18
Вт, Юни
27 New Articles

Геополитическият триъгълник Иран-САЩ-Русия

брой6 2009
Typography

Напоследък Агенция „Стратфор” публикува много материали за отношенията между Русия и Иран, като особено дискусии породи този за демонстрацията в подкрепа на бившия ирански президент аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани (председател на т.нар. Съвет на експертите), по време на който демонстрантите издигаха лозунги „Смърт на Русия”. Тази демонстрация ни накара да погледнем по друг начин и на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Русия, осъществено само четири дни след оспорваните избори от 12 юни, т.е. когато Техеран беше разтърсен от масови протестни демонстрации на опозицията. Навремето се опитахме да обясним това негово решение с желанието да демонстрира на всички, че протестите въобще не го  притесняват. Защо обаче, тълпата, подкрепяща Рафсанджани, крещеше „Смърт на Русия”? Какво толкова са направили руснаците, за да предизвикат толкова злобна реакция сред противниците на Ахмадинеджад? И, дали посещението на иранския президент действително е било толкова невинно, колкото изглеждаше преди няколко месеца?

Преразглеждане на всестранната оценка

В Агенция „Стратфор” сме свикнали да използваме т.нар. „всестранна оценка – един достатъчно обхватен модел, стремящ се да обясни поведението на всички участници в „играта”. Направената на тази основа всестранна оценка на Иран, включваше следните три ключови момента:

  • Въпреки реториката, иранската ядрена програма си остава далеч от производството на действащо ядрено оръжие, макар изпитанията на подобно оръжие, след няколко години, да си остават доста вероятни;
  • На практика, Иран е изолиран от международната общност, а отношението на големите държави към Техеран варират от откровена враждебност, до безразличие. И отново, ако оставим реториката настрана, това кара Иран да провежда предпазлива външна политика, с цел да избегне възможни провокации или вълна на враждебност;
  • Русия се очертава като най-вероятния поддръжник на Иран, но Москва гледа да избегне прекалено тясното обвързване, поради опасенията си от американската реакция, страховете, че това може да хвърли разединената Европа отново в обятията на САЩ, както и, че Русия може да се окаже въвлечена във взривоопасна ситуация. Тоест, нашите анализатори смятаха, че руснаците ще се опитат да „ловят риба в мътна вода”, но няма да променят регионалния силов баланс.

И така, в продължение на три години, експертите на „Стратфор” се придържаха към гледна точка, която накратко бихме могли да опишем, като процес на сдържане на Иран. Тя ни помогна да прогнозираме, че нито САЩ, нито Израел ще дръзнат да нанесат удар срещу Иран, както и, че руснаците няма да снабдят Техеран със стратегически значими оръжия.

В крайна сметка обаче, т.нар. „всестранна оценка” е просто хипотеза, която следва постоянно да се проверява, въз основа на постъпващите нови данни. Тоест, нямаше как да игнорираме лозунгите „Смърт на Русия” и последното посещение на Ахмадинеджад в Москва.

Осъществявайки задълбочени проучвания в тази посока, можахме да се убедим, че Иран гъмжи от слухове за отношенията на Москва с Ахмадинеджад и с духовния водач на страната аятолах Али Хаменей. Разбира се, тези слухове не съдържаха кой знае колко полезна информация. Днес Иран се е превърнал в разсадник на слухове и всичките ни търсения се оказаха в задънена улица. От друга страна, ако Ахмадинеджад и Хаменей наистина си взаимодействат тясно с руснаците, нямаше как това да не породи множество слухове и неясноти. Интересно е обаче, че всички слухове съвпадаха в това, че Ахмадинеджад и Хаменей искат по-тесни отношения с Русия, но пък се разминаваха, когато ставаше дума за руската позиция. Някои твърдяха, че руснаците вече са помогнали на иранците, предоставяйки им различни разузнавателни сведения: от информация за израелските мрежи в Ливан до подробности за американските и британските планове за дестабилизиране на Иран, посредством т.нар. „зелена революция”, сходна с „цветните революции”, залели бившите съветски републики.

Не по-малко интересни се оказаха и сведенията, които получихме от руските си източници. Обикновено те са склонни да говорят повече, пък макар и само за да се опитат да объркат събеседника си (т.е. нас). Но, когато ги питахме, какво Москва мисли за Иран, те веднага млъкваха. И това мълчание беше показателно. По правило, източниците ни са склонни да излагат предположенията си по един или друг въпрос, по този обаче такива предположения нямаше. Всъщност, това всеобщо „дисциплинирано мълчание” показваше, че тези, които не разполагаха с данни по темата, предпочитаха въобще да не я засягат, а онези, които знаеха нещо, не бяха склонни да го споделят с нас. Разбира се, само по себе си, това не доказва нищо, но анализирайки заедно тези два фактора, стигнахме до извода, че трябва да почакаме, преди да дадем обобщаваща оценка на случващото се в Иран. Тоест, оказа се, че използваните досега методи вече не могат да се смятат за безспорни. Всичко, което ще изложа по-долу, следва да се разглежда в контекста на съвременната геополитическа система.

Потенциалната руска реакция на действията на Вашингтон

Както е известно, срещата на най-високо равнище Русия-САЩ, провела се непосредствено след президентските избори в Иран, не се оказа особено успешна. Опитът на американския президент Барак Обама да прокара разделителна линия между руския държавен глава Дмитрий Медведев и премиера Путин не даде резултат. Руснаците пък се интересуваха най-вече, дали Обама е склонен да промени политиката, провеждана от предшественика му Джордж Буш-младши, към страната и постсъветското пространство, като цяло. Като минимум, те биха искали американците да престанат да подкрепят прозападните тенденции в Грузия и Украйна.

Обама обаче не само че не се отказа от политиката на Буш, но и изпрати вицепрезидента на САЩ Джо Байдън на посещение в Украйна и Грузия с единствената цел за пореден път да потвърди нейната приемственост. Последва прословутото интервю на Байдън в “Уолстрийт джърнъл”, в което той, на практика, обяви, че, в дългосрочна перспектива, САЩ не бива да се безпокоят във връзка с Русия, тъй като нейните икономически и демографски проблеми значително ще ерозират мощта и. Изявленията на Байдън напълно се съгласуваха с решението за изпращането му в Украйна и Грузия, така че опитите на администрацията на Обама да ги дезавуират не изглеждаха особено убедителни. Поне за руснаците. Единственият извод, до който можеха да стигнат те, беше, че САЩ смятат Русия за маловажен „геополитически инвалид”.

Ако руснаците позволят на американците да навлязат на територията, която Москва смята за своя сфера на влияние, без да реагират, руските позиции в цялото постсъветско пространство ще се окажат „пробити”, и тъкмо на това разчитат във Вашингтон. Затова Москва предприе две важни стъпки за да не допусне подобно развитие. На първо място, в навечерието на първата годишнина от войната с Грузия, тя ескалира военното напрежение, променяйки позиция и реториката си, което накара грузинците да предупредят за възможен нов конфликт. На второ място, Кремъл засили стратегическия си натиск, увеличавайки въздушното си присъствие в близост до Великобритания и Аляска и, което е по-важно, изпращайки две подводници клас „Акула” към Източното крайбрежие на САЩ. Последното решение е особено интересно. По-показателно обаче е засилващото се напрежение в отношенията с Грузия, защото в тази зона руснаците разполагат с решаващо предимство и, ако поискат, могат лесно да предприемат действия против тази страна, която Байдън посети за да демонстрира американската подкрепа за правителството и.

Но дори и евентуално руско нападения срещу Грузия не би било решаващо. Чрез своя вицепрезидент, американците ясно заявиха, че Русия не бива да се приема насериозно и, че Вашингтон ще продължи да игнорира руските интереси в постсъветското пространство. С други думи, те открито застрашиха фундаменталните руски интереси. И руснаците трябваше да отговорят по някакъв начин, или мълчаливо да признаят, че анализът на Байдън по отношение на Русия е верен, което пък щеше да означава, че той би бил възприет така и от целия останал свят. Тоест, Обама се опита да притисне Москва в ъгъла.

Анализирайки ситуацията на геополитическата шахматна дъска, виждаме две точки, в които руснаците могат да навредят сериозно на американските интереси.

Първата е Германия. Ако Москва успее да откъсне Германия от западния (атлантическия) алианс, това би било крупномащабна геополитическо промяна. Кремъл разполага със сериозни лостове за влияние върху Берлин, тъй като германците са зависими от руския природен газ и през последните години двете страни работят за още по-тясното обвързване на своите икономики. Освен това, Обама тревожи германците не по-малко, отколкото Буш. Германските и американските интереси вече не са част от една мрежа, т.е. не съвпадат напълно. В същото време, Москва продължава усилено да ухажва германците, макар че стратегическата промяна в позицията на Германия през периода, интересуващ в момента руснаците, изглежда просто невероятна. В същото време, да не забравяме за поредната среща на държавните глави на двете държави в Сочи, през август 2009 (втората в рамките на само два месеца).

Другата точка, където руснаците могат да навредят силно на американците, е Иран. Един изолиран Иран не е повод за безпокойство. Иран, поддържащ стабилни партньорски отношения с Русия обаче, е съвсем друго нещо. Защото при подобно развитие ще се окаже не само, че санкциите срещу Техеран са съвършено безсмислени, а и, че Иран може да изправи САЩ пред много сериозни стратегически проблеми, да не говорим, че на възможностите за евентуални въздушни удари срещу ядрените обекти на тази страна, ще бъде сложен кръст.

Ормузкият пролив: истинският „ядрен вариант” на Иран

Всъщност, истинският „ядрен вариант” на Иран няма нищо общо с ядреното оръжие. Той включва минирането на Ормузкия пролив и тесните канали за навигация, от които се състои Персийският залив. През 80-те години, когато Иран воюваше с Ирак, и двете страни атакуваха петролните танкери в Залива. Това пък провокираше хаос на петролния пазар и в застрахователния бизнес.

Ако иранците успеят да минират тази зона, вредата, която ще нанесат на 40% от световните петролни потоци ще бъде незабавна и значителна. Като най-отвратителната част от „уравнението” ще стане осъзнаването на факта, че в една подобна война е много трудно да се предвиди, кога ще бъдат разминирани всички минни полета. Именно рискът, а не самите взривове, карат застрахователните компании да анулират застраховките на изключително скъпите танкери и техните товари. А, както е известно, тъкмо застраховането дава възможност за осъществяването на непрекъснати петролни доставки.

Колко точно мини ще успеят да поставят иранците, преди това да стане ясно и да провокира съответната американска реакция, зависи от твърде много фактори, но е налице реална възможност, че Иран ще успее да заложи голям брой мини, включително модерните неконтактни мини, чието разминиране изисква повече време и усилия. Оценките и разчетите на минотърсачите, които обикновено са много по-ниски от тези на застрахователните компании, ще зависят от няколко фактора, до които ние нямаме достъп. Има възможност обаче, проливът да бъде затворен за супертанкерите за значителен период от време. Ефектът от подобно развитие върху цените на петрола, ще бъде много сериозен и никак не е трудно да си представим, че всичко това може да сложи край на възстановяването на световната икономика от кризата.

Впрочем, Иран със сигурност не би искал такова развитие. Икономическият спад сериозно ще повлияе на Техеран (макар че Иран е износител на суров петрол, той е принуден да внася значителни количества бензин), а минирането на пролива ще сближи позициите на европейци и американци и то на антииранска основа. Тоест, икономическите и военни последици от подобно решение ще бъдат много тежки. Въпреки това, именно тази е заплахата, която най-много тревожи американските и израелските военни, анализиращи вариантите за въздушна атака срещу иранските ядрени обекти. По крайбрежието на страната има хиляди малки корабчета и ответният ирански удар след подобна атака ще бъде използването им за минирането на Персийския залив, а вероятно и за осъществяването на самоубийствени нападения.

Тук е мястото да отбележим, че всяко решение да бъдат атакувани ядрените обекти на Иран, трябва да се предшества от опит за неутрализиране на иранските възможности за миниране на Залива, както и на многобройните батареи с противокорабни ракети, разположени по крайбрежието. Тази последователност няма как да се избегне, затова можем да предположим, че в момента, когато започнат бомбардировките на ядрените обекти, ще бъде наредено да започне минирането на Залива, като то протече максимално бързо. Тоест, ако още в началото бъдат атакувани и други обекти в Иран, това ще усложни ликвидирането на иранските възможности за миниране, тъй като иранските корабчета ще се пръснат из целия Персийски залив, залагайки мини, където им попадне, като сред тях ще има безброй моторници, натоварени с по една или две мини, които, на практика, няма как да бъдат ударени от въздуха. Между другото, именно това е и основната причина, поради която Израел не може сам да атакува иранските ядрени обекти, тъй като рискува да бъде обвинен, че едностранно е предизвикал катастрофален недостиг на петрол в света. Единствено американците разполагат с ресурси за да предотвратят, поне отчасти, подобна иранска реакция, тъй като само те са в състояние да гарантират корабоплаването в Залива след началото на въздушните атаки срещу Иран. Всичко това доказва, че нападението срещу иранските ядрени обекти ще бъде много по-сложна операция, която със сигурност няма да се изчерпва с внезапен въздушен удар, нанесен в рамките на само един ден.

САЩ просто не могат да позволят на иранците да минират Залива. На свой ред, иранците не могат да позволят на САЩ да унищожат превантивно капацитета им да осъществят това миниране. Тоест, налице е силов баланс, ограничаващ и двете страни. Ако Иран предприеме някакви действия, американската реакция ще бъде изключително сурова. Но, ако САЩ предприемат конкретни действия за неутрализацията на Иран, иранците ще трябва да действат изключително бързо. И за двете страни, рисковете и заплахите за фундаменталните им интереси са прекалено големи. Затова и Иран, и САЩ, поне до този момент, правеха всичко възможно за да избегнат този реален „ядрен вариант”.

Руският „екзистенциален” контраудар

Руснаците смятат, че американците представляват заплаха за съществуването им. Независимо от това, дали Вашингтон е съгласен с казаното от Байдън или не, това е официално декларираната визия на Америка по отношение на Русия, която, сама по себе си, представлява екзистенциална заплаха на Москва. Затова руснаците се нуждаят от също толкова екзистенциална ответна заплаха, която, по отношение на САЩ, може да бъде свързана най-вече с петрола. Ако руснаците съумеят сериозно да застрашат петролните доставки през Ормузкия пролив, САЩ ще загубят иначе доста устойчивите си позиции в постсъветското пространство.

От това следва, че укрепването на шансовете на Иран да застраши петролния транзит, като в същото време руснаците успеят да си гарантират известен контрол върху способността на Техеран „да натисне спусъка”, ще даде на Русия възможност за контраудар срещу американските действия на територията на бившия Съветски съюз. Предоставянето на по-съвършени в техническо отношение мини и системи за миниране на Иран – например мини, които могат да се поставят сега, а да се активират по-късно (макар че повечето мини могат да останат неактивирани само за непродължителен период от време), или пък такива, които трудно могат да бъдат открити и обезвредени – ще създаде ситуация, която американците нито ще могат да контролират, нито пък да търпят. При условие, че руснаците успеят да запазят скрит контрол над иранския „спусък”, Москва може да забави икономическото развитие както на САЩ, така и на Запада, като цяло.

В същото време, макар че това ще причини сериозен ущърб на петролните производители от Залива и на потребителите на петрол в целия свят (и то тъкмо, когато те са особено уязвими към колебанията в икономическата конюнктура), то няма да навреди на Русия. Даже обратното, като износител на петрол Русия би се оказала сред малцината победители в тази ситуация. Което пък означава, че руснаците могат да си позволят да поемат доста по-високи рискове в тази игра.

Разбира се, не можем да сме сигурни, дали самите руснаци разсъждават по същия начин. Искаме само да отбележим, че ако контактите между Русия и Иран наистина имат място, те би трябвало да са започнали далеч преди иранските президентски избори и последната среща между държавните глави на двете страни. Още повече, че американската визия за Русия не беше кой знае каква тайна, т.е. руснаците отдавна биха могли да стартират и подготовката на своя контраудар.

Не знаем също, дали иранците биха подкрепили подобни руски действия. Истината е, че те изпитват към Русия дълбоко недоверие и както изглежда (поне досега) само фракцията, подкрепяща президента Ахмадинеджад, е склонна да играе тази игра с Москва. В същото време, колкото повече САЩ подкрепят онези, които Вашингтон определя като „реформисти”, както и позицията на Рафсанджани, толкова повече Ахмадинеджад ще се нуждае от подкрепата на Русия. И каквито и съмнения да имат руснаците по отношение на сближаването с Иран, цитираните по-горе изявления на американския вицепрезидент Байдън, както и някои други събития, провокираха у Москва усещането, че е подложена на силна атака. Руснаците разсъждават политически. Освен това те са добри шахматисти и знаят, че опитите на САЩ да ги притиснат в постсъветското пространство трябва да получат адекватен отговор в някоя друга точка на света.

След близо едноседмичното мълчание, последвало поредния кръг на преговорите с Иран, провели се в Женева на 1 октомври, руските официални лица направиха поредица от важни изявления. Така, зам.външният министър Алексей Бородавкин информира ИТАР-ТАСС, че Русия възнамерява да продължи военно-техническото си сътрудничество с Иран, макар и строго придържайки се към рамките на международното право в тази сфера. Всъщност, това бе и отговорът на Москва на искането от страна на САЩ и Израел да прекрати подкрепата си за Техеран.

Малко по-късно, секретарят на Съвета за сигурност на Руската Федерация Николай Патрушев опроверга появилото се в британския Sunday Times твърдение, че Израел е представил на Москва доказателства за помощта, която руските учени уж са оказали на Иран в развитието на оръжейната му ядрена програма.

Очевидно, непосредствено след преговорите в Женева, Русия беше поставена под известно напрежение. Макар че шестте страни-участнички и Техеран постигнаха предварително споразумение, позволяващо осъществяването на международни проверки на иранските ядрените обекти, под егидата на Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), САЩ и Иран продължават да вървят към кризисно изостряне на отношенията си, като в центъра на тази криза е именно Русия.

Именно Русия е страната, която помага на иранците да реализират мирната си ядрена програма и би могла да ерозира ефективността на американските санкции срещу Иран. Да не говорим, че Москва нерядко оказва и по-съществена военна помощ на Техеран, под формата на стратегически системи за противовъздушна отбрана (като С-300 например).

Междувременно, непосредствено след срещата в Женева, нарасна и напрежението в отношенията между САЩ и Иран. От МАГАТЕ изтече информация, че иранската ядрена програма е много по-напреднала, отколкото се смяташе досега. След това пък информация изтече и от кръгове, близки на американската администрация, която се зае повторно да анализира оценките на своето разузнаване за ядрената програма на Техеран. Накрая се появиха и сведения за уж представените от Израел доказателства, че Русия помага на Иран да създаде ядрено оръжие. Последното не само усили усещането за надвиснала нова криза между САЩ и Иран, но и директно намеси руснаците в нея.

Както вече споменах, в продължение на една седмица след срещата в Женева, Русия предпочете да запази мълчание, след което обаче мина в настъпление по всички направления. Както можеше да се очаква, Москва отхвърля обвиненията, че помага на Иран да развива оръжейната си програма. За да постигнат целите си, руснаците трябваше да потвърдят, че подкрепят Иран, но не дотам, че да провокират открит конфликт между него и Вашингтон. Всъщност, ако непосредственото участие на Русия в тази криза наистина беше доказано, това би лишило Москва от възможността да преговаря не само със САЩ, но и със Запада, като цяло (т.е. и с Европа).

На фона на категоричното дистанциране на руснаците от израелските обвинения, споменатото по-горе изявление на зам.външния им министър Бородавкин се оказва изключително важно. Защото Русия очевидно си запазва правото да продължи военното сътрудничество с Иран, напук на искането на САЩ и Израел да го прекрати. Така, Москва поставя Вашингтон пред сериозна дилема.

Според руснаците, има три възможни варианти за изход от кризата:

  • Първият е, САЩ да сключат сделка с Русия, като Вашингтон отстъпи по въпросите за сферата на влияние на Москва, срещу което Москва да се откаже от подкрепата за Иран. При подобно развитие обаче, американците ще трябва да се откажат не само от разполагането на европейска територия на своята Система за противоракетна отбрана. Русия иска да контролира някогашната съветска сфера на влияние в Европа.
  • Вторият вариант предвижда САЩ да отстъпят от сегашните си позиции по въпроса за Иран, което Русия би сметнала за публична демонстрация на слабост от страна на Вашингтон.
  • Третата възможност е САЩ да използват сила срещу Иран, като по този начин бъдат въвлечени в трета поредна война в Средния Изток. Руснаците са убедени, че докато Вашингтон е концентрирал вниманието си върху Иран, няма да е в състояние да води никакви нови войни.

Както се вижда, Москва играе сложна и опасна игра с Иран и САЩ. През последните години Русия ясно даде на Вашингтон да разбере, че би искала американците да прекратят намесата си в непосредствено граничещата с Руската Федерация „периферия” и да признае Русия за доминираща сила в евразийския регион. И при предишната, и при сегашната администрация, САЩ игнорират тези руски претенции. Съвсем наскоро обаче, т.е. по време на миналогодишния конфликт с Грузия, Москва нагледно демонстрира, че не може да бъде игнорирана. В противопоставянето си на САЩ, руснаците не виждат нежелателни за себе си сценарии, освен един – кратка въздушна и военноморска кампания, която да отхвърли Иран на много години назад в развитието му, съпроводена от едновременното американско отстъпление от Ирак и Афганистан. Подобно развитие рискува да остави Русия без нейния ирански „коз”, лице в лице с агресивно настроените САЩ, които при това вече ще бъдат и с развързани ръце.

Когато работиш в разузнаването, ти се налага да сглобиш в едно откъслечните данни и да ги анализираш в контекста на натиска и ограниченията, които изпитват различните играчи. Наясно си, че ти липсва достатъчно информация, но това не те освобождава от необходимостта да конструираш достатъчно ясна картина на света, базирайки се на непълните данни, с които все пак разполагаш. В определен момент придобиваш увереност в знанията и аналитичните си способности и ги превръщаш в това, което ние в „Стратфор” наричаме „всестранна оценка”. По особено важните въпроси обаче, смятаме за необходимо да споделяме своята хипотеза с останалите. И не защото сме напълно сигурни в нея, а защото ни се струва достатъчно правдоподобна (а ситуацията – достатъчно важна) за да споделим съображенията си, разбира се, със съответните уговорки. А в конкретния случай залозите са много високи и правдоподобните хипотези наистина следва да бъдат споделяни.

Ситуацията на геополитическата шахматна дъска се променя, макар че много от фигурите на нея все още остават невидими. И краят на играта може да се окаже съвършено различен от предсказания по-горе, но пък ако все пак се случи нещо подобно, за това следва да се знае още отсега.

 

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}