Задачата да се даде еднозначен отговор на въпроса за ролята на Русия на световната геополитическа карта никога не е била лесна. Повечето от авторите, които се опитват да черпят аргументи от историческите факти или от властовите механизми, обичайни за повечето европейски (и не само) държави, за да очертаят тази роля или да формулират някаква геополитическа прогноза, най-често биват опровергавани от последвалите събития. Точно както се случва и в момента.
Само преди около година и половина в книгата си „Путиновата клептокрация”, американката Карен Дауиша (1) се опитва да анализира процесите в Русия от последните две десетилетия чрез аргументите за трансформация на скритата власт на специалните служби в явната политико-икономическа мощ на сегашния стопанин на Кремъл и неговото обкръжение. Но дали т. нар. „вертикала на властта” и приятелският обръч около Владимир Путин са достатъчно надежден фундамент, за да обяснят стабилната обществена подкрепа и политическия авторитет, с които се ползва най-овластеният в момента човек в Русия? Ако същността на протичащите трансформации в Русия след 31 декември 1999 (2) е замяната на компрометираните олигарси от Елциновата епоха, от типа на Борис Березовски, Владимир Гусински, Михаил Ходорковски или Роман Абрамович, с настоящите близки до Кремъл икономически влиятелни фигури като Игор Сечин, Алексей Милер, Владимир Якунин или братята Ротенберг, защо това не делегитимира властта, както стана през 90-те години на миналия век?
Очевидно съществуват по-дълбинни размествания със социално-икономически и геополитически характер, както в Русия, така и извън нея, които трудно се побират в калъпите на обичайните за западните политически аназатори схеми.
Характерът на обществената подкрепа за Владимир Путин
Когато разсъждава за последствията от завръщането на Путин на президентския пост в Русия през 2012, спомената по-горе Карен Дауиша прави опит да отговори на въпроса докъде ще се разпростре обществената подкрепа за него и обкръжението му. Отговорът й е, че през предишния период, в който тандемът Путин-Медведев контролираше най-важните политически лостове в Русия, попътният вятър в платната му се създава от високите цени на нефта на световните пазари, възходящия тренд в икономическия цикъл и благоприятната глобална търговска конюнктура. Това формира добри условия за нарастване на градската средна класа, разширяват се границите на личната свобода и инициатива, провеждат се успешни социални политики и като цяло жизненият стандарт на руснаците расте. След 2008 обаче, обръщането на икономическия тренд, сривът на рублата и провалът на някои от ключовите за Русия енергийни проекти може би ще генерира отдръпване от модела на политика, следван дотогава и ще предизвика обществена недоволство, като ерозира подкрепата лично за Путин. Едно от последствията например, може да е предсрочно прекратяване на президентския му мандат.
Между аргументите за подобна прогноза на американската авторка е разтварящата се ножица между бедни и богати - процес, който според нея е еднопосочен за Русия през последните 15 години. Дауиша твърди, че 35% от общото богатство в страната се притежава от 110 милиардера и, че супербогатите получават най-голяма защита от държавата. Всичко това се дължи и на пряката намеса на президента Путин. Затова не само тя, но и други американски и западноевропейски анализатори на ситуацията в Русия смятат, че на правителството ще се налага да засилва репресиите срещу противниците си и да ограничава гражданските свободи, а външната политика все по-определено ще се разглежда като механизъм за получаване на допълнителни политически дивиденти и за укрепване за режима.
Слабостта на всички подобни анализи е, че се опитват да прилагат готови шаблони на мислене и прогнози към ситуация, в която те не са неадекватни. Точно като опитите да се въдвори с оръжие и насилие демокрацията в Афганистан, Ирак, Либия или Сирия - страни, в които западните цивилизационни модели ще си останат чужди, дори ако упорството за тяхното присаждане трае десетилетия.
