04
Вт, Авг
4 New Articles

Проектът на княз Черкаски за "Голяма България"

брой 1 2016
Typography

През 1877 ръководителят на руската Гражданска канцелария  в България княз Владимир Черкаски лансира свой проект за границите на страната ни, който смело би могъл да се нарече най-максималистичния и най-пробългарския сред всички чужди проекти, създадени по време на Източната криза от 1875-1878.

Княз Владимир Александрович Черкаски (1824-1878) е убеден славянофил и участник в реформаторското движение в Русия през 60-те години на ХІХ век. По време на Освободителната руско-турска война е назначен за ръководител на Гражданската канцелария към руската армия, занимаваща се с администрирането на освободените български земи.

Проектът за "Голяма България"

Проектът на княза предвижда създаването на обширна българска държава на Балканите, надхвърляща в някои свои части обхвата на българското етническо землище – в нея, освен всички безспорни български земи в пределите на Европейска Турция, са включени и части от Албания (на запад), както и някои населени с гърци територии (на югозапад). Става дума за албанските райони около градовете Куршумлия, Прищина и Призрен и долината на река Бистрица, населена с гръцко население. В българските граници попада и Солун, където българите са малцинство, като същото важи и за северната част на Халкидическия полуостров. Същевременно, извън българските граници остава районът около градовете Узункюпрю, Малгара, Кешан и Енос, в югозападната част на Източна Тракия, населен с компактно българско население и влизащ в границите на българското етническо землище.

 

Границите на България според проекта на княз Черкаски

Границите на България според проекта на княз Черкаски

 

Проектът осигурява на България широк излаз не само на Черно, но и на Егейско море (с важното пристанище Солун) и я превръща в доминираща сила на полуострова (простираща се от река Тимок до река Ергене и от Килийския ръкав на Дунавската делта до планината Пинд). Нейната площ възлиза на около 220 хил. кв. км, което е близо половината от площта на Балканския полуостров.

За разлика от останалите руски проекти, този е сравнително добре проучен у нас. Може да се каже дори, че той е и най-популярният. Несъмнено, главната причина е, че препоръчва възможно най-широки граници (най-обширните от всички проекти по онова време) за България, поради което съвсем естествено се харесва на българите. Проектът се съдържа в една докладна записка на княз Владимир Черкаски, представена на руския военен министър граф Дмитрий Милютин в Плоещ в средата на 1877. Проучван е предимно от българския географ проф. Анастас Иширков, който го разглежда в редица свои публикации от началото на ХХ век. Не е известно към проекта да е имало карта. Именно професор Иширков за първи пръв картира границите на България според проекта на Черкаски в атласа „Българите в техните исторически, етнографически и политически граници”, издаден през 1917 в Берлин (с предговор на Димитър Ризов). В наши дни той е картиран и от историка Антон Ж. Иванов, който в една своя историческа карта от 2006 („Освобождение 3.03. 1878”) представя не само границите на България, но и тези на останалите балкански държави.

Въпреки наличието на споменатите публикации за проекта на княз Черкаски, към тях все още има какво да се добави. В настоящата статия  той е анализиран максимално подробно.

Голяма по обем информация за дейността на княз Черкаски и за неговите планове се съдържа в т. 1 на поредицата на генерал-майор Николай Овсяний „Руското управление в България в 1877-78-79” (С. Петербург, 1906), в която са публикувани редица важни документи и преди всичко важната за нас докладната записка на княза от средата на 1877 (точната й дата не е известна, но по косвени данни тя най-вероятно е писана в края на май или в началото на юни). Самият генерал Овсянийобяснява по следния начин причините, накарали княз Черкаски да напише своята докладна записка: „Незнаейки възгледите на нашето правителство за предстоящата ни дейност в България по нейното освобождение, княз Черкаски, отдавна интересуващ се от Източния въпрос и следящ за неговото развитие, счел за полезно да изкаже своя възглед за него, тъй като се придържал към възгледа, че Русия е длъжна да има на Изток напълно определена програма за действие. Съставената от него записка по този въпрос била представена на военния министър в Плоещ. В нея той настоявал на необходимостта за Русия и цяла Европа от окончателното разрешаване на Източния въпрос, като постоянна причина за вълнения и тревоги, при което Русия е била длъжна да получи на югозапад тези граници, които обезпечавали бъдещото й политическо и икономическо развитие. При решението на тази задача Русия се сблъсквала с интересите на няколко други европейски държави, главно Англия, в три точки: във въпросите: а) за Проливите б) за Константинопол и в) за съдбата на християнското население на Балканския полуостров”[1].

