06
Чет, Авг
4 New Articles

Възходът на Глобалния Юг

брой 6 2013
Typography

Vijay Prashad, The Poorer Nations: A Possible History of the Global South, 304 p., Verso, 2013.

 

Ако приемем, че поколението на Гугъл и Фейсбук се нуждае от един, единствен учебник, подробно описващ мечтите, изпитанията и униженията на развиващия се свят в началото на ХХІ век, това несъмнено е появилата се в началото на годината книга на Виджай Прашад "Бедните нации: възможната история на Глобалния Юг". Мнозина критици я определят като своеобразно постмодернистко продължение на класическия труд на Франц Фанон "Нещастниците на Земята".

Спокойно може да се твърди, че новата книга на Прашад не отстъпва по нищо на едно друго великолепно изследване, чиито автор е индийският „глобалист” Панкадж Мишра и което е озаглавено „От руините на империята: бунтът срещу Запада и възраждането на Азия”. В центъра му са такива ключови фигури, като Джамал ад-Дин ал-Афгани, Лян Цичао и Рабиндранат Тагор.

Виджай Прашад, който е директор на Центъра за международни изследвания в Тринити колидж в американския щат Кънектикът, е автор и на друга отлична книга „Тъмнокожите нации”. Тя е своеобразен пролог към към най-новия му труд, който започва с цитат на Франц Фанон, като според автора именно в годината на неговата смърт – 1961, започва битката между проекта на Третия свят („за мир, хляб и справедливост”) и Атлантическия проект. Основните действащи лица в тази битка са Движението за неприсъединяване – фактическият „секретариат” на проекта на Третия свят, и групата на 77-те развиващи се държави, формирана под егидата на движението в ООН.

Основатели на Движението за неприсъединяване са такива култови личности на постколониалния свят като Джавахарлал Неру в Индия, Гамал Абдел Насър в Египет, Сукарно в Индонезия, или Йосип Броз Тито в Югославия. Както посочва Прашад: „по онова време ООН се контролира от петте постоянни членки на Съвета за Сигурност. Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка са овладени от западните държави, а ГАТТ (Генералното споразумение за митата и търговията, предшественик на днешната Световна търговска организация) е създадено за да ерозира всеки опит на новите нации за преразглеждане на съществуващия международен икономически ред”.

Що се отнася до атлантическия проект, достатъчно е да цитираме изказването на Хенри Кисинджър - един от разрушителите на Камбоджа, приятел на Пиночет, съюзник на Саудитите (макар да ги смята за „най-безполезните и страхливи измежду арабите”) и най-големия лобист на иранския шах („момче, на което може да се разчита”), направено през 1969: „На Юг не може да се случи нищо важно. Оста на историята започва в Москва, минава през Бон, после през Вашингтон, и стига до Токио. Това, което става на Юг е без всякакво значение”.

Атлантистите са твърди противници на „нищо не струващия” според тях проект на Третия свят, както впрочем и на социалдемокрацията и комунизма. Техен идеал са лесните печалби, гарантирани от новата глобална производствена география, т.е. от „технологичните постижения, позволяващи на компаниите да се възползват от разликата в заплащането” и най-вече от изключително ниските трудови възнаграждения в цяла Източна Азия.

Така бива подготвена сцената за появата на неолиберализма. Прашад очевидно е силно повлиян от известния радикален социолог Дейвид Харви, описвайки „съзряването” на Глобалния Юг за тази нова експлоатация и краха на идеалите на национално-освободителните движения за „колективното благо”.

Не пускайте варварите

Тъй като днес МВФ е сред трите институции (наред с Европейската комисия и Европейската централна банка), които диктуват мерките за икономии в по-голямата част от Западна Европа, лесно можем да забравим, че още през 1944 ситуацията в света е доста сбъркана. Развиващият се свят няма право на глас при приемането на Бретънуудските споразумения, да не говорим за някакъв контрол върху решенията на Съвета за сигурност на ООН.

Прашад продължава анализа си с важните подробности около превръщането на американския долар в световна валута, за това как САЩ манипулират цената на долара без да се замислят за последиците, за формирането на Г-7 като механизъм, насочен против развиващия се свят (а не толкова против СССР) и, разбира се, за всесилната Тристранна комисия, създадена от Дейвид Рокфелер от Чейз Манхатън Банк за да наложи на Юга волята на Севера.

Познайте, кой е интелектуалният архитект на Тристранната комисия? Несравнимият Збигнев Бжежински, впоследствие съветник на президента Джими Картър, който се опитва с нейна помощ да ограничи "заразата на глобалната анархия". И тук се следва старият имперски принцип "разделяй и владей", като целта е периферията да бъде "поставена на място".

Впрочем, не бива да забравяме, че в епичната си книга „Голямата шахматна дъска” доктор Бжежински (който през 2008 стана съветник по външната политика на Барак Обама) посочва че „трите фундаментални постулата на имперската геостратегия са предотвратяването на обединяването и поддържане на нуждата от външна протекция на васалните държави, съхраняване на контрола върху „онези които плащат данък на САЩ” и гарантиране на тяхната защита и недопускане евентуалното обединяване на варварите”. Дълго време сдържането на „васалите” не беше проблем, но Бжежински, който винаги е бил на крачка пред Кисинджър, вече планираше сдържането на двамата най-опасни „варвари” в лицето на възходящите евразийски държави Русия и Китай.

Междувременно, Голямата седморка (т.е. Г-7) продължаваше изключително успешно да

прокарва своята „теория за управление”, реализирана на практика (нещо напълно естествено) от „бретънуудската мафия”. В книгата си Прашад посочва, че „онова, което добива популярност като „неолиберализъм”, представлява не толкова убедителна икономическа теория, колкото съвършено откровена кампания на едрите собственици за поддържане или възстановяване на своето господство”, реализирана (както отбелязва Дейвид Харви) посредством метода на „натрупване чрез експроприация”, който напоследък започна да се използва и по отношение на жителите на Европа под формата на т.нар. „мерки за икономии”.

Цифрите говорят сами за себе си. През 1981 чистият приток на капитали в Третия свят е 35,2 млрд. долара. През 1987, 30,7 млрд. долара вече са изтекли от Третия свят към западните банки, в резултат на т.нар. „структурни реформи” (включващи „дива” приватизация, дерегулация, тотална ерозия на социалната сфера и финансова „либерализация”).

Перефразирайки Боб Дилън, можем да кажем, че когато нямаш нищо, нямаш и какво да губиш. Северът никога не е имал ясна политическа стратегия за разрешаването на дълговата криза от 80-те години на миналия век, а на глобалните „жертвени агнета” от Юга се разрешаваше само да се редят на опашка за да получат поредната „структурна реформа”.

И това обаче не се оказа достатъчно. След краха на Съветския съюз вече никой не пречеше на Вашингтон да гради своята „доминация по целия спектър” (full spectrum domination). Онези, които отказваха да му се подчинят напълно, набързо бяха обявени за „държави-парии”, като сред тях се оказаха Куба, Иран, Ирак, Северна Корея, а за известно време дори и Малайзия (само защото отказа да се подчини на МВФ).

След това обаче, бавно но сигурно, започна подемът на Глобалния Юг. В книгата си Виджай Прашад анализира причините за това: бумът в търсенето на ресурси, породен от развитието на Китай; приходите от търговията с ресурси, подобрили финансовото състояние на Латинска Америка; ръстът на преките чуждестранни инвестиции в света. Глобалният Юг започна по-активно да търгува вътре в своите граници.

По-късно, през юни 2003, в кулоарите на конференцията на Г-7 в Евиан (Франция) възникна групата IBSA (форум за диалог между Индия, Бразилия и Южна Африка). IBSA се стреми да „максимизира ползите от глобализацията” и да прокарва устойчивото икономическо развитие. Бразилският външен министър Селсу Аморим я определя навремето като „идеология в най-добрия смисъл на думата, идеология на демокрацията, разнообразието, толерантността и стремежа към сътрудничество”.

По онова време Китай вече демонстрира мощен възход. Тук е мястото да си припомним за провелото се през 1978 знаково посещение на Дън Сяопин в Сингапур, където е приет от премиера Ли Куан Ю. Прашад отделя цяла глава на този момент и с основание, защото той наистина е повратен. Дън бързо осъзнава, че може максимално да се възползва от връзките и възможностите на „хуацяо” (т.е. на китайската диаспора). Самият аз никога няма да забравя първото си посещение в Шенжен, само месец след прословутата обиколка на Дън Сяопин в Южен Китай, през януари 1992. Защото именно тогава наистина започна китайският икономически бум, макар че страната все още силно напомняше на предишния „маоистки Китай”.

По-нататък в книгата си Прашад отделя значително внимание на китайската помощ за развитието на Африка. В същото време той посочва, че огромни зони от развиващия се свят не са склонни сляпо да възприемат китайския модел и да се подчинят на китайската мощ. Отношението им към Китай може да се опише с приведения от Прашад цитат на Доналд Каберука, бивш финансов министър на Руанда, а днес президент на Африканската банка за развитие: „Можем да се учим от китайците, как да организираме търговската си политика, да преминем от групата държави с ниски доходи в тази със средни доходи, да образоваме децата си и да им предадем знания и навици, които ще се изплатят с лихва само след няколко години. Не можем обаче сляпо да ги копираме, нито пък да изпълняваме всичките им искания”.

BRICS, тухла по тухла

Така стигаме и до темата за групата BRICS, формирала се през 2009 от алианса между BRIC и IBSA и превърнала се днес в основния „локомотив” на Глобалния Юг. По това време (което всъщност беше неизбежно) играта „всичко да се стоварва върху Китай” се превърна в истинско изкуство за Вашингтон, поставил си за цел да направи потребители милиард и половина китайци. Те, разбира се, ще станат такива, но с избраната от Пекин скорост и съобразно неговата политическа воля.

Дори МВФ вече допуска, че през 2016 САЩ могат да престанат да бъдат най-голямата икономика в света. Което означава, че великият Фернан Бродел е бил прав, прогнозирайки в книгата си „Материалната цивилизация, икономиката и капитализма през ХV-ХVІІ век”, че това ще бъде „признак за настъпващата есен” на атлантическата хегемония.

Разбира се, групата BRICS се сблъсква с маса проблеми, които подробно са анализирани в книгата на Прашад. Вътрешната им политика действително би могла да се квалифицира като „неолиберализъм с типичните за Юга характеристики”. Те са далеч от това да бъдат идеологическа алтернатива на неолиберализма. Те не са в състояние да противодействат на военната хегемония на САЩ и НАТО (да си припомним например либийското фиаско). Тоест, те със сигурност не представляват зародиш на революционна промяна в световния ред. Те обаче, както посочва Прашад, поне „внасят струя свеж въздух в застоялия свят на неолибералния империализъм”.

Сред елементите на тази свежа струя е новата банка за развитие – Банката на BRICS, представляваща глобален южен вариант на латиноамериканската Banco del Sur, създадена през 2009. В тази връзка, Прашад напомня, че Китай и Бразилия се споразумяха да осъществят в своите валути плащания на обща стойност 30 млрд. долара по търговските операции между двете страни, отказвайки се да използват за целта американския долар.

В сегашния си вид, BRICS обединява трима големи производители и двама големи потребители на ресурси, опитващи се да намерят изход от катастрофата, режисирана от Запада – и това е само началото. Те вече се превръщат в могъща геополитическа сила, залагаща на мултиполярността. Според Прашад, към тях задължително ще се присъедини и следващата „тухла”, в лицето на групата MIST (Мексико, Индонезия, Южна Корея и Турция). А да не забравяме и за Иран. Дали наистина е дошло времето за формиране на ос BRICS-MIST? Съвсем ясно е, че Глобалният Юг вече смята сегашната ситуация за нетърпима – крахът на т.нар. „казино-капитализъм”, НАТО в ролята на „глобален Робокоп”, действащ в огромното пространство от Северна Африка до Югозападна Азия, да не говорим за продължаващото обкръжаване на Евразия с елементи на т.нар. „ракетен щит”. В Глобалния Юг все още е пълно с абсурди, достатъчно е да споменем петролните монархии от Персийския залив - тези „образцови демокрации”, които напоследък се превръщат в придатък на НАТО. Малко неща, случили се напоследък, изглеждат по-отвратително, отколкото коленопреклонното поведение пред НАТО, демонстрирано от Арабската лига, открито нарушаваща международното законодателство с единствената цел да превърне сирийските ислямисти в господари на една от държавите основателки на лигата.

Странни сцени в златната мина

Според Прашад, макар и неизбежен, крахът на неолиберализма няма да настъпи скоро, затова пък ще бъде кървав. В тази връзка, той прави обективен анализ на ситуацията, от гледна точка на интересите на Глобалния Юг, опирайки се на трудовете на известния индийски икономист професор Прабхад Патнаик. Последният смята, че „в близка перспектива не можем да очакваме появата на съгласувана съпротива на глобално равнище”. В тази връзка той акцентира върху „голямото значение на организираната съпротив, вътре в рамките на отделните национални държави”. И макар че Патнаик пише най-вече за Индия, анализът му е напълно приложим и за Латинска Америка, особено на фона на „боливарианските експерименти” от последните години.

Ето защо, посочва Прашад, пътната карта на съпротивата срещу неолиберализма предполага да се обърне повече внимание на „селския въпрос”, т.е. на този за земята и правата за нейното ползване, и на концентрацията върху борбата за незабавно подобряване на условията на живот и труд. В тази част на книгата си той съвсем уместно цитира редица изказвания на вицепрезидента на Боливия Алваро Гарсия Линера, един от най-авторитетните съвременни латиноамерикански интелектуалци.

В много отношения битката за освобождаването на Глобалния Юг от „оковите на неолиберализма” отива най-далеч именно в някои държави от Латинска Америка – самият аз бях силно впечатлен от това, което видях в Боливия в началото на 2008. Прашад обобщава анализа си на този процес с тезата на Линера, според когото той започва с криза на държавата, което пък позволява на „дисидентския социален блок” да мобилизира хората за реализацията на своя политически проект. Следва „катастрофално противопоставяне” между блока на властта и народния блок, което, в латиноамериканския случай и поне за момента, се разрешава в полза на последния. Дошлите на власт в резултат от това нови правителства следва „да трансформират исканията на опозицията в закони”, задълбочавайки и разширявайки хегемонията си чрез „обединяване идеите на мобилизираното общество и материалните ресурси, предоставени или овладени от държавата”. Според Гарсия Линера (цитиран в книгата на Прашад) повратният момент или, както той го определя – „точката на бифуркация”, настъпва в резултат от серия конфронтации между въпросните два блока, които могат да доведат или до консолидирането на новата ситуация, или до възстановяването на предишната. Самият Виджай Прашад смята, че в момента сме достигнали именно тази „точка на бифуркация” Не може да се прогнозира, какво точно ще се случи. Той обаче е убеден, че най-добрите умове на Азия, Африка и Латинска Америка са наясно, че „краят на историята”, за чието настъпване ни предупреждават днешните жалки квазинаследници на Хегел, никога няма да настъпи, както никога няма да настъпи и краят на географията, прогнозиран от адептите на глобализацията и привържениците на „плоската визия за света”. Книгата на Прашад завършва с извода, че интелектуалното освобождение на Глобалния Юг от господството на Севера вече е започнало и връщането към стария световен ред вече е невъзможно. Днешната ситуация много напомня тази през 1968, затова уместен изглежда и един от основните лозунги на онази епоха: „Бъдете реалисти, искайте невъзможното!”.

 

* Авторът е бразилски геополитически анализатор, известен експерт по проблемите на Централна Азия и Близкия Изток

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020