Потребителски рейтинг: 5 / 5
Според последното преброяване в Сърбия, в страната живеят малко над 18 хиляди българи (2011). Броят им от предходното преброяване (2002) е намалял с близо две хиляди души. Данните от последните десетилетия показват устойчивост на негативната тенденция. За разлика от останалите малцинства, българското може да се определи като най-застрашено от изчезване, поради постоянното си намаляване. Този демографски и социален тренд извежда на преден план въпросa за политическото представителство и проблемите на това население. Той придобива още по-голямо значение, поради заявеното намерение на всички парламентарно представени политически формации и на правителството на Република Сърбия за присъединяване на страната към Европейския съюз. От интерес на управляващите в Сърбия, независимо от партийните пристрастия и коалиционни конфигурации, е да гарантират участие на малцинствените партии в управлението и защита на правата им, което е от взаимен интерес за двете страни (мнозинство-малцинство) в евроинтеграционния процес. Не на последно място, това е гаранция за развитие на добросъседски отношения, което важи най-вече за страните членки на ЕС, които ще участват в мониторинговия процес и ще гласуват за приемането на страната в Съюза (България, Румъния, Унгария, Хърватия). Необходимо условие за сътрудничеството между сръбската държава и малцинствените организации е последните да са структурирани, легитимни, да имат открояващи се лидери, които да формулират целите и задачите на общността и да я представляват пред официалните власти и публичното пространство. В този връзка, като добре функционираща и успешна организация бихме могли да посочим Съюза на унгарците във Войводина и неговия лидер Ищван Пастор.
Българското малцинство в Сърбия е концентрирано основно в две общини в близост до българо-сръбската граница – Босилеград и Димитровград. То се ползва с всички политически права, които имат и останалите регистрирани малцинства в страната, включително право на политическо сдружаване. В регистъра на политическите партии на сръбското Министерство на правосъдието присъстват три партии на българското малцинство: Демократичен съюз на българите (1990), Партия на българите в Сърбия (2007), Демокрaтическа партия на българите (2009). И трите са регистрирани в двете общини. През годините нито една от формациите не успява да се изгради като обединителен център с ярък и политически умел лидер, който да организира и представлява цялостно българската общност в западната ни съседка. Често единствените новини от дейността им са свързани с взаимни обвинения, разделения, скандали.
Настоящата статия има за цел да анализира участието на българското национално малцинство на парламентарните избори през март 2014 в Сърбия през призмата на кандидатите и резултатите в тези две общини. Основните задачи на автора са установяването на кандидатите от български произход в листите, участието им в кампанията, оценката на изборните резултати и сравнението им с тези на останалите малцинствени партии.
На проведените на 16 март 2014 парламентарни избори нито една от трите регистрирани български партии не се включва самостоятелно или в коалиция в политическия процес. Почти всички малцинствени групи – унгарска, бошняшка, албанска, хърватска, циганска, черногорска и дори руска, участват под едната или другата форма. Три малцинствени партии успяват да влязат самостоятелно в парламента: Съюз на унгарците от Войводина (СУВ) - 6 депутата, Партия на демократичното действие (ПДД) от Санджак – 3, а Демократична партия на албанците (ДПА) успява да вкара 2-ма представители с малко над 24 хиляди гласа.
Кметовете на Босилеград - Владимир Захариев, и на Димитровград - Небойша Иванов, са от български произход. На изборите те са кандидати от различни политически партии, които са диаметрално противоположни в политическата координата. Захариев е на 61-во място в листата на Демократичната партия на Сърбия на бившия президент и премиер Воислав Кощуница, а Иванов е на 43-то място в тази на Обединени региони на Сърбия на Младжан Динкич - бивш вицепремиер и министър на икономиката в правителството на Борис Тадич.
В листите присъстват и други кандидати с български имена. От Димитровград това са: Зоран Петров (116-то място в листата на Нова демократична партия/Зелени на Борис Тадич - нова формация, създадена след разцеплението на Демократичната партия през февруари 2014), Даниела Костова-Пейчев (113-та в листата на Демократичната партия), Владица Димитров (143-та позиция в листата на СНС), а от Босилеград - Саша Миланов (104-то място в Демократична партия на Сърбия). Прави впечатление идейната и идеологическа пъстрота и разнородност на политическите субекти, в чиито листи са кандидати българските представители: национално-консервативни, либерални, популистки, леви, евроскептични и европозитивни.
Българските кметове вземат дейно участие в кампанията, като открито афишират подкрепа и агитират за избраните от тях политически формации, ангажирайки за целта всички ресурси на местна общност. Използват, в частност, българските културно-информационни центрове (КИЦ) в Босилеград и Димитровград. Сградата на българския КИЦ в Димитровград буквално е покрита отвън и отвътре с плакати и предизборни материали на Обединените региони на Сърбия, чийто кандидат е местният кмет. Това по недвусмислен начин ангажира цялата местна българска общност към листата на конкретната формация и нейната кампания. Прави се директно внушение за свързаност между двете.
