособено опасно. Щеше да е по-добре да се вслушат в онова, което казва Коен, а той е наясно, че тя е тежка и отвратителна.

Каква ще бъде Четвъртата световна война?

В същото време, когато очертава практическите последици от „войната на поколенията”, Коен е по-малко откровен. Според него, тази четвърта за последното столетие итерация (т.е. повторение) на глобалния въоръжен конфликт не се развива особено добре за САЩ. В такъв случай, какво още (освен по-голямата решителност) ще ни е необходимо за да се върнем на верния път?

След 11 септември, мнозина високопоставени правителствени служители тръбяха, че трябва "да свалим кадифените ръкавици". На практика обаче, с изключение на добре известната политика, позволяваща изтезанията и изпращането в затвора без съответните законови процедури, кадифените ръкавици си останаха на ръцете ни. Затова нека видим, какво ще се наложи да променим, ако приемем за чиста монета концепцията на Коен за Четвъртата световна война.

За начало САЩ ще трябва да минат към нещо като военно положение, което би дало на Вашингтон възможност да събере по-голяма армия и да изразходва повече средства в течение на един много продължителен срок. Макар да мина доста време след като от националния ни политически речник изпадна думата "мобилизация", сега ще ни се наложи да я върнем. Защото ако действително вървим към война, която ще продължи поне едно поколение, ще се наложи в нея да бъдат ангажирани поне две (ако не и повече) поколения американци.

Нещо повече, ако победата в Чертвъртата световна война означава пълния разгром на противника, както подчертава Коен, ще е също толкова важно да гарантираме, че веднъж разгромен, врагът ни вече няма да може да се възстанови. Което пък означава забрана за армията на САЩ просто така да се изтегля от всяко отделно сражение, дори (особено тогава), ако то ни изглежда вече спечелено.

В момента, първостепенен приоритет за Вашингтон е разгромът на Ислямска държава. След като Пентагонът твърди, че ИД вече е загубила 20 000 бойци, а това не е довело на някакъв значим ефект, изглежда очевидно, че кампанията няма да приключи скоро. Но дори ако разчитаме, че тя в крайна сметка ще се окаже успешна, задачата за установяване на ред и стабилност в зоните, които в момента се контролират от ислямистите, ще си остане актуална. Най-малкото, докато не бъдат премахнати условията, позволили появата на организации като ИД. Не бива да очакваме обаче, че френският президент Франсоа Оланд или британският премиер Дейвид Камерън ще се нагърбят с тази неблагодарна работа. Несъмнено, това ще бъде задача на армията на САЩ. Което означава, че вариантът да си съберем багажа и да напуснем сцената става абсолютно нереалистичен.

Колко дълго трябва да останат на терен тези сили? Ако екстраполираме сегашното положение на САЩ в Ирак и Афганистан, става дума за поне четвърт век. И така, ако следващият 45-ти американски президент вземе решение да изпрати сухопътна армия срещу ИД, което изглежда вероятно, привилегията да приветства завръщането и у дома вероятно ще се падне на 48-ия или 49-тия обитател на Белия дом.

Междувременно силите на САЩ ще трябва да се справят с различните неопределени "родствени движения", които вече избуяват като плевели във все повече държави от региона. Афганистан (все още? отново?) ще оглави списъка на страните, изискващи военното внимание на Америка. Другите възможни зони ще включват такива огнища на ислямистката активност като Ливан, Либия, Палестина, Сомалия и Йемен, както и редица западноафрикански държави, където бунтовете и хаоса нарастват. Ако силите за сигурност на Египет, Пакистан и Саудитска Арабия се окажат неспособни (да не говорим за евентуалното им нежелание да го сторят) да потиснат особено активните радикални елементи в своите общества, една или няколко от тези страни също могат да се окажат сцена на мащабни военни действия от страна на САЩ.

С други думи, ефективното продължаване на Четвъртата световна война ще изисква от Пентагона да разполага с планове за действие при всякакви непредвидени обстоятелства, като паралелно с това натрупва активите, необходими за участието му в нея. Американските съюзници могат да ни окажат символична подкрепа (символичните действия са всичко, което те са в състояние да предложат), но САЩ със сигурност ще поемат основното бреме.

Колко ще струва Четвъртата световна война?

По време на Третата световна (т.е. студената) война Пентагонът поддържаше силова инфраструктура, позволяваща едновременното водена на "две и половина войни". Това означаваше че САЩ разполагаха с необходимите средства за да защитят Европа и Тихоокеанския регион от комунистическа агресия, като при това им оставаше известен резерв за непредвидени обстоятебства. Кампаниите на Четвъртата световна война едва ли ще са свързани с нещо подобно по мащаба си на нападение на Варшавския пакт срещу Западна Европа или на Северна Корея срещу Южна. Въпреки това, достоверните сценарии изискват американските сили да могат да се справят с военните структури "C" и "D", без да допускат възстановяването на структурите "А" и "В" в съвършено различни точки на планетата.

Макар че Вашингтон може да се опита по възможност да избягва мащабните сухопътни операции, разчитайки на въздушната си мощ (включително безпилотните летателни апарати) и елитните части за специални операции, следконфликтното умиротворяване ще изисква напрегнати действия от американския личен състав. Впрочем, сред най-очевидните поуки от предварителните фази на Четвъртата световна война е, че истинската работа започва едва след като приключат първоначалните сражения.

Силите на САЩ, които трябваше да осигурят контрола над Ирак след интервенцията през 2003, надхвърлиха 180 000 души. В Афганистан по времето на Обама, имаше до 110 хиляди души. В исторически план, това не е чак толкова много. В разгара на виетнамската война например, силите на САЩ в Южна Азия надхвърляха 500 000 души.

Със задна дата можем да отбележим, че армейският генерал (става дума за Колин Пауъл - б.р.), който преди интервенцията през 2003 твърдеше, че омиротворяването на следвоенен Ирак ще изисква присъствието на "няколкостотин хиляди военни" е бил прав. Същото впрочем се отнася и за Афганистан. С други думи, тези две окупации спокойно биха могли да ангажират между 600 000 и 800 000 души, при това на постоянна основа. Предвид стандартната практика на Пентагона за ротация на принципа "три към едно", предполагаща, че на всяко подразделение в страната се пада друго, което току що се е върнало, а третото се подготвя за разгръщане, става ясно, че говорим за минимално необходимо количество между 1,8 и 2,4 милиона военни само за осъществяването на две средноголеми кампании, като в тази цифра не влизат резервните войски, пазени за непредвидени ситуации.

С други думи, воденето на Четвъртата световна война ще изисква най-малко петкратно нарастване на сегашната армия на САЩ и то не като извънредна мярка, а за постоянно. Подобно количество може да ни стори прекалено голямо, но – както посочва и Коен, то всъщност е доста умерено, в сравнение с предишните световни войни. През 1968 например, т.е. в разгара на Третата световна (студената) война, американската армия наброява 1,5 млн. редовни военнослужещи, при това по време, когато населението на САЩ е по-малко от 2/3 от сегашното и когато джендърната дискриминация почти изключва приемането на жени на редовна военна служба. Тоест, ако днес следваха този модел САЩ би трябвало да имат поне двумилионна армия.

Дали при подобно развитие би могла да се запази сегашната схема на доброволна и платена военна служба е друг въпрос. Доброволците очевидно ще се сблъскат със сериозни проблеми, дори ако Конгресът увеличи материалните стимули, които след 11 септември включват редица щедри добавки към заплатата на военнослужещите. Либерализацията на миграционната полиика, предоставянето на гражданство на няколкостотин хиляди чужденци срещу съгласието им да служат известно време в армията, биха могли да помогнат в случая. Но, независимо от всички прилики с предишните три войни, участието в Четвъртата световна ще накара САЩ да възстановят наборната служба, което вероятно ще доведе до мощен приток от цветни и чернокожи имигранти-наборници. С други думи, прилагането на всички усилия за да се създадат необходимите условия за победа в Четвъртата световна война ще постави американците пред неприятен избор.

Бюджетните последици от увеличаването на въоръжените сили на САЩ на фона на постоянно осъществяваните „задгранични операции в специфична обстановка” (ако използваме терминологията на Пентагона), също рязко ще нараснат. Сложно е да пронозираме точно колко пари ще изисква бъдещият глобален конфликт, който ще се проточи през следващия половин век. За начало, предвид нарастналото количество на активно действащите военни сили, изглежда разумно да предположим, че сегашният бюджет на Департамента по отбраната, който е над 600 млрд. долара, вероятно ще се утрои.

На пръв поглед, бюджет от 1,8 трилиона долара годишно за отбрана изглежда смайващо. За да смекчат това впечатление, привържениците на Четвъртата световна война могат да приведат примери от историята. Така, по време на началните фази на Третата световна (студената) война, САЩ по правило отделят не по-малко от 10% от националния БВП за нуждите на националната сигурност. При положение, че днес американският БВП е над 17 трл. долара, вероятно няма да е чак толкова непостижимо Пентагонът действително да получи годишен бюджет от 1,8 трлн.

Разбира се, тези  пари трябва да дойдат отнякъде. В течение на няколко години от миналото десетилетие, воденето на войните в Ирак и Афганистан доведе до бюджетен дефицит от трилион долара. Сред последиците от това е, че в момента съвкупният държавен дълг надхвърля годишния БВП и е нараснал три пъти от 11 септември насам. Колко още дългове могат да натрупат САЩ, без това да навреди трайно на икономиката им е по-скоро въпрос от академичен интерес.

За да се избегне  превръщането на Четвъртата световна война в безкрайна поредица от неприемливи дефицити и рязко нарастване на военните разходи, ще са необходими или много по-големи данъчни приходи, или пък значително съкращаване на невоенните разходи, включително на скъпи програми като Medicare и социалните програми, а именно те се ценят най-много от средната класа.

С други думи, финансирането на Четвъртата световна война ще изисква компромиси, каквито политическите лидери мразят да правят. Днес нито една от двете големи американски партии не е готова за тези предизикателства. Малко вероятно е и, че изискванията за воденето на продължителна война ще ги накара да забравят за партийните си различия. Поне не и в момента.

Безумието на Четвъртата световна война

В статията си Коен посочва, че "трябва да спрем да говорим със заобикалки" и подчертава, че "следва да започнем да казваме истината на онези, които ще носят прякото бреме на новата световна война. Коен е прав, въпреки че самият той предпочита да не уточнява, какво точно ще изисква воденето на Четвъртата световна война от средния американски гражданин.

Тъй като САЩ са в година на президентски избори, откритите дискусии за перспективите на сегашното ни военно ангажиране в ислямския свят ще стават все по-актуални. Да се правим, че по-интензивните бомбардировки или интервенцията в още една или две държави ще дадат окончателен резултат не е просто заблуда, а откровена лъжа.

Според Коен, победата в Четвъртата световна война ще наложи далеч по-мащабни бомбардировки и интервенции, а след това и окупации в течение на дълги години на много държави от региона. В крайна сметка, на Вашингтон ще се наложи да се сражава не само с ИД, но и с нейните съюзници, разклонения, фанатици и наследници, които със сигурност вече са в готовност. А да не забравяме и Ал Кайда.

Коен предполага, че САЩ нямат избор - те или трябва да се готови да водят Четвъртата световна така, както трябва, или планетата ще потъне в мрак. Той не приема аргументите, че колкото по-дълбоко затъваме в Близкия Изток, с толкова по-голяма съпротива се сблъскваме; че колкото повече бунтовници избиваме, толкова повече създаваме, както и че неизбежното, ако не и умишлено убийство на невинни цивилни граждани само укрепва позициите на екстремистите. Тоест, Коен е убеден, че ако искаме да постигнем полижителен резултат, нямаме друг избор освен да продължим да воюваме.

На фона на призивите на Коен за мобилизация и готовност за продължителна война, американците би следвало да се замислят за последиците. Войната променя държавите и народите. Самият Коен е наясно, че Четвъртата световна драматично ще промени САЩ. Тя радикално ще разшири сегашните мащаби на контрол над обществото и ще ни превърне в "държава на националната сигурност", което разбира се включва предоставянето на извънредни пълномощия на различните агенции за сигурност. Тя ще пренасочи огромни средства за непродуктивни цели. Тя ще изисква милитаризацията на американския начин на живот, при това този процес ще бъде необратим. Внушавайки страх и пораждайки нереалистични очаквания за "идеалната сигурност", тя на практика ерозира американската свобода в името на нейната защита. Защото държавата, която след няколко десетилетия вероятно ще празнува Деня на победата над тероризма, ще бъде съвсем различна от днешните Съединени щати и материално, и политически, и културно, и морално.

Според мен, Четвъртата световна война на Коен е предложение за колективно самоубийство. Тезата, че не съществува никаква алтернатива на безкрайната война, не е израз на "суров реализъм", а отказ от държавността. Впрочем, свидетели сме на крайно парадоксална ситуация: без до го признават, САЩ вече са забъркани в нещо, много близко до световна война, което в момента се разпространява и в най-затънтените части на ислямския свят, разширявайки се с всяка изминала година.

Постепенно, стъпка по стъпка, тази безименна война вече доведе до безпрецедентно нарастване на правомощията и достъпа на апарата за национална сигурност. Тя вече изразходва огромни средства за непродуктивни цели и дори превръща в норма продължаващата милитаризация на американския начин на живот. Внушавайки страх и стимулирайки неосъществимите очаквания за "идеална сигурност", тя ерозира американската свобода в името на нейната защита, при това го прави буквално пред очите ни.

Коен с основание критикува безконтролната политика, която досега определяше очевидно погрешния начин на водене на войната. Истинският проблем обаче е в самата война и в убеждението, че само с нейна помощ Америка ще може да остане Америка.

За една богата и влиятелна държава, да стигне до извода, че няма друг избор, освен да се ангажира с практически постоянните въоръжени конфликти в отдалечените части на планетата е невероятно безумие. Властта дава избор. Като граждани, ние, американците трябва с всички сили да се противопоставим на аргументите, отричащи наличието на такъв избор. Лансираните открито от Коен или от безотговорните военни невежи твърдения в този дух могат само да увековечат това безумие, което и без това се проточи прекалено дълго.

 

* Професор в Бостънския университет, бивш полковник от армията на САЩ

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019