Анализирайки ситуацията в Латинска Америка, повечето експерти посочват, че през последните десетилетия в региона бяха осъществени много сериозни икономически и политически трансформации, съществено променили облика на латиноамериканските държави и мястото им в света. Значително намаля традиционното влияние на САЩ в региона, държавите в него демонстрират все по-голяма самостоятелност, в същото време там се появиха и нови външни играчи и на първо място Китай, който се стреми да се превърне в основния търговски партньор на Латинска Америка.
Промените в латиноамериканската икономика
Сериозни промени настъпиха в икономиката на държавите от региона. Ако през 90-те години на миналия век те преживяха серия от икономически кризи, през 2000-те латиномериканските страни, с някои изключения, осъществяват балансирана макроикономическа политика и демонстрират стабилен растеж. Доказателство за успеха на избрания икономически модел е фактът, че глобалната финансово-икономическа криза започнала през 2008 не оказа очакваното от някои разрушително въздействие върху държавите от Латинска Америка. Забавянето на темповете на икономически растеж в САЩ не провокира дълбока криза в икономиката на латиноамериканските държави, тъй като повечето от тях успяха да диверсифицират външноикономическите си връзки още преди 2008. Освен това, запазването на високите цени на изнасяните от Латинска Америка стоки на световните пазари, съдейства за съхраняването на икономическата стабилност и за осъществяването на мащабна социална политика, позволила "изтеглянето" над чертата на бедността на няколко десетки милиона жители на региона.
През последните години вътрешнополитическото развитие в страните от Латинска Америка също се характеризира с позитивни тенденции. Диктаторските военни режими отдавна останаха в миналото: навсякъде смяната на властта става чрез избори, а в някои държави демократизацията осигури достъп до управлението на широки маси от хора, които доскоро не можеха да влияят върху голямата политика. В момента регионът е политически хетерогенен и сред управляващите в Латинска Америка можем да видим представители на целия политически спектър - от радикално леви до откровено консервативни правителства. Днешните латиноамерикански левичари по правило провеждат политика, ориентирана към одържавяването на икономиката, отделяйки голямо внимание на социалната проблематика, а във външнополитическата сфера се противопоставят на САЩ (последното се отнася най-вече за радикално левите режими, докато политиката на лявоцентристките правителства към Съединените щати е доста по-предпазлива). На свой ред, десницата се ориентира към либерализация на икономиката и обществения живот и се обявява за по-тесни връзки със САЩ.
През последните години сред отличителните характеристики на латиноамериканските държави беше стремежът им към регионална интеграция. Сред множеството интеграционни обединения следва да посочим Съюза на южноамериканските нации (UNASUR), Тихоокеанския алианс (Мексико, Перу, Чили, Колумбия), демонстриращ голям динамизъм в икономическата сфера, и Общността на латиноамериканските и карибските държави (SELAC), в която участват всичките 33 страни от региона, включително Куба, но без САЩ и Канада. До голяма степен, SELAC възникна като алтернатива на традиционно доминираната от Вашингтон Организация на американските държави. В същото време интеграционните процеси в региона се усложняват от наличието на редица дублиращи се обединения, както и от вътрешните противоречия между участниците, които нерядко им пречат да формират зони на дълбока интеграция и по-ефективно да координират действията си, включително при възникване на кризисни ситуации.
Все по-очевидно е желанието на латиноамериканските държави да участват по-активно в глобалната политика, като самостоятелен играч. Ключова роля в това отношение играе най-голямата държава в региона - Бразилия, претендираща за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и представяща Латинска Америка в BRICS. Освен това, три латиноамерикански страни (Аржентина, Бразилия и Мексико) са членове на Г-20. Латиноамериканските държави разполагат и с двама непостоянни членове на Съвета за сигурност (в момента това са Аржентина и Чили).
Позицията на много държави от региона по отношение на кризите в Сирия и Украйна показа, че те нямат никакво намерение да следват руслото на външната политика на САЩ и се придържат към собствена аргументирана гледна точка. Като цяло, латиноамериканските страни са заинтересовани от преразпределянето на глобалната власт в полза на развиващите се региони. В тази връзка те се обявяват за промяна на световната финансова архитектура, както и на основите на политическото регулиране в системата на международните отношения.
Днес Латинска Америка преживява един от най-добрите периоди в цялата си история. Разбира се, в региона продължават да съществуват множество проблеми, особено в сферата на обществената сигурност, но това не пречи на анализаторите да прогнозират, че повечето латиноамерикански държави ще продължат да се развиват успешно, поне в средносрочна перспектива. На този фон вероятно ще продължи да нараства и ролята на най-големите държави от региона и най-вече на Бразилия в световната политика.
Двете Латински Америки
Статистиката сочи, че темповете на икономически растеж в латиноамериканските държави от Тихоокеанския регион са значително по-високи, отколкото в тези, разположени по Атлантическото крайбрежие. В този смисъл, Латинска Америка се оказва разделена на две от двата океана. Така, според последните прогнози на Международния валутен фонд (МВФ), през 2014 икономическият растеж във Венецуела, Бразилия и Аржентина, които членуват в т.нар. Южноамерикански общ пазар (MERCOSUR), ще бъде не повече от 0,6%. В същото време темповете на икономическия растеж в Чили, Перу, Колумбия и Мексико, които са част от Тихоокеанския алианс (Alianza del Pacífico, създаден през 2012), вероятно ще достигне 4,2%.
Тази съществена разлика в темповете на икономически растеж не може да се обясни само с факта, че западната част на Латинска Америка е ориентирана в по-голяма степен към бързоразвиващите се икономики на азиатските държави, докато източната част е по-обвързана с намиращата се в стагнация европейска икономика. Не бива да забравяме, че богатата на природни ресурси Бразилия притежава потребителски пазар от 200 млн. души, а Венецуела разполага с най-големите в света петролни запаси. В същото време, темповете на икономически растеж в тези две страни са много по-ниски, отколкото в техните съседи, въпреки икономическия бум, породен от ниските лихвени проценти по кредитите и високите цени на суровините.
Тук е мястото да отбележим, че държавите от Тихоокеанския регион се отказаха от всевъзможните популистки "изми", от типа на протекционизма, социализма или боливарианизма. "Нещата опират до това, че по време на икономически бум някои държави работиха упорито, докато други неразумно пилееха природните си ресурси. Днес Латинска Америка не представлява единен блок със стриктно синхронизиран цикъл на деловата активност" - посочва в тази връзка главният икономист на Института за международни финанси (IFF) във Вашингтон Рамон Арасена.
Дисбалансите в MERCOSUR
Всъщност, истината е, държавите от Атлантическия регион харчат повече, отколкото получават. В Бразилия например, разходите за социални нужди за периода 2010-2013 бяха средно 40% от БВП, докато в Чили, Колумбия, Мексико и Перу този показател бе средно 27,5%. В същото време вътрешните спестявания в Бразилия достигнаха 16,4% от БВП, докато средното ниво на този показател в държавите от Тихоокеанския алианс беше 20,8%.
През февруари 2014 международната агенция Moody ’s Investors Service повиши суверенния кредитен рейтинг на Мексико от Ваа1 до А3. Така страната стана втората в Латинска Америка (след Чили), преминала в категория "А". Само месец по-късно, международната рейтингова агенция Standard & Poor’s понижи дългосрочния кредитен рейтинг на Бразилия от ниво "ВВВ" до "ВВВ-". Кредитно-финансовата политика, осъществявана от бразилското правителство, влияе отрицателно върху фискалните показатели и намалява доверието към икономическата му политика, като цяло. Наред с песимистичните прогнози за растежа през следващите две години, това се отразява негативно върху цялостните перспективи пред Бразилия.
Пари при пари отиват
Според прогнозите на МВФ, през 2014 растежът на мексиканската икономика ще достигне 3%, докато този на бразилската - само 1,8%. Както отбелязва в тази връзка придобилят напоследък скандална известност президент на португалската банка Espírito Santo Investment Bank Рикардо Салгаду "парите при пари отиват". Той подчертава, че банката му е заинтересована повече да финансира проекти в Мексико, където чуждестранните инвеститори имат право да участват в разработката на местните петролни и газови находища, отколкото да инвестира в икономиката на Бразилия. Според Салгаду, "Мексико върви в правилна посока, затова активизираме действията си в тази страна".
В държавите, разположени на Атлантическото крайбрежие, е налице усилване на държавната намеса във функционирането на компаниите, ограничаване на печалбите им и регулиране на цените. Това отблъсква потенциалните инвеститори и води до спад на деловата активност.
В Аржентита, която през 2001 обяви неплатежоспособност по външния си дълг, при управлението на Нестор Киршнер (2003-2007), а след това и на съпругата му Кристина Фернандес де Киршнер (от 2007 насам) се осъществява държавна политика на ограничаване на вноса и бяха въведени квоти за закупуване на чужда валута. Разклатената аржентинска икономика страда от сериозно изтощаване на валутните и резерви.
През декември 2013 с указ на аржентинския президент беше въведен 50%-ов данък при закупуване на автомобили на стойност над 210 000 песо (25 944 долара). Това доведе до спад на автомобилните продажби с 40% през първото тримесецие на 2014, в сравнение със същия период на 2013. Девалвирането на националната валута с 19% през януари 2014 пък доведе до ръст на потребителските цени, което се отрази отрицателно върху икономическата ситуация в страната. В същото време мярката донякъде съдейства за стабилизацията на златно-валутните резерви. В крайна сметка обаче, в края на юли Аржентина и инвестиционните фондове не успяха да постигнат съгласие относно дълга на Буенос Айрес към тях и латиноамериканската страна изпадна в ситуация на неплатежоспособност (за втори път в рамките на само 13 години). Непосредствено преди това рейтинговата агенция "Стандард енд Пуърс" понижи оценката за страната с една степен, до селективен дефолт
На свой ред Венецуела продължава да е подвластна на наследството на Уго Чавес. Експроприацията и държавното ценово регулиране сериозно отслабиха притока на частни инвестиции и нанесоха сериозна вреда на цели индустриални отрасли и най-вече на енергийната и хранителната промишленост. Провалите на правителството в икономическата сфера доведоха до това, че в момента Венецуела има най-високото ниво на инфлация в света - 59,3%. Тежката икономическа ситуация и растящият дефицит на продукти от първа необходимост провокираха масови протестни действия, като от февруари насам в сблъсъците с полицията са загинали около петдесет човека.
В доклада на МВФ от април 2014 се посочва, че погрешната икономическа политика на венецуелските власти е сред причините тази страна, притежаваща несметни запаси от петрол и газ, да изпадне в тежка рецесия.
Бразилия, която доскоро беше (наред с Русия, Индия и Китай) сред страните с най-динамично развиващите се пазари в света, се оказа чак на 116 място (от общо 198) в рейтинга на държавите с най-благоприятни условия за осъществяване на бизнес в света.
По данни на Световната банка, на компаниите, действащи в Бразилия, се налага да работят 2600 часа за да платят данъците си, докато в други латиноамерикански държави, за целта са достатъчни само 369 часа.
Бразилският президент Дилма Русеф активно прокарва философията на силната държава и е привърженик на стриктния контрол върху движението на капитали и държавното регулиране на цените на горивото и електричеството. Според главния икономист на бразилската банка Banco J. Safra в Сау Паулу Карлос Кавали, "бразилските компании смятат действията на правителството за прекалено интервенционистки". Ето защо частният бизнес не изпитва особено доверие към бразилските управляващи.
Възходът на Тихоокеанския алианс
Съвършено различна ситуация се очертава в Перу, където повечето експерти оценяват позитивно перспективите пред икономическия растеж. Макар че перуанският президент Олянта Умала се смята за левичар, той не спира да изненадва приятно чуждите инвеститори. През годините на управлението му са сключени договори за 12 млрд. долара с различни западни компании, като инвестициите се насочват към изграждането на нови електропроводи и пътища и модернизацията на пристанищната инфраструктура, което позволи значително да нарасне износът на страната. През последните пет години Перу подписа споразумения за свободна търговия със САЩ, Китай и ЕС.
"За разлика от много други латиноамерикански държави, Перу изпъква със своята предприемчивост" - посочва в тази връзка Жерар ван ден Хойвел, генерален директор на местния филиал на компанията DP World de Dubai, която извършва над 70% от контейнерните превози в страната.
В Мексико, през 2013 Конгресът одобри промени в конституцията, които, за първи път от 1927 насам позволяват на чуждестранни компании да сключват договори с правителството за подялба на продукцията и да получават лиценз за добив на петрол. Те им дават възможност да регистрират в отчетите си разработваните от тях ресурси като свои активи, макар че преди да бъде добит, петролът остава собственост на държавата. Така чуждестранните компании няма да получават дял от добивания петрол, а еквивалентни на стойността му парични средства, съобразно договорите за разпределяне на печалбата. По данни на Bank of America, в рамките на провежданата от правителството енергийна реформа, Мексико може да си осигури чуждестранни инвестиции на стойност до 20 млрд. долара.
Според водещия икономист на Grupo Financiero Banorte Габриел Касияс, "промените в трудовото и данъчното законодателство ще позволят на Мексико да постигне през 2016 икономически растеж от 5,5%, което ни дава основание да гледаме с оптимизъм на бъдещето му развитие".
Всъщност, основната разлика между държавите от Източното и Западното крайбрежие на Латинска Америка е в търговския им подход. Така, страните от Тихоокеанския алианс се опитват да станат конкурентоспособни и се стремят да увеличат обемите на търговията си чрез понижаване на митническите такси и усвояването на нови търговски пазари. За разлика от тях, държавите от MERCOSUR (Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела) вървят в противоположната посока и осъществяват неопротекционистки политика. Докато в страните от Тихоокеанския алианс външната търговия осигурява над 54% от БВП, във Венецуела този показател е 41,3%, в Аржентина - 40,1%, а в Бразилия - 24%.
Според президента на най-голямата колумбийска текстилна компания Madamar Карлос Лаверде, благодарение на подписаните двустранни споразумения за свободна търговия времето за оформяне митническите формалности е било значително съкратено. Ниските вносни такси пък позволяват значителното нарастване на колумбийския износ в САЩ и Европа, което не може да се каже за бразилските производители. "В сравнение с бразилските си колеги, ние сме в по-благоприятни условия, по-конкурентни сме и затова успяхме да ги изместим, поне в нашия сектор" - посочва Лаверде.
Най-вероятно разликите в темповете на икономически растеж между тези две групи латиноамерикански държави ще се запазят и в бъдеще. Всички страни от региона обаче ще преживеят тежки времена заради спада в цените на суровините и ръста на лихвите по международните заеми. Най-силно ще бъдат засегнати държавите от MERCOSUR, които страдат от прекалено стриктната монетарна и фискална политика и високите темпове на инфлация. Според изпълнителния директор на Института за международни финанси Чарлз Колинс, страните от Тихоокеанския алианс са в сравнително по-добра позиция, тъй като там държавните институции осъществяват по-гъвкава икономическа политика за диверсификация на националната икономика.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
