28
Чет, Май
25 New Articles

Китайската военна заплаха - мит или реалност?

брой2 2013
Typography

Ако вярваме на големите западни медии, можем да стигнем до извода, че Китай вече се е превърнал в глобален икономически гигант и сега концентрира вниманието си върху мащабното укрепване на военната си мощ. Новият президент на Китай Си Цзинпин, който наследи от предшественика си Ху Цзинтао и поста генерален секретар на Китайската компартия и шеф на влиятелната Централна Военна комисия, вече концентрира в ръцете си цялото ръководство на партията и въоръжените сили.

Типичен за начина, по който западните медии коментират китайската военна програма, е публикуваният наскоро анализ на BBС, озаглавен "Китай разширява военния си обхват", в който се казва: "В края на 2012 стартираха изпитанията на първия китайски самолетоносач. Пак тогава бяха получени и първите снимки на новия пекински изтребител, създаден по технологията "стелт". Освен това американските военни експерти смятат, че Китай вече е започнал разгръщането на първите в света балистични ракети с далечен радиус, способни да поразяват движещи се морски цели" (1).

В Япония, националистически настроените политици, като крайно амбициозния губернатор на Токио Шинтаро Ишихара и кметът на Осака Тору Хашимото, печелят популярност с антикитайската си реторика и твърденията, че Япония следва да развива потенциала си, така че да може да се противопостави на китайското военно господство. През май авторитетният американски вестник New York Times обяви тревога, съобщавайки че Китай планира "двузначен ръст" на военните си разходи. Всъщност, става дума за 11%-ов растеж, в сравнение с предишния китайски бюджет, което е доста по-малко дори от ръста на инфлацията. Впрочем, ако анализираме внимателно фактическата предислокация и стъпките, предприети от американските Въоръжени сили в Азиатския регион след декларацията на президента Обама, че новата "Азиатска ос" ще измести фокуса на американската военна мощ от Западна Европа към Азия, става ясно, че Китай съвсем не действа от някакви агресивни подбуди, а просто реагира навреме за да може да се справи със съвсем реалните бъдещи заплахи за суверенитета му.

Дори простият факт, че по време на предизборните дебати в края на миналата 2012 президентът Обама очерта Китай като "противник", показва промените в американската военна стратегия. Посоката и характерът на отношението на САЩ към Китай стават кристално ясни, ако внимателно анализираме последните събития, свързани с разгръщането на т.нар. "азиатска система за ПРО" на САЩ, която очевидно е насочена именно и единствено срещу Китай.

Истината е, че Пекин официално е изразходвал за отбраната си едва 10% от сумата, която харчат САЩ за същата цел, т.е. около 90 млрд. долара, а ако прибавим към това свързаният с отбраната оръжеен внос и някои други разходи, сумата ще нарасне до 111 млрд. долара годишно. Тоест, дори ако китайските власти не публикуват пълните данни за една толкова чувствителна сфера от бюджета си, е съвършено очевидно, че Китай изразходва много по-малко средства от САЩ, а технологичната му военна база значително изостава от американската.

Военният бюджет на САЩ не просто е най-големия в света. Той доминира абсолютно над всички останали, независима от това, за каква заплаха може да става дума. През ХІХ век британците се стремят техният Кралски флот да превъзхожда по размери флотите на двамата най-влиятелни потенциални противници на Великобритания. Днес американските военни стратези твърдят, че ще настъпи Армагедон, ако мощта на военният флот на САЩ не е поне петкратно по-голяма от тази на обединените военноморски сили на Китай и Русия (2).

Ако включим в сметките и военните разходи на руснаците, които са най-силния китайски съюзник в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество, общите годишни разходи на двете страни за отбрана ще достигнат едва 142 млрд. долара. В десятката на държавите с най-големи военни разходи в света, освен САЩ (№1) и Китай (№2), влизат още: Великобритания, Франция, Япония, Русия, Саудитска Арабия, Германия, Индия и Бразилия. През 2011 американските военни разходи достигнаха смайващите 46% от целия обем на разходите за целта на 171 правителства по света, т.е. почти половината от световните разходи за отбрана (3). Ясно е, че независимо от цялата си реторика за мисиите в подкрепа на мира и поощряване на "демокрацията", Пентагонът всъщност преследва това, което собствените му стратези дефинират като "пълен спектър на доминация" - т.е. пълен контрол над цялото световно въздушно пространство, сушата, морските простори, космоса, а вече и киберпространството (4). Очевидно, Пентагонът е твърдо решен да използва военната си мощ за да гарантира глобалното господство или хегемонията на Америка. Не може да има никаква друга интерпретация на случващото се.

Днес, заради динамичния икономически растеж и открито декларираните си намерения да следва висшите национални интерлеси, а и просто защото Китай съществува, той се превръща в новия "образ на врага", т.е. в противник №1 за Пентагона, заменяйки вече безполезния "враг номер едно" в лицето на радикалния ислям, обявен за такъв от правителството на тандема Буш-Чейни след 11 септември 2001, за да се оправдае глобалната проекция на американската военна мощ.

След като почти две десетилетия САЩ неглижираха интересите си в Източна Азия, през 2011 администрацията на Обама обяви, че ще превърне Азия в "стратегическо направление" на американската геополитика, концентрирайки военното и политическото си внимание върху Азиатско-Тихоокеанския регион и особено върху Югоизточна Азия, т.е. върху Китай.

"Доктрината Обама" и  азиатската система за ПРО

Днес, в центъра на началния етап от преориентацията на американската стратегия към (т.е. срещу) Китай, се поставя изграждането на масивен обръч от елементи на противоракетната отбрана (ПРО) около Китай, така че да бъде неутрализиран неговия потенциал за нанасяне на ядрени удари. През последните месеци на 2011 администрацията на Обама ясно очерта новата военна доктрина на САЩ, отчитаща провалите в Афганистан и Ирак. По време на посещението си в Далечния Изток, американският президент избра Австралия за да запознае света с "доктрината Обама" (5).

Струва си да цитираме част от "австралийската реч" на Обама: "Притежавайки по-голямата част от ядрената енергия в света и почти половината от човешкия му потенциал, Азия в най-голяма степен ще определи, дали следващият век ще бъде белязан от конфликти или от сътрудничество... Тъкмо поради това, в качеството си на президент, взех съзнателно стратегическо решение - САЩ ще играя ключова и дългосрочна роля при формирането на тази сфера и нейното бъдеще. Затова насочих екипа си, отговарящ за националната сигурност, да превърне нашето присъствие и мисията ни в Азиатско-Тихоокеанския регион във висш национален приоритет... Ще запазим уникалната си способност да проектираме мощ и да предотвратяване на заплахите пред света... САЩ са тихоокеанска държава и ние идваме тук задълго. Действително, ние вече модернизираме американската военна стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион... Виждаме и новото си положение тук, в Австралия, като смятам, че можем да работим за решаване на общите ни проблеми, например бързото разпространение на оръжията за масово унищожаване и морската сигурност, включително сътрудничеството в Южнокитайско море" (6).

През август 2012, в Wall Street Journal се появи съобщение, че администрацията на Обама, в рамките на обявената си малко преди това политика по "китайската ос", възнамерява да разшири "щита" на американската противоракетна отбрана (7). Официалната причина, обявена от Пентагона за да оправдае поредното разгръщане на ПРО на азиатската сцена, е да бъдат защитени Япония, Южна Корея и другите американски съюзници от евентуален севернокорейски ядрен удар. Това обаче е аргумент, който не издържа сериозна критика. Истината е, че (както сочат многобройните официални доклади) Вашингтон реши да инвестира в основната мрежа на ПРО, използвайки територията на Япония, Южна Корея и Австралия. При това реалната мишена на системата за ПРО не е толкова Северна Корея, колкото Китай - единствената държава в региона, която вече разполага с ядрено оръжие, както и с балистични ракети с далечен радиус на действие за доставката му. Това е част от новата стратегия на Пентагона за установяване на пълен контрол върху бъдещото развитие на Китай.

Впрочем, инициативата на Вашингтон в сферата на ПРО следва да се разглежда и в светлината на паралелно взетото решение на японското правителство съзнателно да повиши напрежението в отношенията с Китай, във връзка със спорните острови Сенкаку (Даюйдао) в Източнокитайско море, в зона, за която се смята, че е богата на природен газ (8).

Ключът към противоракетната отбрана на Япония

През септември 2012 държавният секретар по отбраната на САЩ Леон Панета съобщи, че САЩ и Япония са се споразумени за разполагането на втори голям радар от предното базиране на ПРО на японска територия (9). Панета заяви, в частност, че: "Целта е да увеличим способността си да защитаваме Япония. Освен това радарът ще помогне на американските сили за предно базиране и ще съдейства за ефективната защита на самите САЩ от севернокорейските балистични ракети" (10).

Дори беглият поглед към картата обаче, показва очевидни несъответствие в казаното от Панета. Така, китайски ракетни бази са разположени само покрай корейската граница, точно в зоната на действие на новата американско-японска противоракетна система. Всъщност, решението на Вашингтон да разположи инфраструктурата на ПРО в Япония беше взето отдавна, като част от американската стратегия за глобална военна доминация. Сътрудничеството с Токио в сферата на ПРО стартира още през декември 2003, когато японското правителство обяви решението си за "разполагане на система за ПРО и други мерки". От този момент нататък, разгръщането на надеждна система за противоракетна отбрана се превърна в приоритет на японската национална сигурност.

В рамките на текущата интерпретация от страна на правителството на прословутия чл. 9 от Конституцията на Япония, участието на страната в системи за колективна отбрана е забранено, също както и използването на възможностите на противоракетната отбрана за защита на трети страни, дори и ако те са американски съюзници. Както е известно, лидерът на Либералнодемократическата партия Шинзо Абе, който през декември стана премиер на Япония, е активен привърженик на ПРО и настоява за промяна на чл.9. Това означава, че можем да очакваме още по-войнствена позиция на Токио спрямо Китай (11).

Според редица анализи, появили се в специализираните американски военни издания, най-важната особеност на новия японски проект за ПРО ще бъде разполагането на мощен радар за ранно предупреждаване, работещ в Х-диапазона и произведен от американската компания Raytheon, на неназован южен японски остров (12).

В края на миналата година японският министър на отбраната Сатоши Моримото потвърди, че Токио и Вашингтон "неколкократно обсъждаха въпроса за противоракетната отбрана, включително как следва да бъде разположена американската радарна система" (13). От 2006 насам, Япония разполага с подобен радар в северната префектура Аомори, което продължава да поражда силни протести сред местните жители, с основание опасяващи се, че присъствието му ги прави мишена на потенциален противников удар (14).

Азиатската система за ПРО

Действията на САЩ за разполагане на система за ПРО в Азия ангажират не само Япония. Вашингтон помага на Индия да усъвършенства новата си система за противоракетна отбрана на няколко нива. Официално, правителството в Делхи изтъква като причина за изграждането и "пакистанската заплаха", неофициално обаче, се признава, че тя е свързана с Китай. Както е известно, през 2012 Индия осъществи изпитания на балистична ракета със среден радиус на действие Agni V, във връзка с което местните медии открито коментираха способността на този тип ракети да достигнат всяка точка на Китай като най-важното им качество (15).

Според експерта по притиворакетна отбрана от Научно-изследователския отдел на американския Конгрес във Вашингтон Стивън Хилдрет, в момента в целия регион се "залагат основите" на система за противоракетна отбрана, която ще включва американската ПРО, обединена с регионалните военни сили и най-вече тези на Япония, Южна Корея и Австралия. Макар да се предполага, че тази система е насочена срещу евентуална заплаха от Северна Корея, Хилдрет също признава, че "на практика, става дума не за мишката, а за слона в стаята, т.е. за Китай". Според един анализ, появил се в Wall Street Journal, дъгата от радари би позволила на САЩ "по-внимателно да наблюдават случващото се в Китай, а не само в Северна Корея" (16).

Според неназовани служители на американския Департамент по отбраната, третият радар, работещ в Х-диапазона, ще бъде разположен на Филипините, което ще позволи на Пентагона плътно да следи балистичните ракети, изстрелвани от Северна Корея, както и от обширни райони на Китай (17). Междувременно, Вашингтон покани, освен Япония, Южна Корея и Австралия да се присъединят към азиатската програма за ПРО. В тази връзка китайският официоз на английски език Global Times коментира, че: "Сред ядрените държави Китай разполага с най-малък ядрен арсенал. Освен това той е единствената държава, поела ангажимента да не го използва първа. Затова разполагането на система за противоракетна отбрана в Азия е демонстрация на неуважение към китайската ядрена политика".

По-нататък в същата статия се посочва, че: "Ако Япония, Южна Корея и Австралия се присъединят към тази система, в Азия може да стартира порочна оръжейна надпревара. Китай не би искал това, но няма да стои просто така, ако тя все пак започне. САЩ генерират нестабилност в Азия, в резултат от което регионът може да се сблъска с повече конфликти в бъдеще. Затова Китай следва да положи всички усилия да предотврати подобно развитие, но е длъжен и да се готви за най-лошото" (18).

Системата за ПРО поощрява стратегията на първия ядрен удар

Американската стратегия за разполагане на система за ПРО в Азия произтича от решенията на администрациите на Буш-младши и Обама за първоначално разгръщане на насочена срещу руския арсенал от междуконтинентални балистични ракети система за ПРО, чиито елементи са разположени по периферията на Русия - в Полша, Чехия, Румъния и Турция. Но, както предупреждават редица известни американски офицери от резерва, използването на ПРО против потенциален ядрен противник, независимо дали става дума за Русия, Китай, Северна Корея или Иран, е безумно, от гледна точка на стриктната военна стратегия.

Дори и разполагайки с примитивен противоракетен "щит", САЩ биха могли да решат да нанесат първи ядрен удар срещу руските или китайските ракетни бункери и подводни флоти, опасявайки се много по-малко от ефективен ответен удар, тъй като няколкото оцелели руски или китайски ядрени ракети едва ли ще са в състояние да гарантират достатъчно разрушителен отговор.

По време на студената война способността на Варшавския пакт и НАТО да се унищожат взаимно доведе до своеобразен "ядрен пат" в стратегическата шахматна партия между тях. Това беше страшна, но по парадоксален начин по-устойчива ситуация, в сравнение с това, което може да се случи в резултат от едностранния американски стремеж към ядрено превъзходство. Ядреното сдържане се базираше на перспективата за взаимно унищожаване без някоя от страните да разполага с решаващо предимство и в крайна сметка това създаде ситуация, в която ядрената война стана "немислима". Днес обаче, с тяхната система за ПРО в Европа, която е насочена срещу Русия, и с тази в Азия, насочена срещу Китай, САЩ очевидно разглеждат възможността за ядрена война като съвсем "мислима".

Държавата, разполагаща със собствен противоракетен щит, на практика, ще получи "възможност за нанасяне на първи ядрен удар". Което автоматично превръща ПРО не в отбранително, а в настъпателно въоръжение. Наскоро подполковник Робърт Боумън, който беше директор на Програмата за противоракетна отбрана на американските военновъздушни сили по времето на Рейгън, нарече сегашната система за ПРО "липсващото звено за нанасяне на първия удар" (19). Тоест, ПРО представлява стимул за нанасяне на първи ядрен удар, което доскоро беше невъобразимо, заради опасенията, че и самата държава-агресор е обречена да се превърне в радиоактивна пустиня. Във военната терминология ПРО е настъпателна система, а не отбранителна (независимо от названието и), затова е по-правилно да я наричаме Система за ракетно нападение.

Както посочва в тази връзка Боумън: "По времето на Рейгън и Буш-старши, това се наричаше Стратегическа отбранителна инициатива. По времето на президента Клинтън, то беше преименувано на Организация за създаване на отбрана срещу балистични ракети. След това Буш-младши го превърна в Агенция за противоракетна отбрана, освобождавайки я от какъвто и да било контрол и проверки - привилегия, с каквато дотогава се ползваха само т.нар. "черни" или свръхсекретни програми. Ако Конгресът не се задейства достатъчно бързо, тази нова и независима институция може да изразходва огромния си бюджет (и то без знанието на обществеността и Конгреса) за оръжие, за което няма да знаем нищо, особено ако е разположено в космоса. На теория, космическите бойци ще могат да управляват света, той като са в състояние да унищожат без предупреждение всяка наземна цел. Дали обаче това ново супероръжие ще донесе повече сигурност на американската нация? Едва ли" (20).

Между другото, мащабното ръзгръщане от Вашингтон на системата за ПРО в Азия бе сред основните причини за внезапното решение ХVІІІ конгрес на Китайската компартия да бъде отложен за 8 ноемви, т.е. след президентските избори в САЩ, за да е ясно с кого точно ще си има работа Китай - дали с Ромни или отново с Обама. При всички случаи това, което се материализира по отношение на американските военни решения за периода, след като Обама за първи път обяви за "азиатската ос" и новата американска доктрина, обяснява, защо Китай изглежда все по-загрижен от тази "ос" на Обама.

Бележки:

 

1. Jonathan Marcus, China extending military reach, 14 June 2011,http://www.bbc.co.uk/news/world-asia-pacific-13761711
2. Winslow Wheeler, The Military Imbalance: How The US Outspends the World, March 16, 2012, accessed in http://www.iiss.org/publications/military-balance/the-military-balance-2012/press-statement/figure-comparative-defence-statistics/.
3. Ibid.
4. F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, 2010, edition.engdahl, Wiesbaden.
5. President Barack Obama, Remarks By President Obama to the Australian Parliament/, November  17, 2011, accessed in http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/17/remarks-president-obama-australian-parliament.
6. Ibid.
7. Brian Spegele et   al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, The Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html.
8. Kazunori Takada, Japanese firms shut China plants, US urges calm in islands row, Reuters, September 17, 2012, accessed in http://www.reuters.com/article/2012/09/17/uk-china-japan-idUSLNE88G01A20120917.
9. Thom Shanker and Ian Johnson, US Accord With Japan Over Missile Defense Draws Criticism in China, The New York Times, September 17, 2012, accessed in http://www.nytimes.com/2012/09/18/world/asia/u-s-and-japan-agree-on-missile-defense-system.html?pagewanted=all
10. Chris Carroll, US, Japan Announce Expanded Missile Defense System, September 17, 2012, Stars and Stripes, accessed in http://www.military.com/daily-news/2012/09/17/us-japan-announce-expanded-missile-defense-system.html
11. Masako Toki, Missile defense in Japan, Bulletin of the Atomic Scientists, 16 January 2009, accessed in http://www.thebulletin.org/web-edition/features/missile-defense-japan
12. RT, Shield revealed US spreads missile defenses East, Russia Today, 24 August, 2012, accessed in http://rt.com/news/us-missile-defense-asia-432/.
13. Brian Spegele, et al, US Missile Shield Plan Seen Stoking China Fears, Wall Street Journal, August 24, 2012, accessed in http://online.wsj.com/article/SB10000872396390444082904577609054116070694.html
14. Ibid.
15. Trefor Moss, Asia’s New Arms Race: Missiles, Missile Defenses, August 27, 2012, accessed in http://thediplomat.com/flashpoints-blog/2012/08/27/asias-new-arms-race-missiles-missile-defenses/.
16. RT, op. cit.
17. Brian Spegele, op. cit.
18. Global Times, US missile shield fosters Asian arms race, Beijing,Global Times, March 29, 2012, accessed in http://www.globaltimes.cn/NEWS/tabid/99/ID/702623/US-missile-shield-fosters-Asian-arms-race.aspx.
19.F. William Engdahl, Full Spectrum Dominance: Totalitarian Democracy in the New World Order, edition.engdahl, Wiesbaden, 2009, p. 162.
20.Ibid., p. 161.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020