Владимир Захариев е популярна личност не само в Босилеград, но и в цяла Сърбия. Още в началото на кампанията влиза в класацията на най-ексцентричните кандидати за депутати (с негативна конотация) – пие, пее и танцува на всички сватби и забави в града, има го на много клипове в Youtube. Известен е като "народен човек", който е харесван в Босилеград. Това се потвърждава от факта, че четири пъти е избиран за негов градоначалник. След края на изборите отново попада във фокуса националните сръбски медии, но този път с най-високия общински резултат, който донася на Демократичната партия на Сърбия – 54%, при положение, че в национален мащаб партията взима едва 4%. Сръбската прогресивна партия (СПП) остава втора с 23.55 % - повече от два пъти по-малко от националния й резултат.
На свой ред, Небойша Иванов се забърква в скандали с други представители на българската общност, които стават достояние на широката общественост, включително в сблъсък с проф. Ратко Манчев на заседание на Националния съвет на българите в Сърбия, проведен в Димитровград. Иванов получава своеобразен вот на недоверие на изборите. Представляваната от него и широко пропагандирана на изборите партия ОРС се класира втора с 18.3 % от гласовете в общината. Това е един от най-високите резултати за ОРС в страната, тъй като на национална равнище формацията набира едва 3.3 %. Политическият опонент на градоначалника – д-р Владица Димитров (роден през 1974) става депутат от СПП с резултат от 42.95 % в града.
Някои тенденции
Анализът на изборите резултати дава база за открояване на редица тенденции. Мнозинството български кандидати не само, че не стават депутати, но дори партиите, за които агитират, не успяват да влязат в парламента (ДПС и ОРС). Българската общност е разединена. Сред нея се наблюдава политическа раздробеност. Впрочем, това е характерно и за всички останали малцинствени групи в Сърбия (унгарци и бошняци имат по няколко партии), но въпреки това те успяват да реализират общностните си политически цели.
Българското малцинство няма ясно различими и общопризнати лидери, за разлика например от унгарското (Ищван Пастор) или бошняшкото (Расим Ляич и Сулейман Углянин). Българските и сръбски официални власти реално няма с кого да комуникират в качеството му на легитимен представител на цялата българска общност.
В политическата активност на отделните членове и групи на общността се наблюдава липса на прагматизъм при вземането на решения и формулирането на общи принципни постановки. Видимо отсъства политическа координация както вътре в съответните населени места, така между двете големи общини с преобладаващо българско население. Негативни последици може да има използването на българското национално малцинство за тяснопартийните и лични цели на кандидатите. Усилията на Захариев и Иванов могат да се разглеждат като донкихотовски за избраните от тях формации, но в никакъв случай не могат да се смятат за успешни, като цяло. Изборите имат деконсолидиращ ефект за българската общност. В политически план българското малцинство допълнително се маргинализира, показва слаби резултати и заема губещи позиции в национален мащаб.
Българските власти също имат своята отговорност за случващото се. Проактивната позиция на българската държава би могла да има мобилизиращ и катализиращ ефект за положителни промени сред българската общност в Сърбия. Пример в това отношение е хърватският президент Иво Йосипович, който декларира, че въпросът, защо на последните парламентарни избори няма нито един избран хърватин ще бъде тема на разговори между Загреб и Белград. Лидерът на унгарското малцинство Ищван Пастор пък подчертава, че има добри отношения и постоянни контакти с унгарското правителство. В работата на хърватите и унгарците в Сърбия се откроява съвпадение между целите на майката-държава и техните собствени – например следване на проевропейска политическа линия.
В тази връзка е необходим по-подробен анализ на балканската политическа практика, където националните партии имат свои аналози в съседните държави: в Сърбия например това е ПДД, която е филиал на бошняшката ПДД в Сараево или Хърватската демократична общност (HDZ) , основана от Франьо Туджман и обединяваща повечето хървати в Босна и Херцеговина. Въпросът е, доколко подобен модел може да е от полза или пък би имал негативен ефект върху българите в сръбския политически процес?
Хипотетичната консолидация на по-голяма част от гласовете на българското малцинство, по аналогия с останалите, би позволила извоюването на един депутатски мандат в Скупщината на Сърбия и представителство на общността на качествено по-високо ниво. При един по-лош сценарий, тя може да послужи като основа за бъдещо коалиционно сътрудничество и намиране на стратегически партньор за реализиране на общи цели.
Като първостепенна цел за българската общност се очертава изграждането на единен политически и идеен център, който да защитава правата на всички българи в Сърбия и да излъчи свой общопризнат лидер. Не на последно място, трябва да се направят усилия по посока на медийната политика и маркетинга им. Без преодоляването на отчетените слабости, политическото представителство на българското национално малцинство в Сърбия няма средносрочна и дългосрочна положителна перспектива.
* Преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и ЮЗУ "Неофит Рилски"
{backbutton}
