САЩ, Китай, Русия и конфликтните зони на планетата според списание „Лимес”
Дефинираме сигурността като защита, охрана, опазване. Сигурността се гарантира в личен, фирмен, социален, стопански, екологичен и прочие контекст. Когато говорим за национална сигурност обаче, имаме предвид преди всичко опазването на териториалната цялост и суверенитета на държавата.
Националната сигурност следва да се разглежда като цялостна интегрирана система, функционираща преди всичко чрез институциите на държавната власт (основно чрез структурите на службите за сигурност) в рамките на техния капацитет и правомощия, дадени им от конституционната и законово-нормативната уредба. В по-широк план можем за определим националната сигурност като система, гарантираща опазването на жизнено важни интереси в политическата, икономическата, военната, културната, екологичната, енергийната, хуманитарната и прочие сфери, от които зависи възпроизводството, благосъстоянието и развитието на нацията (държавата).
Националната сигурност има вътрешно и външно измерение. Вътрешното измерение се асоциира с обществения ред и сигурността в държавата и гарантирането на нейното нормално функциониране. Външното измерение на националната сигурност се свързва със системата на международните отношения, в която държавата реализира своите национални интереси. Основните цели и задачи на националната сигурност включват укрепване на отбранителните способности (военни и граждански), съхраняване и отстояване на националните ценности, традиции и идентичност във вътрешен и международен план, прогнозиране и неутрализиране на целия спектър от вътрешни и външни заплахи, застрашаващи териториалната цялост.
Налице е препокриване на понятийния апарат на националната сигурност и геополитиката. Геополитическата наука борави с категории като географско положение, човешки потенциал (население, демографско състояние), ресурси - материални (природни, минерални, производствени), нематериални (културни, интелектуални, духовни, информационно-технологични) и институционални (организационни); образователен и научно-технически потенциал, количествени и качествени аспекти на силата (мощта). В геополитически план, силата е способността (на базата на ефективното използване на наличните ресурси) да се контролират действията на останалите играчи. Анализът на системата за националната сигурност използва тези понятия в една или друга степен. Международното измерение на национална сигурност се реализира чрез структурите и средствата на дипломацията, разузнаването, отбраната, участието във военнополитически и икономически регионални съюзи и международни организации. Тези категории пък са неразделна част от геополитическия анализ.
Целите и задачите в сферата на национална сигурност на САЩ, Русия, Китай се излагат в доктрини, стратегии, концепции, законодателни и нормативни актове. В този смисъл документите, третиращи националната сигурност, имат доктринален и стратегически характер. Те обаче са написани на обтекаем, дипломатичен език, скриващи редица аспекти на реалната политика.
Националната сигурност на САЩ
През 1939, с решение на Франклин Рузвелт, към президентската администрация е учредено Изпълнително управление на президента (УИВП). Управлението концентрира основните аспекти на държавата власт в ръцете на президентската институция. В рамките на УИВП действа и Съвет за национална сигурност (СНС). Неговите функции и правомощия са регламентирани със специален закон от 1947. Той полага основите на националната сигурност на САЩ. СНС представлява съвещателен орган по въпросите на вътрешната, външната и военната политика. Президентът председателства заседанията на Съвета. В работата на СНС на постоянна основа участват вицепрезидентът, държавният секретар и министърът на отбраната. В качеството им на съветници, в СНС са включени и директорът на ЦРУ и председателят на Комитета на началник-щабовете на въоръжените сили. Апаратът на СНС се оглавява от съветника на президента по националната сигурност. По този начин СНС третира всички въпроси на националната сигурност. Управленската практика в САЩ показва, че съществува обединяване на въпросите на външната политика и националната сигурност. Често пъти съветникът по националната сигурност поема функциите на държавен секретар и обратното (примери: Хенри Кисинджер, Кондолиза Райс).
Американският президент Теодор Рузвелт пръв произнася фразата "национална сигурност" през 1904 за да обоснове включването на Панамския канал в зоната на американските национални интереси. До средата на ХХ век, обаче, американските стратези използват термина "отбранителна способност" и/или "държавна сигурност", като му придават предимно военнополитическо значение.
Националната сигурност започва да се тълкува в по-широк смисъл: първо, като вътрешна сигурност, целяща генериране на вътрешно благосъстояние и развитие на нацията, и като външна (международна) сигурност, изразяваща се в отстояване на американския суверенитет, териториална цялост и реализиране на националните интереси в международните отношения.
