Политическият език се използва за да оправдае лъжата и да представи убийството като нещо, заслужаващо уважение
Джордж Оруел
Историята на Европа е немислима без руската култура. Влиянието на нацията на викингите-руси, чието присъствие от Балтийско до Черно море и от Висла до Волга защитава Стария континент от арабско-мюсюлманските нашествия откъм неговите югоизточни територии през целия период на Ранното Средновековие, е неоспорим факт. През ХІІІ век, именно благодарение на викингите-руси и героичната им съпротива, Европа бива спасена от нашествието на татаро-монголите, макар че те самите не успяват да удържат на техния натиск и стават жертва на Златната Орда.
През ІХ век русите вече притежават децентрализирана политическа система, формирала се около Киевското княжество. Когато източните му съседи - куманите, биват атакувани от татаро-монголите, руските князе им идват на помощ, но са разгромени в битката на река Калка. Това обаче се оказва достатъчно за да спрат за десетина години настъплението на монголите в Европа. Все пак, през 1237 те се връщат, унищожават редица руски градове, а през 1240 превземат и столицата Киев. По-голямата част от русите се превръщат във васали на монголите, пребивавайки в унизителна зависимост от Златната Орда в течение на триста години. Междувременно, монголското нашествие стига до Полша и Унгария, без обаче да може да продължи още по-навътре в Европа.
Тази инвазия ерозира единството на руската общност около Киевското княжество. Междувременно, за да консолидира християнската общност, признавайки при това очевидното разделение в нея между католици и православни, през 1253 римският папа обявява галицкия княз Данаил Романович (Данило І) за "княз на цялата Руска, Галицка и Владимирска земя" и крал на цяла Русия (Rex Russiae) - титла, която по-късно се използва от всички руски царе. Руското княжество в Киев бива изместено от Галицкото и Владимиро-Волинското, което, на свой ред, се трансформира в Галицко-Волинско княжество.
Самото име Украйна произхожда от староруската дума оукраина, т.е. "гранична област", каквато тя в действителност е от средата на ХІV век, когато днешната Беларус и Киев за завладени от Литва, а по-голямата част от Украйна - от Полша (без Крим, който от втората половина на ХV век е подчинен на Османската империя). Скоро след това Полското кралство и Великото литовско княжество се обединяват в т.нар. Жечпосполита, а нейната украинска част започва да се нарича Рутения (латинизираното име на някогашната Рус).
В средата на ХVІІ век в тези земи избухва масово въстание срещу полското господство
(сред чиито прояви е предоставянето на руски земи на Католическата църква) в резултат от което в Източна Украйна се създава т.нар. Хетманщина, присъединила се към Русия с решението на Переяславската Рада през 1654. Тази политическа раздробеност бива използвана по-късно от шведския крал Карл ХІІ, който успява да завладее Украйна, формирайки съюз с нейния хетман Мазепа, но през 1709 е разгромен при Полтава от руския цар Петър Велики.
През периода между 1772 и 1795 Австрия, Прусия и Русия си поделят на три етапа Жечпосполита, като Украйна се превръща в интегрална част от Русия, докато Буковина и Галиция са присъединени към Австрийската империя.
След свалянето на последния руски цар през 1917 Украйна за кратко става независима, след което се присъединява към СССР. Галиция пък преминава към Полша, Буковина е поделена между Полша и Румъния, а т.нар. Задкарпатска Рутения става част от Чехословакия. След края на Втората световна война Сталин анексира Галиция и Буковина. През 1954 пък, тогавашният съветски лидер Никита Хрушчов (украинец по националност) изважда Крим от състава на Руската Федерация и го предава на Украйна, като автономна република. През 1991 Украйна става независима държава и член на Общността на независимите държави (ОНД), възникнала след разпадането на Съветския съюз. Първата и конституция е приета през 1996 и преразгледана през 2004.
Отношенията между Украйна и Русия
От една страна, Украйна има доста сложно минало, от друга обаче, това не е съвсем така. В течение на 500 години Украйна, Беларус и Русия имат обща история в която Киев играе осова роля. През следващите 300 години господството над Украйна е предмет на спорове между Полша и Литва, а впоследствие - в течение на 340 години нейното "ядро" е част от Руската империя.
След края на Втората световна война цяла Украйна става част от СССР. Украинският език е толкова близък до руския, че лесно се разбира от руснаците, още повече, че в Киев, както и в южната и източна част на страната преобладава именно руският език. Основната религия е православието (60%), докато католическото малцинство (10%) доминира в най-западната част, а мюсюлманите (3%) са съсредоточени предимно в Крим. Списъкът от най-известните учени, музиканти, писатели, политици и военачалници в историята на Русия няма да е пълен, ако в него не присъстват и такива украински имена като Евгений Слуцки, Игор Прокофиев, Николай Гогол или Григорий Зиновиев, също както и украинската история е тясно свързана с имената на много известни руснаци.
