14
Съб, Дек
4 New Articles

Европейският съюз в ерата на New Normal Economy

брой 5 2014
Typography

Финансово-икономическата криза в държавите от Европейския съюз през 2008-2009, която беше част от глобалните сътресения в света, очерта много пропуснати възможности и ясно демонстрира сериозните дисбаланси в модела на развитие на европейската икономика, формирал се в началото на ХХІ век. Този модел беше съобразен с идеята за непрекъснато разширяващото се вътрешно търсене, включително за сметка на безогледното увеличаване броя на държавите-членки на Съюза, и се опираше на непрекъснато нарастващите държавни разходи, които в много страни (особено от периферията на континента) значително надхвърляха постъпленията в хазната от собствената икономическа активност. Така например, през 2000-2010 годишните разходи на Португалия нараснаха с 67,3% (от 53 до 88,5 млрд. евро), а приходите - само с 46,6% (от 48,8 до 71 млрд. евро), в резултат от което общият бюджетен дефицит през този период достигна 90,3 млрд. евро (1).

Паралелно се формира устойчиво отрицателно салдо във външната търговия със стоки, което през същия период надхвърли астрономическата сума от 190 млрд. евро (2). Частично, тези финансови дисбаланси се компенсираха от трансферите на ЕС, профицитния износ на услуги и външните заимствания, но фактът си е факт: през първото десетилетие на ХХІ век, в резултат от съвпадането на външните и вътрешни негативни ефекти, португалската икономика преживя финансов колапс, почти изчерпвайки наличния си стратегически ресурс. Сходна кризисна ситуация се създаде и в други държави от европейския Юг, засягайки частично и такива "стълбове" на ЕС като Италия, Испания и Франция.

Това се потвърждава от влошаването на основните макроикономически показатели на ЕС: забавяне динамиката на БВП, съществено намаляване обема на инвестициите, рязко нарастване на безработицата и огромен ръст на държавия дълг: от 57% от сумарния БВП, през 2007, до 87,1%, през 2013 (виж таблица 1), което, разбира се, се съпровождаше със значително нарастване на плащанията по обслужване на суверенния дълг. Икономиките на цяла група държави от ЕС в буквалния смисъл не издържаха на това бреме и "поддадоха", изпадайки в дълбока криза, последвана от рецесия, а за спасяването на банковите си системи страните от европейската периферия бяха принудени да поискат извънредна помощ от Брюксел. Последната наистина им бе предоставена, но при твърде сурови условия, чието изпълнение изискваше осъществяването на строги икономики (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), което пък съдейства за проточването на кризата и влошаването на социалната ситуация.

 

Таблица 1. Основни макроикономически показатели на ЕС-28 (млрд. евро, текущи цени)

Показател

2007

2008

2009

2010

2011

2012

2013

БВП

12473

12549

11816

12337

12711

12960

13068

Промени на БВП (%)

3,2

0,4

-4,5

2,0

1,6

-0,4

0,1

Инвестиции

2656

2644

2239

2280

2352

2325

2263

Инвестиции в НИР (% от  БВП)

1,84

1,91

2,01

2,00

2,04

2,06

-

Бюджетен дефицит (% от БВП)

-0,9

-2,4

-6,9

6,5

4,4

3,9

3,3

Държавен дълг (% от БВП)

58,7

61,5

74,4

79,8

82,3

85,1

87,1

Баланс на текущите операции

-138,2

-271,7

-84,7

-67,1

-34,2

68,6

155,7

Износ

4996

5173

4356

5040

5568

5822

5872

Безработица (%)

7,2

7,1

9,0

9,7

9,7

10,5

11,1

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

Разрушителната последователност на европейската криза се прояви първоначално именно в дълговата криза, която най-силно засегна Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания и доведе до фактическия крах на техния банков сектор, за чието спасение ЕС изразходва астрономическата сума от 4 трилиона евро (3). Последваха сериозни проблеми във функционирането на редица отрасли на реалната икономика, като нейни най-уязвими места се оказаха строителството (един от "локомотивите" на растежа преди кризата) и обработващата индустрия. При последната това бе резултат от развилия се още през предкризисния период процес на деиндустриализация, което доведе до отслабването на общия производствен потенциал не само на държавите от европейската периферия, но и на тези от "ядрото" на Съюза и, до голяма степен,наруши структурния баланс на икономическите им комплекси (4). В стратегически план, това означаваше развитието на системна криза на Икономическия и паричен съюз (ИПС), когато под въпрос се оказа членството на отделни периферни страни (и най-вече Гърция) в еврозоната. И, накрая, еврокризата плавно се трансформира в политическа криза, белязана с изостряне на междупартийната борба, падане на редица национални правителства, провеждане на предсрочни избори, ръст на масовите протестни движения, а на съюзно ниво - с отказа, през март 2012, на Великобритания и Чехия да подпишат Договора за стабилност, координация и управление в ИПС (т.нар. "фискален пакт").

Изключително негативно въздействие върху политическия климат в ЕС оказа това, че кризата, на практика, издигна преграда пред процеса на "догонващо развитие", осъществяващ се в държавите от европейската периферия, които от средата на 90-те години последователно съкращаваха икономическото си изоставане от държавите от "ядрото", и задълбочи различията между Севера и Юга на Европа. Характерен пример в това отношение е Испания. През 1995-2007 нейният БВП нарасна от 92% от средното равнище в ЕС до 105%. По този показател испанската икономика изпревари дори италианската, но кризата обърка всички карти и Испания започна да губи една след друга вече завоюваните позиции. В резултат, през 2013 нейният БВП (по отношение към средния европейски показател) падна до 95%, докато аналогичният показател на Германия през 2007-2013 нарасна от 115 до 124%. Така в периода на кризата разривът между двете страни нарасна с 19%. Ако пък сравним двата "полюса" в пространството на ЕС, разликата става още по-драстична: така, в момента БВП на глава от населението на Люксембург се равнява на 267% от средния за Съюза, докато този на България е само 47% (5).  В тези уславия трудно може да се приемат сериозно успокояващите "мантри" на брюкселските чиновници и да се запази вярата на европейците в солидарността в рамките на ЕС.

