Промените в близкоизточния силов баланс

брой 1 2014
Typography

През есента на миналата 2013 американската стратегия в Близкия и Средния Изток претърmя сериозни промени. На първо място, става дума за отказа (може би временен) на САЩ от военна намеса в Сирия, както и за известното смекчаване на позицията им към иранската ядрена програма. Тези промени очаквано породиха негативна реация у най-важните съюзници на Вашингтон, включително у такива регионални "силови центрове" като Турция, Саудитска Арабия и Израел.

Неформалната ос Риад - Анкара - Тел Авив

Както е известно, Саудитска Арабия се позиционира като лидер на мюсюлманския сунитски свят. След началото на т.нар. "арабска пролет" през 2011 Риад открито подкрепи дошлите на власт в някои държави от региона сунитски ислямистки движения, опитвайки се с тяхна помощ да формира блок от сунитски държави, като своеобразна модерна форма на някогашния "халифат", в който самата Саудитска Арабия трябваше да играе доминираща роля. От началото на въоръжения конфликт в Сирия Риад активно подкрепяше местната радикална сунитска опозиция, стремяща се към свалянето на президента Асад и превръщането на страната в "ислямска държава". Редица известни сунитски идеолози, намерили убежище в Саудитска Арабия, като Юсуф Карадауи или Мохамед Аарун например, многократно публикуваха "фетви", призоваващи за джихад срещу режима в Дамаск, доминиран от алауитите. На свой ред, шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан (член на управляващата династия) имаше изключителни заслуги за финансирането и въоръжаването на противниците на Асад.

Що се отнася до отношението им към шиитски Иран, както Саудитска Арабия, така и другите монархии от Персийския залив (обединени в Съвета за сътрудничество на арабските държави от Залива - ССАДПЗ, който също е доминиран от Саудитите), виждат в него заплаха за себе си още от времето на иранската ислямска революция през 1979. Те обвиняват Техеран, че осъществява "експанзия на шиизма" и се стреми да "експортира" идеите на шиитската ислямска революция в държавите от ССАДПЗ, където има доста многобройни шиитски общности, част от които се борят за правата си, системно нарушавани от управляващите сунитски режими. Пример за това бяха протестите на шиитското мнозинство в Бахрейн против управляващата сунитска династия Ал-Халифа, през 2011-2013, смазани от властите с помощта на саудитските специални части.

Позицията на Турция към сирийския конфликт до голяма степен съвпада с тази на Саудитска Арабия. Сегашното "умерено ислямистко" правителство в Анкара, мнозина членове на което изпитват симпатии или са свързани с "Мюсюлманските братя", вижда в радикално-ислямистката сирийска опозиция свой съюзник и, поне доскоро, оказваше всяческа подкрепа на борбата и срещу режима в Дамаск. Част от турския политически елит, изповядваща идеологията на "неоосманизма", разчита, че Сирия (която в продължение на 400 години е част от Османската империя), може да бъде превърната в сателитна на Турция държава. Що се отнася до Иран, Анкара смята ислямската република за свой съперник в борбата за регионално лидерство, т.е. отслабването на Иран, който е най-близкия съюзник на Сирия, е в турски интерес. Впрочем, немаловажна роля в "иранската политика" на Риад и Анкара играе и противопоставянето по оста "сунити-шиити", което допълнително се задълбочи след началото на сирийската гражданска война. Сунитските идеолози, особено тези в Саудитска Арабия, определят алауитското ръководство в Дамаск като "фалшиви мюсюлмани и неверници". Все пак, за разлика от Риад, Анкара не смята иранците за потенциална заплаха и вероятен противник.

Тази позиция на Саудитска Арабия и Турция по отношение на Сирия и Иран до голяма степен съответстваше на доскоро следваната от САЩ стратегия (подкрепяна от съюзниците им в НАТО, както и от Израел). Както е известно, тя залагаше на свалянето на режима на Асад, като ключов ирански съюзник, и нанасяне на последващ удар по иранските ядрени обекти, смазване на шиитската организация Хизбула, подкрепяна от Дамаск, и минимизиране на иранското влияние в Ирак. Планираният за лятото или есента на 2013 военен удар срещу Сирия трябваше да унищожи нейната армия и да улесни идването на власт на въоръжената сунитска опозиция, на което разчитаха както нейните лидери, така и подкрепящите ги Саудитска Арабия и Турция. При това Риад и някои други държави от ССАДПЗ дори бяха готови да покрият американските разходи по нанасянето на въоръжения удар. В крайна сметка обаче, тази стратегия се провали, след като против нея се обяви общественото мнение в Европа и САЩ, а Русия зае неочаквано твърда позиция по въпроса.

