07
Нед, Юни
23 New Articles

Военната стратегия на Германия

брой 6 2013
Typography

Стратегията за отбрана на държавите от НАТО по време на студената война се беше превърнала в истински кошмар за немалка част от западногерманския висш офицерски състав. Впрочем, дори бившият канцлер на Западна Германия Хелмут Шмит признава през 2007 в едно интервю, че е бил потресен, когато се е запознал по-подробно с военните планове на пакта през 1969. Според него, цялата Западна Германия е била пресечена от широка ивица ядрени мини, които е трябвало да бъдат детонирани при евентуална съветска военна агресия. Тоест, тя се е разглеждала като бъдещо ядрено бойно поле. Всъщност, истината е, че по онова време цялата страна, известна официално като "Германия", е изправена пред реалния риск да се превърне в гигантска "Ground Zеro" (т.е. "зона на детонация" - б.р.) в центъра на Европа, а на германците от западната и източната и части е отредена ролята на обречени на сигурна гибел в сюрреалистичната пиеса, разигравана на смъртоносния театър на ядрената студена война.

Ремилитаризацията на Германия

След безусловната капитулация на германския Вермахт през 1945 територията на бившия Райх беше разделена от съюзниците на окупационни зони. На запад такива зони създадоха американските, британските и френските войски, в центъра на страната бе създадена съветска зона, а Източна Германия беше присъединена към Полша и Съветския съюз (авторът очевидно има предвид бившите германски провинции Силезия, Померания и Източна Прусия - б.р.). Райхът беше унищожен, а огромни градове, като Берлин, Хамбург, Дрезден или Кьонигсберг бяха срината със земята. Милиони германски бежанци се превърнаха в скитници, а най-могъщата някога държава от континентална Европа беше разоръжена и отслабена, което създаде силов вакуум в центъра на континента. На конференцията на съюзниците в Потдсам през лятото на 1945 стана ясно, че в онзи момент вече беше възникнало ново противопоставяне - между Западния блок, начело с американско-британската ос, и комунистическия блок, доминиран от Москва. През 1949 бяха създадени две германски държави - в западните окупационни зони възникна Федерална република Германия, а в Централна Германия - Германската демократична република. В момента, когато се появиха на бял свят, тези две държави не разполагаха с въоръжени сили.

Германия оставаше напълно демилитаризирана, а на германските военни беше забранено да правят каквито и да било стратегически планове. Бяха запазени само малки морски поделения, ангажирани с разминиране, но те бяха невъоръжени, контролираха се от съюзниците и не представляваха някакви официални сили за отбрана. Дори Федералните гранични сили (Bundesgrenzschutz), представляващи мобилни и леко въоръжени полицейски части наброяващи 10 хиляди души, бяха формирани едва през 1951, т.е. две години след създаването на Федерална република Германия. Първото предложение за интеграцията на западногерманските военни части с тези на Франция, Белгия, Холандия, Люксембург и Италия в т.нар. "Европейска отбранителна общност" (а на практика в една обща западноевропейска армия) така и не бе реализирано. Най-големият му противник се оказа Франция, обявяваща се в течение на дълги години против всички планове за ремилитаризация на Западна Германия. "Германският милитаризъм" беше обвинен, че е разпалил две световни войни. Затова Германия вече никога не трябваше да има възможност отново да се превърне в континентална супердържава. А за най-доброто лекарство против милитаризма се смяташе забраната тя да разполага със собствени въоръжени сили.

С нарастването на напрежението между комунистическия Съветски съюз и либерално-капиталистическият Запад обаче, и особено след Корейската война (1950-1953), тази политика беше преразгледана. На фона на вече осъществяващото се тайно превъоръжаване на Германската демократична република, плановете по отношение на новите въоръжени сили на Западна Германия започнаха да се реализират през 1950, когато канцлерът Конрад Аденауер постави пред неколцина бивши високопоставени офицери на Вермахта задачата да обсъдят различните варианти за ремилитаризация на страната. През същата година в Бон беше създаден т.нар. Amt Blank, предшественикът на появилото се по-късно федерално Министерство на отбраната (Bundesverteidigungsministerium). Западногерманският Бундесвер пък беше официално създаден на 12 ноември 1955, в деня, когато се честваше 200-годишнината от рождението на пруския генерал Герхард фон Шарнхорст (военен министър и реформатор на армията на Прусия). Истината обаче е, че ремилитаризацията ("Wiederbewaffnung") на Западна Германия не беше никак лесна задача. Тези планове породиха мощни протести в страната, като против тях се обявиха не само традиционните пацифисти, но и германските политици и интелектуалци, обявяващи се за обединена и неутрална Германия и виждащи в плановете за ремилитаризация опасност от задълбочаване на германското разделение.

Впрочем, възникна и друга дилема: след безусловната капитулация на немския Вермахт, съюзническите държави вложиха много енергия за т.нар. "денацификация" на германците. В хода на този процес, Вермахтът беше нарочен за един от най-ужасните инструменти на германския милитаризъм. Генералите и офицерите на Вермахта и частите на СС бяха осъдени като подпалвачи на войната и кръвожадни военни престъпници. Внезапно обаче Западът се заинтересува от тях, като причината за този политически обрат беше проста: Вермахтът и частите на СС бяха единствените въоръжени сили с огромен опит в борбата срещу съветската армия по време на Втората световна война. Ето защо, още от самото начало Бундесверът беше поразен от своеобразен "конфликт на идентичността". Докато в политически план офицерите от германските въоръжени сили, участвали във Втората световна война, продължаваха да бъдат заклеймявани като престъпници, на същите тези хора се възлагаше задачата да формират новата (западно)германска армия.

По време на студената война, Бундесверът беше на предната линия на конвенционалната отбрана на НАТО в Централна Европа. Западногерманската армия наброяваше 495 хиляди души. В книгата си "Нова история на студената война", известният американски военен историк Джон Люис Гаддис определя Бундесвера като "вероятно най-добрата армия в света". В онзи период обаче, "най-добрата армия в света" не участва в каквито и да било бойни действия. Въпреки това, западногерманските въоръженици сили са интегрална част от военната стратегия на НАТО.

Военната политика на обединена Германия

След обединението на Германия през 1990 численият състав на Бундесвера беше силно съкратен в съответствие с Договора за окончателното решение по отношение на Германия между правителствата на двете Германии и съюзниците (известен и като Договор 2+4). Въоръжените сили на Източна Германия (Nationale Volksarmee -NVA) пък бяха разпуснати, а около 50 хиляди техни военнослужещи бяха интегрирани в състава на Бундесвера на 2 октомври 1990. В хода на съкращението, бе унищожено голямо количество военна техника на Бундесвера и Народната армия, като по-голямата част от бронираната техника и изтребителите (непосредствено след обединението, германските ВВС - Bundesluftwaffe, бяха единствените военновъздушни сили в света, разполагащи както с американски самолети Фантом, така и с руски МиГ) бяха демонтирани, в съответствие с международните процедури по разоръжаването. Както е известно, през настоящата 2013, численият състав на Бундесвера е 198 542 души.

Обединена Германия не излезе от НАТО. В същото време, след края на студената война, алиансът реши да се "реформира" за да може да продължи да съществува и след изчезването на основния си противник. В основата на тази "реформа" беше експанзията му в постсоциалистическите държави от Източна Европа. Това естествено доведе и до промяна на мисията на Бундесвера - той започна да се трансформира, поставяйки основния акцент върху осъществяването на международни мисии.

Надеждите, че Германия ще се превърне в суверенна държава с автономна система за сигурност и собствено военно планиране (разбира се, в рамките на общоевропейската отбранителна концепция) се оказаха илюзорни. След края на студената война, "защитата на отечеството" престана да се разглежда като задача на германската армия - в официалните документи, касаещи "водещите принципи на отбраната" (Verteidigungspolitische Richtlinien) от 1992 насам, терминът "защита на отечеството" дори не се споменава.

На пръв поглед, военната идея на Федерална република Германия се обърна на 180 градуса. До 1990 страната бе изправена пред постоянна заплаха от ядрена война, след 1990 пък германското министерство на отбраната заговори за глобалната мисия на немските военни. Последните "водещи принципи на отбраната" от 18 май 2011 се свързват с "националните интереси за защита на гаранциите в условията на международната отговорност, които изискват съвместното формиране на сигурността". Тези принципи включват признания от типа на: "като активен член на международната общност, Германия следва своите интереси и активно се стреми към един по-добър и по-сигурен свят".