Сред най-острите въпроси по време на кризата в редица държави от ЕС, както и на общоевропейско равнище, се очерта проблемът с имиграцията. Противниците на "чуждестранното нашествие", концентрирани в националистическите и радикални партии, акцентират върху негативните последици от този сложен и нееднозначен процес. Те посочват, че ръстът на имиграцията дава тласък на спиралата на престъпността, води до нелоялна конкуренция на трудовия пазар и поражда у коренните жители на ЕС нарастващо усещане за психологически и социален дискомфорт и, в крайна сметка, застрашава националната идентичност и стабилността на европейските държави. Доколко справедлива е подобна гледна точка?

По данни на Европейската комисия, през 2012 в държавите от ЕС легално са живеели 34 млн. чужденци (около 7% от населението), като 21 млн. от тях (4%) са граждани на държави, извън ЕС. Как биха могли да се интерпретират тези цифри? Налице е голямо разминаване в оценката им. Така, привържениците на толерантното отношение към имигрантите смятат, че 4%-ното равнище е сравнително невисоко и затова тезата за "прекаленото усилване на чужденците" не отговаря на реалността. Аргументите на опонентите им пък могат да се сведат до следното. На първо място, статистиката се опира само на официалните данни и не отчита нелегалните имигранти, чиито брой непрекъснато нараства. На второ място, имигрантите по правило са по-активни и "пасионарни" индивиди, затова чисто аритметичният подход към оценката за тяхната тежест в обществото на приемащата ги държава не е съвсем коректен. И, на трето място, пришълците не се заселват равномерно в целия ЕС, а се концентрират в най-развитите държави. Така, на петте най-големи членки на ЕС - Германия, Франция, Великобритания, Италия и Испания, се падат 78% (над 16,2 млн.) от всички легално пребиваващи в Съюза чужденци, които не са негови граждани. В същото време, в седем други държави живеят по-малко от 230 хиляди чужденци, което е само 0,1% от общия им брой (виж таблица 2). Тоест, ситуацията е достатъчно сложна и дава възможност за политически спекулации и разпространяване в Европа на националистически и ксенофобски настроения. В същото време не бива да се игнорира и закономерната тревога на европейската общественост, породена от зле контролираната нелегална имиграция.

 

Таблица 2. Дял на нелегално пребиваващите чужденци (неграждани на ЕС) от населението на страните-членки на Съюза (по официални данни от 2012)

Страна

Брой на чужденците

Дял на чужденците (%)

1

ЕС-27

20709900

4,1

2

Латвия

326200

16,0

3

Естония

192200

14,6

4

Кипър

64100

7,4

5

Гърция

824200

7,3

6

Испания

3207600

6,9

7

Австрия

565000

6,7

8

Люксембург

31200

5,9

9

Германия

4665000

5,7

10

Италия

3375400

5,6

11

Белгия

446300

4,0

12

Дания

223800

4,0

13

Словения

79500

3,9

14

Швеция

370100

3,9

15

Великобритания

2458200

3,9

16

Франция

2505200

3,8

17

Португалия

331100

3,1

18

Чехия

271700

2,6

19

Ирландия

99100

2,2

20

Финландия

113400

2,1

21

Холандия

336900

2,0

22

Унгария

79700

0,8

23

Литва

17600

0,6

24

България

31100

0,4

25

Хърватия

15600

0,3

26

Словакия

16700

0,3

27

Полша

39000

0,1

28

Румъния

29500

0,1

Източник: Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

 

С други думи, Брюксел не съумя да се противопостави ефективно на целия комплекс от негативни тенденции, породени както от кризата, така и от стратегическите грешки на ключовите европейски институции. "ЕС затъна в тежка икономическа криза, задълбочена от неефективното управление, което не е в състояние на съгласува интересите на различните държави-членки, както и от постоянния приток на имигранти" - констатира известният испански анализатор Клаудио Перес, а холандският експерт Пол де Груве от Лондонското училище по икономика добавя, че "европейската икономическа политика през последните години беше напълно погрешна" (6).

Кризата ясно очерта и очевидния факт, че точно преди едно десетилетие беше направен фатален стратегически пропуск, като в ЕС "накуп" бяха приети десет нови членове, повечето от които бяха източноевропейски държави от бившия съветски блок (7). Това стана точно в момента, когато в "ядрото" на ЕС (в който тогава влизаха 15 държави) бе поставен въпросът за прехода към качествено по-високо ниво на интеграция, позволяващ укрепването на съществуващите институции, правейки ги още по-устойчиви към евентуални кризи, и позволяващ управлението на процеса на европейското сътрудничество да стане по-гъвкаво и ефективно. Всички тези планове (добри, сами по-себе си) бяха изместени от мощния ураган на разширяването на ЕС, което очевидно беше продиктувано от съмнителни политически съображения - откъсването на Източна Европа от Русия - и нямаше достатъчно сериозни икономически основания. На новите страни-членки бяха предоставени същите права и пълномощия, като на държавите-основателки на ЕС, и това драматично забави институционалното развитие на европейската интеграция и, на практика, провали осъществяването на назрелите вътрешни реформи, отслабвайки Съюза пред лицето на глобалните изпитания.

Обобщавайки, можем да констатираме, че в годините на кризата европейската иксономика получи няколко изключително силни удари и акумулира серия дисбаланси, с безпрецедентен характер за целия следвоенен период.

В тези условия Брюксел започна да търси начини да удържи ситуацията под контрол и да създаде нови механизми за регулиране и взаимодействие. Как изглеждат контурите (а след това и "пътната карта") на преминаването на ЕС към устойчива политическа траектория на икономически растеж? Кои вътрешни и външни фактори могат да бъдат използвани от европейския политически елит и бизнес-общността за формирането на нов модел на растежа, отговарящ на съвременните изисквания?

