На провелата се през юли 2015 среща на върха на ЕС по въпросите на гръцкия дълг, италианският премиер Матео Ренци призова Европа да се придвижи от мъртвата точка в решаването на този въпрос. Той заяви, че ЕС следва да разреши гръцката криза веднъж завинаги за да може да пристъпи към решаването на другите актуални проблеми пред континента. "Ситуацията е много по-сложна, Европа е необходима на много бойни полета за разрешаването на такива сериозни задачи, като украинската криза, ислямисткия тероризъм, ядрените преговори с Иран, преодоляването на хаоса в Либия и т.н.". Позицията му беше още по-твърда, когато той заяви, че "Средиземноморската ни граница гори, в Украйна се води война, а ние тук обсъждаме колко държавни телевизионни канали трябва да има в Гърция". Съзнателно или не, Ренци бръкна с пръст в раната на Европейския съюз, посочвайки "пожарите" на територията на Съюза, които лидерите му отчаяно се опитват да угасят.
Кой провокира "пожарите" в Европа
Нима обаче, Европейският съюз сам провокира войната в Украйна? Нима Европа създаде терористите от Ислямска държава, които изнасят тероризъм и несигурност дори в самия Европейски съюз? Нима ЕС беше инициаторът за налагането на икономически санкции срещу Русия? Нима Европейският съюз гори от желание да отпуска все повече и повече пари на Гърция? Нима появата на стотици хиляди бежанци и имигранти в Европа е заслуга само на ЕС? И след като Европа очевидно не е в основата на всички тези проблеми, въпросът е, защо всички те се стоварват върху нея?
Истината е, че това се случва, защото големият "трансатлантически брат" съзнателно разпалва пожари в непосредствена близост до Стария континент, а сред основните цели на тези негови действия е запазването на зависимостта на Европейския съюз и гарантиране послушанието на европейските лидери.
В момента ЕС играе ролята на "малкия пожарникар", опитващ се да съхрани застрашения мир, поне в рамките на собствените си граници, докато САЩ на практика водят асиметрични войни срещу Европа, едновременно по няколко направления, като по този начин провокират:
- заплаха от терористични нападения на Ислямска държава срещу (и на територията на) ЕС;
- заплаха от задълбочаване на икономическите проблеми в най-големите държави от Съюза, заради наложените по американска инциатива санкции срещу Русия;
- заплахи за по-нататъшна дестабилизация на европейския континент в резултат от тлеещия конфликт в Украйна;
- заплаха от задълбочаваща се бежанска криза и породените от нея социални, икономически и демографски опасности;
- заплаха за финансовата (дълговата) стабилност на Гърция, която застрашава единството на ЕС.
Това са основните асиметрични заплахи, с които се сблъсква ЕС и чиято интензивност особено нарасна през последните две години. И всички тези заплахи са продукти, носещи логото Made in USA.
Вашингтон реализира тази тактика като съзнателно работи за това ЕС да си остане слаб политически играч, вместо да се превърне в самостоятелен геополитически субект, в рамките на международното право, докато НАТО разполага частите си в непосредствена близост до руските граници за да улесни постигането на крайната геополитическа цел на САЩ - успешното осъществяване, под една или друга форма, на прословутите "цветни", "кадифени" и други революции, насочени срещу Русия. Това е част от новата американска концепция за "безкрайната война", имаща една, единствена крайна цел: подчиняването на целия останал свят под предлог за "борба с тероризма" и "налагане на демокрацията". Свидетелите сме на появата на нови "дизайнерски" разработки на т.нар. доктрини и стратегии, като ако досега ставаше дума за "творчески и контролиран хаос", днес той вече прераства в "безкрайна война", макар че целта и на тази, и на предишните стратегии е една и съща.
Вече няма съмнение, че генератор на изброените по-горе заплахи, заемащи ключово място във външнополитическия дневен ред на Европа, е именно "Големият атлантически брат" на Европейския съюз и неговото намерение да наложи англо-американската визия за света, което активно се реализира предимно чрез механизмите на външнополитическите и разузнавателните активи на САЩ. Изправени сме пред сериозни проблеми и негативни тенденции, които няма как да не забелязваме, като сред тях е разрастващият се хаос, организираният натиск и терористичните действия, имащи място в различни точки на планетата. Във Вашингтон използват термина "творчески или контролиран хаос" за да формулират своята стратегическа концепция, но убийството на хиляди хора по целия свят няма нищо общо с творчеството, затова случващото се би могло да се характеризира по-скоро като "всеобщ дяволски безпорядък".
След т.нар. "арабска пролет", започнала през 2010 в Тунис и бързо прехвърлила се в Египет, Либия, Йемен, Сирия, Бахрейн и други страни от Големия Близък Изток, при анализа на данните за случилото се в тях, става ясно, че във всички тези "цветни революции" присъства американска следа. Тъй наречените демократични промени обаче, очевидно затънаха в Сирия. Сирия не можа да бъде овладяна, което се оказа голям провал в завършващата фаза на революциите от "арабската пролет". Той беше съпроводен от друг пореден неуспех - "аферата Сноудън", която макар и да разкри нещо, което и без това беше добре известно, а именно - че американските специални служби следят целия свят, формира един съвършено различен имидж на САЩ. Така "аферата Сноудън" косвено съдейства за стратегическия провал на Вашингтон в сблъсъка му с Москва.
На този фон не беше никак случайно, че именно по време на Зимните олимпийски игри в Сочи, през февруари 2014, избухна кризата в Украйна. Предвид очевидните външнополитически провали на американския президент Барак Обама през предходните няколко години, САЩ отчаяно се нуждаеха от нещо, което да "излекува" света от разочарованието му от Америка. За целта в Украйна беше осъществен преврат, до голяма степен организиран отвън, против законното правителство в Киев. Дори и украинската революция обаче, се оказа разочарование за САЩ. В крайна сметка, резултат от нея стана присъединяването на Крим към Руската Федерация, след проведения в областта референдум.
В резултат, ЕС получи "в наследство" от американците украинската гражданска война, която тлее и в момента, а след това върху него се стовариха и основните последици от икономическите санкции, наложени по инициатива на Вашингтон (но подкрепени от Брюксел) срещу Русия. Всъщност, проблемът е именно в това, че най-големият потърпевш в икономически план от тези решения стана самият Европейски съюз и особено Германия.
Англо-американските анализатори и политици очевидно допуснаха грешка в предварителните си анализи, затова след неочакваното за тях решение на кримския въпрос, изпаднаха в състояние на шок, продължило няколко месеца. Те не можеха да си представят, че руският президент Путин не просто ще реши да "приеме обратно" Крим в състава на Федерацията, но и че толкова активно ще утвърди руското участие в глобалната политика, въпреки "международното право и демократичните правила". Нещо повече, Путин взе това нелесно решение, докато участваше в закриването на Зимните олимпийски игри, а на киевския Майдан се извършваше поредната "революция". В течение на няколко месеца Западът не можеше да осъзнае случилото се и да разбере, как Путин е дръзнал да предприеме подобна стъпка, отказвайки да се подчини на "правилата", просто защото до този момент високомерната американска психологическа матрица на сдържане и подчиняване действаше без засечка, когато биваше използвана срещу боязливите и склонни да се поддават на външен натиск лидери на ЕС или срещу различните "бананови" държави. Тоест, с действията си Путин блокира американските служби за поне три месеца, които им бяха необходими за да дойдат на себе си и да продължат реализацията на "стратегията на хаоса" по целия свят. За да бъде отвлечено внимание на световната общественост от тези очевидни поражения на англо-американската политика беше необходимо да се случи нещо извънредно и достатъчно значимо.
Появата на Ислямска държава
Ето как, през юни 2014, Ислямска държава се появи почти от нищото на първите страници на световните медии, обявили за възникването на т.нар. Халифат. При това, групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (официално създадена още през 2006 - б.р.) поне от две години действаше на територията на Ирак, като една от многото екстремистски групировки там, преди да стане обект на вниманието на медиите. Всъщност, истината е, че ИДИЛ възникна благодарение усилията на регионалните спонсори на организацията, които по една случайност са близки партньори на САЩ.
Днес сме изправени не само пред опасността от мащабни терористични нападения на Ислямска държава в Европа, където ислямистите вече водят открита война след терористичните нападения в Париж през миналата 2015, но и пред неконтролируемите потоци от мюсюлмански бежанци в резултат от терористичните действия на същата организация в Близкия Изток. Всичко това поставя под въпрос стабилността на ЕС. Разбира се, Европа не е основната мишена в играта, довела до активизирането на ИДИЛ, а случващото се в нея е по-скоро полезен "страничен ефект" от гледна точка на организаторите на въпросната игра.
Въпреки че напоследък сме заливани от информация относно Ислямска държава: нейното възникване, спонсорите и, как са били подготвени бойците на тази организация и т.н., нито един експерт не се опитва да изясни, защо ИДИЛ беше активирана?! На първо място, това беше необходимо за да се пренасочи вниманието на обществеността към една нова "ужасяваща" организация, отклонявяйки го от неуспешната и в по-голямата си част негативна американска външна политика. На второ място, Сирия си остава изключително важна цел на САЩ, където те имат недовършена работа, а именно свалянето на президента Башар ал-Асад. Само за два месеца ИДИЛ увеличи значително мощта и възможностите си, отчасти заради образа и проектиран от големите световни медии, отчасти заради стратегическата зона на действие на групировката на границата между Ирак и Сирия.
Междувременно, от август 2014 насам САЩ не спират да бомбардират както иракски, така и сирийски територии, под предлог, че искат да унищожат опорните пунктове на ИДИЛ, без дори да поискат за това разрешение от ООН, макар че по някои признаци имаше шанс да получат санкцията на Световната организация. Но, независимо от масираните въздушни удари, те сякаш имаха обратен ефект и по-скоро стимулираха експанзията на Ислямска държава, също както и зверствата и в Ирак и Сирия. Очевидно е, че появата на ИДИЛ вероятно е била планирана стъпка, оправдаваща американските въздушни удари срещу сирийската територия. Впрочем, НАТО и САЩ още преди това се опитаха да изпратят в сирийското въздушно пространство свои безпилотни летателни апарати, но тогава намерението им беше блокирано в ООН от Русия и Китай.
Третата стъпка в тази посока беше активизирането на преговорите за иранската ядрена програма, тъй като от ключово значение за успеха на евразийската геополитическа стратегия на САЩ е ерозирането на потенциалния троен алианс между Русия, Китай и Иран. Както е известно, през лятото на миналата 2015 ядрената сделка с Техеран стана факт, а американските усилия за свалянето на Асад продължават и в момента (т.е. след руската военна намеса в Сирия). Засега резултатът в тази стратегическа игра с участието на Турция, НАТО и редица други държави изглежда равен, включително благодарение на руските усилия за намиране решение на сирийската криза, предприети паралелно на усилията на САЩ в противоположната посока. В тази ситуация ИДИЛ беше използвана за по-нататъшната дестабилизация на ситуацията и разчленяването на държавите от Близкия Изток.
Предизвикателствата пред сигурността и икономическата стабилност на ЕС
Всичко това допълнително провокира сериозни проблеми за сигурността и икономическата стабилност в ЕС, където от известно време е налице постоянен стрес и очевидно функционално разстройство. Така, само три седмици след нападението срещу редакцията на Charlie Hebdo, Европа преживя поредния стрес, този път причинен от победата на СИРИЗА на гръцките избори в края на януари 2015. Това се превърна в още по-голям проблем за ЕС, защото се оказа, че гръцката криза на практика също обслужва политиката на Вашингтон за перманентна дестабилизация на Съюза. Действията на новоизбрания гръцки премиер Алексис Ципрас бяха изцяло в рамките на американските планове за разрешаване на проблема с дълговата криза в ЕС. Същото впрочем се отнася и за "малките пожари" на Балканите - в Сърбия, в босненската Република Сръбска, или в Македония, където беше направен опит за реализацията на украинския сценарий. Брюксел трябваше да се задейства за да предотврати пълната дестабилизация на тези страни и региона, като цяло.
Докато Европейският съюз е ангажиран с украинската криза и тлеещата гражданска война в страната, със санкциите срещу Русия, със защитата от постоянната опасност от нови нападения на ИДИЛ и с решаването на проблема с гигантския мигрантски поток, както и на гръцката дългова криза, Вашингтон предпочита да се дистанцира от всички тези въпроси. Както е известно, тези проблеми не касаят непосредствено САЩ, което обаче не пречи на Вашингтон да разглежда възможното увеличаване на оръжейните доставки за Украйна или да си позволява да критикува "нехуманното отношение" на ЕС към бежанците. Както е известно, Барак Обама не намери за нужно да се присъедини към протестната акция, организирана от френския президент Франсоя Оланд след нападението срещу Charlie Hebdo (и реагира сравнително сдържано на новите нападения в Париж през ноември). Освен това, макар да е добре известно, че някои американски финансови институции съдействаха за избухването на гръцката дългова криза, събитията в Гърция не породиха някаква сериозна реакция във Вашингтон, ако изключим "мъдрия" съвет на Обама, че страната трябва да остане в еврозоната.
В същото време, дори и най-малкият знак, че някой европейски лидер се осмелява да критикува санкциите срещу Русия или пък не е склонен да се съобразява с англо-американската политика срещу Москва и лично срещу руския президент Путин, провокира изключително остра реакция в САЩ. Подслушваните от американските специални служби европейски лидери, като Франсоа Оланд, който си позволи да се срещне с Путин в разгара на украинската криза през декември 2014, когато Западът отчаяно се опитваше да изолира руския държавен глава от всички международни форуми, и Ангела Меркел, правеща всичко възможно за да запази стабилността на ЕС, получиха своите болезнени "уроци" от Вашингтон.
Крайният резултат от тази геополитическа стратегия е почти пълното подчиняване на европейските лидери, принудени да се съобразяват с политическата доминация на САЩ. Разбира се, това не е нова тенденция, но доскоро тя не се проявяваше толкова очевидно по отношение на ЕС, при това с такава интензивност и честота. Горчивата истина е, че Съюзът се превърна в политически субект, съобразяващ се с правилата на англо-американската стратегия. Вероятно мнозинството от европейските лидери все още не могат да повярват, че това се е случило. Подобен резултат е крайно неприемлив за тях. Те не могат да осъзнаят, че атлантическият им "Голям брат" води асиметрични войни вътре в Европейския съюз с цел да го конфронтира с Русия и окончателно да го подчини на себе си. Нима това беше основополагащата идея при създаването на Съюза? С тази роля в света ли ще трябва да се задоволи ЕС, вместо да действа в съответствие със собствената си култура и традиционни ценности?!
Очевидно е, че целта на САЩ е да отслабят Европейския съюз, предвръщайки го в послушен инструмент за реализацията на англо-американските геополитически цели. В този смисъл, Европа е твърде полезна за осъществяването на американски имперски амбиции, особено по отношение на Русия. Бъдещето на човечеството обаче не може да се определя от рамките на няколко безумни сценария и "големи игри", целящи съхраняването на американската глобална доминация. И тъкмо поради това Европейският съюз следва да работи активно за да не се превърне в част от тези зловещи планове, допринасяйки за позитивното сътрудничество между държавите и народите в името на един свят без хегемония и господство.
* Авторката е геополитически анализатор в Института за геостратегически изследвания и външна политика в Скопие, била е съветник на бившия македонския премиер Любчо Георгиевски
{backbutton}
