06
Съб, Юни
23 New Articles

Арабските монархии: рецепти за оцеляване в революционната ера

брой 6 2013
Typography

Дори повърхностният поглед към страните, където "арабската пролет" беше белязана от масови демонстрации и постоянно насилие - Тунис, Египет, Йемен, Либия, Сирия и Бахрейн, показва, че с изключение на последната всички те са президентски републики. Освен тяха обаче, в Северна Африка и Близкия Изток има осем арабски монархии - от Мароко, на Атлантическия океан, до емирствата в Персийския залив, които избягнаха революционния взрив в региона, започнал в началото на 2011. Защо тези държави изглеждат имунизирани срещу революционните промени? Как техните лидери реагираха на исканията на масите за реформи? Какво обяснява успеха на усилията им за съхраняване на статуквото и сдържане на основните сили на радикалната промяна?

Седем от осемте арабски монархии - Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) съумяха да останат незасегнати от вълненията, залели региона. Осмата - Бахрейн, малък остров край бреговете на Саудитска Арабия, е очевидно изключение: това е единствената населена предимно с шиити арабска монархия, управлявана от сунитска династия, която стана арена на масови безредици. Устойчивостта на арабските монархии изглежда още по-впечатляваща тъй като само допреди няколко десетилетия експертите изразяваха сериозни съмнение, че те могат да оцелеят още дълго време. След премахването на монархиите в Египет (1952), Ирак (1958), Йемен (1962) и Либия (1969) изглеждаше, че дните на арабските владетели са преброени. Всъщност, макар че управлението им беше застрашено от опити за преврат (Саудитска Арабия и Мароко) или от гражданска война (Йордания), единственият близкоизточен монарх който беше лишен от трона си през последните над трийсет години не беше арабин, а шахът на Иран.

Мнозина експерти анализираха причините за оцеляването на арабските монархии още преди началото на т.нар. "арабска пролет". Според повечето от тях, те са свързани с уникалните им исторически корени и тяхната успешна политика, свързана с поставянето на членове на управляващите фамилии на ключови постове в държавните и силовите институции - нещо, което породи огромно възмущение, когато авторитарните лидери в Тунис, Египет и Либия се опитаха да сторят същото (1). В този контекст можем да приемем "арабската пролет" като изключително важен тест за устойчивотта на останалите арабски монархии - тест, който всички те, с изключение на Бахрейн, преминаха със забележителен успех. Как може да се обясни тяхното умение не просто да оцелеят, но и (което е по-важното в случая) да продължат да се съпротивляват срещу предприемането на сериозни политически реформи? Предизвикателствата пред тези държави, които варират от почти нулеви, що се отнася до ОАЕ, до мащабните протести, опитващи се да свалят режима в Бахрейн, са твърде различни, което впрочем се отнася и за самите арабски монархии.

Има четири фактори, които обясняват успешното преодоляване на политическите предизвикателства през 2011 във всички арабски монархии с изключение на Бахрейн. На първо място, протестиращите в кралствата искаха реформи, а не революция, както беше в Тунис и Египет. Техните лидери не призоваваха за сваляне на монархическите режими, а по-скоро за трансформацията на абсолютната в конституционна монархия. На второ място, опозиционните сили във всички тези страни бяха силно дезорганизирани и фрагментирани, в резултат от което способността им да предложат ясна алтернатива или да се борят за реални промени, бе силно компрометирана. На трето място, както и в другите контексти, страхът от масови безредици и хаос, като тези съпровождащи колапса на управляващите режими в Либия и Йемен, силно ограничи привлекателността на радикалния подход. Накрая, силите за сигурност съзнателно избягваха да използват прекалено мащабни и сурови репресии, характерни за редица арабски републики, и съумяха да изпълнят поставените пред тях задачи без това да доведе до сериозни жертви сред гражданското население.

В същото време, някои от факторите, обясняващи случилото се, са уникални за отделните арабски монархии. Най-важното беше, че благодарение на огромните си финансови възможности, проспериращите династии от Залива бяха в състояние да си "купят" социален мир с помощта на икономически инициативи и скъпоструващи социални програми, съчетани с минимални (а често и никакви) политически отстъпки. От друга страна, управляващите в Мароко и Йордания трябваше да разчитат на политическите си умения, защото ресурсите им не бяха достатъчни за да гарантират социално-политическото спокойствие, независимо от щедрите финансови "инжекции" от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива. Затова и двете продължиха да следват десетилетната си практика да обещават мащабни политически реформи, но на практика да правят само малки отстъпки.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам, на първо място, основните причини за "арабската пролет" в държавите от Залива и да покажа, как правителствата на местните монархии реагираха на нея (и защо), като обърна специално внимание на изключението Бахрейн. Във фокуса на втората част на статията пък ще бъдат Мароко и Йордания, както и, защо тези държави успяха сравнително бързо да неутрализират заплахите за политическата си стабилност и да съхранят управленския си модел с цената на някои дребни компромиси. Тезата ми е, че докато мащабните финансови ресурси вероятно ще гарантират на монархиите от Залива дългосрочна стабилност, управляващите в Йордания и Мароко ще трябва да направят реални отстъпки за да съхранят властта си в обозримо бъдеще.

Арабската пролет в монархиите от Залива

В сравнение с мащабните бунтове, залели целия арабски свят, две от държавите членки на Съвета за сътрудничество в Залива (Катар и ОАЕ) на практика останаха встрани от "бурята", докато в други две (Оман и Саудитска Арабия) имаше само незначително протести. В Кувейт обаче, бяха пресечени редица важни "червени линии", въпреки че и там протестите не успяха да разклатят властта на емира над страната. Както вече казах, Бахрейн, където управлението на семейство Ал-Халифа беше сериозно застрашено, е изключението в тази група.

Политическата мобилизация

В най-богатата държава от Залива - Катар, нямаше никакви демонстрации. Малцина активисти отправяха критики срещу прозападната политика на емира, но основната вътрешнополитическа заплаха си оставаха традиционните междуособици сред наброяващата няколкостотин члена управляваща фамилия Ал-Тани. В ОАЕ, неколцина интелектуалци подписаха петиция, призоваваща за провеждане на свободни избори и адресирана до Федералния национален съвет (основния управляващ орган в страната). В Оман пък, малки групи от около 200 души демонстрираха първо в пристанищния град Сохар, а по-късно и в столицата Мускат. Повечето от тях искаха работни места, ръст на заплатите и мерки срещу корупцията, докато много малко призоваваха за нова конституция и превръщането на страната в парламентарна монархия (2).

"Арабската пролет" протече малко по-динамично в Саудитска Арабия и Кувейт. И двете страни разполагат със значителни шиитски малцинства: в Саудитска Арабия те са 10-15% от населението (2,8-4,2 млн. души), като в Източната провинция достигат 33%, докато броят им в Кувейт е около 800 хиляди (30%) (3). Организаторите им заплашваха с "Ден на гнева" в Саудитска Арабия, но това си остана само заплаха заради разполагането на многобройни части на силите за сигурност (4). В редица случаи, през пролетта и зимата на 2011, в разположения в Източната провинция трад Катиф няколкостотин демонстранти призоваваха да се сложи край на религиозната дискриминация, за повече права на жените и отмяна на ограниченията върху свободата на словото (5). Намаляването на безработицата и особено на тази сред младите хора, беше друго общо искане на протестиращите (39% от саудитците между 20-24 години са без работа) (6).

От петте държави, съставляващи тази група, само в Кувейт съществува нещо като организирана опозиция. Управляващата фамилия Ас-Сабах разреши създаването на квазипредставителни институции, които да служат за "предпазна клапа" на недоволството в резултат от което през последните десетина години Националната асамблея се превърна в динамична и понякога доста шумна институция. Властта и осигури лукса да критикува министрите от правителството а от 2009 в нея участват и жени. С постепенното нарастване на политическото влияние на законодателния орган, управляващите елити станаха по-чувствителни към проблемите на гражданите (7). След февруари 2011 редица, сравнително независими, местни неправителствени организации (НПО) инициираха протестни демонстрации с искания за политически реформи, отстраняване на непопулярния премиер и против лошото управление на обществените фондове и задълбочаващото се неравенство на доходите.

Навсякъде в Залива опозиционните групи, ако въобще имаше такива, нямаха координация и бяха разделени по редица фундаментални въпроси, като започнем от отстъпките, които разчитаха да постигнат от държавата. Най-важното обаче е, че демонстрантите не поставяха под въпрос основните политически и икономически основи на монархията. Вместо това те призоваваха за изборна реформа, независима съдебна власт, гаранции за свобода на словото, освобождаване на корумпирани министри и някои икономически отстъпки. При това самите демонстрации бяха малобройни, мирни и неконфронтационни.

Отговорът на държавата

Всъщност, дори ако протестите представляваха само скромно вътрешно предизвикателство за управляващите династии, техните правителства не допуснаха нещо да се промени. Най-широко използваният за тази цел метод беше да бъде "купен" социалният мир с щедро раздавани парични бонуси, понижаване цените на хранителните продукти, създаване на работни места и осигуряване на жилища. Огромните финансови средства, с които разполагат тези "държави-рентиери", им позволиха да направят сериозни жестове към своето население - нещо, което не е по силите на по-малко богатите монархии в Мароко и Йордания.

Така, в Кувейт, през февруари 2011 всеки гражданин на страната получи по 3500 долара, а емирът обяви, че до март 2012 основните продоволствени продукти ще бъдат безплатни (8). Освен това правителството одобри рекорден бюджет от 70 млрд. долара, повечето от които бяха използвани за субсидиране цените на бензина и повишаване заплатите на държавните служители, включително на военните (9). Въпреки това демонстрациите продължиха и, през ноември 2011, достигнаха кулминацията си с щурма на сградата на Националната асамблея, в който участваха и неколцина депутати. По-късно през същия месец емирът прие оставката на силно критикувания премиер шейх Насър ал-Сабах и правителството, удовлетворявайки едно от основните искания на опозицията. На свой ред, оманският султан Кабус успя да умилостиви протестиращите като отстрани някои членове на кабинета, смятани за най-корумпирани, и въведе нови пособия за безработица. Отстъпвайки пред натиска отдолу, той обяви и редица поправки в Основния закон на страната (10). Въпреки това, ограничените персонални промени и реформите на думи не засегнаха почти абсолютната власт на султана, нито пък спряха недоволството на поданиците му, демонстрирано от продължаващата вълна от стачки и безпрецедентната обществени критика срещу султан Кабус.

