10
Вт, Дек
4 New Articles

Украинската криза и новата военна стратегия на САЩ

брой 4 2014
Typography

След края на студената война възникна идеята, че традиционните войни между развитите национални държави завинаги са останали в миналото, тъй като вече са се "изчерпали". Пред 90-те години на миналия век се наложи мнението, че основна задача на въоръжените сили вече няма да бъде воденето на войни, а осъществяването на друг тип действия, например миротворчески операции, оказване на помощ при масови бедствия или смяна на тиранични режими. След 11 септември мнозина заговориха за асиметрична война и за т.нар. "дълга война". Според лансирания от тях модел, САЩ следваше да бъдат ангажирани за продължителен период от време с антитерористични действия на широк фронт в ислямския свят.

Конфликтът между равни по мощ държави започна да изглежда демоде. В този тип мислене се съдържа една изключително радикална идея. Войните между държавите и династиите са постоянно явление в Европа, а и останалият свят демонстрира не по-малко жестоко поведение. През всеки век се водят големи войни, в които бива ангажирана цялата международна система (където от ХVІ век насам все повече доминира Европа). През ХХ век избухват две световни войни, през ХІХ се водят Наполеоновите войни, през ХVІІІ - Седемгодишната война, а през ХVІІ - Трийсетгодишната война.

Онези, които твърдяха, че в своята отбранителна политика САЩ следва да се откажат от акцента върху войните между големите държави и системните конфликти, на практика ни внушаваха, че светът навлиза в нова епоха, в която това, което преди беше нещо обичайно и широко разпространено, сега ще става все по-рядко срещано и дори съвсем ще изчезне. Според тях, войните вече няма да се водят между държавите или системите, а ще бъдат предимно "субнационални", ангажирайки недържавни сили и групировки. Прокарващите подобни идеи хора рядко признаваха радикалния им характер и малцина смятаха съобразяващата се техните доводи политика на САЩ за неуместна. И тъй като упорито ни се внушаваше, че през следващия половин век Съединените щати ще бъдат ангажирани предимно с антитерористични операции в ислямския свят, стигнахме до извода, че очевидно Америка вече не се нуждае от този тип армия, с каквато разполагаше досега.

Тази аргументация се основаваше на дви причини. Военните стратези винаги са обсебени от онази война, която водят в момента. Затова е нормално да им се струва, че близката и преходна задача, всъщност има перманентен характер. По време на студената война никой не можеше да предположи, как точно ще приключи тя. По време на Първата световна война пък изглежда очевидно, че статичната война, главна роля в която се отрежда на отбраната, се е превърнала в нов и постоянен модел. Казват, че генералите винаги водят своята последна война. Това твърдение се нуждае от корекция - всъщност, генералите винаги приемат водената от тях война за постоянна. Защото тя се превръща в кулминация на собствената им кариера и да мислят по време на тази война за следващите войни им се струва крайно лекомислено.

Втората причина е, че нито една национална държава не е в състояние да отправи военно предизвикателство към САЩ. След края на студената война, Съединените щати еднолично заемаха изключително стабилни позиции. Те ги запазват и днес, но с течение на времето други държави също непрекъснато укрепват своята мощ, формират алианси и коалиции и започват да си съперничат със САЩ. Колкото и милостива и кротка да е водещата световна държава (а САЩ не са нито милостива, нито кротка държава), останалите ще се боят от нея, ще таят обида и винаги ще са склони да "накажат" Америка заради нейното поведение. Мисълта, че нито една държава няма да може да отправи предизвикателство към САЩ изглеждаше разумна през последните 20 години, но следва да признаем един необорим факт: другите държави винаги ще се опитват да реализират интереси, противоположни на американските и по дефиниция ще представляват опасност за равните им по мощ сили. САЩ действително са изключително мощна държава, но те не са всемогъщи.

Системните срещу асиметричните войни

Не бива да забравяме, че между и по време на войните (системни или водени от равни по мощ държави) винаги е имало и асиметрични войни и операции, които не могат да се приравнят с "традиционните" войни. Така, през ХVІІІ век британците водят асиметрична война в Ирландия и Северна Америка, паралелно с "конвенционалната" си война с Франция. През 1939-1945 Германия пък води асиметрична война в Югославия, паралелно със системната си война срещу Съюзните сили. В периода между 1900 и 1945 САЩ водят асиметрични войни във Филипините, Никарагуа, Хаити и на много други места. Всъщност, асиметричните войни и операции се осъществяват много по-често, отколкото войните между равни или системните войни. При това те могат да изглеждат изключително важни и значими за времето си. Но, също както поражението на британците от въстаналите американци не води до гибелта на Британската империя, така и резултатите от асиметричните войни рядко са определящи за дългосрочната национална мощ и практически никога - за международните системи. Асиметричната война не е нов тип война, а просто едно от постоянните измерения на войната въобще. Войните между равни и системните войни също са нейна постоянна черта, но се случват много по-рядко. В същото време те са и много по-важни. За Великобритания резултатът от Наполеоновите войни е много по-съществен, отколкото този от американската Война за независимост. За САЩ пък, резултатът от Втората световна война се оказва много по-важен, отколкото интервенцията в Хаити например. Има много други асиметрични войни и поражението в тях не променя мощта на нацията. Но, ако загубите една системна война, резултатът може да бъде катастрофален.

Армията може да се формира така, че да води чести, но неособено значими бойни действия, или за да участва в редки, но изключително важни войни. Идеалната армия може да прави и едното, и другото. Във военното планиране обаче не всички войни са еднакво важни. Войната, определяща разположението на силите и международния ред, може да има необратими и катастрофални резултати. Асиметричните войни могат да породят проблеми и загуби, но те не са чак толкова важни. Военните ръководители и пълководците, обсебени от текущия момент, следва да имат предвид, че спомените за водещата се в конкретния момент война едва ли ще останат вечни, че светът непрекъснато се променя и, че тезата за остаряването на един или друг тип война най-вероятно е погрешна.

Украйна нагледно го демонстрира. Няма да има никаква война между САЩ и Русия заради Украйна. САЩ нямат интереси, които биха могли да оправдаят подобна война. И Русия, и Америка не са в състояние (в чисто военен план) да влязат в такъв конфликт. Американците не са готови да воюват с руснаците, а руснаците не са готови да воюват с американците.

Събитията в Украйна обаче, говорят за наличието на определени реалности. На първо място, силите и възможностите на държавите се променят и от 90-те години насам руснаците съществено укрепиха военния си потенциал. На второ място, разминаването между интересите на двете държави, което изглеждаше преодоляно през 90-те, днес се проявява с нова сила. На трето място, този епизод принуждава всяка от страните да преосмисли своята стратегия и възможности, а бъдещите кризи действително могат да доведат до война с използване на конвенционални оръжия и дори до ядрена война. Украйна ни напомня, че конфликтът между равни е възможен и, че стратегията и отбранителната политика, базираща се на някакви други предпоставки, се разминава с реалността. Човешката природа не се е променила в периода на междуцарствие, когато никой не бе в състояние да отправи предизвикателство срещу Съединените щати, и последните двайсетина години са по-скоро изключение от правилата на глобалната политика, определяни от войната.

В основата на националната стратегия на САЩ следва да бъде поставен контролът над морските простори. Океаните защитават Съединените щати от всичко, освен от тероризма и ядрените ракети. Най-голяма опасност за американското морско господство представляват флотите на вражеските държави. Най-добрият начин за постигане на победа срещу противниковия флот е да не се допусне той да бъде създаден. Най-добрият начин да не се допусне създаването му пък е запазването на силовия баланс в Евразия. А идеалния начин за постигането на тази цел е поддържането на напрежение в Евразия, така че държавите да изразходват ресурсите си за защита от наземните заплахи, а не за строителството на бойни кораби. И тъй като в Евразия по начало съществува напрежение, на САЩ и в двата случая не се налага да правят почти нищо. Америка следва просто, от време навреме, да оказва военна или икономическа помощ на една от страните, или едновременно и на двете, а в останалите случаи да се ограничава с даването на съвети.

Американската стратегия в Евразия

Основната цел тук е, да не се допусне появата на регионален хегемон, който да бъде напълно защитен откъм сушата и да разполага с достатъчна икономическа мощ за да отправи предизвикателство към американската морска мощ. Както е известно, САЩ отказват да се включат в Първата световна война докато (след Февруарската революция в Русия и усилващата се агресивност на Германия по море) не става ясно, че Великобритания и Франция могат да претърпят поражение, а морските маршрути да бъдат прекъснати. Тогава САЩ се намесват за да не допуснат германската хегемония. По същия начин САЩ не влизат във Втората световна война, докато Франция не бива разгромена и не става очевидно, че тя може да бъде последвана и от Съветския съюз. Въпреки това, едва когато Хитлер обявява война на САЩ след японското нападение срещу Пърл Харбър Конгресът утвърждава плана на Рузвелт за начало на военните действия в континентална Европа. И макар че американците се сражават в Средиземноморието, те осъществяват наистина мащабен натиск едва през 1944 с десанта си в Нормандия, когато германската армия вече е значително отслабена.

За да накарат тази, наследена от британците, стратегия да заработи, САЩ се нуждаят от ефективна и адекватна на ситуацията система от алианси. Стратегията на баланса на силите се базира на това, че съществуват ключови съюзници, заинтересовани от алианса със САЩ против регионалните си противници. Когато говоря за ефективна система, имам предвид съюзници, способни до голяма степен сами да се защитят. Съюзът с безсилен партньор не носи нищо. Когато говоря за адекватна на ситуацията система пък имам предвид съюзници, които поради географското си положение са в състояние да се противопоставят на особено опасните хегемони.

Ако предположим, че Русия е опасен хегемон, за достойни съюзници на САЩ следва да се смятат държавите, разположени по руската периферия. Така например, Испания или Португалия едва ли ще могат да помогнат за сериозна промана в силовия баланс. Що се касае до ефективността, съюзниците следва да са готови да инвестират съществени средства в националната си отбрана. Във всички алианси САЩ трябва да създадат такава ситуация, че резултатът от конфликта да е по-важен за съюзника, отколкото за самите Съединени щати.

Смисълът тук е, че НАТО, която беше много ценна организация по време на студената война, може да не отговаря на новите условия и да не се окаже ефективен инструмент в новата конфронтация с руснаците. Мнозина от нейните членове, предвид географското си положение, не са в състояние да окажат сериозна помощ, да не говорим, че са неефективни във военно отношение. Те не могат да създадат противовес на руснаците. А тъй като целта на ефективната стратегия на силовия баланс е предотвратяване на войната и сдържане на възходящата държава, липсата на ефективен механизъм за сдържане е много сериозен проблем.

Това в никакъв случай не означава, че Русия е най-голямата заплаха за американската мощ и влияние. В тази връзка, мнозина биха посочили Китай. Според мен обаче, китайците засега не са в състояние да се превърнат в сериозна военноморска заплаха за САЩ. В момента тази заплаха се ограничава в рамките на Южнокитайско и Източнокитайско морета. А там има много "тесни места", които могат да бъдат затворени. Нещо повече, много трудно е да си представим и равенството между сухоземните сили на двете държави. Въпреки това, споменатият от мен фундаментален принцип се запазва. Такива страни, като Южна Корея и Япония, проявяват по-непосредствен интерес към Китай, отколкото САЩ. Америка пък ги подкрепя за сдържането на Китай.

