Решението на администрацията на Барак Обама за "завръщането" на САЩ в Източна Азия, което ще се реализира с подчертан акцент върху традиционните военно-политически инструменти, отново постави с цялато му острота въпроса за бъдещето на китайско-американските отношения и вероятността от мащабен конфликт между двете велики държави. Първите симптоми за такъв конфликт можем да открием в активната намеса на Вашингтон в териториалните спорове между Китай и някои държави от АСЕАН в Южнокитайско море.
Обективно погледнато, системата за гарантиране на сигурността в Източна Азия, базираща се на комплекса от двустранни военни алианси на САЩ с отделни държави от региона, която не претърпя сериозни промени и след края на световната война, днес се нуждае от трансформация. Бъдещето на сигурността в региона до голяма степен ще зависи от това, доколко Пекин и Вашингтон ще са склонни да отчитат позицията, опасенията и интересите на другия в хода на постепенното привеждане на регионалната "архитектура на сигурността" в съответствие с променилата се международна среда.
Военните измерения на "американското завръщане в Азия"
В края на 2011 администрацията на Обама взе стратегическо решение за "завръщането" на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион и изместване фокуса на американските външнополитически усилия от проблемите на борбата с тероризма и трансформацията на Близкия Изток към по-традиционните задачи за "сдържане, ангажиране и балансиране" в Източна Азия. Това решение веднага започна да се реализира по характерния за САЩ стремителен и прекалено праволинеен начин.
На 10 ноември 2011, в изказването си на срещата на върха на организацията Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество (АТИС) в Хонолулу, държавният секретар Хилари Клинтън обяви началото на "тихоокеанския век на Америка" и декларира готовността на Вашингтон да поеме лидерските позиции в Азиатско-Тихоокеанския регион, в съответствие с желанията на регионалните си партньори и съюзници (1).
Шест дни по-късно, Клинтън и филипинският външен министър Албърт дел Росарио подписаха т.нар. Манилска декларация, обвързвайки я с 60-годишнината на Договора за взаимна отбрана и напомняйки на света за нерушимостта на военния алианс между двете страни. В декларацията, в частност, се посочва, че САЩ и Филипините споделят "общ интерес за подкрепа на свободата на корабоплаване и свободната легална търговия", като "при разрешаването на съществуващите конфликти, касаещи крайбрежните райони, се придържат към мирния, кооперативен, многостранен и дипломатичен подход в рамките на международното право" (2). Тази декларация придоби съвършено определен смисъл на фона на разгорелия се с нова сила конфликт между Манила и Пекин за намиращия се под филипинска юрисдикция риф Скарбъроу, който китайците наричат остров Хуанян.
На 17 ноември 2011, по време на своето посещение в Австралия, Барак Обама обяви решението си за разполагане в Дарвин, в северната част на континента, на 2500 американски морски пехотинци, предислоцирайки ги от Япония, пък макар и на ротационна основа. Два дни по-късно, включвайки се за първи път в работата на Източноазиатската среща на върха, Обама заяви: "Макар и да не участваме в спора в Южнокитайско море и не вземаме ничия страна, ние придаваме изключително значение на морската сигурност, като цяло, и на разрешаването на спорните въпроси в Южнокитайско море, в частност - като тихоокеанска, държава, като търговска нация и като гарант за сигурността на Азиатско-Тихоокеанския регион" (3).
На същата логика се базираше и речта на държавния секретар по отбраната Леон Панета на Форума по сигурността "Шангри Ла" в Сингапур, където той обяви намерението на Пентагона, до 2020, да концентрира до 60% от всички сили и средства на американския военноморски флот в Тихия океан (4). Последвалата поява на Панета във Виетнам (друга държава, която спори с Китай за принадлежността на острови в Южнокитайско море) и посещението му в бившата съветска база Камран, която САЩ много биха искали да използват в бъдеще (5), се превърна в поредната символична стъпка, демонстрираща готовността на Вашингтон да увеличи броя на военно-политическите си съюзници в региона, включително непосредствено до границите на Китай (6).
Без съмнение, толкова рязкото и активно обръщане на САЩ към Източна Азия съществено стесни рамките на външнополитическите възможности пред Китай и накара Пекин сериозно да се замисли за формирането в региона на своеобразна "велика антикитайска стена". Усещането за изолация на Китай се задълбочава от това, че към военно-политическите мерки за укрепване на позициите си в Азиатско-Тихоокеанския регион Вашингтон добави и такива с икономически характер: така, през ноември 2011, САЩ лансираха мащабния си икономически интеграционен проект за "Транстихоокеанско партньорство" (Trans-Pacific Partnership), чиято цел е създаването в Азиатско-Тихоокеанския регион на преференциален търговски режим въз основа на многостранно търговско споразумение с участието на Австралия, Бруней, Виетнам, Малайзия, Нова Зелания, Сингапур и Чили (7), но изключващо Китай.
Китайската реакция
Реакцията на Пекин на възникващите в Азия геополитически предизвикателства и прогнозите му за развитието на ситуацията се оказаха доста по-спокойни и балансирани, отколкото тези на редица чуждестранни анализатори.
На първо място, в Пекин изглежда бяха наясно с логиката на външнополитическото поведение на Вашингтон: в годината преди президентските избори през ноември 2012, предстоящото изтегляне от Афганистан и ограничаване на американското военно присъствие в Близкия Изток, администрацията на Барак Обама беше длъжна да демонстрира дипломатически успехи в другия ключов за САЩ регион на света, като в същото време успокои азиатските си съюзници, които се оплакваха от липсата на достатъчно внимание към тях по време на активната глобална кампания на Америка за борба със "световния тероризъм" и "държавите-парии". Освен това, на фона на нарастването на новите кризисни тенденции в световната икономика, Азиатско-Тихоокеанският регион изглежда като остров на "сравнителен просперитет", затова в Белия дом не биха искали да изпуснат възможността да подобрят икономическата ситуация в САЩ чрез развитие на търговските връзки (и увеличаване на американския износ) със запазващите динамичното си развитие държави от Източна Азия.
Ясно е обаче, че чисто икономическите инициативи от типа на "Транстихоокеанското партньорство" не могат да върнат на САЩ лидерските политически позиции в региона. Именно поради това ставаме свидетели на очевиден и напълно закономерен стремеж на Вашингтон да компенсира недостатъчните си икономически механизми с класическия военно-политически инструментариум - чрез опората на съществуващата мрежа от двустранни военни алианси, на първо място с онези държави, които или са заинтересовани от нарастване на регионалното си влияние (Австралия), или се нуждаят от външни гаранти за своята сигурност (Филипините). Както към първата, така и към втората категория спада и Виетнам, който все още не е официален американски съюзник. Именно по този начин разсъждават мнозина авторитетни анализатори в Пекин. Така, зам. директорът на Китайския институт за съвременни международни отношения Чен Сянян, за който се смята, че изразява позициите на влиятелното Министерство на държавната сигурност, в статията си "Да защитим морските си права и интереси" посочва, че: "икономическото развитие на редица страни зависи от гигантския пазар на Китай, но в същото време те разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Американците използват тази зависимост" (8). Тоест, може да се предположи, че интересът на САЩ към споровете в Южнокитайско море има технически характер.
На второ място, Китай се отнася със скептицизъм (предпазлив, но не и фалшив) към шансовете на САЩ да реализират новата си регионална външнополитическа стратегия. Така например, отношението на Пекин, който не бе "допуснат" до участие в "Транстихоокеанското партньорство", към този проект варира от сдържано-вежливо до открито иронично. След като разкритикува дискриминационния характер на "Транстихоокеанското партньорство" и опитите за "подмяна на действащите регионални многостранни формати", китайският зам. министър на външните работи У Хайлун посочи, че "като цяло, "Транстихоокеанското партньорство" поставя твърде високи стандарти и тепърва ще трябва да разберем, дали всички участници в него отговарят на тях" (9). На свой ред, авторитетното китайско икономическо издание "Чжунгуо цзънцзи баодао" отбелязва в статия с показателно заглавие "САЩ не подбират добре партньорите си в "Транстихоокеанското партньорство", че без участието на Япония и Южна Корея проектът няма особен практически смисъл, затова Китай "спокойно и без да се меси ще наблюдава развитието на преговорите по него" (10).
Анализирайки новата стратегия та САЩ в Източна Азия, споменатият по-горе китайски експерт Чен Сянян, посочва следните обективни трудности, с които Вашингтон може да се сблъска при реализацията и: противоречията с Русия за европейската система за ПРО и събитията в Сирия, необходимостта САЩ да продължат активно да участват в процесите на трансформация на Близкия Изток, както и все по-изострящите се противоречия с Пакистан и влиянието им върху ситуацията в Афганистан. Всичко това ще отклонява вниманието на Вашингтон от Азиатско-Тихоокеанския регион, при това гигантският дефицит на американския бюджет (въпреки всички твърдения на Белия дом) неизбежно ще доведе до съкращаване на военните разходи. Всички тези фактори могат да принудят САЩ да концентрират вниманието си върху вътрешните, а не върху външните предизвикателства и проблеми (11).На трето място, и Пекин, и Вашингтон, по цял ред политически и икономически причини, полагат всички усилия да не допуснат конфликт, като в тази връзка китайските анализатори акцентират най-вече върху мекия тон на американските външнополитически изявления. Така, оценявайки атмосферата на провелия се в Сингапур форум "Шангри Ла", китайският официоз "Жънмин жибао" отбелязва, че, въпреки очакванията, ключовата дума на форума е била "деескалация", а споровете в Южнокитайско море не са били в центъра на дискусиите (12). В Пекин обръщат внимание и на думите на Леон Панета, че САЩ не са готови автоматично да се намесват в конфликтите на Китай с други държави (13). На свой ред, коментирайки изказването на Панета, известната американска специалистка по Китай Бони Глейзър отбелязва, че той "по-ясно от който и да било друг официален представител на САЩ, даде да се разбере, че искаме държавите от региона да могат да се защитават, но те не бива да разчитат, че ако възникнат проблеми, Вашингтон веднага ще дойде да гаси пожара, нито да имат големи очаквания в това отношение" (14).
Паралелно с това, в Пекин са наясно и за логиката, която диктува поведението на САЩ и азиатските им партньори към Китай. Така, в статията си "Защо се влоши международната среда на Китай", известният експерт Ван Цзяси посочва, че "в контекста на нарастването на китайския отбранителен потенциал, съседните държави и САЩ не само изразяват съмнение относно миролюбивите стремежи на Китай, но и разширяват насочените срещу него военни мерки и координират стратегиите си по китайското направление" (15).
Очертаващият се китайско-американски сблъсък
Завръщането на САЩ в Азия и укрепването на военно-политическите позиции на Пекин са обективни и закономерни процеси. Нарастването на напрежението в региона е неизбежна последица от тяхното развитие и взаимодействие в контекста на създалата се политическа ситуация, която се усложнява от такъв фактор като смяната на елитите и свързаната с този процес активизация на вътрешнополитическите борби в САЩ и Китай.
От една страна, Пекин не просто не показва желание да бъде интегриран в американоцентричния модел на източноазиатската подсистема на международните отношения, но и категорично не приема нейното съдържание в променилите се условия, да не говорим че се съмнява, дали САЩ имат достатъчно ресурси за реализацията на подобен модел. От друга страна, продължавайки да декларира като свой основен приоритет "мира и развитието", Китай, поне досега, гледаше да се придържа към максимата на покойния Дън Сяопин "никога да не става лидер и да не привлича излишно вниманието на света към себе си", затова и не лансираше някакъв ясен политически модел за регионално развитие. В същото време обаче, в сегашната ситуация най-голяма опасност за мира и стабилността на региона представлява именно дефицитът на нови идеи и подходи, защото без наличието на нови външнополитически модели и стратегии, страните в него ще продължат да разчитат на вече съществуващите доктрини, в чиято основа са формулираните по време на студената война конфронтационни алгоритми.
Ако китайско-американските отношения продължат да се развиват по инерция, в обозрима перспектива САЩ неизбежно ще бъдат принудени да се ориентират към активно сдържане на военно-политическите амбиции на Пекин, като на първо място се опитат да ограничат способността му да проектира морската си мощ (показателен пример в това отношение е превръщането на териториалния спор в Южнокитайско море в един от основните източници на напрежение в региона). При това следва да сме наясно, че процесът на нарастване на китайската мощ има обективен характер и, за да смекчи американското противодействие, на Пекин ще се наложи да търси начин да отвлече вниманието и ресурсите на Вашингтон от Източна Азия. За целта китайците разполагат с известни, макар и ограничени, възможности: от икономическите и валутно-финансови инструменти, до използването на правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН (например по сирийския въпрос), както и стратегическите си отношения с Пакистан (за да влияят върху процеса на мирното урегулиране в Афганистан) (16), или пък своите политически и икономически позиции в Африка.
Ако в китайско-американските отношения надделее конфронтационният модел, от противоречията между двете велики сили със сигурност ще се възползват онези играчи в Азиатско-Тихоокеанския регион, които са заинтересовани от увеличаване на американската подкрепа в споровете и конфликтите им с Пекин (Филипините, Виетнам, Тайван). На свой ред, това ще се отрази негативно върху състоянието на регионалната сигурност. Редица държави от региона ще се окажат в изключително неизгодно положение, тъй като ще бъдат принудени да избират между разширяването на икономическото си партньорство с Китай и развитието на военно-политическото взаимодействие със САЩ (17). Това, в общи линии, представлява песимистичния сценарий за развитие на ситуацията в Източна Азия. В Пекин са наясно с него и, макар и предпазливо, предлагат следната алтернатива за избягването му.
В интервю за вестник "Хуанцю шибао", директорът на Института за международни
изследвания към университета Цинхуа в Пекин Ян Сюетун отбелязва: "Не можем да си представим, че американската стратегия в Азия няма да бъде насочена срещу Китай, независимо какво твърдят във Вашингтон. Въпросът тук е, дали става дума за подготовка за военен сблъсък с Китай на ниво действия по сдържането му, или за превантивно сътрудничество с него" (18). Струва си да обърнем специално внимание на втората възможност, лансирана от китайския експерт (т.е. на "превантивното сътрудничество") особено в контекста на нейното формулиране.Както е известно, Ян Сюетун е сред ключовите фигури на съвременната китайска геополитика, автор на концепцията "цзунхъ шили", т.е. за "комплексната държавна мощ" (разглеждана като универсален инструмент за измерване "специфичната тежест" на държавите на международната сцена) (19) и на "син анцюан гуан", т.е. новата концепция за сигурността, алтернативна на блоковата визия за системата на международните отношения, превърнала се в ритуална мантра на китайската дипломация от края на 90-те до средата на 2000-те години (20). Неговите изказвания и публикации никога не са имали популистки характер и едва ли някога са отразявали само собствената му гледна точка.
В края на 2011, в статията си "От една свръхдържава към няколко силни държави", оценявайки текущата политическа ситуация в света, Ян Сюетун очертава няколко фундаментални тенденции в съвременното международно развитие. На първо място, имайки предвид, че през следващите пет години само САЩ и Китай ще могат да поддържат военните си разходи на ниво над 100 млрд. долара годишно, можем да заключим, че глобалната архитектура вече е започнала да се променя. Налице е преход от конфигурацията "една свръхдържава и няколко силни държави" към конфигурация "две свръхдържави и няколко силни държави", докато шансовете за настъпване на период на мултиполярност намаляват.
На второ място, беше институционализирана намесата във вътрешните работи на други държави - при това не само на нивото на великите сили, но и на това на развиващите са страни, в резултат от което се оказва, че принципите на ненамеса и на намеса могат успешно да си съжителстват.
На трето място, набира скорост процесът на "демагогизация" на международните организации и лишаването им от реално съдържание, доколкото "държавите-лидери нямат достатъчно сили за да гарантират лидерството си, а държавите, разполагащи с такъв потенциал, не желаят да поемат лидерски функции".
На четвърто място, равноправието и справедливостта се превръщат в основно течение на обществената мисъл в света, измествайки постановките на ключовия си конкурент - школата на либералното мислене. Това става най-вече под въздействие на кризисните явления в икономиката, тъй като "нерационалното разпределение продължава да пречи на разрешаването на проблемите с бедността и гарантирането на най-необходимото за оцеляването на хората". В тази връзка, Ян Сюетун препоръчва на Китай "да бъде в крак с времето" (21) и да отчита очертаните по-горе тенденции при формулирането на външната си политика.
Освен чисто научната си ценност (като отражение на осъществената през последните десетина години впечатляваща еволюция на китайската геополитика), тази статия може да се разглежда и като своеобразен външнополитически манифест, въз основа на който можем да направим следните изводи:
- Китай започва да допуска намесата във вътрешните работи на други държави, като инструмент на външната политика (това всъщност представлява концептуализация на доктрината за "дипломацията на червените линии", т.е. признаването, че Китай има "изконни интереси", чието отстояване може да изисква и крайни мерки) (22);
- Китай призовава към преразпределяне на отговорността и лидерските пълномощия в рамките на международните организации с цел повишаване на ефективността им;
- Китайското ръководство продължава да вярва в правилността и приложимостта на официалната китайската концепция за "справедлив и рационален световен икономически и политически ред";
- Китай декларира готовност да дискутира със САЩ въпроса за повишаване на отговорността си за случващото се в света (или поне в регионален мащаб). При това не става дума за "система на глобално споделяне на властта" - негативното отношение на Пекин към тази идея на британския геополитик Найл Фергюсън беше демонстрирано още през 2009-2010, когато новото китайско-американско партньорство пораждаше същия оптимизъм, като руско-американското "презареждане" (23). Китайците не биха искали и изтеглянето на САЩ от Източна Азия - дори ако чисто хипотетично допуснем подобна възможност, тъй като това тотално би ерозирало съществуващата система за регионална стабилност, както и възможностите за по-нататъшен растеж на самия Китай.
Заключение
Пекин се стреми да накара САЩ да се примирят с неизбежното привеждане на китайските военно-политически възможности в съответствие с икономическия потенциал на страната и непрекъснато подава сигнали на Вашингтон, че следва да коригира поведението си в региона. Става дума за това, САЩ и Китай да признаят взаимно интересите си в Южнокитайско море и Източна Азия, като цяло, да се откажат от стратегията на сдържането и да разгледат алтернативите на съществуващия модел на сигурността в Азия, базиращ се на мрежата от двустранни военно-политически алианси между страните от региона и САЩ и продължаващ да изключва Китай. Според Пекин, "Азия се нуждае от нова архитектура за сигурност, а не от ново лидерство" (24).
Обективно погледнато, формиралата се в Тихоокеанска Азия система на международните отношения се нуждае от трансформация (за разлика от тази в Европа, тя на практика не се е променила от края на студената война насам), в чиято основа следва да залегне превантивното кооптиране на Пекин, който да поеме своя дял от отговорността за устойчивото развитие на региона. В настоящия етап, когато международните възможности на Китай все още са сравнително ограничени, този процес може да има управляем, неконфронтационен характер и да се окаже много по-малко болезнен, отколкото евентуални отчаяни опити, след десетина години например, да се легитимират промените в статуквото. Обявеното от САЩ "завръщане в Азия" е подходящ момент за началото на сериозна дискусия по този въпрос.
Бележки:
1.Remarks by Hillary Rodham Clinton, Secretary of State, Honolulu, November 10, 2011. URS: http://www.state.gov/secretary/rm/2011/11/ 176999.htm. Тезата си за новата тихоокеанска стратегия на САЩ Клинтън развива в статията «America’s Pacific Century», публикувана в списание «Foreign Policy». –http://www.foreignpolicy.com/articles/2011/10/11/americas_pacific_century?page=full.2. Signing of the Manila Declaration On Board the USS Fitzgerald in Manila Bay. Manila, Philippines, November 16, 2011. http://www.state.gov/r/pa/prs/ps/2011/11/ 177226.htm.3. Obama and Asian Leaders Confront China’s Premier. The New York Times. November 19, 2011. http://www.nytimes.com/2011/11/20/world/asia/wen-jiabao-chinese-leader-shows-flexibility-after-meeting-obama.html?pagewanted=all.4. Speech Delivered by Secretary of Defense Leon E. Panetta. Shangri-La Hotel, Singapore. June 02, 2012. http://www.defense.gov/speeches/speech.aspx?speechid=1681.5. В изказванията си за медиите по време на своето посещение във Виетнам Леон Панета открито заяви, че: «достъпът на кораби на американския военен флот до този обект е ключов компонент на взаимодействието между САЩ и Виетнам и в това отношение виждаме огромен потенциал. Pentagon Seeks Return to Long-Abandoned Military Port in Vietnam. Los Angeles Times. June 3, 2012. http://latimesblogs.latimes.com/world_now/2012/06/pentagon-cam-ranh-bay-vietnam.html.6. В този контекст не можем да не отбележим и провелото се през декември 2011 историческо посещение на Хилари Клинтън в Мянма - традиционен сателит на Пекин, която през последната година започна да осъществява демократични реформи.7. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/11/12/remarks-president-meeting-trans-pacific-partnership.8. Сhen Xiangyang. Safeguard Мaritime Rights and Interests. China Daily. June 11, 2012. P. 9.9. Obama Would Push His TPP Deal in Honolulu, But Could He? Xinhua. November 10, 2011. http://news.xinhuanet.com/english2010/indepth/2011-11/10/c_1312 39304.htm.10. "САЩ не подбират добре новите си съюзници в рамките на Тихоокеанското партньорство". Чжунгуо цзънцзи баодао, November 14, 2011.http://finance.jrj.com.cn/opinion/2011/11/14105911550339.shtml.11. Чън Сянян. "Контекстът на американската стратегия за обръщане към Азия". Ляован, December 05, 2011. http://news.xinhuanet.com/mil/2011-12/05/c_122379211_2.htm.12. Deescalating 'key word' at Summit. China Daily, June 04, 2012. http://usa.chinadaily.com.cn/world/2012-06/04/content_15462941.htm.13. Panetta on New U.S. Defense Strategy. Asia-Pacific Policy, June 02, 2012. http://www.uspolicy.be/headline/panetta-new-us-defense-strategy-asia-pacific-policy.14. U.S. Navy’s Pacific Presence to Expand, Panetta Says. Bloomberg, June 2, 2012.. http://www.bloomberg.com/news/2012-06-02/u-s-navy-s-pacific-presence-to-expand-panetta-says.html. Показателно е, че официозните китайски медии приписаха думите на Глейзър на самия Панета, виж: "САЩ отричат, че новата им стратегия е насочена срещу Китай". Цюанцю шъбао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_1232 32178_2.htm.15. Ван Цзъси. "Защо се влоши международната среда на Китай". Хуанцю шибао, 13 юни 2012. URS: http://news.sina.com.cn/pl/2012-06-13/071624583486.shtml.16. След като Пакистан се превърна от съюзник във войната с тероризма на САЩ в, де факто, неин обект, китайско-пакистанските отношения придобиха още по-голямо значение за Исламабад.17. За да илюстрира този подход, в статията си "Бъдещето на китайско-американските отношения: конфликтът е избор, а не неизбежност", Хенри Кисинджър цитира думите на високопоставен представител на Индонезия към свой американски партньор: «Не ни изоставяйте, но и не ни принуждавайте да избираме". Kissinger H.A. The Future of U.S.-Chinese Relations: Conflict Is a Choice, Not a Necessity. Foreign Affairs, March-April 2012. http://www.henryakissinger.com/articles/fa0412.html.18. "Америка отрича, че новата и стратегия е насочена срещу Китай". Хуанцю шибао, 4 юни 2012. http://news.xinhuanet.com/world/2012-06/04/c_123232178.htm.19. Оценка на комплексната мощ на великите държави, в книгата "Глобалната стратегическа архитектоника: Международното обкръжение на Китай в новия век". Пекин: Шъши чубаншъ, 2000. C. 3. Xuetong Yan. The Rise of China and Its Power Status. Chinese Journal of International Politics, Vol. 1, 2006. P. 5–33.20. Ян Сюетън, "Новата концепция за сигурността и новата визия за сътрудничеството в сферата на сигурността", списание "Съвременни международни отношения", Пекин, 1997. No 3. C. 28–32.21. Показателно е, че тази класическа идеологема, съдържаща се в ключовите официални текстове на ККП, се използва тук в по-скоро саркастичен план.22. По-подробно, виж Willy Lam. China Deploys Pugilistic Foreign Policy With New Vigor. China Brief. Vol.12, Issue 12. P. 3–6.23. Китайският премиер Ван Цзябао директно квалифицира формулата Г-2 като "неуместна", Жънмин жибао. 25 май, 2009. http://paper.people.com.cn/rmrbhwb/html/2009-05/25/content_260354.htm;виж също "Да оценяваме хладнокръвно идеята за т.нар. ера на "съвместна китайско-американска доминация". Ляован. 14 март 2009. http://news.xinhuanet.com/world/2009-03/14/content_11009192.htm.24. Дин Ган. "Да поставим червена лини пред Америка по въпросите за Южнокитайско море". Жънмин жибао 1 юни 2012. С. 1.* Институт за Далечния Изток към Руската академия на науките
{backbutton}