Непосредствено след това станахме свидетели на известно смекчаване в позицията на САЩ към Иран, където властта бе поета от либерално ориентирания (поне в сравнение с предшественика си Ахмадинеджад) президент Хасан Рухани, декларирал готовност за по-голямо отваряне и сътрудничество със Запада по въпросите, касаещи иранската ядрена програма.

Тенденцията към промяна на американската политика по отношение на Сирия и Иран породи силно разочарование и раздразнение, най-вече, сред управляващите в Саудитска Арабия, Турция и Израел. Знаков в това отношение бе отказът на Риад да стане непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, който беше мотивиран с твърдението, че Съветът е парализиран от действията на постоянните си членове и "е неспособен да решава международните проблеми, включително осъждане престъпленията на режима на Асад и прекратяване на гражданската война в Сирия, както и палестинския въпрос". Редица медии цитираха твърденията на шефа на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, че страната му може да преразгледа и да ограничи сътрудничеството си със САЩ по отношение на Сирия, още повече, че не е получила достатъчна подкрепа от Вашингтон по време на шиитските бунтове в Бахрейн. Впрочем,  въпросните твърдения на принца, направени пред чуждестранни дипломати, не бива да се приемат за официална позиция на страната му, тъй като може и да не съвпадат с позицията на крал Абдула и престолонаследника принц Салман бин Абдел Азис и да отразяват противоречията вътре в управляващата династия.

Що се отнася до Турция, редица есперти възприеха като аналогична на саудитската реакция, нейното решение да купи модерни системи за противовъздушна отбрана с голям радиус на действие от Китай, което, ако стане факт, би било прецедент в отношенията между Пекин и държава-членка на НАТО. Американските представители в пакта, както и генералният секретар Андерс Фог Расмусен изразиха загрижеността си от планираната сделка, подчертавайки, в частност, че китайските системи за противовъздушна отбрана не отговарят на стандартите на НАТО и ще затруднят както Алианса, така и самата Турция. В отговор, турския премиер Ердоган заяви, че евентуалната сделка с Китай "не зависи от позицията на НАТО".

Тоест, налице е тенденция за известно отдръпване на Саудитска Арабия и Турция от позицията им на най-лоялни съюзници на САЩ в региона, която заемаха в течение на десетки години. Впрочем, временни охлаждания на съюзническите отношения са имали място и в миналото. Така, по време арабско-израелската война през 1973 Саудитска Арабия използва т.нар. "петролно оръжие", съкращавайки значително доставките на енергоносители за западните държави. На свой ред, Турция реши да ограничи сътрудничеството си с НАТО по време на изострянето на отношенията и с Гърция заради кипърския проблем. В същото време, във финансово-икономическо, политическо и военно отношения Саудитска Арабия и Турция са тясно свързани със САЩ и Запада и продължават да са зависими от тях в редица аспекти. Така, САЩ са гарант за отбранителната способност на Саудитска Арабия и държавите от ССАДПЗ както по отношение на евентуална иранска заплаха, така и на борбата им с антиправителствените ислямистки групировки. Както е известно, в Бахрейн се намира базата на V американски флот. Мнозина представители на бизнеса, политическия и финансовия елит, включително и членовете на управляващите династии в страните от ССАДПЗ са икономически обвързани със САЩ и Запада. Западното влияние в тези държави е достатъчно силно, което може да се види например в ОАЕ, Катар и Бахрейн. Почти всички представители на сегашното поколение в политическия, икономически и военен елит в монархиите от Персийския залив са завършили образованието си в САЩ, а в държавите от ССАДПЗ и особено в Катар, ОАЕ и Бахрейн, английският се е превърнал във втори официален език. Имайки предвид това, трудно можем да предположим, че Саудитска Арабия е в състояние да провежда напълно независима политика в региона, още повече пък насочена против интересите на САЩ. Що се отнася до сближаването на Турция с Китай, то е възможно, но само в определени рамки и най-вероятно ще има предимно икономически характер. На практика, Турция и Китай не споделят общи стратегически цели, да не говорим, че имат прекалено различаващи се културно-исторически традиции, идеологии и външнополитически приоритети.

В същото време, очерталите се известни промени в американската позиция спрямо Иран и Сирия не означават промяна на цялостния политически курс и отказ от споменатите по-горе стратегически цели на САЩ в Близкия и Средния Изток. Още повече, че произраелското лоби във Вашингтон все още оказва силно влияние върху външната политика на страната. Както е известно, израелският премиер Нетаняху продължава да смята иранската ядрена програма за заплаха за сигурността на Израел и нарича новия ирански президент "вълк в овча кожа". Що се отнася до Сирия, Белият дом даде да се разбере, че военният удар срещу нея само се "отлага" и, както сочи историческия опит, едва ли ще му е трудно да намери нов предлог за военна намеса.

На този фон не изглежда кой знае колко изненадващо появилото се през ноември 2013 в някои британски медии твърдение, че специалните служби на Израел и на Саудитска Арабия работят съвместно върху планове за евентуална атака срещу Иран, ако на преговорите между Техеран и Шесторката (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай и Германия) не бъде постигнато споразумение за преустановяване ядрената програма на ислямската република. Причина за това не е просто желанието на Израел да гарантира сигурността си, но и стремежа му да направи всичко възможно за съхраняване на позициите си в региона и, в по-широк план, в контекста на започналия диалог между ръководителите на САЩ и Иран.

Междувременно, силно разочарованите от американското поведение по сирийския въпрос и началото на преговорите с Иран саудитци разрешиха на израелски бойни самолети да прелитат над територията на страната. Твърди се също, че Саудитска Арабия е готова да предостави за евентуалната съвместна операция срещу Иран свои безпилотни самолети, спасителни хеликоптери и самолети за зареждане във въздуха.

Причините за промяната в близкоизточната политика на САЩ

Според мнозина анализатори, корекциите в политиката на САЩ в Близкия Изток, направени през последните месеци от президента Обама, са породени от глобалните промени на валутно-финансовия и енергийния пазари, т.нар. "американска шистова революция", кризата на финансово-кредитната система, ерозията на позициите на "петродолара" и укрепването на китайския юан, повишаване тавана на държавния дълг на САЩ и редица други фактори, свързани с проекта за т.нар. Голям Близък Изток (включващ, освен всичко друго, и осъществяването на териториални промени в региона в интерес на Вашингтон), както и със стратегическото решение на Белия дом за прехвърляне на основното внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион с цел "сдържането" на Китай.

Именно развитието на американско-китайската конкуренция наложи на САЩ да преформатират отношенията си с държавите от Големия Близък Изток, включително да се опитат отново да насочат на запад транзита на иранските енергоносители, като плащанията за тях се осъществяват с долари, вместо тези енергоносители да се насочват към Китай и Индия и да се заплащат с юани и рупии.

В резултат от американската "шистова революция" доктрината Картър, според която сигурността на САЩ императивно изисква те да имат свободен достъп до (и, на практика, да контролират) петролните находища в Персийския залив, постепенно остава в миналото, също както и т.нар. Пакт "Куинси" (споразумението от 1945 между президента Рузвелт и крал Абдул Азис ибн Сауд,, гарантиращо американския монопол върху саудитските находища срещу съответните гаранции от страна на САЩ за сигурността на Кралството). С влизането на Обама в Белия дом американско-израелските противоречия започнаха да се задълбочават. Сред основните проблеми в тях е, че Израел традиционно се нуждае от "кризисни ситуации" за да може да оказва натиск върху САЩ да продължат да го защитават, което през новия век се превръща в прекалено тежко бреме за Вашингтон.

Във връзка с казанато по-горе, Израел реагира на опитите за установяване на диалог между президента Обама и иранския му колега Рухани, като потърси подкрепа за своята позиция в различни държави, включително и в Русия. Както е известно, израелският премиер Нетаняху посети Москва през ноември 2013, като според руски медии е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток, включително иранския "въпрос", както и евентуалната съвместна разработка на новооткритите петролни и газови находища в средиземноморския шелф на Израел, за някои от които обаче претендират и съседни държави (т.е участието в тези проекти би могло да забърка Русия във въоръжени конфликти, принуждавайки я да застане на израелска страна). След приключването на преговорите, израелските медии коментираха наличието на "сериозни разногласия между Израел и Русия по иранския въпрос". Така, докато Путин е изразил надежда, че "ядрените" преговори в Женева в крайна сметка ще доведат до постигане на споразумение с Техеран (както и стана), Нетаняху е настоял международната общност да наложи други условия на договора с Иран, тъй като сегашният му вариант, според него, няма да спре ядрените амбиции на иранците.

Пак в тази връзка, показателно е и, че в началото на декември 2013 в Москва за пореден път се появи шефът на саудитските специални служби принц Бандар бин Султан, който също е обсъждал с президента Путин ситуацията в Близкия Изток и, в частност, развитието на иранската ядрена програма.

Всъщност, основната причина за сблъсъка по иранския въпрос е борбата не просто за изключително богатите природни ресурси на Иран, но и за уникалното му разположение, което прави страната ключов играч не само в региона, който при това контролира и стратегически важният Ормузки пролив - "тясното място" на цялата близкоизточна политика. Друга важна причина е стремежът на западните играчи да постигнат споразумение с държавите от Каспийския басейн за изграждането на т.нар. Транскаспийски тръбопровод, по който на европейските и световни пазари да се доставя природен газ и петрол от Туркменистан и Азербайджан, което обаче не отговаря на интересите на Иран и Русия и, на практика, се блокира от тях.

Туркменистан и Азербайджан, също както и САЩ, смятат, че за преминаването на тръбопровода по дъното на Каспийско море е достатъчно само съгласието на държавите, през чиято територия той ще минава. Техеран и Москва обаче твърдят, че докато не бъде окончателно решен въпросът за правния статут на Каспийско море, подобен проект може да се реализира само със съгласието на всичките пет каспийски държави.

Израел пък настоява за пълно спиране работата на иранските центрофуги за обогатяване на Уран, като не изключва, че ако в Женева все пак бъде подписано някакво споразумение между "шесторката" и Иран, да нанесе удар по тази страна (сам или заедно със Саудитска Арабия). Самата "шесторка" обаче е склонна да се задоволи с изискването Техеран да гарантира мирния характер на ядрената си програма, срещу отслабване на международните санкции срещу него.

Администрацията на Обама смята, че по време на преговорите в Женева следва да се въздържа от налагането на нови "наказателни мерки" срещу Техеран, за каквито настоява Израел. В тази връзка ще напомня, че аналитичната агенция Стратфор публикува в края на миналата 2013 серия материали, според които сближаването с Иран отговаря на стратегическите интереси на САЩ (виж, в частност, статията на Джордж Фридман в бр.6/2013 на Геополитика). В геополитически план, Вашингтон би искал да получи срещу това гаранции, че Иран ще се изтегли от Латинска Америка, където поддържа тесни връзки с някои леви режими и, най-вече, с този във Венецуела.

Част от европейските съюзници на САЩ обаче, не споделят напълно визията на Обама. Така например, френското социалистическо правителство и президентът Франсоа Оланд стоят на очевидно произраелски позиции по иранския въпрос. Както е известно, Франция е голям доставчик на оръжие за сегашния израелски съюзник - Саудитска Арабия. В същото време, при посещението си в Израел през ноември 2013, Оланд увери домакините си, че Франция възнамерява до продължи "натиска върху Иран". Все пак, ако се съди по съвместната пресконференция на Франсоа Оланд и израелския премиер Нетаняху, Париж едва ли е склонен да се конфронтира открито с Вашингтон по "иранския въпрос".

Малко история

За да си изясним фундаменталните причини за възобновяването на преговорите между САЩ и Иран, се налага да се върнем назад в миналото. Очерталото се политическо и дипломатическо сближаване между САЩ и Иран след септември 2013 и последователното изостряне на отношенията между Вашингтон и Риад, който очевидно се бои, че може да бъде изместен от Техеран като "регионален фаворит" на американците, стават в условията на кризата на американския петродолар и паралелното укрепване позициите на китайския юан, съзнателно осъществявано от Пекин.

Позициите на САЩ и Саудитска Арабия започнаха да се разминават след отказа на Обама от пряка военна намеса в сирийския конфликт, при положение, че Саудитите бяха основните спонсори на въоръжената опозиция срещу Башар Асад. Най-голяма тревога у Риад обаче поражда именно стартиралата макар и плаха нормализация на отношенията между САЩ и Иран, тъй като последният претендира за лидерски позиции в района на Персийския залив, както и в целия Близък Изток.