И още: "пряката заплаха за териториалната цялост на Германия, свързана с използването на конвенционални военни средства, остава малко вероятна. През последните няколко години стратегическата сигурност продължава да се променя. Глобализацията доведе до изместване на мощта от едни към други държави и групи държави, както и до появата на нови регионални сили. Днес рисковете и заплахите се генерират най-вече от нестабилните и провалените държави, активността на международния тероризъм, терористичните режими и диктатури, сътресенията от разпадането на някои държави и структури, престъпните мрежи, климатичните и природни бедствия, миграционните потоци, недостигът или несигурността на доставките на природни ресурси и суровини, от епидемиите и пандемиите, както и от евентуалните заплахи за критичната инфраструктура, особено в сектора на информационните технологии".

В момента германската военна мисия е напълно откъсната от германската държава. Официалното тълкуване на германското членство в НАТО се промени и тази организация вече не се разглежда като отбранителен съюз срещу реално съществуващи заплахи, а вместо това се акцентира върху абстрактните "трансатлантически ценности" и се лансира абсурдното твърдение, че членството в пакта уж придавало допълнителен "смисъл на съществуването на Германия": "Северноатлантическият алианс си остава централен елемент на усилията ни в сферата на отбраната. Солидарността с алианса, както и стабилният ни принос към усилията на алианса са част от смисъла на съществуването на Германия... Обвързаността на САЩ със сигурността на Европа, чиито най-ясен и ефективен израз е именно Организацията на Северноатлантическия договор, продължава да бъде жизненоважна за Германия и нейните европейски съюзници. Затова нашият дълг и мисия са да съхраним уникалния характер на трансатлантическите отношения, да укрепваме връзките и обмена и да продължим да развиваме партньорството със САЩ, отговорно изпълнявайки поставените пред нас задачи".

Днес в центъра на вниманието на германския Бундесвер са операциите на международните сили, осъществявани уж в името на "един по-добър свят". Разбира се, понятията "интереси в сферата на сигурността" и "национални интереси" продължават да се използват, но значението им доста се е променило.

Така, "германските интереси в сферата на сигурността включват:

- Предотвратяване или смекчаване на последиците и управление на кризите и конфликтите, застрашаващи сигурността на Германия и съюзниците и;

- Подкрепа и реализация на германската визия относно външната политика и сигурността по един настойчив и надежден начин;

- Укрепване на трансатлантическата и европейската сигурност и партньорство;

- Прокарване на универсалните човешки права и принципи на демокрацията, съдействие за глобалното уважаване на международното право и съкращаване на разрива между богатите и бедните региона на света;

- Подпомагане на свободната и неограничена глобална търговия и гарантиране достъпа до открито море и до природните ресурси на планетата".

При това тезата за "прокарването на универсалните човешки права и принципи на демокрацията" все повече се превръща в доминиращ акцент на германските дебати относно интересите в сферата на сигурността. За това очевидно съдейства и натискът на еврокомисаря по въпросите на правосъдието и човешките права Вивиан Рединг върху Германия. Според нея, "именно в интерес на Германия е необходимо да се помогне за налагането на универсалното съблюдаване на човешките права. За устойчивите мирни отношения е нужна стабилност, а не може да има стабилност, ако не се спазват основните човешки права".

Разбира се, няма никакво обяснение, защо глобалното спазване на "човешките права" следва да се смята за интерес на националната сигурност на Германия. Независимо от това, те се превърнаха в магическа мантра за германската външна политика, затова можем да очакваме, че и занапред Бундесверът ще продължи във все по-голяма степен да бъде използван като въоръжена сили за реализацията на подобни мисии в "защита на човешките права". Краят на студената война промени характеристиките на Бундесвера - от класическа териториална армия, имаща отбранителни функции, той се трансформира в армия, предназначена най-вече за осъществяването на интервенции в различни (и твърде често отдалечени) точки на света. В тази връзка ще припомня, че днес силите на Бундесвера са ангажирани в Афганистан и Узбекистан (по линия на ISAF), в Косово (KFOR), в Средиземно море, Африканския Рог и Индийския океан (Операция Аtalanta), в Турция (операция Active Fence), Ливан (UNIFIL), Южен Судан (UMMISS), Судан (UNAMID) и Мали.

 

* Авторът е германски военен експерт, главен редактор на списание ZUERST!

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020