Малко след поредното избиране на Владимир Путин за президент на Русия през 2012 в свой доклад, озаглавен „Китай 2030”, Световната банка (3) отбелязва, че създаването на активна, добре образована и все по-устойчива на икономическите сътресения средна класа ще увеличава натиска и върху властта за повече възможности за участие в определянето на социалната и икономическата политика, тя ще става все по-взискателна към качеството и изпълнението на взетите от държавните органи решения и ще ускори демократизацията. Това би генерирало силна обществена реакция срещу различните форми на авторитаризъм и би подкопало устоите на традиционните властови механизма. Поради ред общи черти с Русия, мнозина наблюдатели се опитват да приложат подобни логически схеми и към руската средна класа. Но има една съществена разлика. Ако Китай в момента търпеливо и стъпка по стъпка изгражда основата на утрешната си роля на глобален лидер, Русия се опитва да слепи парчетата от предишното си величие и отново да стъпи върху тях. А това обяснява и защо, въпреки някои прилики, руската средна класа има друг социално-икономически и културен профил.
През пролетта на 2014 социолозите от Руската академия на науките огласяват изследване, озаглавено „Средната класа в съвременна Русия: десет години по-късно” (4). В него се констатира, че т. нар. средна класа в страната, чиято численост в периода 2000-2008, достига до 34% от населението и, след кризата от 2008-2009 се свива с десетина процента, но в следващите пет години отново нараства до около 42% от общото население на Русия. Това са около 60 млн. руски граждани - число, съпоставимо с цялото население на Франция например.
Разбира се, тези данни могат да бъдат оспорени, най-вече заради прилаганите критерии и използваните методики. В случая обаче, не числеността е най-важната, а характерът и структурата на тази социална група. В професионално отношение руската средна класа, в близо две трети от състава си, е заета в държавния сектор. Това са добре платени служители в органите на властта на централно и местно ниво, както и в държавните компании и предприятия. Те показват относително високо удовлетворение от своите професии и доходи, но по-важното е, че са ориентирани към нар. „съветски” ценности – лоялни са към властта, гласуват в подкрепа на статуквото, не желаят сериозни социални или политически промени и не са привърженици на високата социална мобилност, например чрез усъвършенстване на квалфикацията си или преминаване към частна дейност. Руската средна класа не отговаря на типичните за западните общества критерии за подобен социален слой както по източника на доходите си, така и по своя манталитет. Ако през 90-те години на миналия век руската средна класа е била относително малобройна и е намирала начин да натрупа състояние, възползвайки се от срива на държавата и прилагането на полукриминални (или направо криминални) прийоми за приватизация и присвояване на обществени ресурси, през новото хилядолетие числеността й бързо се увеличава. Но това става благодарение на онези, които печелят добре в условията на относително стабилна и предвидима, макар и с авторитарен уклон, държавна власт. Те не са склонни към революционни експерименти, гласуват предвидимо и така гарантират нужната на Путин обществена подкрепа.
Ето защо опитите за организиране на съпротива срещу Кремъл чрез неправителствените организации, финансирани от различни, ангажирани с „износ на демокрация” задгранични централи, на сегашния етап нямат шанс за успех. Това не означава, че руснаците безкритично възприемат разширяването на периметъра на централната власт за сметка на личните им свободи. Според споменатото изследване, едва половината от представителите на средната класа се определят като привърженици на „твърдата ръка” и на увеличаването на държавната намеса в обществения живот. Това не означава и че руснаците, определящи себе си като средна класа, се примиряват с настоящото ниво на образование, здравеопазване и достъп до културни развлечения. Но техните изисквания в никой случай не могат да се характеризират като радикални или пък свързани с непосредственото им участие във функционирането на властовите механизми в Русия.
Важен е и още един щрих. За руското общество, преживяло тоталния икономически, социален, военен и най-вече геополитически срив през 90-те години на миналия век, болезненият спомен за този период генерира солидна доза търпимост към някои недотам демократични практики на Кремъл. Залогът обаче е възраждането на Русия като ключов външнополитически фактор и компенсиране на унижението от превръщането на страната във второразреден играч върху глобалната шахматна дъска. Затова и опитите на САЩ и ЕС да използват икономическия "камшик" на всевъзможните санкции за да направят Русия послушна и лесно предвидима са слабо ефективни.
Погрешната визия на САЩ и ЕС за Русия
В книгата си „Системата на Руската федерация” (5) един от бившите съветници на Путин Глеб Павловски твърди, че онова, което все повече определя мисленето и поведението на руския елит, е доминирано от преживяването на разпада на СССР и катастрофалната загуба на глобално влияние от страна на Русия. Това, както и неадекватността на САЩ и ЕС в опитите им да дирижират случващото се на световната сцена, формират представата, че настоящите политически и военни козове на Русия й позволяват отново да се включи в голямата игра, при това със сериозни шансове за успех. Не само руският политически елит, но и много руснаци исторически и културно са програмирани към оцеляване в извънредни ситуации, те са приели, че кризите и бедствията са неизменен спътник в битието им и не са склонни да винят за тях недемократичните политически практики.
Колкото и парадоксално да изглежда това за западните анализатори, руснаците се чувстват най-уверени точно в ситуация на враждебно обкръжение, това ги сплотява и ги превръща в дълбоко мотивирана и целеустремена сила. Нито икономическите, нито социалните, нито дори военните несгоди имат потенциал да подкопаят това състояние, при условие че има ясно очертана и представена по разбираем и близък до световъзприемането на руските граждани цел. А целта, която настоящият руски политически елит поставя, е точно такава – връщането на значимостта на Русия не само в евроазиатския геополитически регион, но и в глобален мащаб.
Погрешният прочит от страна на американските политици и анализатори на събитията около разпадането на СССР и социалистическата система продължава да задава неверни стратегически цели на американската външна политика. И когато тези цели се оказват нереалистични по отношение на Русия, това провокира непремерени и на моменти хазартно опасни действия. Още от възклицанието „По волята на Господа, Америка победи” на Джордж Буш старши в еуфорията покрай падането на Берлинската стена, американските правителствени кръгове възприемат събитията през последните две десетилетия и половина като неоспоримо доказателство за собственото си икономическо, военно и политическо превъзходство. Това свръхсамочувствие води до представата, че американските ценности са безалтернативни, а измамното усещане, че правото винаги е на страната на по-силния ги тласка към все по-авантюристични действия, водещи до дестабилизацията на цели региони. Дали свободата по американски модел работи (6) и каква е цената й, за това не само страните от Близкия Изток, но и много бивши социалистически държави, включително Грузия, Украйна, а и Русия, имат свое мнение, различно от мнението на Вашингтон.
Повърхностните и схематизирани тълкувания на действителните причини за глобалната промяна преди две десетилетия и половина обаче, формират у американската администрация твърде опростена и силово мотивирана линия на намеса в редица държави, без зачитане на техните исторически, национални и културни традиции и стереотипи. По-опасното е, че въпреки многото доказателства за неконструктивността на подобна политика, тя продължава да се споделя от най-високопоставените представители и на Демократическата, и на Републиканската партия. Можем да я чуем от Бил Клинтън в неговите интерпретации на войните на ХХ век, които уж били научили американците, че ако са способни да постигат със сила своите цели, това им дава пълното право да защитават и налагат ценностите си, както и да оглавяват силите на свободата. През 2003 Джордж У. Буш, представяйки медийната постановка около събарянето на паметника на Саддам Хюсеин за спонтанна реакция на иракчаните в подкрепа на американското нахлуване в страната им, сравнява това действие с падането на Берлинската стена и го нарича един от най-великите моменти в историята на свободата. А през 2008 в Берлин, буквално седмици след разразяването на световната финансова криза, Барак Обама отново заявява, че историята потвърждава действителното предназначение на САЩ, които трябва още веднъж да променят света. Проблемът е, че подобна месианска визия в един все по-сложен и опасно дестабилизиран свят може лесно да предизвика конфликт с непредвидими последици.
Европейският съюз също не разчита адекватно процесите, протичащи в Русия през последното десетилетие и половина, въпреки по-нюансираната и по-реалистична оценка на събитията, довели до настоящото геополитическо противостояние. Като цяло, европейските държави гледат по-трезво на аргумента на силата в отношенията си с Русия и то не само поради териториалната си близост до една могъща ядрена държава, в евентуален въоръжен конфликт с която Европа няма никакви шансове да се окаже победител. Страните от Стария континент са по-близо до истината, когато възприемат позицията, че точно политиката на сближаване, създала възможност за по-лесни пътувания и сравняване на предимствата и недостатъците на двете системи, са формирали онази критична маса от обществени настроения, предизвикала вътрешната експлозия на съветския блок. Усещането, че общото пространство и споделянето на човешките, икономическите и културните ресурси на континента е по-верния път за избягването на нова катастрофа като тези на Първата и Втората световни войни и, че тази стратегия се е оказала печеливша досега, създава у европейските лидери прекалено конформистки нагласи. От една страна това ги прави нерешителни и податливи на натиск от страна на Вашингтон и в крайна сметка им отрежда ролята на второстепенни външнополитически играчи, предизвикващи снизхождение, граничещо с презрение. Нещо, което високопоставените чиновници в Държавния департамент от рода на Виктория Нюланд, дори не смятат за нужно да крият.
От друга страна, прекаленото фокусиране върху политиките на интеграция и избягване на конфликтите, както и сляпото придържане към иначе важни за западния свят ценности като свободата на придвижване, равноправието, религиозната търпимост и др. водят до неспособност да се изработят адекватни политики и да се предприемат навременни действия срещу някои сериозни заплахи от типа на мигрантския натиск в момента. Това може би е една от причините за неумението да се анализират по-дълбоките причини за действията на Русия и до безкритичното приемане на изработените по кройката и вкуса на Белия дом икономически санкции срещу нея.
С оглед на казаното по-горе обаче, точно икономическите санкции срещу Русия ще се окажат контрапродуктивни. Тези санкции само потвърждават позицията на Москва, че зад реториката на сближаването и загрижеността за демократичните процеси политиците от обединена Европа преследват други цели и планове. Те сериозно се разминават с принципите на добросъседството и уважението към правото на суверенните държави сами да определят политическите и икономическите си приоритети.
Ако се сравнят политическите, икономическите и военните сценарии, прилагани през последните две десетилетия от т. нар. „свободен свят” към нарочените за недемократични държави, особено в Близкия Изток, изводите на руския политически елит изглеждат доста логични. А те са, че икономическите санкции, оправдавани формално с войната в Украйна и присъединяването на Кримския полуостров, в действителност имат за основна цел да предизвикат смяна на системата на управление в Русия. И тъй като в случая откритите военни действия са неприложими, на подобни санкции се възлага ролята на катализатор за евентуален икономически срив на страната и засилване на гражданското недоволство.
Сирийският геополитически гамбит
Военната намеса на Русия в Сирия е първото подобно действие, което Москва предприема след рухването на Берлинската стена, спрямо страна извън постсъветското пространство. Широко тиражираните версии и обяснения на тези действия от официален Вашингтон и от неговите съмишленици в някои страни от ЕС, начело с Великобритания, че това са опити за отклоняване вниманието на руснаците от вътрешните икономически проблеми в резултат на наложените от западните правителства санкции, са меко казано повърхностни. За да се разбере логиката на поведение на руското правителство след 30 септември 2015, когато Държавната дума гласува правомощия на президента Путин да използва руски въоръжени сили зад граница, е добре да се имат предвид няколко неща.
Първото е, че в резултат от пренареждането на световната геополитическа карта през последните две десетилетия и половина и въпреки цялата демократична реторика на официален Вашингтон и неговите съюзници от Европа, за руснаците е все по-несъмнено, че целта е зачертаване на страната им като глобален политически и военен фактор. Най-силното доказателство в подкрепа на подобен извод е разширяването на НАТО и постепенното му придвижване до самите граници на Русия, процес, който през последните две десетилетия протича планомерно и е с явна антируска насоченост.
Второто е, че за Русия възприемането на някои от западните ценности и лозунги като тези за свободния пазар, политическия плурализъм, личната инициатива или приватизацията на публичната собственост са свързани с болезнения срив на икономиката и благосъстоянието от последното десетилетие на ХХ век. Само за четири – пет години (чежду 1990 и 1995) руският БВП се свива наполовина, настъпва пълен разпад на социалните услуги и здравопазването, а делът на бедните от 1,5% от цялото население края на 80-те години, достига до 40%. Качеството на живот на руснаците, както и средната му продължителност буквално се сриват. В края на миналия век (по данни от 1999) тя е 72, 4 години за жените и едва 59,8 години за мъжете, а детската смъртност достига нива, немислими само десетилетие по-рано. През този период рязко скача употребата на алкохол и наркотици, а корупцията, беззаконието, насилието и организираната престъпност се превръщат в почти некотролируемо явление. Логично се налага изводът, че мантрата „демократизация” в тази си форма и скорост носи много повече негативни обществени промени, отколкото предимства за Русия.
Третото и най-болезненото за самочувствието на руснаците, е унижението. За Москва, грубото погазване на международното право от страна на САЩ и техните западни съюзници през последните две десетиелтия, демонстрацията на сила и безпардонност на Балканите, в Афганистан, в Ирак, а и в други страни от Близкия Изток без почти никаква сериозна реакция от уж будните им граждански структури, а и на международно ниво, е поредното доказателство за политическото лицемерие на Запада. В същото време всеки опит Русия да защити своите национални интереси в Чечения, Грузия или Украйна стават повод за вълна от възмущение и масови медийни кампания за очерняне на руската политика и тези, които я олицетворяват.
За настоящите високопоставени руски политици, начело с президента Путин, всички тези елементи формират една катастрофична картина, която ако не бъде бързо и основно пренарисувана, вещае необратим крах за Русия. Най-важният извод за руснаците към момента е, че не може да се вярва на договореното със САЩ и Европейския съюз, нито на обещанията за бъдещи взаимноизгодни икономически или военно-политически отношения. Всъщност, това едва ли може да бъде окачествено като безпочвена параноя. Ето какво признава в своя статия бившият американски заместник-министър на финансите от администрацията на Роналд Рейгън, Пол Крейг Робъртс: „За да неутрализира Русия, Вашингтон наруши договора между Рейгън и Горбачов, разшири НАТО на бившите територии на Съветската империя и сега има намерение да привлече бившите части на самата Русия – Грузия и Украйна, в пакта. Вашингтон излезе от договора, който забраняваше противоракетната отбрана и разположи противоракетни бази на руската граница. САЩ промениха ядрената си доктрина за да могат да си позволят да нанесат първия ядрен удар. Всичко това е насочено към сдържането и унижаването на достойнството на Русия, намаляващи способността й да противостои на Вашингтон” (7). В резултат на тези действия, съмнението във всичко, което правят или се опитват да предложат на Русия западните правителства, е вече траен и определящ фактор в поведението на Москва и по всяка вероятност ще доминира за дълъг период.
В момента Русия отчаяно се нуждае от реабилитацията си като ключов геополитически фактор. Затова ще се опитва, от една страна, да разширява своята сфера на влияние, и то не само в региона, който възприема като първостепенен за националната си сигурност, а от друга страна, ще се държи все повече като опонент на западната външна политика, независимо че Путин за момента предпочита да нарича САЩ и ЕС „нашите партньори”.
Доминираният от Русия Евразийски съюз
По думите на Томас Греъм (8), в исторически план Русия винаги се е възприемала като заплашена от чужда инвазия поради географското положение и еднообразния си равнинен релеф, позволяващи на външните нашественици да се придвижват с лекота. Ето защо е възприела стратегията да разширява своята зона за сигурност колкото се може по-далеч от ядрото. С времето руската зона за сигурност се установява върху един широк периметър в Северна и Централна Евразия, който най-общо се описва днес като "постсъветско пространство". Досегашният опит на Русия я мотивира да разглежда държавите от тази зона не като суверенни или зависими от Кремъл, а като доминирани или от Русия, или от евентуален неин съперник. Това определя и степента й на търпимост към действията на фактори, които тя счита за неприемливи или направо за враждебни, особено ако те правят опити да поставят държавите от тази зона за сигурност под свой контрол. Затова намесата й в Сирия изглежда логична и задължителна от гледна точна на опазването на руската национална сигурност. Не по-малко сигурно е и, че Москва няма да приеме замяната на сирийския президент Башар ал-Асад с друга фигура, демонстрираща склонност да бъде послушна или лесно минипулируема от геополитическите съперници на Русия – САЩ и ЕС.
Още по-неприемливо пък е създаването на зона, в която тероризмът в различните му разновидности би могъл не само да се самовъзпроизвежда, но и да дестабилизира както Близкия Изток, така и да заплашва доста по-отдалечени региони, включително самата Русия и много от европейските страни.
Не може да се отрече, че през последните две години събитията в близост до руските граници се случват с активното участие на Кремъл и до голяма степен се дирижират от руския президент. Особено важна е ролята на Путин в т. нар. ядрена сделка с Иран. В интервюто си за „Ню Йорк Таймс” от 14 юли 2015 (9) американският президент Барак Обама сам посочва това, като дори изразява учудването си, че на фона на разногласията между САЩ и Русия по повод на събитията в Украйна, руската страна е успяла да разграничи тези две области. Този пробив е важна стъпка по пътя към руския реванш в геополитически план, защото успешните в крайна сметка преговори между Иран, от една страна, и САЩ, Русия, Великобритания, Китай, Франция и Германия, от друга, продължават дълги години без определен напредък. И едва ли продължилите 18 дни без прекъсване Виенски преговори през юни и юли, 2015 биха имали шанс без ролята на Москва.
Русия играе ключова роля и за предотвратяване на поредната американска военна авантюра в Близкия Изток. През първите месеци на 2014, използвайки изпитаната в Ирак десетина години по-рано медийна кампания с недоказани твърдения за използване на средства за масово поразяване, Вашингтон е буквално на часове от нанасяне на масиран въздушен удар срещу Сирия. През март, 2014, с активната намеса на Путин, който убеждава Башар ал-Асад да предостави запасите си от химическо оръжие под международен контрол и да се включи в Конвенцията за забрана на химическите оръжия, поредната война в Близкия Изток е избягната буквално на косъм. В известен смисъл може да се твърди, че намесата на Русия в Сирийския конфликт с военни средства срещу Ислямска държава е продължение на тази проактивна роля на Кремъл в региона.
Участието на Русия в сирийския конфликт на страната на властта в Дамаск е важен ход към връщането на геополитическата инициатива на Москва. Но тя не бива да се разглежда единствено в регионалния си аспект. Възможно е Сирия да се окаже само авансцената на далеч по-сериозен конфликт, едно от знаковите доказателства за което е инцидентът със сваления от турски изтребител руски бомбардировач СУ-24 на 24 ноември 2015.
След първоначалните взаимни упреци и обвинения между Москва и Анкара за това кой трябва да понесе отговорността за взривената руска бойна машина, за разстреляния във въздуха пилот и за загиналия по време на спасителната операция руски десантчик все по-определено се налагат изводите, че е малко вероятно инцидентът да е случаен. Оповестените факти постепенно оформят една картина, изглеждаща далеч по-опасна, отколкото първоначално изглежда. Близо месец след инцидента турският вицепремиер Нуман Куртулмус разкрива пред турските медии, че правителството му е притежавало точна информация за всички руски бойни полети в Сирия. Тази информация е била своевременно предоставена на Анкара от Централното командване на САЩ, което навежда на мисълта, че е почти изключено инцидентът да е случаен. Той по-скоро изглежда като планирана провокация и тест за това докъде е готова да стигне Москва в решимостта си да провежда собствени военни операции в пространство, върху което имат оперативни претенции САЩ, а и някои други страни от НАТО.
В подкрепа на извода, че свалянето на руския бомбардировач не е солова инициатива на Реджеб Тайип Ердоган, а му е подшушната от по-високо място, е и нетипичното за подобни ситуации скриване зад паравана на НАТО, вместо прекия контакт с ответната страна за изясняване на обстоятелствата. По-симптоматично обаче е друго. Т. нар. "инцидент" се оказва точният повод за Североатлантическият пакт да започне да трупа военни сили около сирийския конфликтен район под предлог, че предприема „подсигурителни мерки” за осуетяване на други подобни случаи в бъдеще и за успокояване на „силно нестабилната” ситуация около Сирия и Ирак.
В заключение може да се каже, че Русия в момента има добри шансове да отиграе силно геополитическите карти, които държи. Проблемът е, че както твърди и Пол Крейг Робъртс във вече споменатата статия, във Вашингтон има достатъчно неадекватно мислещи чиновници, за които дестабилизацията на Русия се е превърнала в мисия на живота им. Един от тези чиновници е например вече споменатата Виктория Нюланд, помощник-държавният секретар на САЩ, която освен с нецензурния си език по адрес на Европейския съюз е известна и с убежденията си на ястреб, готов да провокира ядрен сблъсък в името на собствената си фикс-идея. „Знаят ли президентът Обама и Конгресът на САЩ - пише Пол Робъртс - че има такъв помощник на държавния секретар, който сега провокира Армагедон? Безгрижните американци не обръщат никакво внимание и си нямат понятие, че неоконсервативните идеолози тласкат света към разрушение.”
Бележки:
1. Виж Karen Dawisha, Putin`s Kleptocracy (Who Owns Russia?), Simon & Schuster, 2014.
2. На 31 декември 1999, в неочаквано за руските граждани телевизионно обръщение, Елцин обявява, че се оттегля от президентския пост на Руската федерация и посочва Владимир Путин за свой приемник до провеждането на избори за нов президент през март 2000. В речта си Елцин заявява "Моля за прошка за това, че не успях да осъществя мечтите на хората, които вярваха, че ще успеем с един скок да преминем от сивия тоталитаризъм в светлото, богато и цивилизовано бъдеще”. Цялата реч може да се види на адрес: http://news.bbc.co.uk/2/hi/world/monitoring/584845.stm.
3. Докладът може да се намери на адрес http://www.worldbank.org/content/dam/Worldbank/document/China-2030-complete.pdf.
4. Пълният текст на доклада може да се види на адрес http://www.isras.ru/files/File/Doklad/Analit_doc_Sredny_klass/full.pdf
5. Книгата е достъпна на адрес http://fictionbook.ru/static/trials/06/65/79/06657919.a4.pdf .
6. Фразата „Ние знаем, че това работи. Свободата работи” се приписва пак на Джордж Буш-старши.
7. Цялата статия със заглавие „Русия под атака”може да се прочете на личния сайт на Пол Крейг Робъртс на адрес: www.paulcraigroberts.org, посетен на 08. 04. 2015.
8. Thomas Graham, Europe’s problem is with Russia, not Putin, Financial Times, Monday, June 1, 2015.
9. Интервюто, което Томас Фрийдман провежда с американския президент Барак Обама, може да се види на адрес http://nyti.ms/1GkIYho.
* Институт за изследване на обществата и знанието към БАН
{backbutton}
