23
Съб, Ян
23 New Articles

Краят на европейската мечта

брой3 2013
Typography

Подобно на Великия Гетсби от едноименния роман на Френсис Скот Фицджералд, Европейският съюз непрекъснато се променя, сякаш следвайки заветите на Ницще. И Гетсби, и ЕС олицетворяват съвременната епоха - „неспокоен и неукротим” (1), никога не задоволяващ се с постигнатото и винаги искащ повече, безумно богат и, в същото време, неспособен да си плаща сметките. Хората от съвременната епоха никога не могат да бъдат себе си, те вечно са в движение: изобретяват се наново и наново, радикално променяйки се с всеки нов ден. Подобно на Гетсби от 20-те години на миналия век, т.е. от легендарната американска „ера на джаза”, гражданите на обединена Европа още от самото начало свикнаха да живеят в света на фантазиите, в който няма нищо невъзможно.

Същността на европейската мечта беше да се съчетаят максималната ефективност на капиталистическата пазарна икономика и социалната справедливост. Това означаваше подкрепа на усилията за неограничено нарастване на материалното богатство и, паралелно с това, стриктно спазване на нормите за защита на околната среда. Всички материални блага трябваше да бъдат постигнати с помощта на аполитично технократско управление, при това легитимирано по демократичен път. Всъщност, също както рухва обещаващата да трае вечно любов на Гетсби в романа на Скот Фицджералд, така в наши дни рухна, разбивайки се на парчета, и европейската мечта (2).

Гетсби живее така, сякаш няма никакви прегради пред непрекъснатите му опити да преобрази самия себе си. Преодолявайки всички мислими препятствия, той посвещава живота си на натрупването на огромно богатство и влияние, така че да може да си върне любовта на своят живот - красивата Дейзи. Но, както често става, Гетсби е влюбен в един идеализиран образ - истинската Дейзи не прилича особено на онази, която той си е въобразил.

Проектът за Европейския съюз има същата съдба. Европейските елити се оказаха дотолкова запленени от собствената си представа за "все по-тесния съюз", че престанаха да забелязват, как реалният живот се разминава с плановете им. През последните двайсет години ЕС се трансформира от прагматичен проект, преследващ амбициозни цели в сферата на международното сътрудничество и щателно преценяващ стъпките си, в изключително дързък проект, чиято цел е изграждането на наднационална европейска държава.

През първите три десетилетия на европейската интеграция наднационалните амбиции на елитите бяха ограничавани от осъзнаването на факта, че по-голямата част от европейските граждани продължават да свързват политическата си активност с националната държава. Всъщност, първоначално европейският проект укрепваше позициите на своите участници, именно като национални държави (3). Това обаче отдавна остана в миналото. Договорът от Маастрихт беше истинска революция (4), превръщайки националните граници и националните валути в музейни експонати. Само че тази революция претърпя поражение по всички фронтове.

Засега е невъзможно да се прогнозира, кога и как еврозоната ще започне да се разпада на части, но вече е ясно, че тя не успя да постигне обявените цели, нито в политически, нито в икономически план. В политически план, общата валута, вместо да обедини веднъж и завинаги Европейския съюз, съживи старите вражди между европейските нации, противопоставяйки ги още повече една на друга. В икономически план пък, вместо да намали разрива в жизненото равнище и богатството на територията на еврозоната, общата валута само го задълбочи, тъй като в европейската периферия нараства броят на неконкурентоспособните нации. Що се отнася до т.нар. "Европа без граници", оказа се, че и свободното придвижване си има своите граници, свързани с езиковото разнообразие и другите материални ограничения пред трудовата мобилност.

Във всеки случая, през миналата 2012 стана ясно, че за младите европейци вече е от много голямо значение, къде точно се намира страната им - дали в Северна Европа (където в страни, като Австрия, Германия или Холандия, младежката безработица е под 10%) или в Южна Европа (където, в страни, като Гърция и Испания, тя е над 50%) (5). Затова не е чудно, че в различните държави от ЕС се гледа по толкова различен начин на ползата и бремето от европейската интеграция, като в това отношение гърците и германците например, представляват пълна противоположност (6).

Новите разломни линии в Европа

Така или иначе, но в резултат от въвеждането на общата валута, Европа започна да се разпада по старите и по нови разломни линии. Както посочва в тази връзка един от най-проницателните критици на евроинтеграцията Джандоменико Маджоне: "Днес ЕС се е разпаднал на три групи - членове на еврозоната; държави, отказали се от еврозоната, де юре (Великобритания и Дания) и де факто (Щвеция); и кандидати, очакващи (с все по-малък ентусиазъм) да бъдат приети в нея (7).

Всичко сочи, че по-нататъшните процеси на разпад само ще се ускорят с появата на четвърта група - "страни с голям държавен дълг, които през следващите пет-десет години вероятно ще се откажат от еврото" (8). Ако това се случи, а аз ви уверявам, че ще се случи, въпросните страни ще бъдат принудени да преустановят действието (най-малкото частично) на четирите свободи, които де факто са в основата на "европейския проект". Възможно е, хората, стоките и услугите да запазят свободата си на движение, но движението на капитали ще бъде ограничено (9).

По какъвто и начин да се развива разплитането на проблема с единната валута, този процес ще бъде хаотичен, болезнен и ще нанесе сериозна вреда на общественото строителство, в държавите, засегнати от него. При всички случаи, борещите се за оцеляване държави от еврозоната трябва да се готвят за тежки времена, без значение, дали ще се откажат от общата валута или не.