Основанията за изготвянето на проекта

В своята докладна записка княз Черкаски пише:

„Съглашението с Австрия вече набеляза съдбата на западните области на Турция. Ние нямаме нужда  да отстъпваме от това съглашение. Нека Австрия да вземе за себе си Босна и Херцеговина, само Сърбия и Черна гора да получат договорените за тях територии. За Албания също няма какво толкова да се грижим: каквото предложи Европа, това и ще примем. Но за сметка на това, съдбата на останалата част от Балканския полуостров, включваща България и участъци от гръцките земи, трябва да бъде обект на сериозно внимание. Трябва да имаме предвид, че ако не сме в състояние да направим тук нещо радикално, то, в крайна сметка, не трябва да допускаме нищо, което може да ни навреди”[2].

Според него, от най-голямо значение в източната част на Балканите е сблъсъкът между българи и гърци, в който Русия трябва да вземе страната на българите:  „Българите – това е народ и по религия, и по език, и по произход най-близък до руския. Те издигат нашата култура, отглеждат нашето духовно образование, от нас черпят и почти на нашия език предават всички елементарни начала на науките. Това е наше дете, което никога няма да тръгне срещу нас, на което е съдено да се развива не по друг начин, освен в тесен съюз с нас. Гърците – те са противоположност на българите, отдавна изгубили вяра, те са обърнали религията в занаят, в интрига, изпитващи към нас ненавист и ежеминутно готови открито да се превърнат в най-злите ни врагове, за да заслужат пред Европа някаква изгода. По хитрост, интригантство, умения да заблуждават Европа и да прикриват своите дела, за нас те са даже и по-опасни от поляците.

Българите гледат на нас, като на отци-просветители и спасители, гърците – като на угнетители и азиатски варвари. По политическите си стремежи те смятат себе си за единствения законен наследник на всички владения на турците на Балканския полуостров и са готови да изкоренят всичко, което им се изправи на пътя.

Този основен факт е длъжен да направлява всички наши решения. Стане ли дума за пълната независимост на Балканските области, или само за тяхната автономия, ние не трябва да изпускаме от внимание това, че всичко, което се отреже от България (като територия - Д.Й.), ще се падне веднага или след известно време, на гърците... „[3].

Княз Черкаски продължава: „Тъй като резултатите от войната далеч още не са известни, то и за съдбата на балканските християни следва да се допуснат няколко предположения. Като поставим на първо място това, че на нас е най-изгодно да добием пълната им независимост, допускаме, че Европа няма да създаде особени затруднения за тази сделка. В такъв случай, ще ни се наложи да намерим за нея практическа формула, главните основи на която, изглежда, биха могли да бъдат следните:

- По-голямата част от източната половина на Балканския полуостров трябва да състави Българско Княжество. Земите, невлизащи в това княжество, трябва да се присъединят към Гръцкото Кралство.

- Границите на България трябва да се простират: на запад – по чертата (линията) вече Височайше одобрена; на юг – от планините Пинд по река Бистрица (Индже-Карасу) до Солунския залив; през този залив и Салоникския (Халкидическия - Д. Й.) полуостров към Егейско море (при това Солун и езерото Бешик се отстъпват на България), по-нататък по морския бряг към устието на река Марица, нагоре по тази река до вливането (в нея - Д. Й.) на река Ергене, по Ергене и нейния приток Чорлу-дере до хребета Странджа, и накрая по водораздела на този хребет до Анастасиевската стена, или Константинополската територия; на изток – по брега на Черно море; на север – по Дунав.

При подобно начертание на границите, много близко съвпадащо с историческите, етнографическите и религиозните предели на двете съперничещи си националности (българите и гърците - Д. Й.), се има предвид главно следното: да се обезпечат необходимите икономически условия за самобитното съществуване на Българското Княжество; да се сложи отрано предел на развитието на опасните гръцки претенции и да разграничи двете националности по възможност така, че те една на друга да се месят най-малко. България във всеки случай ще представлява компактно цяло, имащо свободен, широк достъп до Черно и Егейско морета, но не и съприкосновение с Мраморно море; Гърция, освен придобиването на Епир и Тесалия, ще получи всички Архипелагски острови (в Егейско море - Д. Й.), ще получи два основни полуострова (Салоникски и Галиполски) и ще граничи с Егейско и Мраморно море, но няма да има съприкосновение с Черно, където трябва да бъде съхранено преимуществено нашето, или въобще славянското, влияние.

Площта на княжеството приблизително ще бъде равна на 4.500-4.600 квадратни мили. Населението ще бъде около 5-5 1/2 милиона, в това число до 4-4 1/2 мил. българи с част от власите, сто хиляди гърци, 50 хиляди евреи, а останалото – турци, татари, цигани, черкези и разни други племена.

В числото на българите се включват няколко десетки, а може би и няколко стотин хиляди помаци (българи-мюсюлмани), но те далеч не са фанатици ( в това отношение те рязко се отличават от сръбските мюсюлмани в Босна), и както езикът, така и обичаите им са български. От мюсюлманите опасни са само турците и черкезите, но те не са много: едва ли повече от половин милион. Що се отнася до татарите, те винаги са живели в мир и съгласие с българите, а татарските Гираи даже са покровителствали българите и са били постоянни техни защитници пред турците.

При тези етнографически условия, вътрешното развитие и благоустройство на княжеството не може да срещне никакви сериозни затруднения.

Българското Княжество трябва да се смята за напълно отделено от Русия, но трябва първоначално да се намира под нейния протекторат. Самостоятелният му живот трябва да бъде подготвен от такъв статут, какъвто беше създаден в 1829-35 от граф Кисельов за румънските княжества.

Изборът на княза (с участието, или без участието на Европа) трябва преди всичко да отговаря на най-главното условие: той да бъде единоверен на българския народ. За народ, стоящ още на ниска степен на културно развитие, вярата е всичко. Всички опити да се създаде от България здрав, траен организъм няма да доведат до нищо, ако управникът бъде отделен от народа по вяра.

Столица на княжеството трябва да бъде Пловдив (Филипопол), като средоточен пункт на цялата територия, като главен разсадник на българската интелигенция, като град, свързан вече със света с железен път и, накрая, като пункт, удобен за противодействие на съседното гръцко влияние, което ще се стреми да завземе български територии и то може по-лесно и успешно да работи, ако столицата на новото княжество бъде преместена на север (например в Търново), или на северозапад (например в София).

Ако при осъществяването на тези основни положения за Българското Княжество се срещнат непреодолими препятствия, тогава трябва да се обърнем към друга комбинация, допускаща за християните вече по-тесни предели на автономия.

Тук преди всичко може да излязат наяве константинополските условия (Солзбъри), даващи на България почти същите граници в северната част, но съвършено изменящи южните й предели, и изискващи освен всичко разделянето на България на два вилаета, с центрове в Търново и София. При тези условия България никъде не се съприкосновява с Егейско море; цялото крайбрежие на това море, както и Мраморно, се оставят на турците, т.е. на гърците. Точно така към тях (т.е. в тяхна полза - Д. Й.) напълно се откъсват и санджаците Родосто, Галиполи и Одрин (Адрианопол). Всички южни и югозападни български епархии с големи маси българи остават за гърците. България се обрича на живот без свободни пристанища (понеже от тези, дадени й на Черно море, трябва да се преминава през Босфора и Дарданелите), без търговско развитие; тя предварително се поставя в положение на икономически роб на Гърция. ...“[4].

По-нататък в докладната записка се казва:

„Ако в този труд (т.е. окупацията на Европейска Турция - Д. Й.) поискат да ни помогнат и други държави, ние можем да се отнесем към подобно предложение само с пълно съчувствие. Съгласно желанията на Австрия, тя може да заеме Босна и Херцеговина, на Италия може да й се предостави да заеме Албания, а ако поиска, и Епир и Тесалия, ако те не отидат към Гърция. На нас не ни е необходимо да поемаме върху себе си целия товар. Само е желателно в България ние да се разпореждаме сами, а в Константинопол - всички или никой”[5].

Интересен факт е, че княз Черкаски разделя (не в административен, а в историко-географски смисъл) България на три естествено обособени части – Придунавска България (Дунавският вилает плюс София и Ниш), Загора или Задбалканска България (Одринският вилает) и Долна (или Македонска) България (съответстваща на Солунския вилает и на по-големите части от Битолския и Скопския вилаети[6].

Генерал-майор Овсяний дава повече подробности каква е западната граница на България, без обаче да става ясно откъде точно е взел тази информация:

„Българското княжество, в пределите, проектирани от княз Черкаски, е имало още по-изгодни граници, от тези, които бяха обозначени в Санстефанския договор. Те са давали на княжеството свръх санстефанските граници: на запад – Ниш, Куршумлия, Лесковац, Прищина и Призрен, а на юг – цялото пространство до река Бистрица, град Салоники и всички земи, лежащи по брега на Архипелага (Егейско море - Д. Й.), от нос Лагос и по водораздела на хребета Странджа до така наречената Анастасиевска стена (съществуваща в Средните векове)”[7].

Генералът обаче не одобрява ощетяването на Сърбия от Черкаски:

„Гореизложеният план на кн. Черкаски има известна стройност и целесъобразност, но той представлява явна несправедливост по отношение на друга славянска държава – Сърбия. Сърбия първа започна борбата с турците за освобождението на славяните, понесе значителни жертви заради това, и се предлагаше да й се даде само поправка на границите, тогава когато редом с нея се създава значителна държава, за окръглянето на чиито граници се отнемат от Сърбия  даже нейните завоевания: Ниш, Куршумлия, Враня и други, и свръх това се дават свещените старо-сръбски градове – Призрен и Прищина... Такава постановка на въпроса неминуемо би довела до ожесточена вражда между двете славянски народности и би отвратила сърбите от Русия. Като се има предвид бъдещото обединение на славяните, - едва ли такава политика може да бъде полезна за Русия”[8].

Тук обаче трудно можем да се съгласим с мнението на генерала, просто защото поне част от изброените градове влизат в границите на българското етническо землище и присъединяването им  към България е напълно логично и справедливо.

Въпросът за Проливите

Според княз Черкаски, най-важен за Русия е въпросът за Проливите. Той вижда три възможни решения за него:

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да бъде свободен за всички държави.

- Устието на Босфора да е под руски контрол, а входът през Дарданелите да е контролиран от англичаните или да бъде зает от друг чуждестранен гарнизон.

- Проливите да са съвършено свободни както за търговски, така и за военни кораби и на тях да няма никакви укрепления.

Според княза, за Русия най-изгоден е първият вариант, защото й осигурява пълен контрол над Черно море. При него защитата на Босфора може да се осъществи от смесен руско-турски гарнизон[9].

Княз Черкаски пределно ясно обяснява главната причина, поради която Русия се стреми да наложи контрола си над Проливите (и в частност поне над Босфора) – за да не допусне чужди военни кораби да проникнат през тях в Черно море и да застрашат южните й владения. Тук трябва да се отбележи, че Руската империя понася сериозни загуби по време на Кримската война от 1853-1856, когато голяма част от полуостров Крим е окупиран от англо-френско-турски войски, които са транспортирани до него с кораби през Черно море. Съвсем естествено е Москва да се стреми да предотврати евентуално повторение на тези неприятни за нея събития. Като цяло, целта й е да превърне Черно море в „руско езеро”, където корабите на нечерноморските държави да нямат достъп – положение, което ще обезопаси  и гарантира южните й граници при евентуална нова война със западните държави.

В тази връзка князът задава реторичния въпрос: „Нима на нас ни е изгодно това на неприятелска морска сила вечно да й бъде открита възможността да извършва десанти на нашите черноморски брегове, да подстрекава татарите и планинците, да им доставя оръжие и фанатици-предводители и да постави на карта владичеството ни в Крим и Кавказ?”[10]. По въпроса за Константинопол княз Черкаски пише следното: „Константинопол – на нас не ни е нужен. ... ... пита се: да се остави ли Константинопол на турците, или да стане свободен град? В интерес на Русия и цяла Европа е по-изгодно Константинопол да бъде свободен град. Подобно решение завинаги приключва Източния въпрос, докато при турското господство източната хроническа болест все още ще продължава, и може при известни обстоятелства да има за нас и Европа най-неизгодните и бедствени поврати.

Против указаното решение обикновено възразяват, че свободният град безусловно ще се подчини на английското влияние, което ще го направи свърталище на всички революционери, на световните интернационалистии, накрая, че разграничението на константинополската територия ще представлява голяма практическа трудност. ...”[11].

Князът предлага два различни варианта за граници на свободния град: „Що се отнася до разграничението на константинополската територия, за него помагат както самата природа, така и историческите предания. За азиатската част – няма какво да се говори, нека Скутари да остане за турците. В Европа за граница може да служи или днешният предел на уезда Неваи-Хербаа, почти съвпадащ със съществуващата в средните векове Анастасиевска стена (на Черно море – западно от Деркос, на Мраморно – Силиври), или – чертата от Кючук-Чекмедже до Чифликан, където турците сега мислят да издигнат непрекъсната укрепена позиция. В първия случай площта на константинополската територия ще има около 2100 квадратни километра с население около 600 хил. жители, при това в нея ще влязат около Деркос и Чаталджа островчета българска земя. Във втория – площта ще се ограничи примерно (до) 700 кв. км. с население 570 000 души, и българското население ще се среща (само) в самия град.

В двата случая цялата константинополска територия (с изключение на североизточния й ъгъл между Буюк-дере на Босфора и Килия на Черно море, чиято съдба зависи от решението на въпроса за Проливите) трябва да се подчинява на муниципалните власти, в чийто състав следва да влязат, освен местните, още и международни представители за опазване на международните интереси”[12].

От цитата не става ясно, дали ако бъде предпочетен вторият вариант за граница (линията Кючук Чекмедже – Чифликан), Гърция ще получи излаз на Черно море между въпросната линия и Анастасиевата стена. Като се има предвид обаче нежеланието на княз Черкаски да допусне гърците в Черно море, вероятно тясната крайбрежна ивица между Анастасиевата стена и територията на Свободния град Константинопол е предвидена за България - още повече че князът изрично отбелязва съществуването на българско население около Деркос и Чаталджа.

Според княз Черкаски, ако бъде допусната да охранява Босфора, Русия следва да постави под свой контрол североизточната част на Цариградския полуостров до линията между селищата Буюкдере и Килия.

Заключение

Проектът за границите на България е само част от идеята на княза за цялостно прекрояване на Балканите, предвиждащо пълното прогонване на турците от полуострова. В него се съдържат (резюмирани накратко) следните основни положения: турското господство на Балканите напълно се ликвидира, а в източната и централната част на Балканския полуостров се създава обширната нова независима държава България със:

- Северна граница река Дунав, от Килийския ръкав на Дунавската делта до устието на река Тимок

- Западна граница, която отначало следва старата сръбско-турска граница от устието на река Тимок до една точка западно от град Куршумлия, а после представлява криволичеща линия западно от градовете Куршумлия, Прищина, Призрен и вероятно Дебър и Охрид и, накрая, по северната част на билото на планината Пинд.

- Южна граница по река Бистрица от големия и завой недалеч от град Гревена до нейното устие в Солунския залив, после през Солунския залив и централната част на Халкидическия полуостров до Орфанския залив, по-нататък – по егейското крайбрежие до устието на река Марица, след това по реките Марица, Ергене и Чорлу дере до планината Странджа, после по билото на Странджа до Анастасиевата стена и накрая по стената до Черно море.

- Източна граница е Черно море от началото на Анастасиевата стена до Килийския ръкав на Дунавската делта.

Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина.

Сърбия и Черна гора получават известно териториално разширение, което обаче не е конкретизирано от княза (вероятно той има предвид териториите, предвидени за тях в споразумението от Райхщад). Вероятно те получават и независимост.

Албания става или независима държава, или се предоставя на Италия.

Гърция присъединява Епир, Тесалия, Халкидическия полуостров (без Солун), всички острови в Егейско море и югозападната част на Източна Тракия (между реките Марица и Ергене и бреговете на Егейско и Мраморно море).

Константинопол (Цариград) става свободен град. Той включва известен хинтерланд в източната част на Цариградския полуостров, за чиято западна граница князът предлага два възможни варианта. От територията му се изключва североизточната част на Цариградския полуостров до линията Буюкдере-Килия

Русия получава контрол над Босфора, като разполага войски в североизточната част на Цариградския полуостров (до линията Буюкдере-Килия).

Италия може да получи Албания, а също Епир и Тесалия (ако последните две области не бъдат присъединени към Гърция).

От всички описани в проекта граници на България, най-неясна изглежда западната. Северната й половина може да се даде само приблизително - по билото на планината Копаоник, през централната част на Косово поле (западно от Прищина) и най-вероятно по река Бели Дрин.

От изнесените факти се вижда, че като цяло планът на княз Черкаски (който безспорно има своите сериозни основания) е по-скоро нереалистичен, защото е прекалено максималистки и не е съобразен с интересите на останалите Велики сили и на балканските държави. Той облагодетелства главно България и Русия и може да бъде наложен само при пълната победа на Русия над западните сили и Османската империя в една общоевропейска война. Затова не е чудно, че е пренебрегнат от руското държавно ръководство, залагащо по онова време предимно на по-умерени варианти. От българска гледна точка обаче, той е най-изгодният от всички познати досега чужди проекти за българските граници, тъй като осигурява на възкръснала България обширна територия, създаваща изключително благоприятни за нейното бъдещо развитие условия и предопределяща превръщането и във водещ фактор на Балканите.

 

Бележки:


[1] Овсяный, Н. Р. Русское управленiе въ Болгарiи въ 1877-78-79 г.г. I. Завъдывавшiй гражданскими дълами при Главнокомандовавшемъ Действующей армiи д. с. с. князь В. А. Черкасскiй. С. Петербургъ, 1906, с. 42-43.

[2] Пак там, с. 172-173.

[3] Пак там, с. 173-174.

[4] Пак там, с. 174-177.

[5] Пак там, с. 180-181.

[6] Пак там, с. 182.

[7] Пак там, с. 45-46.

[8] Пак там, с. 46-47.

[9] Пак там, с. 44.

[10] Пак там, с. 171.

[11] Пак там, с. 166-167.

[12] Пак там, с. 168.

 

* Докторант във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий"

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020