В Украйна живеят 46 млн. души (според преброяването от 2011), на територия от около 603 000 кв. км. Тя има седем външни граници: с Беларус, на север, с Полша и Словакия - на запад, с Унгария, Румъния и Молдова, на юг, както и обширен излаз на Черно море. Украйна има огромно стратегическо значение за Русия. При евентуалното планиране на атака срещу Русия обаче, тя има не по-малко значение и за НАТО.
Горе вдясно:Двете украински държави след Първата световна война1918: Западноукраинска народна република и Карпатска Рутения1917-1921: Украинска република (Киев)Долу вляво:Нарастване на украинската територия 1922-541922: Украинска съветска социалистическа република1939: Полски територии, присъединени към Украйна1940: Румънски територии, присъединени към Украйна1945: Чехословашка Рутения, присъединена към Украйна1948: Румънски острови, отстъпени на Украйна1954: Руският Крим, предаден на УкрайнаДолу вдясно:Загуба на територия от УкрайнаПриднестровие, предадено през 1940 на Молдовската ССР
Вдъхновената от Брюксел и Вашингтон революция
През 2004 Виктор Янукович, бивш губернатор на Донецк (1997-2002) и премиер (2002-2004) при управлението на президента Леонид Кучма, спечели президентските избори в Украйна, но последвалите безредици, породени от т.нар. "оранжева революция" и раздухвани от антагонистичната кампания в световните медии (една от ключовите технологии при организацията на т.нар. "цветни революции"), принудиха Върховния съд да анулира резултатите от изборите и да насрочи провеждането на нови, спечелени този път от кандидата на Брюксел и Вашингтон Виктор Юшченко.
През 2010 обаче, Янукович отново удържа победа на президенските избори, събирайки 50% от гласовете, срещу 45%, гласували за Юлия Тимошенко (премиер по времето на Юшченко). На парламентарните избори през 2012 Партията на регионите на Янукович спечели 187 депутатски места, срещу 102 за привържениците на Тимошенко, което означаваше сериозен ръст на електоралната подкрепа за нея. Малко по-късно Юлия Тимошенко, която вече беше осъдена за корупция в Русия, получи присъда и от украинския съд заради сключените от нея неизгодни газови сделки с Москва и бе изпратена в затвора. В отговор западните медии стартираха безпрецедентна кампания, насочена срещу украинските съдилища, в хода на която Тимошенко беше представена едва ли не като "светица" и "мъченица на демокрацията".
Следващите президентски избори бяха насрочени за декември 2014. Още през 2013 обаче, с цел общественото съзнание да бъде подготвено за предстоящия преврат в Украйна, в световните медии стартира мащабна кампания против Янукович. Както призна в речта си на срещата на Националния пресклуб (спонсориран от Chevron), заместникът на държавния секретар по европейските въпроси Виктория Нюланд: "САЩ "инвестираха" 5 млрд. долара за организирането на специални групи, които да организират преврата в Украйна".
През януари 2014 тези групи, на практика, превзеха Киев (включително сградите на редица държавни институции) и свалиха законното правителство, при положение, че до изборите оставаше по-малко от година. Както свидетелстват преки участници и наблюдатели на неотдавнашните събития в украинската столица, методите и формата на овладяването на властта предполагат наличието на военна подготовка и координация на действията на участниците в метежа.
Междувременно, цялата световна преса подкрепи „революционното” насилие в Киев. В украинската столица се появиха редица високопостовени чиновници от САЩ и ЕС за да демонстрират подкрепа си за "революцията", като Виктория Нюланд например, която раздаваше сладкиши на протестиращите. На свой ред президентът Обама открито поиска свалянето на "диктатора" Янукович. Медиите пък отразяваха събитията единствено от позициите на демонстрантите и никога от тази на управляващите и силите за сигурност, които също понесоха загуби, включително убити и ранени.
Всъщност, ако Янукович действително е виновен за нещо, то е, че прояви престъпна нерешителност, при положение, че неговото правителство вече бе постигнало споразумение с бунтовниците, което беше одобрено и от външните министри на ЕС и което опозицията, в крайна сметка, отказа да спази.
