02
Вт, Юни
24 New Articles

Дейвид ГОЛДМАН: Америка може да предложи решение на все по-малко глобални проблеми

брой2 2013
Typography

Дейвид Пол Голдман е известен американски икономист, президент на консултантската компания Macrostrategy. През 80-те години на миналия век работи за администрацията на президента Роналд Рейгън, по-късно е сред водещите експерти на Уолстрийт. Бил е главен редактор на списанието First Thing, а от доста години насам има собствена рубрика за международни анализи (Spengler) в Asia Times. Голдман е член на ръководството на "Международния съвет на християните и юдеите". Смята се за един от водещите представители на т.нар. реалисти в областта на международните отношения, а в икономическата сфера се придържа съм откровено десни позиции.

Дейвид Голдман е автор на няколко книги, по известни от които са: "Това не е краят на света" и "Как загиват цивилизациите".

- Уважаеми г-н Голдман, за внимателния наблюдел е очевидно, че Америка, а след нея и целият свят търпят нова качествена трансформация - както икономическа, така и социална, която силно се различава от процесите, развиващи се в края на миналия и началото на ХХІ век. Какви промени, според Вас, ще претърпи съвременният капитализъм през следващите години и какви ще са последиците за всички нас?

- Ако говорим за Америка, свидетели сме на очевидна криза на кейнсианския модел за решаване на икономическите проблеми. Кейнсианската теория е приложима за ограничени периоди от време и в затворена икономика. Днешните проблеми обаче имат продължителен характер и са с глобални измерения. Мнозина от кейнсианците, като Пол Кругман например, искат да стимулират още по-силно икономиката, но това ще доведе до още по-голям бюджетен дефицит. Ефективността на подобни мерки е съмнителна и се опасявам, че кейнсианските рецепти могат да доведат американската финансова система до криза с мащаби, като тази в Европа.

Проблемът на Америка не е в слабото търсене. Потребителските разходи значително надхвърлят предишния си връх, но капиталовложенията не нарастват. Нежеланието на инвеститорите да рискуват е изключително остър проблем. Досега Америка беше в състояние да финансира дефицита, значително надхвърлящ един трилион долара, при много ниски лихвени проценти, но това очевидно си има граници. До август 2012 различни чуждестранни купувачи бяха закупили, в течение на предходните 12 месеца, американски ценни книжа за 600 млрд. долара, което покриваше половината от дефицита. По-внимателният анализ обаче поражда тревога. Защото през този период Китай например, се превърна в нетен продавач на ценни книжа за 165 млрд. долара, докато Япония е купила такива книжа на стойност над 200 млрд. Очевидно Китай вече не смята инвестициите в американски ценни книжа за изгодни, а Япония няма да може да ги "поглъща" и занапред със същото темпо. Ако бюджетният дефицит остане в сегашните си граници, светът просто ще се умори да финансира Америка и ще ни се наложи да плащаме много повече. При размер на дълга от 16 трилиона долара, всеки процент от обслужването на дълга ще ни струва 160 млрд. годишно.

Тоест, проблемът е в липсата на инвестиции. Съществуват редица възможни причини за ниското инвестиране и високата безработица, които на практика не са свързани със съвкупното търсене. Тези причини са следните.

Възможно е да се намираме във фаза, характеризираща се с липсата на нови технологии, при която бизнесът има достъп до по-малко иновации и затова производителността на труда нараства по-бавно. Подобна теза беше лансирана наскоро от професора от Северозападния университет Робърт Гордън в нашумелия му труд "Настъпи ли краят на икономическия растеж в САЩ?".

Възможно е също, изместването на глобалната икономика към развиващите се пазари да благоприятства в по-голяма степен масовото разпространение на съществуващите технологии, отколкото изобретяването на принципно нови.

Днес глобализацията поставя много по-висока летва пред успешния бизнес, отколкото в миналото: става дума за необходимостта от многопланови управленски навици, за глобални операции, за по-значителни изисквания към капитала и необходимостта да се гарантира търпението на инвеститорите. Тази теза се съдържа в новата книга на Хенри Кресел и Томас Лент "Глобалната икономика и бизнеса", за която наскоро писах рецензия в "Уолстрийт джърнъл". В нея те посочват, че през последното десетилетие всички печалби от капиталите, вложени с определен риск, са се оказали в ръцете на едва 1/4 от всички инвеститори. Тоест, излиза, че 3/4 от всички венчърни фондове са загубили парите си.

Следва да се отчете и неприязненото отношение на администрацията на Обама към бизнеса, израз на което са както високите данъци, с които го облагат, така и големият брой непредсказуеми закони. Подобна ситуация отблъсква инвеститорите.

- Каква би трябвало да е политиката, която да съответства на споменатите от Вас предизвикателства?

- Има два варианта: първият е да се премахнат препятствията пред инвестициите, в частност, за новите компании, а вторият – да се повишат държавните разходи за изследователски разработки. Америка е длъжна да приеме предизвикателството на глобалната конкуренция също толкова сериозно, както навремето възприехме успеха на Русия с първия космически спътник през 1957. Ако САЩ не бяха прахосали един трилион долара в Ирак и Афганистан, а ги бяха използвали за научно-изследователски работи в космическия отрасъл, страната днес би се намирала в много по-добро икономическо състояние. По време на миналогодишната си избирателна си кампания, кандидат-президентът на републиканците Мит Ромни лансира една, общо взето, правилна идея: да се намалят данъците на населението и корпорациите и да се възстанови регулирането на финансовата сфера до предишното равнище. Подобни мерки биха могли да доведат до известно подобрение.

Не мисля обаче, че можем да повторим опита на Рейгън от 80-те. Тогава Америка притежаваше монопол на свободните пазари и при челните технологии. От друга страна, Европа, като концепиця, ще става все по-малко привлекателна. Икономическото бъдеще на Германия, не е на юг, а на изток. Разцеплението между проспериращите държави от Северна Европа и провалящите се страни от южната част на континета ще става все по-очевидно. А границата между провала и успеха в развиващите се страни ще стане още по-явна. Има още много държави, които са обречени на провал, и в това отношение Египет е подложен на огромен риск. Това прави още по-трудно положението на водещите международни организации. МВФ и Световната банка, както и Европейската комисия, се превръщат в по-малко значими институции в една ситуация, когато икономическото бъдеще се „раздвоява” на победители и победени. Според мен, можем да очакваме нараствана на влиянието на регионалните организации, за сметка на сега действащите международни институции.

- Напоследък все по-често се твърди, че ставаме свидетели на края на държавата на всеобщото благоденствие. Смятате ли, че това е вярно и ако да, какъв социално-икономически модел ще се появи на нейно място?

- За нещастие, ние, американците сме свидетели на точно обратния процес, т.е. на невероятна експанзия на държавата на всеобщото благоденствие. По време на първия мандат на президента Обама, броят на американците, получаващи различни видове държавни помощи за бедност (като започнем с талоните за храна и стигнем до застраховките за нетрудоспособност), е нараснал от 20% до 32%. Това е непозната досега и много плашеща цифра. Ако тази тенденция се задълбочи, сме застрашени от катастрофа, като онази, която се стовари върху Южна Европа. В момента, американската държава на всеобщото благоденствие по-скоро се разширява, отколкото обратното. Действително, европейската държава на благоденствието се свива заради финансовата криза, но това е алтернатива дотолкова, доколкото взривната яма може да се приеме за алтернатива на все още невзриванета сграда. Всъщност, това е много сериозна опасност.

- Нека преминем от икономическите към политическите проблеми. Наблюдавайки външната политика на Америка, смятате ли, че днес САЩ прокарват своите ценности не в целия свят, а само в определени части на планетата? Ако сте съгласен с това, как бихте го обяснили? Ако пък не сте, защо смятате, че това не е вярно?

- Според мен, никога не сме съдействали за разпространяването на американските идеали и ценности по света. Винаги сме сключвали съобразени със собствените ни цели съюзи с правителства, които иначе смятаме за враждебни (например с арабските петролни монархии), защото интересите ни са съвпадали с техните. Продължаваме да го правим и днес. Друг въпрос е, че по време на двете последни президентски администрации поехме безпрецедентни ангажименти за гарантиране на идеализма във външната ни политика. В администрацията на Буш вярваха, че този идеализъм ще съдейства за „износа на демокрация” в Близкия Изток, а пък администрацията на Обама възприема дошлите на власт в резултат от „арабската пролет” ислямистки режими за „вълната на бъдещето”. И в двата случая само си навредихме. Благодарение на администрацията на Буш понятието „държавно строителство” се превърна в обидна дума, а американската общественост вече не иска да позволи на правителството си да осъществява военни намеси където и да било по света.

Администрацията на Обама пък толкова дълбоко затъна в т.нар. „арабска пролет”, че си докара сериозни неприятности. Така например, вече изглежда очевидно, че в Белия дом са знаели, че американските дипломати в Бенгази се намират в голяма опасност и са имали достатъчно време и средства за да се намесят и да им помогнат, но са се отказали да го направят заради своята свръхчувствителност към настроенията в арабския свят. Същото може да се каже и за отношението на Вашингтон към правителството на президента Мурси в Кайро, което не успя да защити американското посолство през първите два дни на бунтовете в египетската столица. И в двата случая се наложи да платим висока политическа цена заради необоснования си идеализъм.

- Може ли да се твърди, че всички водещи парадигми на американската външна политика: реализмът, неоконсерватизмът и либералният интервенционизъм, вече са изпълнили задачата си и не са адекватни на днешната ситуация? Виждате ли алтернативни концепции, които биха могли да залегнат в основата на бъдещата външна политика на САЩ?

- По-вярното е да кажем, че светът се е променил. В дебатите за американската външна политика доминират, от една страна, неоконсерваторите, смятащи, че САЩ могат да прекроят света по свой образ и подобие, и онези, които бихме могли да определим като външнополитически мултералисти, вярващи, че занапред в света ще се конкурират множество различни системи, нито една от които няма да доминира. Тези гледни точки са резюмирани в две, появили се наскоро, книги: „Светът, създаден от Америка” на Робърт Кейган и „Светът, който не принадлежи на никого” на Чарлз Купчан. И едната, и другата теза не отговарят на суровата реалност: между успешните държави и онези, които търпят неуспехи в глобализираната световна икономика, съществува разширяваща се пропаст, а паралелно нараства и броят на проблемите, за които нямаме решение. Египет например, е добър пример за това. Иран пък представлява неконтролируема държава с неразрешими демографски и икономически проблеми, чиито лидери смятат, че нямат какво да губят.

В последната ми книга „Как умират цивилизациите” привеждам редица доводи за това, че Америка трябва да се адаптира към един радикално различен нов свят. Изправени сме пред нестабилност, която ще продължи в течение на поне едно поколение в по-голямата част от мюсюлманския свят и, каквото и да правим, не можем да променим това. В този смисъл, най-доброто е да се опитаме да ограничим вредата за интересите на САЩ и съюзниците ни. Както изглежда, администрацията на Обама смята, че правителството на „Мюсюлманските братя” в Египет олицетворява прословутата „вълна на бъдещето”, което е огромна грешка.

Колко безразсъдно е да бъдат подпомагани сунитските радикали показа и нещастието в Бенгази. Опасността е, че подкрепяният от Египет сунитски радикализъм може да набере мощ в Сирия и Йордания, а след време и в държавите от Персийския залив. Мисля, че Америка следва да действа твърдо по отношение на Иран, включително осъществявайки въздушни атаки срещу ядрените му обекти, както и да укрепва режимите на Йордания и Саудитска Арабия. Ако Иран бъде неутрализиран, ще ни е по-лесно да решим проблема със Сирия.

Администрацията на Буш направи сериозна грешка, позволявайки си напълно да отпише Русия като фактор в международната политика. Американската подкрепа за „оранжевата революция” в Украйна и режима на Саакашвили в Грузия имаше неблагоприятни за самите САЩ последици. Америка демонстрира силен интерес към Полша и Украйна. Трябваше обаче ясно да кажем на Русия, че стратегическата ни заинтересованост в Полша е безусловна, но да не се бъркаме в политиката на Украйна. Не вярвам, че Америка и Русия могат да бъдат приятели, но за нас би било разумно да поддържаме хармонични отношения с Москва, базиращи се на ясното разграничаване на нашите и техните интереси. Изключвайки Русия като фактор, Вашингтон я поощри да действа като „вредител”, например като повтаря периодично обещанията си да снабди Иран със системи от зенитни управляеми ракети. Америка следва да признае, че Русия си остава фактор в международните отношения и да осигури ясни стимули и сдържащи средства, които да гарантират, че Москва ще се държи отговорно.

Индия би трябвало да се превърне в много по-близък съюзник на САЩ. Направихме огромна грешка, като и попречихме да поеме главната роля в Афганистан в началото на миналото десетилетие. Пакистан не е сигурен съюзник и най-добрият начин да го убедим да се държи отговорно (например, да престане да въоръжава талибаните) е да му дадем ясно да разбере, че ако не го направи ще бъде строго наказан.

Китай също няма да стане приятел на Америка, но трябва да се опитаме да го направим неин „приятелски настроен съперник”. Смятам, че в основата на американската политика към Китай следва да бъде икономиката. Ако продължим да доминираме в технологичната сфера и особено в онези технологии, от които зависи иновационния потенциал на Китай, и не позволим на Пекин да храни надежди, че може да постигне военен паритет със САЩ, ще можем да преодолеем всички останали разногласия с китайците. Ако обаче Китай продължава да възприема Америка като постепенно изоставаща държава, това ще се окаже огромно предизвикателство пред нашата мощ и волята ни по цял ред въпроси.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020