22
Пет, Ян
23 New Articles

Гръцкият бунт и самоубийството на Европа

брой3 2013
Typography

Гърция е на ръба на бунт или революция. Взривът изглежда неминуем, ако правителството продължава да отказва провеждането на предсрочни избори, каквито иска цялата страна. Междувременно, пазарите се готвят за още по-ожесточена атака срещу Италия. Нараства напрежението в Източното Средиземноморие, заплашвайки да прерасне във въоръжен конфликт с участието на двама действащи членове на ЕС, една държава кандидат, както и на Израел. На свой ред Берлин, опитвайки се да помогне за разрешаването на европейската криза, повтаря същите стратегически грешки,които до доведоха Германия до поражение в двете световни войни. Единствената разлика е, че през ХХ век конфликтът имаше въоръжен характер, докато днес сме изправени пред тотална финансова война.

Против Гърция и другите страни от т.нар. група PIIGS се води информационна война, напомняща психологическите кампании срещу "държавите-парии", като Ирак на Саддам или Сърбия на Милошевич. Германия има рядката възможност отново да стане "нормална" държава, превръщайки се в политически и икономически защитник на Европа от пазарите, т.е. в добър и демократичен континентален "хегемон", и концентрирайки силите си за реализацията на един радикално реформиран Европейски проект. Вместо това, тя го разрушава, подливайки масло в огъня на вътрешноевропейските дългови и политически войни. Така Германия отново се превръща в заложник на един изключително тесен, провинциален и примитивен национализъм, който в миналото неведнъж е довеждал немската нация до катастрофа. Действайки по този начин, тя рискува да загуби "третото си Ватерло" през последните сто години и да понесе поражение, по-тежко дори от това през 1945. Не остава много време до историческия провал на Европейската идея, разпадането на ЕС и глобалната икономическа криза, която ще се окаже по-сериозна от "Голямата депресия" през 1929 и ще има катастрофални последици за Европа, света и самата Германия.

Използвайки системния подход, лесно можем да открием в начина, по който се развиват кризисните процеси вътре в ЕС, някои от тенденциите, довели навремето до стремителния саморазпад на съветския строй (също толкова "затворен", като съвременния монетаристки неолиберален европейски и глобален модел). Реакцията на европейските лидери на кризата много напомня поведението на последния съветски ръководител Михаил Горбачов, дестабилизирал жизненоважните структури и функции на поверената му държава, без да има ясна представа с какво би могъл да ги замени. За разлика от китайските си колеги, Горбачов широко заимства и легитимира западните ценности, активно използвайки ги във вътрешнотополитическата борба, като по този начин разруши "образа на врага", т.е. сърцевината на съветската система. Същото виждаме днес в Европа. Нашият "режим" се базира на представите за естествения характер на "свободата, просперитета и демокрацията". Той няма как да оцелее, ако продължи да унищожава цели социални групи за да гарантира максимални печалби на банките и да изплати огромните натрупани към тях дългове.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам различните финансови, политически, идеологически, национални и геополитически фактори, стимулиращи развитието на дестабилизационните процеси в ЕС. В тази връзка, предлагам да прибегнем до съчетаването на две, на пръв поглед противоположни интерпретации, едната от които постулира хаотичната природа на финансовата криза, докато втората разглежда отделните и етапи като част от проекта на "Империята на финансовия капитал" за трансформирането на Европа и света съобразно собствените и интереси и глобална визия. При това отделям специално внимание на германската политика, защото в настоящия момент Германия остава единствената държава в Европа, стремяща се да прокарва общоевропейска линия. Друго реално действащо лице в тази драма е Гърция, превърнала се в експериментална площадка за установяването на нов социално-икономически ред на континента. На този фон, гръцкото правителство, намиращо се под прекия контрол на глобалния финансов капитал, действа като своеобразен "агент на хаоса" в европейските дела.

Стигнали сме до повратна точка в европейската и, в частност, на германската история. Задействани са същите зловещи механизми, действащи в Европа и преди двете световни войни. Наистина, те се проявяват не във военната, а във финансовата сфера (поне засега), но могат да доведат до не по-малко катастрофални последици. На карта са поставени европейското благополучие, демокрация и цивилизация, т.е. всичко, които успяхме да постигнем след 1945. Заради антикризисната политика на своето ръководство, Германия рискува да претърпи икономическо, политическо, геополитическо, морално и стратегическо поражение, сравнимо с разгрома и през Втората световна война.

Все още не сме в състояние напълно да осъзнаем новата ситуация. Начинът ни на мислене все още се основава на фактите и реалностите от периода 1945-2008. По аналогичен начин, европейците биват потресени, когато избухва Първата световна война - мислено те все още живеят в т.нар. Belle Epoque (1), макар на практика отдавна да са навлезли в новата ера на войни и революции, характерни за първата половина на ХХ век. "Няма да плащаме заради гърците" - казват германцие, също както някога, в сходна ситуация, французите декларират: "няма да умираме заради Данциг" (2). Само че убийството на Гърция може да доведе до същите последици, като убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево, през 1914.

Дълговата криза стремително разрушава политическия фундамент не само на Европейския съюз, а и самата идея за европейската интеграция. Против Гърция и другите държави от т.нар. група PIIGS (3) се води информационна война, подобна на психологическите кампании срещу т.нар. "държави-парии". На практика, подобни медийни атаки, предшестваха военната интервенция срещу въпросните "парии". В гръцкия случай, те бързо превърнаха страната, която е член на еврозоната, в своеобразен финансов аналог на Ирак, предшествайки спекулативните атаки срещу нея.