Тези потискащи (и тласкащи континента надолу) материални обстоятелства означават, че европейските елити вече нямат никакъв шанс да вдъхновят масите в подкрепа на своя федералистки проект. Въпреки тово обаче, те са пълни с решимост да продължават упорито напред, защитавайки със зъби и нокти "постнационалната революция в Европа". Критикувайки прагматизма на малките стъпки, Даниел Кон-Бендит и Ги Верхофстад подчертават в своя прословут манифест: "Никакви бавни реформи! Ситуацията е прекалено сериозна за подобен подход. Необходим ни е скок през обичайните показатели, огромен скок към една наистина федерална Европа" (10). Тоест, европейските федералистки елити все още са в плен на илюзиите, твърдейки, че в миналото европейският проект винаги е преживявал подем в периоди на криза. В тази връзка някои експерти стигат дотам да твърдят, че "кризата е била планирана". Те твърдят: "ние" знаехме, че въвеждането на общата валута е незавършен проект, "ние" очаквахме, че ще се сблъскаме със сериозни проблеми (11), но, в крайна сметка, днес "ние" превръщаме миналите поражения в бъдещи успехи. "Ние" отдавна знаем, че населението на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания страда и ще страда още повече, но друг път няма. Застрашено е "европейското бъдеще" - мирът, просперитетъ и политическата стабилност на целия континент! Несъмнено е само едно: тези цели изглеждат непостижими, защото политическите инструменти за постигането им са оставени на заден план или просто са захвърлени. Но, колкото и да е тежко, общата цел е ясна: постигането на все по-тесен съюз на "жителите на Европа". На читателите, особено на тези от бившия Източен блок, тезата "колкото по-зле, толкова по-добре" е позната (12). В случая тя трябва да оправдае необходимостта да бъде жертван днешният ден в името на "бъдещата общоевропейска общност". Дали обаче ще се намерят достатъчно хора в Гърция, Португалия и Испания, които да повярват на това?

Каквото и да си мислят федералистките политически елити, истината е, че все повече граждани виждат в ЕС и неговите институции "не толкова потенциален източник на решения за проблемите, които не могат да бъдат решени на национално равнище, колкото причина за тези проблеми" (13). При всички случаи, повтарянето на мантрите за Европа, "която се нуждае от повече Европа", не спасява, а руши европейския проект. Под влияние на кризата, европейската политическа класа започна прекалено да залага на това, което Джоузеф Уейлър сполучливо определя като "политическо месианство". Според него, в този случай "оправданието за дадено действие и неговата мобилизираща сила не се търси в самия процес, както е в класическата демокрация, нито в резултата от него (т.е. в неговия успех), а в преследвания идеал, т.е. в "Обетованата земя", очакваща ни в края на нашия път" (14). В интерпретацията на Уейлър, "европейската интеграция" представлява политически месиански проект, в който месианството се превръща в ключов набор от характеристики на изначалната и устойчива политическа култура. При това положение, в мобилизирща сила и основен легитимиращ принцип се превръщат "отворените перспективи", обещанията за по-добро бъдеще, т.е. мечтите, които обаче могат да се окажат илюзорни" (15).

Диагнозата на Уейлър до голяма степен съвпада с критиката на "политическата култура на всеобщия оптимизъм" от страна на Джандоменико Маджоне (16), което е и единственото обяснение за грубите грешки, допуснати от лидерите на ЕС. Според Маджоне, въвеждането на общата валута е било съпроводено с "пълното игнориране не само на мненията на експертите, но и на такива базисни принципи на кризисното управление, като своевременното изготвяне на екшън-планове за действие при непредвидени обстоятелства или внимателният анализ на сигналите, предупреждуващи за начало на сериозна криза" (17).

Гарантиран ли е мирът в Европа?

Въпреки това обаче, колкото повече заплахи генерираше общата валута, толкова повече "всеобщият оптимизъм" биваше изместван от "катастрофизма" в реториката на лидерите на ЕС (18). Тази еклектична смес от оптимизъм и катастрофизъм стана особено очевидна след като през 2012 на ЕС беше присъдена Нобеловата награда за мир. Лидерите на ЕС светкавично реанимираха месианската реторика. Така, германският канцлер Ангела Меркел заяви в Бундестага, че "По време на криза, подобно решение не е просто награда. Това не е просто напомняне, че след дълги векове на сражения и убийства на европейските бойни полета, на преден план излезе европейският идеал за единство. Това решение е още по-важно, защото бе взето тъкмо сега. От друга страна, именно обстоятелствата на днешното време изискват да го приемем и като своеобразно предупреждение" (19).

Канцлерът отново потвърди, че общата валута е "мирен проект", без дори да спомене, че еврото само усилва напрежението в Европа. На практика, проектът за европейския валутен съюз, се основаваше върху поразително погрешното тълкуване (или по-скоро игнорирането) на европейската история. Единствените военни конфликти в Европа след края на Втората световна война избухнаха на територията на бивши федерации, като СССР и Югославия, чиито съставни части имаха обща валута (20).

По същия начин, наличието в Европа на обща валута - т.нар. златен стандарт, на който се крепи цялата и финансова система (21), не успява да предотврати избухването на Първата световна война. И така, обединението (или по-скоро прекалената интеграция и контрол "отгоре") не само че не предотвратява конфликтите, но нерядко само ги изостра. Както убедително доказва Джери Мюлер, дългият мир в следвоенна Европа е не толкова резултат от преодоляването на национализма, колкото продължение на съществуването на т.нар. ограничен национализъм: "На практика, стабилността в Европа по време на студената война, се дължи отчасти на широката реализация на етнонационалистическия проект" (22). Както стана очевидно в наши дни, сливането на държавите-членки на ЕС в обща валутна зона доведе до катастрофално съкращаване на политическите и икономически инструменти на национално равнище, което директно ерозира националния суверенитет.

Извънредно положение: осъзнаване сериозността на заплахата (23)

Доскоро на Европа се гледаше като на своеобразно въплъщение на идеала на Жан-Жак Русо за "европейската конфедерация" (24) или на "вечния мир" на Имануел Кант. Загрижеността за съхраняването на националния суверенитет започна да става демоде. Вместо това се възприе тезата, че реализацията на идеала за космополитното гражданство (Улрих Бек) и конституционния патриотизъм (Юрген Хабермас) ще гарантира "мира чрез преговори" (25). Днес обаче нещата изглеждат съвършено различно.

По-подходящи за днешното време са идеите на Томас Хобс и Николо Макиавели, а не тези на Русо и Хабермас, тъй като и Хобс, и Макиавели са разглеждали политиката като конфликт. Тези проницателни критици са били наясно, че когато политическите лидери говорят за "общото благо", в повечето случаи прикриват зад това групови или лични интереси. Освен това те смятат, че на практика няма такова "общо благо", което да е в състояние да "деполитизира политиката". Политикът винаги си има работи с конфликти, чиито брой не намалява.