Както е известно, доскоро САЩ се опитваха да контролират и "сдържат" Иран с помощта на икономически и финансови санкции. Под натиска на произраелското лоби във Вашингтон, на режима в Техеран на четири пъти бяха налагани санкции на ООН, без да броим няколкото осъждащи режима на аятоласите резолюции, приети едностранно от отделни държави и организации. Иранците обаче, успяха да се приспособят към санкциите, в резултат от което, след блокирането на плащанията между Иран и търговските му партньори, осъществявани с долари, Техерен започна използва еврото за заплащане доставките на петрол и други свои стоки. В отговор САЩ успяха да принудят европейските банки да спрат да обслужват плащанията към Иран в евро, което пък накара иранците да се ориентират към доставки на петрол най-вече за Индия и Китай, които плащат за тях с рупии и юани, или пък със злато.

Така, в резултат от наложените на Иран санкции, основният геополитически конкурент на САЩ - Китай, започна да укрепва юана. Тоест, американските санкции провокираха отказа на Иран и основните му външнотърговски контрагенти от плащанията в долари (а след това и в евро).

Във връзка с изложеното по-горе и след като през лятото на 2013 САЩ и съюзниците им не успяха да осъществят планираната бърза военна операция срещу Сирия, Вашингтон замени политиката на конфронтация с Иран с политика на ситуативно сближаване с него, опитвайки се с помощта на Техеран да гарантира контрола си над целия регион. Паралелно с това Обама се опитва да направи всичко възможно за решаването на палестинско-израелския проблем, тъй като процесът на сближаване с Иран всъщност е ориентиран към ислямския свят, като цяло.

Макар че Иран едва ли ще склони да възстанови доларовите плащания за доставките на своите енергоносители за Индия и Китай, отказвайки се от тези в рупии и юани, помирението ще даде възможност на САЩ да диверсифицират доставките на енергоносители за други важни за тях държави и да се опитат да решат с иранска помощ проблема с изграждането на Транскаспийския тръбопровод, свързващ Туркменистан и Азербайджан с цел включването на Туркменистан към т.нар. Южен газов коридор.

Притесненията на Саудитите

Освен че се опасява, че може да загуби позициите си в региона, Саудитска Арабия се притеснява, че сближаването на САЩ с шиитски Иран и със сунитските "Мюсюлмански братя" е насочено по същество против салафитите, ползващи се със значителната подкрепа на влиятелни политически среди и специалните служби на редица арабски държави и, на първо място, на самата Саудитска Арабия.

Очевидно ставаме свидетели на сложна игра за преформатиране на Големия Близък Изток, включително Каспийския регион, с цел оздравяване на американския петродолар и валутно-финансовата система, като цяло, чрез потенциалното възстановяване на доларовите плащания по петролните доставки и изграждането на стратегически важни тръбопроводи за транзит на петрол и природен газ от държавите от Каспийския басейн към Европа и световните пазари, както и гарантиране сигурността на Ормузкия пролив, през който минава транзитът на арабски петрол и газ към трети държави, включително към САЩ.

Основната цел на Вашингтон е сдържането на Китай, включително чрез ограничаване на плащанията в юани за доставяните от Близкия Изток енергоносители. В стремително развиващата се ситуация се водят грандиозни пазарлъци. Израел, който е най-милитаризираната държава в света, е заинтересован от обезкръвяването на Иран чрез нанасянето на въоръжен удар срещу него, тъй като при подобно развитие иранците няма да могат не само да продължат ядрената си програма, но и икономическото си развитие за доста години напред.

След като се сдоби със сериозно предимство в резултат от решението за ликвидирането на сирийското химическо оръжие, Израел изглежда склонен да поеме риска от евентуално нападение срещу Иран, но само ако успее да убеди "играча в сянка", т.е. Саудитска Арабия първа да натисне "спусъка". На свой ред, Риад също се опитва да спечели сложната игра с израелските специални служби в хода на преговорите за съгласуване на евентуалните действия на двете държави срещу Иран, като прехвърли отговорността за тях върху еврейската държава.

Така, докато САЩ се стремят да укрепят позициите на петродолара, включително като ограничат плащанията в юани за енергоносителите на държавите от Персийския залив и да гарантират изграждането и запълването на стратегически важните тръбопроводи чрез предимно мирното преформатиране на силовия баланс в региона, значителна част от американските републиканци и произраелското лоби, както и определени среди в самия Израел и Саудитска Арабия, изглеждат склонни да провокират мащабен конфликт, разчитайки на свръхпечалбите от поставянето на региона в режим на "упраляван (от САЩ) хаос".

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}