Няма съмнение, че времето за организацията на преврата в Киев не беше избрано случайно. Вниманието на Русия, както и на останалия свят беше приковано към провеждащите се в страната Зимни олимпийски игри. Между другото, ситуацията много напомняше тази по време на Олимпийските игри в Пекин, когато грузинските войски влязоха на територията на Южна Осетия.
Създава се впечатление, че за осъществяването на "февруарската революция" в Украйна са използвани всички добре известни технологии за смяна на държавната власт, изпробвани от англосаконците в страните от Третия свят от Наполеоновите войни насам. На първо място, международните банки вкараха Украйна в дългов капан - в момента дълговете и са достигнали 138 млрд. долара, при положение, че през 2012 нейният БВП се равняваше на 176 млрд. долара. Тоест, тя ще трябва да плаща по 8 млрд. долара годишно в продължение на изключително дълъг период, което, на свой ред, ограничава възможностите и да следва самостоятелен политически курс, да не говорим, че подобна ситуация традиционно генерира гигантска корупция. На второ място, беше осъществена мащабна кампания за финансирането на различни политически партии и движения в Украйна с цел привеждане на политическите им платформи под общ знаменател. На трето място, стартира впечатляваща медийна кампания за дискредитиране на управлението и демонизация на неговите знакови фигури. На четвърто място, в действие влязоха предварително подготвени специални групи, чиято цел бяха провокациите и разпалването на насилие. На шесто място, отново се заложи на технологиите, използвани наскоро и за организирането на "парламентарните" държавни преврати в страни като Парагвай и Хондурас.
В украинския случай целта беше овладяването на Върховната Рада с помощта на въоръжените активисти на т.нар. "Десен сектор", под чиито натиск силите, формиращи парламентарното мнозинство, трябваше да бъдат принудени да отстъпят панически. След това, в напрегнатата атмосфера на откровени заплахи за употреба на физическо насилие, съчетани вероятно с предлагането на сериозни подкупи, останалата част от депутатите бяха "убедени" да изоставят законно избрания президент, без дори да бъдат проведени някакви процедури по неговия "импийчмънт". Очевидно, фактът, че украинският президент не се назначава от Върховната Рада, а се избира с преки избори, нямаше никакво значение за демократичния Запад, чиито представители моментално признаха "временното правителство" на Украйна за легитимно.
Правителството на олигарсите узурпатори
Всъщност, новото временно управление на страната може спокойно да бъде определено като "правителство на олигарсите узурпатори". Както е известно, временно изпълняващ длъжността президент на страната е Александър Турчинов, пастор от Баптистката църква в Киев, а за временно изпълняващ длъжността премиер бе назначен Арсений "Яц" Яценюк - украински банкер от еврейски произход, предварително посочен от Виктория Нюланд като фаворита на САЩ. На свой ред, Турчинов и Яценюк моментално назначиха неколцина олигарси за губернатори в ключовите райони на страната, смятани за бастиони на Партията на регионите и на Виктор Янукович.
Така Игор Коломойски - банкер и медиен магнат, смятан за втория най-богат човек в Украйна, чиято медийна империя еднозначно подкрепи метежа срещу властта, беше определен за губернатор на Днепропетровска област. Както е известно, преди време руският президент Владимир Путин директно го квалифицира като "мошеник", пояснявайки в едно интервю, как този яростен привърженик на Юлия Тимошенко е откраднал два милиарда долара от свой бизнес партньор.
Най-богатият украинец (според класацията на списание Forbes за 2009) Сергей Тарута пък беше назначен за шеф на Донецката областна администрация. Налице са всички предпоставки, този процес да засегне и други рускоезични области на Украйна.
Междувременно, политическият климат няма как да не продължи да се влошава след мартенския десант на експертите на МВФ в страната. Само за четири седмици през същия месец валутните активи на Украйна намаляха от 17,8 на 15 млрд. долара. Тя обаче тъпърва ще се сблъсква със „страничните ефекти” и последиците от т.нар. „структурно регулиране” по рецептите на фонда.
Рускоезичното украинско мнозинство е неприязнено настроено към корумпирания елит, притеснено е от виското ниво на безработица и е крайно недоволно от икономическата дискриминация от страна на западната част на Украйна. В същото време е ясно, че истинските организатори на „февруарската революция” няма да осъществят очакваните радикални промени в страната. Зад целия този политически епатаж се крие връщането във властта на добре познати кръгове, известни със своята корумпираност и причастността си към обогатяването на украинските олигарси. Този път обаче, за да реализират интересите на „глобалното задкулисие”, те са готови да ликвидират цялото културно наследство на Украйна. Неслучайно първата мярка на новите власти в Киев беше да отменят закона, гарантиращ правото на рускоезичното население на използва руския като втори официален език. Наистина, малко по-късно те се отказаха от нея заради масовите протести в централните и източните области на страната. Пак в същата посока бе и решението за забраната на проруски ориентираната местна Компартия, за която на последните избори гласуваха 13% от населението.
Всички проучвания на общественото мнение от обявяването на украинската независимост насам, показват, че мнозинството жители на страната са против присъединяването и към НАТО, но въпреки това, сегашното правителство de facto се опитва да игнорира волята на собствения си народ. Между другото, по време на последната си избирателна кампания Виктор Янукович също зае рязко отрицателна позиция по въпроса за евентуалното членство на Украйна в НАТО, а неговата Партия на регионите включи изискването за неприсъединяване към пакта като основополагащо в стратегията за национална сигурност на страната, по примера на държави като Финландия, Швеция и Ирландия.
Откъсването на Крим
Крим и в миналото е бил обект на нездрави англосаксонски амбиции – например по време на т.нар. Кримска война (1853-1856), но въпреки всички усилия за завоюването му, той си остава руски. Мнозинството от днешното население на полуострова са етнически руснаци, което обяснява и защо, след като Хрущчов решава да го анексира в полза на Украйна, той влиза в нея със статут на автономна република. След февруарския преврат в Киев, регионалното правителство на Крим остана лоялно на Виктор Янукович като отблъсна опитите за навлизане на въоръжени групи на т.нар. "Десен сектор" и не допусна разпалването на етнически сблъсъци от страна на местните татари. В отговор, временното правителство на Украйна обяви, че руснаците са влезли в Крим и са го окупирали.
Световните медии и правителствата на държавите членки на НАТО тотално игнорираха факта, че Крим е база на руския Черноморски флот, както и, че съгласно руско-украинския договор от 1997 Москва има правото до 2040 да разполага на полуострова с до 27 000 свои военнослужещи (в момента те са само 16 000). Всъщност, истината е, че опитите на новите управляващи в Киев да установят контрол над полуострова бяха отбити предимно със силите на местните отряди за самоотбрана, полицията и украинските военни части, останали верни на президента Янукович и правителството на автономната република Крим. Именно в отговор на опитите на новите властти в Киев да игнорират неговата легитимност, правителството на Крим взе решение да проведе референдум за да даде възможност на жителите на полуострова сами да определят неговото бъдеще. Тези действия са свързани с правото на самоопределение и представляват неоспорима демократична процедура, призната от ООН, въпреки че последната нееднократно беше нарушавана от САЩ, стимулирали процеса на откъсване на едни или други провинци от техните естествени "центрове на сила" през различни исторически периоди - от Панама до Косово.
Енергийната политика
Както е известно, 66% от руския природен газ се изнася за ЕС и Турция (86 млрд. куб. м), минавайки през Украйна, но този маршрут постепенно губи значимостта като транзитна мрежа. Съществуват два други морски газопровода - "Северен поток" (вече изграден) и "Южен поток" (строящ се в момента), които заобикалят Украйна. Газопроводът "Северен поток", завършен през 2011, свързва Русия и Германия по дъното на Балтийско море. Изграждането на "Южен поток", който минава по дъното на Черно море, пък следва да приключи в края на 2015.
Руският газов монополист Газпром постигна споразумение с Виктор Янукович за понижаване цената на газа за Украйна (от 400 долара за 1000 куб. м, до 268,5 долара). Антируската политика на временното правителство Киев обаче, в никакъв случай не съдейства за запазването на тези преференциални цени. Не бива да забравяме също, че в момента Украйна дължи 1,5 млрд. долара за вече доставения и руски газ.
Евроатлантизмът в плен на собствения си геополитически капан
Очевидно, Русия няма намерение да моли за индулгенция или да търси одобрението на Запада за действията си по отношение на Крим. Alea iact aest ("жребият е хвърлен") и полуостровът вече е загубена геополитическа фигура на Голямата шахматна дъска на НАТО. В момента, евроатлантическият алианс е изправен пред тройно предизвикателство:
- как да защити икономическите си интереси в Русия (търговският оборот на ЕС с Русия е 500 млрд. долара, а този на САЩ - 40 млрд.);
- дали да накаже Москва, или онези, които не успяха да предвидят нейната твърда реакция на украинските събития;
- как да продължи процеса на интеграция след украинската "шокова терапия".