Структурата на националната сигурност се дели: първо, на защита на трайни (жизненоважни) интереси, които са константни от създаването на САЩ; и на дефиниране на цели и задачи по линия на националната сигурност в конкретен исторически период. Следва да се отбележи, че в условията на геополитическа нестабилност и нараснала външна заплаха, се засилват президентските правомощия в сферата на националната сигурност. Конгресът и групите за влияние играят по-второстепенна роля, медиите губят своята автономност и информационно обезпечават външнополитическия курс на президента (например, двете войни срещу Ирак в Залива и концентрацията на власт в президента след атентатите на 11/9 2001). И обратното, в периоди на геополитическо равновесие в международните отношения, се изостря вътрешнополитическият дебат по въпросите на националната сигурност между президентския съвет за национална сигурност, държавните агенции, неправителствения сектор и влиятелните бизнес и финансови лобита в американския политически истъблишмент.
Наблюдават се известни разлики между републиканци и демократи в сферата на националната сигурност. Републиканците се придържат към принципите на real politik и доктрината за националния интерес, докато демократите изповядват идеите на неолиберализма, като за последните са важни не средствата и пътищата за реализиране на националния интерес, а крайния резултат. Демократите в по-голяма степен от републиканците, използват инструментариума на международните организации и съюзи за реализиране на американския национален интерес. В републиканските администрации представителите на военния истъблишмент, едрия бизнес и водещи геостратези отговарят за националната сигурност (например, Кисинджър, Хейг, Шлезинджър, Пауъл), докато в администрациите с президенти-демократи въпросите на националната сигурност са поверени на учени, юристи и конгресмени (Ванс, Бжезински, Олбрайт, Талбот, Райс). Електоралната база на републиканците са по-консервативно мислещи американци, изповядващи традиционни християнски ценности, докато за демократите обикновено гласуват имигрантските общности, подкрепящи мултикултурализма, еврейските обединения, дребното фермерство, представителите на свободните професии. Разбира се, следва да се отчита относителната условност на тези разделения.
Президентът, в качеството му на ръководител на изпълнителна власт и главнокомандващ ВС на САЩ, играе водеща роля при формиране на доктрината за национална сигурност. Тази доктрина кристализира на базата на периодично изготвяни стратегии за национална сигурност под егидата на президентската администрация. Тя се допълва от други четири доктринални документа: "Преглед на ядрената политика", "Преглед на въпросите на противоракетната отбрана” и "Стратегия в сферата на киберсигурността", които отразяват по-широко приоритетите на американския политически елит по въпросите на външната политика и националната сигурност. От сравнителния преглед на различните редакции на Стратегията за национална сигурност на САЩ може да се съди за приемствеността и новите моменти в осъществяването на американската външнополитическа стратегия. Така например, в документа от 2002, изготвен по времето на управлението на Джордж Буш-младши, ударението се поставя върху водене на превантивни войни, справяне с асиметричните заплахи и началото на войната срещу глобалния тероризъм. В документа, изготвен от администрацията на Обама през 2010, се запазва тезата за необходимостта от запазване на американското военно превъзходство над реалните и потенциални противници, но се променят средствата на неговото постигане. Категорията "ислямски радикализъм" се заменя с общата формулировка "тероризъм". За администрацията на Обама тероризмът не е противник, а тактика на въоръжено насилие. Най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ е заплахата от неконтролирано използване на оръжие за масово поразяване от терористични групировки. По този начин укрепването на режима на неразпространение е ключов външнополитически приоритет, присъстващ в основните документи, третиращи въпросите на националната сигурност. Акцентите при Обама са върху възраждането на икономическата и технологична мощ на САЩ чрез приемане на мерки за съкращаване на дефицита на федералния бюджет, инвестиции в образованието, научноизследователски и развойни дейности. Обръща се по-сериозно внимание на овладяването на климатичните промени чрез увеличаване дела на "зелената" енергетика в американската икономика. Във века на мрежовите интернет-технологии на преден план излиза въпросът за безопасността на критичната информационна инфраструктура. В последните редакции на Стратегията за национална сигурност трайно присъства киберсигурността като важен елемент от националната сигурност. Тя е невралгичен аспект в американо-китайските отношения. За първи път в доктриналните документи се отбелязва важността на интегрирането в обща система на основните инструменти на американската мощ - дипломация, военна сила, търговско-икономическа експанзия и разузнавателни служби, с оглед защитата на националната сигурност.
В геополитически план, в предпоследната редакция на Стратегията за национална сигурност от 2010, САЩ де факто признават прехода от еднополярен към многополярен свят, макар че терминът "многополярен" не присъства в документа. Признава се утвърждаването на нови "центрове на влияние" (Китай, Русия, Бразилия, Индонезия, Южна Африка, Саудитска Арабия, Нигерия), с които САЩ ще трябва да работят по линия стратегическата сигурност. Рамкират се предимствата на колективните усилия за поддържане на глобалния мир и сигурност на базата на нормите и принципите на международното право. САЩ се стремят да съхранят своето глобално лидерство чрез укрепване на трансатлантическата отношения с Европа (в т.ч чрез военностратегическата и геополитическа обвързаност на Европа в рамките на НАТО и геоикономическо позициониране на територията на Стария континент чрез създаването на зона за свободна търговия между САЩ и ЕС). В актуализираната стратегия от февруари 2015 администрацията на Барак Обама отдава значимото на историческия пробив в отношенията с Иран в резултат на споразумението за иранската ядрена програма. САЩ анализират дестабилизирането на положението в Близкия Изток основно в контекста на шиитско-сунитския религиозен сблъсък и терористичната организация "Ислямска държава", без да дават оценка на геополитическите последици за региона в резултат на насърчаваната от тях "Арабска пролет".
Подходът към Китай се характеризира: от една страна с призив към Пекин да поеме по-голяма отговорност в управлението на глобалната финансова и икономическа система, но не като съперник, а като партньор на САЩ (в този контекст следва да се разглежда решението на МВФ да включи китайския валутен юан (женминби) в кошницата на резервни валути от 1 октомври 2016); от друга страна, САЩ ще противодействат на опитите на Поднебесната да намали геополитическата тежест на САЩ в Азия, като продължат да укрепват съюзническите си отношения с Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия. САЩ се опитват да интернационализират въпроса за териториалните спорове между Китай и азиатските му съседи в Южнокитайско море. Пекин отговаря със засилено военно строителство. В документа от 2010 ясно проличава американската загриженост от бързите темпове на модернизацията на китайските въоръжени сили (НОАК), с което се променя военностратегическият баланс в Азиатско-Тихоокеанския регион. Стратегията на САЩ е да не допуснат руско-китайското стратегическо партньорство да придобие изразена антиамериканска насоченост. Стратегията на САЩ спрямо Китай включва елементи на сдържащо балансиране чрез развиването на по-тесни отношения с Индия и възпиране на китайската икономическа регионална експанзия чрез създаването на Транстихооокеанската зона за свободна търговия. Темата за състоянието на човешките права в КНР трайно фигурира в стратегията за национална сигурност на САЩ, но носи дежурно декларативен характер и реално не влияе върху динамиката на американо-китайските отношения.
Ако в редакцията на стратегията от 2010 се отбелязва завръщането на Русия на международната арена и акцентът се поставя върху необходимостта от сътрудничество с Москва по линия на съкращаване на ядрените арсенали, укрепване на режима на неразпространение, борбата срещу екстремизма в Афганистан, в документа от 2015 отчетливо се наблюдава рестартиране на стратегията на сдържане на Кремъл (характерна за периода на студената война) заради анексирането на Крим и дестабилизирането на Украйна, без обаче да се признава ролята на САЩ за неконституционната смяна на властта в Киев и за налагането там на враждебно на интересите на Москва прозападно правителство. Руско-американското геополитическото надлъгване в постсъветското пространство (Украйна, Молдова и Грузия) се пренася в Близкия Изток и Северна Африка след началото на третия президентски мандат на Путин. Сирийската криза е настоящата пресечна точка на руско-американския геополитически сблъсък в региона и, ако не бъде овладяна, има потенциал да разпали световен конфликт с непредвидими последствия за човечеството. Афишираното сътрудничество срещу "Ислямска държава" е по-скоро израз на тактическо надхитряне и не е пример за руско-американско стратегическо взаимодействие за ликвидиране на терористичната организация.
Националната сигурност на Русия
Въпросите на националната сигурност (доктринално определяна като "държавна сигурност") се решават в рамките в Съвета за сигурност на Руската Федерация. Неговият статут, структура, цели и функции са регламентирани в конституцията и със специален закон от 1992. Съветът за сигурност предоставя изключителни пълномощия на руския президент в сферата на националната сигурност. Съветът е мозъчния и координационен център, в който се взимат ключовите управленски решения в държавата. Съставът на Съвета включва водещите лица от изпълнителната и законодателна власт, както и от силовите структури. Организационно-технически и документално Съветът се управлява от Апарат начело със Секретар. Основната информационно-аналитична дейност се осъществява от постоянни и временни междуведомствени комисии в рамките на Съвета. Към Съвета за сигурност е създаден и Научен съвет, който осигурява научно-методологично и експертно-аналитично работатата му. Под ръководството на Научния съвет се провеждат изследвания, подкрепени с научнообосновани препоръки по въпросите на националната сигурност. В разширените заседания на Съвета участват и губернаторите на регионите. В рамките на Съвета за сигурност се изготвят годишни доклади за състоянието на националната сигурност. Докладът е програмен документ, запознаващ основните органи на държавната власт (на федерално и местно ниво) с текущите цели и задачи в сферата на вътрешната политика, външната политика, отбраната, социално-икономическата политика и сигурността.
Законово и нормативно въпросите на националната сигурност са регламентирани в чл. 83 от Конституцията на РФ и във "Федералния закон за сигурността". В закона се фиксират принципите и съдържанието на дейностите за гарантиране на националната сигурност и правомощията и функциите на органите на държавната власт в тази сфера. В годишните послания на руския президент също се третират проблемите на националната сигурност.
В доктринален план, националната сигурност на Русия се дели на военна и отбранително-промишлената сигурност, международна сигурност, икономическа сигурност, държавна и обществена сигурност, антитерористична сигурност и информационна сигурност.
През последните години се обнародвани два основни документи, посветени на националната сигурност - "Стратегията за националната сигурност на РФ" до 2020. (2009) и "Военната доктрина на Руската федерация" (последна редакция от 2014). Предишните аналогични документи са от 1997 и 2000.
Настоящият вариант на стратегията за национална сигурност е силно идеологизиран. Авторите я представят като система от стратегически приоритети, цели и оценки. В стратегията са представени мерките, които следва да бъдат изпълнени в рамките на 11-годишен срок, но няма ясно разграничение на краткосрочни и средносрочни цели.
Стратегията предлага геополитически анализ на системата на международните отношения в раздела "Съвременният свят и Русия: състояние и тенденции на развитие". В руското стратегическо мислене светът се характеризира с раждането на нови центрове на стопански растеж и развитие, което променя глобалната геополитическата среда. Москва константно разглежда източното разширяване на НАТО като главна заплаха за своята националната сигурност. В този смисъл стратегическата цел на Кремъл е намаляване влиянието на евроатлантизма в европейски и световен мащаб. За целта Русия ще работи за формирането на полицентрична система чрез укрепване ролята на БРИКС, Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Мащабите и неизбежността на сблъсъка между Русия и Запада в постсъветското пространство карат Москва да форсира изграждането на Евразийски съюз под своя егида. От документа става ясно, че Русия разглежда Евразийския съюз като ядро на политическа, икономическа и културна интеграция и като инструмент за реализиране на енергийни, инфраструктурни и промишлени проекти от регионален характер. ШОС и ОДКС са важни за Москва с оглед укрепване на нейните позиции в Централна Азия и недопускане ръста на ислямски радикализъм на руска територия, както и на прекомерно западно влияние. Руската уязвимост в икономически и технологичен план кара Кремъл да си постави стратегическата цел за мащабна модернизация на руската индустриална база и преодоляване на прекалената зависимост от износа на суровини и енергоресурси, което да направи руската икономика по-конкурентоспособна и да осигури по-осезаемо присъствие на страната в международното разделение на труда.
Спектърът от заплахи е фиксиран отчетливо във военната доктрина. Сред основните заплахи за националната й сигурност Русия визира преместването на военната инфраструктура на НАТО в близост до нейните граници; отслабване на стратегическата сигурност; милитаризирането на въздушното пространство с конвенционални оръжия (в т.ч оформяща се тенденция към пренасяне на надпреварата във въоръженията в космическото пространство); нарушаване режима на неразпространение на оръжия за масово поразяване; дестабилизиране на действащите политически режими в редица държави в постсъветското пространство и Близкия Изток; насърчаване на вътрешнодържавния сепаратизъм и конфликтите на етнонационална основа. В последната редакция на военната доктрина, за първи път след краха на Съветския съюз, Москва ясно заявява своя стратегически интерес към Арктическия регион. В руското стратегическо мислене Арктика е съпоставима с усилията на страната по усвояване на космоса. Регионът е важен за Русия от гледна точка на контрола върху стратегически енергийни и минерални ресурси, трасетата за търговско корабоплаване и разширяването на изключителната икономическа зона.
