Западът продължава да бие тревога във връзка с развитието на събитията в Украйна и позицията на Русия. Някои дори говорят за нова студена война, възлагайки отговорността за нея на Владимир Путин. Според тях, украинската революция е победа над диктатора Янукович, който в крайна сметка е бил принуден да отстъпи под напора на смелите и свободолюбиви млади хора, готови на всякакви жертви в името на свободата и демокрацията. Сега тази революция, олицетворяващи западните ценности и подкрепена от Запада, е застрашена от Москва. Руското "чудовище" е недоволно, поощрява разделянето на страната и заплашва да изпрати войски за да ерозира революционния ред, установен в Украйна.
Това е версията за украинската революция, предлагана на общественото мнение от западните дипломати и големите медии. Събитията от зимата на 2014 в Киев се интерпретират като легитимен народен протест, в чиято основа са демократичните и проевропейски стремежи на населението, нежелаещо повече да се примирява с корумпирания и прекалено проруски режим. Москва пък бива представяна като агресор, безпринципно нарушаващ нормите на международното право. Тази картина обаче е едностранна и предубедена и се нуждае от корекции, затова нека опитаме да дадем по-обективна оцена на случващото се.
Сложността на ситуацията
Всъщност, ситуацията в Украйна е много по-сложна, отколкото я представят медиите. Страната е твърде нееднородна от историческа, лингвистична и религиозна гледна точка. Ще напомня, че съвременните и граници възникнаха сравнително неотдавна и включват територии, откъснати от Полша (Галиция), в резултат от подялбата и между Сталин и Хитлер, както и от Румъния (през 1940) и Чехословакия (през 1945).
Що се отнася до частта на Украйна, източно от река Днепър, тя винаги е била под руско влияние и от средата на ХVІІ век е част от Руската империя (въз основа на Переяславския договор от 1654). Крим, който е завоюван от Екатерина ІІ, бързо е русифициран и се превръща в стратегически преден пост на Русия в Черно море, с военноморска база в Севастопол. През 1954 този регион, населен предимно с руснаци, е предаден от Хручшов на Украйна по вътрешнополитически съображения, което впрочем няма особено значение по времето на СССР. Православната църква, намираща се под юрисдикцията на Московския патриархат, доминира в тази част на страната, затова по-голямата част от населението на източните региони е дълбоко свързано с Москва, с която споделя обща история, език и религия.
Обратното, част от Западна Украйна преминава под руска власт едва през 1793, като преди това, между ХІV и ХVІІІ век е в състава на полско-литовската държава, а след 1772 най-западните украински райони стават част от Австрийската империя. Т.нар. Задкарпатска Украйна пък, чак до 1945 е в състава на Чехословакия. Доминираща религия там е униатството, т.е. източната версия на католицизма, признаваща върховенството на Ватикана. Затова в Западна Украйна преобладават проевропейските настроения и тя почти не е свързана с Русия от гледна точка на историята и културата.
След 1928 в Украйна настъпват трудни времена, заради политиката на колективизация на селското стопанство, прокарвана от Сталин (и довела до глад, масови депортации и репресии, причинили гибелта на 8 млн. души). Това поражда силна неприязън към Москва и комунистическия режим, обясняваща факта, че след 1930 мнозина (западно)украинци се включват в различни полувоенни организации, които по-късно получават подкрепата на Третия Райх. Става дума за УВО (Украинска военна организация), ОУН (Организация на украинските националисти), РОНД/РНСД (украинска секция на Руското национал-социалистическо движение) и т.н., които участват във войната срещу СССР. Затова няма нищо чудно, че в битката си със Сталин нацистите съумяват да привлекат най-много колаборационисти именно сред украинците (СС-дивизията "Галичина", както и полицейските формирования, утвърждаващи "новия ред" в окупираните територии).
Тоест, Украйна е разделена на проевропейски и откровено националистически Запад и източните рускоезични региони, които са ориентирани към Русия и чиито жители не се смятат за украинци (1). Наличието на тези два "полюса" се проявява по време на всяка предизборна кампания, например през 2004, когато прозападният кандидат-президент Юшченко получи 80% от гласовете в Западна Украйна, а съперникът му Янукович - също толкова в Източна.