В началото на февруари 2014, по време на конференцията по сигурността в Мюнхен, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой лансира следната теза: "Ние, американците и европейците сме икономики, основаващи се на силата на законите, и общества, базиращи се на общочовешките ценности - квинтесенцията на това, кои сме всъшност, какво олицетворяваме в очите на повечето хора и какво следва да отстояваме с обединени усилия в този свят". Това са високопарни, но лишени от реален смисъл фрази, тъй като нито законите, на които се базира икономиката на държавите от Северноатлантическия пакт, нито т.нар. "общочовешки ценности", могат да се похвалят със сериозни успехи в преодоляването на реалните социално-икономически проблеми, политическия и интелектуален упадък, или пък за възстановяването на националната идентичност, морала и духовната мощ на европейските нации.
Днес основната идеология, която привлича вниманието на избирателите от Стария континент, е евроскептицизмът, тъй като поне за момента той представлява единствената възможност за преоценка на жизнено важните въпроси, които вълнуват обикновените европейци, лишени от възможността да участват в "сакралните" дискусии, водени в тесния кръг на наднационалните елити. "Дефицитът на демокрация" е сурова реалност, която постоянно стеснява кръга на привържениците на мъглявите перспективи за бъдещето на обединена Европа, които се опитват да чертаят чиновниците от Брюксел.
Налице е своеобразен ментален капан, който започва да придобива очертанията на опасна геополитическа "мъртва примка" за евроатлантическия модел на маневриране макар да бе обявен за "глобално политическо пробуждане" от хора като Збигнев Бжежински например.
Като елемент от външнополитическата стратегия на САЩ, тази постановка беше лансирана първоначално в Близкия Изток, но завърши печалния си ход като "троянски кон" именно на киевския "Евромайдан". На конференцията по сигурността в Мюнхен Херман ван Ромпой я формулира достатъчно ясно: "без значение, дали става дума за геополитика, или не, фактът е, че предложихме на Украйна и на други държави от постсъветското пространство асоциирано членство в ЕС, като си даваме сметка, че времето е на наша страна и бъдещето на Украйна е свързано именно с Европейския съюз".
Брюкселските политици очевидно са пленници на идеологическата парадигма на Збигнев Бжежински, която разглежда Украйна като "преден пост на Запада, сдържащ опитите за възраждане на Съветския съюз, без чието участие в този процес Русия никога няма да може отново да стане империя". Д-р Бжежински дълги години по наистина блестящ начин прокарваше тезата, че следва да мразим и да се боим от Русия, но геополитическите му постановки вече са остарели, тъй като съвременният свят вече не в състояние да се базира едновременно на две намиращи се в конфликт концепции, а именно на еднополюсния мондиализъм и на многостранния цивилизационен диалог.
Тежката артилерия на евроатлантическата пропагандна машина вероятно ще продължи да "обстрелва" Русия от всички възможни посоки, но Москва вече съумя да демонстрира на целия свят, че от момента на пробуждането на нейното дълбочинно подсъзнание, геополитическият дневен ред придобива нова визия, стратегии, символи и значение, базиращи се именно на диалога между цивилизациите.
Някои изводи и препоръки
Заплахите на САЩ за налагане на икономически санкции срещу Русия са по-скоро комични. Икономическата мощ на Америка се разтваря в мъглата на разрастващите се проблеми, докато Русия разполага с достатъчна икономически възможности за да реагира по адекватен начин на подобни санкции в Лондон и Ню Йорк. Ако пък този сблъсък се задълбочи, Китай, който на практика действа като руски съюзник, може значително да ускори "разтварянето" на долара в глобалната финансово-парична система. Що се отнася до военните заплахи на САЩ, те могат да излязат скъпо на Европа, която рискува да се изправи пред необходимостта да поеме изключително тежко икономическо и политическо бреме.
В тази ситуация, Русия има няколко възможности за действие. Първата е да реагира решително срещу намесата на САЩ и ЕС във вътрешните работи на Украйна като подкрепи връщането на власт на легитимния украински президент Янукович. Втората е да интегрира не само Крим, но и другите, населени предимно с рускоезично население, райони на Украйна, оставяйки на фалиралата икономически Западна Украйна възможността да се интегрира в ЕС, т.е отказвайки се от териториите, присъединени към СССР в резултат от Втората световна война.
В заключение, ще напомним максимата на Бисмарк, че европейският континент може да разчита на мир и просперитет, а европейската култура - на възход, само когато Русия и Германия действат в съгласие, а не се противопоставят една на друга, тъй като от това биха спечелили само външни и враждебни на Европа геополитически играчи.
* Професор в Университета на Флоренция, директор на Института за международни отношения „Жан Симон дьо Сисмонди” в Женева
** Докторант в Женевската школа за дипломация и международни отношения
{backbutton}
Украинската криза и руско-американският геополитически сблъсък
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode