28
Сря, Окт
5 New Articles

Проектът за Междуморието: източната геополитика на Полша

брой 6 2013
Typography

На 1 октомври 2013, по време на лекцията си пред ръководството и слушателите на Академията за национална отбрана на Полша, премиерът Доналд Туск очерта основните направления в развитието на отбранителните способности на страната. На първо място сред тях той постави международните алианси, включително формирането на регионални военни подразделения съвместно със съседните държави. Този регионален формат на сътрудничеството на Полша в сферата на националната отбрана следва да включва общи военни и политически усилия с участието на Ваймарската и Вишеградската групи, балтийските и скандинавските държави, а също България, Румъния и Турция. На свой ред, това ще позволи формирането на своеобразен мини военен алианс в Източна Европа, начело с такива мощни европейски сили като Германия и Франция, който самият Туск нарече в лекцията си "Новият източен фронт".

Някои полски военни анализатори смятат, че този "Нов източен форнт" би могъл ефективно да противостои на нарастващият натиск от Изток, т.е. от Русия. Впрочем, според премиера Туск става дума за изключително полска инициатива, насочена, преди всичко, към изграждането на политическа и военна система, повишаваща отбранителните способности на НАТО и ЕС в Източна Европа. Във всеки случай, на картата този нов военно-политически съюз от Арктика до Кавказ изглежда доста впечатляващо.

Показателно е при това, че сред потенциалните партньори в новия съюз, които са предимно от Централна и Северна Европа, са посочени Румъния, България и Турция. Включването на последната най-вероятно се дължи на силно укрепналите политически и икономически позиции на Анкара в региона. Следва да добавим също, че в момента Турция е своеобразен лидер, разполагащ с влияние в целия Средиземноморски регион. Според Туск, турското участие в "Новия източен фронт" би позволила укрепването на този съюз не само в дипломатически, но и във военен план. В същото време обаче, Анкара едва ли би се заинтересувала от полския проект, тъй като напоследък си навлече достатъчно проблеми в Близкия Изток. Впрочем, според полските експерти, това се отнася и за друг потенциален участник - България, която трудно би се включила в подобна инициатива, насочена срещу Русия. Между другото, същото може да се каже и за Чехия, Словакия и Унгария, за които членството в НАТО е напълно достатъчно и опитите на Полша да ги ангажира в прекалено амбициозните си проекти постепенно започват да пораждат негативно отношение към всички инициативи, изващи от Варшава. Тази тяхна позиция поставя под въпрос формирането, до 2016, на съвместно военно подразделение на държавите от Вишеградската група (Полша, Унгария, Чехия и Словакия), за което се споразумяха през март техните военни министри. Освен това, докато напоследък полската армия усилено се освобождава от остарялата съветска военна техника, залагайки на полска или западна продукция, Чехия, Словакия и Унгария се придържат към схващането за "минималната достатъчност" на своите въоръжени сили, което е в разрез с интересите на Полша (например за съвместна модернизация на въоръжението и военната техника на страните от Вишеградската група).

Проблем представлява и Украйна, тъй като според част от полските военни експерти, въоръжените и сили са толкова слаби и неефективни, че едва ли си струва от чисто военна гледна точка, страната да бъде включена в "Новия източен фронт". Пречка за това, впрочем, е и сложната политическа ситуация в Украйна. Затова, според някои анализатори, единственият регион, където Варшава може да срещне разбиране и подкрепа за проекта си, е Северна Европа. Опирайки се на Швеция, Дания и Германия, Полша би могла да положи основите на "Новия източен фронт", в чието ядро да се превърне Балтийския регион. И тук обаче липсва яснота за позицията на балтийските постсъветски републики и Финландия.

Независимо от проблемите обаче, за значителна част от полския политически и военен елит идеята за формирането, под егидата на Варшава, на общност от държави в зоната между Балтийско и Черно море - т.нар. „Междуморие”, продължава да е актуална. Като в този проект ключова роля се отрежда именно на Украйна.

Възражда ли се концепцията за "Междуморието"?

Неслучайно Варшава продължава да е основният лобист за евроинтеграцията на Украйна. Това e обусловено от стремежа на Полша да гарантира стратегическа дълбочина на зоната на своето политическо и културно влияние, измествайки границите на руския цивилизационен ареал максимално далеч от източните си граници. В този смисъл, евроинтеграцията на Украйна се разглежда във Варшава като преди всичко геополитически, а не толкова като икономически процес. За поляците този процес е свързан с проблемите на националната им сигурност, а не с готовността на Киев да покрие изискванията на ЕС.

Както е известно, от 1 юли Литва, която е ключовия полски съюзник в региона, пое председателството на Съвета на ЕС. Властите във Вилнюс обявиха, че това е шанс за Украйна да осъществи решаваща стъпка към сближаването си с ЕС (на срещата на върха на инициативата Източно партньорство, насрочена за края на ноември 2013 в литовската столица, се очаква Киев да подпише споразумение за асоциация с ЕС, включващо създаването на зона за свободна търговия със Съюза). На свой ред, Варшава декларира пълната си подкрепа за литовското председателство, предавайки му "щафетата" по приобщаването на Украйна към ЕС. Полските медии призовават да не се обръща внимание на съмненията на еврочиновниците от Брюксел, дали диалогът с Киев следва да продължи, при положение, че украинските власти нарушават човешките права и не се съобразяват с международните демократични стандарти, тъй като "не бива да се допусне временните слабости на украинския политически модел да засенчат значението на геостратегическото положение на Украйна... Полша трябва плътно да застане зад Литва и да възроди неформалния съюз на държавите от Междуморието" (1).

Акцентирането върху геополитическата терминология и възраждането на проекта за "Междуморието" очертават истинската причина за "загрижеността", която ЕС демонстрира по отношение на украинския търговски суверенитет. Впрочем, това въобще не се крие от полските анализатори, които посочват, че "асоциацията на Украйна с ЕС не следва да се разглежда като "цивилизационна мисия", а по-скоро като геополитическа офанзива" (1).

Както е известно, проектът за "Междуморието" е лансиран от маршал Юзеф Пилсудски в периода между двете световни войни с цел да бъде разширена сферата на влияние на независима Полша, която през ХVІІ век (когато се нарича Жечпосполита) действително се простира от Балтийско до Черно море. В съвременните условия Полша не би могла дори да мечтае за нещо подобно, затова се стреми да привлече разположените между двете морета държави (прибалтийските постъветски републики, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Молдова, Украйна и Беларус) в собствената си сфера на влияние, формирайки по този начин своеобразна "буферна зона" между Русия и (Западна)Европа.

Както вече споменах, в тази "мозайка" на Украйна се отрежда ключова роля. На първо място, ако Украйна окончателно обърне гръб на Русия, ориентирайки се изцяло към ЕС, това ще улесни Брюксел да усили натиска върху Беларус, тъй като Минск ще се окаже в своеобразна блокада с един единствен икономически коридор - към Русия. През Беларус минава най-късия маршрут от Варшава към Москва (1200 км), затова Полша е силно заинтересована от наличието на прозападен режим в Минск. На второ място, Украйна е изключително удобен плацдарм за евентуална дестабилизация на интеграционните процеси в евразийското пространство. Последното обяснява и силната подкрепа на Брюксел и Вашингтон (както впрочем и на Варшава) за украинските националисти, както и често използваното сравнение между геополитическата функция на независима Украйна с тази на независимата хърватска държава. Също както наличието на последната силно ерозира претенциите на Сърбия да бъде ключов играч в балканския регион, така и украинската независимост се разглежда като фактор, способен да отслаби геополитическия потенциал на евразийското пространство.

Според Ромуалд Шереметиев, който беше зам. министър на отбраната на Полша през 90-те години на миналия век, стабилността на Европа е свързана с възраждането на един, макар и леко орязан вариант на някогашната Жечпосполита (включващ Полша, Украйна и Беларус). Той смята, че появата на подобно образувание би балансирало двете Европи - Западната и Източната, и ще стабилизира ситуацията на континента (2).

Интересно е, че Шереметиев не включва в него Литва, макар някога тя да е била ключова част от полско-литовската Жечпосполита. Вероятно защото Вилнюс и без това подкрепя всички инициативи на Варшава в тази посока. За да се реализира тази идея обаче, към полско-литовския "дуомвират" трябва да се присъединят Украйна и Беларус. При това не става дума за обединяването им в една държава, което няма как да се случи, а за формирането на своеобразна политико-идеологическа симбиоза между тези страни, под егидата на Полша и прокарването на идеята не за териториалното, а за трансграничното цивилизационно единство на въпросния регион. За първи път това открито беше обявено от полския историк и етнограф Ярослав Лешчински през 2005 в книгата му "Жечпосполита на четири народа", т.е. на поляците, литовците, беларусите и украинците (3). Очевидно, осем години по-късно тази идея продължава да бъде актуална във Варшава. На практика, т.нар. "Жечпосполита на четирите народа" е просто леко модифициран вариант на проекта за "Междуморието". Целта му е разширяването на полското влияние от Балтика до Черноморския басейн.

Както изглежда, докато Брюксел предпочита да залага на "демократичната" реторика, определени кръгове във Варшава призовават да се действа прагматично. Така, лидерът на партия "Полша над всичко" и депутат в Европарламента Павел Ковал дори разсъждава за необходимостта от постигането на директно споразумение с украинските олигарси, а не с "ефимерните колективни политически сили" (4). Както е известно, външнополитическият курс на Украйна се определя от няколко водещи олигархични фамилии и се колебае между източната и западната ориентация, според собствените им частни интереси. За олигарсите най-важното е да продължат умело да балансират между Изтока и Запада (т.е. между Русия и ЕС), да запазят контрола си над страната, да не допуснат тя да се ориентира към доминирания от Москва Митнически съюз и да си осигурят достъп до европейските пазари, без обаче Украйна да стане част от ЕС. Тоест, за олигархичните кланове е изгодно страната да бъде "неутрална в цивилизационен план", което означава отказ от интеграция с Русия за сметка на непълната интеграция с ЕС (пълноправното членство в Съюза не е в техен интерес). Що се отнася до Брюксел, имайки предвид, че в хода на историята различни европейски сили (Германия, Австро-Унгария, Франция и Полша) са се опитвали с променлив успех да откъснат Украйна от Русия, подобен вариант очевидно го устройва. Според брюкселските "еврократи", за Украйна е най-добре да продължи да съществува в "сивата зона" между Европейския и Евразийския съюзи. Така хем няма да се налага да се финансира пълноценната и интеграция в ЕС, хем тя ще бъде изключена от евразийските интеграционни процеси (при положение обаче, че олигарсите решат, че имат интерес от присъединяването на Украйна към Митническия съюз, Брюксел трудно ще може да им попречи).

Атлантическото и континенталисткото направления в полската геополитика

Обикновено се смята, че съвременната полска геополитическа мисъл не излиза извън рамките на традиционната геополитика на атлантизма, олицетворявана от действията на Съединените щати и Великобритания. Това не означава, че Полша не разполага с пълноценна методологична база за формулирането на собствени геополитически концепции, а, че геополитическата визия на страната се коригира така, че максимално да съответства на англосаксонските геополитически доктрини.

Действително, идеята за военно-политическата ориентация на Варшава към таласократичните сили винаги е била доминираща в полските интелектуални среди. Най-известните полски геополитици в миналото и днес са изразители именно на този дискурс (Юзеф Пилсудски, Михал Ромер, Адолф Бохенски, Влодзимеж Бончковски и други). В неговите рамки, изборът на държавата-патрон на Полша се променя според текущата геополитическа ситуация. Така, в началото на ХІХ век в тази роля се изявява Франция на Наполеон, в началото на ХХ век това е Великобритания, а в началото на ХХІ - САЩ. И, ако Франция може да се характеризира като предимно таласократична сила с известен "уклон" към телурокрациите, Великобритания и САЩ са таласокрации от най-чист вид и олицетворяват атлантическата цивилизация.

В тази връзка възниква закономерният въпрос, защо Полша, която е разположена между двете най-телурократични (т.е. континенталистки) държави - Германия и Русия, не е част от континенталните сили, а изцяло е ориентирана към държавите, принадлежащи на "морската цивилизация"? В чисто културен план, отговорът следва да се търси в различните идентичностни модели на поляците, от една страна, и руснаците и германците - от друга, а от геополитическа гледна точка - в географското положение на Полша, която Адолф Бохенски нарича "проклетото място на Европа". Граничеща на север с Балтийско море, Полша винаги е демонстрирала активност в югоизточна посока, стремейки се да се сдобие и с излаз на Черно море. В района на Балтика тя е застрашена от силни конкуренти, в лицето на датчаните и шведите. В черноморският регион пък дълги години хегемон е мюсюлманската Османска империя, с която полската държава води продължителни войни, но с която я обединява наличието на общ враг в лицето на Русия. Ето защо принципът на реалистичната политика "обедини силите си с този, който е далеч, за да разгромиш онзи, който е близо", кара полския елит да се отнася търпимо към турската активност в Черноморския регион.

Както вече споменах по-горе, квинтесенция на стремежа на Варшава да си осигури достъп до Черно море е лансираният през 20-те години на ХХ век от Юзеф Пилсудски проект за "Междуморието" - конфедерация, която да включва Полша, Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Унгария, Румъния, Югославия, Чехословакия и, евентуално, Финландия, простирайки се от Балтийско до Черно море.

Проектът за "Междуморието" никога не е реализиран в пълния си обем. Мозаечният характер на териториите, разположени между Балтийско и Черно море, не дава особени надежди за постигането на консенсус с политическите им елити. Ето защо, през 60-те години на миналия век полските емигранти Йежи Гедройц и Юлиуш Мерошевски адаптират концепцията за "Междуморието" към геополитическите реалности на следвоенния свят, лансирайки доктрината си ULB, изложена на страниците на полското емигрантско списание "Kultura" през 1974. Централно място в концепцията им заемат формално независимите съветски републики Украйна, Литва и Беларус (оттук и съкращението ULB), които според авторите могат да формират общо лимитрофно образувание, контролирано от външни сила, а на Полша се отрежда ролята на регионален лидер (5). Показателно е, че концепцията за "Междуморието" се реализира паралелно с идеологията на "прометеизма", според която на Полша се отрежда водещата роля в усилията за отслабване на Русия и разчленяването и по етнически принцип. И концепцията за "Междуморието", и полският "прометеизъм" напълно се вписват в рамките на атлантическата политика спрямо Русия.

Ето защо е напълно обяснимо, че днес в Полша, предвид богатите и интелектуални традиции в областта на таласократичната геополитика, идеята за "Междуморието" се приема добре в някои интелектуални среди и особено тези, свързани с т.нар. "краковска геополитическа школа", формирала се около Центъра за политическа мисъл (Osrodek Mysli Politycznej) в Краков. Освен "краковската школа", в същото русло се вписва и т.нар. "варшавска геополитическа школа". Тя все пак се отличава от краковската, доколкото следва ясна проамериканска ориентация, смятайки я за единствено възможния избор на Полша предвид съседството и с Русия, и разглежда концепцията за "Междуморието" като "романтична мечта от миналото".

За разлика от първите две, третото направление в полската геополитика има подчертано континенталистки характер и се олицетворява от т.нар. "ченстоховска геополитическа школа". Тя възниква сравнително скоро и, поне доскоро, имаше предимно маргинален характер. След създаването на Института за геополитика в Ченстохова през 2007 обаче, континенталисткото геополитически течение повиши значително интелектуално-политическото си равнище, тъй като въпросният институт е свързан с някои правителствени структури и се подкрепя от част от полския интелектуален елит.

На сходни позиции е и Европейският център за геополитически анализи, който поддържа тесни връзки с редица водещи геополитици от постсъветското пространство.

Очевидно е, че проатлантическото геополитически течение в Полша притежава значим количествен превес над полския континентализъм. Две от трите основни геополитически школи в страната споделят, повече или по-малко, таласократичните концепции, макар и под различни форми - от идеята за ягелонската империя и "Междуморието" до формирането на т.нар. Pax Polonica под егидата на ЕС и НАТО. Показателно е също, че измежду двете традиционни полски външнополитически парадигми - "пястовата" (Пястите са първата полска династия, управлявала до 1370 ) и "ягелонската" (Ягелоните са литовско-полска династия, управлявала през 1386 - 1572), доминира последната, подкрепяща полската "експанзия" на Изток. Интелектуалната баз на "ягелонската доктрина" се формира в течение на не едно столетие, а нейно съвременно измерение са таласократичните принципи, споделяни от "варшавската" и "краковската" геополитически школи. Впрочем, следва да се отбележи, че "пястовата парадигма" останала в Средновековието, също няма изключително континенталистки характер, тъй като предполага конфликтни отношения с телурократичната Германия, оставайки пасивна по източното направление.

Проатлантическата политика на Варшава има значително по-наситена и дълга история. Това обаче не означава, че полските "континенталисти" нямат своите предшественици в миналото, нито пък, че континенталистката идея се е споделяла и се споделя само от маргинални фигури. Тъкмо напротив. Така, един от идеолозите на полския континентализъм и сближаването с Русия е световно известният полски философ и математик Юзеф Хьоне-Вронски, лансирал пръв понятието "месианизъм". Според него, славяните, като цялостна етническа категория, са призвани да изпълняват месиански функции. Той посочва римския папа и руския цар като двата основни стълба, на които ще се крепи света. През 1851 Хьоне-Вронски излага идеите си в открито писмо до руския император Николай ІІ. Той вижда в консервативния Свещен съз на континенталните държави - Прусия, Русия и Австрия, инструмент на общочовешката мисия, противопоставяще са на либерално-позитивисткия западноевропейски блок, около който гравитира и по-голямата част от полския интелектуален елит.

През 1918 в Полша е създаден т.нар. Месиански институт, популяризиращ идеите на Юзеф Хьоне-Вронски. Днес обаче само малцина полски интелектуалци познават тези идеи. Но, въпреки сравнителната си непопулярност, през последните години полският континентализъм предприема успешни опити да излезе от маргиналното си състояние и да формира собствена интелектуална ниша. При това претенциите му се подкрепят от редица исторически факти, т.е. нямат конюнктурен характер. Очерталата се тенденция за известно затопляне на отношенията между Варшава и Москва също свидетелстват за това, че  обективните обстоятелства налагат на управляващите в иначе проатлантически ориентираната Полша отвреме навреме да се обръщат към континенталистките геополитически концепции.

 

Бележки:

1. «Czas na pragmatyczne Międzymorze» (Rzeczpospolita Weekend, 31-05-2013)
2. «Dziurawa Europa» (Salon24.pl, 12.05.2013)
3. Jarosław Tadeusz Leszczyński “Rzeczpospolita Czterech Narodów”, Kielce, 2005
4. «Pakt z oligarchami» (Nowa Europa Wschodnia, 2013-03-26)
5. Andrzej Brzeziecki, Doktryna ULB – koncepcja Giedroycia i Mieroszewskiego w XXI wieku (Nowa Europa Wschodnia, 2013-06-10)

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн