От геополитическа гледна точка, Руската Федерация и Турция са регионални центрове на сила в оформящата се нова многополярна система на международните отношения в началото на ХХІ век. Потенциалите на Москва и Анкара, поотделно и взети заедно, представляват значим фактор за влияние върху динамично променящата се геополитическата среда. От геокултурна гледна точка, те са изразители на два различни културно-цивилизационни модела: източноправославния и тюрко-ислямския.
Двустранните междудържавни отношения имат петстотингодишна история. Липсата на сериозни географски прегради между Русия и Турция е била добра предпоставка за развитието на интензивни политически, търговско-икономически, културни връзки и прочие връзки. Съхранило се е посланието на княз Иван ІІІ до султан Баязид II, което касае развитието на морската търговия между двете държави и искането за защита правата на руските търговци на пазарите в Османската империя. Руската империя открива свое постоянно посолство в Истанбул през 1701, с което се поставя началото на двустранните им дипломатически отношения. Османската империя открива свое посолство в Санкт-Петербург на по-късен етап. Историята на руско-турските отношения се характеризира с периоди на мирно сътрудничество и периоди на военно противопоставяне. Историческите сблъсъци между двете континентални империи – Руската и Османската, ясно показват различията в целите и смисъла на тяхното национално изграждане, развитие и експанзия. Двете държави са воювали помежду си 13 пъти и исторически погледнато продължителната руско-турска борба за сфери на геополитическо влияние дава своето скрито отражение върху съвременната динамика на двустранните отношения.
През последното десетилетие отношенията между Москва и Анкара значително еволюират. Съвременните руско-турски отношения се различават значително от периода на студената война и в настоящия момент се характеризират с висока степен на предсказуемост и стабилност. Стабилността им се подсилва и от солидната договорно-правна база (близо 60 основополагащи действащи договори, спогодби и съвместни политически декларации, най-важните, сред които са Договорът за дружба и братство от 1921, Договорът за принципите на взаимоотношенията от 1992, Работният план за развитие на сътрудничеството между Руската Федерация и Турция в Евразия от 2001 и Съвместната декларация за началото на новия етап в отношенията между Руската Федерация и Турция и по-нататъшното задълбочаване на дружбата и многостранното партньорство от 2009).
Политическите отношения се реализират в различни преговорни формати, като се мине през експертно, ведомствено и се стигне до наложилите се редовни срещи на най-високо държавно равнище (Ердоган-Путин, Ердоган-Медведев, Давутоглу-Лавров и пр.) Различията в геополитическите подходи на Анкара и Москва към трети страни и региони не водят до намаляване интензивността на политическия диалог. Между двете страни тече обмен на информация (включително и разузнавателна), изясняват се позициите по ключови аспекти на регионалната и глобална сигурност.
Водещ фактор в динамично развиващите се руско-турски отношения са взаимната търговия и инвестиции. Руската Федерация и Турция влизат в Г-20 - значим междудържавен форум, разискващ основните проблеми на световната икономика, финанси и политика. Русия е 9-та, а Турция 16-та икономика в световен мащаб. През 2012 е подписана последната спогодба за развитие на търговско-икономическото и научно-техническото сътрудничество за периода до 2015. Взаимният търговски обмен бележи постоянен растеж, достигайки 32 млрд. щ.д. през 2012 (руският износ е 25.5 млрд. щ.д. и внос 6.5 млрд щ.д.)[1]. Турция е на седмо място сред търговско-икономическите партньори на Русия. Мощни руски инвестиционни компании участват в изграждането на структурообразуващи предприятия за турската икономика. През 2012 Русия договори правото да изгради първата турска АЕЦ „Аккую” В качеството си на бъдещ собственик на централата, руската страна ще продава произведената от нея електроенергия на турския енергиен пазар. Така Москва допълва статута си на традиционен доставчик на природен газ и нефт за бързо разрастващата се турска икономика с навлизане и на турския електроенергиен сектор. От своя страна, Анкара печели от реализацията на мегапроекта като придобива ноу хау и ядрени технологии за бъдещата си атомна енергетика. Освен това турски фирми ще бъдат включени в строителството на централата. Турция, разширява присъствието си на необятния руски пазар на потребителски стоки и в строителството. Руските туристи са важен източник за развитието на турския туристически бранш, чиито брой непрестанно расте особено след въвеждане на безвизов режим между двете страни. Бумът на търговско-икономическите връзки води до турско търговско и строително позициониране чак до крайните предели на руския Далечен Изток.
Кои са основните линии на руско-турското геополитическо разделение и взаимодействие?
Енергийните трасета
Търпи преоценка наложилата сред западните геополитически анализатори теза за ролята на Турция като заобикалящ руската територия енергиен коридор за доставки на нефт и природен газ от централноазиатските страни и Азербайджан за европейските пазари. Пуснатият в експлоатация през 2006 петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан с капацитет от 1.2 милиона барела дневно създава усещане за верността на тази теза. По-задълбоченият прочит на турската енергийна политика обаче показва, че Анкара има амбициите да бъде енергиен хъб, а не просто енергиен транзитен коридор. Една от причините за фиаското на проекта Набуко е, че Турция не се задоволи с гарантираните й транзитни такси за преминаването на газопровода през нейна територия, а настояваше за правото да изкупува и препродава азербайджанския газ от находището Шах Дениз-2. В крайна сметка, Анкара реализира своя стратегически интерес като преформатира Набуко в Трансанадолски тръбопроводен проект (ТАНАП) и го обвързва с Транскаспийския тръбопроводен проект (ТКТ), в който значително дялово и технологично участие ще имат, освен турците, Държавната нефтена компания на Азербайджан (СОКАР) и Бритиш Петролеум. Турското торпилиране на Набуко обслужва руските геоенергийни интереси. Основната геоенергийна конкуренция между Москва и Анкара се изразява в обвързването с дългосрочни договорености от тяхна страна на държавите от Каспийския регион за реализация на енергийните им запаси на международните пазари, респективно през руска и турска територия. В тази борба се намесва осезаемо и Китай чрез изграждане на директни енергийни трасета за изкупуване на туркменски газ и казахстански нефт.
Друг важен аспект на руско-турските противоречия са енергийните проекти на Балканите. Оттеглянето на България от проекта Бургас-Александруполис с решение на Народното събрание от 2012 обезсмисли неговата реализация. Основните аргументи на българската страна са високият екологичен риск за страната (по-специално за ключовия ни черноморски туризъм) и реализирането на руско-гръцката енергийна ос за сметка на българските национални интереси. Анкара също задкулисно работеше срещу петролопровода Бургас-Александруполис, защото неговото осъществяване би намалило стратегическата значимост на Турция върху контрола на нефтения танкерен трафик през Черноморските проливи. В същото време, разбирайки добре желанието на Русия да избегне претовареността на Босфора и Дарданелите за превоза на своята суровина, турците предлагат включването на руските компании в изграждането на алтернативно трасе Самсун-Джейхан. Но този енергиен проект предвижда турски контрол и високи такси, възлизащи на 30 щ.д. за един тон петрол, което ще е икономически нерентабилно за руснаците (през Проливите е 5-6 пъти по евтино)[2].
Енергийните проекти на Балканите създават и определени руско-турски взаимозависимости. Пример за това е газопроводът „Син поток”, свързващ Русия и Турция по дъното на Черно море, който доставя 16 млрд к.м. газ директно на Турция.[3] Русия предлага увеличаване капацитета на газопровода с оглед излизане на пазарите на трети страни, което в определена степен се вписва в турската стратегия за превръщането на страната в енергиен хъб. Друг пример за наложилите се взаимни геополитически обвързаности е разбирането от турска страна на стратегическата важност на проекта „Южен поток” за дългосрочните руски геоенергийни интереси. Анкара няма да пречи на реализацията на проекта като даде възможността трасето на газопровода да мине през нейната изключителна черноморска икономическа зона.
Сирийският казус
Свалянето на режима на Асад е крайната цел на турската политика в региона. Турция се стреми да бъде водещ фактор в Близкия изток в контекста на т. нар. Арабска пролет. През лятото на 2013 Турция декларира подкрепа за планираната от САЩ военновъздушна операция против официален Дамаск (особено в контекста на предполагаемата употреба на химическо оръжие на Асад срещу собствения му народ). В началото на октомври 2011 Анкара става инициатор и домакин на обединението на опозиционните сирийски сили в Национален съвет на нейна територия. Турция играе важна роля в създаването на т. нар Група на приятелите на Сирия, която се опитва дипломатически да изолира режима на Башар Асад. От самото начало на гражданската война Турция оказва военнооперативна и политическа подкрепа на сирийската сунитска опозиция (нейната умерено-светска, а не радикално ислямистка част). На нейна територия действат тренировъчни лагери за подготовка на въоръжени отряди и тяхното инфилтриране на сирийска територия.
Русия е страна по Конвенцията за забрана на използването на химическо оръжие в световен мащаб. В този смисъл тя би осъдила най-решително използването на химическо оръжие от държавни и недържавни субекти и би подкрепила действията на международната общност за санкциониране на нейните нарушители. Обаче, в случая със Сирия Москва не прие достоверността на обвиненията на САЩ за използване на химическо оръжие от страна на официалния режим в Дамаск срещу въоръжената опозиция. Според нея, Асад няма интерес от употребата на химическо оръжие срещу бунтовниците в момент, когато е постигнал превес в гражданската война през последния месец. Освен това, не може да се приписва извършената химическа атака на Асад преди да е завършила работата на инспекторите на ООН в Сирия и представянето на резултатите от доклада им в Съвета за сигурност. Основната теза на Кремъл е, че Западът (най-вече САЩ, Великобритания и Франция) използва хуманитарните аспекти за намеса в кръвопролитната гражданска война. Кремъл нееднократно обявяваше, че ще блокира приемането на резолюция на Съвета за сигурност за използването на военна сила срещу Асад. Русия смята, че военна операция срещу Сирия без санкция на Съвета на Сигурност на ООН е нарушение на нормите на международното право. Тя настоява за търсене на политическо решение на конфликта и работи за провеждане на международна конференция в Женева с участието на засегнатите в конфликта страни и в крайна сметка успя да наложи своята теза (беше приет т.нар. "руско-американски план за Сирия - б.р.). Москва явно си е взела поуки от въздушната операция на Запада (с участието на САЩ, Великобритания и Франция) срещу Либия довела да свалянето на режима на полковник Кадафи – дългогодишен ценен съюзник на Кремъл в Северна Африка. Русия няма ресурси да се противопостави на военната операция под егидата на САЩ, затова заложи на дипломацията си. В същото време Москва и Техеран са ключови съюзници на Дамаск. Русия ще продължи да въоръжава режима на Башар Асад. Подкрепата за Асад помага на Кремъл да запази своите макар и незначителни геостратегически позиции в Близкия Изток. В навечерието на готвената военна офанзива на Запада срещу Сирия (отменена по-късно от президента Обама - б.р.), Русия засили военноморското си присъствие в Източното Средиземноморие до бреговете на Сирия (увеличен брой на руски разузнавателни кораби, позициониране на ракетния крайцер на Руския черноморски флот „Москва”, ракетният крайцер на Руския тихоокеанския флот „Варяг” смени намиращия се на дежурство в региона руски кораб против подводни лодки „Вицеадмирал Паталеев” и т.н.).
Сирийската проблематика създава известно напрежение в двустранните отношения, което обаче страните умело не позволяват да прерасне в конфронтация. В руските медии преобладават анализи, критикуващи логистичната подкрепа на Турция за въоръжената сирийска опозиция. Официална Москва обаче, избягва да критикува публично Анкара заради позицията й по Сирия, за да не навреди с това на двустранните отношения. От своя страна, турското външно министерство държи в течение руската страна за политиката си към Сирия и се съобразява с чувствителността на Русия по въпроса. Върху динамиката на отношенията не повлия дори и случаят със задържания от турска страна руски граждански самолет (тогава Анкара обвини Кремъл, че използва гражданската авиация като канал за превоз на военно оборудване за режима на Асад. Случаят със самолета доведе само до отлагането, но не и до отменянето на посещението на Путин в Турция).
Културно-цивилизационните дилеми
Многовековният културно-цивилизационен сблъсък между Руската и Османската империи оставя своя отпечатък върху динамиката на съвременните руско-турски отношения. Така например, руската подкрепа за националноосвободителните движения на Балканите през ХІХ век се мотивира със стремежа за освобождаването на поробените православни християни и братските славянски народи. Съвременната руска външнополитическа доктрина не се е отказала от панславизма и православието като инструмент за прокарване на руското влияние в региона. От друга страна, Турция (особено след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието - ПСР) се стреми да се върне на Балканите чрез реанимиране на османското културно-историческо величие.
Въз основа на пантюркистката доктрина, Анкара претендира да бъде обединителен духовен и етнорелигиозен център на тюркоезичните държави и народи. През 1992, в рамките на Министерството на външните работи на Турция, е създадена Агенция за тюркско сътрудничество и развитие. Идеята за „Великия Туран” е заложена в учредената през 1993 Организация за дружба, братство, сътрудничество на тюркоезичните държави и народи. Анкара се стреми да запълни възникналия геополитически и културно-цивилизационен вакуум в южния фланг на постсъветското пространство след разпадането на СССР като лансира идеята за обща тюркска държава на народите от Северен Кавказ (чеченци, ингушети, дагестанци и пр.). С укрепване на руския териториален интегритет и държавност след 2000 в Северен Кавказ (т.е. териториалното реинтегриране на Чечения в Руската Федерация) турският ентусиазъм за създаването на подобно тюркско държавно образование намаля. Руското външно министерство реагира остро на информационната и организационна подкрепа на официална Анкара за проведената в Истанбул през май 2012 Международна кавказка конференция с участието на кавказки сепаратисти, определящи действията на Москва в Северен Кавказ като „руска колонизация” и лансиращи идеята за създаване на „Кавказки емират”. В периода на студената война Москва парира турските опити за културно-цивилизационно проникване сред тюркските народи и тяхното сепариране от Русия чрез морално-политическата подкрепа за ПКК (Кюрдската работническа партия), бореща се за автономен Кюрдистан.
Турция изгражда тесни политически и търговско-икономически връзки с бившите съветски републики от Южен Кавказ (по специално Азербайджан) и Централна Азия (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан). През 2012, под егидата на Анкара, се провежда високопоставен международен форум „Двайсет години независимост на тюркските държави – една нация, шест държави” с участието на държавните ръководители на Турция, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Киргизстан, и Узбекистан.
През първата половина на 90-те години Турция развива активни културно-образователни и икономически връзки с татарите в Крим и Татарстан. Отношенията между Анкара и Казан са подплатени с редица споразумения за развитие на търговските и културно-образователните връзки. Турски строителни фирми участват в изграждането на джамията Кул-Шариф в казанския Кремъл. Откриват се татарско-турски лицеи, чиито възпитаници са приобщавани към турската културна традиция. Първият татарстански президент Шамиев нарича Турция образец на демократична светска държава, от която Татарстан следва да се поучи. На настоящия етап обаче турците не планират засилване на присъствието си в Татарстан (Иран например, има много по-голямо присъствие от Турция, благодарение на активната работа на иранското консулство в Казан).
Черноморският регион
Черноморският регион е друга важна пресечна точка на руско-турско геополитическо взаимодействие и разделение. Основната характеристика на региона е неговата хетерогенност и мащаби. Регионът е пресечна точка на геополитическите и геоикономическите интереси на Русия, Турция, НАТО (начело със САЩ), ЕС (и най-вече водещите държави в Съюза – Германия, Великобритания и Франция), а в последно време и Китай. От геополитическа и геоикономическа гледна точка, регионът е дефиниран като „Голям Черноморски регион”, обхващащ не само прилежащите черноморски държави, но и голяма географска зона от Каспийско море, както и част от Източното Средиземноморие. Големият черноморски регион е свързващ геостратегически коридор от Централна Азия до Балканите и Близкия изток. Регионът е алтернативен транзитен коридор за доставка на енергийни ресурси за европейските пазари от страните в Каспийския регион и Средния изток.
Москва и Анкара участват в Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (създадена по инициатива на Турция през 1992, като България е неин пълноправен член от 1998). ОЧИС се опитва, засега безуспешно, да се превърне в основен фактор за регионална интеграция. Страните членки на ОЧИС се стремят да разгърнат сътрудничество на двустранна и регионална основа в сферата на търговията, транспорта, енергетиката, морската сигурност, туризма, културата, образованието и науката, борбата срещу организираната престъпност и др. Редица тлеещи двустранни вътрешнодържавни и междудържавни конфликти (например, Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Осетия и Абхазия) в значителна степен пречат за разгръщането на регионална интеграция. Анкара и Москва решават големите въпроси в двустранен формат и после ги свеждат до знанието на всички останали членки на организацията, като разбира се не забравят нито за момент за собствените си интереси. Двустранният формат е много по-успешен, отколкото формата на ОЧИС за разрешаване на руско-турските спорни въпроси по отношение на региона. Освен това, Русия например е по-склонна задкулисно да притисне Армения, а Турция Азербайджан по арменско-азербайджанския конфликт за Нагорни-Карабах, като по този тушират регионалните противоречия.
Русия се опасява от възможността НАТО да установи контрол върху маршрутите за пренос на енергийни ресурси в Големия Черноморски регион. С военната си контраоперация срещу Грузия в Южна Осетия през 2008 Кремъл ясно препотвърждава решимостта си да отстоява сферата на руските жизнени интереси в Големия Черноморски регион.
Москва и Анкара са водещи военноморски сили в Черно море, където обаче турските военноморски съединения превъзхождат руските по сумарна огнева мощ в съотношение 1:1.5. Руснаците превъзхождат турците само по броя на своите крайцери-ракетоносци[4]. След 2000 турските аналитични и експертни среди отчитат засилване на руското военноморско присъствие в Черноморския регион с оглед преодоляване на този дисбаланс. От своя страна, в актуализирания вариант на Стратегията за национална сигурност на Турция от 2010, за първи път след разпадането на СССР, нейният правоприемник Русия е дефиниран като потенциален турски противник във военно стратегическо отношение.
В същото време е налице и известно препокриване на руските и турските геополитически цели в Черноморския регион. Така, Русия и Турция са против настаняването на нови външни играчи с дългосрочни интереси в Черно море, чието военно присъствие може да бъде контрапродуктивно за крехкия баланс на силите и интересите в региона. Москва умело използва страховете на Турция, според която относителното намаляването на военноморската и тежест, за сметка на нарастването на мощта на САЩ и други държави от НАТО в Черно море, може да засили апетитите на външните фактори за ревизия на Конвенцията за проливите от 1936 (Конвенцията Монтрьо). Все пак, като членка на НАТО, Турция споделя общи съюзнически отговорности, които не се препокриват с руските стратегически цели за региона. Именно затова Анкара няма намерението да пречи на НАТО активно да участва за постигане на регионалната сигурност. Това се потвърждава от турската инициатива „Черноморска хармония”от 2004, целяща да разшири позициите на НАТО в Черно море. В контекста на стратегията на пакта за неутрализиране на асиметрични заплахи, застрашаващи сигурността в Черноморската акватория Анкара привлича Руския военноморски флот в съвместни антитерористични учения в Черно море. Турция разглежда като приоритет и ангажирането на националните военноморски сили на прилежащите черноморски държави в усилията за постигане на сигурност в Черноморския регион. Това включва активно участие на третата по-големина сила в региона – Украйна.
Някои изводи
Високата степен на търговско-икономическа и инвестиционна обвързаност тушира руско-турските геополитическите противоречия. В същото време обаче, стремежът и на двете държави да се утвърдят като лидери в едни и същи региони няма как да премахне напълно геополитическото съперничество между тях.
По отношение на Сирия, основният геополитически сблъсък (поне доскоро) беше между САЩ (подкрепяни от Франция, Великобритания, Турция, Израел, държавите от Персийския залив начело със Саудитска Арабия) и Русия (плюс Иран, и в известна степен Китай). Тоест, руско-турските разногласия не формират основната линия на сблъсъка, а са в неговата периферия. Ето защо разминаването в позициите на Анкара и Москва по сирийската криза не се извежда на преден план в двустранните отношения.
Руско-турската борба за позициониране на Балканите се развива не само по линия на икономическата и енергийната експанзия, но минава през руслото на културно-цивилизационния сблъсък между идеологиите на панславизма, русофилството (и православието) и неоосманизма, пантюркизма (и исляма), които са взети на въоръжение в съвременните външнополитически стратегии на двете страни.
Руският военнополитически елит разглежда информационната и културно-образователна дейност на турските емисари сред тюркските народи в Северен Кавказ като заплаха за националната сигурност на Русия и ще продължи да се противопоставя на всеки опит за тяхното сепариране от руската държавност.
Русия и Турция се позиционират в Черноморския басейн като самостоятелни играчи, опитвайки се да извлекат максимума от наличните за региона формални и неформални структури – ОЧИС, НАТО, ОНД, където за момента липсва изградена регионална архитектура за сигурност.
Русия има амбицията, но (поне в момента) не и ресурса да си върне позициите на глобална сила в системата на международните отношения. Турция, пък има амбицията за глобално позициониране по линия на исляма. По линия на Организацията Ислямска конференция (ръководена от турски представител вече два мандата) Анкара се опитва да играе ролята на глобален лидер и „защитник” на ислямския свят.
* Дипломатически институт към Министерството на външните работи, статията се базира на доклада, изнесен от автора на международната конференция „Регионални проблеми и сътрудничество: Русия, България и Турция на Балканите, Черноморския регион и Кавказ”, организирана от Института по балканистика на 11-12 септември 2013
[1] Касаев, Э. (2013) Турция: непрерывный диалог. Журнальный клуб Интелрос „ Свободная мысль” №3 онлайн: http://www.intelros.ru/readroom/svobodnaya-mysl/s3-2013/19242-rossiya-turciya-nepreryvnyy-dialog.html[2] "Експерт": Българите не искат "Бургас-Александруполис" заради туризма, не искат и да платят обезщетения. Гласове, 11.02.2013. онлайн:http://www.glasove.com/ekspert-bulgarite-ne-iskat-burgasaleksandrupolis-zaradi-turizma-ne-iskat-i-da-platyat-obezshteteniya-25357[3] Путин не изключва разширяване на газопровода Син Поток. Енергетика и Климат. декември, 2012 г. онлайн: http://3e-news.net/show/29233_putin%20ne%20izkluchva%20razshiryavane%20na%20gazoprovoda%20sin%20potok_bg/[4] Российско-турецкие отношения и проблема безопасности Черноморского региона. Росскийские тенденции., 2.02.2013. онлайн: http://www.ukr-portal.com/index.php?nma=news&fla=stat&nums=12717{backbutton}