Следва да посочим също, че от обявяването на независимостта и през 1991 Украйна се управлява от елити, които съзнателно и без оглед на политическата им ориентация, се занимават предимно с разграбването на страната. Президентът Янукович несъмнено е един от тях, но съвсем не е единствения. В грабежа на Украйна активно участваха и "най-демократичните" лидери, дошли на власт на вълната на революцията от 2004. Примерът на Юлия Тимошенко - вдъхновителката на "оранжевата" революция и обявена за "украинската Жана д'Арк", е особено показателен в това отношение. Тази бизнесдама е истински олигарх, натрупала богатството си в газовата индустрия (като президент на корпорацията ЕЭСУ - Обединени енергийни системи на Украйна). Тимошенко влезе в политиката в средата на 90-те години, а през януари 2001 президентът Кучма я уволни като вицепремиер по енергийните въпроси. Тя беше обвинена в "контрабанда и фалшификация на документи", във връзка с нелегалния внос на руски газ през 1996, когато оглавява ЕЭСУ, и прекара няколко седмици в затвора. През 2009 пък беше осъдена на 9 години заради сключените от нея неизгодни за Украйна газови споразумения с Русия, от които е спечелила милиони. Изпращането и в затвора по време на управлението на президента Янукович несъмнено беше политическа репресия, но бе и юридически обосновано, предвид сериозните доказателства за вината и. Затова образът и на "невинна жертва", формиран от медиите, няма общо с действителността (2).
Заради тоталната корумпираност на елита си, Украйна се оказа на ръба на фалита, а нейните ръководители бяха принудени да предприемат екстремни мерки за да подобрят отчайващата финансова ситуация. Странно е, че това беше осъзнато и от Янукович, който бе също толкова некомпетентен и корумпиран като предшествениците си. Той стигна до извода, че помощта от 610 млн. евро, предложена от ЕС в рамките не митническото споразумение, което трябваше да бъде подписано във Вилнюс през ноември 2013, е съвършено недостатъчна. Затова украинският президент поиска тя да бъде увеличена до 20 млрд. евро, но получи отказ от Брюксел. Именно тогава той реши да се обърне на 180 градуса и да приеме предложението на Москва да отпусне на страната му финансова помощ от 15 млрд. долара, както и да запази привилегированите тарифи за руския природен газ.
Това предложение беше привлекателно не само от финансова гледна точка, но и напълно логично, тъй като Украйна търгува предимно с Русия, а стратегическите и отрасли продължават да са тясно интегрирани в руската икономика, в рамките на над 240 икономически споразумения.
Държавният преврат в Киев
Именно перспективата за подписването на ново търговско споразумение с Русия, вместо това за асоциация с ЕС, породи толкова рязката реакция от страна на партиите и националистически настроените активисти от западните региони, придържащи се към прозападна и антируска позиция. В същото време обаче, "народното" движение, формирало се през ноември 2013 и стремящо се да свали президента Янукович, игнорира онези демократични ценности, за които толкова обичат да говорят на Запад. Така, въпреки легитимността (на пръв поглед) на обявените си цели, то допусна цяла поредица от сериозни "нарушения", за които западните политици и големите медии, предпочетоха да премълчат.
На първо място, "революцията" си постави за цел да свали демократично избрания президент на страната. Ще напомня, че Янукович спечели изборите през 2010, които бяха признати от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа за честни и прозрачни. Тоест, легитимността му не подлежи на съмнение, въпреки неговата корумпираност.
"Революционерите" решиха да преминат към действие, макар да знаеха, че следващите президентски избори трябва да се проведат през 2015. Това означава, че ако те наистина уважават демократичните процедури за смяна на властта, както твърдят, би трябвало да почакат само година за да отстранят Янукович и да променят политическия курс на страната. Те обаче предпочетоха да свалят управляващия режим със сила, което бе необмислена и очевидно недемократична стъпка.
Украинската "революция" се характеризираше с крайни прояви на насилие от страна на протестиращите, които силно се разминават с облика на мирните шествия, тиражиран от големите западни медии. Още в началото двете страни използваха оръжие, като сред жертвите бяха и мнозина полицаи. Причината е, че най-активните елементи в редиците на "революционното" движение бяха членове на крайнонационалистически и дори неонацистки организации като "Десен сектор", УНА-УНСО, "Свобода", "Тризъбец", "Белият чук" и т.н. (3). Те бяха добре подготвени и организирани, затова успяха да вземат за заложници дори полицаи, преминали специална подготовка. Тоест, победата беше постигната по насилствен начин. Тук е мястото да напомня, че въпросните групи нямат нищо общо с нашите европейски ценности, акцентиращи върху хуманизма, демокрацията и толерантността. Мнозина от техните лидери обаче станаха част от новата власт в Киев, възползвайки се (и продължавайки да се възползват) от подкрепата на Запада.
Истината е, че въпросната "революция" защитава интересите само на част от Украйна - западната и "прозападната", като напълно игнорира избирателите на Янукович, обявяващи се за подписване на търговско споразумение с Русия. Нещо повече, тя се опитва да лиши последните от най-елементарните им права. Така, веднага след сформирането си, новото временно правителство отмени използването на руския като втори официален език, макар на него да говорят около 30% от населението (70% в Крим). Това беше откровена провокация и отказ от принципа за спазване правата на националните малцинства.
Тоест, украинската "революция" може да се характеризира със следните особености: тя беше незаконна и антидемократична, съпровождаше се с крайна степен на насилие, сред "революционерите" имаше голям брой екстремисти и тя очевидно изразяваше интересите на малцинството от населението. Евромайданът създаде правителство от самозванци, назначено от улицата и непритежаващо никаква легитимност, ако не броим подкрепата на западните правителства и медии.
Следва да отбележим също, че кризата в Украйна, до известна степен, бе резултат от сремежа на ЕС да разширява своята сфера на влияние все по на изток и ограничаването на руското влияние в страната. Именно ЕС, макар и косвено, инициира протестното движение, макар че не можа да осигури на Киев финансовата помощ, предложена му от Русия.
Нещо повече, ЕС зае откровено антируска позиция, включително под влиянието на Полша и балтийските постсъветски държави, които традиционно се обявят срещу Москва. Тези държави значително съдействаха за втвърдяване позициите на Европа към Русия, макар че това е в разрез с традициите и интересите на западноевропейските държави. Ще напомня, че именно тези нови членове на ЕС са най-яростните привърженици на атлантизма. Те сляпо последваха американците през 2003, по време на войната в Ирак и в повечето случаи предпочитат да купуват не европейско, а американско оръжие. За тях подкрепата на Вашингтон е по-важна от тази на Брюксел.
Ето защо зад наивната и често несамостоятелна позиция на ЕС лесно може да се види американската стратегия. След разпадането на СССР Вашингтон направи всичко за да измести на изток зоната на руското влияние чрез разширяването на ЕС и НАТО. Американските медии, следвани и от европейските, осъществяват мащабна пропагандна кампания, съзнателно очерняйки Русия и нейния президент.
Реакцията на Русия
Изглежда напълно логично, че Москва реагира на украинската квазиреволюция и очевидния стремеж за ограничаване на руското влияние. За разлика от това, което се твърди в повечето медии, Путин не изпитва никакви симпатии към Янукович, смятайки го за некомпетентен, корумпиран и до голяма степен отговорен за кризата в Украйна. Кремъл обаче не може да се примири със случилото се в тази страна, както от гледна точка на международното право, така и на необходимостта да защити собствените си интереси. Въпреки усилията на големите западни медии, защитаващи легитимния характер на украинската революция, Путин е по-прав, когато казва, че всъщност става дума за държавен преврат срещу демократично избрано правителство. Руският президент смята, че всяка промяна на съществуващия режим би трябвало да се осъществи в съответствие с конституцията на Украйна и чрез избори. Затова, независимо от всичките си претенции към Янукович, той продължава да го смята за законно избрания президент на Украйна.
Именно това обяснява и, защо Путин реши да откликне на молбата на Янукович за помощ и го направи съобразно съществуващото руско законодателство, т.е. след като се обърна към парламента за да одобри използването на въоръжена сила за защита на гражданите и руските военни бази в Украйна. Освен това, той прие за легитимно решението за провеждане на референдум, взето от законния и демократично избран парламент на Крим, отказващ да признае революционната власт в Киев, както и резултатите от него. Руската военноморска база на полуострова е от стратегическо значение за Москва, тъй като това е единствения достъп на Русия до Средиземно море, през турските проливи. Руската база в Тартус (Сирия) би загубила значението си без Севастопол. Руският контингент, наброяващ до 20 000 души, се намира в Крим в съответствие с договора, подписан с Киев през 1997. Освен това, на територията на Украйна са разположени част от предприятията на военно-космическата индустрия, където, в частност, се произвождат самолетите "Ан". Затова Русия просто нямаше как да се изтегли от Крим.. Накрая, не бива да подценяваме историческия фактор. През Ранното Средновековие, Киев е столицата на първата руска държава, освен това руснаците не са забравили как през 1999 Западът принуди Сърбия да се откаже от историческата си провинция Косово, отстъпвайки я на население, което сравнително отскоро обитава тези земи.
Ето защо, веднага след появата на новото украинско правителство, Москва предприе ограничителни икономически мерки. Така, през април Газпром обяви за отмяната на привилегированите тарифи за внасяния в Украйна природен газ. Тоест, може да се каже, че за да постигне целите си, Русия не използва методите на т.нар. soft power, не осъществява политика на дестабилизация, използвайки за целта НПО, нито се прикрива зад лозунгите за демокрацията и човешките права, а предпочита директните действия.
Заплахите на Запада
Във връзка с украинската криза, редица западни държави отправят обвинения срещу Русия в духа на антисъветската политика от ерата на студената война.
Така, НАТО декларира, че "действията на Русия нарушават принципите на Устава на ООН и застрашават мира и сигурността в Европа". "Русия трябва да прекрати военната си активност и своите заплахи" - заяви в началото на марта генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен. Той бе последван и от Барак Обама, обявил проведения на 16 март референдум в Крим за нелегитимен, като в това отношение американският президент бе подкрепен и от европейските лидери.
Възможността за военна намеса на Москва в Украйна провокира верижна реакция от страна на европейските политици, които отправиха редица предупреждения към Владимир Путин. Така, освен западните икономически санкции, Франция обяви, че спира подготовката за срещата на Г-8, планирана за юни 2014 в Сочи, докато "руските ни партньори не се върнат към принципите, възприети от Г-7 и Г-8". Това бе заявено в началото на март от френския външен министър Лоран Фабиюс, който посочи, в частност, че: "Ние осъждаме военната ескалация, предприета от Русия и се обявяваме за по-бързото създаване на механизъм за преговори или непосредствено между Москва и Киев, или с участието на ООН и ОССЕ". Към същата позиция се придържа и Великобритания. Канада и САЩ пък обявиха, че няма да участват в предстоящата среща на Г-8. Впрочем, администрацията на Обама отиде и по-далеч, обявявайки (в лицето на държавния секретар Джон Кери), че Русия може да бъде изключена от Г-8 и я заплаши с икономическа изолация. Само че заплахите за санкции и бойкот от страна на Г-8 едва ли стряскат Путин. Той смята, че те са контрапродуктивни и могат да ударят по собствените си инициатори, тъй като "в съвременния свят всичко е толкова взаимно обвързано, че всеки ущърб, причинен на някого, неминуемо се отразява и на останалите". Британците са съвсем наясно с това, затова не горят от желание за налагане на икономически санкции срещу Москва. Истината е, че много руски предприятия се котират на лондонското борса, а британските ни съседи не са склонни да жертват собствените си интереси.
Позицията на Запада към случващото се в Украйна се отличава с очевидна предубеденост и противоречивост:
- Как могат да се критикуват "силовите действия" на Путин, без при това да се критикува и нелегитимния и насилствен характер на държавния преврат в Киев и отстраняването на демократично избрания президент?
- Как демократични държави могат да подкрепят и признават движение на крайнодесни екстремисти?
- Как могат да се признават за "законни" правата на част от населението (това в Западна Украйна) и да не се признават тези на останалото население?
- Как е възможно, след като си подкрепил независимостта на Косово, да забраняваш на Крим да върви по същия път?
- Как можеш да се учудваш на руската реакция, след като съзнателно си засегнал изконните интереси на Москва?
Налага се да констатираме, че Западът признава международното право само в случаите, когато това го устройва, и го нарушава ако то е в разрез с интересите му. При това се правят опити подобни действия да се оправдаят, апелирайки към такива абстрактни категории като "добро" и "зло" и водейки истинска информационна война.
Струва ми се уместно да попитаме онези, които толкова се възмущават от реакцията на Русия, дали са били също толкова възмутени и в следните случаи:
- когато САЩ незаконно окупираха Ирак под фалшивия предлог, че той разполага с оръжия за масово унищожаване, игнорирайки при това позицията на ООН и докарвайки тази страна до катастрофално положение?
- когато медиите и НПО разкриха съществуването на тайни затвори на ЦРУ в различни точки на света, както и изтезанията, извършвани от американските специални служби в рамките на "войната с тероризма"?
- когато западните държави, начело с Франция, нарушиха резолюция 1973 на ООН за Либия, превръщайки "защитата на цивилното население" в операция за свалянето на Кадафи, довела до добре известните ни днес печални последици?
- когато САЩ, Франция и Великобритания се опитаха да осъществят военна интервенция в Сирия под предлог, че Башар Асад уж е използвал химическо оръжие против собствения си народ, макар днес да има неопровержими доказателства, че то е било използвано от джихадистите от Ан-Нусра, подкрепяни от Саудитска Арабия?
- когато под ударите на безпилотните самолети на ЦРУ всеки ден загиват повече мирни граждани, отколкото терористи, което само подклаждат омразата към Запада?
- когато Едуард Сноудън разобличи мащабния международен шпионаж, включително подслушването на телефоните на американските граждани, осъществяван от Агенцията за национална сигурност на САЩ (4)?
Грешките на френската дипломация
След грешките, допуснати в Либия (2011) и Сирия (5) (2013), нашата дипломация прави поредната грешка в Украйна. Без да разполага с обща стратагия, френската дипломация реагира на всяка криза, опитвайки се да излезе на преден план, но при това редовно бърка пиара със стратегическата визия за ситуацията.
Така, в началото на март президентът Оланд одобри "началото на демократичните промени в Киев", игнорирайки факта, че предишната власт беше избрана по демократичен начин и свалена с насилие. На 6 март, той твърдо декларира "подкрепата си за териториалната цялост на страната". Възможно е неговите съветници да не са му припомнили за косовския прицедент, както и (най-вече!) за прецедента с остров Майот (6). Да си спомним също за патетичните, неуместни и глупави декларации на френския представител в ООН, сравнил ситуацията в Крим с влизането на съветските танкове в Прага през 1968.
Както изглежда, външната ни политика се основава на наивното и пристрастно разделяне на света на "добри" и "лоши" и на съвършено погрешната оценка на ситуацията. Известно е обаче, че емоциите и гневът, особено когато са необосновани, не могат да заменят обективния анализ на ситуацията от гледна точка на правото, геополитиката и националните интереси. На този фон, единствените разумни предложения бяха направени от бившия външен министър Юбер Ведрин (7).
Нещо повече, нищата се развиват така, сякаш страната ни действа под диктовката на американците, дори ако те не искат това от нас, и сякаш френската дипломация споделя гледната точка на неоконсерваторите за света. Това слугинско поведение ни доведе дотам, че с Франция вече не се съобразяват. Демонстрираха го американците, които дори не сметнаха за нужно да ни предупредят, че възнамеряват радикално да променят политиката си в Сирия. Подобна позиция не носи никакви икономически ползи, поставяйки ни (както и в случая с интервенцията в Либия) в незавидно и идиотско положение.
Всъщност, еволюцията на американската политика би трябвало по-скоро да ускори дистанцирането ни от Вашингтон и сближаването на Франция с Изтока. На практика, САЩ са загрижени изключително за собствените си интереси и постоянно се опитват да играят ролята на "чирака магьосник" на международната сцена, макар че хитроумните им комбинации все по-рядко приключват с успех (Ирак, подкрепата за "Мюсюлманските братя" и т.н.). В противовес на това, след т.нар. "арабски революции" и началото на сирийската криза, Русия печели все повече съюзници по света, докато Франция бива подложена на все по-силна критика заради безразсъдното следване на опасната политика на Вашингтон.
Заключение
Революцията и държавният преврат ще имат изключително тежки икономически и финансови последици за Украйна. Тя няма да може да разчита на обещания и от Русия 12-милиарден кредит, който иначе би могла да получи още през настоящата 2014. Освен това, Москва най-вероятно ще повиши цената на природния си газ до тази на международния пазар, което ще се отрази изключително болезнено на украинската икономика. Новото временно правителство в Киев започва да осъзнава, че страната е на ръба на краха, затова поиска от Запада спешна финансова помощ от 35 млрд. долара, каквато той просто не е в състояние да и предостави.
Ето защо украинските "мечти" скоро ще се стопят, сблъсквайки се със суровата реалност. А тя е, че на "революционерите" (искат или не) ще се наложи да признаят, че Русия винаги ще бъде техния голям съсед, че руснаците ще продължат да бъдат 1/3 от населението на страната, че почти цялата търговия ще се осъществява с държавите от ОНД, че руският флот ще си остане в Севастопол, а Украйна ще продължи да разчита на руския газ.
В тези условия Франция следва да осъществява по отношение на украинските "демократи" същата политика, каквато и по отношение на Израел, т.е. макар да споделяме техните убеждения, не бива да им позволяваме за извършват безразсъдни постъпки и да плащаме за последиците от тях.
Бележки:
1. В тази връзка, виж Thomas Guénolé et Katerina Ryzhakova-Proshin «Ukraine: halte au manichéisme!», Slate.fr, 24 décembre 2013. http://www.slate.fr/tribune/81479/ukraine-halte-manicheisme
2. В тази връзка, виж забележителния анализ на Ахмед Бенсаада, «Ukraine: autopsie d'un coup d'Etat». http://www.ahmedbensaada.com/index.php?option=comcontent&view=article&id=257:ukraine-autopsie-dun- coup-detat&catid=48:orientoccident&Itemid=120
3. Cf. Claude Moniquet, «Ukraine: copier/coller, vieilles rengaines et ignorance des réalités», ESISC, 26 février 2014.
http://www.esisc.org/publications/opinions/ukraine-copiercoller-vieilles-rengaines-et-ignorance-des-realites
4. Eric Denécé, «Intervention en Syrie : la recherche d'un prétexte à tout prix», Editorial n°32, septembre 2013, www.cf2r.org
5. Eric Denécé, «La dangereuse dérive de la "démocratie" américaine», Editorial n°31, août 2013, www.cf2r.org
6. На 8 февруари 1976 на остров Майот беше проведен референдум за присъединяването му към Франция. Той беше обявен за недействителен от ООН, която осъди нарушаването на териториалната цялост на Коморските острови и поиска от Франция да напусне тази територия. http://www.comores- actualites.com/actualites-comores/la-crimee-est-russe-et-mayotte-est-francaise-ou-est-le-probleme/?
7. Hubert Védrine «Cinq propositions pour sortir de la crise ukrainienne», Rue 89, 8 mars 2014. http://rue89.nou* Авторът е директор на Френския център за изследвания в сферата на разузнаването (CF2R)
{backbutton}
