13
Пон, Юли
30 New Articles

Борбата за доминация в „постреволюционния” Близък Изток

брой 2 2016
Typography

Преди малко повече от пет години, свалянето на туниския президент Зин ел-Абидин бен Али в резултат от масовите протести в страната постави началото на т.нар. "арабска пролет", заляла след това по-голямата част от Близкия Изток и Северна Африка. Последиците от тази поредица от "цветни революции" продължават с пълна сила да се усещат в държавите от региона като е трудно да се прогнозира, какво точно ги очаква в бъдеще.

Сред най-очевидните измежду тези последици е пълният или частичен разпад на засегнатите от този процес светски държави (Либия, Ирак, Сирия) и крахът на предишната система на международните отношения в целия Близък Изток и Северна Африка. Втората последица е невероятният възход на международния тероризъм. Именно след (и вследствие на) "арабската пролет" се появиха и укрепиха позициите си терористичните групировки Ислямска държава, Джабхат ан-Нусра и другите като тях. Друга последица беше началото на масовата миграция на жителите на обхванатия от хаос регион към Европа, която очевидно не е в състояние да се справи с този феномин. Страничен ефект от нея пък станаха масовите безредици в европейските градове и серията от терористични нападения в Париж.

Още една последица беше изострянето на отношенията между Русия и САЩ. Както е известно, през лятото на 2013 Вашингтон планираше да изпрати свои части в Сирия, но съпротивата на Москва накара американците да се откажат от въздушните удари и интервенцията в тази страна. Твърди се дори, че тъкмо това е накарало САЩ да потърсят реванш, включвайки се активно в подготовката на "февруарската революция" в Украйна през 2014.

Основното обаче е, че негативният потенциал на "арабската пролет" най-вероятно все още не е изчерпан. Изостря се конфронтацията между Иран и Саудитска Арабия (както и вътрешната ситуация в тези две ключови регионални държави), а водещата се на територията на Ирак и Сирия "война срещу тероризма" е на път да се превърне във вътрешна война и за Турция. Междувременно, в сирийския конфликт вече участват пряко и Русия, и силите на доминираната от Вашингтон западна коалиция. На този фон действително е трудно да се прогнозира, как войната в Близкия Изток ще се отрази на системата на международните отношения, като цяло.

Легенда:
Долу вляво:
Арабският свят
Гражданска война Демокрация Фасадна демокрация
Пропаднала държава Полудемоакрация Абсолютна монархия
Терористични нападения на ислямистите

Долу вдясно:
Палестински територии
Бахрейн
Катар

Горе вдясно:
Бежанци*
Сирия
В Ирак

*последни данни

 

Стратегията на хаоса

Разбира се, остава и въпросът, дали тъкмо тези последици очакваха САЩ, ангажирайки се с подкрепата за масовите вълнения в рамките на "арабската пролет", целящи свалянето на легитимните правителства в държавите от Близкия Изток? Някои анализатори смятат, че американците въобще не са си направили труда да прогнозират, какво точно ще се случи с региона през следващите пет, десет или петнайсет години. Според тях, целта на Вашингтон е била генерирането на хаос в Близкия Изток и замяната на станалите вече неудобни авторитарни лидери на ключовите държави в него с контролирани от американците марионетки. По-голямата цел пък е била осигуряването на необходимата "стратегическа дълбочина" на САЩ, които по онова време (т.е. преди пет години) подготвяха сухопътна операция срещу Иран и искаха да бъдат сигурни, че няма да бъдат ударени в гръб след началото и. Тоест, те разглеждаха Близкия Изток и Северна Африка като свой стратегически тил.

По принцип, всички предишни арабски лидери (може би с изключение на Асад) бяха достатъчно лоялни към САЩ. Проблемът за Вашингтон беше свързан по-скоро с това, че дори откровено проамерикански президенти, като Мубарак например, бяха национални водачи, т.е. сами (а не с американска помощ) бяха овладели властта в страните си и продължаваха да се ползват там с немалка обществена подкрепа. Тоест, съществуваше риск, че при евентуална военна интервенция на САЩ срещу Иран те можеха да се съобразят с масовите настроения в собствените си страни и да се обявят против нея, дестабилизирайки по този начин американския стратегически тил.

Това обяснява, защо в държавите, които от тази гледна точка не застрашаваха плановете на САЩ, като Бахрейн, Алжир, Мароко и Саудитска Арабия, избухналите и там стихийни вълнения бързо заглъхнаха (тъй като бяха лишени от външна подкрепа) или пък бяха смазани със сила. За разлика от тях, в Тунис, Либия, Египет и Сирия Вашингтон се нуждаеше от смяната на местните авторитарни лидери. Американците разчитаха, че "арабската пролет" ще доведе до един напълно контролиран от тях Близък Изток, който да е ангажиран единствено с вътрешните си проблеми и в който да няма нито един национален лидер, способен да се обяви против плановете и действията на САЩ.

Разбира се, Вашинггон вече беше натрупал сериозен негативен опит в Ирак, който след свалянето на Саддам Хюсеин се превърна в изключително нестабилна квазидържава. Проблемът обаче е, че американските стратези са прагматични хора и обикновено се ограничават само с краткосрочно планиране. САЩ не искаха да преформатират Близкия Изток, нито да налагат определен тип режими, вместо свалените. За тях беше важно само държавите от региона да не се обявят против подготвяната операция срещу Иран. Останалото просто не ги интересуваше.

Пример за това е странното на пръв поглед поведение на египетския президент Мубарак, който въпреки масовите вълнения, упорито отказваше да напусне двореца си и позволи да бъде арестуван там. Причината е, че той до последно разчиташе, че американците ще направят десант и ще го спасят, т.е. беше напълно лоялен на Вашингтон. След свалянето му, американците дори не се замислиха, кой ще го замести. В резултат, възникналият вакуум във властта беше запълнен от "Мюсюлманските брята", начело с Мохамед Морси. Тоест, за САЩ беше важен само резултатът "тук и сега", а не кой точно ще управлява в региона.

За съжаление, процесът на стабилизиране на Близкия Изток и Северна Африка ще се проточи дълги десетилетия. Впрочем, системата от светски режими, съществуваща в региона преди началото на "арабската пролет" също се формира в течение на няколко десетки години. Дълго време тя успешно сдържаше радикалните исламисти и, ако не беше "арабската пролет" нямаше да се появят нито Джабхат ан-Нусра, нито Ислямска държава. Сега обаче сме свидетели, как след серията от "цветни революции" (т.е. държавни преврати) терористичните групировки в региона натрупаха мощ, консолидираха се и усъвършенстваха организацията си. И сега няма да е никак лесно те да бъдат разгромени. Неслучайно всички политически лидери споделят необходимостта от обединяването на цялата международна общност в борбата с тероризма, което само по себе си е показател за нивото на заплахата. При всички случаи борбата с ИД и другите подобни структури ще отнеме най-малко десет години. Защото става дума за мрежови организации, които лесно минават в нелегалност и чиито реални параметри трудно могат да бъдат установени. В същото време, едва след победата над терористичните групировки ще може да се говори за нова архитектура на региона, нови легитимни правителства и ясни правила на играта. Като цяло, този процес вероятно ще отнеме не по-малко от 30 години.

Ако анализираме ситуацията в региона от гледна точка на предварително поставените от САЩ цели, следва да признаем, че почти всички те вече са постигнати. С изключение на Сирия разбира се, и то само защото след намесата в Либия Вашингтон реши да поиска подкрепата на ООН, а по това време международната общност вече беше започнала да осъзнава, до какво води американската политика в региона. Тоест, не може да се говори за провал на стратегията на "цветните революции", а по-скоро за пропуснато време и за желанието на САЩ да легитимират действията си. В крайна сметка, именно защото реализацията на американската стратегия в региона се проточи прекалено, те трябваше да се откажат от плановете за интервенция в Иран. Като изключим Асад и аятоласите обаче, в хода на "арабската пролет" САЩ успешно смениха всички държавни лидери, които бяха набелязали предварително.

От друга страна, ако говорим за геополитическата стратегия на Запада в Близкия Изток, като цяло, следва да констатираме, че тя напълно се провали. Особено що се отнася до европейските съюзници на САЩ. Както е известно, заради гигантското по мащабите си имигрантско нашествие, в момента ЕС е на ръба на разпада.  Междувременно, създадените за свалянето на Асад екстремистки групировки се "еманципираха", превръщайки се в заплаха дори за самите САЩ. Във Вашингтон обаче не се притесняват особено от това развитие на събитията, тъй като Америка е достатъчно отдалечена от конфликта и е очевидно, че ударите на терористите ще бъдат насочени предимно срещу Европа.

Най-опасната последица за региона, която при това ще се отрази на целия останал свят, е разпадането на държавите, създадени след Първата световна война в Близкия Изток и Северна Африка върху руините на Османската империя. Тогава границите се очертават от победителите във войната без да се съобразяват с етническия и религиозния фактор, но въпреки това те в общи линии остават непроменени в течение на доста дълъг период от време. Принципът за неприкосновеност на границите е сред ключовите фактори за стабилност в региона.

Днес обаче, Либия, Йемен, Ирак и Сирия са на ръба на разпада, дори вече са го преминали. Както вече споменах, САЩ не са заинтересовани от запазването на териториалната им цялост, а Турция има претенции за редица иракски и сирийски територии. Но, разпадането на големите държави провокира нестабилност и в малките. От друга страна, няма гаранции че възникналите в резултат от този разпад нови държави няма да продължат да се раздробяват. Всичко това е огромен проблем за региона. В глобален план пък, най-големият риск е свързан с това, че на фона на нарастващото напрежение в света, всеки малък въоръжен конфликт може да прерасне в голяма война. Тоест, всяка провокация може да доведе до малка война, която пък да се трансформира в голяма. В тази връзка не бива да забравяме и за рисковете, породени от огромния брой мигранти.

Стабилизирането на региона по принцип е възможно, но ще изисква обединяването на усилията на всички играчи и най-вече на Русия и САЩ. Подобно обединение обаче може да стане факт, само ако се гледа реалистично на нещата, т.е. ако американците осъзнаят, че рано или късно ислямските терористи ще се опитат да създадат "халифат" и в Съединените щати. В това отношение, Москва заема по-конструктивно позиция от Вашингтон, обявявайки се против насилственото сваляне на легитимните режими в региона. Руснаците смята, че само населението на конкретната държава може да определя, дали управляващият в нея режим е добър или лощ. Ако Вашингтон реши да се придържа към подобна позиция, Русия и САЩ биха могли със съвместни усилия да стабилизират ситуацията. И едва след като легитимните местни режими съумеят с международна помощ да се справят с тероризма, е възможно в рамките на ООН да бъдат поставен въпросът за бъдещето на региона.

Тоест, САШ трябва да се откажат от практиката си да "разбъркват по собствено усмотрение картите" в Близкия Изток . Това обаче изисква промяна на самия манталитет на американския политически елит. В противен случай светът изглежда обречен да навлезе в продължителен период на хаос и глобална нестабилност, сред чиито основни огнища ще бъде именно т.нар. Голям Близък Изток.

Стартиралият в резултат от "арабската пролет" процес застрашава съседните региони и на първо място Европа и Русия заради разпространението на натрупания през последните пет години в Близкия Изток и Северна Африка негативен потенциал, като най-голямата опасност в това отношение представлява тероризмът. Виждаме, че огнищата на терористичните групировки се увеличават, като съвсем скоро вероятно ще се появят още няколко в Ирак, Йемен, Северна Африка и района на Сахел (Тропическа Северна Африка), т.е. в общо взето труднодостъпни райони.

В момента Либия е сред най-сериозните терористични огнища. Територията и се контролира от различни терористични групировки и въоръжени племенни обединения, които малко се различават от първите. Освен това, там действат местни лидери, които също участват активно в преразпределянето на петролните райони. В началото на 2016 петролният добив в тези контролирани от различни групировки райони почти достигна обемите от времето на Кадафи, което поставя въпроса за пласирането на тези енергоносители. Отговорът е прост, този петрол се контрабандира в Европа.

Несъмнено, ще продължи да нараства и неконтролируемата миграция от Близкия Изток и Северна Африка към Европа, включително през Балканите. Някои експерти оценяват миграционния потенциал на региона на поне 10 млн. души, истината обаче е, че ако нестабилността в него се запази, този потенциал ще нарасне значително. Тоест, очакваната за 2016 цифра от 1 млн. мигранти (колкото и през 2015) може значително да бъде надхвърлена.

Като цяло, конфликтът в Близкия Изток очевидно ще се проточи и то значително. В региона са концентрирани интересите на прекалено много международни играчи. На практика, в момента и в Сирия, и в Ирак, и в Йемен се води не една, а множество войни. Ислямска държава, която действа и в трите, представлява своеобразна "хидра", т.е. мрежа, което и позволява, след разгрома на част от нейните групировки, да възкръсне на друго място и под ново име. В същото време, не изглежда реалистично държавите, които вече са се ангажирали пряко в близкоизточния конфликт, да излязат просто така от него. Турция например, ще се стреми да разреши по свой начин кюрдския и сирийския проблеми, което очевидно не устройва другите играчи. Активно ще продължат да се намесват в конфликта държавите от Залива и особено Саудитска Арабия, които искат да разпространят архаичните си религиозни идеи. Срещу тях обаче ще продължи да стои Иран и проиранските шиитски групировки. Определено влияние върху развитието на събитията ще оказват вътрешните противоречия в западната коалиция, както и противоречията между Русия и Запада, което допълнително ще задълбочи конфликта и ще увеличи неговата продължителност.

На този фон би било наивно да смятаме, че той ще ограничи само в региона на Близкия Изток и Северна Африка. Още повече, че Ислямска държава и другите терористични организации вече се ориентират към нов тип активност. Неслучайто експертите акцентират върху факта, че ключова роля в структурата на ИД играе т.нар. "министерство по въпросите свързани с чужденците", представляващо своеобразен мозъчен център, който определя "слабите места" на противника и планира терористичните нападения.

Както признават германските разузнавателни служби, в рамките на общия мигрантски поток в Европа са влезли и голям брой "агенти" на ИД, при това те няма да бъдат ангажирани с организирането на безредици или други публични акции, а ще формират прословутите "спящи клетки", очакващи точния момент за действие. Тоест, в съвсем близко бъдеще вероятно ще станем свидетели на нови и то много сериозни терористични нападения. В хода на близкоизточния конфликт, терористичните формации се сдобиха с огромни финансови средства и оръжие, включително химическо и бактериологично. Тоест, вероятността от сериозен инцидент наистина е голяма.

За противопоставянето на тази опасност е необходимо ноличието на ясно изразена обща воля на цялата международна общност. Тя следва да осъзнае, че появата на ИД и, като цяло, на новия "терористичен интернационал" в Големия Близък Изток, може да се окаже по-голяма заплаха, отколкото дори нацистка Германия навремето. По време на Втората световна война най-големите световни сили успяха да се обединят срещу нея и това доведе до разгрома и. Засега обаче, не се очертава реално обединяване на силите за борба с ислямистката терористична мрежа. Вместо това, всяка държава предпочита да преследва само собствените си интереси, което пък води до укрепване позициите на най-реакционните играчи в региона. Остава да се надяваме, че подобно обединение може да бъде постигнато по време на мандата на следващия американски президент, защото от Обама вече не може да се очаква нищо реално в тази посока. Става дума за координиране на военните действия, както и на активността на разузнавателните и специалните служби, а също и за съвместни усилия за формулирането на обща конструктивна идеология за борба с тероризма. Тоест, за широк комплекс от съвместни мерки от страна на страните участници в глобалната антитерористична коалиция, както става по време на Втората световна война.

Нова петролна война в Близкия Изток?

Според известния американски геополитически анализатор ( и член на редакционния съвет на "Геополитика") Ф. Уйлям Енгдал, светът е на прага на нова петролна война в Близкия Изток, която този път може да прерасне дори в ядрена. Той посочва, че в течение на повече от сто години, т.е. от началото на петролната ера по време на Първата световна война насам, се водят войни за контрол над тези енергоносители. Нейната нова версия обаче, може да окаже необратимо пагубно влияние върху цялата глобална политика. На първо място, това е война на Саудитите, чиято цел е промяната на държавните граници, установени през 1916 с британско-френския договор Сайкс-Пико за подялба на рушащата се Османска империя. Енгдал твърди, че "абсурдната цел на тази нова война е предаването на петролните находища и тръбопроводите в Ирак и Сирия, а може би и в целия регион, под контрола на Саудитска Арабия, действаща в тесен алианс с Катар и Турция. За съжаление, както във всяка война, и в тази няма да има победители. Най-големият губещ ще бъде ЕС, както и жителите на Ирак и Сирия, като най-много ще пострадат турските и сирийските кюрди. В крайна сметка обаче, и турският "султанат" на Ердоган, и предфеодалната монархия на крал Салман ще бъдат унищожени с цената на безброй човешки животи, като сред причините за това ще бъде вътрешната борба за власт. Преди това обаче, те ще попаднат в смъртоносния капан, който вече са им подготвили САЩ и НАТО".

За разлика от мнозинството анализатори обаче, Енгдал прогнозира, че новата война в региона може да приключи още през 2016. Според него, основните играчи в нея са четири големи групи, всяка от които преследва свои собствени цели, влизащи в разрез с тези на останалите.

Първата група включва ултраконсервативното уахабитско-сунитско кралство Саудитска Арабия, където в момента управляват крал Салман и 31-годишният му син - влиятелният и ексцентричен министър на отбраната принц Мохамед ибн Салман; готовата да разпали нова война в региона Турция на президента Реджеп Ердоган, в която ключова роля играе шефът на разузнаването (МІТ) Хакан Фидан, и Ислямска държава (ИД), която на практика представлява зле прикрит инструмент на уахабитската геополитика на Рияд, финансирана от Саудитите и Катар и подкрепяна и подготвяна от ръководеното от Фидан MIT. Всички те се обединиха в края на 2015 в рамките на създадената от Саудитите "Ислямска коалиция срещу тероризма", в която формално членуват 34 държави и чиито щаб е в Рияд.

Втората група включва режима на Асад, сирийската армия и другите лоялни на правителството сили в страната, а също шиитски Иран; 60% от шиитски Ирак, който води борба на живот и смърт с ИД, като от септември 2015 насам към тях неочаквано се присъедини и Русия. В тази група влизат и различни групировки, повече или по-малко свързани с Дамаск, Техеран и Багдад, включително Хизбула, които се сражават срещу ИД в Сирия. След влизането на руснаците в играта, шансовете на сирийския режим нараснаха значително.

Третият голям играч е Израел на премиера Нетаняху, който има собствени интереси в Сирия. Наскоро Нетаняху загатна за възможен стратегически алианс с Рияд и Анкара. Както известно, израелците неотдавна откриха "огромно" (според собствените им експерти) петролно находище в зоната на окупираните от тях сирийски Голански възвишения. Твърди се, че правата за експлоатацията му се притежават от израелска компания, тясно свързана с неособено известната петролна фирма от Ню Джърси Genie Enеrgy, в чиито надзорен съвен обаче влизат Дик Чейни, лорд Джейкъб Ротшилд, както и бившият шеф на ЦРУ Джеймс Улси (който в началото на 2016 се появи в България, именно в качеството си на представител на Genie Energy).

Четвъртата група се ръководи от Вашингтон и включва ангажиралите се през последните месеци с въздушните бомбардировки в региона Франция, Великобритания и Германия. Според Енгдал, САЩ "готвят смъртоносен капан, в който ще попаднат Саудитите и техните турски и други уахабитски съюзници, след като претърпят съкрушително поражение в Сирия и Ирак, което несъмнено впоследствие ще бъде представено като "победа над тероризма" и "победа на сирийския народ". Той смята, че именно това са четирите съставки на "най-взривоопасния военен коктейл от края на Втората световна война насам".

През декември 2015 саудитският министър на отбраната Мохамед бин Салман обяви създаването на т.нар. "Ислямска антитерористична коалиция". Без да уточнява, за кои точно "терористи" става дума, той обеща, че коалицията ще ги преследва на територията на Ирак, Сирия, Либия, Египет и Афганистан. Както вече посочих, основните играчи в новата коалиция са Турция на Ердоган и Саудитска Арабия на принц Салман. Те планират да прекроят очертаните през1916 граници на държавите в региона за да постигнат очевидно нереалистичните си амбиции да се превърнат в "уважавани световни сили". Всеки от тях обаче преследва своите собствени интереси, стремейки се да си гарантира колкото се може повече власт и влияние, което няма нищо общо с уж религиозния характер на подготвяната нова война в региона.

Това означава, че Саудитите не са заинтересовани от ликвидирането на ИД, затова след като тази организация престане да им бъде полезна, тя вероятно ще бъде "затворена" в онези райони на сирийската и иракска пустиня, където няма сериозни петролни находища. В същото време, стратегията на Рияд предполага използването на ИД за осъществяването на етническо прочистване в богатите на петрол сирийски райони, както и на териториите, през които се предполага, че ще бъде изграден газопровод за доставката на природен газ от Катар, през Саудитска Арабия и част от територията на днешна Сирия, към Турция, като целта е да бъдат покрити нарастващите потребности на ЕС от този енергоносители и да бъда намалена зависимостта от руския газ.

На свой ред, на турската армия и особено на турското разузнаване (МІТ) е отредена ключова роля в планираните действия на саудитско-турско-катарската коалиция, чиято цел е свалянето на Асад и, паралелно с това, поставянето под контрол на богатите петролни находища в Северен Ирак, между Мосул и Киркук.

Неслучайно в интервюто си за турската новинарска агенция AWD, дадено в края на 2015, шефът на МIT Хакан Фидан подчерта, че "Ислямска държава е реалност, и трябва да приемем, че не можем да унищожим една толкова добре организирана и ползваща се с популярност структура, каквато е ИД. Затова призовавам западните колеги да преразгледат своята позиция относно ислямистките политически течения, да се откажат от циничния си мироглед и да попречат на плановете на Путин да смаже сирийските мюсюлмански революционери". С други думи, за Анкара, както и за Рияд, и ИД, и Фронтът Ан-Нусра не са терористични организации, а "сирийски, мюсюлмански революционери", борещи се срещу "вероотстъпническия режим" на Асад и руските му съюзници. Прякото участие на Фидан в операцията по свалянето на руския Су-24 над сирийска територия през ноември 2015 пък показва, какво можем да очакваме занапред.

Навлизането на турските военни части в Иракски Кюрдистан в самия край на 2015, под предлог да бъдат подпомогнати бойците на неговия президент Масуд Барзани, показва, че Турция действително се готви да стане "гарант" на планираното от Саудитите овладяване на сирийските и иракски петролни находища, което ще се осъществи под знамето на джихада.

Междувременно пак тогава турските медии публикуваха информация за изграждането на турска военна база в Катар, който е основният спонсор на ИД, както впрочем и на филиала на Ал Кайда в Сирия - Фронта Ан-Нусра. Според турския посланик в Доха Ахмед Демирок, създаването на базата, в която ще бъдат разположени до 3000 турски военни, а също бойни кораби и самолети, както и инструктори и специални части, цели "противопоставянето на общия ни противник в региона". Без съмнение, този "общ противник" е оста между Сирия на Асад, която през 2009 не прие предложението на Катар за изграждане на газопровода към Турция, и Иран, чието гигантско газово находище "Северен Парс" е продължение в ирански води на катарското газово находище в Персийския залив. Тепърва предстои да видим, дали към армиите на новия саудитско-турско-катарски алианс ще се присъединят и части от Пакистан или от други членове на "Ислямската антитерористична коалиция", макар че поне за момента това не е чак толкова важно.

Анкара опитва да играе "ва банк"

В началото на февруари 2016 говорителят на руското Министерство на отбраната генерал Игор Конашенков заяви: "имаме сериозни основания да подозираме интензивна подготовка на Турция за военна инвазия на територията на суверенната Сирийска арабска република". Това твърдение беше потвърдено малко по-късно и от високопоставен източник от Външното министерство в Москва, цитиран от руските медии. Според мнозина анализатори, постигнатото в Сирия в резултат от сътрудничеството между руската военновъздушни сили и армията на режима и нейните регионални съюзници, на практика "свива примката около врата на турския президент Ердоган и не му оставя особени шансове за положителен изход от ситуацията". Впрочем, същото се отнася и за Саудитска Арабия, но тя поне няма обща граница със Сирия, както и проблеми с кюрдите. Затова пък, Ердоган, който през последните месеци показа истинското си лице пред кюрдите както в Сирия и Ирак, така и в самата Турция, вече не може да разчита, че ще възстанови положителния си имидж, който имаше сред тази общност преди да превърне свалянето на Асад в своя лична "свещена война".

Ето защо в момента турският президент трескаво анализира възможните варианти, преценявайки рисковете на всеки от тях. Ясно е, че без да постигне някакво споразумение с Русия той няма как да спаси имиджа си. Само че шансовете му за това са почти нулеви, защото руснаците няма как да склонят да преговарят с него след всичко случило се през последните месеци. Истината е, че Ердоган не може да постигне какъвто и да било дипломатически успех, ако преди това не се ангажира с някаква военна кампания. Въпросът обаче е, след като инициираната от самия него мащабна военна "игра" в Сирия беше започнала да се проваля още преди руснаците да се намесят в нея, какви са надеждите му за военен успех сега, когато руската армия вече присъства там? От друга страна, ако все пак реши да се "сниши", позволявайки събитията в Сирия да се развият по руския сценарий, освен всичко друго, Ердоган рискува да се сблъска с крайно неприятни за него последици вътре в самата Турция. Впрочем, тези последици вече започват да се проявяват, доказателство за което са несекващите сражения с кюрдските партизани в района на Диарбекир. Тоест, единственият вариант, който остава на Ердоган е да играе "ва банк" и да тръгне към открит военен сблъсък с Русия, само че за тази цел той се нуждае от съюзници. Саудитска Арабия например вече изрази желание да изпрати свои войски в Сирия за да воюват там редом с американците срещу ИД. Тоест, на теория, Саудитите биха могли да станат такъв съюзник за Ердоган. Само че, по ирония на съдбата, Кралството, чиито военен бюджет е по-голям дори от този на Русия, е тотално затънало в блатото на йеменската гражданска война и декларациите на Рияд, че може да изпрати военни части в Сирия не звучат много сериозно. Освен това, Саудитите не са в състояние да помогнат на Анкара в пряката и конфронтация с руснаците в Сирия, а и няма да поискат да го направят. Единствените, които са в състояние да го сторят са САЩ и НАТО, затова Турция (както впрочем и другите регионални противници на сирийския режим) от пет години насам се опитва да ги накара да се намесят открито във войната срещу Асад, но засега безуспешно. Между другото, когато Ердоган нареди свалянето на руския Су-24 над Сирия беше ясно, че става дума за поредния опит за провокирането на военна намеса на НАТО в региона, но и тези напъни се оказаха безрезултатни. Както е известно, извънредната среща на пакта, състояла се по искане на Ердоган незабавно след инцидента, препоръча Турция и Русия съвместно да решават проблемите си, като скритото послание към Анкара беше да не се опитва да забърква в тях и НАТО. Следващият такъв опит може да бъде свързан с кървавия атентат в Анкара на 17 февруари 2016, отнел живота на близо 30 турски офицери. Както е известно, Ердоган и Давутоглу моментално обвиниха за него сирийските кюрди (които разбира отрекоха да имат нещо общо с него), макар че според някои експерти е в него вероятно са забъркани турските специални служби и най-вече MIT.

Впрочем, независимо дали с подкрепата на НАТО или без нея, евентуално решение на Ердоган да провокира военен сблъсък с Русия изглежда достатъчно налудничаво. Проблемът обаче е, че в момента турският президент буквално е "вкаран в ъгъла", което едва ли би го стимулирано да прояви разум. Всичките му действия след свалянето на Су-25 говорят за стремеж към военна конфронтация с Русия. Само че подобен сблъсък лесно може да се трансформира в глобална война, или поне да провокира множество регионални войни, в които да участват не само големите световни сили, но и регионалните държави. Броят на жертвите в тях вероятно ще се изчислява в милиони. Нито един нормален държавник би се стремял към нещо подобно. Ердоган води изключително опасна игра, като не само опитва да се конфронтира с една военна свръхсила, но и разчита, че НАТО ще му помогне. Впрочем, според някои експерти, ако между Русия и Турция се развие ограничен военен конфликт, НАТО вероятно би се намесила, но истинският въпрос е, ако между двете държави избухне истинска война, дали пактът ще излезе на сцената за да защити Ердоган? Никой не може да каже със сигурност, но по-вероятният отговор е "не".

Ясно е, че НАТО и, в частност, САЩ никога няма да се откажат от регионалните си интереси в Турция, само че защитата на Ердоган и защитата на Турция са две различни неща.

Ако САЩ и НАТО действително бъдат изправени пред избора, дали да позволят на турския президент сам да решава съдбата си или да се забъркат в голяма война с Русия, те вероятно биха избрали първото, т.е. биха предпочели да пожертват самия Ердоган. При подобно развитие, нищо не би спряло американците да организират поредната "цветна революция" в Турция, още повече, че там има достатъчно предпоставки за това.

Друг рисков фактор за Ердоган е, че в годината на президентските избори е много малко вероятно САЩ да се ангажират с каквато и да било нова война, да не говорим за голяма война с руснаците. В същото време турският президент постепенно губи огромната популярност, която си спечели след осъществените от него икономически реформи и макар че партията му спечели последните избори, ако Турция действително се сблъска със задълбочаващо се вътрешно разцепление и бъде вкарана от своя лидер в голяма война, не само че с икономическия и просперитет ще бъде приключено задълго, но и ще се разкрият възможности за сериозни вътрешнополитически промени, без значение, дали ще се съпътсват от инспирирана отвън "цветна революция", или не. Междувременно, времете тече, и на фона на загубите, които търпят съюзниците на Ердоган в Сирия, той се оказва във все по-голяма безизходица, а това действително може да го накара да предприеме крайно рисковани ходове с пагубни последици, както за него самия, така и за Турция.

В последно време Анкара търпи едно след друго поражение на военния и дипломатическия фронт в Близкия Изток. Въпреки, че допринесе значително за прекратяването на преговорите за бъдещето на Сирия в Женева, Турция провокира негативни за самата нея последици в Северна Сирия. Снабдяваните от турска територия с оръжие, продоволствие и пари ислямисти напускат позициите си в района на Алепо, а покровителстваните от Анкара "сънародници-туркомани" в провинция Латакия, масово преминават на страната на турските противници. Така постепенно става ясно, че налаганият от Ердоган и Давутоглу образ на "единната тюрска нация" от Латакия до иракската провинциа Нинава се оказва просто мит.

Както е известно, Турция има редица стратегически приоритети в Северна Сирия, което кара турското правителство да се подготвя за военна операция в дълбочина на сирийска територия за да постигне следните цели: запазването на стабилен канал за снабдяване на сражаващите се с режима бунтовнически групировки, неутрализиране на военната активност на сирийските кюрди западно от река Ефрат и недопускане проникването на терористични групи на ИД в самата Турция.

Междувременно фронтовата линия в Северна Сирия бързо се доближава до турската граница, с което нараства рискът от пряк военен сблъсък между предните части на сирийската армия, иранските и иракските доброволци и бойците от ливанската Хизбула и турската армия, ако последната наистина получи заповед да влезе в Сирия. Впрочем, по някои данни на два-три километра от границата, на сирийска територия, вече са разположени 500 командоси от турските специални части, представящи се за "инструктори" и "съветници". Турският генерален щаб засега не се решава да изпрати още, именно заради настъплението на сирийската армия в района на Алепо.

Съзнавайки заплахата, на 8 февруари Москва стартира внезапна проверка на бойната готовност на Южния военен окръг, като разположените там военни сили бяха вдигнати по тревога по нареждане на президента и върховен главнокомандващ Путин. Експертите коментираха тези действия като ясен сигнал за руската реакция при евентуална турска военна намеса в Сирия, който би трябвало да накара Анкара много сериозно да се замисли за бъдещите си действия и да не разчита, че САЩ биха защитили Турция, ако тя допусне стратегическата грешка да предприеме мащабна военна конфронтация с Русия.

Плановете на САЩ

Опасността от очертаното по-горе развитие на събитията в Близкия Изток се осъзнава и от привържениците на "реалистичната геополитика" в средите на американския елит. Неслучайно един от тях - Хенри Кисинджър, се срещна с руския президент Путин в Москва именно в началото на февруари, когато в хода на сирийската война се очерта коренен прелом в полза на армията на режима и подкрепящите го вътрешни и външни сили. Веднага след посещението си Кисинджър даде интервю за National Interest, в което признава, че: "С разширяващият се вакуум на властта в региона не може да се справи нито едно правителство, колкото и могъщо да е то. За целта е необходимо устойчиво сътрудничество между САЩ, Русия и другите водещи държави. Дългосрочните интереси на двете страни изискват такъв световен ред, в който сегашните сътресения и променливост да се трансформират в ново равновесие - все по-многополюсно и глобализирано". Според Кисинджър, във формиращия се многополюсен свят Русия следва да се разглежда като ключов елемент на всяко ново глобално равновесие, а не предимно като заплаха за САЩ.

Паралелно с това се променя и реториката на британската дипломация. Така, още на същия ден шефът на Форийн Офис Филип Хамънд заяви в интервю за саудитския вестник "Ал-Хаят", че Русия играе "ключова роля" в Сирия.

Истината обаче е, че Западът не предлага нищо ново, освен да бъде ускорена осъществяваната от САЩ от 2003 (т.е. от свалянето на режима на Саддам Хюсеин) насам политика за преформатирането на региона. Смисълът и е в раздробяването на Близкия Изток на слаби и нежизнеспособни държави, зависими най-вече от Вашингтон. В тази връзка от Лондон акцентират върху необходимостта с турска подкрепа да бъде форсирано откъсването на Кюрдистан от Ирак. Неслучайно в деня на срещата между Кисинджър и Путин (на 3 февруари 2016) президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани декларира, че е готов да организира референдум за независимост. Ясно е, че това няма как да стане без подкрепата на Анкара. За това че Турция играе същата игра говори и яростната и съпротива срещу участието на Партията на демократичния съюз (представляваща сирийските кюрди) в делегацията на сирийската опозиция на преговорите в Женева. Тоест, на кюрдите се внушава, че те на практика не са част от Сирия и затова следва да преговарят не с Башар Асад, а с Барзани.

Създаването на независим Кюрдистан ще означава краха на цялата система Сайкс-Пико, за чието запазване по ирония на съдбата в момента работи Русия, разбира се не защото споделя принципите на британския колониализъм, а поради нежеланието си да допусне унищожаването на цялата подкрепяна от ООН архитектура на международните отношения. Ясно е, че кюрдите ще трябва да платят за независимостта си с участие в операциите на създадената от американците коалиция срещу ИД, така че вместо неоправдалия надеждите на западните стратези ислямистки "Халифат", да бъде създаден т.нар. "Сунистан", обединяваш населените със сунити области на Ирак и част от Източна Сирия. Тази нова квазидържава ще изпълнява същите задачи, които преди това бяха възложени на джихадистите - да не допусне появата на "шиитска дъга" от Техеран до Дамаск и, паралелно с това, да не позволи на руснаците да постигнат решаваща победа в Сирия и да възстановят териториалната цялост на страната. Защото е повече от ясно, че новият "Сунистан" ще се контролира от САЩ и няма да допусне през територията му да преминава каквато и да било помощ за Сирия нито от Русия, нито от Иран. Така Сирия ще се окаже в обръча на враждебно настрени към нея държави, а "Сунистан" ще се превърне в новата база на сирийската опозиция, която в момента е близо до пълния си разгром. Именно там, в сирийската част на "Сунистан" (най-вероятно в Ракка), ще може да се сформира някакво "сирийско правителство" от същите хора, които в момента влизат в т.нар. Висш преговорен комитет на опозицията. При подобно развитие Сирия ще се окаже разчленена, в резултат от което ще възникне и т.нар. "алауитска Сирия", подкрепяна от руснаците и иранцие. Само че причината за това няма да е Москва (както се опитва да твърди британският външен министър Хамънд), а съвсем други сили.

За реализацията на тези планове се разчита и на Саудитска Арабия, използвайки нейните антиирански фобии. В Рияд изглежда все още не могат да проумеят, че планът за разделянето на Ирак и създаването на приятелски настроен към Саудитите "Сунистан", в крайна сметка ще се окаже удар по самата управляваща династия. Доказателство за това е, че в началото на февруари бригадният генерал Ахмед Асири (смятан за "дясната ръка" на военния министър Мохамед бин Салман) неочаквано обяви, че "ако лидерите на международната коалиция единодушно решат да осъществят такъв тип операции в Сирия, Кралството е готово да се включи в тези усилия". Разбира се, следва да се отнасяме резервирано към тези твърдения. Саудитска Арабия е затънала до шия във войната в Йемен и няма сили да де сражава на два фронта. Тоест, вероятно просто става дума за словесна подкрепа на курса на САЩ. В Рияд обаче, би трябвало да са наясно, че Вашингтон се отнася към Саудитска Арабия по същия начин, по който навремето Лондон към Шериф Хюсейн ибн Али (емир на Мека от Хашемитската династия, който по време на Първата световна война в съюз с британците прогонва турските войски от Арабския полуостров, но по-късно – през 1924 е изоставен от съюзниците си и бива разгромен и прогонен от наследствените си земи  от  основателя на Саудитска Арабия Ибн Сауд - б.р.), а след това и самите САЩ към Саддам Хюсеин, т.е. на принципа "след употреба да се изхвърли". Възползвайки се от ресурсите на Кралството за да разчленят Ирак и Сирия, вашингтонските стратези след това ще пратят по дяволите и самата Саудитска Арабия, доказателство за което са прословутите карти на Ралф Питърс, публикувани в Armed Forces Journal през 2005, където на мястото и са показани четири нови кралства.

Според мнозина авторитетни експерти обаче, в така очертаната ситуация, далеч по-разумно би било САЩ да игнорират самоубийствената политика на Турция и евентуално на Саудитска Арабия и да опитат да се споразумеят с Русия и Иран за разпределяне на сферите на влияние в Сирия и в Близкия Изток, като цяло.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020