В условията на пропагандно-информационна война между Запада и Русия, Москва обръща особено внимание и на укрепване на информационната сигурност. От 2000 е в сила и Доктрина за информационна сигурност. В доктрината информационната среда се разглежда като системоообразуващ фактор, който въздейства върху политическата, военната, икономическата, културната и образователната сфери на сигурността. Гарантирането на националния интерес в информационната област обхваща в т.ч. и опазване на информационните структура и ресурси от кибератаки. Насърчаването на националната изследователско-развойна дейност в сферата на информационните и телекомуникационни технологии се смята за важна част от укрепването на информационната сигурност на Русия.
Националната сигурност на Китай
Конституцията от 1982 законодателно разделя партийната от държавната власт. Във връзка с това е учреден Централен военен съвет (ЦВС), който ръководи въоръжените сили и държавата, и има широки правомощия в сферата на националната сигурност. Председателят на ЦВС и неговите заместници се излъчват от китайския парламент (Общокитайскота народно събрание и Постоянния му комитет) и се отчитат пред него. Независимо от това Компартията упражнява строг контрол върху правоохранителните органи, армията и силите за сигурност. Това става чрез съвместяване на членството във ЦВС и Военния комитет на КПК. Председателят на ЦВС не може да бъде одобрен от китайския законодателен орган без препоръката на висшия военен партиен орган.
Законът за държавната отбрана от 1991 определя правомощията на държавните органи в сферата на националната сигурност (доктринално дефинирана като "обществена сигурност"). Законът предвижда създаване на междуведомствени структури с координационни функции в сферата на сигурността.
През 1993 е приет Закон за контраразузнаването на фона на събитията на площад Тянанмън (1989), квалифицирани от Компартията като опит за ликвидиране на правителството и разчленяване на държавата. В стремежа си да избегне драстично усложняване на отношенията със Запада през този период, в закона Пекин набляга върху традиционните вътрешни компоненти на сигурността.
През 2015, на заседание на Постоянния съвет на Общокитайското народно събрание, се приема нов закон за всеобхватна национална сигурност. В него се наблюдава еволюция на китайската визия за националната сигурност. Последната започва да се разглежда като състояние на защититеност в политическата, икономическата, социалната, информационната, културната, екологичната, технологичната и кибер-сферата. Основната цел на закона е да гарантира "коренните интереси" на китайския народ чрез предприемане на всички необходими мери за отстояване на териториалната цялост и държавния суверенитет. В закона има доста общи формулировки, които дават възможност за различно тълкуване. Но това е част от китайската законодателна, управленска и мисловна традиция. В същото време, в него ясно са дефинирани основните червени линии, от които Пекин няма да отстъпи по отношение на националната сигурност и интереси. В документа се обозначени всички сфери, които са важни за функциониране на цялостната система за национална сигурност на Китай: тероризъм/екстремизъм, околна среда, енергетика, продоволствена сигурност, ядрена енергетика, информационна сигурност.
Китай възнамерява да използва всички налични ресурси за защита на териториалната си цялост като пресича опитите за сепаратизъм в Тибет и в Синдзян-уйгурския автономен регион. Процесът на национално обединение остава неизменна цел в сферата на външната политика и националната сигурност. В този смисъл Пекин ще продължи политиката си на реинтегриране на Тайван в състава на континентален Китай на базата на концепцията "една държава, две системи". В началото на декември 2015 в Сингапур се състоя първата историческа среща на държавните ръководители на Тайван и КНР откакто провинцията се отдели от континентален Китай след създаването на КНР през 1949. Нейният лайтмотив беше, че китайците от двете страни на Тайванския пролив сами трябва да проявят мъдрост и търпимост и да извървят пътя един към друг без външна намеса. Действието на закона не се разпространява върху Хонконг и Макао, но се предполага, че китайското държавно ръководство ще изисква от автономните китайски територии да приемат аналогични закони в сферата на сигурността.
Законът осигурява правото на китайската държава да предприема всички необходими мерки от отбранителен и контролиращ характер с оглед защитата на националната сигурност в киберпространството. Китай е създал собствена версия на защитната компютърна система Firewall, известна като "Великата пушка". Системата осигурява засилен държавен контрол върху информационното пространство (в т.ч. социалните мрежи). Китайският Firewall е система за филтриране на съдържанието в интернет пространството (Firewall е система от сървъри за защита на информацията от "неправомерен достъп"). Изграждането й стартира през 1998, а през 2003 тя вече покрива територията на цял Китай. Китайската "Велика пушка" функционира като система от филтриращи сървъри, през които се осъществява връзката с интернет-мрежата ( т.е. връзката между доставчиците на интернет услуги и международните мрежи за предаване на информация).
Западът обвинява Пекин, че в закона се подменя понятието национална сигурност и се използва като инструмент за засилване на властовия монопол на ККП. Пекин гледа сериозно на защитата на държавния суверенитет върху информационното и виртуално (интернет) пространство, третирайки ги като неразделна част от националната сигурност. Водещите мултинационални ИТ компании смятат, че китайските мерки срещу "незаконното разпространение на вредна информация" ще подкопаят принципа на "прозрачност" на глобалната мрежа (т.е. ще препятстват свободното разпространение и споделяне на информация). Те се опасяват, че законът ще ги принуди да разкриват конфиденциална търговска информация, с което китайските власти пряко да контролират бизнес дейността им в страната. Според тях, в закона няма ясно дефиниция за това, кои действия на компаниите могат да се третират като заплаха за националната сигурност на Китай.
Всеобхватността на новия закон в сферата на националната сигурност е констатация за превръщането на КНР във важен фактор на регионалната и световна геополитика. Китай се трансформира от икономическа суперсила в един от водещите фактори на световната геополитика. Китай не е консуматор, а генератор на сигурност в регионален и глобален план. Той се смята за бързо развиваща се държава (лидер на развиващия се свят).
Пекин извежда на преден план защитата на националните интереси в морските пространства в Азия. Както е известно, Виетнам, Малайзия, Филипините и Бруней оспорват китайските териториални претенции спрямо малкия архипелаг "Спратли" в Южнокитайско море. Архипелагът е важен заради предполагаемите залежи на нефт и газ в неговата акватория и преминаващите оттам стратегически морски трасета (близо 50% от световното търговско корабоплаване в размер на 5 трилиона щ.д минава през архипелага). Именно затова по конфуциански сдържаната китайска дипломация е крайно остра и безкомпромисна по този въпрос. Пекин открито обвинява САЩ в продължаващо разширяване на военното си присъствие в региона (в т.ч осъществяване на морско и въздушно разузнаване), а в същото време Вашингтон очаква Китай да се въздържа от изграждането на военна инфраструктура в "спорните" морски територии. Пекин иска делимитацията на изключителните икономически зони в Южнокитайско море между него и съседите му да става на двустранна основа. Във връзка с това Китай отхвърля американските опити за интернационализиране на проблема за контрола на богатите на стратегически ресурси неделимитирани морски пространства в Южнокитайско море.
Китай е главния кредитор на американската икономика и не пропуска да го напомния винаги, когато САЩ се опитват да противодействат на растящото китайско влияние в Източна Азия, смятана от Пекин за сфера на неговите жизнено важни интереси. В този смисъл Китай се противопоставя на американските планове за "демократизация" на Източна Азия чрез "цветни" революции (например в Мианмар). Китай и Русия имат идентични позиции за "цветните революции" като инструмент за смяна конституционно установени режими.
Американската стратегия на сдържане на Поднебесната в Източна Азия включва създаване на пояс от приятелски настроени и съюзни държави, които да се страхуват от китайския възход (т.е. да подкрепят по принцип политиката на Вашингтон за сдържане на Китай в региона). Китай отговоря на американското предизвикателство като ускорява процеса на икономическо и културно интегриране на Тайван.
КНР заема изчаквателна позиция относно опитите на Русия и Запада да се договорят за общ фронт срещу терористичното квазидържавно образувание "Ислямска държава" (завзело стратегически територии и нефтени ресурси на територията на Ирак и Сирия). От една страна, Пекин официално приема руската аргументация за необходимостта от въздушна операция срещу ИД в Сирия, но от друга не пропуска да се договори със САЩ за засилване на борбата с тероризма (но преди всичко в сферата на киберсигурността). Освен това Пекин предпочита координацията на международните антитерористични действия в Близкия Изток да става чрез Съвета за сигурност на ООН. Но негов стратегически приоритет си остава борбата срещу ислямистките сепаратисти в провинция Синдзян.
*Българско геополитическо дружество
{backbutton}
