06
Пет, Дек
5 New Articles

Газопроводите IPI и ТАРІ, в контекста на битката за Средния Изток

брой1 2013
Typography

Сложната ситуация в енергийните сектори на Пакистан, Афганистан и Индия се запазва вече не едно десетилетие, като частично решение на натрупалите се в тази сфера проблеми би могла да стане доставката на природен газ от Иран за Пакистан и оттам за Индия, както и от Туркменистан към Афганистан и оттам за Пакистан и Индия. Доколко реални са обаче тези проекти и какви са препятствията пред изграждането на необходимите за целта газопроводи?

Газопроводът IPI

През последната година в големите световни медии се появиха множество прогнози за "голяма война" в Близкия Изток, чиито епицентър "неизбежно" ще стане Иран, като анализаторите се разминават само относно сроковете, в които САЩ и/или техните съюзници ще вземат решение за военен удар по държавата на аятоласите. Действително, не без съдействието на САЩ, днес съществува изключително силно напрежение в Северна Африка и Близкия Изток - от Либия и Египет, до Афганистан и Пакистан. Дали обаче този факт дава достатъчно основания да се твърди за неизбежността на "голяма война" в Иран или съседните му държави? Едва ли. А причината е, че конфликтните зони в дъгата от Либия до Пакистан бяха създадени от САЩ и, повече или по-малко, се контролират от тях. Всички страни от региона, независимо дали го искат, са обекти на азиатската геополитика на Вашингтон, включително и Иран, който не е толкова окончателната цел на САЩ, колкото ключов геополитически инструмент, предназначен да балансира нарастващото влияние в региона на сунитския фундаментализъм. И, докато Вашингтон е в състояние да контролира използването на въпросния "инструмент", за него няма никакъв смисъл преждевременно да се отказва от него. Защото, ако се замислим, нито ядрената програма на Техеран, нито заплахите за затваряне на Ормузкия пролив, нито нападките на иранските лидери срещу Израел, нито подкрепа на Иран за Сирия, не представляват неразрешими предизвикателства пред близкоизточната политика на Вашингтон. Косвено потвърждение за това са официалните изказвания на висши американски чиновници по споменатите проблеми. Макар че тонът им е доста твърд, те не са чак толкова категорични. Следва обаче да отбележа, че тази ситуация ще се запази само докато Вашингтон може да влияе върху социалната ситуация и икономиката на Иран с помощта на международните финансови санкции и ембаргото върху превозите на ирански петрол с танкери.

Как се развиват напоследък изключително напрегнатите иранско-американски отношения? Съзнавайки слабостите си, Техеран отчаяно опитва да се измъкне от "икономическата примка" на Запада, а пък САЩ доста ефективно му пречат да го направи. Впрочем, дали иранците въобще имат шанс да преодолеят икономическия натиск на Вашингтон? Отговорът на този въпрос е по-скоро положителен и е свързан с огромните запаси от енергоносители, с които разполага Иран, включително вторите по-големина в света проучени запаси от природен газ (29,6 трлн. куб. м). Най-лошият вариант за САЩ е Техеран да съумее да организира тръбопроводния му износ към съседните държави, преодолявайки по този начин американското господство по морските транзитни маршрути за доставка на енергоносители. Неслучайно всички ирански планове за изграждане на нови експортни газопроводи провокират светкавичното твърдо и категорично информационно и практическо противодействие на Вашингтон и то на най-високо официално равнище.

Въпреки това има достатъчно желаещи да купуват големи количества ирански газ, като сред тях следва да посочим Турция, ЕС (проектът за газопровода Nabucco), Индия и Пакистан. От всички тях обаче, в момента ирански газ ползва само Турция (от 2001), но обемите му са относително малки. Освен това, Вашингтон е в състояние да влияе върху търговските отношенията между Анкара и Техеран, нагледно доказателство за което стана скорошното решение на Турция да намали покупките на ирански петрол в рамките на американското ембарго, въпреки че страната изпитва известен недостиг от енергоносители.

На свой ред, ЕС, който подкрепя американските санкции срещу Техеран, засега също разглежда иранските енергоносители само като потенциален ресурс (и то в доста отдалечена перспектива) за запълване на бъдещия газопровод Nabucco.

Тоест, остават Индия и Пакистан. Както е известно, идеята за изграждането на изключително важния за бурно развиващите се икономики на тези две държави газопровод Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) се заражда през 1989 за да се трансформира в конкретен проект през 1994. До края на 2011 обаче, тримата участници в проекта непрекъснато се сблъскваха с различни препятствия, повечето от които бяха създадени и поддържани от САЩ. Така, до 2007 основният препъни камък бяха изключително напрегнатите, на ръба на открития военен конфликт, отношения между Индия и Пакистан. През тази година обаче, беше направен първият пробив в реализацията на ІРІ. След стартиралите през 2005 тристранни преговори и консултации, Делхи призна изграждането на газопровода за икономически оправдано.

На свой ред, Пакистан винаги е бил позитивно настроен към реализацията на проекта, въпреки силния натиск от страна на доскорошния му съюзник САЩ, които нееднократно предупреждаваха Исламабад, че за тях газопроводът е "абсолютно неприемлив".

Тази идилия обаче не трая дълго. Още в началото съществуваха сериозни финансови проблеми във връзка с дяловете на страните в изграждането на газопровода, стойността на газа и транзитните такси. В резултат от това, през 2008 Индия се оттегли от проекта, посочвайки, че първо трябва да реши с Пакистан въпроса за цената на газовия транзит и едва след това може да участва в реализацията на самия тръбопровод. Всъщност, това беше официалното обяснение на Делхи, но е доста вероятно решаваща роля да е изиграл натискът на Вашингтон и заплахата му, че може да прекрати сътрудничеството си с Индия в сферата на ядрената енергетика. Доказателство за това бе, че именно през октомври 2008, след индийския отказ от участие в ІРІ, тогавашният американски президент Буш най-сетне подписа приетия от Конгреса закон, утвърждаващ споразумението между Индия и САЩ за сътрудничеството в сферата на гражданската ядрена енергетика (т.нар. "споразумение 123"), подготвено още през 2005. Оттогава насам, Делхи само спорадично демонстрира интерес към иранския газ, без да предприема нищо конкретно, още повече, че през миналата 2012 пред страната се разкри перспектива да получи достъп до енергоносителите на Туркменистан.

През юни 2009 в медиите са появи информация, че китайската CNCP иска да участва в разработката на иранските газови находища, а в края на същата година намерение да се включи в проекта за газопровода ІРІ декларира и руският Газпром. Всичко това обаче си остава само в кръга на намерениятя, причина за което е твърдата и непоколебима позиция на Вашингтон, оставаща непроменена през последните 15 години - да не се допусне мащабен износ на ирански газ под заплахата, че това ще доведе до налагане на едностранни икономически и други санкции от САЩ.

Да се върнем обаче към проекта ІРІ. Миналата 2012 се оказа преломна за него, след като Пакистан окончателно стигна до извода, че за неговата бурно развиваща се икономика няма ефективна алтернатива на иранския газ, въпреки съпротивата и заплахите на САЩ и продължаващото нежелание на Индия отново да се присъедини към проекта. Тук е мястото да напомня, че доказаните запаси на Пакистан от природен газ се равняват на около 900 млрд. куб. м, които (при запазване на сегашния добив) ще се изчерпат след 20-25 години. През 1999 Пакистан е консумирал 20,3 млрд. куб. м газ годишно, като през следващите десет години този показател е нараснал почти двойно - до 38,7 млрд. куб. м, а през 2015 се очаква да достигне 92 млрд. куб. м. Прогнозите са, че дотогава местният добив на природен газ ще падне до 31,5 млрд. куб. м, а след още десет години, за да покрие вътрешните си нужди, Пакистан ще трябва да внася по 60 млрд. куб. м газ годишно.

Ето защо Пакистан реши (допълнително стимулиран от приетата през февруари 2012 от американския Конгрес резолюция, призоваваща пакистанската провинция Белуджистан да получи право на самоопределение) да си сътрудничи с Иран в газовата сфера. На всичкото отгоре, Ислабамад се обърна към руския президент Путин за да покани Газпром да поеме изграждането на пакистанския участък на ІРІ.

Това не можеше да не вбеси Вашингтон, чиято официална реакция беше озвучена от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън, която заяви пред Конгреса, че администрацията на Обама признава "съществената нужда от енергоносители на Исламабад", но смята, че изграждането на газопровод между Иран и Пакистан, независимо дали това ще бъде чисто ирански или съвместен проект, би представлявало "нарушаване на нашето (т.е. американското) законодателство за санкциите срещу ислямската република".

"Всички знаем, какви ще са последиците от това, още повече, че те ще са особено разрушителни за Пакистан, чиято икономика и без това е нестабилна. Допълнителният натиск, който ще бъдат принудени да упражнят САЩ върху тази страна, още повече ще влюши икономическата ситуация в нея" - откровено заплаши доскорошния си съюзник ръководителят на американската дипломация. Според Клинтън, САЩ, съвършено ясно са изложили позицията си по въпроса пред Исламабад, като тя призова Пакистан "да търси алтернативи на доставките на природен газ от Иран". Според нея, е "необяснимо, защо Пакистан в момента се опитва да преговаря с Иран за изграждането на тръбопровода", след като е наясно, че Вашингтон с всички сили се стреми да увеличи натиска върху иранците заради отказа им да изяснят напълно характера и целите на ядрената си програма. В тази връзка, Клинтън напомни, че "има и алтернативен вариант, който ние решително подкрепяме и това е тръбопроводът Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия. Според нас, това е по-удачния алтернативен вариант, както по отношение на предсказуемостта, така и на избягването на контактите с Иран".

Въпреки това обаче, Исламабад си позволи да игнорира предупреждението на Вашингтон. При това изглежда че капката, заради която е преляла чашата на търпението и, която е накарала Пакистан да предприеме подобна "отчаяна" стъпка, е осъзнаването на обстоятелството, че вече не може да разчита на отвъдокеанския си съюзник, след като САЩ (провокирани от серията конфликти с пакистанците), на практика, зачеркнаха страната от транзитната верига за снабдяване на афганистанската си групировка, заменяйки я с Русия и Узбекистан. Именно това принуди Исламабад открито да търси сближаване с Техеран. Така, на извънредното заседание на Организацията Ислямска конференция (ОИК), провело се в края на август в Мека, пакистанският президент Асиф Али Зардари подкрепи иранската позиция за кризата в Сирия и призова мюсюлманските държави незабавно да сложат край на кръвопролитието в страната и да дадат възможност на сирийския народ сам да избере бъдещето си. Само няколко дни по-късно, директорът на иранската Национална газова компания Джавад Оджи прогнозира, че изграждането на газопровода Иран-Пакистан ще приключи още през март 2013.

Както е известно, до началото на ноември 2012, вниманието на САЩ беше почти изцяло концентрирано върху президентските избори. Много е вероятно обаче, че още в края на миналата 2012 "новият стар" президент Обама е приел като приоритетна задача (по-важна дори от разрешаването на сирийския въпрос) именно максималното противодействие на изграждането и пускането в експлоатация на газопровода Иран-Пакистан с всички възможни средства. Защото Вашингтон просто не може да си позволи пасивно да наблюдава, как Иран става икономически самостоятелен. Разбира се, за решаването на очертаната по-горе приоритетна задача, би могло да се използва нанасянето на военен удар срещу Техеран, под прикритието на вече изтърканата теза за "необходимостта от противодействие на иранската ядрена програма". Само че, както вече споменах в началото, това би разклатило формиралият се в течение на дълги години баланс между сунити и шиити в ислямския свят. Затова изглежда по-вероятно САЩ да изберат за своя мишена не Иран, а Пакистан. Така, ако не успеят да убедят Исламабад да се задоволи само с туркменския газ от бъдещия газопровода ТАРІ (на който ще се спра по-долу), или не проработят другите средства за икономически и политически натиск, САЩ бихо могли да решат (след сериозна предварително подготовка, предвид факта, че пакистанците разполагат със собствен ядрен арсенал) да използват и силови методи срещу Пакистан. Възможно е, при подобно развитие, Вашингтон да инициира отделянето на правинция Белуджистан или пък да провокира въоръжен сблъсък между Исламабад и Делхи. При всички случаи обаче, ако се стигне до открит конфликт, той може да "подпали" не само Азия, но и целия свят.

Американският проект: газопроводът ТАРІ

Съвсем различна ситуация се очертава около проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия). Според мнозина експерти, проектът е съвършено нереалистичен и, поне за момента, представлява своеобразен "мит", който обаче постоянно присъства в хода на двустранните и многостранни преговори между заинтересованите държави.

Както е известно, изграждането на тръбопровода с дължина 1735 км, ориентировъчна стойност 7,6 млрд. долара (първоначално се говореше за само 2 млрд.) и пропускателна способност до 30 млрд. куб. м газ годишно (с възможност да нарасне до 33 млрд.), трябваше да стартира през 2006 и да приключи до 2016, но до края на 2012 строителството му така и не беше започнало. Преговори по този проект се водеха още през 90-те, като през март 1995 бе подписан Меморандум за изграждане на газопровод и петролопровод между Туркменистан и Пакистан, но конкретното споразумение по този въпрос стана факт едва през 2002, когато беше подписано в Исламабад от държавните глави на Туркменистан, Афганистан и Пакистан. Първоначално, в ролята на "мотор" на проекта се изявяваше покойният туркменистански диктатор Сапармурад Ниязов, опитващ се да получи достъп до газовите (и не само) пазари на Централна и Южна Азия, отражение на което стана и поредното, подписано в Ашхабад през 2003, споразумение за изграждане на газопровода. В него бяха заложени основите за създаването на необходимата нормативно-правна основа на проекта, както и на консорциум, който да поеме изграждането и управлението на тръбопровода. Освен това документът фиксираше принципите за определяне на транзитните такси и данъчните ставки, отчуждаване на земите, през които ще минава газопроводът, както и техническите стандарти на проекта. Нещо повече, споразумението от Ашхабад касаеше техническите, финансови, организационни и институционални аспекти на реализацията на проекта. Според неговата технико-икономическа обосновка, газопроводът ТАРІ следва да минава от Туркменистан през Херат, Кандахар (Афганистан) и оттам през Куета до пакистанския град Мултан. Там трябва да се разклони към Индия и към Карачи, където в по-далечна перспектива следва да бъде изграден завод за втечнен газ с цел последващия му транзит по море.

Последва цяла серия от споразумения на най-високо равнище, конкретизиращи изграждането на газопровода, само че всичките им решения си останаха само на хартия. Основната пречка в случая е липсата на гаранции за сигурността както на строителството на газопровода, така и на експлоатацията му на афганистанска територия. Още през 2005 Движението Талибан, в лицето на официалния си говорител Латифула Хакими, заплаши, че ще провали изграждането на тръбопровода ТАРІ, ако в него участват американски и западни компании или международни финансови институции, доминирани от западните банкери (става дума, най-вече, за Азиатската банка за развитие, финансираща изграждането на обекти на енергийната инфраструктура в Южна и Централна Азия). Оттогава насам подобни заплахи срещу все още несъществуващия газопровод звучат периодично, затова не бива да има съмнения, че след изтеглянето на частите на НАТО от Афганистан през 2014 (дори и ако след това в страната остане някакъв американски военен контингент), опасността от терористични действия ще продължи да е съвсем реална.

Ако се абстрахираме от споменатите по-горе обстоятелства, следва да признаем, че поне на пръв поглед проектът ТАРІ изглежда доста привлекателен, като САЩ също проявяват сериозна заинтересованост от реализацията му, макар че не е съвсем ясно, кое точно ги кара да го правят - дали икономическите или политическите им интереси, т.е. стремежът да не позволят на Пакистан и, донякъде, на Индия изцяло да се ориентират към газопровода от Иран (ІРІ), като вместо това се концентрират върху газовите доставки от Туркменистан. В тази връзка, по време на посещението си в региона през август 2012 помощникът на държавния секретар за Южна и Централна Азия Робърт Блейк отбеляза, че "много американски компании са силно заинтересовани да участват в проекта ТАРІ, но постигането на прогрес в тази посока, ще зависи от конкретните предложения, които ще получат".

Всъщност, истината е, че проектъ е не толкова енергиен, колкото политически, тъй като по време на редовните четиристранни срещи (между ръководителите на Афганистан, Индия, Пакистан и Туркменистан) става дума, освен всичко друго, и за необходимостта от изграждането на газопровода.

Но, както вече споменах, засега проектът си остава само на хартия, макар че по план би трябвало да е готов още през 2016. Междувременно, през октомври Туркменистан обяви, че възнамерява да изгради своята част от газопровода до 2017, като при това президентът Гурбангули Бердимухамедов поиска "всяка страна сама поеме грижата за изграждането на участъка от тръбопровода на своя територия".

Според повечето авторитетни енергийни експерти, въпреки подписаните досега над десет споразумения по проекта ТАРІ, практическата му реализация продължава да е обвита в мъгла, а проблемите, пред които е изправен, са на път да обезкуражат окончателно не само страните-участнички, но и потенциалните инвеститори, включително Азиатската банка за развитие. При това нещата не опират само до продължаващите военни действия в Афганистан, но и до сложната вътрешнополитическа ситуация в пакистански Белуджистан, където сигурността на бъдещия газопровод също не може да бъде гарантирана. Накрая, следва да спомена и предпазливата позиция на Индия, чието ръководство, въпреки очевидното подобряване на пакистанско-индийските отношения през последните години, се опасява (при евентуално усложняване на двустранните отношения) от възможно прекратяване на газовите доставки по този газопровод, както впрочем и по ІРІ.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}