Европейският вариант на New Normal Economy

Сложността и, до известна степен, неопределеността на сегашната ситуация е свързана най-вече с това, че далеч не всички страни-членки на ЕС разполагат с достатъчни човешки, природни, индустриални и научно-технологични ресурси за осъществяването на значим икономически скок. Както изглежда, в обозрима перспектива (например до 2020) и в обективно реализиращият се формат на растежа за повечето държави, може да става дума за формулирането на стратегия за национално развитие в рамките на т.нар. New Normal Economy (т.е. икономика на "новата норма" или на "новата нормалност") (8). На практика, европейският вариант на New Normal Economy означава следното:

- Тенденция към сравнително ниски (забавени) темпове на нарастване на БВП, което (в количествени показатели) акцентира върху и затвърждава изоставането на Европа от САЩ, както и от динамично развиващите се азиатски, африкански и латиноамерикански държави. Така, по прогнози на Европейската комисия, ръстът на общия БВП на страните-членки на ЕС трябва да достигне 1,6%, през 2014, и  2%, през 2015 (9). Както изглежда, в близко време тези скромни показатели няма да се променят към по-добри, като в Брюксел разчитат да смекчат тази негативна тенденция, подобрявайки качествените показатели на европейската икономика;

- Запазване в средносрочна перспектива на острите дългови проблеми, несъпоставими със сравнително благополучните времена отпреди кризата. Това ще затрудни окончателното оздравяване на финансовата сфера в цял ред европейски държави. Затова е изключително важно да се постигне балансиран бюджет и да не се допуска занапред (включително и със законодателни средства) възникването на голям бюджетен дефицит;

- По-нататъшно влошаване на демографската ситуация в повечето европейски държави, чиято основна тенденция е необратимото застаряване на населението и, възможно, количественото му намаляване. В макроикономически план, развитието на тази тенденция означава неизбежно понижаване на съвкупното търсене и стесняване на вътрешния пазар (по-малко население - по-малко потребители);

- Високи стойности на безработицата, включително дългосрочната, които при всяко възможно развитие значително ще надхвърлят нивата отпреди кризата. Младежката безработица ще продължи да има масов характер още неопределено дълго време. Върхът и бе достигнат в началото на 2013 - 23,4% средно за страните от ЕС (10). Сред безработните се формира сравнително устойчив значителен дял на младите хора от типа NEET (not in employment, education, or training), т.е. неработещи и непритежаващи сериозно образование или професионална подготовка (11);

- Изостряне на социалните проблеми, заради трудностите, с които се сблъсква реализацията на отделните ангажименти на държавата и, в частност, поддържането на нужното ниво на пенсионното осигуряване. Друг остър въпрос е задълбочаването на разрива в доходите и риска от разширяване на ареала на бедността (през 2012 24,8% от европейското население живееше на границата на бедността) (12). Това означава, че съществува риск от понижаване ефективността на институциите в европейските държави и свиване на социалната сфера.

Струва ми се, че посткризистната стратегия за растеж на европейската икономика следва да се съобрази с очертаните по-горе предизвикателства и да се основава на редица постулати, максимално отчитащи съвременните реалности и очертаващи вектора на движение, както и способите да бъдат развързани (или разсечени) затегнатите възли на финансово-икономическите и социални проблеми. В обобщен вид (и в сравнение със средните годишни данни за 2000-2004 и 2005-2009) най-вероятните перспективи за развитието на европейската икономика са представени в таблица 3.

 

Таблица 3. Прогноза за промените на макроикономическите показатели в държавите от ЕС (в % спрямо предходната година)

Показател

2000–2004

2005–2009

2013

2014

2015

БВП

2,2

0,9

0,1

1,6

2,0

Дълг (еврозона, % БВП)

68,9

71,1

95,0

96,0

95,4

Износ

5,6

2,0

1,6

4,0

5,1

Внос

5,4

2,0

0,4

3,7

5,2

Безработица (%)

9,0

8,1

10,8

10,5

10,1

Частно потребление

2,3

1,1

0,0

1,2

1,6

Държавно потребление

2,3

2,0

0,4

0,7

0,6

Държавни инвестиции(% БВП)

2,5

2,6

2,1

2,0

2,0

Бутни инвестиции

1,7

0,0

-2,3

3,1

4,7

Производительност на труда

1,7

0,3

0,5

1,0

1,2

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 132–155.

 

Цитираните данни потвърждават тезата, че в обозрима перспектива Европа ще се развива в руслото на New Normal Economy: с относително нисък ръст на БВП и на частното потребление, твърде вероятно съкращаване на държавния дял в икономиката, известно оживление на инвестиционния процес от страна на частния сектор, слабо повишаване на производителността на труда, изпреварващо нарастване на обемите на външната търговия и най-вече на износа. Развитието на тези тенденции би трябвало да стабилизира икономическата ситуация и да подобри донякъде ситуацията на трудовия пазар, увеличавайки заетостта. В частност, планира се спад на безработицата до 10,1% през 2015. В същото време (и това е основното), повечето оценки са, че оживлението в европейската икономика няма да и гарантира темпове на растеж, съпоставими с динамиката на развитие на другите региони (виж таблица 4). Тоест, в количествено отношение, показателите на европейските държави ще нарастват по-бавно (в пълно съответствие с New Normal Economy) от средните за света, което ще затвърди тенденцията за понижаване дела на европейската икономика в световното стопанство.

 

Таблица 4. Прогноза за динамиката на БВП и износа (в % от предходната година)

Страна

Промяна на обема на БВП

Промяна на обема на износа

2013

2014

2015

2013

2014

2015

Страни от ЕС

0,1

1,6

2,0

1,6

4,0

5,1

Страни от еврозоната

-0,4

1,2

1,7

1,4

4,0

5,3

САЩ

1,9

2,8

3,2

2,7

5,0

5,6

Развиващи се страни

4,6

4,7

5,1

3,6

5,5

6,2

Целият свят

2,9

3,5

3,8

2,6

4,8

5,6

Източник: European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159, 160.

"Студеният душ" на кризата и преминаването на повечето европейски държави към по-ниска траектория на икономически растеж поставят въпроса за необходимостта (и неизбежността) от презареждане на сегашния модел на развитие, чието морално и физическо износване стана очевидно през последните години. Какво обаче, според ръководството на ЕС, следва да бъде качественото съдържание на критично важните промени в европейската икономика?

Базирайки се на днешните реалности, можем достатъчно уверено да твърдим, че в обозрима перспектива магистралният път на развитие на икономиките на много държави-членки на ЕС (особено тези от неговата периферия) е свързан със същественото увеличаване дела на обработващата индустрия в БВП, но не чрез ръст на продукцията в традиционните отрасли на досегашната технологична база, а на основата на комплексната модернизация и иноватизация на производството. Изхождайки от конкретните условия и възможности на европейските държави, можем да предположим, че акцентът ще бъде поставен върху развитието на високотехнологичните и капиталоемки сектори: автомобилната и авиационната индустрии, информационните и телекомуникационни технологии, химията и нефтохимията, нано- и биотехнологиите, машиностроенето и т.н. Несъмнено, от ключово значение са и инструментите, с чиято помощ ръководството на европейските държави разчита да обърне на 180 градуса процеса на деиндустриализация и да стартира мащабно увеличаване на съвременното промишлено производство. Тук ще посоча три такива инструменти: увеличаване на разходите в сферата на научно-изследователските работи (от 2,07% от БВП, през 2012, до 3%, през 2020) (13); създаване (в онези държави, където такива все още липсват) на държавни банки за развитие, които да осигуряват на индустриалните предприятия, включително малките и средните, дългосрочни кредити при благоприятни за тях условия (14); подготовка на квалифицирани кадри за високотехнологичните отрасли. Според плановете на ЕС, до 2020 40% от европейците следва да имат висше образование (през 2013 такова са имали по-малко от 37%) (15).

Друг ключов фактор за посткризисния икономически растеж са целевите инвестиции за разработка и внедряване на технологии, гарантиращи сериозен прогрес в енергийното и ресурсно спестяване. С други думи, за развитието на "зелената икономика", включително на критично важната алтернативна енергетика, което ще позволи да бъде намалена зависимостта на страните от ЕС от вноса на традиционните енергоносители, да бъдат спестени огромни финансови средства и, в крайна сметка, ще отслаби натиска върху държавните бюджети.

Залогът за успех тук е разширяване на използването на възобновяеми енергоносители. Още днес отделни европейски държави са сред световните лидери по дял на възобновяемите източници в съвкупното енергийно потребление. През 2012 този показател за ЕС, като цяло, достигна 14,1%, като се планира през 2020 делът на възобновяемите енергоносители да нарасне до 20% (16).

Изглежда очевидно, че в рамките на новия икономически модел Европа следва да има предвид и демографския фактор, а именно - феноменът на остаряване на населението на континента, и да гарантира растежа на националните икономики независимо от спирането на нарастването на населението. В идеалния случай това означава по-пълно и ефективно използване на наличните трудови ресурси и увеличаване на инвестициите в човешкия капитал. В стратегията за развитие на ЕС до 2020 се поставя задачата за увеличаване заетостта на гражданите на възраст от 20 до 64 години от 68,3% (2013) до 75%, което ще изисква мащабни допълнителна капиталовложения и създаването на значителен брой нови работни места (17).

Отговори на свиването на вътрешния пазар (заради изострилите се демографски и социални проблеми) са: прогресираща интернационализация на европейския бизнес, постъпателно нарастване на износа на стоки и услуги и диверсификация на външноикономическите връзки. Европа вече върви по този път и постигна определени успехи. Така, през 2009-2013 съвкупният износ на стоки и услуги на страните-членки на ЕС нарасна с 35% (от 4356 до 5872 млрд. евро), което, до известна степен, позволи да се компенсира силния спад на вътрешното търсене в периода на кризата. Съответно, от 18 на 23% нарасна и делът на износа в БВП (18).

Презареждането на европейския модел на растеж е невъзможна без реформиране на държавата, т.е промяна на ролята и при използването на стопанския потенциал на страните от ЕС. В новите глобални условия ключово значение придобиват не размерите на държавния сектор и неговия дял в БВП, а качеството на държавните институции и балансираната национална и общинска икономическа (и най-вече индустриална) политика, която не подменя, а допълва действията на пазара с решения, позволяващи максималното активиране на конкурентните предимства на европейската икономика. В руслото на реализацията на антикризисната стратегия, управляващите в редица държави осъществиха сериозни преобразувания, касаещи трудовото законодателство, условията за конкуренция на вътрешния пазар, приватизацията на държавни активи, либерализацията на енергийния пазар и т.н. Съдейки по всичко, реформите ще продължат, но ще се реализират в новите политически условия, очертали се след изборите за Европейски парламент през пролетта на 2014.

Какво показаха европейските избори?

Според мнозина политици и експерти, резултатите от изборите за Европейски парламент, провели се на 22-25 май 2014, имаха ефекта на "политическо земетресение", превръщайки се в обект на безброй коментари в медиите и на различни по дълбочина и обхват аналитични обзори.
На пръв поглед, сякаш няма кой знае какви основания за формирането на подобни алармистки настроения. В резултат от изборите традиционните общоевропейски политически сили: дясноцентристката Народна партия, лявоцентристкият Прогресивен алианс на социалистите и демократите и либералният Алианс на либералите и демократите за Европа удържаха водещите си позиции в Европейския парламент (виж таблица 5). Тези три обединения спечелиха 469 (от общо 751) депутатски места, т.е. 62%, което е доста по-малко, отколкото на изборите през 2009 (553 от 766, т.е. 72%), но е напълно достатъчно за да държат ситуацията под контрол (19). Въпреки това, партиите от европейския "мейнстрийм" имат достатъчно причини за тревога и те са повече от сериозни.

Таблица 5. Резултати от изборите за Европейски парламент

Партийни групи

2009

2014

Брой места

%

Брой места

%

Европейска народна партия

274

35,77

221

29,43

Прогресивен алианс на социалистите и демократите

196

25,59

191

25,43

Алианс на либералите и демократите за Европа

83

10,83

67

8,92

Зелени/Европейски свободен алианс

57

7,44

50

6,66

Европейски консерватори и реформатори

57

7,44

70

9,32

Обединена европейска левица/Северна зелена левица

35

4,57

52

6,92

Европа на свободата и демокрацията

31

4,05

48

6,39

Независими депутати

33

4,31

52

6,92

 

 

 

 

 

Общо

766

100

751

100

Източник: European Parliament. Results of the 2014 Europen elections. – http://www.results-elections2014.eu/en/election-results-2014.html

 

За начало, нека оценим нивото на избирателно участие. Ще напомня, че европейски избори се провеждат от 1979 насам, когато в тях участваха почти 62% от гражданите на ЕС с право на глас. Това беше рекорден показател, който неотклонно намаляваше през следващите години: през 1999 - 49,5%, през 2004 - 45,5%, през 2009 - 43%. През май 2014 гласуваха 43,09% от избирателите, което даде основание на някои анализатори да говорят за повишаване интереса на гражданите на ЕС към общоевропейските въпроси и стремежа им за укрепване институциите на Съюза и сплотяването на Европа пред лицето на новите предизвикателства в посткризисния период.

На практика обаче, ситуацията съвсем не е толкова оптимистична. На първо място, в някои държави (Белгия, Люксембург, Гърция и Кипър) гласуването е задължително, което автоматично осигурява почти 90%-но участие. В същото време, в други държави отказът от гласуване достигна много високо равнище. В Словакия например то бе 87%, а в други 12 държави - 60% и повече. На второ място, в много от страните-членки на ЕС, където бе фиксиран известен ръст на активността на избирателите, това стана предимно за сметка на гражданите, придържащи се към евроскептични или откровено еврофобски настроения, които се обявяват против политиката на Съюза и нерядко искат страната им да излезе от него. Така например, броят на гласувалите на евроизборите във Франция нарасна с 3%, но максимален ръст на гласовете регистрира Националният фронт, който е против запазването на ЕС. Подобна ситуация се очерта във Великобритания, Германия и Испания. И, на трето място, за голямото мнозинство избиратели, основната тема на изборите и предизборните дебати бе дискусията по конкретните национални проблеми, а не на общоевропейските въпроси, вълнуващи най-вече представителите на политическите елити и брюкселските чиновници (20).

Ето защо, основният резултат от последните европейски избори беше рекордният брой гласове, получени от партии, които, в една или друга степен, поставят под съмнение самата европейска идея във вида, в който тя беше формулирана навремето от "бащите-основатели" на ЕИО. По правило, това са крайнодесни и националистически политически формации, както и радикални леви организации, обявяващи се против политиката на сурови икономии (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), осъществявана от Брюксел в годините на кризата (виж таблица 6).

 

Таблица 6. Изборни резултати на крайнодесните и радикално леви европейски партии (по страни)

Страна

Партия

% от гласовете

Място в страната

Великобритания

UKIP

27,5

1

Дания

Dansk Folkeparti (DF)

26,7

1

Гърция

SYRIZA

26,54

1

Франция

Front National

25,0

1

Италия

Movimento 5 Stelle (M5S)

21,15

2

Австрия

Freiheitliche Partei (FPÖ)

20,5

3

Ирландия

Sinn Féin

17,0

4

Унгария

Jobbik

14,3

2

Холандия

Partij voor de Vrijheid (PVV)

13,0

3

Финландия

Perussuomalaiset

12,9

3

Испания

Izquierda Plural

9,99

3

Швеция

Sverigedemokraterna

9,7

5

Гърция

Hrisi Avgi

9,4

3

Испания

Podemos

7,96

4

Германия

Die Linke

7,4

4

Полша

Kongres Nowej Prawicy

7,1

4

Франция

Front de Gauche

6,34

6

Италия

Lega Nord

6,2

4

Швеция

Feministiskt initiativ

5,3

8

Португалия

Bloco de Esquerda

4,6

5

Белгия

Vlaams Belang

4,31

8

Германия

NPD

1,0

11

Източник: Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. – http://www.openeurope.org.uk/

 

Тези партии печелят 229 места от общо 751, т.е. 30,5%, което е значително повече, отколкото през 2009: 164 от 766 места, т.е. 21,4% (21). В това отношение, последните европейски избори потвърдиха и чисто аритметично, това, което в концептуален аспект стана ясно в резултат от кризата: в проекта за обединена Европа се появи дълбока пукнатина, ясно обозначаваща линията на идейния и социално-политически разлом на континента. Ще се опитам по-подробно да анализирам този проблем.

Разбира се, най-голямо внимание се отделя на победата във Франция на оглавявания от Марин Льо Пен "крайнодесен" Национален фронт, който изпревари всички водещи френски политически партии. Фронтът получи около 25% от гласовете, което е четирикратно повече, отколкото през 2009 и ще разполага с 24 депутати в Европейския парламент. Както коментираха редица европейски медии, Фронтът, който само допреди няколко години изглеждаше просто "ексцентрична група", зае водещото място на партийно-политическата сцена на втората по значимост европейска държава (22). Впрочем, победата му на европейските избори не беше случайна, тъй като привържениците на Льо Пен на практика закрепиха и развиха успеха, постигнат през март 2014 на общинските избори във Франция, където кандидатите на Фронта участваха на балотаж в 200 общини и спечелиха в редица големи градове (Тулуза, Реймс, Кан, Тур, Лимож и др.) (23). Оценявайки резултатите от европейските избори, Марин Льо Пен отбеляза, че те "свидетелстват за масовия отказ от ЕС. Европа не може да продължи да се изгражда без хората и дори против тях. Европейският съюз трябва да върне това, което ни открадна - да върне суверенитета на хората. Трябва да построим една друга Европа - Европа на свободните и суверенни държави, Европа на свободното сътрудничество" (24). Трудно може да се добави нещо към това.

Сензационна победа във Великобритания одържа друга известна "крайнодясна" формация - Партията на независимостта на Обединеното кралство (United Kigdom Independence Party, UKIP), създадена през 1993 под лозунга за излизането на страната от ЕС. Тази партия, която днес се ръководи от Найджъл Фарадж (скандална фигура, с репутацията на яростен евроскептик и "най-лицемерния британски политик") (25), получи около 4,4 млн. гласа (над 27%) и вкара в Европейския парламент 24 свои представители (от общо 73-мата британски депутати). Тоест, броят на депутатите от UKIP нарасна с 11 души (за сравнение, лейбъристите имат 20 депутати, а управляващите консерватори - 19) (26).

Около 27% от гласовете (първо място) и четирима депутати (два пъти повече, отколкото през 2009) спечели дясно-популистката Датска народна партия (Dansk Folkeparti, DF). В основата на политиката и са активното противодействие на имиграцията и "пълзящата ислямизация" на Европа. Партията последователно отстоява датския суверенитет в рамките на ЕС, обявява се за запазване на националната валута и против влизането на страната в еврозоната. Тя е против присъединяването на Турция към ЕС, подкрепя движението за независимост на Тибет и призовава за международно признаване на Тайван. Сериозната електорална подкрепа за DF до голяма степен се обяснява с факта, че идеологията на лидерите и се основава на традиционните семейни ценности и има силен социален компонент, привличащ избирателите в условията на системна криза на европейската държава на "всеобщото благоденствие".

Любопитна ситуация се създаде в Гърция - "болния човек" на ЕС. Шест депутати (от общо 21 за страната) в Европарламента вече има гръцката "крайна левица" в лицето на "Сириза" (SYRIZA) - коалиция от радикални партии, получила 26,5% от гласовете и изпреварила всичките си политически съперници, а пък на трето място се изкачи неофашистката "Златна зора" (Hrisi Avgi) с 9,4% от гласовете и трима евродепутати. Така, заелата второ място управляваща проевропейска партия "Нова демокрация" (около 23% от гласовете и 5 евродепутати) се оказа притисната между крайнолевите и крайнодесните. В хода на избирателната кампания водачът на SYRIZA Алексис Ципрас широко използва откровено антигерманска реторика и подложи на остра критика антикризисните мерки (и най-вече политиката на "бюджетен аскетизъм"), натрапени на Гърция от ЕС под натиска на Берлин. В същото време повечето ръководители на SYRIZA не настояват за излизането на страната им от Съюза и отказ от еврото, което може да се оцени и като признак за постепенното оздравяване на гръцката икономика и отслабване на протестната вълна, заляла Гърция в разгара на европейската криза.

Малко по-различно се развиха събитията в Италия. Създаденото през 2009 от комика Джузепе Пиеро "Бепе" Грило протестно популистко "Движение пет звезди" (Movimento 5 Stelle - M5S) (27), придържащо се към евроскептични позиции, получи малко над 21% от гласовете (17 евродепутати), но убедителна победа удържа управляващата проевропейска Демократична партия, чиито лидер - младият и енергичен реформатор Марио Ренци е премиер на страната. И все пак, ако съберем гласовете за M5S с тези на национал-сепаратистката партия "Северна лига" (Lega Nord) и консервативната "Напред Италия" (Forza Italia) на Силвио Берлускони, позициите на правителството не изглеждат чак толкова силни: почти половината от всички италиански евродепутати са настроени твърде скептично например към общата европейска валута. Въпросът е много сериозен и фигурата на комика Грило може да се окаже доста зловеща (28).

В редица други държави-членки на ЕС националистите и евроскептиците също демонстрираха твърде добри изборни резултати. Така дяснонационалистическата Партия на свободата на Австрия (Freiheitliche Parei Österreichs, FPÖ), свързвана в миналото с името на бившия и лидер Йорг Хайдер, финишира трета, получавайки над 20% от гласовете и 4 евродепутати от общо 18-те, с които ще разполага страната. В Холандия Партията на свободата (Partij voor de Vrijheid, PVV) събра 13% от гласовете и вкара четирима свои представители в Европарламента, което обаче не удовлетвори лидера и Герт Вилдер, очевидно разчитащ на по-добър резултат. Сравнително добър резултат регистрираха унгарските десни националисти: техният политически авангард - партията "Йобик", или "За по-добра Унгария", (Jobbik Magyarországért Mozgalom), обявяващата се между другото за отделянето на Задкарпатската област от Украйна, получи подкрепата на над 14% от избирателите и разполага с трима евродепутати (тук е мястото да напомня, че водачът на "Йобик" Габор Вона сравни ЕС с "потъващ кораб").

Политическото настъпление на евроскептиците не подмина и бастиона на ЕС - Германия, макар да изглеждаше, че именно Берлин е спечелил най-много от европейската икономическа интеграция и въвеждането на общата валута. Тук неочаквано добре се представи на евроизборите новата партия (основана на 6 февруари 2013) Алтернатива за Германия (Alternative fur Deutschland – AfD), която получи 7% от гласовете и 7 евродепутати. Тъй като AfD се обявява за ликвидиране на еврозоната, електоралният и успех несъмнено укрепва позициите на евроскептиците.

Изборите за Европейски парламент очертаха значителните промени, случили се по време на кризата и рецесията в Испания - четвъртата по големина икономика в еврозоната. От принципно важно значение тук е рязкото отслабване на влиянието на двете водещи партии, които в продължение на десетилетия доминираха на местната политическа сцена, сменяйки се във властта: сега управляващата Народна партия (PP) и опозиционната Испанска социалистическа работническа партия (PSOE). Цифрите говорят сами за себе си - така, докато през 2009 РР и PSOE получиха над 80% от гласовете (над 12,8 млн.) и 47 депутатски места в Европарламента, от общо 54, с които разполага страната, през 2014 тези цифри паднаха драматично - гласовете за РР и PSOE намаляха до 7,7 млн. (49%), а броят на техните евродепутати е само 30 (29). По този повод вестник "La Vanguardia" с основание констатира, че "двупартийната система сама си удари страхотен шамар" (30).

Големите печеливши от звучния изборен провал на водещите испански партии се оказаха крайнолевите, които увеличиха броя на представителите си в Европарламента от 2 на 6, както и  създаденото през март 2014 (само два месеца преди европейските избори) от 36-годишния преподавател по политология Пабло Иглесиас обединение "Podemos" ("Можем"). То възникна на основата на широкото протестно "Движение 15-М", заляло през 2011 десетки испански градове и прехвърлило се далеч извън границите на страната (31). През 2014 испанският елит беше шокиран от изборния резултат на "Podemos": новосъздадената популистка формация, която дори не бе успяла да се оформи окончателно като партия, получи над 1,2 млн. гласа и пет места в Европарламента. Според мнозина експерти, испанските избиратели са били привлечени от актуално звучащите лозунги на крайнолявата и популистка опозиция: за излизане на страната от НАТО; за отказ от т.нар. "вертикална Европа", доминирана от Германия, която диктува правилата на играта; за отстраняване на сегашното правителство в Мадрид, "контролирано от международните финансови кръгове" и т.н. (32).

Феноменът "Podemos" поставя пред експертите и политиците маса остри и сложни въпроси. Например, дали това обединение ще се превърне в "лаборатория за нови избирателни технологии", ще успее ли да се утвърди на испанската политическа сцена, или ще се окаже една от многото набързо създадени партии-еднодневки (т.нар. "flash")?

Бъдещето на Европейския съюз: контурите на новия курс

Непосредствено след изборите основният проблем беше свързан с формирането на парламентарните групи, тъй като именно те, а не партиите, притежават необходимата тежест в Европарламента, получават финансови субсидии, участват в профилните комисии и разполагат с време за изказвания. Именно тук възникнаха най-големите проблеми пред евроскептиците. Проблемът е, че за създаването на отделна група са необходими на само поне 25 депутати, но и участието в нея на поне седем държави от ЕС, което направи задачата доста трудна.

Най-бързо и успешно тя беше решена от UKIP, която още в края на юни формира парламентарна група, в която влязоха представители на италианското движение M5S, литовската дясноцентристка партия "Ред и справедливост", дясноконсервативната партия Шведски демократи, чешките евроскептици от Партията на свободните граждани, Съюзът на латвийските фермери и един независим френски депутат (33). В по-сложна ситуация се оказа Националният фронт, тъй като холандската Партия на свободата се отдръпна от съюза с него заради антисемитските изказвания на Жан-Мари Льо Пен, които силно затрудниха усилията на дъщеря му да формира нова парламентарна група. В резултат от това процесът на формиране на парламентарни групи, заемащи откровено евроскептични позици, не върви особено гладко. Според анализатора от известния "мозъчен център" Centre for European Policy Studies Марко Инсерти, причината за това е фрагментарния характер на политическите сили, обявяващи се по един или друг начин против участието на държавите им в ЕС, и наличието между тях на достатъчно сериозни идеологически разногласия и противоречия, възникнали на национална почва (34).

Така например, Марин Льо Пен по никакъв начин не е склонна да участва в една група с гръцките неонацисти от "Златна зора" или с унгарските противници на имигрантите, евреите и циганите от "Йобик". На свой ред, последните не искат да имат нищо общо с близките им в идеен план националисти от съседните Словакия и Румъния. С други думи, само евроскептицизмът очевидно се оказва недостатъчен за формирането на реално функционираща парламентарна група, от което могат да се възползват (и на практика го правят) големите европейски партии, които с всички възможни средства се опитват да отнемат политическото пространство на евентуалните си конкуренти с цел да запазят статуквото. При това, както се посочва в коментар на водещия испански вестник El Pais, на фона на резултатите от европейските избори, в основна задача на еврооптимистите се превърна "смекчаването на популистката вълна, породила катастрофални прогнози за бъдещето на ЕС" (35).

Друг ключов практически въпрос, чието решение последва изборите за Европейски парламент, беше определянето на новия председател на Европейската комисия (той трябва да смени през октомври 2014 португалеца Жозе Мануел Дурао Барозу), която е висшият изпълнителен орган на ЕС и представлява огромен бюрократичен апарат с 25 хил. чиновници.

Голямото мнозинство европейски лидери подкрепиха кандидатурата на бившия премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер, смятан за един от архитектите на Договора от Маастрихт (36), довел до съдаването на Европейския икономически и валутен съюз и изиграл ключова роля за формирането на сегашните институции на ЕС. През 2004-2013 Юнкер беше шеф на Еврогрупата (Съвет на финансовите министри на страните от еврозоната) и през юни 2012 инициира приемането на обновен вариант на "Пакта за стабилност и растеж на ЕС", провокирал недоволството на официален Лондон.

Убеден привърженик на максималното задълбочаване на европейската интеграция, Жан-Клод Юнкер е част от парламентарната група на Европейската народна партия, която, въпреки осезаемите загуби, съумя да запази водещите си позиции в Европарламента. Лобирайки за назначаването му на поста председател на Европейската комисия, лидерите на Германия, Франция и други държави от ЕС се надяваха да бъдат запазени основните характеристики на досегашния курс на Брюксел, формулиран по време на кризата. В същото време обаче, редица политици (и в частност италианският премиер) поставиха като условие да подкрепят кандидатурата на Юнкер, да бъде смекчена политиката на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм". При всички случаи мнозина в Европа виждат в него лидер, способен на решителни действия, каквито са изключително необходими в сегашния преломен момент. Неслучайно европейските медии често цитират думите на Юнкер: "Ние, политиците, знаем, какво трябва да се прави, но не знаем, как след това отново да спечелим изборите".

Както е известно, срещу назначаването на люксембургския политика на поста председател на Еврокомисията твърдо се обяви британският премиер Дейвид Камерън, водач на Консервативната партия, която е част от парламентарната група "Европейски консерватори и реформисти". В основата на рязко негативното отношение на Лондон към Юнкер е специфичната позиция на британския елит, който активно се съпротивлява срещу по-нататъшното усилване на наднационалните институции в рамките на ЕС и се стреми да си гарантира максимално широк набор от компетенции и достатъчно широко поле за политически и финансово-икономически маньоври. Напълно разбираемо е, че Жан-Клод Юнкер и твърдата му ориентация към развитие (в широчина и дълбочина) на европейските интеграционни процеси съвършено не се вписва в британската координатна система за бъдещия Европейски съюз. Както многократно подчертаваше и самият Дейвид Камерън, от гледната точка на официален Лондон, люксембургският политик е "прекалено проевропейски настроен", а назначаването му начело на Еврокомисията е било "лош ден за Европа" (37).

Решаващата фаза в битката за поста председател на Комисията настъпи на 26-27 юни, когато на срещата на върха в Брюксел, лидерите на 28-те страни-членки окончателно определиха своя кандидат и на практика единодушно подкрепиха Жан-Клод Юнкер, който получи 26 гласа. Против него се обявиха само премиерите на Обединеното кралство и Унгария, което, според повечето анализатори, означаваше "почти пълната самоизолация на Камерън" (38). В самата Великобритания резултатите от срещата на върха на ЕС бяха еднозначно приети като дипломатическо поражение на британския премиер, който беше подложен на остри критики от опозицията. В частност, водачът на лейбъристите Ед Милибенд оцени политиката на Камерън като заплаха "за излизането на Обединеното кралство от ЕС", докато лидерът на UKIP Найджъл Фарадж обвини примиера, че е пропилял преговорния потенциал на страната си и е позволил да бъде "унизен" (39).

Провалът на опита на Лондон да попречи на назначаването на Юнкер се оказа чертата, която разграничава историята на сложните отношения между Великобритания и партньорите и от ЕС на два периода - "преди" и "след това". Големите държави от ЕС, водени от Ангела Меркел, съумяха да прокарат своя кандидат за председател на ЕС и да сплотят мнозинството лидери на държавите-членки върху платформата на еврооптимизма, но и позициите на евроскептиците осезаемо укрепнаха, което най-вероятно ще ги превърне в постоянна особеност на "голямата политика" в Стария свят в близка перспектива. Няма съмнение и, че ще нарасне натискът върху Брюксел от страна на противниците на запазването на курса на сурови икономии и "бюджетен аскетизъм".

Изборите за Европейски парламент и последвалите ги събития потвърдиха, че ЕС продължава да преживява дълбока политическа криза, изначално породена от финансово-икономическите сътресения през последните години. На обозримия хоризонт на ЕС се очертава продължителен застой, неприемливо високо ниво на безработицата (в редица държави сходно с онова по време на Голямата депресия през 1929-1934), запазване на огромната задлъжнялост, обременяваща бюджетите на повечето държави от Съюза, проблеми пред по-нататъшното нарастване на износа, с което се свързваха надеждите за радикално съживяване на индустриалното производство и т.н. С други думи, реалните характеристики на европейската икономика са в очевиден дисонанс с втръсналия се на всички професионален оптимизъм, демонстриран от евробюрократите, които по време на кризата усвоиха до съвършенство изкуството да демонстрират добро настроение, независимо от очевидните провали.

Разбира се, използването на изрази като "политическо земетресение" по отношение на последните европейски избори вероятно би било прекалено. В същото време обаче, обществените и политически промени в ЕС са налице и, както се казва, процесът вече върви. Съюзът е изправен пред дълъг списък с предизвикателства, неопределеност и сложни проблеми, които ще трябва да се решават в сравнително тесните рамки, диктувани от логиката на New Normal Economy.

Бележки:

 

1. Виж Banco de Portugal. Boletim Estatístico. Lisboa, Maio 2012, p. 213, 214.
2. Виж Banco de Portugal. Relatorio Anual 2011. Lisboa, 2012, p. 235.
3. Cinco Días. Madrid, 5.05.2014. Виж също Петр Яковлев. Зона евро: испытание кризисом (26.08.2011), Кризис на Юге Европы: Испания и Португалия в тисках жесткой экономии (13.06.2012).
4. Така например, делът на обработващата индустрия в БВП на Португалия през 2010 се равнява на 13%, докато в Германия този показател надхвърля 20%, виж Banco de Portugal. Relatorio e contas 2010. Lisboa, 2011, p. 228.
5. Виж Eurostat. http://epp.eurustat.ec.europa.eu/
6. C. Pérez. Examen a una Europa en crisis. – El País. Madrid, 27.05.2014.
7. На 1 май 2004 членове на ЕС станаха Унгария, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия, Естония.
8. Mohamed El-Erian. “The New Normal” Has Been Devastating For America. Mar. 22, 2014. http://www.businessinsider.com/el-erian-state-of-the-new-normal-2014-3
9. European Economic Forecast. Spring 2014. European Union, 2014. P. 159.
10. Eurostat Newsrelease. 52/2014 – 1April 2014. Euro area unemployment rate at 11.9%. http://ec.europa.eu/eurostat/euroindicators
11. Society at a Glance 2014. Highlights: Portugal. The Crisis and its aftermath. OECD, March 2014, p. 1.
12. Eurostat. Basic figures on the EU. Second quarter 2014. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/
13. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/
14. Instituição Financeira de Desenvolvimento. Outubro de 2013. http://www.portugal.gov.pt/
15. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/
16. Eurostat Newsrelease. 37/2014, 10 March 2014. Share of renewables in energy consumption up to 14% in 2012. http://ec.europa.eu/eurostat/
17. Europe 2020 indicators. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/
18. Eurostat. http://epp.eurostat.ec.europa.eu/
19. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html
20. Marie-José Garot. Dónde están los ciudadanos europeos?, El País. Madrid, 27.05.2014.
21. Anti-EU and protest parties across Europe on course to win almost a third of all seats in new European Parlament. 26 May 2014. http://www.openeurope.org.uk/
22. Mario Vargas Llosa. Decadencia de Occidente., El Pais, 1.06.2014.
23. Общинските избори във Франция: десният марш. 31.03.2014. http://ru.euronews.com/
24. Пробивът отдясно: новият състав на Европарламента. http://ria.ru/infografika/20140602/1009967976.html
25. Както посочва Найджъл Фарадж, «ЕС допусна историческа грешка - той не трябвяше да се разширява на Изток и да допуска присъединяването на държавите от бившия съветски блок" и "Единственият начин да защитим парите си и демокрацията в нашата страна е да излезем от ЕС".
26. UK European election results. http://www.bbc.com/news/events/vote2014/eu-uk-results
27. Movimento 5 Stelle. http://www.movimentocinquestelle.it/
28. Неслучайно мнозина мастити европейски политици сравняват Грило едновременно с Хитлер, Сталин, Пол Пот и Робеспиер.
29. Elecciones europeas 2014. – El País, 26.05.2014.
30. E.Juliana. El PP gana palidamente, PSOE capote y el ERC encabeza Catalunya., La Vanguardia. Barcelona, 26.05.2014.
31. Повече за "Движението 15-М", виж Петр Яковлев. Досрочные выборы в Испании: причины, результаты, последствия (27.12.2011).
32. J.R. Montero. Podemos como laboratorio político. El País, 13.06.2014.
33. New EFD group formed in the European Parliament. http://www.ukip.org/
34. L. Abellán. Marine Le Pen se queda sin grupo propio en el Parlamento Europeo. El País, 24.06.2014.
35. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.
36. Договорът от Маастрихт (официално «Договорът за Европейския съюз) беше подписан на 7 февруари 1992 и откри пътя за въвеждането на общата европейска валута - еврото.
37. European Council June 2014: David Cameron’s speech. https://www.gov.uk/
38. Más democracia, mejor. El País, 29.06.2014.
39. UKIP leader Nigel Farage says David Cameron has been humiliated in Brussels. http://www.ukip.org/

 

* Ръководител на Центъра за иберийски изследвания в Института за Латинска Америка към Руската академия на науките

{backbutton}