13
Пон, Юли
30 New Articles

Песимизмът на разума и оптимизмът на волята: бъдещето на арабския свят

брой 1 2016
Typography

Продължаващата дълбока политическа трансформация в арабския свят предполага значителната поливариантност на дългосрочното развитие на региона. Така, част от лансираните в момента сценарии прогнозират тоталната архаизация на Близкия Изток, и изчезването му като самостоятелен субект в рамките на глобалната политическа система. Други, напротив, обещават бързата реинтеграция на региона, включително под религиозно-политически флаг, както и по-нататъшната му социално-икономическа модернизация и, съответно, нарастването на неговата тежест в световната политика.

Предвид това разминаване в прогнозите, вероятно има смисъл да концентрираме вниманието си върху два определящи параметри на развитието - на първо място, върху социално-икономическите тенденции, а на второ - върху перспективите за преодоляването на сегашната конфликтност и сценариите за постконфликна еволюция.

Безмислено е да се опитваме да проектираме с достатъчна степен на достоверност бъдещето на Близкия Изток в рамките на следващите сто години например, затова нека разгледаме два много по-близки прогностични хоризонта.

Първият е в рамкита на следващите пет-десет години, т.е. до 2020-2025. Нека предположим, че съвсем скоро ще имаме ясни победители и победени във водещите се в региона граждански войни. Да предположим също, че още утре, или най-много след една година, раздиращите Близкия Изток конфликти ще се окажат ако не разрешени, поне замразени.

При подобно развитие на държавите от региона ще са необходими не повече от пет години за да определят основните параметри на новата конфигурация в него. Ако пък през следващите години не бъде постигнато нормализиране на ситуацията в Сирия и Ирак и не бъдат положени достатъчно сериозни усилия за прекратяване на насилието и укрепване на държавността в Либия, или пък не бъде възобновен вътрешнонационалният диалог в Йемен, т.е. ако всичко си остане така, както е в момента, и войните в тези страни окончателно придобият характера на продължителни конфликти, завършването на регионалната трансформация ще проточи като минимум поне още десетина години.

Накрая, ако сегашните конфликти се разпространят и в държави, които днес все още не са засегнати от тях, включително в демонстриращите относителна устойчивост към сътресенията монархии от Персийския залив, Йордания, Алжир и стабилизиралият се (поне на пръв поглед) след двете последователни "революции" Египет, регионалната турбулентност със сигурност ще се проточи още повече.

Системата, която ще се формира към края на този период, т.е. приблизително около 2030, вероятно ще може да просъществува поне няколко десетилетия (30-50 години), докато Близкият Изток отново не стане сцена на сътресения, с чиито последици обаче ще трябва да се справят вече новите поколения. Което означава, че вторият възможен хоризонт за прогнозиране на събитията в региона е около 2050. Независимо от това, че една толкова отдалечена перспектива няма как да не изглежда повече или по-малко размита, за някои неща все пак можем да говорим с достатъчна доза увереност.

Социално-икономическите детерминанти

След няколко десетилетия държавите-износители на петрол ще загубят предимствата, с които се ползват в момента на глобалния енергиен пазар. Петролният им добив вече премина своя връх и, съответно, ще им се наложи или да развиват алтернативните енергийни източници (най-вече слънчевата енергетика), или радикално да трансформират икономиката си, като я диверсифицират, отказвайки се от енергийната и доминанта. По този път вече вървят малките държави от Персийския залив като Бахрейн например. Доколко обаче и другите са готови да тръгнат по него остава голям въпрос.

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Бюджетът на Саудитска Арабия в % от нейния БВП

Ако тези страни не успеят да се адаптират към новите условия, ги очакват много сериозни изпитания: икономическа деградация, ръст на конфликтите, архаизация на и без това достатъчно традиционните социуми и тяхната политическа радикализация. Разбира, най-голям риск в това отношение съществува за Саудитска Арабия, която впрочем, може да се сблъска с този проблем и по-рано. Кралството и в момента е в състояние да изпълнява социалните си ангажименти само при сравнително високи цени на петрола. Характерно е, че за първи път от много години насам страната влиза в 2016 с бюджетен дефицит (1). Ако през следващите години политическият елит, институциите и обществото демонстрират сравнителна устойчивост към вътрешните и външни предизвикателства, а управляващият елит съумее да продължи модернизацията, включително в социалната и политическата сфери, Кралството вероятно ще успее успешно да се трансформира и да усвои нова ниша в рамките на световната икономическа и политическа система.

Пред реализацията на този оптимистичен сценарий обаче, има две очевидни препятствия. Запазващата се архаичност на политическите институции в условията на социална модернизация води до увеличаване на закостенялостта и тромавостта на системата и намалява способността и да реагира на вътрешните предизвикателства. Липсата на съвременни граждански институции води до отчуждаването на обществото от властта. Съвкупността от тези два фактора лишава елита от мотивация за промени, тъй като вижда в тях предимно източник на заплахи, а не възможност за укрепване на системата.

За държавите от Северна Африка и, най-вече, от Магреб, от ключово значение ще бъде динамиката на отношенията им с Европа. При благоприятно развитие на събитията можем да прогнозираме укрепване на тяхното социално-икономическо взаимодействие и дори частичната им икономическа интеграция. При неблагоприятния вариант (включително при изостряне на кризата в ЕС) обаче, социално-икономическото развитие на Магреб рискува да бъде отхвърлено назад, което ще провокира ръст на социалното напрежение, а възможно и политическа деградация (2).

Във все по-остър ресурсен проблем на региона ще се превръща дефицитът на вода, който и в момента генерира конфликтност на всички равнища - от локално до междудържавно. С определени ресурси за компенсиране на този дефицит разполагат държавите от Северна Африка (за сметка на използването на подземни води), както и някои други страни. Доколко реално ще се окаже използването на тези запаси при дългосрочно запазване на политическата нестабилност в региона, остава неясно. Ако не бъде намерено решение на водния проблем, можем да прогнозираме нарастване на конфликтността, най-малкото в египетско-суданските, сирийско-израелските, сирийско-турските, саудитско-йеменските, саудитско-йорданските и палестинско-йорданско-израелските отношения.

Що се отнася до социалната сфера, можем с увереност да твърдим, че след 40 години арабският свят ще се сблъска с нова демографска криза. Онези, които днес са на 25, ще достигнат пенсионна възраст. Именно това поколение в момента олицетворява т.нар. "младежка лавина", чиито проблеми на трудовия пазар бяха сред причините за "арабската пролет" в Тунис, Египет и други страни. Тоест, към онзи момент силно ще нарасне икономическото бреме върху икономически активното население в региона, което може да провокира още по-голямо социално напрежение.

Друг фактор, пряко влияещ върху социалното развитие в региона, е системата на половите и сексуални отношения. Ако се запази сегашната тенденция към архаизация на социалната сфера, включително на специфичните (и несвойствени преди за повечето арабски общества) представи за социалната роля на жената и отношенията между половете, които до голяма степен се определят от парадигмата на салафитския дискурс, фрустрацията на арабската младеж в това отношение ще се задълбочи. Невъзможността да водят нормален сексуален живот преди сключването на брак и паралелното повишаване на брачната възраст, наред със задълбочаващото се сепариране на половете, ще се превърнат в генератор както на социално напрежение, така и на повишена обществена агресия.

 

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Религии и религиозни течения в Близкия Изток

Накрая, следва да споменем за възможната трансформация на социалната роля на религията, която оказва съществено влияние в региона днес, а най-вероятно ще го запази и в бъдеще. Ако в арабските държави не бъде формулирана нова и привлекателна за масите идеология (което, както изглежда, няма да се случи и то не по регионални, а по глобални причини, свързани с ограничаване ролята на идеологиите в съвременния свят въобще), религиозният дискурс и конфесионалните идентичности ще запазят ролята си на основен източник на вдъхновение и генератор на смисли за интелектуалните елити. При това вероятно ще се задълбочи диференциацията в интерпретацията на религиозните текстове. Като цяло, религиозната трансформация ще зависи от социалната трансформация.

В страните, които са по-напред от останалите по пътя на модернизацията, "вратите на иджтихада" (т.е. правото на свободно тълкуване на свещените текстове на исляма) ще се отварят все по-широко, което може да доведе до индивидуализация на религията и, частично, дори до нейната "приватизация".

Така, при благоприятно развитие на събитията, Тунис например, ще може да развива националната си традиция на умерен ислям, чиито основи са поставени от религиозната школа Садикия още през ХІХ век.

На свой ред, Египет - ако съумее да разреши многобройните си икономически проблеми, а тенденцията към модернизация се усили, би могъл да се обърне към наследството на Мохамед Абдо и други религиозни реформатори от началото на ХХ век.

Конфесионалната еволюция на Мароко пък, вероятно ще бъде свързана с развитието на суфиските школи, противопоставящи се на архаизма на салафитите. Впрочем, тук е възможен и съвършено противоположния вариант, а именно противопоставянето между "съвременния" салафизъм (в духа на реформаторите от началото на ХХ век) на "архаичния" салафизъм.

Без оглед на конкретните и традиционно зависещи от местната специфика варианти на развитие, във всички устойчиво модернизиращи се арабски общества религията може да заеме примерно същото място, както и в англосаксонските държави. В резултат от това самите тези общества ще могат да се измъкнат от "капаните на ислямския разум", описани от алжирския теолог Мохамед Аркун, и да се обърнат към традициите на ислямския индивидуализъм.

Така разбирана обаче, религията престава да бъде основа на общите ценности, което заплашва обществото с атомизация и появата на множество разделителни линии.

В същото време, в държавите, на които предстои да изминат сложния път на постконфликтното възстановяване, ролята на конфесионалната идентичност ще си остане много голяма, а религията може да се превърна в основа за възраждането на държавността и системата на социалните отношения. За тези държава е по-висока вероятността за развитие на салафитския ислям, който е социоцентричен и може ефективно да консолидира и мобилизира обществото, като не просто придава божествен смисъл на земното човешко битие, но и превръща този смисъл във висша социална ценност. Макар че в началния етап на постконфликтното възстановяване на обществото подобни интерпретации на религията със сигурност ще се окажат много търсени, постепенно ще се очертае и ролята им на спирачка на социалното развитие.

При това за целия регион ще се запази тенденция към конфесионална хомогенизация на обществото и изтласкването на конфесионалните малцинства, влияние за което впрочем ще оказват не събитията от 2050, а спецификата на текущите конфликти.

Динамиката на конфликтността и диференциацията между държавите

Динамиката на развитие на различните държави от Близкия Изток ще бъде още един фактор, определящ характера на развитие на региона, като цяло. Разбира се, при всяко развитие на събитията в арабските държави ще се запазят множеството възли на социално-икономически, политически, религиозни и други противоречия, както и дисбалансът в развитието им, които обуславят и силната уязвимост на региона пред лицето на вътрешните и външни предизвикателства. Наличието им позволява да постулираме голямата вероятност за възникване на социални и политически кризи, както и на конфликти с различна интензивност в повечето държави от региона, включително стабилните в момента Алжир, Египет, Саудитска Арабия и др. Но, ако прогнозирането на зараждането на нови конфликти изглежда безмислено, динамиката на развитие на вече течащите - либийския, сирийския, йеменския и другите по-малко интензивни - очевидно ще повлияе и върху картата на региона, и върху характера на развитието му за години напред.

Всеки от конфликтите може да се развие по три основни сценария. Позитивният сценарий предполага възстановяването на държавността и управленските институции.

Умерено-негативният сценарий предвижда фактическото раздробяване на държавите, включително чрез формалната им (кон)федерализация, която в резултат от слабостта или дисфункционалността на институциите ще доведе на практика до загуба на контрола на центъра върху периферията, постепенното формиране в периферията на алтернативнивни властови центрове и до сецесия. При подобно развитие на събитията, Либия може да се разпадне на две или три държави (по-скоро на две), Йемен - на две държави, а Сирия - минимум на три, макат че експертите допускат и много по-голям брой. Отделни части от разпадналите се държави могат да станат част от съществуващите в момента: Киренайка например може да се присъеди към Египет, а сирийски Кюрдистан да се обедини с иракския и т.н.

В резултат от раздробяването ще възникнат слаби и дори нежизнеспособни държавни образувания, лишени от икономически ресурси за развитие. Дефицитът на ресурси и слабостта на институциите ще доведат до изостряне на борбата вътре в елитите, нов ръст на конфликтността и, възможно, до по-нататъшно раздробяване.

Накрая, третият, още по-негативен сценарий предполага дълготрайното запазване на конфликтността, пълна деградация на институциите на държавната власт и задълбочаваща се архаизация на обществата.

Последните два сценария, правят много вероятно разпространението на конфликтите и на територията на съседните държави: Йордания, Ливан, Турция и Саудитска Арабия в сирийско-иракската зона; Тунис и Алжир - в зоната на Магреб. Впрочем, по отношение на Магреб подобно развитие е по-малко вероятно по чисто географски причини: обширните и слабонаселени територии на Северна Африка намаляват концентрацията на заплахите.

Но дори и при най-позитивно развитие на събитията пълното икономическо възстановяване на обхванатите от конфликти държави очевидно ще отнеме не година или две, а в най-добрия случай десет-двайсет години. В по-отдалечена перспектива все едно ще се сблъскаме с архаизирани общества, които на практика ще трябва наново да изграждат икономическите и политическите си структури.

В случай че се реализира позитивният, или поне не най-негативният сценарий, можем да очакваме усилване на икономическата, социалната и политическата диференциация между държавите от региона. В страните, имали късмета да не бъдат пряко въвлечени в конфликти или успели да се измъкнат от тях сравнително бързо и безболезнено, ще продължи развитието на държавните институции и гражданското общество, ще продължи и ще се задълбочи социалната модернизация. В момента най-вероятните кандидати да тръгнат по този път са Мароко, Тунис и Египет. Към тях можем да добавим Алжир и малките държави от Залива и най-вече Бахрейн и ОАЕ, а вероятно и Кувейт. Разбира се, във всяка от тези страни, процесът ще има своята специфика.

Държавите от Магреб най-вероятно ще продължат да заимстват модернизационния опит на Европа, макар че ще съхранят специфичните си черти. Засега най-далеч по пътя на модернизацията е стигнал Тунис, където вече има гражданско общество и реално функциониращи демократични институции, а традиционните елементи както в системата на политическите отношения, така и в икономиката, и в социалната структура, се проявяват по-слабо, отколкото в другите държави. Въпреки сегашната нестабилност на вътрешнополитическата ситуация в страната, автентичността и дълбоко вкоренените демократични институции дават на Тунис нелоши шансове за успешно развитие при благоприятна за това регионална ситуация и намаляване на външните заплахи.

Ако в близко бъдеще Алжир стартира реални реформи, страната ще може да повтори туниския път към модернизацията, чиято реализация тук, както и в Египет, ще се усложнява от проблемите на социално-икономическото развитие: високият дял неграмотно население, голямата бедност, силните традиционни социални институции и т.н. Предвид известната прилика между политическите системи на Египет и Алжир (важната роля на армията и специалните служби, силната централизация на властта и т.н.), двете държави ще си останат президентски републики, като консервативният елемент в тях ще е по-ясно изразен, отколкото в Тунис.

Накрая, в Мароко вероятно ще продължи процесът на делегиране на пълномощия от монарха към парламента и правителството и в резултат традиционните елементи на династическата власт ще се превърнат по-скоро в декори на политическата система. Правовите норми в страната продължават да се доближават до европейските стандарти, което обаче може в определен момент да доведе до нарастване на вътрешните противоречия. Постепенната европеизация на политическата система и развитието на социалната сфера ще доведат и до модернизацията на обществото. Следствие от това ще бъдат, на първо място, постепенната десакрализация на монархията и намаляване авторитета на кралската династия, а на второ - усилващите се претенции на обществото за по-сериозно участие в политиката. В същото време, щом модернизацията застраши интересите на монархията, последната, която не е склонна да се откаже от своите икономически и други интереси, ще бъде принудена да се защити, обръщайки се към традиционните основи на властта. Всичко това може в бъдеще да доведе до сериозно нарастване на конфликтността.

В малките държави от Залива процесът ще се развие малко по-различно - както заради слабостта на европейското влияние, така и заради изначално по-ниското равнище на социалната и политическата им модернизация. Разбира се, получилите европейско образование млади представители на местните елити, които вече започват да идват на власт в тези страни, могат да станат фактор за прогрес. Възползвайки се от все още съществуващите икономически предимства те могат да ускорят модернизационните процеси, полагайки усилия за укрепване на държавните институции и (което изглежда по-малко вероятно) за развитието на институциите на гражданското общество. В този случай, в рамките на следващите 40 години, т.е. до 2056, тези държави ще продължат да бъдат монархии, но ролята на законодателната власт и гражданското общество ще стане по-голяма. В същото време, и традиционните елементи на управлението, и традиционните ценности ще се усещат в тези страни по-силно, отколкото в Мароко например.

Въэпреки че в отделни арабски държави могат да бъдат реализирани различни сценарии - от позитивни до крайно негативни, запазването на известно регионално единство прави невъзможна пълната изолация на едни страни или субрегиони от други. Съответно, няма как да прогнозираме възможността за реализацията на едни или други сценарии, в чистия им вид.

Регионалната перспектива

Обликът на региона до голяма степен ще се определя е от протичащите в него интеграционни процеси. В момента тук има три потенциални огнища на субрегионална интеграция: Персийският залив, Леванта (с Ирак) и Магреб.

В първото интеграционните процеси в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) вече са стигнали по-далеч, отколкото където и да било другаде в Близкия Изток. При благоприятно развитие на събитията в страните от ССАДПЗ тази тенденция ще се запази. Но, дори и в отдалечена перспектива процесът едва ли ще доведе до изграждането на силни наднационални политически институции. Основното внимание по-скоро ще се отделя на икономическото, военното и, вероятно, правното сътрудничеството между държавите. Страхът да не загубят политическия си суверенитет още дълго ще определя подхода им към интеграционните процеси.

Ако бъде стартиран, интеграционният процес в Леванта и Ирак ще протича в изключително сложните условия на посткризисното развитие на субрегиона и частичната загуба от страните в него на самостоятелността си на световната сцена. Макар че тук икономическата интеграция изглежда слабоперспективна, някакви форми на политическа интеграция (например посредством създаването на голяма субрегионална конфедерация) могат да имат място, именно с цел ограничаване на конфликтността и решаване на проблемите, породени от преформатирането на картата на региона. Ако на глобално равнише продължи кризата на националните държави и се запази тенденцията за замяната им с някакви други регионални политически образувания, реализацията в Леванта на идеите на демократичния конфедерализъм могат да се окажат обещаващи.

Накрая, в Магреб, интеграцията по оста Изток-Запад не изглежда перспективна. Политическите системи на държавите от региона са, едновременно, и разнообразни, и (като цяло, с изключение на Либия) самодостатъчни, а икономиките им са слабо обвързани една с друга. Затова е по-вероятно развитието на някакви форми на предимно икономическа интеграция в рамките на Средиземноморието, по оста Север-Юг. Както изглежда, Магреб и в по-отдалечена перспектива ше продължи да бъде зависим от извънрегионални силови центрове. Частичното размиване на суверенитета, естествено, ще бъде свързано с интеграционните процеси, по-дълбоката интеграция на арабските държави в глобалната икономическа система и другите аспекти на глобализацията. Друг източник на зависимост ще стане нуждата на държавите, преживели дълбоки сътресения и конфликти, от значителна икономическа помощ, което, на свой ред, ще им наложи да поемат определи ангажименти пред своите донори.

Всичко това очертава ако не мрачна, то доста тревожна картина на бъдещето, изпълнено с конфликти, социално-икономически заплахи и политически неуредици. Преодоляването на бъдещите предизвикателства ще изисква от арабския свят най-вече способност да възприеме натрупания до момента световен опит в сферата на модернизацията и развитието на държавността. В това отношение, определен ресурс могат да се окажат мощните арабски общности, живеещи в момента на Запад, които бързо се модернизират, но запазват историко-културната и конфесионалната си идентичност. В случай, че сред тях са наложи идеята за връщането им в родината, в резултат от тържеството на консерватизма и усилване на тенденцията към изолационизъм в западните държави, тези арабски репатрианти могат в бъдеще да се превърнат в автентичен фактор за прогреса, съумявайки едновременно да съдействат и за ускореното развитие на арабския свят, и за неговата социално-политическа хармонизация.

 

Бележки

1. Nereim V. $50 Oil Puts Saudi Budget Deficit Beyond Reach of Spending Cuts // Bloomberg Business [электронное издание], 17 сентября 2015. http://www.bloomberg.com/news/articles/2015-09-16/-50-oil-puts-saudi-budget-deficit-beyond-reach-of-spending-cuts.

2. Филоник А. Сценарии развития арабских стран до 2050 г. // Оценки и идеи: бюллетень Института востоковедения РАН. Т. 1, №4, июль 2013. http://old.ivran.ru/attachments/747_bull4.pdf.

 

* Ръководител на Центъра за арабски и ислямски изледвания в Института по изтокознание на Руската академия на науките

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020