Днес срещите на върха на ЕС демонстрират все по-малка ефективност и все повече напомнят боксови схватки. Отношенията между Германия, Франция, Великобритания и Италия са напрегнати повече от всякога. "Европейската" централна банка (ЕЦБ) се стреми да изключи от програмата за "преструктуриране" на гръцкия дълг задълженията, купени от нея на вторичния пазар на изключително ниска цена, т.е. спекулира и се опитва да печели от бедственото положение на една страна-членка на ЕС! Обикновените германци декларират нежелание да изплащат с труда си дълговете на гръцките "мошеници", без да подозират, че гърците всъщност работят повече от тях. При всички случаи, германските пари не влизаха в Гърция, а в най-големите международни банки, които са истинските мошеници. Преди време българският премиер изрази задоволството си от разпадането на гръцкото общество, което му напомняло за разрушаването на българския социум след падането на комунизма. Самите гърци пък все по-често обвиняват германците, че се държат както по време на Втората световна война, разорявайки и ограбвайки страната им. Мнозина говорят за появата на Четвърти Райх и си припомнят за действията на ЕАМ - легендарният Фронт за национално освобождение, действал срещу нацистите в периода 1941-1944 и превърнал се в едно от най-значимите съпротивителни движения в Европа. Какво означава всичко това? Означава, че след началото на европейската дългова криза, финансовите, политически и идеологически предпоставки за ликвидирането на целия Европейски проект окончателно са съзрели. Новата "Империя на финансовия капитал", целяща или да постави обединена Европа под контрол, или да я унищожи, вече разполага с необходимите средства за реализация на стремежите си. Европейските нации се обвиняват една друга за кризата, вместо да насочат гнева си към основната причина за нея - световните банки и съвършено неуправляемата глобална финансово-икономическа система.

Германската дилема

За първи път през последните осемдесет години Германия държи ключа за съдбата на Европа, нейната демокрация и цивилизационното и наследство. Тя обаче не може да го задържи задълго и, както изглежда, не знае какво да прави с него. В определен момент, германците се съюзиха с "пазарите" срещу Гърция. Те ги използваха като своеобразна "полиция на Договора от Маастрихт" (4) с цел да "накажат" гърците и да "дисциплинират" другите европейци, без да съзнават каква чудовищна цена ще им се наложи да платят за този съюз с дявола (да си припомним "Фауст"). От икономическа гледна точка, те разкъсаха Гърция на парчета, също както Хитлер и Сталин постъпват с Полша през 1939. В момента Германия надценява своите възможности и икономическата си мощ по същия, начин по-който надценява военната си сила през първата половина на ХХ век. Берлин си въобразява, че може да играе с пазарите в свой интерес. Същото са мислели Даладие, Чембърлейн и Сталин за Хитлер.

В периода 1939-1941 Хитлер овладява цяла Европа, опитвайки се да я обедини и "дисциплинира", преди да се устреми към основната си цел - завоюването на Русия и свалянето на болшевизма. На практика обаче, нацисткият проект е отражение на тесногръдия и силов германски национализъм. Германия така и не съумява да разбере своя велик военен теоретик - прусакът Карл фон Клаузевиц, който правилно свързва победите на Наполеон със силата на идеите и лозунгите на Великата френска революция. Най-устойчиви и успешни са онези хегемонии, които се основават на общи идеи и, освен това, винаги имат подръка "захарче" за подчинените им нации. Такова беше господството на САЩ и СССР, опиращо се, съответно, на представата за "независимия, свободен и успешен индивид" и на "социализма". Такава беше и доминацията на ЕС, поне докато се опираше на мечтата за "всеобщото благосъстояние и свободата".

Хитлер не съумява да покори Великобритания и заплаща скъпо за нападението срещу Гърция. Той би могъл да победи във войната със Съветския съюз, но в момента, когато я започва (през 1941) вече е загубил скъпоценно време и енергия. Ангела Меркел действа по същия начин. Тя се опитва да накаже гърците и да дисциплинира останалите европейци и едва след това да се заеме с проблема с пазарите от името на целия ЕС, рискувайки така да пропилее целия политически капитал на Германия в "обединена Европа".

"Полицията", в лицето на пазарите и МВФ, които самата Германия покани и с които си сътрудничеше, не просто наказа нарочения за такъв гръцки "престъпник". Тя буквално го унищожи и сега атакува една след друга държавите в Европа и дори САШ. Това доказва, че Гърция не е изключение, а просто екстремен случай, и позволява по-ясно да се видят и разберат действията на фундаменталните механизми. Всички са ангажирани с гръцкия въпрос, но единственият резултат от тези усилия е нарастването на гигантския дълг на страната и безпредецентното разрушаване на нейната икономика и общество.

Няма решение вътре в системата

Германските и европейските политици се опитват да намерят решение, но всички стъпки, които предлагат и съгласуват, много бързо се провалят, потвърждавайки, че проблемът има системен характер. С други думи, той не може да бъде решен в рамките на съществуващия политически и икономически глобално-либерален модел, характерно за който е акумулирането на огромна власт в ръцете на финансовите "магнати" и пълната дерегулация на финансовия и другите пазари, а на практика - и на всяка икономическа и търговска активност. Горчивата истина е, че в момента разрушаваме Европа, приближавайки настъпването на световна криза, по тежка от онази през 1929.

Финансовото чудовище, което създадохме през последните 40 години, т.е. глобалната "Империя на парите", в момента ликвидира нашите държави, нации и култура. Докато търсенето на решение на проблема не бъде насочено към основния му източник, кризата ще продължи да се задълбочава, поставяйки под въпрос не само съществуването на ЕС, но и на цялата европейска цивилизация, държавата на всеобщото благосъстояние и демокрацията - с други думи на всичко онова, което европейците можаха да постигнат след 1945. Опитът да бъдат изплатени гигантските дългове, натрупани от банките и другите финансови институции, ще доведе или до разрушаването на европейското общество и превръщането на гражданите в нещо като пожизнени роби, или до нови мащабни войни, или до ускорена деградация на околната среда, т.е. на фундамента на собственото ни съществуване.

Историята изправя германците пред драматична стратегическа дилема. Днес те имат реален шанс отново да станат "нормална" нация, т.е. да се измъкнат от психологическия "затвор", в който се оказаха след поражението си във Втората световна война (5). За да се случи това, Германия трябва да поеме лидерската роля в борбата на европейските държави за поставяне под контрол на финансовото чудовище, застрашаващо тяхното общество, демокрация и цивилизация. Тя следва да оглави титаничната, изключително трудна, но абсолютно необходима работа за радикалната промяна на икономическата парадигма - ако действително искаме да спасим нашия континент от тоталитарното господство на т.нар. "пазари".

Необходимо е радикално да бъде преструктуриран европейският дълг, да бъдат забранени, или поне поставени под стриктен контрол, операциите с CDS (суапи за осигуряване срещу кредитен риск) и другите деривативи, да се създаде реален, а не спекулативен икономически модел, обръщайки се към идеите на кейнсианството, т.е. към една или друга форма на протекционизма и регулирането на пазара. Налага се мащабно преразпределяне на доходите и богатството. Необходимо е създаването на европейско правителство (а не управление), което обаче, трябва да е демократично и да отговоря на определени социални и екологични цели, а не просто да гарантира стойността на парите, като Маастрихтския договор. Необходимо е сключването на Нов Договор, но за това се нуждаем от нови политически лидери, които да имат смелостта и уменията на Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Шарл дьо Гол. Само така може да бъде преодоляна сегашната криза и да бъде спасена Европа.

Другият път пред Берлин е да продължи да прави това, което прави сега, като така ускори разрушаването на ЕС, да отблъсне от себе си мнозинството негови членове и по този начин със собствените си ръце, да заложи основите за подчиняването на целия континент (включително, в крайна сметка, и на самата Германия) на "Империята на парите". Германия несъмнено разполага с важни относителни предимство и може известно време да просъществува и без останалите европейци, но какво би представлявала, като самостоятелен политически играч след двайсетина години, в сравнение с Индия и Китай например? Каква "мека" (не само икономическа) сила ще притежава на фона на ужасните политически и идеологически последици от тоталното унищожаване на Европа, осъществено под нейно ръководство? На практика, подобен изход би бил равносилен на икономическо, морално, политическо и стратегическо поражение на Германия, по страшно дори от това във Втората световна война. Ни повече, ни по-малко!

Империята срещу Германия

Навремето първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей дефинира целта на Северноатлантическия алианс с известната формула: "Да държи американците в (Европа), германците - под (контрола на Европа) и руснаците - извън (Европа)". Британската империя предава глобалното управление на САЩ, чиято власт се основава на съчетанието между финансовата мощ и мощта на американското оръжие. Съветският съюз извърши самоубийство, но имперското "ноу хау" остава неприкосновено. Променят се начините и обектите на подчиняване, но не и основните цели. В момента обаче, по-голямо внимание заслужава вече не генералният секретар на НАТО, а главният изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланкфейн, който преди време си позволи да заяви: "Аз върша работата на Бог" (6).

През 2008 Бланкфейн не изглеждаше изненадан от кризата. Той беше планирал всичко предварително, но въпреки това не беше сигурен, че събитията ще се развият в нужната посока. Затова на неговия човек Хенри Поулсън (7) се наложи буквално да моли членовете на американския Конгрес да спасят банките. Днес Лойд и компанията му вероятно се надсмиват на отчаяните усилия на германците и европейците или дори на Обама, да успокоят пазарите. Той и колегите му не само съумяха да запазят и разширят своята империя и фантастичните и печалби, но и да прехвърлят на държавата собствените си загуби, провокирайки по този начин кризата на суверенните дългове. Сега те смятат, че имат право да "регулират" размера на националните бюджети, нивото на социалните разходи и инвестициите в Европа и САЩ, както и да решават колко членове трябва да има ЕС и дали въобще ще продължи да съществува!

Един от хората на Goldman Sachs беше поставен начело на "Европейската" централна банка (8). Друг - Отмар Исинг - в една своя статия в германското издание на Financial Times пък поставя европейците пред дилемата: или да трансформират ЕС в съответствие с изискванията на пазарите, или да се примирят с постепенния му разпад. Същият Исинг, който (неизвестно защо) се смята в Германия за най-големия авторитет по въпросите на монетарната политика, в друга своя статия от март 2010 обясняваше, защо Европа не трябва да помага на Гърция. В нея обаче той не споменава, че е платен консултант на Goldman Sachs - банката, която, в качеството си на съветник на гръцкото правителство, организира, през септември 2009, спекулативната атака срещу Атина, очевидно не смятайки, че става дума за очевиден конфликт на интереси.

Финансистите като Исинг или Джордж Сорос са хората, които днес дискутират в големите европейски медии бъдещето на континента, дал на света основополагащите идеи на новото време във всички сфери на живота и познанието (навремето Сорос провали влизането на Великобритания в еврозоната, осъществявайки спекулативна атака - предвестник на войната, която се води в момента от финансовата империя срещу цяла Европа). Ето в какво се е превърнала Европа на Кант и Волтер, на Маркс и Ницше, на Робеспиер и Гарибалди, на Сартър и Гьоте, на френската революция, немския романтизъм и социалната държава. Днес Сорос, Исинг, банкерите от Goldman Sachs или персонажи като Барозу (!) определят съдбата на европейската цивилизация, като на практика я рушат.

"Приятелски съвет" от лондонското Сити или имперски капан за Берлин

Преди време британският Financial Times (смятан за рупор на финансистите от лондонското Сити) публикува необичайно откровена редакторска статия, призоваваща ЕС, ЕЦБ и МВФ да не отпускат на Атина шестия транш от вече съгласувания финансов помощен пакет. При това вестникът изтъква, че Гърция няма никакви международни финансови задължения, които следва да бъдат погасени, и, че отказът от отпускането на помощта ще доведе "само" до неспособността на гръцкото правителство да плаща заплати и пенсии (изправено пред тази заплаха, гръцкото правителство изпадна в паника и започна да принася в жертва практически всички социални слоеве в страната, което ставаше под стриктния надзор на "тройката" ЕС, ЕЦБ и МВФ, действаща на практика като своеобразен "икономически екзекутор" на Гърция).

Истината е, че англосаксонците познават националния характер на гърците и германците (които нееднократно са побеждавали) доста по-добре, отколкото те самите се познават. Финансистите от лондонското Сити са съвсем наясно, какво ще се случи, ако съветите им бъдат изпълнени, както впрочем и става. Гръцката катастрофа ще се ускори, позициите на Атина и Европа ще отслабнат дотолкова, че те вече няма да могат да се противопоставят на външния натиск. Много е вероятно също, че случващото се, рано или късно, ще тласне гръцкото население към бунт или революция, при това не само срещу собственото им правителство, а и срещу Германия и ЕС, като цяло. Гърците могат да бъда обвинявани за много неща, но именно те извършват втората по значение (след френската) европейска революция, свиквайки Учредително събрание през 1822, когато Наполеон вече е мъртъв, а Европа се контролира от "Свещения съюз", потискащ всяка революционна съпротива срещу съществуващия ред. Освен това, именно те организират най-мощното (имайки предвид числеността на населението на страната) съпротивително движение през Втората световна война.

Финансистите от Сити отлично познават и германския хаарктер. Те знаят, че германците обичат дисциплината, също както гърците - да се бунтуват. Затова са сигурни, че Берлин ще отговори на гръцката съпротива по най-твърдия, негъвкав и неполитически начин. Германия и ЕС вероятно разполагат с достатъчно политически и икономически инструменти за да задълбочат гръцката катастрофа, която самите те провокираха, разбира се съвместно с правителството на Гърция. Те обаче със сигурност нямат средствата, които да им позволят да избегнат финансовите и, което е по-важното, ужасните политически, идеологически и геополитически последици от унищожаването на тази малка, но в същото време най-значимата в исторически план държава в Европа. Те са в състояние да го направят, ускорявайки по този начин и собствената си гибел. И, ако в контекста на своя близкоизточен опит, американците откриха "закона за непредвидените последици", то по отношение на ситуацията в Европа вероятно скоро ще се заговори за "закона за асиметричните резултати".

Формират се обективни предпоставки за избухването на "ограничен въоръжен конфликт", който може да се окаже изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред. На идеята за политическата интеграция на Европа ще бъде нанесен смъртоносен удар. Вътрешноевропейската атмосфера  вече е достатъчно отровена. И "богатите", и "бедните" държави протестират против оказването на помощ на Атина, неосъзнавайки, че всъщност се помага не на Гърция, а на банките, които спекулират с нея и я унищожават. Всяка нация в Европа гледа само собствените си интереси. Във Франция, която винаги е била политически барометър на континента, националистическият Национален фронт начело с Марин льо Пен вече е интегрална част от политическия пейзаж. Фундаменталните аксиоми, на които се крепеше следвоенният просперитет, мирът и демокрацията в Европа, стремително се рушат буквално пред очите ни.

Когато катастрофата настъпи и прахът от разрушенията се уталожи, европейците ще започнат да се обвиняват един друг за случилото се, но критиките ще се стоварят най-вече върху Гърция. Германските и другите европейски лидери вероятно ще прехвърлят отговорността за всичките си провали на гърците и ще използват ситуацията като предлог за налагането на драконовска социално-икономическа политика в собствените си страни и на континента, като цяло.