Спорният германски политолог и геополитик Карл Шмит също споделя това виждане за политиката, когато разсъждава върху ключовите противоречия на либералната демокрация по времето на Ваймарската република - тази най-дълбока криза на ХХ век. Разбираемо е, защо днешните политолози странят от интелектуалното наследство на Шмит, особено в Германия. В началото на кариерата си той защитава либералната демокрация, за да се превърне по-късно в неин заклет враг. Блестящият конституционалист първоначално решава да постави ненадминатите си правни умения на служба на нацисткия режим.Той обаче има мироглед на космополит, въпреки че разработва система, оправдаваща твърдия и дори расово оцветен краен национализъм, изповядван и от нацистите. Впрочем, независимо от отчайващата си неспособност да разсъждава върху морално-нравствените аспекти на нещата, Шмит още през 30-те години на миналия век и след това дълбоко прониква в същността на същите проблеми, пред които Европа е изправена днес и срочно трябва да реши.

Какви са отношенията между закона и политиката, между либерализма и демокрацията, между властто и суверенитета? Как можем да предотвратим диктатурата на технокрацията?

Не си струва да напомням, че много от лансираните от Шмит аргументи изглеждат спорни. Много от неговите "решения" на проблемите на либералната демокрация пък са просто ужасни. Няма да се опитвам да реабилитирам тази спорна личност, по-скоро бих провокирал читателя да поразсъждава заедно с Шмит против Шмит и да осъзнае фундаменталните предизвикателства, пред които се изправя Европа, без да се опитва да избягва въпросите, само защото му изглеждат неудобни. Шмит би могъл да се характеризира като "философ на извънредното положение". За него "нормалното" е било скучно, много повече го е интересувало "изключителното" (26).

Впрочем, дали някой от вас още се съмнява, че Европа е изправена пред изключителни предизвикателства? Днес всички сме "последователи на Карл Шмит", независимо дали става дума за председателя на Европейския парламент Мартин Шулц (27), германския канцлер Ангела Меркел, ирландския премиер Енда Кени (28), президента на Европейската банка Марио Драги, председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, вече споменатите по-горе евродепутати Даниел Кон-Бендит и Ги Верхофстад, или пък такива водещи европейски интелектуалци, като Улрих Бек, Юрген Хабермас или Бернар-Анри Леви (30). През последните години всички те бяха принудени да прибегнат до аргумента за "изключителните времена", изискващи "изключителни решения". Никой от тях обаче не отива толкова далеч в своя "ентусиазъм" по повод на кризата на еврозоната, като известния австрийски публицист Роберт Менасе, който обяви, че кризата дори го "въодушевява", прогнозирайки, че тя ще принуди Европа да се сплоти още по-силно. В същото време, той отхвърля "детинския оптимизъм" на онези, които твърдят, че кризата уж открива пред нас нови възможности: "Не, кризата въобще не е възможност, тя е принуда. Пред лицето на заплахата от крах на Европа, кризата императивно налага промени в европейската Конституция, които досега бяха невъзможни, поради съпротивата на локалния дребнав национализъм" (31).

"Революцията" срещу националната държава

Дали обаче, гражданите на Европа споделят ентусиазма на Менасе относно това "ново начало? Истината е, че той призовава към разрушаването на демокрацията в Европа в името на налагането на една радикално нова демокрация, която днес ние дори не можем да си представим. Менасе твърди, че следва да се освободим от последното табу - това за невъзможността да бъде временно отменена или дори ликвидирана демокрацията. Той е убеден, че още от самото си начало европейският проект е предполагал суспендирането на суверенитета на националните държави. Кризата следва да се осъзнае и приеме като непреодолима сила, водеща до ликвидирането на националните демокрации в Европа, в името на "постнационалната демокрация". Аргументацията на Менасе е отлична илюстрация на понятието "политическо месианство", лансирано от Джоузеф Уейлър.

Той не приема идеализацията на демокрацията като нещо свещено, но само за да постави на мястото и "европейския проект". "За да може успешно да се реализира европейският проект, трябва да се откажем от онова, което и без това ще отмре. Трябва да нарушим последното табу на просветеното общество, а именно, че нашата демокрация е нещо свещено. На нейно място следва да изобретим нова демокрация, която да не е обвързана с националната държава" (32).

Който и да застане на пътя на тази дръзка идея, на този "съвършено нов, глобално иновативен авангарден европейски проект", рискува да бъде заклеймен като "тесногръд националист" или "реакционен популист". Днес острието на критиката е насочено не само срещу онези открито "антиевропейски" и "ксенофобски" политически сили, които укрепиха позициите си заради кризата на еврозоната (като крайнодясната гръцка партия "Златна зора" например) - Менасе поставя под въпрос и политическите схващания на британския премиер Дейвид Камерън по европейските проблеми, като не изключва, че " може да се наложи националните парламенти да бъдат предсрочно премахнати" (33).

По същия начин Улрих Бек приветства в последните си трудове "мечтите за нова Европа" (34). Цитирайки думите на Фридрих Хьолдерлин, че "там, където е опасността, се появява и спасението" (35), Бек лансира своя "транснационален модел на социалната демокрация" (36). Показателно е, че той автоматично отхвърля всяка критика срещу него, като "непрактичен". Кризата не просто оправдава "еретичните" политически средства, но и изисква "преоценка на самия реализъм", с цел формирането на радикално нов начин на мислене.

Това, което доскоро се смяташе за "реалистично", се представя за наивно и опасно, защото увеличава вероятността от колапс. А това, което се смяташе за наивно и илюзорно, се оказва "реалистично", защото е насочено към предотвратяване на катастрофите, в резултат от което се създава един по-добър свят" (37). Стремежът към по-добра Европа и оттам към "по-добър свят, може да бъде реализиран само чрез "общоевропейска революция", която да сравни със земята националните държави". "Европейската пролет", т.е. "европейското обществено движение, което е готово да се сражава на улиците за постигането на нов социален договор", носи смъртна заплаха за "неолибералната Европа", губеща и последните елементи на своята легитимност. Наистина, Бек признава, че засега не виждаме признаци за появата на "европейска публична сфера", но вярва, че това ще се случи (38). Според него, веднага щом гражданите от всички поколения и всички обществени слоеве се опознаят и започнат да общуват, напук на границите на националните държави, те ще преодолетя и своя "тесногръд национализъм" и ще започнат нов живот, в чиято основа ще бъде "общоевропейската солидарност". Този проект обаче не отчита елементарния факт, че простото смесване невинаги води до по-добро взаимно разбирателство, да не говорим за "взаимна отговорност". Това, което сме свикнали да определяме с фразата "близостта поражда пренебрежение", в социалната психология се разглежда като проблем за етническото напрежение, което лесно прераства в ситуация, когато е трудно да бъдат обозначени и съхранени границите между отделните групи (39). Неслучайно Конрад Паул Лисман посочва в книгата си "Възхвала на границите" (Lob der Grenze), че "отварянето на границите е в по-малка степен резултат от някаква политическа програма и в много по-голяма степен резултат от кризата на политиката" (40).

Така наречената "Европа без граници" не доведе до ръст на междунационалната солидарност, а напротив, до появата на нещо съвсем противоположно. Привържениците на преразпределението съзнават колко са важни границите. Както посочва в последните си трудове Тони Джъд: "Пространството е от значение. Политиката е функция на пространството. Ние гласуваме там, където живеем, а легитимността и властта на нашите лидери е ограничена от мястото, където са избрани" (41).

Що се отнася до желанието на Бек за изграждането на "по-социална" Европа, концепцията му не отчита ограничеността на държавата на всеобщото благоденствие, което е очевидно дори за историците, съчувстващи на "каузата на социалната демокрация" (42). Нещо повече, сегашното неравенство нараства, разделяйки териториите и етносите, затова едва ли новият социален план може да доведе до появата на "европейска публична сфера", а не до порочен кръг от взаимни подозрения, усилващи съществуващите предубеждения. С проблема на неравенството вече се сблъскват полиетничните държави в Европа, изпитващи на гърба си последиците от битката за преразпределяне, в контекста на т.нар. "суверенен дълг" (става дума най-вече за Белгия и Испания, но и за "голяма Европа", като цяло, ако се имат предвид отношенията между длъжниците и кредиторите в еврозоната), които могат да провокират сериозни политически сътресения.

Действително, сред най-потискащите аспекти на кризата са нарастващите в цяла Европа антигермански настроения, особено в Гърция, Италия, Португалия и Испания. Този проблем, който за първи път бе посочен преди повече от десет години от Клаус Офе, е актуален повече от всякога: "ликвидирането на границите" (Entgrenzung als Selbstentpflichtung) означава ликвидиране на собствената отговорност. Офе анализира опасното предизвикателство, каквото представлява т.нар. "Европа без граници". Мащабното разширяване на политическата общност означава ерозия на чувството на солидарност, парадоксално водещо до това, че хората все по-често отказват да поемат каквато и да било отговорност. Тоест, колкото повече се очаква от нас, толкова по-малко сме склонни да действаме (43).

В крайна сметка, както Менасе, така и Бек критикуват "германската Европа", отстоявайки политическия си проект, който според тях е "наистина постнационален и демократичен" и за който засега само можем да мечтаем. Проблемът обаче е, че предложенията им изключват дори остатъците от демократичния контрол на национално равнище, без да могат да го компенсират на европейско ниво.

От "ограничена демокрация" към крах на демокрацията

В по-широка историческа перспектива недемократичните аспекти на двете, анализирани по-горе концепции, не би трябвало да ни учудват. Въпреки постоянната европейска реторика за "предаността си към демокрацията", европейският проект още от самото начало се прокарваше от елитите, а не от обикновените европейци. Следвоенната европейска демокрация се предопределяше от идеята, че на обикновените хора не бива да се има доверие, защото са склонни лесно да променят позициите си. Както показва Ян-Вернер Мюлер в мащабното си изследване по темата, държавното устройство, наложило се в континентална Европа след Втората световна война и, в частност, в Германия (и в по-малка степен във Франция и Италия), представлява модел на ограничена демокрация, която да може да потиска популистките инстинкти. Поучени от горчивия опит от провала на демократичните институции в периода между двете световни войни, елитите конструираха политически системи, базиращи се на такива мощни институции, като Конституционния съд, способен сериозно да ограничи възможностите на демократичното управление. След сътресенията от първата половина на ХХ век беше необходимо със силна ръка да бъде гарантирана политическата стабилност: "Партийните лидери, също както и юристите и философите, се опитаха да създадат ред, който, освен всичко друго, да не позволява връщане към тоталитарното минало. Според тях, характерна за миналото е била неограничената му политическа динамика, в рамките на коята масите правят каквото си искат и се формира съвършено неконтролируем политических субект - пречистената германска "народна общност" (Volksgemeinschaft). В отговор, западноевропейците създадоха една силно ограничена форма на демокрация, върху която е наложен печата на дълбокото разочарование от народния суверенитет, а на практика и от традиционния парламентарен суверенитет" (44).

Европейският проект само усили очерталата се тогава тенденция (45). Предоставянето на наднационалните институции на пълномощия, неподлежащи на демократичен контрол, означаваше укрепването на демократичните режими на национално ниво, гарантирайки при това, че Европа никога няма да се изкуши да се върне към епохата на съперничащите си национализми и диктатури. Това разпределение на силите работеше докато и европейските и националните политически институции (т.е. основните политически играчи, а не само "народът") се подчиняваха на твърди правила. Европейският съюз стана възможен благодарение на създаването на наднацонална правна общност (Rechtsgemeinschaft) (46).

Всъщност, още от самото начало проектът за европейската интеграция изглеждаше изключителен, да не кажа революционен. Той възникна на фона на небивалата разруха, причинена от Втората световна война и непостижимия ужас на Холокоста. "Европейският проект" беше опит не само за икономическото и политическо възраждане на Европа, но и за възстановяване на доверието и уважението към европейската цивилизация (47). Но, освен че елитите гледаха на нациите с подозрение, самите нации не изпитваха особено доверие една към друга. На германците бяха необходими десетилетия за да се примирят със своето поражение си и да приемат унижението си и последвалите изпитания като "освобождение". По същия начин и нациите, пострадали от германската окупация, се нуждаеха от време за да започнат да се отнасят с германците като със заслужаващи доверие партньори: да си припомним само колко дълго и мъчително вървеше френско-германското помирение. Следвоенните лидери, като Конрад Аденауер, Робер Шуман и Жан Моне предпазливо, но упорито градяха европейското единство, без да обръщат внимание на обществените настроения. Осъществяваше се радикална политическа трансформация: процесът на политическа и икономическа интеграция невинаги вървеше гладко, за сметка на това пък, процесът на правна интеграция се развиваше стремително.

Днешните процеси протичат по-различно. Разграничаването между европейските държави води до нарастване на политическото напрежение между държавите-членки. Наднационалната "правова държава" (Rechtstaat) бива ерозирана от мерки, смятани за необходими за спасяването на еврозоната, дори ако противоречат на съществуващите правила, като например невъзможността за излизане от Маастрихтския договор, или забраните държавите да бъдат финансирани от Европейската централна банка.

С други думи, архитектите на "европейската единство" са принудени да правят това, към което ги тласка страхът, макар то да е забранено от закона" (49).

Подобен обрат внушава тревога. Ако правилата престанат да важат, всевъзможните неполитически институции могат да започнат да правят каквото си поискат, следвайки свои собствени правила. Призракът на технократичната тирания става все по реален. В този смисъл, Кристиян Йоргес не преувеличава, задавайки следния, издържан в духа на идеите на Карл Шмит, въпрос: "Не сме ли изправени пред "държава на извънредното положение", след като еврокомисарите си присвояват диктаторски пълномощия?" (50).

Как можа да се случи това? Първите десетилетия на европейската интеграция реализираха това, което Томас Ман отстоява още през 50-те години: европейска Германия в един политически обединен континент. Впрочем, това постижение не бе еднозначно. Проектът за обединението на Германия след 1989 дотолкова притесни европейските и партньори, че те сметнаха за необходимо да усилят германското участие в работите на Европа, въвеждайки общата валута. Голямата ирония в случая е, че днес се сблъскваме с предизвикателствата на една "германска" Европа. Тази трансформация стана възможна, защото европейците решиха да забравят собствената си по-нова история или пък си направиха погрешни изводи от нея.

Уроците на миналото

Обръщайки се към историята на Европа, виждаме, че в нея доминира недоверието, ако не и омразата на нациите една към друга. Именно в това е и парадоксът на "европейското единство". Макар че този проект бе еднозначно наложен от опита от опустошителните войни през първата половина на ХХ век, той би могъл да е успешен (поне в началото), само ако европейските нации съумееха да преодолеят взаимната си вражда (52). Всъщност, дори и това не беше достатъчно! Федералистките европейски елити започнаха да действат така, сякаш между европейските нации никога не е имало вражди. Как иначе би могъл да бъде прокаран проектът за общата валута (еврото), ако не се разчиташе, че рано или късно нациите ще започнат да губят контрола над нея? Как иначе могат де се отстояват и идеите за "единната европейска нация"?

Маастрихтският договор се основаваше на предпоставката, че Европа вече не се нуждае от национални граници и дори от национални валути. Това водеше до постоянна и, както вече изглежда, необратима ерозия на националните суверенитети, макар и не (все още!) до пълното изчезване на нациите и различията между тях. Нещо повече, този модел на развитие слагаше кръст на привилегированото положение именно на онази европейска държава, чиито принос към развитието на демокрацията и правовата държава се базираше на собствения и държавен проект - Германия. Като мотор на европейската икономика, Германия беше "принудена" да става все по-могъща в зоната на общата валута, където по-малко ефективните партньори вече не можеха да отстояват конкурентните си позиции чрез девалвацията на собствените си валути. В отсъствието на общоевропейски институции, процеси и правила, които да служат за преодоляване на кризите, на германското правителство се налагаше "да поема огъня върху себе си". В същото време, фактът, че окончателната цел на Германия беше изграждането в цяла Европа на правова държава (Rechtsstaat) по немски модел, провокираше все по-силната "критична" ирония от страна на останалите членки на ЕС и не правеше тази цел по-реалистична, желана и постижима в краткосрочна перспектива. Напротив, гражданите на Европа отхвърлят предлаганите от Германия начини за решаване на проблемите, приемайки ги като натрапвани отвън.

Същото може да се каже и за радикалните предложения за "постнационални алтернативи", лансирани от Бек и Менасе. В действителност, и двамата автори също предлагат да се върви към "германска Европа", макар да го представят по различен начин. Както посочва още през 1990 Томас Нипердей: "Не можем да не отбележим, че отхвърлянето на националната държава е много характерно за германците. Германия има фаталната склонност да поучава другите, смятайки ги за безнадеждо изостанали. Светът отново трябва да бъде "спасен" и то от германците, които са по-прогресивни, "по-постнационални" и по-добри от всички останали - така тази антинационалистична позиция се оказва крайно претенциозна. Не си струва чак толкова да превъзнасяме себе си" (53).

Все пак, критиката към сегашната европейска политика на Германия от страна на Бек и Менасе е по-ясна, отколкото позицията на канцлера Ангела Меркел, в чиято основа е фанатичната немска подкрепа на идеята за "постнационалната Европа".

"Фискалния пакт" например, допуска възможността институциите на ЕС да контролират националните бюджети на страните-членки, особено ако те не могат да спазват строгите фискални правила за допустимото равнище на държавния дълг. Тази мярка беше приета критично и в самата Германия, като Конституционният съд дори се опита да оспори условията на Маастрахтския договор въз основа на това, че бюджетният суверенитет е интегрална част от демократичния ред в страната, гарантиран от нейния основен закон и затова не може да бъде отменен. Въпреки това, на заседанието си от 12 септември 2012, съдът заяви, че Договорът от Маастрихт не създава на Германия никакви проблеми, тъй като тя никога не би могла да се окаже в подобна ситуация. Освен това, немската конституция забранява вземането на необезпечени кредити. Макар и косвено, тази интерпретация на законодателството укрепи лидерството на Германия в Европа. Няма никакво съмнение, че другите държави, по принцип, могат да се окажат жертви на "Фискалния пакт", независимо дали националните им конституции допускат действието на подобно правило.

Германският Конституционен съд очевидно би излязъл извън рамките на своята юрисдикция, ако си позволи да разсъждава за качествата на гръцката демокрация, която вече се намира под опеката на "тройката" кредитори (МВФ, Европейската комисия и Европейската централна банка). По правило обаче, в една истинска демократична система, националният парламент би следвало да запази контрола си над бюджета.

Начинът, по който основните играчи и институции на ЕС игнорираха това правило, свидетелства за значимостта на Германия като държава-лидер в сложната европейска система за управление. Европейският парламент например, прекъсна заседанието си за да аплодира въпросното решение. Правителствата в Рим и Мадрид, както и ръководителят на МВФ Кристиан Лагард, изразиха удовлетворението си от това, че "вече няма" никакви препятствия пред реализацията на "Фискалния пакт". Според германския Конституционен съд, одобряването на това споразумение означава да бъде избегната катастрофата. Но, както посочва Карл Шмит, "суверен е този, който взема решенията в условията на извънредно положение" (54). Конституционният съд действаше именно по този начин, потвърждавайки за пореден път могъществото на Бундестага, като му позволи да осъществява политическия контрол над по-нататъшното управление на кризата в еврозоната.

Няма никакво съмнение, че Германия си извоюва икономическо и политическо надмощие в Европа. Както отбелязва Тимъти Гартън Аш (думите му провокираха многобройни реакции): "Германия не се стреми целенасочено да заеме лидерската позиция. Напротив, свидетели сме на отлична илюстрация на закона за неочакваните последици" (55). Всъщност, колкото и неочакван да ни изглежда този резултат, той бе напълно предсказуем. Нещо повече, той беше прогнозиран.

Британският "Спектейтър" беше прав и през 90-те години, и през 2010-2012

Консервативните британски критици на федералисткия европейски проект, усетили още преди време опасността от преминаването към "обща валута", се оказаха пророци. Така например, в статията си, публикувана в списание "Спектейтър" през 90-те, Алан Маси призова тогавашния германски концлер Хелмут Кол и френския президент Франсоа Митеран да прочетат внимателно "Размисли за революцията във Франция" на Едмънд Бърк, за да разберат по-добре, защо Великобритания се противопоставя на плановете им.

Науката за изграждането на държавата, или за нейната модернизация и реформиране, както и всяка друга експериментална наука, не може да бъде усвоена веднъж и завинаги. В началото, красивите схеми могат да ни изглеждат многообещаващи, но резултатите се оказва позорни и плачевни... Природата на човека не може напълно да бъде разбрана, а социалната реалност е изключително сложна и объркана, затова не съществува никаква елементарна диспозиция, или просто използване на властта, които да съответстват на човешката природа или на характера на човешките начинания (56).

"Историята обаче превърна приятелите ни от континента в твърди конституционалисти - продължава Маси - ето защо, напук на Бърк, те опитват да се опрат на гръмки проекти, като въвеждането на общата европейска валута например, затваряйки си очите за евентуалните нежелателни последици" (57).

Всъщност, това, което Маджони подлага на остра критика през 2010, определяйки го като "култура на тоталния оптимизъм", още през 1990 се посочва от т.нар. "евроскептици" като фундаментална слабост на целия "европейски проект". Днес тази критика изглежда още по-актуална във връзка с последните "красиви и обещаващи схеми", лансирани от Брюксел.

Списание "Спектейтър", както и много други медии, започва сериозна кампания срещу "общата валута", виждайки в нея заплаха както за британския суверенитет, така и за демокрацията в Европа. Така, в редакционната му статия от 14 юли 1990, се подчертава набиващата се на очи противоречивост на аргументите в полза на "общата валута". Всички те се градят най-вече около ролята на обединена Германия и въпроса, дали може да се има доверие на германците. При това обикновено се изхожда от две противоречащи си предпоставки: "от една страна, смята се, че германците са изключително коварни, а от друга, че те са изключително добронамерени" (58). В първия случай се предполага, че "германците мислят само за война", затова единственият начин да бъдат контролирани след падането на Берлинската стена е да бъдат поставени в зависимост от "общата валута". Тоест, тъкмо когато националният суверенитет на Германия беше възстановен с ликвидирането на насилственото разделяне на западната и източната и части, този суверенитет трябваше да бъде ограничен чрез "форсирането на европейската интеграция". При това страх от Германия изпитваха не само политиците, като Франсоа Митеран например, но и някои водещи немски интелектуалци (като Гюнтер Грас, Юрген Хабермас и Стефан Хайм). Във втория случай федералистите - борци за задълбочаване на интеграцията изхождаха от предпоставката, че германците са изключително добронамерени и добросъвестни, затова британците няма защо да се безспокоят, че занапред тяхната монетарна политика ще бъде поставена под контрола на една институция, създадена по модела на немската Бундесбанк,чиито централен офис се намира във Франкфурт.

Затова не е чудно, че мнозина виждаха в интеграционните процеси хитър план за възстановяване на германския контрол над Европа в една епоха, когато икономическият ресурс е по-важен от военния. Подобно скандално изявление направи в частност министърът на промишлеността в правителството на Маргарет Тачър Никълъс Ридли, който стигна дотам да сравни германския канцлер Хелмут Кол с Адолф Хитлер, визирайки европейските му амбиции. Това беше илюстрирано с остроумна и откровено провокативна карикатура и породи огромен скандал както във Великобритания, така и в чужбина. Министърът набързо бе принуден да се отрече от думите си, най-вече за да не асоциират възгледите му с тези на премиера Тачър.

Расистките нотки в изявлението на Ридли направиха отстояваната от него позиция едновременно осъдителна и безпомощна. За съжаление обаче, никой тогава не обърна внимание на основния му политически аргумент, който напълно се потвърди двайсет години по-късно, а именно, че въвеждането на "общата валута" означава отказ от националния суверенитет. Тоест, не става дума просто за сантиментална преданост към британската държавност, а и за демократичния контрол и възможността на политиците от националните държави да вземат самостоятелни решения по въпросите, касаещи техните граждани. Това предполага свобода на действие на гражданите и политиците, включително и свободата да допускат грешки! "Представете си - предупреждаваше преди повече от 20 години сънародниците си Ридли - че в бъдеще съдбата на британските работници ще се решава от канцлера на Германия и чиновниците от Бундесбанк. Точно това ще се случи ако отстъпим пред тях на "банковия фронт", защото отстъпвайки тук, скоро ще им предадем и контрола над всичко останало" (59).

Днес тези предупреждения вече не изглеждат неуместни, след като всяко решение свързано с колапса на гръцката икономика се обвързва с насрочените за септември 2013 избори в Германия. Думите, с които Ридли навремето се обърна към своите сънародници, днес с пълна сила важат за гърците: "Няма да можете да разберете британците, ако не осъзнаете нещо много важно. Те могат да понасят трудности и да търпят лишения. Но да станат слуги на германците е недопустимо в моята страна, то ще означава катастрофа и гражданска война" (60).

