08
Съб, Фев
7 Нови статии

Близкият Изток в доктрините на американските президенти

брой 1 2016
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Близкият Изток е сред най-проблематичните и изпълнени с противоречия региони в света. В същото време, заради ресурсния си потенциал, той е непрестанна арена на сблъсък на вътрешни и външни интереси. Значението му като зона, свързваща Азия и Европа, предопределя съдбата на региона като едно от най-нестабилните и същевременно изключително важни геополитически пространства. Този статут на Близкия Изток го превръща в основна отправна точка за лансирането на различни идеи, желания, аспирации и стратегии на Великите сили, в това число и САЩ. Разбирането и обяснението на процесите в Западна Азия изискват доброто познаване на американските президентски доктрини, касаещи този регион. Американската политика в него е последователен процес, с различни непосредствени причини, но с единен фокус върху отстояването на американските интереси и визия. Тези президентски външнополитически доктрини имат общи характеристики, цели и черти.

От най-ранните дни на съществуването си, Съединените щати възприемат практиката да обявяват открито своите намерения и цели пред света. Изявленията и декларациите, често свързани с дългосрочна стратегическа визия и усещане за изключителност, целят да представят и разпространяват принципите на американската нация пред света. Възходът на САЩ, като световна сила, придава на тези изявления допълнителен авторитет. С течение на времето те придобиват статут на „доктрини“, формулиращи препоръки за американската външна политика. Въпреки че тези доктрини обикновено са под формата на изявления, съдържанието им е от изключително значение, защото е основа за американските действия, както и демонстрация за сериозните ангажименти на САЩ.

Причините за появата на конкретните доктрини са различни, но са свързани най-вече с наличието на непосредствени кризи или заплахи. Общото между тях е съдържанието на дипломатическите изявления за намерения, някои от които предвиждат и по-конкретни действия. Повечето имат връзка и търсят своя корен в американското минало, а голяма част имат и определена идеологическа насоченост. Всички доктрини целят защитата на националната сигурност, гарантиране на съществуването и безопасността на американския начин живот. Като цяло, между тях е налице определена приемственост, а различните президенти често се позовават на предшестващи декларации или политически стратегии, като предлагат свои собствени подходи и съвременни приложения на трайните им принципи. Разликата между тях, до голяма степен, е свързана с дефинирането на „врага“ и с предлагания инструментариум за реализация на стратегическите стремежи на САЩ.

Усилващата се роля на Съединените щати в региона се свързва най-вече със студената война, когато Близкия Изток повишава стратегическото си значение и се превръща в основна арена на непреки сблъсъци между Вашингтон и Москва. Именно през периода след Втората световна война се появяват и американските президентски доктрини, фокусирани (пряко или косвено) върху процесите, контрола и ситуацията в Близкия изток. Началото дава доктрината Труман, насочена към „съхраняването“ на Турция и Гърция в западната орбита и, косвено, към предпазването на Иран от съветско влияние. Впоследствие Суецката и Ливанската кризи и демонстрираната американска решителност в рамките на доктрината Айзенхауер са доказателство за стратегическото значение, което Близкият Изток придобива за САЩ. На свой ред, доктрината Картър отразява променената ситуация и новият силов баланс в региона, които изискват по-интензивни действия на САЩ за защита на техните интереси. В началото на ХХI век Вашингтон открива „нов враг“ в Близкия Изток в лицето на международния тероризъм и диктаторските режими, които уж го подкрепят. Това води до обявяването на доктрината Буш, превърнала се в идеологическа основа за инвазията и окупацията на Ирак, а оттам и за пълната дестабилизация на региона. В тази сложна обстановка, сегашният президент Обама, се опитва да намери решение на множеството проблеми, завещани му от неговия предшественик. Той е принуден да промени използваните средства и да потърси нови начини за продължаването на американската стратегия за контрол над близкоизточните процеси.

Доктрината Труман

Сред основните причини за появата на доктрината Труман е невъзможността на Великобритания да продължи да подкрепя еднолично гръцкото правителство в борбата му с комунистическите бунтовници в хода на гражданската война в страната през 1946-1949. Британците признават, че поради икономическите последици от световната война, вече не могат да провеждат успешно политиката на сдържане на комунизма в Гърция. Ето защо Вашингтон решава да поеме отговорността за осигуряването на подкрепа за гръцкото правителство в борбата му с комунистите. Непосредствената цел на доктрината Труман е защитата на американските интереси в Гърция и Турция, но тя касае и предпазването на Иран и на Близкия Изток, като цяло, от съветското влияние.

След Втората световна война отношенията между СССР и САЩ за кратък период от време преливат от приятелски във враждебни. Впрочем, Вашингтон още преди войната възприема Съветския съюз като опасност и антитеза на своите ценности. След това, през 1941-1945, двете страни са съюзници, но с началото на студената война те се превръщат в непреклонни врагове.

Страховете от следвоенната съветска експанзия нарастват през 1946. Присъствието на Червената армия в северната част на Иран и след датата, определена за изтеглянето и, повдига опасения относно намеренията на Москва. В края на пролетта на същата година изказаното несъгласие и негодувание от американска страна все пак води до изтеглянето на съветските части.

Напрежението отново нараства малко по-късно, когато руснаците упражняват натиск върху Турция за преразглеждане на Конвенцята от Монтрьо, касаеща достъпа до Проливите, като сондират възможността за съвместното им управление, както и евентуалнота създаване на съветски бази в Турция. Сведенията, че по границата с Турция се струпват съветски войски, каратТруман да смята, че там наистина предстои инвазия. В същото време САЩ разглеждат Гърция като поредната мишена на съветската експанзия, заради бушуващата в страната гражданска война между монархисти и комунисти. Всъщност, подкрепата за последните идва най-вече от югославския лидер Тито, но американците погрешно смятат, че Москва изцяло контролира действията на Белград.

В тази ситуация на 12 март 1947 президентът Хари Труман в реч пред Конгреса представя доктрината, която впоследствие бива наречена на негово име. Той иска да гарантира отпускането на 400 млн. долара за оказване на икономическа и военна помощ на Гърция и Турция – две държави, за които американските управляващи смятат, че са застрашени да бъдат завладени от комунистите. Труман предупреждава, че ако левите сили застанат начело на управлението в тях, отчаянието и тоталитаризмът ще залеят Европа и целият свят ще се окаже в голяма опасност: „Свободните народи в света се нуждаят от помощта ни за да съхранят свободата си. Ако трепнем и не удържим лидерските си позиции, ще бъде застрашен мирът в света и, което се подразбира от само себе си, ще бъдат поставени под въпрос благоденствието и начинът на живот на собствената ни нация”. В действителност, доктрината Труман предвижда действия, надхвърлящи защитата на Гърция и Турция. Става въпрос за противопоставяне на нова глобална заплаха и нов враг – международният комунизъм.

В основна задача на американската външна политика се превръща „създаването на условия, в които ние и всички останали нации да можем да наложим такъв начин на живот, който да е свободен от принудата и потисничеството”. Освен това, САЩ са длъжни винаги и независимо от конкретните обстоятелства да „помагат на свободните народи, съпротивляващи се на опитите да бъдат подчинени от въоръжени местни малцинства или от външни сили”. Това е една наистина революционна доктрина, защото никога дотогава не се е смятало, че налагането и защитата на демокрацията в другите страни са необходими за гарантиране сигурността на Америка.

Ако Доктрината Монро, формулира общите принципи, върху които стъпват по-нататъшните декларации за американската външна политика, Доктрината Труман очертава конкретните насоки за действията на САЩ по време на студената война. През този дълъг период, на базата на тази доктрина, Вашингтон постоянно призовава за подпомагане на демократичните сили по света, оставяйки обаче широко поле за интерпретации, какво точно представлява демократичното поведение. Впрочем, това си остава неясен и изключително спорен въпрос и до днес. Което обаче не пречи да се превърне в основа за налагането на американските интереси, включително по силов път.

Доктрината Айзенхауер

Суецката криза (1956), която изправя на ръба на ядрената война СССР и Западните сили, се превръща в основна причина за появата на доктрината Айзенхауер. В хода на тази криза бившите колониални сили Франция и Великобритания търпят провал и губят позициите си в региона. Това поражда властови вакуум и налага необходимостта от нова, по-решителна роля на на САЩ в него. Ето защо, американските управляващи решават да активизират политиката си в Близкия Изток за да гарантират защитата на своите интереси и най-вече на петролните доставки. Доктрината Айзенхауер се обосновава с увеличаващата се арабска враждебност към Запада и растящото съветско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза.

Подобно на доктрините Монро и Труман,  Доктрината Айзенхауер се формира като реакция на определен набор от исторически обстоятелства. От 1946 Съединените щати се опитват да се противопоставят на съветската „инвазия“ в Средиземноморския регион и в Персийския залив. В тази връзка, американската подкрепа за Гърция и Турция, както и покровителството на Иран, целят да запазят тези нации в западната орбита. Увеличаващата се подкрепа от страна на САЩ за Израел обаче, води до отдръпване на арабските държави и невъзможността да се изгради обща структура за сигурност за целия Близък Изток. Това, от своя страна, застрашава западните петролни интереси, да не говорим, че съвпада с все по-мащабните антиколониални движения в региона.

В тази ситуация, на 9 март 1957, Конгресът утвърждава новата външнополитическа доктрина, целяща укрепване позициите на Вашингтон в Близкия Изток. В нея се посочва, че всяка страна от региона може да поиска икономическа или военна помощ от САЩ, ако стане обект на агресията на друга държава. По този начин става възможно американският президент, по своя преценка, да използва военна сила в близкоизточния регион. Вашингтон демонстрира готовност американските войски да се ангажират със защитата на териториалната цялост и политическата независимост на страните, заплашени от агресията на която и да било нация, контролирана според САЩ от „международния комунизъм”. Доктрината Айзенхауер следва логиката на Доктрината Труман, но издига на по-висока степен решимостта на САЩ да се противопоставят на комунистическата заплаха в Близкия Изток. Нов момент в нея е, че Айзенхауер декларира готовност да се използват американски войски в подкрепа на „свободните народи“.

Така Вашингтон поема водеща стратегическа роля в региона. Студената война се пренася от европейската територия към близкоизточния регион, който се превръща в основна арена на (непреките) сблъсъци между СССР и САЩ.  През следващите две години американските управляващи няколко пъти се позовават на Доктрината Айзенхауер. Първият е свързан с политическата криза в Йордания през април 1957. Тя води до намесата на САЩ в „защита на независимостта“ на кралството. Айзенхауер нарежда на Шести американски флот да навлезе в Източното Средиземноморие. Когато стабилността е възстановена, президентът приписва това на американската демонстрация на сила. Вашингтон разполага за втори път военноморски сили в региона през 1957, когато закупуването на голеи количества съветско въоръжение от Сирия, поражда загриженост у САЩ за сигурността на Турция и Ливан. Конфликтът е избегнат, като според Белия дом това отново се дължи на американската решителност. Накрая, през 1958, отново въз основа на Доктрината Айзенхауер, САЩ предприемат военна интервенция в Ливан, след като ливанският президент изпраща молба за помощ в разразилата се криза.

Остава спорно, доколко мъдро е било решението за изпращането на Шести американски флот в Източното Средиземноморие. Макар че тази демонстрация на сила има за цел да възпре Сирия от намеса в йорданската, ливанската и иракската политика, според някои историци в действителност тя има по-скоро обратен ефект, стимулирайки стремежите за по-голямо единство на арабския свят пред лицето на западния интервенционизъъм. Всичко това се развива на фона на сближаването и увеличаващата се подкрепа на САЩ за Израел.

Доктрината Картър

Конкретният повод за формулирането на Доктрината Картър е съветската инвазия в Афганистан. В действителност обаче, промените в американската политика са планирани от по-рано. Излизането на Иран от орбитата на САЩ, поставя под въпрос американската структура за сигурност в Близкия Изток. Иран подкрепя интересите на Вашиингтон близо двайсет и пет години. До януари 1978 Техеран е считан за сигурен съюзник и „остров на стабилност“. За по-малко от година обаче шахът е свален,  Иран е превърнат в ислямска република начело с  аятолах Хомейни, а петдесет американци са задържани като заложници за продължителен период от време. С други думи, САЩ имат нужда от нова стратегия в региона. Доктрината Картър отразява общия стремеж във Вашинггон за възвръщане на позициите след провала във Виетнам.

Нахлуването на СССР в Афганистан поставя начало на нов период на изостряне в отношенията между двете суперсили. Този агресивен акт е сред множеството събития, които водят до заключението, че интересите на САЩ в Персийския залив са поставени под сериозна заплаха. Ето защо, администрацията на Картър решава ясно и твърдо да заяви своята позиция и готовността да защитава интересите се в един от най-важните региони в света. Позицията на Картър е, че всеки опит, на която и да е външна сила да поеме контрола над региона на Персийския залив ще се разглежда като нападение срещу жизнените интереси на САЩ, което ще бъде отблъснато с всички възможни средства, включително и с военна сила.

Доктрината е отговор на заплахата, която, според Вашингтон, представлява СССР за целия Персийски залив. И тук, както и при доктрината Айзенхауер, САЩ демонстрират готовност да възпрат всяка чужда намеса в региона, а присъствието на съветски войски там се възприема като „сериозна заплаха за свободното движение на близкоизточния петрол“.

Настъпва изостряне на отношенията между САЩ и СССР. Част от събитията, свързани със засилващото се противопоставяне са: създаването на сили за бързо реагиране с готовност да проектират американската военна сила навсякъде по света и особено в Близкия Изток; Картър се отказва САЛТ-2; наложено е зърнено ембарго на СССР; бойкотирани са Олимпийските игри в Москва и т.н. Всички тези действия отразяват влошаването на отношенията между двете суперсили.

От приемането на доктрината Картър до днес, американските намеси в региона на Близкия Изток са многобройни − Иран (1980, 1987-1988), Либия (1981, 1986, 1989, 2011), Ливан (1983), Кувейт (1991), Ирак (1991-2011, 2014), Сомалия (1992-1993, 2007), Афганистан (1998, 2001), Судан (1998), Йемен (2000, 2002), Пакистан (2004) и Сирия .

Доктрината Буш

Непосредственият повод за обявяването на доктрината Буш са терористичните нападения от 11 септември 2001. Тя е отговор на „новата“ заплаха – международния тероризъм. Според американското правителство, основните държави, които спонсорират тероризма, са в региона на Близкия Изток и това са най-вече Ирак, Сирия и Иран.

След атентатите от 11 септември, в обръщение към Конгреса, президентът Буш заявява, че САЩ няма да правят разлика между терористите, извършили тези действия и онези, които ги приютяват. Освен това самата доктрина предвижда провеждането на превантивна война срещу потенциални агресори. Тя предвижда и възможност за използване на американско ядрено оръжие срещу неядрени държави. Буш заявява, че стратегията на възпиране и взаимно гарантирано унищожение, характерна за отношенията на САЩ и СССР по време на Студената война, вече не е актуална, поради новата заплаха, идваща от терористи без държава, които могат да се сдобият с оръжия за масово унищожение. В Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 се представя същността на доктрината Буш и новите моменти в американската външната политика. Тя се опира на три основни стълба: ненадминатота военно превъзходство на САЩ, концепцията за изпреварваща или превантивна война, както и желанието да се действа едностранно, ако не може да се постигне многостранно сътрудничество.

В по-общ план, доктрината Буш дава началото (или по-скоро възобновява) „войната срещу тероризма“ по света. Непосредствената последица е започването на военни операции срещу талибаните в Афганистан, обявени за отговорни за атаките от 11 септември.

В дългосрочен план доктрината Буш предопределя възможността да се води превантивна война с потенциални агресори, преди те да се сдобият с военни възможности, способни да нанесат щети на САЩ. Тази концепция е в основата на войната в Ирак през 2003, оказала се в крайна сметка една от най-големите стратегически грешки на САЩ след Втората световна война. И до днес интервенцията в Ирак и свалянето на режима на Саддам Хюсеин е сред основните причини за дестабилизацията на целия близкоизточен регион. „Новият“ враг в лицето на международния тероризъм позволява продължаването на политиката от времето на студената война за защита на американските интереси в Близкия Изток. Този път, обаче, наборът от използвани инструменти е по-голям и включва воденето на широкомащабна война, без да се съблюдава международното право или да се търси санкцията на Съвета за сигурност на ООН. С други думи, САЩ налагат своята визия за региона едностранно. Това, на свой ред, води до много негативни последици и поставя нови въпроси за бъдещето на региона.

Доктрината Обама

Икономическата криза, проблемите в Ирак и Афганистан и промененият баланс на силите в международните отношения са сред основните причини, довели до появата на доктрината Обама. Основната ѝ цел е да се намери алтернатива на агресивния подход в американската външна политика, наложен с доктрината Буш.

Обстановката, в която е обявена доктрината Обама, се характеризира с относителен упадък на САЩ – икономическа криза, загуба на доверие на международната сцена, увеличаващи се критики и разкрития за войната в Ирак, все по-засилваща се многополюсност в международната система и т.н. В този контекст президентът Обама трябва да преформулира приоритетите, да възвърне доверието на международната общност и да възстанови американските позиции. Доктрината Обама постулира, че САЩ трябва да виждат своята сигурност в рамките на общата сигурност и общото благоденствие на другите народи и страни. Доктрината се опитва да даде отговор на реалната ситуация, като демонстрира, че САЩ не се страхуват да използват своята военна мощ, но употребата ѝ трябва да бъде смекчена от практическите ограничения и от „доза самосъзнание”. Това е опит за промяна на подхода, използван от САЩ по времето на Буш. На преден план излиза желанието за сътрудничество, многостранен подход и взаимодействие. Доктрината Обама търси коалиции и избягване на използването на американските войски на терен. Подходът донякъде напомня на „виетнамизацията“ по времето на Никсън. САЩ дават подкрепата си за местни съюзници за постигане на конкретни цели, но не възнамеряват да ги постигат вместо тях. Пример за това е американската помощ за кюрдските сили в борбата им с Ислямска държава.

Това обаче не означава, че САЩ се отказват от възможността да използват подходящите според тях средства за постигане на своите цели. Вашингтон се ангажира в сътрудничеството, но запазва всичките си възможности за действие.

Ефектът на Доктрината Обама трудно може да бъде преценен, поради липсата на историческа дистанция. И все пак, каква е ситуацията в Близкия Изток днес? Сирия, Ирак, Йемен и Либия са в състояние на граждански войни, които драматично ще променят бъдещето им като нации и суверенни държави. В същото време тези конфликти представляват заплаха за останалите държави в региона. Войните в Ирак и Сирия доведоха до хаос, чийто последици още дълго време ще носят негативни ефекти в регионалени дори глобален план. Действията на Обама не успяват да подобрят ситуацията в региона.

Все пак се открояват няколко революционни събития, като резултат от политиката на американския президент. През 2015 САЩ предприеха действия за прекратяване на политиката на изолация на държави като Куба и Иран. Според Обама, „ангажираността“ (сътрудничеството), съчетана с изпълнението на основните стратегически нужди, може да обслужва американските интереси по отношение тези държави далеч по-добре, отколкото безкрайни санкции и изолацията им. Той добавя, че с огромната си мощ, Америка трябва да има самочувствието да поема някои пресметнати рискове, за да си отвори важни нови възможности. Доктрината Обама отхвърля превантивната война и икономическите санкции като средства, които могат генерално да променят враждебните режими (от друга страна обаче, именно администрацията на сегашния президент бе инициатор на налагането на санкциите срещу Русия през 2014). На преден план излизат по-меките средства като дипломация и икономическо сътрудничество, но не се отхвърля и възможността за по-твърд подход, ако е необходимо. Като цяло, войната в Сирия, кризата в Ирак, създаването на нови терористични групировки в Близкия Изток и непрекъснато променящият се баланс на силите са фактори, демонстриращи влошената обстановка в региона и безпомощността на САЩ да представят работещи решения.

Заключение

Независимо дали става въпрос за периода на студената война или след него външнополитическите доктрини на американските президенти имат своите общи черти. На първо място, те се стремят да гарантират американските интереси в региона, като търсят „подходящи“ съюзници. В различни периоди американските президенти подкрепят различни държави, но това винаги е подчинено на една продължителна стратегия за моделиране на Близкия Изток според визията на САЩ.

На второ място, почти всички доктрини имат идеологически измерения и представят американските действия като защита на демократичните ценности и идеали. Това, от своя страна, поражда критики за избирателно използване и прилагане на тези демократични стремежи, както и, че американската политика, всъщност преследва чисто прагматични цели и използва двойни стандарти. Въпреки това, този прагматизъм е подчинен на една продължителна и последователна стратегия за контролиране на региона.

На трето място, целите, стратегиите и интересите на САЩ в региона остават последователни и рядко се променят. Това, което е различно при отделните президентски доктрини са по-скоро средствата, с които се постигат тези цели. Изборът на врагове, които да оправдаят американска намеса, е важно условие, присъстващо в отделните доктрини. Оттук следва широк набор от използвани инструменти, разпростиращи се от „меката сила“ и „контролирания хаос” до пълномащабните военни действия.

 

Бележки:

 

*Преподавател в УНСС

{backbutton}

 

 

Поръчай онлайн бр.1 2025