На свой ред, виждайки как ги отхвърля същата тази Европа, към която бяха обърнати погледите им през последните двеста и петдесет години, гърците ще бъдат изключително разочаровани. При това негодуванието им ще се насочи не толкова към безличните пазари, колкото към ЕС и, най-вече, към Германия, която за втори път в рамките на един век разрушава страната им. Те ще си припомнят, че германците така и не платиха военните репарации и дори не върнаха златото, задигнато от нацистите от гръцката Централна банка. Ще бъдат подновени делата срещу Siemens и другите европейски компании, обвинени, че масово са подкупвали гръцки политици. International Herald Tribune, Time и даже Financial Times ще започнат да публикуват подробни репортажи за гладни бунтове в Атина или аналитични материали, доказващи, че европейците не могат сами да решат проблемите си. Последиците са ясни. На първо място, зрелищните картини на гръцката социална катастрофа ще бъдат използвани за убеждаването на европейските граждани да се съгласят да получават такива заплати и пенсии, каквито им определят техните правителства, съобразно препоръките на банките. На второ място, в повечето европейски страни ще стигнат до извода, че "германците не са се променили и не трябва да им се има доверие". Така ще сработят същите фундаментални психологически и идеологически механизми, с чиято помощ  след войната "Империята на парите" реализираше господството си над Германия и Европа, "разделяйки за да владее" континента, въпреки значимите му икономически, социални и интелектуални постижения. В случая, голямата ирония на историята е, че германският национализъм за пореден път ще "погребе" германските национални интереси.

Да си припомним 1956. По онова време Съветският съюз все още се ползва с огромно влияние в Европа, благодарение на ролята си за победата над Хитлер. Неговият лидер Никита Хрушчов се опитва да реформира държавата отвътре за да се избави от ужасното наследство на сталинизма. През същата година в Унгария избухва революция, чиито ръководители получават уверения, че ще бъдат подкрепени от Запада. В резултат страната излиза от Варшавския пакт, което Москва категорично не иска да приеме. Последвалото навлизане на съветските танкове не само смазва унгарската революция, но и тотално ерозира съветския авторитет в Европа, западното комунистическо движение, както и шансовете за успешна трансформация на самия Съветски съюз, поставяйки основите за разпадането му след няколко десетилетия. Между другото, Израел са възползва от събитията в Централна Европа през 1956 за да започне поредната война в Близкия Изток.

Ако сега поставим на мястото на СССР - Европейския съюз, на мястото на Русия - Германия, на мястото на Унгария - Гърция, а на мястото на съветските танкове - CDS, ще получим вероятния сценарий за развитие на събитията в краткосрочна перспектива. Също както през 1956, днес европейските дългови войни отвличат вниманието ни от събитията, които се случват или ще се случат в Близкия Изток. Между другото - провокирането на конфронтация между европейците е класически прийом, с чиято помощ неевропейски държави получаваха възможност да доминират над континента през значителна част от ХХ век. Само че през миналото столетие това се постигаше с военни, а през сегашното - с финансови средства.

Пазарите поставят ултиматум на Европа: да се подчини или да изчезне

Ограничените размери на настоящата статия не позволяват да се анализира подробно стратегията на поведение на пазарите спрямо Европа. Истината е, че сме склонни да приемаме за факт полуавтоматичния характер на пазарните механизми и да виждаме в банките и другите финансови институции обикновени икономически играчи, заинтересовани най-вече от получаването на печалба. Зад почти нерегулируемото функциониране на пазарите не различаваме изключително тесния кръг на собствениците на капиталите, способни да катализират пазарните събития и да ги управляват. Забравяме, че десетте най-големи световни банки могат да мобилизират средства, съпоставими с общия обем на националните дългове на държавите на планетата. Тоест, финансовата власт, която те притежават, се равнява на тази на всички държави в света, взети заедно!

Частните финансови структури са стратегически играчи. Те представляват най-силната концентрация на финансова мощ и международно политическо влияние, която светът някога е познавал. С помощта на деривативите те дори съумяха частично да си присвоят една от основните функции на държавата, а именно паричната емисия. Характерно за тях е имперското ниво на стратегическо планиране. Нашите политици и държавници не разполагат с нищо, което поне малко да напомня за това, да не говорим, че са зависими от собствениците на капитали. Единствената слабост на тази "държава в държавата" е липсата на легитимност и на военна мощ, поради което и се налага да разчита на въоръжените сили и военно-индустриалния комплекс на САЩ. Те разсъждават радикално, ние - консервативно. Те управляват самия процес на трансформация на системата, докато ние се опитваме да реагираме на нейната нарастваща неуправляемост. Те са склонни към дългосрочно планиране, докато ние сме ангажирани с текущите проблеми и подготовката за поредните общински или национални избори. Те притежават цялостна визия, ние виждаме само отделни части от общата картина. Ето защо те печелят.

Докладите на Пол Уолфовиц (9) или Дейвид Джеремая (10), дефинирали стратегията на САЩ след студената война и поставили основата за последвалите конфликти в Близкия Изток, са нагледен пример за имперско мислене, позволяващо, освен всичко друго, да разберем, как точно разсъждават и действат днешните "пазарни ленинисти". На практика, финансовата атака срещу Гърция се ръководеше от същата стратегическа логика, като интервенцията в Ирак и това е крайъгълният камък, т.е. началото на радикалното преформатиране на световния ред.

Фактически и Уолфовиц, и Джеремая лансират тезата, че Империята не бива да чака докато "заплахите" за доминацията и станат достатъчно видими. Следва да се действа "проактивно", така че навреме да бъде предотвратена появата на силови полюси, способни да отправят предизвикателство към глобалното американско господство. Превръщането на Европейския съюз в самостоятелна политическа единица би създало опасност за геополитическия монопол на Империята. Утвърждаването на еврото, като световна резервна валута, ще ерозира един от стълбовете на могъществото на САЩ, както и възможността за по-нататъшното финансиране на американската икономика.

Като заговорихме за икономика, пазарате, по-добре от който и да било друг, са наясно, че наближава второ, още по-мощно, финансово цунами. Но вместо да се опитат да предотвратят този катаклизъм, те очевидно се стремят да го насочат в определена посока, използвайки го за собствените си интереси. Всъщност, те дори са длъжни да го направят, защото с основание се опасяват, че в противен случай биха могли да се намерят политици, които да ги обвинят, че са предизвикали кризата и да поискат от тях да платят значителна част от натрупаните дългове, вместо да разрушават за целта цялата следвоенна конструкция на Европа. Те знаят също, че периодите на големи сътресения могат да предпределят развитието на събитията за десетилетия напред. И, ако не се възползват от момента за собственат изгода, рискуват да понесат сериозни, може би дори фатални, загуби. От тяхната гледна точка, сегашната криза дава исторически шанс да бъдат демонтирани европейската държава на благоденствието и демокрацията, превръщайки европейците в роби, задължени да изплащат огромните дългове на своите държави до края на живота си.

Пазарите не възразяват срещу това, ЕС да функционира в стриктно съответствие с изискванията на Маастрихтския договор, превръщайки се по този начин в техен "агент". Това което те не могат да си позволят обаче е трансформирането на ЕС в своеобразна държава, която да е в състояние реално да ги контролира. Ако решат, че Европейският съюз може успешно да се превърне в инструмент на Империята, вероятно ще действат именно по този начин. Ако сметнат, че това е невъзможно, ще активизират процеса на хаотичен разпад за еврозоната и ЕС за да постигнат очертаните по-горе политически, икономически и социални цели.

В една статия, публикувана наскоро в Wall Street Journal, авторът и не може да се удържи да не демонстрира искреното си задоволство от посоката, в която се развива европейската криза. На първо място, се посочва в публикацията, вече е нанесен смъртоносен удар на "опасната" мечта за създаването на европейска супердържава. На второ място, беше демонстрирана слабостта на еврото. На трето място, появи се наистина историческа възможност да бъде унищожен модела на държавата на благоденствието както на Стария континент, така и в САЩ.

Пазарите ненавиждат съвременния хуманизъм, те ненавиждат и силните държави въобще и Германия, в частност. В древна Атина първото "преструктуриране" на дълга е осъществено още по времето на Солон и води до установяването на демокрацията. Протагор определя същността на тази демокрация с думите: "човек е мерилото за всички пари". Само че за финансовата "цивилизация" нещата стоят по точно обратния начин: "парите са мерилото за всички хора". Или, казано с други думи, пазарите решават всичко.

Надигащият се гръцки бунт

Програмата, която се реализира в момента в Гърция от ЕС, ЕЦБ, МВФ и "гръцкото правителство", отговаря в по-голяма степен на интересите на семейство Ротшилд, отколкото на гръцката нация и не оставя на гърците друг избор, освен да се разбунтуват (дори и без да бъдат допълнително подтиквани към това от редакционните статии в медии като Financial Times). Тази програма е равносилна на икономически и социален геноцид и вече ерозира основите на парламентарната демокрация в страната. Благодарение на европейската и международна "помощ" гръцката икономика стремително се срива, като темповете на този срив са по-бързи, отколкото във Ваймарската република, в навечерието на идването на Хитлер на власт. Жестоко са ударени всички социални класи, с изключение на много тънък слой свръхбогати гърци, а структурата на обществото се трансформира в посока към характерните за близкото минало латиноамерикански модели. Средният жизнен стандарт и нивото на доходите вече паднаха наполовина, при това не се очертават никакви перспективи за стабилизацията им. Социалната сфера и здравеопазването са ликвидирани, държавата изчезва. Историческата ирония (ако може да се каже така) е, че "лечението", предписано на Гърция, нанася най-силен удар по най-производителните, трудолюбиви и спазващи закона граждани, като по този начин изключва всяка възможност за национално възраждане. Повечето талантливи, добре образовани и инициативни млади хора мечтаят да емигрират. Единствената причина още да не сме станали свидетели на улични войни с участието на крайнолеви и крайнодесни въоръжени групировки е инерцията на човешкия разум, който рядко е в синхрон с бързия ход на събитията. Днешното морално състояние на гръцката нация е съпоставимо само с чудовищната първа зима на германската окупация, през 1941-1942, предшествала появата на най-голямото (предвид размерите на страната) съпротивително движение в Европа. Гърците, особено тези в големите градове, вече се сблъскват не само с бедността, но и с глада. И сякаш всичко това е недостатъчно, различни международни играчи лансират предложения за разпродажбата на цялата държавна собственост в Гърция за да се изплати част от нейните дългове, и усилено разработват проекти за "изграждането" на нова гръцка държава. Впрочем, по същия начин те успяха да разграбят и бившите съветски републики и Русия в годините на "прехода наникъде" и "шока без терапия".

Силите, които планираха, а днес реализират убийството на Гърция, вероятно предпочитат разрушаването на страната отвътре (имплозията), пред социалния взрив. На пръв поглед изглежда, че това най-много се иска от германците, които никога не са виждали "смисъл в безмислието" на бунтовете и революциите. Възможно е, те да разчитат, че гърците ще приемат пасивно десетократното влошаване на условията си на живот, както стана преди това в Източна Европа. Разбира се, подобен сценарий не бива да се изключва, но той е малко вероятен. Гърците имат съвършено различна политическа традиция от източноевропейците. Освен това, в гръцкия случай не може цялата вина да се хвърли на "комунистическото минало". Разбира се, местните чиновници и политическата класа са тотално корумпирани, но за това са виновни не само те самите, но и многобройните европейски компании, като Siemens например, които благодарение на редовните подкупи в течение на десетилетия експлоатираха гръцкия пазар, а понякоха буквално ограбваха държавния бюджет.

Бързото разрушаване на всички социални връзки и национални идеи, което се случва в Гърция в резултат от реализацията на програмата на ЕС и МВФ, освобождава ужасни сили, стремящи се да се излязат на преден план. Империята е наясно с това. Разглеждайки социалния взрив като най-малко желания измежду възможните варианти, тя ще се опита да канализира освободилата се енергия в други посоки. Например във "война" между гърците и имигрантите, 80-90% от които се опитват да използват Гърция като транзитна врата към Европа, но в крайна сметка остават в страната, превръщайки се в непосилно бреме за нейните и без това пукащи се по шевовете социални структури. Друго допустимо развитие на събитията са локалните войни, национализмът и фашизмът.

Срещата на Марс с Венера

Гърция не е епицентър само на дълговата криза. Тя е умалено копие на всички възможни кризи, застрашаващи Европа. За нещастие на техните народи, Гърция и Кипър са разположени в една от най-важните геополитически точки на света, позволяваща да се контролира достъпа на Русия към "топлите морета", транзита на енергоносители от Близкия Изток към Франция и Германия, както и връзките на Израел със западния свят. Те се намират в пресечната точка на близкоизточната "сфера на Марс", европейската "сфера на Венера" и временно намиращият се в упадък славянски свят. Освен това Кипър вероятно разполага със значителна запаси от енергоносители. Къде, ако не тук, може да се обедини в едно взривоопасната динамика на "геополитическия и пазарния ревизионизъм", първият от които се проявява в Близкия Изток, а вторият се стреми радикално да транссформира, в свой интерес, наложилият се в Европа след Втората световна война ред.

В момента дълговите войни в Европа и въоръжените конфликти в Близкия Изток се развиват отделно едни от други, но в еднакво взривоопасно направление. Какво обаче ще се случи, ако те се обединят? Разполага ли ЕС с, макар и ограничена, способност да разреши едновременно и дълговата, и геополитическата криза, или рискува да бъде унищожен още преди някой да разбере, какво точно се случва?

Нека погледнем картата на региона. Какво виждаме? Ситуация, която е безпрецедентна от периода на нестабилност през 1989-1991 насам. Пет държави са подложени на, макар и различни, но изключително дълбоки сътресения - Сирия, Либия, Египет, Кипър и Гърция. При това между Кипър и Сирия се забелязва небивала концентрация на американски, израелски и турски въоръжени сили, към които в края на ноември 2013 трябва да се присъедини и руска военна флотилия. Там се намират също гръцки, британски и френски бойни кораби.

Осъществявайки своето законно право, Кипър започна, съвместно с Израел и Noble Energy, да проучва газовите находища в собствената си изключителна икономическа зона. Това обаче не се харесва на Турция, която моментално изпрати свои кораби в района. Всичко това може да доведе до изостряне на гръцко-турските противоречия по широк спектър от въпроси. Израел, който търси начини да разшири сферата на регионалното си влияние, включвайки в нея Гърция и Кипър, предлага на Никозия да гарантира сигурността и. В резултат, днес на турския флот в Източното Средиземноморие противостои израелската авиация. Въпреки очерталото се "помирение", между Турция и Израел, продължават да съществуват обективни предпоставки за "ограничен въоръжен конфликт", който може да е изгоден едновременно на няколко международни играчи с различен регионален и глобален дневен ред.

"Империята на финансовия капитал" избра Гърция за началото на атака срещу цяла Европа, легитимиране намесата на МВФ във вътрешните работи на ЕС и експерименталното прилагане на най-твърдата в Европа неолиберална политика. Вероятно тя ще се опита да използва Атина и за окончателното разрушаване на ЕС, както и в опитите си за установяване на нови авторитарни режими на континента. Гръцката нация, населяваща Кипър и Гърция, е близка до ситуацията, в която се оказва Полша през 1939, притисната между нацистка Германия и болшевишка Русия. Гърците също рискуват да бъдат разкъсани на части: геоекономически - от Германия и пазарите, а геополитически - от Израел и Турция.

Ако се случи най-лошото и в Средиземноморието избухне "ограничен въоръжен конфликт", той може да бъде използван за следните цели:

  • Да се насочи значителната енергия, освободена в резултат от ерозията на гръцкото общество, към някой външен враг и легитимирането на авторитарен режим в Гърция.
  • По-нататъшното въвличане на Кипър и Гърция в разширената сфера на влияние на Израел, наред с България, Румъния и други по-големи членове на ЕС, особено ако Атина бъде изключена от ЕС или Съюзът се разпадне. Подобно развитие на събитията тотално ще нивелира германското влияние в Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие и ще означава геополитическо поражение на Германия със стратегически мащаби;
  • Създаването на още един механизъм за "генериране на кризи" вътре в ЕС, който не се контролира от европейските държави.

 

Бележки:

 

1. Belle Еpoque (Прекрасната епоха), - така условно се обозначава периодът от европейската история между 1890 и 1914, характерни за който са мирът, икономическият и технологичен растеж и културният разцвет.
2. «Да умрем ли за Данциг?» е заглавието на статията на френския публицист Марсел Деа, появила се на 4 май 1939, в която той се обявява против даването на военни гаранция на Полша, в случай че бъде нападната от Германия.
3. PIIGS - унизителна абревиатура, обозначаваща групата европейски държави, които първи се сблъскаха с дългови проблеми (Португалия, Ирландия, Италия, Гърция, Испания). Може да се чете и като "прасета", което е типичен пример за "дискурсивен тероризъм".
4. Има се предвид Договорът от Маастрихт, поставил началото на Европейския съюз и формулирал основните принципи на общата европейска валутна и икономическа политика.
5. Двете най-образовани нации в света - германската и еврейската, излизат от Втората световна война с ужасни травми, превърнали ги в заложници на собственото им минало, които днес рискуват отново да се повторят. В германския случай това е резултат от съзнателните усилия на държавите-победители, стремящи се да лишат Германия от възможността някой ден отново сама да определя съдбата си. Германците и евреите и досега не са в състояние да преодолеят дихотомията на "жертвата и победителя", да преосмислят случилото се и да го преодолеят, превръщайки се отново в "нормални" нации. От това, дали ще могат да го направят, до голяма степен, зависи съдбата на цялата ни цивилизация.
Нацисткият режим действително извършва чудовищни престъпления. Но вкоренилата се в историографията на ХХ век представа за германците като "лоша" нация (per se) и за евреите като жертви на геноцид, които по тази причина се ползват със специални права и особен стаут, не помага за преодоляването на наследството от миналото, а до повтарянето му под нова форма и в нови условия. За да могат да "смелят" собствената си история, двете нации трябва да намерят смелостта да я преосмислят в рационални категории и да престанат да се смятат за "унизени" или "специални".
С германците дълги години се държаха като с "много лоши хора", което обаче, не ги "излекува" от стремежа да доминират или да си отмъстят. Тези черти обаче са характерни за повечето нации и са типични за човешката (а не само за германската) природа. Обявявайки германците за "вечно виновни", победителите изтласкаха споменатите тенденции дълбоко в германското подсъзнание, откъдето те няма как де не се опитат да се измъкнат.
Човешките същества, по правило, се държат с другите така, както в детството им другите са се отнасяли с тях самите. Това, което Германия прави с Гърция, много напомня ситуацията след Първата световна война, когато победителите, на практика, смазват Германия с помощта на Версайския договор. Израелската политика към палестинците пък е символично отражение на нацистките престъпления. Спомням си, как веднъж, на път за Рамала, бях шокиран като видях предупреждението Achtung, изписано на един израелски пропускателен пункт, през който се минаваше за окупираните територии. В тази зона няма туристи, говорещи немски.
Невъзможно е да бъде пренебрегната чудовищността на масовите престъпления на Хитлер. Трябва да признаем обаче, че германците не са единствените, които направиха ХХ век такъв, какъвто беше. Вердюн предшества и, може би, пряко провокира появата на Дахау, а не обратното. Може до безкрайност да разсъждаваме за влиянието на романтизма, Ницше или Вагнер върху германската история, но не е правилно германците да бъда обвинявани за всички трагедии и злодеяния през миналия век. Опустошителните бомбардировки на германските градове в края на Втората световна война са не по-малко ужасни престъпления, защото са обусловени не от военни задачи, а от желанието да бъде унищожена германската нация, като такава. Разрушаването на Хирошима и Нагазаки също е пример за масово убийство. Демонизацията на германците след войната не преследва никаква друга цел, освен да прикрие отговорността за случилото се и на другите държави и да не допусне възстановяването на германския суверенитет. Именно поради това, държавата, дала на света Хегел и Маркс, Клаузевиц и Хаусхофер, в момента изглежда неспособна и не се стреми поне към елементарно историческо, стратегическо или геополитическо мислене. По същата причина германският национализъм си остава на толкова примитивно ниво на развитие и дори не осъзнава, че се използва срещу интересите на Германия.
6. Тези думи на Бланкфейн цитира Марк Роше, корреспондент на Le Monde в Лондон и автор на книгага «Банката».
7. Става дума за Хенри М. Поулсън, предшественикът на Тимъти Гейтнър на поста държавен секретар по финансите на САЩ, той е в Goldman Sachs от 1974.
8. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги между 2002 и 2005 беше вицепрезидент и изпълнителен директор на Goldman Sachs International.
9. През 1992 Пол Уолфовиц, в качеството си на зам. държавен секретар по отбраната на САЩ, подготви за шефа си Ричард Чейни проект за доклад, в който доста откровено формулира необходимостта от утвърждаване на безусловната глобална доминация на Америка и възможността тя да използва превантивно военна сила. В окончателния документ на Пентагона тезата му е малко смекчена, но идеите, лансирани от Уолфовиц, залягат в основата на политиката на американските неоконсерватори и впоследствие намират отражение в доктрината на Буш-младши. Тук става дума именно за този доклад.
10. От 1990 до 1994 адмирал Дейвид Е. Джеремая е заместник председател на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ.

 

* Авторът е известен гръцки публицист, генерален сектретар на Движението Spitha (Искра), основано през 2010 от Микис Теодоракис


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн