20
Нед, Окт
4 New Articles

Руската намеса в Сирия и последиците за Близкия Изток

брой 2 2016
Typography

Благодарение на огромното си въздушно предимство, Русия успя да промени силовия баланс в Сирия. Това постижение обаче, трудно може да бъде конвертирано в успехи и по суша. За да постигне целите си, Москва има критична нужда от подкрепата на Иран, а в определена степен - и на Израел.

След интервенцията на САЩ в Ирак през 2003, балансът на силите в региона, където Багдад традиционно играеше ролята на геополитически противовес на Техеран, рязко се промени. Присъствието на американските войски в Ирак през 2003-2008 попречи за формирането на нова регионална система, начело с Иран и Турция, тъй като САЩ не позволиха на Иран да запълни създалата се ниша в Ирак, а на Турция - да навлезе в Иракски Кюрдистан. Експлозията на "арабската пролет" през 2010-2011 обаче, съвпадна с изтеглянето на войските на САЩ от Ирак и в Близкия Изток отново възникна вакуум във властта, при това в мащаби, непознати за съвременната история.

"Арабската пролет" разкри структурните дефекти в Ирак и Сирия (12 млн. сирийски и 5 млн. иракски бежанци) и провокира граждански войни в Либия, Сирия и Йемен. Паралелно се изостри и конкурентната борба между Турция и Иран. Всяка от страните претендираше да се превърне в модел за развитие на Тунис, Египет или Либия. Това съперничество се изостри още повече, когато "пролетта" се прехвърли в Сирия, където Техеран подкрепяше управляващия режим, а Анкара - въоръжената опозиция.

 

Разположението на силите в Сирия в началото на 2016

Разположението на силите в Сирия в началото на 2016

Легенда:
Фракции и алианси
Сирийско правителство и съюзниците му
Сирийски демократични сири
Бунтовнически алианс (ислямистка опозиция)
Ислямска държава
Оспорвани територии
Вертикално: Взаимни връзки

 

Предишният силов баланс

По време на студената война САЩ съдействаха за създаването на система от противотежести в Близкия Изток и прилежащите му зони: Индия срещу Пакистан, Етиопия срещу Сомалия, а вътре в Големия Близък Изток - Иран против Ирак и Израел срещу арабския свят. На свой ред СССР също въздействаше на тези двуполюсни отношения, подкрепяйки, повече или по-малко, една от страните в тях. Логиката на тези действия изискваше формирането на система, в която сравнително равните по сила играчи не си дават една на друга възможност да се превърнат във "водеща регионална държава". Впоследствие тази конструкция постепенно беше ерозирана. Първо, заради превъзходството на Индия над Пакистан и на Етиопия - над Сомалия. След това Иран на практика постави Ирак под свой контрол. Израел пък отдавна и необратимо надмина арабските държави по военния си потенциал.

Скоро след подписването на ядреното споразумение "три плюс три", Обама поиска да включи и Иран в списъка на американските регионални съюзници, наред с Турция, Израел, Саудитска Арабия и Египет. Ако залогът му се окаже оправдан, Вашингтон би могъл да контролира целия регион без да присъства пряко в него. Това пък ще му позволи да приключи успешно преориентацията си към Азия, където САЩ се готвят да се конкурират в района на Южнокитайско море с усилващия се Китай, създавайки нови противотежести на китайската мощ в лицето на Япония, Тайван, Южна Корея, Виетнам и други източноазиатски държави.

През последните две години САЩ формираха международна коалиция за борба с Ислямска държава (ИД), координирайки действията на авиацията си с тази на държавите от Персийския залив, както и с иракските сухопътни войски. Целта беше да бъдат накарани най-различни и конкуриращи се помежду си регионални играчи да се включат в борбата срещу ИД не само в Сирия и Ирак, но и извън тях, с цел създаването на нов силов баланс. Според този план, различните играчи в Близкия Изток ще се сдържат взаимно под надзора на САЩ и в резултат на американците няма да се наложи да осъществят сухопътна операция в региона.

Русия разглежда реализацията на този американски план като удар по собствените и международни амбиции. Осъществявайки военната си намеса в Сирия, Москва разчиташе да накара Техеран да заеме по-приемлива за нея позиция. Стратегическата заинтересованост на Русия от Иран на практика предполага две взаимноизключващи се неща. От една страна, руснаците не искат търканията между Вашингтон и Техеран да доведат до открито военно противопоставяне, защото Иран е основният партньор на Русия в Близкия Изток (освен Израел). От друга страна, Москва се опитва да не допусне и съществено подобряване на отношенията между САЩ и Иран, тъй като това би могло да доведе до стратегическо споразумение между тях. При подобно развитие, Русия може да се лиши от достъп до Персийския залив и "топлите морета". Предвид изострящата се регионална конфронтация между Техеран и Тел Авив, Москва помогна на иранците да следват паралелен на израелския курс. Преди да стартира сирийската си кампания, Путин се срещна в Москва с Нетаняху и на практика се споразумя с него за подялбата на сирийското небе. Казано на геополитически език, Русия стартира военната си намеса в Сирия за да запълни вакуума, възникнал след изтеглянето на американската армия от Ирак, както и за да ерозира плановете на САЩ да прокарат интересите си в региона.

Русия, Турция и Иран в геополитическия контекст

По време на студената война и Турция, и Иран изиграха важна роля за "геополитическата обсада" на СССР. Анкара контролира проливите Босфор и Дарданелите, а Техеран - Ормузкия пролив към Персийския залив. Тоест, достъпът на Русия до морските пътища зависи от тези две страни. Претенциите им към Москва датират още от времето на руските царе. Именно това беше и основният мотив за превръщането на Иран (по времето на шаха) и Турция в съюзници на САЩ, като в това си качество те също допринесоха за краха на Съветския съюз.

Разпадането на СССР избави Турция и Иран от заплахата от север. Сред края на студената война Турция остана в НАТО, а Техеран започна да се сближава с Москва, тъй като междувременно беше влязъл в конфликт със Запада след Ислямската революция през 1979. Държавите от триъгълника Русия-Турция-Иран се отнасят много подозрително една към друга, поради негативния си исторически опит, и никога досега не са постигали трайно взаимно разбирателство и координация на усилията си. Нещо повече, Турция и Иран винаги са били от различни страни на барикадата, ако не броим краткия период по време на студената война, когато и двете се оказаха съюзници на Запада срещу СССР. Този период приключи със свалянето на шаха през 1979. Предвид съперничеството между двете страни през последните пет века и съвсем краткия период на сътрудничество помежду им, можем да приемем, че Техеран и Анкара са стратегически противници.

Показателно е, че в исторически план турско-иранският сблъсък се изостря при наличието на две условия. На първо място, в отсъствието на великите сили от Близкия Изток (историческият опит с великите имперски държави, като Португалия, Царска Русия, Великобритания и САЩ). На второ място, при наличието на значително технологично превъзходство на Турция над южните и съседи или на Иран над Ирак - могат да се приведат множество примери още от Древността насам. И двете условия бяха налице в края на септември 2015, т.е. преди началото на руската военна намеса в Сирия.

Плановете на Русия

Военните успехи на доминираната от ислямистите сирийска опозиция през пролетта и лятото на 2015 застрашиха съществуването на режима в Дамаск. Американско-турското споразумение от юли 2015, позволяващо на САЩ да използват военновъздушната база в Инджирлик за нанасяне на удари срещу ИД, накара руснаците да се замислят. Дали САЩ ще използват базата само за борба срещу ислямистите, или ще разширят активността си, нанасяйки въздушни удари и по сирийския режим, както стана през 2011 в Либия? Освен това, относителната географска близост на близкоизточния регион и присъствието в редовете на ИД на джихадистки групировки от севернокавказките републики и Централна Азия представляваше пряка заплаха за сигурността на Русия. Оценките на Москва за заплахите се различават от тези, от които се ръководят САЩ и западните им съюзници. Освен това, Путин беше разтревожен от възможността Турция, Саудитска Арабия и другите държави от Персийския залив да убедят Обама да предприеме по-твърди мерки против сирийския режим.

От друга страна, след подписването на ядреното споразумение между Иран и групата "три плюс три" на 15 юли 2015, Москва имаше сериозни съмнения, че американците могат да се опитат да ускорят свалянето на Асад за да пречупят тенденцията към установяване на иранска хегемония в региона. И макар че Обама се въздържа от пряка военна интервенция срещу сирийския режим, Путин не виждаше достатъчно гаранции, че американците няма да размислят. В крайна сметка, появата на руските авио-космически сили изключи възможността за преки американски удари срещу сирийската армия.

Засега всичко сочи, че Русия възнамерява задълго да запази военното си присъствие в Сирия: количеството, качеството и мащабите на руските въоръжения излизат далеч извън рамките на обявената война срещу тероризма. Укрепването на отбраната на сирийското крайбрежие дава на руснаците идеални перспективи в Източното Средиземноморие и отлична възможност да влияят върху разположението на силите в Близкия Изток. Москва очевидно смята политическите последици и рискове за напълно приемливи, тъй като отдавна следи политиката на САЩ в региона и навреме усети желанието на Вашингтон да изтегли военните си части от него след като там бъде създадена нова система от сдържания и противотежести. Що се отнася до рисковете от задълбочаване на икономическите санкции срещу Русия, опитът сочи, че Москва е готова да ги изтърпи, ако вижда достатъчно геополитическа полза за себе си.

Руският план за политическо решение в Сирия

Путин е наясно, че въздушните удари по сирийската опозиция са ограничени във времето и зависят от постигането на политическо решение. Русия разбира също, че преговорите за политическо урегулиране могат да се провалят, защото е необходимо съгласието на всички ангажирани в конфликта страни. Москва се нуждае от обща платформа с Вашингтон за воденето на диалог за съдбата на своята "близка чужбина". От друга страна, САЩ не могат да минат без Русия, Иран и силите поддържащи режима в Дамаск при намирането на политическо решение. Колкото повече Америка се нуждае от Москва в преговорите за Сирия, толкова по-убедителна изглежда руската геополитическо логика и толкова по-големи са шансовете да се използват тези лостове за натиск върху САЩ. Тоест, присъствието на руската армия в Сирия позволява на Москва да запази позицията си в Близкия Изток и Северна Африка при провал на преговорите. В обозримо бъдеще руското присъствие не позволява да се разчита на свалянето на режима на Башар Асад с военни средства, защото това би било гигантска политическа загуба за Москва. Освен това, дислокацията на нейните ВМС и ВВС по средиземноморското крайбрежие, укрепва позициите на Русия на преговорите.

Башар Асад осигурява на руските военни необходимия "легитимен коз" за продължаване на операцията им, затова руснаците ще го защитават докато не се постигне приемливо за всички решение. Междувременно обаче, Москва беше подложена на усилващ се натиск след свалянето на нейния военен самолет от Турция. Освен това, доскоро военните успехи по суша не съответстваха на руското военно превъзходство във въздуха. Определена роля за това вероятно е изиграло използването от сирийската опозиция на американските противотанкови ракетни комплекси TOW. Следователно, ако сирийската опозиция получи достъп до съвременни средства за противовъздушна отбрана, тя би могла да нанесе осезаеми щети и на руската авиация. Напоследък обаче, има признаци, че ситуацията се променя в желаната от Москва посока, доказателство за което е и настъплението на сирийската армия в района на Алепо в началото на февруари 2016.

Русия се нуждае от такова политическо решение, което да гарантира нейните интереси и в същото време да удовлетвори противопоставящите се страни в региона. Това обяснява, защо на преговорите във Виена в края на 2015 беше обсъждан "преходният период", в течение на който сегашния сирийски президент Башар Асад ще запази позициите си. Путин добре разбира, че след пет години гражданска война, в която загинаха стотици хиляди сирийци, а милиони бяха принудени да напуснат родните си места, Асад не може да остане на власт до безкрайност. Русия отказва да приеме оставката му като предварително условие, но е склонна да гарантира, че след изтичането на преходния период, той ще се оттегли без да се опасява от съдебно преследване.

Плановете на САЩ

От гледната точка на Вашингтон, преговорите без предварителни условия са прекалено щедър подарък за Русия. Без да искат незабавното оттегляне на Асад, американците настояват ясно да се определи, още колко той може да остане на власт: шест месеца, година или година и половина. С оглед на тези условия, Вашингтон е заинтересован от разширяването на формата на преговорите, така че те да се превърнат в наистина международни, а не просто в диалог между САЩ и Русия, както предпочитаха руснаците. Показателно е, че въпреки възраженията на сирийската опозиция САЩ поканиха и Иран да участва в тях, разчитайки така да задълбочат спора между Москва и Техеран, кой да играе главната роля в Сирия и да държи "коза" с режима в Дамаск. Вашингтон е наясно, че Русия и Иран координират усилията си, но разчита на това, че интересите им невинаги ще съвпадат.

На теория, американците разполагаха със следните варианти.

Първият е да не предприемат никакви сериозни действия, които да променят баланса по суша в полза на едната или другата страна. При продължаване на военните операции, сирийският режим, с решаващата подкрепа на Русия и Иран, е в състояние да победи опозицията като това ще сложи край на гражданската война.

Вторият вариант е формирането на алианс с Иран и сирийския режим за борба срещу ИД, особено след терористичните нападения в Париж през ноември 2015. Този избор обаче, е свързан със значителни неудобства, включително заради негативната реакция на близкоизточните съюзници на САЩ. Нещо повече, подобен подход трудно би могъл да се възприеме от Белия дом, тъй като това сериозно ще влоши шансовете на кандидата на Демократическата партия да спечели президентските избори през 2016.

Третият вариант е, американските ВВС да започнат да атакуват сирийския режим, а обединените турско-саудитски части да предприемат настъпление по суша, което да доведе до свалянето на Асад. Обама никога не е разглеждал тази възможност в течение на петгодишната гражданска война в Сирия, дори когато Дамаск премина всички "червени линии". Освен това руската военна интервенция направи подобен избор много малко вероятен, защото това би означавало пряка военна конфронтация между САЩ и Русия.

Четвъртият вариант е оказването на постоянна подкрепа за въоръжената опозиция, което ще доведе до проточване на гражданската война и изтощаване на руските ресурси. Този вариант има множество подварианти - от недопускане руското превъзходство във въздуха да се трансформира в сухопътно настъпление, до продължаването на военните операции срещу ИД, вместо предоставянето на сирийското небе на Русия, както е сега. Освен това, САЩ биха могли да действат още по-агресивно, снабдявайки сирийската опозиция с преносими зенитно-ракетни комплекси, които да и позволят да сваля руските самолети.

Бих предположил, че Вашингтон ще предпочете именно последния вариант, тъй като това би разширило полето на по-нататъшните му действия, независимо дали ще става дума за планирането на приемливо за всички страни политическо урегулиране, или пък за осъществяването на военна ескалация посредством доверените американски партньори от региона.

Някои изводи

Изборът в полза на продължаването на конфликта е доста рискован, защото е много трудно да се прогнозира крайния му изход. Струва си обаче, да се опитаме да погледнем отвъд сегашния хаос за да видим, какъв би могъл да е редът, установен след него, както и за да разберем, какви тенденции за създаването на противотежести в Близкия Изток и в световния ред би могла да породи сирийската криза.

Пътят към окончателното урегулиране изглежда дълъг. Сирийският театър на военни действия е пренаселен с играчи, включително местни, регионални и световни. Променящият се военен баланс в различните градове и области винаги може да бъде обърнат от противниците, стремящи се да си гарантират благоприятни начални условия за политически пазарлък. Дори и окончателното разрешаване на конфликта неизбежно ще създаде нови регионални противотежести. Руското предизвикателство към САЩ също ще се измерва според крайния резултат.

Сирийската гражданска война има три измерения: глобално, регионално и локално. В заключение ще се опитам да анализирам първите два, доколкото случващото се може да промени много неща в световния  регионален силов баланс, докато логиката на местните въоръжени формации не е чак толкова важна.

Гражданската война няма да приключи след няколко срещи и кръгове на преговорите. Политическото урегулиране ще изисква повече време, доколкото конкуриращите се играчи винаги ще се опитват да обърнат баланса в своя полза.

Струва ми се, че дори с помощта на Русия и Иран, сирийската армия няма да успее напълно да смаже опозицията и да приключи войната. От друга страна, опозиционните фракции вече пет години не са в състояние да свалят режима на Асад, а след руската намеса това става още по-трудно. Тоест, едва ли военното противопоставяне ще излъчи ясен победител.

Сирийското небе става все по-тясно, защото е поделено между много държави - Русия, САЩ, Франция, Израел и Турция, към които в последно време се присъединиха Великобритания и дори Германия. Тоест, деескалацията във въздушното пространство, на която разчита Путин, не може да бъде гарантирана. За това говори нежеланието на САЩ и такива регионални държави като Турция и Саудитска Арабия да признаят руското въздушно превъзходство. Унищожаването на руския бомбардировач в близост до сирийско-турската граница може да стане прецедент. Повторението на Афганистан изглежда малковероятен вариант за Москва, но не бива да се изключва напълно.

Територията на Сирия вече е поделена между различните играчи (правителствената армия, Хизбула, шиитските милиции от Ирак и Иран, Свободната сирийска армия, ИД, Ан-Нусра, Ахрар аш-Шам, бригадите Фатих и т.н.). Ако разгледаме военната карта, ще видим, че в момента в Източна Сирия доминира ИД, а Западът - от Латакия по крайбрежието и на юг - до Дамаск и Ас-Суейда, се държи от правителството (с отделни огнища на съпротива вътре в тази територия). На север кюрдите контролират четири зони, простиращи се от границите с Турция и Ирак до Кобани, с известен вакуум между тях. "Зоната за сигурност", за която толкова настоява Анкара, всъщност цели да прекъсне връзката между териториите, контролирани от кюрдите.

Политическото урегулиране логично ще доведе до преразпределяне на силите между основните играчи, религиозните течения, етносите и полевите командири.

Дори ако бъде постигнато политическо решение, едва ли ще видим единна Сирия с централно правителство и управленски апарат. По-вероятно е разделянето и на автономни територии.

Предвид трансграничните племенни, етнически и религиозни връзки между съседите в Леванта и мозаечната структура на иракското и ливанското общества, разчленяването на Сирия ще породи ефект на доминото в Ирак и Ливан, тъй като вътрешните конфликти в тези страни са породени от същото религиозно разделение и разногласия.

Ще бъде изключително трудно всички тези последици да бъдат преодолени в краткосрочна перспектива, а те отразяват комплексния характер на сирийската гражданска война. Всъщност, не става дума само за Сирия, а за целия Левант и неговите нови структури.

Регионалните алианси в Близкия Изток са много нетрайни, а властта и силата са разконцентрирани и в този смисъл сирийската гражданска война не е изключение. Турция и Саудитска Арабия се стремят да балансират влиянието на Иран, като свалят режима на Асад. Освен тази обща цел обаче, между двамата сегашни съюзници съществуват многобройни разногласия и съперничество. Асад е подходящ свързващ компонент и дразнител за укрепване на алианса между Анкара и Рияд. И двете сунитски държави искат да станат регионални лидери. Турция разчита в Дамаск да управлява умерена ислямистка организация от типа на "Мюсюлмански братя", докато Саудитска Арабия би предпочела по-радикална алтернатива. Тези противоречия ще изплуват на повърхността, веднага след евентуалното отстраняване на Асад.

Анкара несъмнено ще продължи да работи за създаването на "зона за сигурност" в Северна Сирия, покрай турската граница, както и за укрепване на собствената си зона на влияние от Алепо до Идлиб. Създаването на въпросната зона до голяма степен ще зависи от алианса на Турция с Вашингтон. Всъщност, хипотетичната "зона за сигурност", предлагана от Анкара, цели да наруши целостта на кюрдските територии. В същото време обаче, нарастването на ролята на кюрдите в Сирия след края на гражданската война изглежда неизбежно, тъй като те вече контролират зоните с компактно кюрдско население по протежение на турската граница. Ако пък прибавим към автономната кюрдска провинция в Сирия и Иракски Кюрдистан, кюрдският фактор няма как да бъде игнориран в новата структура на Леванта. Това е огромно предизвикателство към Турция, с което няма да и е лесно да се справи.

Саудитска Арабия се стреми да прекъсне сухопътната връзка между Иран и Ливан за да ограничи иранското влияние. За целта е необходимо саудитските съюзници да продължат да контролират териториите в Източна Сирия, граничещи със Западен Ирак и населени предимно със сунити. Включването на тези земи, които в момента се контролират от Ислямска държава, в състава на териториално увеличеното Хашемитско кралство Йордания, не е невъзможно. Това ще се случи, ако вместо ИД, контролът над тази зона се поеме от друга групировка, лоялна на Саудитска Арабия и призната от световната общност. Основната пречка за подобно развитие е духовната връзка между саудитския уахабизъм и ИД.

В момента Иран е принуден да действа съвместно с Русия за да съхрани позициите си в Сирия. Урегулирането, произтичащо от сегашната ситуация, няма да се окаже катастрофа за Техеран, защото сирийският режим контролира "полезната Сирия", т.е. стратегическите области на запад - от Латакия по крайбрежието и на юг до Дамаск, както и някои зони на юг до Ас-Суейда, в които все още има няколко огнища на съпротива. Ако, с помощта на Русия и Иран, сирийската армия продължи географската си експанзия до края на войната, Техеран ще запази влиянието си върху значителна част от територията на Сирия. Освен това иранците доминират в Ирак и Ливан, затова подобен изход от сирийския конфликт ще сведе до минимум факта, че смяната на режима на Асад ще ограничи възможностите на Техеран да контролира Дамаск.

Израел има собствена визия за бъдещия модел в Сирия. Една разделена и отслабена Сирия едва ли би представлявала заплаха за него. Голяма е вероятността, че урегулирането на сирийската криза ще гарантира, че Иран и сателитите му няма да превърнат територията на страната в антиизраелски фронт. Правителството на Нетаняху ще се опита да използва ситуацията за да откъсне Голанските възвишения, окупирани през 1967, като този път постигне международно признание за статута им на северна територия на Израел.

За Русия, сирийската кампания е подобна на хазартна игра с непредсказуем резултат. Властовият вакуум в Близкия Изток и изтеглянето на САЩ вдъхновиха Москва да предприеме тази стъпка. Целта на руснаците - след политическото урегулиране на сирийската криза да постигнат взаимно разбирателство със САЩ по редица ключови въпроси, може да се окаже непостижима. Промяната на силовия баланс в Сирия, благодарение на превъзхождащата военновъздушна мощ е сериозен успех, но той все още не гарантира, че руското въздушно превъзходство ще се трансформира в стратегическо предимство и по суша. В това отношение Русия зависи в по-голяма степен от подкрепата на Иран и в по-малка - от тази на Израел, за да наклони в своя полза везните в регионалния силов баланс и да си гарантира едностранно превъзходство над Турция и Саудитска Арабия. Иран се сближи с Русия в контекста на сегашния конфликт, но едва ли е склонен да се ограничава само с това сътрудничество. Израел пък е стратегически съюзник на САЩ, затова координирането на действията му в Сирия с Москва е ограничено по своята продължителност и мащаби. От друга страна, Турция е член на НАТО и важен партньор на ЕС за разрешаването на имигрантската криза. Саудитска Арабия пък е мощна във финансово отношение държава, способна дълго време да подкрепя материално опозиционните сунитски групировки в Сирия. Влиянието и на глобалния петролен пазар е безспорно, като тя съзнателно понижава цените на петрола там, което е болезнен удар за руския бюджет.

Въпреки всички уговорки, съмнения и съображения относно изхода от хазартната игра, която Москва започна в Сирия, не би било логично да смятаме, че руските действия се диктуват единствено от стремежа за постигане на политическо урегулиране и използването им като коз в преговорите със САЩ по други важни въпроси. Затова нека игнорираме всички споменати по-горе съмнение и уговорки и предположим, че Москва ще продължи да отстоява заявеното от нея на преговорите за политическо урегулиране на сирийската криза. Да предположим също, че международното сътрудничество в борбата срещу ИД и глобалния тероризъм стане факт. Дали тогава Русия ще обяви, че е изпълнила задачата си и престава да се интересува от Сирия?

Няма никакви гаранции, че извоюваните с толкова труд предимства, няма да бъдат загубени, ако Москва се самоотстрани от Сирия. Което означава, че руснаците вероятно ще останат задълго по сирийското крайбрежие. В такъв случай се налага да си отговорим на следните въпроси: Какво ще бъде следвоенното устройство на Сирия? Кой ще финансира възстановяването на нейната икономика и ще получи най-изгодните поръчки? Кой ще гарантира сигурността на прилежащите зони? Кой и как ще се разпорежда със запасите от природен газ в сирийския шелф? Какви газопроводи и маршрути на газовите доставки от Иран или Катар ще пресекат границите на Сирия? Всички тези въпроси нямат и не могат да имат лесни отговори.

* Авторът е директор на Центъра за регионални и стратегически изследвания "Ал-Шарк" в Кайро, Египет

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019