Управляващите в Катар направиха същия жест, обявявайки, че през 2013 две трети от местата в Консултативната асамблея ще бъдат изборни. Друга отстъпка бе разширяване политическите права на жените и конституционната поправка, предвиждаща известна еманципация на министър председателя от емира - макар че и двамата са старши членове на управляващата фамилия (11). В сравнително спокойните ОАЕ правителството отпусна 1,55 млрд. долара за подобряване на инфраструктурата и пое ангажимента да увеличи безплатните доставки на храни и да понижи цените на основните стоки. Освен това, което е и по-важното, броят на имащите право да гласуват на изборите за Федерален национален съвет през септември 2011 беше увеличен от 6 000 до почти 130 000. Фактът, че на тези избори участваха едва 28% от тях обаче показа, че гражданите на страната "или не се интересуват от политиката, или смятат съвета (който е консултативен орган) за лишен от реална власт" (12).

Впрочем, що се отнася до финансовите "изкушения", саудитските власти отидоха дори по-далеч от съседите си. През февруари 2011 те предприеха превантивна акция, обещавайки да похарчат 37 млрд. долара за повишаване заплатите на държавните служители и изграждане на домове за по-бедните граждани, още преди да започнат протестите в Източната провинция на страната. След първите демонстрации там, Риад обяви, че отпуска още 83 млрд. долара за различни социално-икономически проекти, включително за създаването на 60 000 работни места от правителството (13). Освен това, властите обявиха, че след 2015 жените ще имат право да гласуват на местните избори и да бъдат избирани в т.нар. Шура (консултативен съвет към краля) (14).

Впрочем, освен че използват "моркова" за успокояване на страстите, държавите от Съвета за сътрудничество в Залива (ССЗ), са склонни да прибягвят и до тоягата, когато се налага. При това редовната армия рядко бива ангажирана в репресиите срещу демонстрантите, които са ангажимент на полицията и силите за сигурност. Единствено в Оман развитието на събитията наложи използването на местната професионална армия. Що се отнася да полицейския персонал, особено в най-богатите монархии от Залива, той често се комплектува от граждани на по-бедни сунитски държави като Йордания, Йемен и Пакистан (най-вече от провинция Белуджистан). Обикновено полицейските части биват подсилвани от различни специални части или пък от местни еквиваленти на Националната гвардия, докато редовните армейски части остават в казармите. Както навсякъде другаде, и в кралствата от Залива военните не гледат с добро око на идеята да бъдат използвани във вътрешни полицейски операции срещу местните демонстранти.

Като основна политическа организация и организация за сигурност на богатите на петрол арабски монархии, ССЗ играе активна роля в потушаването на вълненията в страните членки и отвъд тях (15). Така, Съветът обеща помощ на стойност 20 млрд. долара на двама от по-малко богатите си членове - Бахрейн и Оман, за финансиране на проекти за развитие и успокояване на социалното недоволство. Всъщност, основната активност на ССЗ по време на "арабската пролет" беше свързана именно с Бахрейн и с двете арабски монархии, които не са членки на Съвета (Йордания и Мароко).

Изключението Бахрейн

Основната причина Бахрейн да представлява толкова сериозно изключение е, че управляващата в страната фамилия Ал-Халифа не се ползва с легитимност сред мнозинството от населението. Бахрейн е сунитска държава с шиитско мнозинство. Според преброяването от 2010, 56% от населението са чужденци, а от гражданите на страната 60% са мюсюлмани-шиити, а 40% мюсюлмани-сунити (макар че по някои данни делът на шиитите е близо 70%) (17). Управляващите елити - кралското семейство, членовете на политическите и бизнес средите, както и цялото ръководство на армията и службите за сигурност са сунити, докато шиитите са маргинализирани. Мнозина сунити смятат, че шиитите са потенциална "пета колона" на Иран и, ако възникне такава възможност, биха превърнали страната в шиитска теокрация. Най-големият бунт, избухнал в столицата на Бахрейн Манама на 13 февруари 2011 имаше очевидно сектантски характер. Кралското семейство реагира, отпускайки по 2700 долара на всяко бахрейнско семейство, но този жест не успокои натрупаното недоволство и енергията на протестиращите. На 17 февруари режимът промени тактиката и прибягна към открито насилие - силите за сигурност използваха гумени куршуми и сълзотворен газ срещу мирните демонстранти, убивайки най-малко четирима и ранявайки стотици (17). В отговор бунтът ескалира и придоби откровено антимонархически характер, въпреки предложенията на крал Хамад за диалог и освобождаването на редица политически затворници. Някои от продължаващите демонстрации бяха наистина впечатляващи, като в тях участваха над 100 000 души (цялото население на страната е по-малко от милион) (18). При това положение режимът, който вече не бе уверен в способността си да възстанови спокойствието, помоли ССЗ за помощ, която пристигна на 14 март в лицето на 1500 души от специалните части на Саудитска Арабия и ОАЕ. На следващия ден крал Хамад обяви военно положение. Контингентът на ССЗ пое защитата на ключовите локации и сгради, докато местните части атакуваха протестиращите. В резултат от суровите репресии обаче, по-голямата част от шиитската общност реши да подкрепи радикалните опозиционни активисти в лицето на младежката Коалиция 14 февруари. Сред основните им цели е освобождаването на Бахрейн от саудитската окупация, свалянето на режима на династията Ал-Халифа и даване възможност на населението само да избере политическата и икономическа система на страната (19).

В сблъсъците загинаха най-малко 64 души, включително неколцина полицаи. Около 3000 души бяха арестувани, като 700 от тях продължаваха да бъдат зад решетките в края на 2011, а над 4000 души загубиха работата си заради участието си в конфликта (20). През юни кралят отмени военното положение и назначи Шериф Басиуни, независим американски правен експерт от арабски произход, за ръководител на специално създадената Независима бахрейнска комисия за разследване (BICI). Тя трябваше да разследва поведението на силите за сигурност при потушаването на протестите. Неочаквано острият доклад на ВІСІ, публикуван през ноември 2011, обвини режима, че е нарушил човешките права, използвал е непропорционална сила при смазването на протестите, подлагал е на мъчения арестуваните демонстранти и е предприел колективни репресии срещу цялата шиитска общност (21). Кралят обеща да се съобрази с препоръките на доклада и уволни шефа на подложената на най-остри критики Национална агенция за сигурност шейх Халифа бин Абдула, член на управляващата фамилия. В същото време, макар че някои редови полицаи бяха признати за отговорни за репресиите, присъдите срещу лидерите на протеста бяха потвърдени, а осъществените реформи бяха само козметични, независимо от гръмките обещания на правителството за много сериозни промени (22).

Разбира се, вълненията в Бахрейн имаха и важно регионално измерение, свързано с перманентното съперничество между Саудитска Арабия и Иран (23). На първо място, саудитската държава разполага с огромно влияние в Бахрейн, който е достъпен по суша само чрез дългото 15 мили шосе "Крал Фахд", минаващо през саудитска територия. На второ място, Саудитите, съвсем естествено, са загрижени за ефекта от бунта на шиитите в Бахрейн върху тяхното собствено шиитско малцинство, съсредоточено предимно в Източната провинция, където са и основните петролни запаси на страната. На трето място, доминираният от шиитите Иран, най-големият враг на сунитските монархии, не само е силно заинтересован от съдбата на единоверците си в Бахрейн но и редица ирански ръководители декларират в официални изявления, че тази страна е историческа провинция на Иран (24).

Мароко и Йордания: далновидността на кралете

Тъй като не разполагат с финансови ресурси за да гарантират социалния мир, мароканският крал Мохамед VІ и йорданският владетел Абдула ІІ отговориха на исканията за реформи, използвайки традиционната си тактика, включваща манипулации, приобщаване и дребни отстъпки, представяни като сериозни реформи. Те официално декларираха желанието си за компромис и стриктно контролираха действията на своите силови структури за да не допуснат прекалено мащабни репресии, като тези, ускорили падането на други лидери в региона.

Политическата мобилизация

Двете държави имат обща традиция на толерирани от режима протести, които обикновено са породени от социално-икономически проблеми и се наблюдават от 90-те години насам. Първата мащабна демонстрация в рамките на т.нар. "арабска пролет" в Мароко се проведе на 20 февруари 2011 и беше организирана чрез Фейсбук от младежка група, нарекла се "Движение за промяна 20 февруари". На този ден между 150 000 и 200 000 мароканци излязоха на улиците на 53 града в страната (25). Демонстрациите продължиха и през следващите месеци, макар да бяха доста по-малобройни и некоординирани.

Протестите в Йордания пък започнаха (и в повечето случаи продължиха) като сбирки след петъчните молитви в джамиите. Както и в Мароко отделните демонстрации бяха сравнително малобройни. Най-голямата, която се проведе на 24-25 март, привлече между 7000 и 10 000 души (26), т.е. въобще не можеше да се сравнява с масовите протести в Тунис или Кайро. На практика, според едно социологическо проучване в Йордания, 80% от жителите на страната твърдят, че не подкрепят протестите, като 55% смятат, че те водят до хаос, а 15% - че са ненужни и безполезни (27).

Участниците в мароканските демонстрации бяха предимно млади и образовани мъже и жени, принадлежащи към градската средна класа. Повечето политически партии, като изключим маргиналната Социалистическа партия (PSU) и забранената ислямистка формация "Справедливост и благотворителност", не само че не се включиха в протестите, но и инструктираха младежките си организации да стоят настрана. Впрочем, след ангажирането на "Справедливост и благотворителност", Движението 20 февруари започна да губи позиции, тъй като мнозина негови активисти се опасяваха, че ислямистите могат да обсебят протестите (28). Нещо повече, след последвалия конституционен референдум и ускорените парламентарни избори популярността на движението спадна още повече, което, на свой ред, бе основната причина ислямистите да го лишат от подкрепата си през октомври 2011.

В Йордания, протестиращите бяха предимно градски интелектуалци, представители на племената от Юга и членове на умерения Ислямистки фронт за действие (IAF) - политическо крило на "Мюсюлманските братя", който отдавна присъства на местната политическа сцена. Дълбокото социално разделение между трансйорданците и йорданците от палестински произход значително ограничи ефективността на протестите, тъй като малцина палестинци биха се решили да подкрепят протести, които, до голяма степен, са насочени именно срещу привидно непропорционалното влияние на палестинската общност в държавата.

Протестиращите искаха приемането на социално-икономически програми, както и политически реформи. Те носеха лозунги, призоваващи за повече работни места, ефективни мерки срещу бедността и социална справедливост и критикуващи ръста на цените на хранителните продукти и горивото и масовата корупция. Йорданският крал Абдула ІІ също бе обект на сериозни критики: той беше обвинен, че е прекалено прозападно настроен и твърде толерантен към екстравагантния начин на живот на палестинската си съпруга и тъмните сделки на нейните роднини (29). Въпреки че никой не си позволи публично да поиска премахване на монархията, мнозина активисти и в двете страни призоваваха за нови изборни закони и извънредни избори. Те открито се обявиха за парламентарна монархия, в която "кралят царува, но не управлява". И в двете страни обаче, вътрешното разделение в опозицията беше твърде дълбоко и, в крайна сметка, протестиращите бяха единни само в противопоставянето си на авторитарното управление. Основните противоречия между умереното крило, което се опасява от радикалните промени, и привържениците на бързите и мащабни реформи, остават неразрешими (30).

Отговорът на двете държави

Налице са много прилики в реакцията на протестите от страна на режимите в Мароко и Йордания. И двете държави позволиха провеждането на мирни демонстрации под стриктен полицейски надзор. Когато протестите се оказваха по-сериозни - например, когато не можеха да бъдат ограничени само в един район или заплашваха да парализират бизнеса и държавните институции, и двата режима използваха без колебание силите за сигурност както и проправителствените главорези (т.нар. "балтагия"), което доведе до немалко жертви (31).

Мароканският крал бързо осъзна, че протестите могат да се превърнат в тежко изпитание за управлението му и реагира, позиционирайки се по един наистина брилянтен начин като инициатор на реформите, отнемайки инициативата на опозицията. Мохамед VІ се справи много умело с мароканския вариант на "арабската пролет", постоянно изпреварвайки с една крачка и надхитряйки опозицията на всеки етап от протестите. В своята знакова реч от 9 март 2011 кралят, стремейки се да избегне конфронтацията с умерените опозиционери, призна основателността на техните искания. Той направи редица жестове към стратегически важни групи като синдикатите, безработните вишисти и политическите партии. Така, кралят назначи конституционна комисия, начело с един от собствените му съветници, както и група посредници между нея и политическите партии, неправителствените организации, правозащитниците и синдикатите. Това, до голяма степен, бе просто тактически ход, тъй като не бяха осъществени каквито и да било сериозни консултации (32).

На 17 юни монархът обяви въвеждането на нова конституция и насрочи национален референдум, който трябваше да се проведе едва две седмици по-късно. Този сгъстен график лиши опозицията от възможността да анализира сериозно проекта за конституция, камо ли да организира обществен дебат по нея. Междувременно, режимът стартира мощна медийна кампания и притисна политическите партии, имамите и местните власти да убедят хората да гласуват и то с "да" за новата конституция. Тази операция се оказа успешна: на 1 юли 2011 73,5% от избирателите се явиха пред урните, като 98,5% от тях одобриха конституцията (33). Тя разширява официалното признаване за езика Тамазиг (на който говори берберското малцинство), гарантира достъпа на гражданите до независим конституционен съд и изисква от монарха да избира министър председателя от средите на партията, спечелила изборите (34). Въпреки това, кралската власт остава недосегаема за която и да било институция, т.е. продължава да бъде неограничена. Кралят продължава да е главнокомандващ на въоръжените сили, оглавява конституционния съд и, в качеството си на Водач на вярващите, продължава да е духовен лидер на местните мюсюлмани. В крайна сметка, макар новата конституция да бе прокламирана с множество суперлативи, истината е, че тя предлага малко сериозни промени и не променя почти нищо във фундаменталния характер на абсолютната монархия. Тоест, станахме свидетели на перфектно осъществена "конституционализация отгоре".

В сравнение с Мохамед VІ, йорданският крал Абдула ІІ е по-малко популярен и управлява далеч по-слаба страна. Той също стигна до правилното заключение, че може да лиши опозиционното движение от жилото му, демонстрирайки гъвкавост и реагирайки светкавично на исканията на протестиращите. Затова кралят обеща 500 милиона долара за увеличаване на заплатите в публичния сектор, повиши минималната заплата, увеличи субсидиите за гориво, уволни в рамките на само три месеца трима непопулярни премиери (35), срещна се с водачите на "Мюсюлманските братя", както и с представители на стратегически важни групи избиратели и назначи комисия, която да изготви нов избирателен закон и да обсъди евентуални конституционни промени. Нещо повече, той открито се заигра с чувствата на обществото като прати в затвора изключително корумпирания бивш шеф на разузнавателните служби.

През юни 2011, групата конституционни експерти представиха 42 (предимно незначителни) поправки в конституцията. Между другото, дебатът за промените в конституцията в Йордания беше дори по-слаб, отколкото този в Мароко. Въпросните промени включваха учредяването на конституционен съд, ограничаващ правото на правителството да издава временни закони; ограничаване на извънсъдебните обвинения; създаване на комитет за наблюдение на изборите и намаляване пълномощията на "сенчестия" Държавен съд по сигурността. Като изключим, че беше лишен от правото да отлага изборите за неопределено време, всички други правомощия на монарха останаха незасегнати (36).

Дълго забавяният и дългоочакван избирателен закон, приет през юни 2012, също е доста противоречив. Въпреки че увеличава местата в парламента от 120 на 140 и увеличава тези, запазени за жените, от 12 на 15, всички членове на Сената продължават да се назначават от краля. За първи път беше разрешено на униформения персонал на въоръжените сили и службите за сигурност да гласува. Опозицията моментално се обяви против новия закон, тъй като той дава на всеки избирател по два гласа - единият за местния кандидат, а другият за политическите партии в рамките на ограничен пропорционален списък. Противниците на режима посочват, че той облагодетелства проправителствените сили, доколкото само партиите и коалиционните кандидати ще си оспорват едва 17 места (37). "Мюсюлманските братя", които продължават да са най-влиятелното опозиционно движение, обявиха, че тяхното политическо крило Фронтът за ислямско действие ще бойкотира изборите, насрочени за декември 2012 (38).

Политическите отстъпки, включително конституционните промени и избирателните реформи, не промениха осезаемо начина, по който се разпределя политическата власт в двете монархии. Липсата на наистина независими политически институции означава също, че дори ако наистина са заинтересовани от осъществяването на сериозни промени, двамата крале не разполагат със сигурни институционални партньори, с чиято помощ да ги реализират, поне докато не позволят на подобни институции да се развиват свободно.

Последиците за Съединените щати

От десетилетия насам и особено след Първата война в Залива и 11 септември, арабските монархии са сигурни съюзници на САЩ, като с течение на времето отношенията им се изпълват с ново съдържание. Сдържаната, в общи линии, реакция на кралствата на последните протести за пореден път потвърди значението им като стратегически съюзници на Америка. Това разбира се не означава, че в някои отношения те не създават проблеми на Вашингтон. Така например, Саудитска Арабия прие изключително критично американската политика в подкрепа на арабските революции и, особено, на въстанието в Египет. Риад дори предложи да поеме финансирането на администрацията на Мубарак, ако Вашингтон оттегли подкрепата си, а след като режимът в Кайро падна, Саудитите предложиха финансова помощ на доминираната от военните преходна власт в лицето на Върховния съвет на въоръжените сили (39). След военния преврат в страната през 2013, те обявиха, че ще отпуснат на Египет помощ от цели 12 млрд. долара. От друга страна, Катар възприе независим курс по отношение формирането на международния отговор на гражданските войни в Сирия и Йемен, настоявайки пред Арабската лига да подкрепи санкционираната от ООН въоръжена намеса срещу рухващия режим на Кадафи в Либия и се включи със свои самолети F-16 във въздушната кампания на НАТО в тази страна (40).

Най-важното в случая е, че предвид политическата им стабилност (с изключение на Бахрейн) и общата им визия с Вашингтон относно опасността от ислямския екстремизъм, арабските монархии си остават солидни стълбове на американската политика в този сложен и труден регион.

Едно от направленията в укрепването на сътрудничството между арабските монархии и САЩ се определя от контактите между въоръжените им сили, нарастващият брой на съвместните военни учения и тренировъчни курсове между отделни елементи на Централното командване на САЩ и арабските армии, както и от все по-големия брой арабски офицери, участващи в образователни програми в САЩ и други държави от НАТО (най-вече във Великобритания и Франция). Редица старши офицери от армиите на държавите от Залива подчертават значението на тези програми и ролята им за повишаване на техния професионализъм (41).

Бахрейн е отделен случай не само заради спецификата си - това е единствената монархия, която се сблъсква със сериозни вътрешни предизвикателства, но и защото тук, от 1995 насам, се намира базата на Пети американски флот. През март 2011 държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Манама и разговаря с крал Хамад и престолонаследника принц Салман. Той предупреди властите в Бахрейн да ограничат силовите мерки срещу протестиращите. Гейтс и други американски политици посочват, че ако не бъдат осъществени политически реформи, които да намалят маргинализацията на шиитското мнозинство, последвалата нестабилност може да укрепи влиянието на радикалните опозиционни групировки и да създаде благоприятни условия за намеса на Иран, което би довело до още по-голям хаос (42). Радикализацията на бахрейнската опозиция обаче не е неизбежна. Тя, до голяма степен, е резултат от твърдата и безкомпромисна реакция на управляващите елити. Американските политици, включително Робърт Гейтс и бившият държавен секретар Хилари Клинтън, окуражават провеждането на умерени и постепенни политически реформи, които да успокоят тревогите на шиитското мнозинство в Бахрейн (43).

Заключение

В сравнение с пълномащабните революции в редица арабски републики, монархиите от региона трябваше да се справят с много по-слаби вътрешни вълнения. Напрежението тук бе значително по-малко тъй като кралствата имаха възможност да реагират с комбинация от финансови инициативи, силови действия и умерени политически отстъпки на предизвикателствата, пред които бяха изправени. Освен това външната дипломатическа, финансова и военна помощ повиши способността на управляващите елити да се справят с протестите.

Така, монархиите от Залива бяха в състояние да преодолеят и без това неособено сериозните предизвикателства с чисто икономически средства. Освен това те склониха да направят някои незначителни политически отстъпки, които не застрашаваха властта на управляващите, а в отделни редки случаи, когато обстоятелствата го налагаха, не се колебаеха да използват и сила (44). Както изглежда, поне в краткосрочна или средносрочна перспектива, династиите от Арабския полуостров ще могат да разчитат на тази тактика за да съхранят властта си: те контролират около 46% от доказаните световни запаси от петрол и, което е по-важното, разполагат с резерви да продължат добива му поне през следващите 90 години (45).

Какво обаче е бъдещето пред двете бедни на ресурси арабски монархии? Гарантирането на социалния мир по модела на петролните кралства, очевидно не им е по силите. През 2011 както Мароко, така и Йордания се справиха с протестите по начин, който може да послужи като пример за разумен подход в критична ситуация (46). Налице е обаче, голям разрив между действителното политическо поведение на властите в Мароко и Йордания и позитивната представа, която са си създали за него западните лидери. Истината е, че политическите реформи, предложени от Мохамед VІ и Абдула ІІ, не бяха истински реформи, а просто жестове на добра воля, тактически и краткосрочни решения за успокояване на социалното напрежение. Те няма да променят сериозно политическия пейзаж в двете страни. Мароканският и йорданският политически елити не предприеха никакви реални стъпки за решаването на отдавна назрелите политически, социални и икономически проблеми пред управляващите режими: голямата бедност в селските райони, гигантската корупция, политическото неравенство и ограниченията на социалната мобилност са само някои от тях.

При това положение големият въпрос е, колко дълго управлението на кралските династии в Мароко и Йордания ще остане стабилно без осъществяването на сериозни политически, социални и икономически реформи. Монарсите в Рабат и Аман са изправени пред това, което Самюел Хънтингтън определя като "дилемата на кралете" (47). Те трябва бързо да осъществят значими реформи за да предотвратят по-сериозни социално-политически катаклизми в бъдеще, но в същото време процесът на реформи може да доведе до колапса на тяхното собствено управление. Ако опозицията продължи да поддържа натиска, най-добрата стратегия за двете арабски кралства е да започнат бавна, но постоянна трансформация на абсолютната монархия в конституционна през следващите 15-20 години. Все пак, те са в много по-благоприятна ситуация, отколкото иранския шах преди да започне да осъществява т.нар. "бяла революция", или отколкото Михаил Горбачов в началото на "гласността и преустройството". Нито Реза Пахлави, нито Горбачов можеха да разчитат на дълбоко вкоренена вътрешна подкрепа, с каквато продължават да се ползват Мохамед VІ и Абдула ІІ. Тази подкрепа обаче няма да трае вечно - както предупреждава големият тунизийски мислител Ибн Халдун: "престижът неизбежно започва да изчезва" (48). Затова тя трябва да бъде допълнена и обогатена с реални реформи, които да гарантират на гражданите участие в дългосрочното оцеляване на тези две монархии.

Междувременно, правителството на САЩ трябва да продължи да прокарва идеята за обмислени и постепенно задълбочаващи се политически и икономически реформи, които да съдействат за стабилизирането на арабските монархии, ограничавайки подкрепата за радикалните политически, социални и религиозни сили и идеи. Сътрудничеството между въоръжените сили, обучението, съвместните военни маневри и сътрудничеството в редица сфери може да изиграе положителна роля за професионализацията на офицерския корпус в арабските монархии. Поддържането и евентуалното разширяване на тези програми би било великолепна инвестиция в един толково ключов за американските национални интереси регион.

 

Бележки:

1. Виж например, Lisa Anderson, “Absolutism and the Resilience of Monarchy in the Middle East,” Political Science Quarterly 106, no. 1 (Spring 1991): 1-15; and Michael Herb, All in the Family: Absolutism, Revolution, and Democracy in the Middle Eastern Monarchies (Albany: SUNY Press, 1999).
2. David Sorenson, “Transitions in the Arab World: Spring or Fall?” Strategic Studies Quarterly 5, no. 3 (Fall 2011): 24; and Marc Valeri, “Oman,” in Power and Politics in the Persian Gulf Monarchies, ed. Christopher Davidson (New York: Columbia University Press, 2011), 58.
3. Joshua Teitelbaum, “The Shiites of Saudi Arabia,” Current Trends in Islamic Ideology 10 (August 2010): 73 (also available at www.hudson.org).
4. Kristian Coates Ulrichsen, “Saudi Arabia,” in Power and Politics in the Persian Gulf Monarchies, 86.
5. Marina Ottaway and Marwan Muasher, “Arab Monarchies: Chance for Reform, Yet Unmet,” The Carnegie Papers—Middle East (Washington, DC: Carnegie Endowment for International Peace, December 2011), 16.
6. F. Gregory Gause III, Saudi Arabia in the New Middle East (New York: Council on Foreign Relations, Special Report # 63, December 2011), 7.
7. Виж Michael Herb, “A Nation of Bureaucrats: Political Participation and Economic Diversification in Kuwait and the United Arab Emirates,” International Journal of Middle East Studies 41, no. 3 (2009): 375-395. 92
8. Lin Noueihed and Alex Warren, The Battle for the Arab Spring: Revolution, Counter-revolution, and the Making of a New Era (New Haven, CT: Yale University Press, 2012), 250.
9. Liam Stack, “Seeking to Avoid Uprising, Kuwait Escalates Budget,” The New York Times, June 30, 2011.
10. Noueihed and Warren, 251; Valeri, 135; and Ottaway and Muasher, 19.
11. Jennifer Lambert, “Political Participation and Reform in Qatar: Participation, Legitimacy, and Security,” Middle East Policy 18, no. 1 (Spring 2011): 90.
12. Noueihed and Warren, 251.
13. Neil MacFarquhar, “In Saudi Arabia, Royal Funds Buy Peace for Now,” The New York Times, June 8, 2011.
14. Saudi Arabia: Women To Vote, Join Shura Council,” Human Rights Watch, September 26, 2011.
15. За вътрешната динамика в ССЗ, виж Matteo Legrenzi, The GCC and the International Relations of the Gulf (London: I.B. Tauris, 2011).
16. Steven Cook, “Fear and Loathing in Bahrain,” Council on Foreign Relations blog, April 28, 2011, http://blogs.cfr.org; and for the 70 percent population figure: Foucraut, Elsa. “Consequences of the Political Deadlock in Bahrain on Reforms in the Gulf,” NOREF Report (Norwegian Peacebuilding Centre, April 2011), 2.
17. Kenneth Katzman, “Bahrain: Reform, Security, and U.S. Policy,” (Washington, DC: Congressional Research Service, March 2011), 5.
18. Katja Niethammer, “Calm and Squalls: The Small Gulf Monarchies in the Arab Spring,” in Protest, Revolt, and Regime Change in the Arab World, ed., Muriel Asseburg, (Berlin: Stiftung Wissenschaft und Politik, 2012), 15.
19. Toby Jones, “Bahrain’s Revolutionaries Speak: An Exclusive Interview with Bahrain’s Coalition of February 14th Youth,” Jadaliyya, March 22, 2012, www.jadaliyya.com.
20. “Arab Spring? That’s the Business of Other Countries: Interview with King Hamad of Bahrain,” Der Spiegel, 13 February 2012, www.spiegel.de.
21. “The King’s Risky Move,” The Economist, November 26, 2011; Toby Jones, “We Know What Happened in Bahrain: Now What?” SADA Journal (CEIP), 1 December 2011.
22. Виж “No Progress, No Peace,” Bahrain Centre for Human Rights (September 18, 2012); “Turning a New Page in History,” Gulf Daily News, 13 December 2012; “Bahrain’s Top Court Upholds Sentences Against Uprising Leaders,” The New York Times, January 7, 2013; and author’s interviews with opposition activists and regime supporters in Bahrain (December 2012).
23. Виж Simon Mabon, “The Battle for Bahrain: Iranian-Saudi Rivalry,” Middle East Policy 19, no. 2 (Summer 2012): 84-97.
24. Виж например, “Bahrain as ‘Iran’s Fourteenth Province’,” The Telegraph, February 17, 2011; for background, see Edward Gordon, “Resolution of the Bahrain Dispute,” American Journal of International Law 65, no. 3 (July 1971): 560-568.
25. Виж “Ça ne fait que commencer…,” Tel Quel, February 26-March 4, 2011, 24-25.
26. Sarah Tobin, “Jordan’s Arab Spring: The Middle Class and Anti-Revolution,” Middle East Policy 19, no. 1 (Spring 2012), 101.
27. Samuel Helfont and Tally Helfont, “Jordan: Between the Arab Spring and the Gulf Cooperation Council,” Orbis 56, no. 1 (Winter 2012):
28. February 20th Movement leaders, interview by author (Rabat and Ifrane), April 2012.
29. Виж например, Helfont and Helfont, “Jordan,” 89.
30. Anouar Boukhars, “The Lesson from Morocco and Jordan: Reform or Perish,” Middle East Institute, September 1, 2011, www.mei.edu.
31. Tobin, “Jordan’s Arab Spring,” 101-102.
32. Driss Maghraoui, “Constitutional Reforms in Morocco: Between Consensus and Subaltern Politics,” Journal of North African Studies 16, no. 4 (December 2011): 679-699.
33. “Morocco Approves King Mohammed’s Constitutional Reforms,” BBC News Africa, July 1, 2011, www.bbc.co.uk.
34. André Bank, “Jordan and Morocco: Pacification through Constitutional Reform?” in Asseburg, Protest, Revolt, and Regime Change, 32.
35. Виж например, for instance, Ranya Kadri and Ethan Bonner, ”King of Jordan Dismisses His Cabinet,” The New York Times, February 1, 2011; Hani Hazaimeh, “Khasawneh Resigns; Tarawneh To Form New Gov’t,” Jordan Times, April 27-28, 2012.98
36. Marwan Muasher, “Jordan’s Proposed Constitutional Amendments—A First Step in the Right Direction,” Carnegie Endowment Commentary, August 17, 2011.
37. Kristen Kao, “Jordan’s Ongoing Election Law Battle,” SADA Analysis on Arab Reform, July 5, 2012, http://carnegieendowment.org.
38. Hend Tarek, “Jordan Opposition Moves To Boycott Elections,” Daily News Egypt, June 25, 2012.
39. Kamrava, “The Arab Spring,” 98-99.
40. Guido Steinberg, “Qatar and the Arab Spring,” German Institute for International and Security Affairs, SWP Comments 2012/C 07 (Berlin: Stiftung Wissenschaft und Politik, February 2012), 1; interview by author with Arab League officials (Tunis, 3 December 2011) and Elsadig Elfaqih, Secretary General of the Arab Thought Forum (Amman, April 26, 2012).
41. Military officers in Gulf states, interviews by author (December 2012).
42. Miriam Joyce, Bahrain from the Twentieth Century to the Arab Spring (New York: Palgrave Macmillan, 2012), 117.
43. Ali Alfoneh, “Between Reform and Revolution: Sheikh Qassim, the Bahraini Shi’a, and Iran,” American Enterprise Institute for Public Policy Research, No. 4 (July 12, 2012): 8; author’s interview with Bahrain’s Ambassador to the United States (Washington, DC, 8 January 2013).
44. Niethammer, 16.
45. Legrenzi, 69.
46. Ahmed Benchemsi, “Morocco: Outfoxing the Opposition,” Journal of Democracy 23, no. 1 (January 2012): 57.
47. Samuel P. Huntington, Political Order in Changing Societies (New Haven, CT: Yale University Press, 1968), 177-191.
48. Ibn Khaldun, The Muqaddimah: An Introduction to History (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1969), 105.

 

* Авторът е професор в Университета на Тексас, САЩ. Статията публикуваме с любезното съдействие на Parameters

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020