Последното твърдение се потвърждава от анализа на Улрих Бек, озаглавен "Германската Европа". Бек е наясно, защо гърците, испанците и португалците демонстрират толкова враждебно отношение към Ангела Меркел и, следователно, към Германия. Той съвсем правилно посочва, че това е един от страничните ефекти от въвеждането на "общата валута". Ридли очевидно не е бил прав, подозирайки Германия в злонамереност и съзнателно провеждане на (нео)имперска политика (61). Но не само. В това отношение Ридли може би бърка, Бек също не стига докрай, затова и не прави точните изводи. Днешният резултат от "европейският проект" действително не беше търсен преднамерено, но това не значи, че не беше очакван и закономерен. Проблемът е, че онези, които правят политиката, не са склонни да се вслушват в мнението на експертите. Консервативната критика на "общата валута" прибързано беше отхвърлена като реакционна и отразяваща единствено тесните национални интереси. Решителната битка на европейците, която няма край, е онази за която се смяташе, че вече няма как да се състои, и това е битката за суверенитета. В сравнително благополучните времена преди кризата, на проблема със суверенитета можеше и да не се обръща внимание: доскоро ЕС се разглеждаше като образец за т.нар. "споделен суверенитет", който вече не е обвързан с националните държави, а е "транснационален". Но макар европейските федералисти да са убедени в необходимостта все повече суверенитет да се прехвърля от национално на европейско равнище, рано или късно Европа ще бъде принудена поне частично да ренационализира суверенитета, превръщайки се отново в "Европа на нациите". Стремежът към национален суверенитет във Великобритания е очевиден, а и други нации съвсем скоро ще последват нейния пример. И ако политиците от "мейнстрийма" не искат да се съобразят с предизвикателството на националния суверенитет, те ще бъдат изместени от по-радикални лидери, а европейската мечта ще се превърне в европейски кошмар.

Заключение

Когато през миналата 2012 кризата на еврозоната се усети с пълна сила, в дискусиите за бъдещето на Европа доминираха две визии. От една страна, хора, като Улрих Бек, Юрген Хабермас и Роберт Менасе, защатаваха модела на Европа, водена от Германия, отрекла се частично от своя суверенитет и призоваваща към това и останалите европейски държави. От друга страна, германското правителство, с подкрепата на Европейската комисия и нейните партньори, се опитваше да създаде една "германска Европа в стил Меркел", фиксираща йерархията под формата на наднационална правова държава. И двете визии се оказаха късогледи, тъй като грешките от миналото очевидно не са ни научили на нищо.

Трагикомичният финал на "американската мечта" в романа на Скот Фицджералд е смъртта на главния му герой - Гетсби. Няма как да се реализира мечтата му отново да бъде с Дейзи. Романтичнита любов много рядко приключва с щастлив брак. По същия начин и утопичните проекти рядко могат да прераснат в "практическа" политика. Напразни са всички опити да избягаш от ежедневието! Подобно на Великия Гетсби, европейците опитаха сами да дефинират своята история. Но, както пише Скот Фицджералд в забележителния си роман:

"Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което година след година се отдалечава от нас. Днес то ни е избягнало — нищо, утре ще тичаме по-бързо, ще простираме ръце по-далеч… И едно прекрасно утро… Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото" (62).

Бележки:

1. Laffan B., Irish Government and European governance, T. Garvin, M. Manning and R. Sinnot (eds.). Dissecting Irish Politics: Essays in Honour of Brian Farrell. UCD Press. P. 117.
2. Gillingham J., The End of the European Dream, H.Zimmermann and A. Dür (eds.). Key Controversies in European Integration. Palgrave Macmillan. P. 19.
3. Milward A.S., The European Rescue of the Nation-State. Routledge, 1992.
4. Auer S., Whose Liberty Is It Anyway? Europe at the Crossroads. Seagull Books, 2012. P. 51–53.
5. Виж данните на Eurostat за август 2012: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/statistics_explained/index.php/Unemployment_statistics
6. “European Unity on the Rocks: Greeks and Germans at Polar Opposites”. Global Attitudes Project, Pew Research Centre, May 29 2012: http://www.pewglobal.org/files/2012/05/Pew-Global-Attitudes-Project-European-Crisis-Report-FINAL-FOR-PRINT-May-29-2012.pdf
7. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012.
8. Ibid.
9. Именно това породи верижна реакция. Вж.: Atkins R., Greek Exit Fears Strengthen Draghi’s hand // Financial Times. 2012. 5 September.
10. Cohn-Bendit D. and Verhofstadt G., Für Europa! Ein Manifest, Translated by P. Blom. Hanser, 2012.
11. Виж например: Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012.
12. За това пише и Достоески в "Бесове": колкото по-унижени се чувстват хората в ежедневния си живот, толкова по-силно мечтаят за райската благодат. Dostoevsky F., Demons: A Novel in Three Parts. Random House, 2011.
13. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012.
14. Weiler J., The Political and Legal Culture of European Integration: An Exploratory Essay // International Journal of Constitutional Law 9. No. 3-4. P. 683.
15. Ibid.
16. Majone G., Monetary Union and the Politicization of Europe // Keynote Speech at the Euroacademia International Conference. Vienna, 2011. P. 1.
17. Majone G., Rethinking European Integration after the Debt Crisis // Working Paper No. 3, The European Institute, University College London, 2012. P. 29.
18. Ibid. P. 28.
19. Deutscher Bundestag, Stenografischer Bericht, 198. Sitzung, Berlin, Thursday 18 October 2012, p. 23811,http://dip21.bundestag.de/dip21/btp/17/17198.pdf
20. Тило Саррацин го нарича "родилната грешка, допусната в Маастрихт" (Frankfurter Allgemeine Zeitung, 17 July 2012), подчертавайки, че въвеждането на еврото не се е налагало от нищо: Europa braucht den Euro nicht: Wie uns politisches Wunschdenken in die Krise geführt hat, Deutsche Verlags-Anstalt, 2012.
21. Sarrazin T., Geburtsfehler Maastricht // Frankfurter Allgemeine Zeitung. Ср.: Brittan S., Three Cheers for Monetary Union // Spectator. 1990. 21 July. P. 8; Brittan S., A Liberal Case for Scepticism of the EU // Financial Times. 2012. 27 September.
22. Muller J.Z., Us and Them: The Enduring Power of Ethnic Nationalism // Foreign Affairs 87. 2008. No. 2. P. 18–35.
23. Cohn-Bendit D. and Verhofstadt G., Für Europa! Ein Manifest / Translated by P. Blom. Hanser, 2012.
24. Rousseau J.J., Abstract and Judgement of Saint-Pierre’s Project for Perpetual Peace // S. Hoffmann and D.P. Fidler (eds.). Rousseau on International Relations. Clarendon Press, 1991. P. 88–89.
25. Jones D.M., Peace through Conversation // National Interest. 2005. No. 79. P. 93–100.
26. Schmitt C., Political Theology: Four Chapters on the Concept of Sovereignty / Translated by G. Schwab. University of Chicago Press, 2005. P. 15.
27. “We’re living in exceptional times which require exceptional reactions.” F. Robinson, “EU parliament head: Willing to forego veto rights on measures to save euro”, Dow Jones, 27 June 2012.
28. Kenny E., We Live in Exceptional Times, Face an Exceptional Challenge // Irish Independent. 2011. 5 December.
29. “We are living in exceptional times and exceptional times require exceptional decisions”, J.M.D. Barroso, “Statement by President Barroso following his meeting with Martin Schulz, President of the European Parliament”, SPEECH/12/505, 27 June 2012, europa.eu/rapid/press-release_SPEECH-12-505_en.htm<http://europa.eu/rapid/press-release_SPEECH-12-505_en.htm>
30. Lévy B.-H. and Minkmar N., Reformen reichen nicht aus, um Europa zu retten // Frankfurter Allgemeine Zeitung. 2012. 20 November.
31. Menasse R., Der Europäische Landbote: Die Wut der Bürger und der Friede Europas. Zsolnay, 2012. P. 94.
32. Ibid. P. 98.
33. Ibid. P. 88. Макар на думи да защитава демокрацията, Менасе всъщност е привърженик на европейската технокрация, поне в редица аспекти. Никой не представя по-добре от него евробюрократите като компетентни, безпристрастни, рационални и дори мили хора. C.f. ibid. P. 23.
34. Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 31.
35. Ibid. P. 74.
36. Ibid. P. 70.
37. Ibid. P. 68.
38. Ibid. P. 66.
39. Опирайки се на данните на социалната психология, Тейлър подробно анализира евроскептицизма на германоезичните щвейцарци, чиято връзка с Германия е "твърде крехка": Theiler T., The Origins of Euroscepticism in German-Speaking Switzerland // European Journal of Political Research. 2004. No. 43. P. 635–656.
40. Liessmann K.P., Lob der Grenze. Zsolnay, 2012. P. 36.
41. Judt T., Ill Fares the Land: A Treatise on Our Present Discontent. Allen Lane, 2010. P. 121.
42. Wehler H.U., Deutsche Gesellschaftsgeschichte: Bundesrepublik und DDR 1949–1990. C.H. Beck, 2008. Виж също: Auer S., Europe’s Declining Social Model: A Cautionary Tale for Australia // Australian Historical Studies 42. 2011. No. 3. P. 404–416.
43. Offe C., Demokratie und Wohlfahrtsstaat: Eine europäische Regimeform unter dem Streß der europäischen Integration // W. Streeck (ed.). Internationale Wirtschaft, nationale Demokratie: Herausforderungen fur die Demokratietheorie. Campus, 1998. P. 99–136.
44. Müller J.-W., Contesting Democracy: Political Thought in Twentieth-Century Europe. Yale University Press, 2011. P.128.
45. Ibid. P. 149.
46. Hallstein W., Der Unvollendete Bundesstaat. Econ, 1969.
47. Ето защо пророческата реч на Чълчил за "Европейските съединени щати" си остава един от най-важните текстове за евроинтеграцията, макар че Великобритания първоначално не участва в този процес. Въпреки пищната си реторика, Чърчил е бил практичен човек и е имал предвид не наднационална държава, а сътрудничество между нациите. Churchill W., United States of Europe: Extract from speech at the University of Zurich, 19 September 1946 // D. Leonard and M. Leonard (eds.). The Pro-European Reader. L.: Palgrave, 2002. P. 13–16.
48. Именно това се определя от Уейлър като "тиха революция": Weiler J., A Quiet Revolution: The European Court of Justice and Its Interlocutors // Comparative Political Studies 26. 1994. No. 4. P. 510–534.
49. Beck U., Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 35.
50. Joerges C., Recht und Politik in der Krise Europas //Merkur 66. 2012. No. 11. P. 1019.
51. Fitzgerald F.S., The Great Gatsby. Penguin, 2008. P. 125.
52. Judt T., Postwar: A History of Europe since 1945. William Heinemann, 2005.
53. Nipperdey T., Die Deutschen wollen und dürfen eine Nation sein: Wider die Arroganz der Post-Nationalen //Frankfurter Allgemeine Zeitung. 1990. 13 July. P. 10.
54. Schmitt К.,. Politische Theologie: Vier Kapitel zur Lehre von der Souveränität. Duncker & Humblot, 2009. P. 13.
55. Müller J.-W., What Do Germans Think about When They Think about Europe? // London Review of Books 34. 2012. No. 3. P. 18–19. /Garton Ash T./ Angela Merkel Needs All the Help She Can Get // The Guardian. 2012. 8 February; /Beck U./ Das deutsche Europa. Suhrkamp Digital, 2012. P. 45.
56. Massie A., Diary // Spectator 7. 1990. 15 December. P. 7.
57. Ibid.
58. Lawson D., Germany Calling // Spectator 5. 1990. 14 July. P. 5.
59. Lawson D. and Ridley N., Saying the Unsayable about the Germans // Spectator 5. 1990. 14 July. P. 8–10.
60. Ibid.
61. Тези ранни догадки се оказват верни: Кол бива принуден да приеме френските искания.
62. Fitzgerald F.S., The Great Gatsby. Penguin, 2008. P. 171–172. 


* Доцент в Университета La Trobe в Мелбърн Австралия
Eurozine ( www.eurozine.com ) © Stefan Auer, Eurozine


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн