13
Пон, Юли
30 New Articles

Защо никой не иска да води войните на Америка

брой 2 2016
Typography

В много от стратегиите за разгрома на Ислямска държава, лансирани от някои кандидати за президент на САЩ, а също от различни политици и експерти от целия американски политически спектър, се съдържа един общ елемент и той е, че с тяхната практическа реализация следва да се ангажира и някой друг. Тоест, САЩ ще изпратят самолети, съветници и командоси от своите специални части, но би било по-добре (като тук са възможни различни вариации, в зависимост от това, кой от въпросните псевдостратези цитираме), ако арабите, кюрдите, турците, сунитите и/или шиитите се намесят и освободят Америка от "висящото" положение, в което се намира в момента.

Идеята че някой друг, а не американците (като например провалилият се опит на Вашингтон да създаде от нищото т.нар. "умерени сирийски бунтовници") може да свърши мръсната работа изглежда привлекателна, но само на хартия. Наистина звучи добре някой да се нагърби да води американските войни, т.е. да се сражава за американските интереси. Например арабите, или ако това се окаже невъзможно, тази задача да се възложи на кюрдите. Така САЩ ще могат да се концентрират върху "безкръвните" за тях самите въздушни атаки, както и върху тайните операции в региона. Най-добрите умове във Вашингтон се опитват да убедят някой друг да се ангажира в сухопътната война с ислямистите на територията на Сирия и Ирак, без да могат да му предложат нещо реално в замяна. Нима това е реалистична стратегия, която да гарантира на САЩ победата във водените от тях в Близкия Изток войни?

Авторите на Голямата стратегия

Сравнително наскоро, кандидатът за президент Хилари Клинтън открито призова САЩ да свикат под знамената арабските си съюзници, кюрдите и иракските сунити за да изтласкат бойците на Ислямска държава (ИД) от Ирак и Сирия. В същия ден съперникът и в Демократическата партия Бърни Сандърс пледира за "разрушаването" на ИД, но предложи това да стане "най-вече с усилията на мююлманските държави". Съмнявам се, че е имал предвид Индонезия или Малайзия.

В лагера на републиканците, Марко Рубио предложи САЩ "да осъществяват директни доставки на оръжие за сунитските племена и кюрдските сили". На свой ред, Тед Круз изрази подкрепата си за въоръжаването на кюрдите, а пък Доналд Тръмп изглежда склонен да подкрепи всяко силово решение в региона, без значение, кой би се ангажирал с него.

Що се отнася до Пентагона, там отдавна предпочитат да въоръжават и кюрдите и всички възможни сунитски групировки, подвизаващи се в Ирак или Сирия. Впрочем различни експерти от целия политически спектър ни внушават същото.

Всичко това вероятно звучи много добре, но истината е, че тези планове са обречени на провал. По-долу ще се опитам да обясня защо.

Арабите от Залива

Много от това, което предлагат кандидат президентите и експертите, се базира на предпоставката, че "арабите" смятат Ислямска държава за също толкова голяма заплаха, както и Вашингтон.

На пръв поглед подобно твърдение изглежда основателно. В крайна сметка, защо "арабите" (с това понятие в САШ обикновено обозначават шепата монархии от Персийския залив, плюс Йордания) да не се възползват от американското предложение да се включат по-сериозно в битката срещу ИД? Със сигурност, именно това беше и първоначалната идея на администрацията на Обама след като САЩ стартираха въздушните удари по позициите на ислямистите в Сирия и Ирак през 2014. В действителност обаче, арабският принос в тази "международна коалиция" се оказа потресаващо малък. Може да се спори доколко реални са данните, с които разполагаме, но е ясно, че американските самолети осъществиха над 90% от всички въздушни удари срещу Ислямска държава. Колко от останалите са били извършени от авиациите на арабските държави няма как да установим точно, но е ясно, че отговорът е - изключително малко.

Тук е мястото да напомня, че реалностите в региона очевидно не са от особено значение за стратезите във Вашингтон. За арабите от Залива (всички държави там са предимно сунитски) Ислямска държава, както и сунитските групировки, свързани с Ал Кайда, са по-скоро второстепенни фактори на фона на онова, от което всички те най-много се опасяват - нарастващото влияние на шиитите в държави като Ирак и Йемен и все по-голямото регионално влияние на Иран.

В този контекст, да разглеждаш въпросните арабски държави като значима бъдеща сила, противопоставяща се на ИД, е просто абсурдно. На практика, сунитските терористични групировки, като Ислямска държава и Ал Кайда, получават значително финансиране от държави като Саудитска Арабия или (в най-добрия случай) от свои богати съмишленици, които са техни граждани. Разбира се, често се оказва трудно да се докажат преките финансови връзки, особено ако САЩ предпочитат да не ги потвърждават официално. А сред причините за това е именно фактът, че парите за тези терористични организации нерядко идват от частни източници, а не директно от националната хазна, или пък биват превеждани от легални благотворителни организации или от използвани като прикритие компании.

Между другото, през вече далечната 2009, сред притеснените от тези неофициални механизми на саудитското финансиране за терористичните групировки беше и тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън. В секретен документ (по късно изтекъл в мрежата УикиЛийкс) тя недвусмислено предупреждава, че донорите от Саудитска Арабия са "най-сериозния източник на финансиране на сунитските терористични организации в целия свят".

Друг известен политик, който е убеден, че Саудитите и другите монархии от Залива са по-склонни да финансират, отколкото да се сражават с Ислямска държава и открито го заявява, е президентът на Русия Владимир Путин. На последната среща на Г-20 той изнесе информация на руското разузнаване, от която следва че 40 държави, включително и членове на Г-20, финансират активността на ИД. И макар че списъкът на Путин не беше публикуван, очевидно е, че в рамките на Г-20 това едва ли са Япония и Южна Корея, а по-скоро Саудитска Арабия и Турция. Впрочем, през декември 2015 германският вицеканцлер Зигмар Габриел открито обвини Рияд, че финансира радикалните сунитски групировки в Близкия Изток.

Онези, които очакват, че арабските държави от Залива действително ще се включат във войната срещу ИД, игнорират сложните политически взаимоотношения между тях и ислямския фундаментализъм, като цяло. Ситуацията изглежда най-ясна в Саудитска Арабия, където "светското" кралско семейство се задържа на власт само с позволението на уахабитските религиозни лидери, стоящи в сянка. Именно последните осигуряват легитимността на първите, срещу ангажимента им за прокарване на идеите на ислямския фундаментализъм в чужбина. Впрочем, от гледната точка на членовете на кралското семейство именно другите държави са най-подходящото място за тази пропаганда, тъй като саудитските принцове изпитват силни опасения от евентуална ислямска революция в самата уахабитска монархия. Тоест, Рияд на практика подкрепя една идеология, застрашаваща самото съществуване на режима.

Може ли да се разчита на кюрдите

Начело в списъка на онези, които - както наивно вярват американските "стратези" - биха могли да се сражават вместо САЩ с Ислямска държава, са кюрдите. Действително, кюрдското опълчение "пешмерга" активно воюва в Северен Ирак и Сирия, използвайки доставеното му от американците оръжие и разчитайки на американската въздушна подкрепа и съветници, като полага значителни усилия за ликвидирането на бойците на ИД.

Очевидното на пръв поглед обаче, често се оказва невярно. Макар че "диаграмата на Вен" (която е нагледно представяне на логически отношения между крайни множества - б.р.) показва известно разминаване между целите на САЩ и на кюрдите, важното е да сме наясно с цялостната картина. Кюрдите се сражават най-вече на собствена територия, част от която в момента е заета от бойците на ИД и следва да бъде освободена. Кюрдите действително биха могли да ликвидират ислямистите, но само в границите на бъдещия независим Кюрдистан, а не в самото сърце на сирийските и иракски райони, контролирани в момента от Ислямска държава.

Кюрдите не само че няма да воюват вместо Америка в другите части на региона (без значение колко добре сме ги въоръжили и колко добре ги съветваме), но изглежда много вероятно, че след като овладеят обширните населени с техни съплеменници части на Северен Ирак и Сирия, те ще поискат да получат и част от територията на днешна Турция, където също живеят кюрди. Тоест, американската илюзия, че Вашингтон е в състояние да манипулира кюрдския национализъм съобразно собствените си интереси, може да се окаже изключително опасна.

Кюрдите, които вече са отлично въоръжени и калени в сраженията, са един от "духовете", които Вашингтон освободи от близкоизточната бутилка през 2003, когато американците нахлуха в Ирак. Днес надеждите, че мощта на САЩ ще се окаже достатъчна за да гарантира бъдещата стабилност в региона, вече не се приемат насериозно от никого. Използването на кюрдите в борбата срещу ИД е сделка с дявола.

Турските съюзници на САЩ

Впрочем, когато говорим за сделки с дявола, не бива да забравяме и за Турция. Администрацията на Обама успя да договори с Анкара използването на две турски бази за осъществяване на въздушните удари срещу ИД. Срещу това Вашингтон, на практика, си затвори очите, когато президентът на Турция Ердоган отново започва война срещу собственото си кюрдско население, отчасти за да привлече нови избиратели в националистическите среди и да спечели изборите през есента на 2015. По същия начин САЩ подкрепиха и турските действия, довели до свалянето на руския самолет над сирийска територия.

Но, когато става дума за ИД не бива трепетно да очакваме, че Турция би могла да ни окаже сериозна военна помощ. Правителството на тази страна откровено неглижира контрабандата на оръжие за ИД в Сирия, да не говорим, че самото то осъществява контрабанден внос на петрол от контролираните от ислямистите територии. Очевидно американските политици смятат, че поне засега турците трябва да бъдат оставени на мира и, че САЩ следва да са им благодарни за предоставените въздушни бази, както и заради тяхната открита конфронтация с руснаците.

Тази благодарност обаче, може да се окаже неуместна. В края на миналата 2015 няколкостотин турски военни, подкрепени от десетки танкове, навлязоха в Северен Ирак, което беше квалифицирано от един депутат в Багдад като "смяната на един чужденец (ИД) с друг". Освен това турците признаха, че в района има много техни военни инструктури, които работят съвместно с местните кюрди срещу ИД. Възможно е обаче, Анкара просто да иска да присъедини част от Ирак. Както и в много други случаи в този регион, подробностите не са известни, но резултатът е ясен: турците преследват свои, собствени цели и най-вероятно няма да допринесат особено нито за регионалната стабилност, нито за постигането на военните цели на САЩ.

Сунитският фактор

Измежду многото лансирани напоследък стратегии за борба с ИД, може би най-фантастичната идея е да се съберат и въоръжат "сунитите". Тя представлява потресаваща илюстрация за илюзорното мислене на вашингтонските политици, включително (без всякакво съмнение) и на следващия американски президент.

За начало, самата мисъл, че САЩ биха могли ефективно да постигнат собствените си цели, обединявайки местните сунити, които да използват доставеното им американско оръжие срещу ИД, се основава на мита, че стратегията на генерал Питреъс за временно увеличаване на американската военна мощ в Ирак през 2007-2008 е донесла победата на САЩ, но тя по-късно е била проиграна от правителството в Багдад. Освен това, мнозина американски стратези очевидно погрешно смятат, че връзките между иракските и сирийските сунити и ИД са предимно "конюнктурни".

В съответствие с вашингтонската митология, формирала се през периода на "новата стратегия в Ирак" през 2007-2008, американските военни използваха много пари, оръжие и разумно звучащи аргументи за да накарат племената на иракските сунити да скъсат с местните организации на Ал Кайда. След това сунитите бяха убедени да се присъединят към създаденото от САЩ в Багдад коалиционно правителство.

Политиците както от Демократическата, така и от Републиканската партия все още вярват, че стратегията на генерал Питреъс се е оказала успешно благодарение на подкрепата и въоръжаването на сунитското движение "Пробуждане", но в крайна сметка всичко е отишло по дяволите заради прекалено бързото изтегляне на американските войски от администрацията на Обама и последвалите го вътрешноиракски разпри. Затова те смятат, че би било добре отново да "пробудим" сунитите.

На практика обаче, стратегията на Питреъс се изчерпваше с временното разполагане на почти 200 хиляди американски войници между сунитите и шиитите. Впрочем, част от нея бяха и стотиците милиони долари, платени (в друга ситуация това би било просто подкуп) на сунитските племена срещу временния алианс между тях и САЩ. Централното иракско правителство, доминирано от шиитите, никога не е било страна в това споразумение, което започна да се руши още преди края на американската окупация. А замяната на Ал Кайда в Ирак с новопоявилата се Ислямска държава също беше интегрална част от този процес на разпад.

След като иракското правителство престана да плаща на сунитските племена, първоначално обединени от американците, тези племена - естествено - се почувстваха предадени. Според тях, САЩ, чиято армия по онова време все още окупираше Ирак, не са си мръднали пръста за да помогнат на сунитите. Тоест, налице са всички основания да смятаме, че оттогава насам повечето действия на сунитите в региона се дължат на стремежа им "да не допуснат отново да бъдат измамени".

И така, изглежда изключително малко вероятно местните сунити отново да склонят да подпишат споразумение като онова, което предния път не им донесе нищо добро. Но най-вече, защото в региона вече няма да има никакви нови големи американски сили, които да играят ролята на буфер между сунитските племена и шиитските милиции. Към това следва да добавим дълбокото убеждение на сунитите, че ангажирането на американците никога не е продължително, най-малкото по отношение на тях самите. При това положение, какво би очаквало сунитите, ако отново решат да заложат на САЩ? Биха получили още една възможност да влязат в доминираното от шиитите правителство в Багдад, търсещо възможност да ги маргинализира или унищожи и ползващо се с пълната подкрепа на Иран?

Освен това, стратегията за стимулиране на сунитите да се отдръпнат от ИД и да се включат в борбата срещу нея се основава на предположението, че голям брой от тях не подкрепят ислямистите, което очевидно е погрешно, особено предвид  желанието им да бъдат защитени от грабежите на шиитските милиции. А като добавим към това религиозните и етнически особености, антизападните настроения, племенната принадлежност и икономическите предимства (твърди се, че ИД дава част от приходите си от петролната контрабанда на сунитските племенни лидери), става ясно, че не може да се говори за наличието на някаква сериозна мотивация за превръщането на сунитските племена в ефективни сухопътни сили, противопоставящи се на Ислямска държава.

Шиитите: невъзможният американски съюзник
Макар че за това не се говореше често и открито, но определени среди във Вашингтон разглеждаха, и продължават да го правят, шиитските милиции в Ирак (въпреки жестокостите, извършени от тях срещу местните сунити, както и независимо от мощната подкрепа на Иран) като потенциален съюзник срещу Ислямска държава. Според американските стратези, шиитите са променили отчасти позициите си, след като иракската армия захвърли модерното си въоръжение и позорно избяга от бойците на ИД в Северен Ирак през юни 2014, а след това и в сунитския град Рамади, през май 2015.

И тези планове обаче, изглеждат лишени от логика. Част от влиятелните водачи на шиитските милиции например, наскоро декларираха, че ще се противопоставят на всяко евентуално разгръщане на американски военни сили в страната. Това стана веднага след като държавният секретар на САЩ едностранно заяви, че в Ирак ще бъдат изпратени елитни специални части за борба с ИД. Истината е, че шиитските милиции изпитват дълбоко недоверие към дългосрочните интереси на Вашингтон (което, впрочем, се отнася и за почти всички други сили в региона). Както заяви един от лидерите им: „ще преследваме и ще се сражаваме с всички американски сили, разположени в Ирак – правили сме го и преди и сме готови решително да продължим тази борба”.
Отказът на американския елит да приеме съществуващите реалности

Решението, което предлагат сегашният президент Обама и кандидатите за този пост Клинтън, Сандърс, Круз и Рубио, както впрочем и Пентагонът (а и не само те), а именно – че трябва да бъде намерен някой друг, който да поеме бремето да води войната по суша с Ислямска държава, се основава на няколко илюзии: че регионалните сили вярват и споделят американските цели (налагането на либерално светско управление, свалянето на авторитарните диктатори и, евентуално, продължителното присъствие на САЩ в Близкия Изток) и, че това е достатъчно за да ги накара да игнорират собствените си различаващи се, конфликтни и често променящи се интереси. Тоест, Вашингтон продължава да си самовнушава, че политическите цели на близкоизточните държави не влизат в конфликт със стратегическите цели на САЩ. Това е илюзия.

Всъщност, целите на Вашингтон в този процес са нереалистични. Дори ако оставим настрана преувеличените страхове от зловещата заплаха, каквато уж представлява ИД за Америка, решението, което предлагат нашите стратези за справяне с радикалния ислямизъм е дълбоко погрешно. То се основава на опитите за възраждането на рухналата или рушаща се система от национални държави в самото сърце на региона. , Суровата истина е, че никой в Близкия Изток – нито държавите от Залива, нито кюрдите, нито турците, нито сунитите, нито шиитите – не се сражават за Ирак и Сирия така, както го разбират американците. Изкуствените национални граници бяха наложени в региона след Втората световна война, без оглед на етническите, религиозни или племенни реалности, а след това в нововъзникналите там „национални” държави бяха установени или подкрепяни диктатури, надживели своята епоха. Предлаганото от Запада решение, според което за приемливо се смята само установяването на светско демократично управление, игнорира влиянието на исляма (който не признава отделянето на религията от държавата) в региона.

Държавният секретар Кери може да продължи да призовава да се заложи на „местните сили” за реализацията на американските интереси в битката срещу Ислямска държава,, но реалността е очевидна: политиката на Вашингтон в Сирия и Ирак със сигурност ще се провали, без значение на кого САЩ ще разчитат да води тяхната война в Близкия Изток.

Къде сбъркахме

И все пак, съществува ли работеща стратегия за борба с ИД? За да отговорим на този въпрос, следва внимателно да анализираме случилото през последните петнайсетина години. Американските действия срещу тероризма (а Ислямска държава е техен обект сравнително отскоро) претърпяха грандиозно фиаско, но въпреки това си остават привлекателни за повечето участници в кандидатпрезидентската кампания, която тече с пълна сила в САЩ (Бърни Сандърс е може би единственото изключение, макар че и той подкрепя формирането на поредната коалиция за унищожаването на ИД).

Защо тази губеща стратегия се оказва толкова привлекателна за нашия елит? Отчасти, защото повечето американци смятат бомбардировките и използваните безпилотни летателни апарати за "хирургически инструменти", които убиват "лошите", без да нанасят сериозна вреда на "невинните мирни граждани" и въобще не касаят американското общество. За това спомага и убедеността на официален Вашингтон, че въздушната мощ на САЩ е достатъчна за да подготви условията, нечии други сухопътни сили да се заемат с пречупването на ситуацията и "довършването" на ислямистите - разбира се след като американските военни им осигурят необходимата подготовка и въоръжение и ги подкрепят с малък брой бойци от специалните си части. Тоест, използвайки тактиката на "моркова и тоягата", САЩ разчитат да скалъпят поредна "коалиция на желаещите" за постигането на стратегическите си цели в Близкия Изток. И то въпреки, че различните версии на тази формула последователно претърпяха провал в региона.

От началото на операцията "Непоколебима решимост" срещу Ислямска държава през юни 2014 до януари 2016, САЩ и коалиционните им партньори са осъществили 9041 бойни полета - 5959 в Ирак и 3082 в Сирия. При това, с всеки изминал ден броят им се увеличава. Американските военни твърдят, че през този период са ликвидирали между 10 хиляди и 25 хиляди бойци на ИД, но дори ако приемем по-високата цифра за вярна (което е съмнително) излиза, че при всяка бомбардировка са ликвидирани средно по двама от "лошите". Тоест, ефективността е изключително ниска, но - както непрекъснато подчертават от администрацията на Обама - става дума за "продължителна война". По данни на ЦРУ, през 2014 ИД е разполагала с между 20 и 30 хиляди бойци. Би трябвало поне една трета от тях вече да са ликвидирани. Очевидно обаче не е така, защото по оценки от началото на 2016 числеността на армията на Ислямска държава си остава същата - между 20 и 30 000 души.

Що се отнася до възстановяването на контрола над градовете, овладени от ИД, ще посоча само примера със столицата на иракската провинция Анбар - Рамади, която беше позорно изоставена без бой от обучената от американците иракска армия през май 2015, а в самия край на миналата година иракските специални части, с подкрепата на въздушните сили на САЩ, успяха да си я върнат, макар и напълно разрушена. Предвид цената за възстановяването на града, става ясно, защо редица американски експерти определиха тази победа като "пирова". Въпреки това обаче, лозунгът и във Вашингтон, и в Багдад си остава същия - "към Мосул!".

Подобни "успехи" постоянно ни идват на ум, когато стане въпрос за освобождаването на света от такива "гнусни диктатори" като Саддам Хюсеин в Ирак, или Муамар Кадафи в Либия и последвалите го хаос и разруха чиито край въобще не се вижда. Що се отнася до ликвидирането на лидерите и вдъхновителите на терористите, включително на Осама бин Ладен, Ануар ал-Аулаки, или по-малко значими фигури, като Джихади Джон в Сирия, мястото им веднага бе заето от други, а влиянието на терористичните организации се разпространява все повече из региона и извън него. В резултат от цялата тази антитерористична активност на САЩ през последните 14 години се появиха още повече провалили се държави и "ничии територии".

Колко опасен е ислямският тероризъм за американците

Търсейки отговор на въпроса, защо именно ние, американците сме се ангажирали с т.нар. "глобална война срещу тероризма", нека се опитаме да анализираме реалното влияние на тероризма върху Съединените щати. Много трудно е да променим мнението на американското общество относно реалната ситуация, но истината е, че след трагедията от 11 септември 2001 ислямски терористи, "самотни вълци" или просто побъркани индивиди, кълнящи се във вярност към ИД или Ал Кайда, са убили едва 38 американци. Но дори да удвоим или утроим тази цифра, тя не може да се сравнява с броя на гражданите на САЩ, застреляни през този период (над 400 хиляди) или с този на убитите от пияни шофьори само през 2012 (над 10 хиляди).

Няма да коментирам твърденията, че драконовите мерки за сигурност в американските летища и на други места са ни спасили от безброй терористични нападения. Ще напомня само, че проведената наскоро проверка на Департамента по вътрешна сигурност показа, че 95% от контрабандното оръжие и взривни вещества продължават да минават незабелязано през летищата на САЩ. Може би терористите, които искат на всяка цена да унищожат Америка, не са чак толкова много?

Замисляме ли се, как практическата отмяна на Четвъртата поправка в резултат от извънредните пълномощия, предоставени на Агенцията за национална сигурност, помогна за предотвратяването на взрива в Бостън през април 2013 или на нападенията в Сан Бернардино през декември 2015? Няма каквито и да било доказателство, че през последните петнайсетина години е бил разкрит поне един наистина мащабен терористичен заговор срещу страната. Истината е, че ислямският тероризъм в САЩ е много по-малко сериозна заплаха, отколкото щателно насажданият страх от него у американското общество например.

В съшото време, стратегията на Вашингтон за "глобална война с терора" вече ни струва най-малко 1,6 трилиона долара, без да споменавам хилядите американски военни, както и стотиците хиляди (ако не и милиони) мюсюлмани убити в нея. Освен това, в хода на този процес, загубихме част от своите граждански свободи в името на непрекъснато разширяващите се пълномощия на "държавата на националната сигурност".

Тоест, следва най-сетне да осъзнаем, че отговорът ни на Ислямска държава следва да е пропорционален на реалната заплаха от нея. В края на краищата, имаме пожарни служби, които винаги са в пълна готовност, но не обикалят из града ежедневно поливайки с вода сградите в него за да не допуснат евентуално възникване на пожари.

Какво можем да направим

Що се отнася до самата Ислямска държава, тя не може да оцелее, още по-малко пък да воюва, без сериозно финансиране. Затова е крайно време да си изясним истинските източници на това финансиране. Вместо да разчитаме само на въздушните удари, следва да насочим вниманиете си към основния измежду тях - петролния износ. Да започнем интензивно да бомбардираме колоните с цистерни, както и петролните кладенци в контролираните от ИД територии. Не е трудно да открием всички тези цели. В края на 2015 руснаците публикуваха снимки на своето разузнаване, на които можеха да се видят цели дванайсет хиляди пълни с контрабанден петрол цистерни, движещи се към границата с Турция. Въздушните удари срещу тях обаче следва да са просто част от много по-всеобхватните усилия за пресичане на всички източници на финансиране на ИД.

Освен това, трябва да използваме целия си дипломатически и икономически инструментариум за да накараме Турция да разбере, че е крайно време да прекрати да улеснява доставките на контрабанден петрол от зоните на ИД на местния черен пазар. Впрочем, според някои източници, Израел, който беше отрязан от повечето арабски източници на енергоносители, се е превърнал в основния купувач на петрол от ИД. Ако е така, трябва да го накараме да спре. Същото се отнася и за поведението на Турция по отношение на Ислямска държава. То се определя от стремежа и да се разправи с кюрдските сили, сражаващи се с ИД, за да се осигури възможност на джихадистите да проникват на сирийска територия и да се доставя въоръжение на различните екстремистки групировки, сражаващи се срещу Асад. В играта трябва да бъдат привлечени и турските и американски съюзници от НАТО. Не е зле и те да участват в тази битка, още повече, че имат собствени интереси в региона.

И след като говорим, че трябва да дисциплинираме съюзниците си, задължително следва да накараме Саудитите и другите сунитски монархии от Персийския залив да спрат да финансират ИД. Действително, потокът от "пожертвования" за ислямистите идва предимно от частни лица и фондации, а не от правителството в Рияд. Независимо от това, последното има достатъчно начини да спре този източник на средства. Следва да забравим също за "забранената за полети зона" над Северна Сирия, което е поредното безплодно "решение" на проблема с Ислямска държава, и да използваме международната банкова система за да пресечем финансирането на ислямистите - ако не изцяло, поне отчасти.

Има обаче и още нещо, което следва да бъде заявено съвсем ясно. САЩ трябва да се изтеглят от региона. Да изтеглят самолетите, дроновете, наземните сили, инструкторите и специалните части. Всеки играч знае, че идва момент, когато трябва да станеш от масата и да пресметнеш, колко си загубил. Хвърлянето на все нови и нови пари на масата няма да ти гарантира добри карти, но пък може да увеличи загубата. В крайна сметка, САЩ вече не са в състояние да влияят сериозно върху процесите, развиващи се в момента в Близкия Изток, затова е по-добре да се отдръпнат и съсредоточат усилията си върху това, вълната от хаос да не залее и самите тях. Показва го и историческият опит.

Малко история

Има моменти, когато ситуацията се променя радикално. Такива моменти в американската история са например 7 декември 1941, когато е осъществена японската атака срещу Пърл Харбър, или утрото на 11 септември 2001. Понякога обаче, тези промени могат по-трудно да бъдат уловени навреме, пример за което бе началото на социалните вълнения в САЩ през 60-те години на миналия век.

След Първата световна война представителите на държавите-победители очертават националните граници в Близкия Изток без да обръщат внимание на съществуващите там етнически, сектантски, религиозни, племенни, ресурсни и  други реалности. Целта им е подялбата на претърпялата поражение Османска империя.

По-късно, когато рухва и тяхната собствена имперска система, на преден план в региона излиза Вашингтон (макар че САЩ се отказват от явните колонии, предпочитайки марионетните държави). В Близкия Изток са установени светски диктатури, които Западът подкрепя чак до заключителната фаза на тяхното съществуване. Всеки стремеж "отдолу" за демократизация бива ерозиран или ликвидиран, както става например с преврата срещу демократично избрания ирански премиер Мохамед Мосадък през 1953 или както администрацията на Обама действаше в Египет, поощрявайки военния преврат срещу демократично избраното правителство през 2013.

В по-широк смисъл, феноменът Ислямска държава е просто симптом, а не заболяване. Проблемът на Вашингтон е свързан със стремежа му да запази системата от рушащи се изкуствено създадени национални държави в самото сърце на Близкия Изток. С интервенцията си в Ирак през 2003 администрацията на Буш ускори този процес по най-трагичния възможен начин. Почти тринайсет години по-късно няма никакви съмнения, че развитието на събитията в Близкия Изток се промени и тези промени са необратими.

Време е САЩ да отстъпят и да позволят на местните играчи сами да се оправят в новата ситуация. Истината е, че за САЩ заплахата от страна на ИД е минимална. Съвсем друг въпрос е, че Ислямска държава представлява много сериозна заплаха за страните от региона. Но, ако Вашингтон престане да мъти водата в Близкия Изток, много бързо ще станят ясни и истинските възможности, и границите на влиянието на този феномен.

На практика, войната срещу ИД е война срещу антизападни и антиимпериалистически идеи, дълбоко пропити обаче с религиозни чувства. Проблемът е, че една идея или религия не може да бъде победена с въздушни удари. Всичко, което може да направи Вашингтон, е да се опита да насочи по-голямата част от Близкия Изток към един нов модел, в който ще доминират не-светските правителства, а монархиите и военните диктатори, опитващи се все още да съхранят подобрени версии на системата, възникнала след Първата световна война, ще изчезнат окончателно. В хода на този процес, сегашните граници, които вече са силно ерозирани, рано и или късно ще бъдат преначертани съобразно това, което действително чувстват и искат жителите на региона.

Безмислено е да си задаваме въпроса, дали това е правилно или не, защото Вашингтон не може да направи почти нищо за да попречи на подобно развитие. Би трябвало да сме разбрали през последните петнайсетина години обаче, че САЩ са в състояние да сторят много неща, които още повече да влошат ситуацията. Зловещият въпрос, пред който сме изправени днес е, колко дълго ще се проточи този болезнен процес и, колко висока ще е цената му. В тази връзка се изкушавам да цитирам (леко променяйки я) известната фраза на бившия президент Джордж Буш-младши: "или вървите с потока на историята, или против него".

Страхът като политически фактор

Несъмнено, пълното военно изтегляне на САЩ от "сърцето" на Близкия Изток първоначално допълнително ще ерозира и без това нестабилния силов баланс в региона. Неизбежно ще възникне нов вакуум, който ще се опитат да запълнят различни  и често отвратителни играчи. САЩ обаче имат дълъг опит на прагматични отношения с фигури, които трудно бихме определили като "очарователни" (да се спомним само последния шах на Иран, Ануар Садат или пък Саддам Хюсеин, преди да ни стане враг), освен това добре знаят, как биха могли да ги изолират, в случай на нужда. Без съмнение, в отсъствието на САЩ, Иран, който бързо набира мощ в региона, ще се окаже в печеливша ситуация, да не говорим, че възстановяването на ролята му в глобалната система също изглежда неизбежно.

Петролната търговия също ще продължи с пълна сила, просто защото това е необходимо. Държавите от Близкия Изток разполагат само с един ключов експортен ресурс и на практика са принудени да внасят всичко останало. Петролът не се яде, затова се налага да се продава и по-голямата част от този петрол отдавна се продава на световните пазари на онзи, който е склонен да плати повече за него.

Ясно е също, че в самото начало на американското изтегляне Ислямска държава може да се опита да организира нови терористични нападения като това в Париж или пък да вдъхнови полупобърканите си последователи да устроят клане като това в Сан Бернардино, просто защото от гледна точка на пропагандата и набирането на последователи, за ислямистите е изключително изгодно да имат САЩ и бившите колониални сили в качеството на враг номер едно. Пръв го разбра покойният Осама бин Ладен и тъкмо това го накара да се изправи срещу бившите си покровители от Вашингтон. Между другото, той преуспя повече, отколкото вероятно предварително е разчитал, в усилията си да вкара САШ в дълбокото блато на "войната с терора" и да ги накара сами да свършат собствената му работа. Опасността от подобно нападение обаче остава доста ограничена и бихме могли да свикнем да живеем с нея. Като нация, успешно преживяхме Втората световна война, десетилетията на постоянна заплаха от ядрено унищение, както и десетки други заплахи, повечето от които бяха доста по-сериозни от ИД. Затова ми се струва лицемерно да твърдим, че тероризмът представлява по-голяма заплаха от всички тях за оцеляването на Америка.

Трябва най-сетне да осъзнаем нещо много просто - не можем да разгромим всичките си врагове, без да загубим всичко докато осъществяваме този разгром. Можем да се опитаме да въведем драконови мерки, гарантиращи сигурността на летищата и федералните сгради, но не сме в състояние да гарантираме сигурността на всяко парти в Сан Бернардино, на всяко училище и на всяка автобусна спирка. Всъщност би трябвало да се срамуваме, че американското общество, което винаги е било смело и решително, сега е станало толкова страхливо. Тъжно е, че в момента най-яркият пример за "американската изключителност" е, че ние сме най-изплашената държава в света. И само в този смисъл може да се твърди, че терористите действително са на път "да победят" Америка.

 

* Известен американски геополитически анализатор, близо четвърт век е високопоставен служител на Държавния департамент, автор на пет книги, посветени на външната политика на САЩ

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020