В този и в други възможни случаи основният проблем за Америка е, че всичките и действия в Евразия се осъществяват, ако можем да се изразим така, дистанционно. За да разположим там най-модерни в технологично отношение сили, ще се нуждаем от твърде много време. А тези сили просто са длъжни да са свръхтехнологични, защото при евентуални военни действия в Евразия САЩ никога няма да разполагат с числено превъзходство. Затова Америка е силно заинтересована от повишаване на военната си активност. В много случаи не САЩ избират мястото за интервенция, а потенциалният им противник създава такива обстоятелства, при които интервенцията става необходима. Затова за военните стратези е неизвестно, къде може да избухне поредната война, нито какви сили ще се изправят срещу Америка. Единственото, което със сигурност им е известно е, че войната ще се води далеч от САЩ и, че за натрупването на необходимите сили ще е нужно много време. Подготовката на "Пустинна буря" например отне цели шест месеца.

Американската стратегия изисква наличието на такива сили, които да са непреодолими за противника и могат да бъдат активирани без особени задръжки. Така например, ако САЩ бяха решили да защитят Източна Украйна от евентуална руска инвазия, те нямаше да успеят да разгърнат силите си преди настъплението и овладяването на тези територии от руснаците. Следователно, Украйна представлява стратегически проблем за САЩ.

Бъдещето на американската отбранителна политика

В Евразия САЩ ще се сблъскат с войни между равни и дори със системни конфликти. Колкото по-рано Америка вкара в действие решаващите си сили, толкова по-малки ще бъдат нейните загуби и разходи. Сегашната стратегия за водене на конвенционална война малко се отличава от стратегиите по време на Втората световна война: и в двата случаи армията много силно зависи от военната техника и горивото за зареждането и. За привеждането и в състояние на бойна готовност могат да са необходими много месеци. В такъв случай САЩ могат да преминат към настъпателна стратегия, която е много по-скъпа и опасна, отколкото отбранителната, както стана и през Втората световна война. Следователно, много е важно да бъдат съкратени сроковете за прехвърляне и разгръщане на въоръжените сили на театъра на военните действия, да бъдат съкратени използваните сили и, в същото време, съществено да бъде увеличена тяхната поразяваща мощ, мобилност и защитеност

Оттук следва изводът, че темповете на осъществяване на военните действия ще намаляват. От 2001 насам САЩ непрекъснато се намират в състояние на война. Причините са ясни, но в стратегията за баланс на силите войната е изключение, а не правило. Силите, които могат да бъдат разгърнати и активирани са непреодолими, затова и разгръщането им не е необходимо. Съюзниците на САЩ имат достатъчно мотиви и възможности за самоотбрана и този факт удържа регионалните хегемони от предприемане на нападение. Следва да е налице набор от варианти за действие в диапазона между заплахата и войната.

Необходимо е САЩ да градят отбранителната си политика върху три основни стълба. Америка не знае, къде точно ще и се наложи да воюва. САЩ трябва да пристъпват към евентуална война много предпазливо и икономично. Те следва да притежават мощна и съвременна техника, която да им помогне да компенсират численото превъзходство на противника в Евразия. Силата, нанасяща удара, трябва да е в състояние да преодолее това превъзходство и следва максимално бързо да се появи в зоната на конфликта.

Америка може да разчита на най-разнообразна нова техника - от хиперзвукови ракети до електронни и механични средства, увеличаващи бойните възможности на пехотинеца. В същото време обаче, наложилото се мнение, че конфликтите между равни вече са в миналото и, че типичен пример за съвременна война са действията на малките подразделения в Близкия Изток, пречи за разработването и усвояването на тази нова военна техника. Затова днес е изключително важно да бъде преосмислена американската стратегия, отчитайки постоянно съществуващата възможност за избухване на конвенционални войни срещу противник, воюващ на своя територия. Важно е да разберем, че изтощаването на силите в хода на асиметричната война няма как да бъде избегнато. Поражението в една асиметрична война е голям провал, но той може да бъде преживян. Поражението в една системна война обаче, може да се окаже катастрофа. Затова е по-добре да не стигаме до такава война.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенция Стратфор

{backbutton}