04
Съб, Апр
7 New Articles

Голямото завръщане на държавния капитализъм

брой6 2012
Typography

Възникващите през последните години нови държавни предприятия (state-owned enterprises – SOE) и предприятия, ползващи се с подкрепата на държавата (state-supported enterprises –SSE), се превърнаха в сериозни глобални конкуренти. Върху това, в частност, акцентира и секретарят на АРСАС (Азиатско-тихоокеанския съвет на американските търговски камари) (1) Дебора Макарти, по време на последната американско-азиатска конференция, провела се във Вашингтон, през март 2012. Според нея, държавният капитализъм се превръща в ново предизвикателство за съвременната икономика, използвайки предимствата на откритите свободни пазари и, в същото време, "затваряйки" за останалите ключови сектори на националната индустрия. "Той мобилизира ресурсите на държавата, стимулира създаването на съвместни предприятия между чуждестранните и националните компании за трансфер на знания и технологии и, в същото време, осъществява контрол върху ключовите предприятия, субсидирайки развитието и експанзията им в чужбина" (2).

В последния доклад на UNCTAD също се посочва тази тенденция, като се подчертава, че инвестициите от развиващите се държави представляват 29% от преките глобални инвестиционни потоци (3). Това се потвърждава и от други източници. Така, през 2004 в списъка на 50-те най-големи глобални компании на британския "Times" нямаше нито едно държавно предприятие, докато през 2011 броят им беше вече 11. При това, по такъв показател като капитализацията, те заемаха второ (Petro China), четвърто (Industrial & Commercial Bank of China), пето (бразилската Petrobras) и седмо (China Construction Bank) място (4). Мексиканската Cemex, която е третата в света циментова компания, притежава повече чуждестранни активи, отколкото Dow Chemical или Alcoa например. Стойността на активите на бразилската миннодобивна компания Vale пък е по-голяма от тези лидерите в отрасъла, като Roche, Anglo-American и BHP Billiton.

Възходът на държавните корпорации и укрепването на позициите им в световните рейтинги се потвърждава и от други източници, като "Forbes" или "Fortune". През 2005, сред 500-те най-големи корпорации на планетата в списъка на списание "Forbes", имаше 67 държавни компании, а през 2011 броят им нарасна до 106. През 2012 в списъка на двайсетте водещи глобални компании на същото списание имаше 6 държавни корпорации, при положение, че през 2008 нямаше нито една. Само за периода 2004-2008, сред 2000-те глобални компании се появиха 117 държавни предприятия от Бразилия, Русия, Индия и Китай. В същото време 239 корпорации от САЩ, Япония, Великобритания и Германия са изпаднали от списъка. Делът на тези компании в пазарната капитализация на развитите държави е паднал през този период от 79% до 50% (5). В тази връзка, Дебора Макарти посочва, че 13-те най-големи петролни компании, които контролират 3/4 от петролните запаси в света, също са държавни.

Впрочем, успешни държавни корпорации можем да открием практически във всички икономически отрасли. Така например, China Mobile е гигант в сферата на мобилните връзки, като броят на абонатите и е 600 млн. души. Саудитската Saudi Basic Industries пък е сред най-печелившите химически корпорации в света. На свой ред руската Сбербанк е третата банка в Европа по мащабите на пазарната си капитализация. Dubai Ports пък е третият пристанищен оператор в света. Авиокомпанията Emirates притежава най-младия самолетен парк, който нараства с 20% годишно. Според експертите, въпреки интензивната приватизация и след 2000-та в страните от ОИСР държавата е запазила контрола си върху 62% от приватизираните предприятия (6).

Държавният капитализъм може с пълно основание да причисли към активите си най-успешната голяма световна икономика. През последните 30 години БВП на Китай е нараствал годишно с 9,5%, а обемът на международната му търговия с 18%. През последото десетилетие БНП на страната е нараснал повече от три пъти, достигайки 11 трлн. долара. Китай изпревари Япония, превръщайки се във втората икономика в света, както и САЩ - по обема на пазара на потребителски стоки. Китайската държава е най-големия акционер в 150-те водещи корпорации в страната, да не говорим, че ръководи още хиляди компании. Чрез курса на своята валута Пекин директно влияие върху световните финансови пазари.

Освен Китай и близкоизточните петролни държави, сред най-интересните привърженици на държавния капитализъм е Бразилия - една несъмнено демократична страна, чиято икономика притежава много характерни черти на англосаксонския капитализъм. Може да се каже, че именно тя се е превърнала в родината на новите инструменти на държавния капитализъм.

За по-голямата част от съвременната история на Бразилия е характерна държавната индустриализация. Едно проучване от началото на 80-те години на миналия век отбелязва наличието на 500 държавни компания в страната. През 90-те в Бразилия стартира мащабна приватизационна програма с цел борба с хиперинфлацията, намаляване на бюджетния дефицит и повишаване на икономическата ефективност. По-късно обаче, се очерта точно обратният процес. Държавата започна да инвестира във водещите национални компании, най-вече в сферата на природните ресурси и телекомуникациите. На практика, Бразилия лансира нов модел на индустриална политика, заменяйки прекия контрол и мажоритарната държавна собственост с миноритарна и контрол, осъществяван чрез бразилската Банка за национално развитие и нейният инвестиционен филиал BNDESPAR.

Миноритарната собственост има няколко предимства. На първо място, тя ограничава възможностите на държавата да използва компаниите като инструмент в социалната си политика, тъй като частните акционери са в състояние да блокират подобни опити. В същото време този модел позволява на държавата да влияе върху голям брой компании. През 2009 стойността на всички пакети акции на предприятията, собственост на BNDESPAR, достигна 53 млрд. долара, или 4% от стойността на бразилския фондов пазар. Заради недостатъчно развитите капиталови пазари, бразилските компании, по правило, не горят от желание да инвестират в ново производствено оборудване. В тези условия, държавните холдинги им осигуряват необходимите средства (7).

Държавата се стреми да накара компаниите (и, в частнос, Petrobras) да използват оборудване, доставяно от местните производители. Освен това, тя стимулира процеса на създаване на национални икономически „лидери” по пътя на сливания и поглъщанията. Така бяха създадени компанията BRF в хранителната индустрия (чрез сливането на Sadia и Perdigo), Oi - в телекомуникациите и Fibria - в целулозно-хартиената индустрия (чрез сливането на VCP и Arucruz).

Друга държава, където държавният капитализъм е утвърдена практика, е Южна Африка (петият член на т.нар. група BRICS). Огромна част от ключовите инфраструктурни отрасли на страната (железниците, пристанищата, летищата, производството и преноса на електроенергия, комуналните услуги, радиостанциите) са в ръцете на държавата или на държавни компании. Нещо повече, държавата е най-големия акционер в националния телекомуникационен гигант Telcom.

През 2002, В Южна Африка беше създадена националната петролна компания Petroleum,

Oil and Gas Corporation of South Africa (PetroSA), занимаваща се с добив на енергоносители в страната и в чужбина и притежаваща най-големия в света завод за втечнен природен газ в Мосел Бей. През 2007 южноафриканското правителство създаде African Exploration, Mining & Finance Corporation (AEMFC) като първа стъпка към формирането на национална рудодобивна компания. Планира се тя да се превърне във водещ производител на въглища, хром, диаманти, злато, желязна руда, манган, никел, платина, титан и уран.

Нов тип държавен капитализъм възникна и в Сингапур. Ли Куан Ю, който над 30 години беше премиер на страната и е известен като твърд привърженик на "азиатските ценности", привлече в местната икономика водещите световни транснационални корпорации, отхвърляйки, паралелно с това, идеята за "неограничения от нищо свободен пазар". В резултат от това, Сингапур се превърна във високоразвита държава със смесена икономика, доминирана от държавния капитализъм. Държавата контролира пакети от акциите на компании, чието съвкупно производство осигурява 60% от БВП на страната. При това Сингапур има едни от най-високите показатели на жизнено равнище и БВП на глава от населението. През 1960-2000 темповете на икономическия растеж бяха 8% годишно, а нивото на безработица - 2,2%. През 2010 темповете на растеж (около 18% годишно) бяха най-високите в света. През 2011, Сингапур беше на второ място в света по ниво на глобална конкурентоспособност (8). Неслучайно тази иновационна устойчива форма на икономика, съчетаваща икономическото планиране със свободния пазар, е известна като "сингапурския модел" (9).

Дори в такава чисто пазарна държава, като Чили най-големият производител на мед - компанията Codelco, все още е държавна собственост. В САЩ, националният железопътен превозвач Amtrak също е държавен, както впрочем и различните локални и крайградски превозвачи. Съществуват и големи държавни компании-производители на електроенергия, най-известна измежду които е Tennessee Valley Authority (10).

Тоест, държавният капитализъм очевидно е във възход, разполагайки с парична ликвидност и стимулиран от бушуващата глобална криза. Държавните компании държат 80% от фондовия пазар в Китай, 60% от този в Русия и 40% - в Бразилия. Те осъществяват над 1/3 от преките чуждестранни инвестиции в развиващите се страни и почти 50% от сделките, свързани със сливания и поглъщания. Четири държави компании (три китайски и една японска) влизат в десетката на най-големите корпорации в света по обем на оборота, докато там присъстват едва две европейски компании (вж. таблица 1).

 

Таблица 1. Най-големите компании в света през 2010 по обем на оборота, в млрд долари

 

Компания

Обем на оборота

1

Wal-Mart (САЩ)

422

2

Royal Dutch Shell (Холандия)

378

3

Exxon Mobil (САЩ)

355

4

BP (Великобритания)

309

5

SinopecGroup (Китай)

273

6

China National Petroleum Corporation (Китай)

240

7

State Grid (Китай)

226

8

Toyota (Япония)

222

9

Japan Post Holdings (Япония)

204

10

Chevron (САЩ)

196

Източник: "Fortune 500".

 

Ако към това добавим и суверенните инвестиционни фондове, се очертава ясна картина на своеобразно отстъпление на либералния капитализъм. Държавният капитализъм се налага като усилваща се тенденция. Дори младите икономисти от Световната банка и другите международни институции стартираха дискусия за новата индустриална политика (11). Председателят на влиятелната консултантска компания Еurasia Group Йън Бремър твърди, че всичко това бележи "края на свободния пазар" (12). Което, разбира се, е преувеличение, но истината е, че невидимата ръка на пазара все повече отстъпва на видимата и нерядко авторитарна ръка на държавния капитализъм.

Малко история

От публикациите в популярните медии може да възникне впечатление, че намесата на държавата в икономическата активност напълно е отсъствала в течение на значителен период от време. Нещо повече, мнозина експерти, наблюдаващи последната вълна от национализации и държавна подкрепа за банките, се опасяват от неизбежното завръщане на неефективните държавни предприятия от миналото.

Един от най-разпространените митове е, че държавната намеса в корпоративния сектор е била следствие от Голямата депресия през 30-те години. Привържениците му смятат, че до 1929 и особено до 1914 светът на корпоративните финанси е бил свободен от държавна намеса. Така ли е наистина?

Още през септември 1789, тогавашният американски президент Джордж Вашингтон назначава Александър Хамилтън за първи държавен секретар по финансите на САЩ. Две години по-късно, Хамилтън представя пред Конгреса "Доклад за обработващата индустрия", т.е. собствения си план за развитие на националната икономика. Той не е имал време да изучава идеите на Адам Смит за "невидимата ръка на пазара". По онова време САЩ се нуждаят от защита, с помощта на протекционистки тарифи, на все още младите си индустриални отрасли, ако разчитат те да се развият успешно.

Всъщност, държавният капитализъм е повсеместно явление и е толкова стар, колкото и самият капитализъм. Англосаксонците обичат да се представят за вечни и ортодоксални защитници на свободния пазар от европейската и азиатска "ерес". Истината обаче е, че всяка икономика разчита на държавата за даде тласък на развитието си или поне за да защити по-уязвимите си отрасли. Дори Великобритания, този своеобразен авангард на идеологията на неограничената от нищо свободна търговия, създава още през 1600 гигантски национален "лидер" в лицето на Остиндийска компания. Държавната намеса в икономическия живот е, практически, повсеместно - и във викторианска Англия, и в републиканска Бразилия, и в бисмаркова Германия. В различните страни държавата се стреми да създаде стимули за инвеститорите, купуващи ценните и книжа - от банките до железниците и другите обекти на инфраструктурата. Така например, ако през 1840 около 80% от железниците по света са в частни ръце, през 1910 държавата вече контролира 60% от тях (13).

Важно е и, че в много страни държавата активно подкрепя частните компании, произвеждащи обществени значими стоки и услуги (например, пристанищни съоръжения, канали, комунални мрежи и т.н.) с помощта на т.нар. гаранции. Нерядко държавата субсидира лихвените плащания по корпоративните облигации. Тоест, ако сте собственик на такива облигации, получавате фиксиран доход от 6% годишно, независимо от състоянието на компанията.

Държавата действа и като застрахователен агент за кредиторите на подкрепяните от нея компании. Ако компанията получава непредвидени приходи, тя има правото да разполага с по-голямата част от тях. Разбира се, компаниите, ползващи се с държавни гаранции, биват подлагани на по-щателни проверки и следва да спазват по-сурови финансови изисквания.

В трудовете си, професорът по история на икономиката от Манчестърския университет Робърт Милуърд показва, че още през ХІХ век, когато не съществуват социалистически партии, общинските и федерални власти в държавите от Западна Европа са собственици на компаниите за комунални услуги (14). Държавната собственост на тези услуги е особено разпространена през първите десетилетия на ХХ век. След Втората световна война, държавната намеса в икномиката се възприема като признак за цивилизованост. Европейците създават индустриални гиганти и изграждат т.нар. "държава на всеобщото благоденствие". Азиатските държави пък влагат ресурсите си в своите национални "лидери". Тази продължителна епоха на държавна активност в икономиката, оставя много силно наследство, въпреки по-късно наложилата се мода на приватизация и дерегулация. Така например, държавата държи 85% от акциите на енергийния гигант EDF във Франция, 50% от тези на Japan Tobacco в Япония, 32% от Deutsche Telecom в Германия. Като цяло, стойността на държавните компании в страните от ОИСР достига 2 трлн. долара, като в тях работят 6 млн. души.

Вместо да стимулират конкуренцията, много правителства позволяват на държавните си предприятия да функционират в монополен режим или като олигополи - в периодите, когато във въпросните страни е налице недостиг на валута, необходима за вноса на дефицитни ресурси (като въглища или черни метали например). Така например, във Франция през 50-60-те години на миналия век петролният пазар се контролира от Френската петролна компания (CFP) и компанията Elf-Erap, 70% от които са държавна собственост. Във Великобритания пък, Националният въглищен борд и компанията British Gas контролират енергийния пазар чак до създаването, през 1975, на компанията British National Oil Corporation.

В периода на т.нар. "импортозаместваща индустриализация", развиващите се държави акцентират върху създаването на търговски бариери, които защитават зараждащите се индустриални предприятия и компании. Те разчитат, че вътрешното производство на индустриални стоки е път към просперитет, а в стратегически значимите сектори на икономиката и отраслите, непредставляващи интерес за националния бизнес, държавните компании са предпочитан политически инструмент. Компаниите, произвеждащи стомана, химически продукти или електроенергия, са създадени или национализирани от държавата.

Твърде бързо обаче, моделът на доминираща държавна собственост в индустрията и търговският протекционизъм започват да губят актуалност. Без да се сблъскват с конкуренция на пазара, държавните предприятия все по-често се оказват неефективни. Те активно се използват като инструмент за борба с безработицата, наемайки персонал без наличието на производствена необходимост. Субсидиите започват да се предоставят без да се следи доколко ефективно се използват държавните средства, а корупцията става повсеместна. Както посочва професорът от Принстънския университет Джон Уотърбъри, силно различаващи се държави, като Египет, Индия, Мексико или Турция, се оказват в една и съща яма (15).

Тъй като по-голямата част от страните по света биват въвлечени, в една или друга степен, в процеса на икономическо планиране, държавата поставя пред предприятията цели, към чието постигане техният мениджмънт не демонстрира особен интерес. В резултат, предприемаческият дух постепенно бива ерозиран. В тези условия все по-често започват да се чуват призиви за реформи. Роналд Рейгън и Маргарет Тачър налагат в целия свят модата на приватизацията на държавните отрасли, ерозирайки устоите на "държавата на всеобщото благоденствие".

С настъпването на кризата от 2008, срутила Lehman Brothers и заляла развитите държави, триумфът на ерата на свободния пазар стигна до закономерния си край. Както посочва британското списание "Еconomist, кризата на либералния капитализъм допълнително се задълбочи с появата на сериозна алтернатива в лицето на държавния капитализъм, който се стреми да създаде сплав от предимствата на държавата и тези на капитализма (16). Никога досега държавният капитализъм не е оперирал в такива мащаби и използвайки толкова ефективни инструменти.

Формите на съвременния държавен капитализъм

Държавният капитализъм (особено в развиващите се стрени) оправдава подема си със стремежа да компенсира несъвършенствата на пазара. Частните компании, напротив, виждат в появата на новите държавни предприятия заплаха, тъй като, според тях, държавата може да ги използва за да упражнява въздействие върху пазара (например, определяйки ценовата стратегия или предоставяйки им привилегирован достъп до ресурсите, недостъпни за частните компании). На срещата на ръководителите на редица водещи глобални компании, организирана от Харвардската бизнес школа, държавният капитализъм и държавната подкрепа за националните "лидери" в икономиката (частни или държави) бяха заклеймени като една от най-големите заплахи за пазарния капитализъм (17).

Всъщност, знаем твърде малко за новите форми на държавна намеса в икономиката. Нещо повече, липсват концептуални подходи към анализа на съвременния държавен капитализъм и разнообразните му форми.

Най-общо казано, под държавен капитализъм се разбира влиянието на държавата върху икономиката както под формата на собственост на мажоритарни или миноритарни пакети акции на компаниите, така и чрез предоставяне на субсидирани заеми или друга подкрепа за частните компании. Очевидно е обаче, че доминиращият в началото на ХХІ век модел на държавния капитализъм съществено се отличава от този през втората половина на ХХ век.

В миналото, държавната намеса в работите на предприятията придобива формата на командна икономика и пряко преразпределяне на стратегическите ресурси. Днес, колкото и да е парадоксално, приватизацията и либерализацията от 80-те и 90-те години на миналия век помогнаха за създаването на нови хибридни разновидности на капитализма, когато държавата оказва влияние върху инвестиционните решения на частните компании, притежавайки миноритарен дял в тях.

На практика, в периода 1996-2000, делът на компаниите, контролирани от държавата, в страните от ОИСР не е намалял (18). Във Франция и Италия, тези компании осигуряват до 25% от БНП, в Дания и Финландия з - 35%-37%, в Германия - 54%, а в Полша - 58% (виж таблица 2).

 

Таблица 2. Ролята на държавните предприятия с мажоритарно и миноритарно държавно участие в икономиката на страната

Страна

Брой на държавните предприятия

Дял в БНП на страната, %

Австрия

78

27

Канада

100

15

Дания

27

37

Финландия

55

35

Франция

100

33

Германия

37

54

Италия

25

24

Корея

30

13

Холандия

44

36

Норвегия

26

23

Полша

1189

58

Словакия

115

48

Испания

40

38

Швеция

58

12

Великобритания

80

18

Източник: OECD, Corporate Governance of State-Owned Enterprises: A Survey of OECD Countries. OECD, Paris//2005.

 

Не по-малко значима е ролята на държавните предприятия в развиващите се страни (виж таблица 3).

 

Таблица 3. Ролята на държавните предприятия в икономиката на редица развиващи се страни

Страна

Брой компании с мажоритарно държавно участие

Брой компании с миноритарно държавно участие

Дял на държавните предприятия в икономиката, % от БНП

Дял на държавните предприятия в капитализацията, %

Бразилия

247

397

30

34

Китай

167000

Няма данни

29

70

Индия

1144

404

13

4014

Русия

8114

1418

20

40

Сингапур

20

Няма данни

12

40

Тайланд

60

Няма данни

26

21

Турция

774

67

14

Няма данни

Виетнам

3344

1740

34

Няма данни

Източник: Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Liviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.

 

От таблицата се вижда, че делът на държавните компании варира от 12% в Сингапур до 30% в Бразилия и 34% във Виетнам. При това, позициите на Русия по този показател (20%) съвсем не са водещи. Икономистите обикновено сравняват държавния капитализъм или с либералната пазарна икономика, или със свободния пазар, като цяло. Така, Лудвиг фон Мизес, който е сред най-влиятелните представители на австрийската икономическа школа, приравнява държавния капитализъм към социализма и дори към "плановата икономика" (19). На свой ред, ключовата фигура на американското либерално движение Мъри Ротбард посочва, че: "разликата между капитализма на свободния пазар и държавния капитализъм е това, което отличава, от една страна, мирния доброволен обмен, и от друга - насилствената експроприация" (20).

Първият, опитал се да постави основите на концептуалния подход към разбирането на различните форми на въвличане на държавата в съвременната икономика става Йън Бремър. Той разграничава държавния капитализъм както от командната икономика с нейното централно планиране и преразпределяне на ресурсите от държавата, така и от икономиката на свободния пазар с минимална държавна намеса. Според Бремър, държавният капитализъм е система, в която "държавата използва различни видове държавни предприятия за да управлява процеса на използване на ресурсите, както и за създаването на голям брой нови работни места. Държавата помага на частните компании да заемат доминиращи позиции в определени сектори на икономиката. Тя използва т.нар. суверенни фондове за инвестиране на излишната наличност и извличане на максимална печалба" (21).

И Бремър обаче противопоставя държавния капитализъм на идеализираната форма на либералния капитализъм, в която държавата не се меси в текущата дейност на корпорациите или в преразпределянето на ресурсите.

Съвременните държавни предприятия могат да бъдат разделени на две големи групи (виж таблица 4).

 

Таблица 4. Форми на държавния капитализъм

Държавата като мажоритарен инвеститор

Държавата като миноритарен инвеститор

Държавни предприятия и компании

Държавни холдингови компании

Частично приватизирани компании и предприятия (PPF)

Миноритарни пакети, управлявани от държавните холдингови компании (SOHC)

Заеми и акции на държавните банки и банките за развитие

Суверенни фондове (SWF)

Други държавни фондове (например, пенсионни, застрахователни и т.н.)

 

Към първата група, която е близка до традиционната представа за държавния капитализъм, спадат предприятията, в коита държавата е мажоритарен собственик и управител. Държавните компании се разглеждат като предприятия, тъй като следва ефективно да произвеждат и продават стоки и услуги. С това те се отличават от другите държавни образувания, призвани да предоставят обществени услуги (съдилищата, националните системи за здравеопазване и др.), които често нямат корпоративни форми и директно зависят от указанията на държавата.

В компаниите с мажоритарна собственост, държавата обикновено осъществява собствен контрол, назначавайки мениджърите и съвета на директорите. Президенти на някои компании пък са представители на съответните министерства.

Както се вижда от таблици 2 и 3, в много развити и развиващи се страни, държавата пряко контролира голям брой компании. Разбира се, ядро на държавния сектор са националните петролни компании: 13 от тях държат 3/4 от световните запаси на петрол и газ (виж. фиг.1). Те или изцяло принадлежат на държавата (например, Aramco в Саудитска Арабия или Pemex в Мексико), или се контролират от нея (ENI в Италия, Statoil в Норветия, Sinopec в Китай, Petrobras в Бразилия). Акциите на компаниите, които се контролират от държавата, но не са негова пълна собственост, по правило, се котират на фондовите пазари.

Следва да отбележим, че държавните петролни компании също променят облика си. Така, саудитската корпорация Aramco, която контролира над 10% от световните петролно-газови запаси, се управлява също толкова ефективно, колкото и компаниите от частния сектор, като ExxonMobil например. Държавата съкрати персонала на компанията, назначи професионални мениджъри, отдаде на различни подизпълнители извършването на спомагателните и сервизни операции и формира алианси с различни международни компании (22).

Националните петролни компании вече "не си седят вкъщи", а все по-активно действат в чужбина за да си гарантират поръчки за доставка на енергоносители и формират алианси със специалистите от частния сектор, с цел да си гарантират достъп до новите идеи, експертизи и технологии. Така, руският Газпром купува петролногазови активи в Източна Европа и Азия. През 2008, той се сдоби с 51% от акциите на сръбския енергиен гигант Naftna Industrija Srbije.

Китайските петролни компании сключват мащабни сделки в Африка: през 2006, Sinopec купи гигантско анголско петролно находище за 700 млн. долара. Държавата използва и различни пирамидални структури на собственост или пък държавни холдингови компании за да управлява пакетите си в голям брой други компании. В Китай, т.нар. Комисия за надзор и управление на активите (SASAC) функционира като холдингова компания, осъществяваща контрол върху над сто самостоятелни и холдингови компании. В ОАЕ контролираните от държавата компании се намират под "чадъра" на две големи холдингови компании - Dubai World и Investment Corporation of Dubai. Освен това, последните са собственици на суверенните фондове на страната - Istithmar World и Dubai International Capital.

Държавата може да влияе и косвено върху икономиката на предприятията, в качеството си на миноритарен собственик или кредитор на частните компании. Напоследък, все по-голямо разпространение получава именно миноритарното държавно участие в корпорациите. Съществуват няколко канала, по които държавата осъществява миноритарен контрол: притежавайки акции в частично приватизирани компании, притежавайки миноритарни пакети в държавни холдингови компании, предоставайки заеми или владеейки акциите, чрез държавните банки и банките за развитие, или пък чрез суверенните и другите държавни фондове.

Частично приватизираните компании (PPF) възникват в резултат от програмите за приватизация, когато държавата се стреми да запази приватизираните компании, в качеството им на национални икономически "лидери", намиращи се под влиянието на държавната политика в индустрията. Държавата може да държи т.нар. "златни акции" в тези компании, които и гарантират право на вето при вземането на инвестиционните решения. Частично приватизираните компании играят важна роля и в случаите, когато държавата помага за реализацията на сделки по поглъщане или сливане, използвайки за целта своя пакет акции или конвертирайки отпуснатите преди заеми в миноритарни пакети акции с цел подкрепа за работещите на загуба частни компании.

Държавният капитализъм обхваща и голям брой компании, които формално са частни, но получават (пряко или косвено) огромна подкрепа от държавата. Това е характерно например за сектора на информационните технологии в Китай. Така, китайската Lenovo се смята за частна компания, но навремето Китайската академия на науките и предостави началния капитал (а и досега държи голям пакет акции в нея), а пък държавата постоянно и оказва помощ (в частност, през 2004, и помогна да се сдобие с голям брой персонални компютри на компанията ІВМ за 1,25 млрд. долара).

Бразилската Vale също се смята за частна компания, но държавата я разглежда като национален икономически „лидер” и, тъй като притежава златните и акции, принуди преди време президента и Роже Аньели да подаде оставка, заради несъгласието му с държавната стратегия в сектора.

Дългият списък на националните "лидери", действащи в сянката на държавата, включва и китайската автомобилна корпорации Geely, телекомуникационната Huawei, производителя на потребителски стоки Hаier и други.

Освен това, държавата създава "пирамидални" холдингови компании за управление на миноритарните пакети на компаниите от различни икономически сектори. Типични примери за такива холдинги в развиващите се страни са малайзийската Khazanach National Berhad и китайската SASAC. В Малайзия, под егидата на Khazanach National Berhad през 2010 бяха концентрирани акциите на 52 компании, като в 26 случаи става дума за миноритарни пакети във финансовата, транспорната и комуналната сфери (23).

Тъй като държавните банки и банките за развитие широко се използват в качеството на източници на дългосрочен капитал за частните компании, няма нищо чудно, че те участват в управлението на въпросните компании. Макар че либерализацията и приватизацията през 90-те години доведоха до съкращаване мащабите на дейността на банките за развитие, в много страни те не само оцеляха, но и действат все по-активно. Според редица оценка, през 2011 в света е имало 288 банки за развитие, най-вече в Южна и Източна Азия (30% от всички банки), Африка (25%) и държавите от Латинска Америка (18%) (виж таблица 5). С настъпването на кризата през 2008, дори в САЩ се чуха призиви за създаването на банка за разватие с цел подкрепа и финансиране на големите инфраструктурни проекти (24).

 

Таблица 5. Брой на банките на развитие в света през 2011

 

Агенции за развитие (А)

Общи банки ца развитие (В)

Специални банки за развитие (С)

Търговски банки, финансиращи проекти заразвитие (D)

Всичко в региона (E)

Африка

3

26

21

20

70

Северна Америка

-

-

1

-

-

Южна и Източна Азия

13

23

22

27

85

Евразия

-

8

2

9

19

Европа

-

7

3

2

12

Латинска Америка

4

29

17

1

51

Среден Изток

-

1

3

3

7

Океания

1

5

5

4

15

Други

-

20

5

3

28

Общо

21

119

79

69

288

Източник: S. Lazzarini, A. Musacchio, R. Bandeira-de-Mello and R. Marcon. What do development banks do? Insper Working Paper, 2012.

 

Справка. Агенциите за развитие включват инвестиционни агенции и центрове за подготовка, предоставящи техническа подкрепа на определени икономически сектори (но не и заеми). Общите банки за развитие се специализират в отпускането на заеми или инвестиции за индустриалните и инфраструктурни компании. Те, освен това, предоставят гаранции на тези компании за получаване на частно финансиране. Те могат да са междурегионални, като Inter-American Development Bank, или национални, като Korea Development Bank.

Специалните банки за развитие пък са финансови институции, предоставяши кредити за селското стопанство, малките и средни предприятия, или на населението за закупуване на жилище - в случаите, когато няма възможност за получаване на ипотечни заеми от обикновените търговски банки. Тази категория включва селскостопанските банки (като египетската The Principle Bank for Development and Agricultural Credit или

филипинската The Land Bank), както и банки с по-широки цели, като индийската National Housing Bank.

В група D влизат обикновените търговски банки, чиито портфейл включва капитали за финансиране на специфични икономически сектори по препоръка на държавата.

Така например, Бразилската банка за развитие (BNDES) действа не само като кредитор, а и като миноритарен акционер на редица компании, чрез частното си специализирано инвестиционно поделение BNDESPAR. Отлична илюстрация за ролята на Бразилската банка за развитие като инструмент на държавното влияние, съвместно с локалните държавни инвеститори (като пенсионните фондове на държавните предприятия например), е дейността на компанията Vale - третата по големина в света рудодобивна корпорация. Когато, през 2009, тогавашния бразилски президент Луис да Силва публично принуди компанията Vale да инвестира в местните металургични мощности и да купува кораби, произведени в Бразилия, частните инвеститори се обявиха против. Компанията Vale беше частично приватизирана през 1997, но Бразилската банка за развитие и държавните пенсионни фондове си запазиха миноритарни пакети акции, които общо формираха над 50% от контролния пакет. Затова, след публичните дебати и обществената критика, частните акционери в компанията бяха принудени да отстъпят пред натиска на държавата, а главният "опозиционер" - президентът на Vale Роже Аньели беше уволнен от Съвета на директорите.

Държавният капитализъм обаче не се изчерпва само с търговските компании. Част от него са и огромните капиталови ресурси, управлявани от суверенни фондове (SWF). Такива фондове се появиха само преди десетина години в петролните държави и Сингапур. В момента, те представлява изключително мощни обединения на капитали. Така норвежкият Government

Pension Fond контрлолира 430 млрд. долара, Dhabi Investment Authority – 400 млрд. долара китайската China Investment Corporation – 330 млрд долара (виж таблица 6). Общо, суверенните фондове управляват около 5 трлн. долара, като до 2020 тази цифра ще нарасне до 10 трлн.

Суверенните фондове се делят на две групи: фондове на спестявания, занимаващи се с търсене на ефективни инструменти за инвестиции, и фондове за развитие. Така например, китайската China Investment Corporation акцентира върху търсене на оптимален портфейл на финансови активи, докато фондът Abu Dhabi Investment Authority е заинтересован от финансирането на регионалното икономическо развитие, подготвяйки се предварително за времето, когато петролните запаси ще се изчерпат. През 2008 Abu Dhabi Investment Authority създаде специализиран фонд за инвестиции във високотехнологични компании както вътре в страната, така и в чужбина. Първата сериозна стъпка на новия фонд беше формирането на алианс с американската компания Advanced Micro Device, довел до създаването на най-големия в света производител на полупроводници GlobalFoundries.

Финансовата криза през 2007-2008 рязко усили позициите на втората група суверенни фондове. Така, китайската China Investment Corporation внезапно откри, че всичките и вложения в американски инвестиционни банки са се изпарили. Суверенните фондове на петролните държави значително увеличиха инвестициите си в научни изследвания и разработки. Така, фондовете на Кувейт, Катар, Китай, Казахстан и Ирландия засилиха подкрепата си за националните финансови институции. Почти всички фондове активизираха участието си в управлението на компаниите, чиито акции притежават, чрез представителите си в техните директорски бордове (25).

Според експертите, развитието на суверенните фондове на развиващите се държави неизбежно ще промени глобалната финансова система и ще ускори прехода от модела на двата световни центъра - Ню Йорк и Лондон, към модел на множество, свързани помежду си, центрове (26). Днес суверенните фондове предпочитат да работят непосредствено един с друг, вместо с посредници от развитите държави. През 2009 China Investment Corporation и Qatar Investment Authority подписаха споразумение за създаването на съвместно предприятие. През 2010, консорциум от девет фонда, включително Държавната инвестиционна корпорация на Сингапур, China Investment Corporation и Abu Dhabi Investment Council, вложи 1,8 млрд. долара в бразилската инвестиционна банка BTG Pactual, клон на швейцарската банка UBS.

С бързото развитие и разпространение на суверенните инвестиционни фондове, като алтернативен инструмент за високодоходни вложение на държавните спестявания, миноритарните пакети акции в публичните компании все по-често започнаха да се превръщат в обекти на въпросните фондове. По-голямата част от инвестициите на суверенните инвестиционно фондове са предназначени за инвестиции в чуждестранни активи. Някои фондове обаче, инвестират средствата си в компании от собствените си страни. Така, Китайската инвестиционна корпорация купува миноритарни пакети акции на китайски компании и банки. Сингапурският фонд Temasek пък инвестира над 30% от капитала си в местни компании, като Singapore Technologies Telemedia, Singapore Communications, Singapore Power, Singapore Airlines и други (27). Суверенният инвестиционен фонд от Абу Даби Mubadala активно инвестира в мащабни проекти за развитие на енергийния, телекомуникационния, здравния и други сектори (28). Представа за най-големите суверенни инвестиционни фондове в света дава таблица 6.

 

Таблица 6. Най-големите суверенни инвестиционни фондове в света по обем на управляваните от тях активи през 2010, в млрд. долари

Фондове

Страна

Обеми активи

Government Pension Fond

Норвегия

431

Abu Dhabi Investment Authority

ОАЕ

395

China Investment Corporation

Китай

332

Kuwait Investment Authority

Кувейт

295

Government of Singapore Investment Corporation

Сингапур

185

Temasek Holding

Сингапур

133

Фонд за национално благосъстояние

Русия

87

Qatar Investment Authority

Катар

70

Libyan Investment Authority

Либия

64

Източник: A. Musacchio and E. Stayov. Sovereign wealth funds: barbarians at the gar or white knights of globalization?, Harvard Business School note No 9-712-022, 2011.

 

Много значителна е и ролята на другите държавни фондове (пенсионни, застрахователни и т.н.) в съвременната икономика. Така, в Индия държавната Корпорация за животозастраховане (LІC) представлява най-голямата холдингова компания в страната. Тя е активен инвеститор на фондовия пазар с обем на инвестициите от 50 млрд. долара (през 2011). Държавата контролира LIC и назначава членовете на директорския и борд, както и членовете на висшето ръководство. Тя нерядко кара компанията да инвестира в акции на държавни предприятия, особено в случаите, когато търсенето на ценните книжа на въпросните предприятия на първичните ІРО не е достатъчно голямо. През 2011, с помощта на LIC, държавата инвестира свои капитали в 25 компании, под формата на миноритарни пакети акции, което се равнява на 4% от общата капитализация в страната. До април 2012, в хода на частичната приватизация, LIC се сдоби с акции на такива индийски компании, като NPC, NMDC, SJVN, Engineers India, Power Grid Corporation, Shipping Corporation of India, PTC India, Financial Services и ONGC (29).

В Бразилия, пенсионните фондове на държавните предприятия притежават миноритарни пакети акции в редица публични компании и често играят ролята на активни инвеститори, влияещи върху стратегията на тези компании и дори иницииращи процеси на сливане.

Изброените дотук примери доказват наличието на най-разнообразни форми на държавен капитализъм в съвременната икономика. Държавата може да участва в своеобразни коалиции на собственици с цел да влияе върху поведението на компаниите или да преразпределя заеми и акции при условие, че компаниите се ангажират с изпълнението на конкретни задачи, поставени от държавата (30).

Транснационализацията на държавния капитализъм

Последното изследване на UNCTAD очертава тенденция към активна транснационализация на държавните предприятия, които се превръщат в съществен елемент от глобалните потоци на преките инвестиции. Според UNCTAD, транснационалните държавни предприятия се дефинират като компании, разполагащи с предприятие-майка и негови дъщерни филиали, в които държавата има контролен дял (пълен, мажоритарен или значителен миноритарен), независимо, дали предприятието се листва на фондовата борса или не. Смята се, че е налице държавен контрол, когато държавата владее 10% или повече от акциите с право на глас на предприятието или участва в него като най-голям акционер (31). При това държавното участие може да е в национален, регионален, провинциален или общински формат. През 2010 в света е имало 650 държавни транснационални компании, с 8500 чуждестранни филиали. 19 от тях влизат в списъка на 100-те най-големи транснационални корпорации на планетата. Петнайсетте най големи държавни ТНК представляват известни и лесно разпознаваеми марки (виж таблица 7).

 

Таблица 7. Най-големите държавни ТНК през 2009

 

Корпорации

Страна

Дял на държавата, %

Отрасъл

Общ обем на продажбите, млрд дол.

Обем на продажбите на чуждестранните филиали, млрд дол.

Общи активи, млрд дол.

Чуждестранни активи, млрд дол.

Общ брой на заетите, хил. души

Брой на заетите в чуждестранните филиали, хил. души

Ниво на транснацио-нализация, %

1

China National Petroleum Corporation

Китай

100

Нефтодобив

178

5

325

12

1585

30

2,7

2

Volkswagen Group

Германия

20

Автомобилен

146

105

255

156

369

196

61,9

3

Eni SpA

Италия

30,3

Нефтодобив

117

78

169

102

78

40

59,2

4

Petroleo Brasileiro SA

Бразилия

39,8

Нефтодобив

116

29

200

15

77

8

14,2

5

GDF Suez

Франция

84,7

Енерго-, газо- и водоснабдяване

11

68

247

146

197

96

56,5

6

General Motors Co

САЩ

32,0

Автомобилен

105

55

136

76

217

114

53,7

7

EDF SA

Франция

84,7

Енерго-, газо- и водоснабдяване

92

40

348

134

169

58

39,0

8

Deutsche Telekom AG

Германия

31,7

Телекомуникации

90

53

184

113

258

108

54,1

9

Enel SpA

Италия

34,7

Енерго-, газо- и водоснабдяване

86

44

231

157

81

43

57,2

10

Petroleos de Venezuela SA

Венецуела

100

Нефтодобив

75

33

150

12

92

5

19,0

11

Statoil ASA

Норвегия

67,0

Нефтодобив

74

17

97

43

29

11

34,4

12

Лукойл

Русия

13,4

Нефтодобив

68

38

79

24

143

22

34,0

13

Deutsche Post AG

Германия

30,5

Услуги

67

44

50

39

425

258

68,3

14

Japan Tobacco

Япония

50,0

Хранителна

66

29

42

30

50

25

55,4

15

France Telecom

Франция

26,7

Телекомуникации

64

31

133

73

167

64

47,0

16

Petronas

Малайзия

100

Нефтодобив

63

28

126

34

41

8

30,7

17

EADS

Франция

22,4

Самолетостроене

60

54

116

72

120

75

71,9

18

Veolia Environment

Франция

10,7

Енерго-, газо- и водоснабдяване

48

29

72

52

313

212

66,9

19

Renault

Франция

18,3

Автомобилен

47

29

92

30

121

66

50,2

20

CITIC Group

Китай

100

Конгломерат

31

11

315

44

125

25

23,2

21

China Ocean Shipping Company

Китай

100

Транспорт

28

18

36

28

72

4

49,7

22

Vattenfall

Швеция

100

Енерго-, газо- и водоснабдяване

27

22

83

72

40

34

84,9

23

Finmeccanica

Италия

30,2

Машиностроене

25

20

44

29

73

32

62,7

24

Vale

Бразилия

5,5 (12 златни акции)

Рудодобивна

24

20

102

39

60

13

48,2

25

Tata Steel

Индия

12,9

Металургия и металообработка

22

16

24

16

81

47

65,2

26

TeliaSonera

Швеция

37,3

Телекомуникации

14

10

37

32

29

20

73,3

27

Singapore Telecommunications

Сингапур

54,4

Телекомуникации

12

8

27

23

23

10

64,3

28

Zain

Кувейт

49,2

Телекомуникации

8

7

20

19

13

12

92,1

29

Qatar Telecom

Катар

55,0

Телекомуникации

7

5

23

18

2

1

78,0

30

Abu Dhabi National Energy

ОАЕ

100

Енерго-, газо- и водоснабдяване

5

3

25

14

4

3

67,2

Източник: UNCTAD.

 

Държавният контрол в тези компании е различен - от пълна собственост до съществено влияние. В около 44% от държавните транснационални корпорации държавата е мажоритарен акционер.

В 42% от компаниите държавата държи под 50% от акциите, като в 10% има дял 10% и по-малък. В тези компании държавата е най-големия миноритарен акционер или пък е собственик на златни акции, оказвайки решаващо влияние върху състава на директорския борд и мениджмънта на предприятието.

В географски план, 56% от държавните предприятия се намират в развиващите се страни (виж таблица 8).

 

Таблица 8. Разпределяне на държавните транснационални корпорации по страни и региони

Страна

Брой компании

Дял, %

 

Развити страни, като цяло

285

43,6

 

Включително:

 

 

 

Дания

36

5,5

 

Франция

32

4,9

 

Норвегия

27

4,1

 

Финландия

21

3,2

 

Германия

18

2,8

 

Швеция

18

2,8

 

Полша

17

2,6

 

Швейцария

11

1,7

 

Япония

4

0,6

 

САЩ

3

0,5

 

Други

98

15,0

 

 

 

 

 

Развиващи се страни

345

52,8

 

Включително:

 

 

 

Южна Африка

54

8,3

 

Китай

50

7,7

 

Малайзия

45

6,9

 

ОАЕ

21

3,2

 

Индия

20

3,1

 

Кувейт

19

2,9

 

Русия

14

2,1

 

Иран

10

1,5

 

Сингапур

9

1,4

 

Бразилия

9

1,4

 

Други

117

17,9

 

Общо в света

653

100

 

Източник: UNCTAD.

 

В тази класация води Южна Африка с 54 транснационални компании, следвана от Китай (50) и Малайзия (45 компании). В Русия има само 14 такива компании, т.е. по-малко, отколкото в Обединените арабски емирства, Кувейт и Индия. Тоест, страховете за прекалена държавна намеса в руската икономика са силно преувеличени. Всъщност, в Русия има по-малко държавни ТНК, отколкото в повечето европейски страни. Така, в Швеция те са 18, във Финландия - 21, във Франция -32, а в Дания - 36. Броят на всички действащи в различните държави държавни предприятия пък е (като минимум) с цял порядък по-голям: във Франция те са около 900, а в Китай 154 хил. (32).

Държавните ТНК разполагат с най-значими позиции във финансовия сектор и капиталоемките отрасли на индустрията (виж. таблица 9).

 

Таблица 9. Структура на държавните ТНК по отрасли на икономиката

Отрасъл

Брой ТНК

Дял в %

Всичко

653

100

от тях:

 

 

Добивен

48

7,4

Обработващ, общо

142

21,7

в това число:

 

 

Автомобилен

27

4,1

Металургия и металообработка

20

3,1

Химически

20

3,1

Хранително-вкусова

19

2,9

Дървообработване

12

1,8

Топливен

11

1,7

Услуги, общо

455

69,7

в това число:

 

 

Финанси

126

19,3

Транспорт и комуникации

105

16,1

Електро-, газо- и водоснабдяване

63

9,6

Търговия

42

6,4

Операции с недвижими имоти

41

6,2

Строителство

20

3,1

Услуги за бизнеса

18

2,8

Застраховане

17

2,6

Други

64

9,8

Източник: UNCTAD.

 

Ако значителната роля на държавата в тежката индустрия и инфраструктурата не поражда особено учудване, водещата роля на финансовия сектор, по брой на държавните ТНК, изглежда поразяваща, а най-вероятното и обяснение е, че в много страни на този сектор се придава стратегическо значение. Вероятно за редовия източноевропеец, който през последните двайсетина години бе приучен да вярва безпрекословно на неолибералните икономически концепции, изглежда е необяснимо, защо броят на държавните предприятия в такива "свободни" и "пазарни" отрасли, като търговията, или операциите с недвижими имоти, е по-голям, отколкото в автомобилната индустрия, металургията и химията. Всъщност, истината е, че все още познаваме твърде слабо западната пазарна икономика.

Общо, в сферата на услугите, която е символ на постиндустриалното общество, функционират почти 70% от всички държавни ТНК, докато в обработващата индустрия - само 22%, а пък в добивната (включително петролната) едва 8,6%.

Защо съществува държавният капитализъм

Защо моделът на държавния капитализъм продължава да съществува и дори получава все по-широко разпространние? Има няколко обяснения на този феномен.

На първо място, държавният капитал е важен инструмент за поправяне "грешките" на пазара, нарушаващи оптималния характер на производствените инвестиции. Днес са известни два източника на подобни грешки, като единият е свързан с капиталовия пазар. В страните с недобре развит финансов пазар съществува остър дефицит на частни инвестиции, особено когато става дума за реализацията на дългосрочни проекти с продължителен период на изплащане (33).

Държавата може да действа като кредитор или венчърен инвеститор при недостиг на частни източници на финансиране. Държавните банки и банките за развитие смекчават кредитните ограничения в частния сектор и помагат за реализацията на проекти с положителна чиста приведена стойност, които при други условия, не биха могли да се осъществят. Нещо повече, в страните, където има съществен капиталов дефицит, държавното финансиране може да компенсира недостига на частен капитал и да стимулира предприемаческата активност за развитието на нови или модернизация на съществуващите икономически отрасли (34).

Вторият източник на "грешките" на пазара е свързан с проблемите на координацията. Носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругмън смята, че частното инвестиране в индустриалните предприятия ще бъде по-ефективно, ако са налице евтини суровини и ефективна транспортна инфраструктура (35).

За да се стимулира икономическия растеж, във веригата на добавената стойност следва постоянно да се изграждат прави и отбратни връзки. Следвайки тази логика, за стимулирането на координираните взаимнодопълващи се инвестиции от страна на държавата, е необходим своеобразен "силен тласък". Проблемите с координацията се изострят в условията на недостатъчно развити финансови пазари. Ако е налице достатъчен по размери частен капитал, държавата би могла да стимулира създаването на нови отрасли просто с помощта на диференцирани данъчни режими и временна защита на пазара. Но при положение, че частният капитал не достига, за стимулирането на взаимнодопълващите се инвестиции е необходимо прякото или косвено инвестиране на държавен капитал. Така, държавните предприятия и инвестиции се оказаха най-важния инструмент за индустриализацията и промишленото развитие на Бразилия в условията на дефицит на частен капитал и нежелание транснационалните корпорации да бъдат допуснати в определени стратегически сектори на икономиката (36).

Недостатъчно развитият финансов пазар не само че затруднява компаниите да получат необходимия им капитал, но и лишава инвеститорите от корпоративната информация, необходима за мониторинга на дейността на компанията и нейното управление. Той понижава и вероятността за поглъщания и провокира конфликти в управлението. Така, предприятията с мажоритарно държавно участие, по правило, доминират в икономиката в етапите на формиране на фондовия пазар. Редица анализи (в частност, касаещи Индия) свидетелстват, че в страните с недоразвит финансов пазар частните компании невинаги се оказват по-ефективни от държавните (37).

Освобождавайки се от задачите, свързани с максимизацията на акционерната стойност, държавата може да си поставя дългосрочни цели за развитие, което не интересуват частните инвеститори, търсещи единствено краткосрочната печалба. Частните инвеститори могат да намаляват пакетите си акции или дори да изтеглят капитала си от дадено дружество, ако не получават от него удовлетворителни приходи. Много проекти обаче, носят приходи само в дългосрочна перспектива и за реализацията им е необходима един "по-търпелив" капитал, способен да се противопостави на периодите на пазарна турбулентност. В тези случаи, държавата поема ролята на "финансов партньор" и поддържа необходимите проекти с продължителен период на изплащане (38). Експертите подчертават, че ключова особеност на суверенните инвестиционни фондове е именно наличието на "търпеливи" капитали. Тези фондове не са завладени изцяло от "духа на джунглата" и могат по-лесно да се справят с паниката на пазара (39). Държавният капитализъм възниква като реакция на пазара, ориентиран единствено към по-бързата печалба и краткосрочните интереси.

През 90-те години държавните предприятия се изправиха пред нови предизвикателства. С присъединяването на повечето държави към Генералното споразумение за митата и търговията (ГАТТ), а след това и към СТО, търговският протекционизъм стана демоде. Бяха прекратени масираните държавни субсидии, особено в страните, където предоставянето на помощ от Световната банка се обвързваше с искания за съкращаване на държавните разходи и балансиран бюджет. В същото време се откриха нови възможности за заетост в частния сектор за успешните мениджъри от държавните компании, а самите тези компании станаха по-зависими от пазара на ценни книжа, в търсенето на финансиране.

По ирония на съдбата, усложняването на икономическата ситуация в резултат на кризата облагодетелства държавните предприятия. Ограничаването на държавния протекционизъм помогна за преодоляване на неефективния мениджмънт, а заплахата от приватизация сложи началото на нова ера на финансова отчетност: сега държавата е принудена щателно да обоснове евентуалния си отказ да приватизира едно или друго предприятие. Възникна концепцията за "новото държавно управление", акцентираща върху използването от държавните бюрократи на най-добрата управленска практика в частния сектор.

С развитието на финансовите пазари, държавните предприятия започнаха по-често да се обръщат към частните инвеститори за да си осигурят финансовите ресурси, необходими за разширяване на активността им на националните и глобални пазари, а също да емитират корпоративни облигации и да продават част от акциите си.

С други думи, през последните две десетилетия мениджмънтът на държавните предприятия претърпя фундаментални промени. Макар че станаха някак си незабележимо, тези промени доведоха до това, че днес водещите държавни предприятия са напълно конкурентоспособни на пазара, макар че не винаги са толкова ефективни, като аналогичните частни компании.

Сред новите характеристики на държавните предприятия следва да посочим:

  • Продажбата на акции на фондовите пазари с двойната цел да се осигури допълнително финансиране и да се контролира дейността на мениджмънта, чрез ежедневната оценка на курса на акциите на предприятието;
  • Наличието на независим одит и независими членове на директорския борд;
  • Надеждни ограничения върху получаването на държавни субсидии;
  • Набиране на персонал от водещите университети;
  • Въвеждане на стимули при заплащането на управленския персонал.

Може би най-значимият нов фактор в дейността на държавните предприятия е принципното усъвършенстване на корпоративното управление през последните петнайсетина години. Много държавни компании промениха уставите си, в посока към подобряване на вътрешното управление и контрол, включване на независими членове в директорските бордове и разработването на мерки за стимулиране ефективната дейност на мениджерите.

По-долу ще се спра на дейността на четири държавни компании, постигнали достатъчно високо ниво на производствена ефективност: Indian Railways, бразилската Petrobras, норвежката Statoil и малайзийската Petronas. Те представляват силно различаващи се в културно и икономическо отношение страни и са се превърнали в образец за много други държавни предприятия.

Индийските железници (Indian Railways) обслужват цялата огромна железопътна мрежа на Индия и са най-голямата компания в света, след Wal-Mart, по броя на заетите в нея (1,4 млн. души). Компанията се намира под прякото управление и контрол на индийското Министерство на железниците. През 2001 тя беше на ръба на фалита заради неспособността и да изплаща дивиденти на правителството (става дума за годишните плащания за ползване на капитала, който държава е инвестирала в компанията). Днес обаче, Indian Railways е печеливша компания, чиято чиста парична наличност (след изплащане на операционните разходи) се равнява на 22 млрд. долара, а чистата и печалба (след изплащане на полагащите се дивиденти на държавата и амортизационните отчисления) надхвърля печалбата на много американски корпорации от класацията Forbes 500 (40). Преди всичко, компанията съумя да повиши интензивността на използване на наличните си активи. Тя въведе в експлоатация по-дълги и бързи влакове, купувайки мощни локомотиви и променяйки конфигурацията на вагоните, така че да може да превозва повече товари. Освен това, компанията повиши тарифите си за превоз на товари за износ, като успя да избегне масовите уволнения на служители и повишаване на тарифите на пътническите превози.

Бразилската държавна компания Petrobras e признат лидер в сферата на дълбоководния добив на петрол и природен газ. Освен това компанията инвестира значителни средства за развитие на възобновяемите енергийни източници, най-вече за производството на етанол от захарна тръстика. Интересно е, че до началото на 90-те години Petrobras се сблъскваше със същите проблеми, като другите държавни предприятия. През 1997 държавата отвори националния петролногазов сектор за чуждестранната конкуренция и разреши на Petrobras да търгува акциите си на борсата, като продължи да контролира 51% от акциите и с право на глас. В резултат от това компанията стана по-прозрачна и успешно осъществи експанзия в чужбина, разчитайки на разработваните от нея първокласни технологии. В Бразилия, Petrobras се смята за компанията с най-добро корпоративно управление. Тя напълно отговаря на международните принципи и стандарти за отчетност (GAAP), тъй като се листва на Нюйоркската фондова борса. Директорският и борд включва 5-9 членове, които ежегодно се преизбират (с цел да се ограничат евентуални користни действия на менижмънта). Собствениците на привилегировани (без право на глас) акции имат право да избират един от членовете на борда. Компанията значително понижи нивото на корупция, принуждавайки директорите да се отчитат за всички действия и операции, осъществени с тяхно участие, както и да предоставят детайлна информация за възможната си лична заинтересованост от едни или други сделки. Така, директорите не могат да гласуват по сделки с външни компании, в които държат над 10% от акциите (41).

Statoil е норвежка държавна петролна компания (след сливането си с петролногазовото поделение на компанията Norsk Hydro през 2007, тя се нарича Statoil Hydro). Тя е глобален „мейджър” в сферата на офшорните петролни добиви. В момента компанията оперира не само в норвежкия континентален шелф, но и в Западна Африка, Мексиканския залив и континенталния шелф на Бразилия. Нейна собственост са два големи нефтопреработвателни завода в Норвегия и Дания, а търговията и с бензин покрива пространството от Скандинавия до балтийските държави. Statoil е създадена през 1972 и през следващото десетилетие действа достатъчно ефективно. Въпреки това, когато находищата в Норвежко море започнаха да се изчерпват, възникна опасението, че компанията може да изостане от международните си конкуренти в петролния сектор. Затова, през 2001, норвежкият парламент разреши на Statoil да започне да продава акции в Осло и на Нюйоркската фондова борса. Според експертите, повишеното ниво на отчетност и прозрачност, постигнато благодарение на това, е позволило на компанията да се превърне в глобален технологичен лидер (42).

На свой ред, малайзийската държавна компания Petronas заложи на внедряването в предприятията си на ефективна производствена култура. В резултат от това, за пет години компанията си осигури допълнителни приходи от около 1 млрд. долара. Нещо повече, по такива показатели, като коефициент на използване на наличните мощности, качество и ефективност, Petronas се намира в челната десетка на водещите компании от отрасъла (43).

Реализирайки строга програма за икономии, правителството на САЩ, което стана най-големия акционер в автомобилния гигант General Motors, нареди продажбата на всички, водещи се на топ-мениджърите на компанията самолети. Таванът на заплатите и бонусите за ръководството също се определя от американското правителство. Новият генерален директор на корпорацията Даниел Акерсън признава, че правителството разпределя оптимално средствата на данъкоплатците, то демонстрира интерес към развитието на компанията, но не повече отколкото другите институционални инвеститори (44).

Държавните компании активно формират ново, по-ефективно поколение мениджъри: специалисти, обучаващи се в най-добрите световни бизне школи и притежаващи опит, натрупан в чужбина. Така например, най-голямата китайска металургична компания Baosteel от десетина години насам изпраща водещите си мениджъри на специалните курсове, организирани от МВА и кани специлисти от швейцарската IMD за провеждането на такива курсове в Китай. Китайската петролна корпорация CNPC също изпраща свои специалисти на бизнес обучение в САЩ. Това ново поколение мениджъри променя стила на управление на целия държавен сектор.

Сред най-интересните аргументи в полза на държавния капитализъм е твърдението, че с негова помощ развиващите се страни по-лесно усвояват необходимите им знания и опит от развитите държави. В тази връзка се посочва, че именно кадрите на националните икономически лидери са сред „най-обучаваните”, като процесът на обучаването им се осъществява включително и чрез листинга на акции на компаниите им на чуждестранните фондови борси (предоставящи услугите на най-известните анализатори и банкери в света), както и по линия на поглъщането на чуждестранни компании (които могат да предоставят уникални знания и технологии).

Така, китайската автомобилна компания Geely International си осигури достъп до най-ефективните производствени технологии, купувайки Volvo за 1,8 млрд. долара. На свой ред Shanghai Electric Group повиши значително инженерните си познания и компетенции, купувайки за 1,5 млрд. долара американската компания Goss International и създавайки съвместно предприятие със Siemens и Mitsubishi. Saudi Basic Industries също придоби далеч по-космополитен характер, след като купи десетина известни компании в различни страни по света.

Ръководителите на държавните компании обичат да казват, че вземат най-доброто от двата свята – възможността да се планира бъдещето и способността бързо да се реагира на стремително променящите се вкусове на потребителите. Дори в доклада на американския Национален съвет по разузнаване (National Intelligence Council) се посочва, че държавният капитализъм се оказва ефективен за мобилизацията от страна и държавата на средствата и ресурсите, необходими за развитието на ключовите икономически отрасли. Възходящите държави във все по-голяма степен ще използват това средство за да си гарантират устойчиво икономическо развитие. Ефективността му ще продължава да нараства, паралелно с нарастващият дефицит на ресурси и усилването на конкуренция за тях (45).

Днес държавният капитализъм се различава от този в миналото. На първо място, той се развива на много по-широко пространство: само Китай акумулира 1/5 от населението на планетата. На второ място, значително се ускориха темповете на развитието му. На трето място, той вече разполага с много по-сложни и ефективни инструменти. Накрая, днешният държавен капитализъм използва много по-добре капиталистическия инструментариум за постигане на поставените цели.

В развитието на съвременния държавен капитализъм съществува и определен парадокс. Държавните предприятия стават по-богати и мощни дори в условията на съкращаване на държавния сектор в икономиката, а пък държавата засилва контрола си, дори в условията на развитие и ръст на частния сектор. Концентрацията на икономическа мощ в рамките на държавните предприятия набираше скорост през цялото изминало десетилетие. Така например, стойността на активите на 120-те най-големи държавни предприятия в Китай нарасна от 360 млрд. долара, през 2002, до 3 трлн. долара, през 2010, макар че делът им в БНП на страната през този период е намалял. В разгара на кризата, през 2009, 85% от всички банкови кредити (т.е. 1,4 трлн. долара) бяха отпуснати на държавни компании.

В същото време, държавата се превръща във все по-опитен собственик. Днес съвсем малко държавни предприятия се отчитат пряко пред съответните министри. В повечето страни държавата предпочита да осъществява контрола си в качеството на техен акционер, превръщайки се в най-значимия акционер във всички развиващи се страни, от Китай до Тайланд и от Малайзия до Саудитска Арабия. Държавните предприятия станаха по-ефективни и производителни, благодарение на обмисленото си и успешно осъществено преструктуриране. В Китай например, рентабилността на активите на държавните предприятия е нараснала от 0,7%, през 1998, до 6,3%, през 2006. Освен това, държавните предприятия придобиват все по-ясно изразен транснационален характер.

Заключение

Днес държавните предприятия са изправени пред два сериозна проблема, които тепърва трябва да бъдат решени.

На първо място, въпреки всички институционални успехи от последните години, тези предприятия (особено в стратегическите отрасли, като енергетиката) си остават привлекателни за постигането не само на икономически, но и на геополитически цели.

На второ място, с излизането на държавните предприятия на глобалните пазари отношението към тях на страните-реципиенти може да се промени. Засега то си остава достатъчно позитивно, доколкото се смята, че тези предприятия действат по-малко агресивно, отколкото частните. На практика обаче, това не винаги е така. Доказателство е например скорошният конфликт мажду компанията Petrogas и правителството на Боливия.

Разбира се, не може да се твърди, че всички държавни предприятия са ефективни или, че държавното участие в капитала на частните банки и компании винаги е оптимално. Единственото, което не подлежи на съмнение е, че днешното завръщане на държавата в икономиката има качествено нов характер, тъй като междувременно икономическата среда се промени, а и повечето държавни предприятия очевидно са се поучили от грешките, допуснати в миналото.

 

Бележки:

1. Asia-Pacific Council of American Chambers of Commerce. Обединява 50 хил. бизнес-ръководители и 20 хил. организации от 20 държави от Азиатско-Тихоокеанския регион.
2. Are State-Owned Enterprises Emerging to Become Serious Competitors? News Blaze March 17, 2012.
3. 2011 World Investment Report. UNCTAD 2011.
4. FT 500, 2011, Financial Times, June 24, 2011.
5. Forbes 2000 за съответните години.
6. B. Bortolotti and M. Faccio. Government control of privatized firms. The Review of Financial Studies, 2009, vol. 22, No 8.
7. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.
8. The Global Competitiveness Report 2011-2012. World Economic Forum, Geneva 2011.
9. W. Huff. What is the Singapore model of economic development? Cambridge Journal of Economics, Vol. 19, No 6, 1995.
10. State capitalism: Is it rival to market capitalism? Mining Weekly, 30^th March 2012.
11. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.
12. I. Bremmer. The end of the free market : who wins the war between states and corporations? N.Y. 2010.
13. Aldo Musacchio. The Return of State-Owned Enterprises. Harvard International Review, April 4. 2009.
14. Robert Milward. Public and Private Enterprise in Europe: Energy, telecommunication and transport 1830-1990. Cambridge University Press, 2005 ; “The Rise and Fall of State Enterprise in Western Europe 1945-90: Economics, Ideology or Technology?”, Session 73, International Economic History Congress, Helsinki, Finland, August 2006.
15. John Waterbury. Exposed to Innumerable Delusions: Public Enterprises and Ste Power in Egypt, India, Mexico and Turkey (Political Economy of Institution and Decisions) Cambridge University Press, 1993.
16. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.
17. J. Bower, H. Leonard and L. Pain. Capitalism at risk : rethinking the role of business. Boston : Harvard Business Review Press. 2011.
18. B. Bortolotti and M. Faccio. Government control of privatized firms. The Review of Financial Studies, 2009, vol. 22, No 8.
19. Ludwig von Mises. Socialism: an economic and sociological analysis. Auburn, 2009. (First published 1951).
20. M. Rothbard. A Future of peace and capitalism. Boston, 1973.
21. I. Bremmer. The end of the free market : who wins the war between states and corporations? N.Y. 2010.
22. Данни на корпоративната статистика: http://www.saudiaramco.com/
23. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.
24. Aldo Musacchio, Sergio G. Lazzarini. Leviathan in Business: Varieties of State Capitalism and their Implications for Economic Performance. Boston, Massachusetts, May 2012.
25. Sovereign Wealth Fund Institute.
26. State Capitalism. Special Report. The Economist, January 21, 2012.
27. Данни на корпоративната статистика www.Temasek.com за май 2012.
28. Данни на корпоративната статистика www.Mubadala.ae за май 2012.
29. S. Vaidyanathan and A. Musacchio. State Capitalism in India and its implications for investors. Harvard Business School Papers, May 2012.
30. Следва да различаваме тези "хибридни" форми на държавния капитализъм от публично-частното партньорство, използвано най-вече за реализацията на специфични инфраструктурни проекти или в сферата на обществените услуги (водоснабдяване, транспорт и т.н.)
31. World Investment Report 2011. UNCTAD 2011.
32. The Size and Composition of the SOE in OECD Countries. OECD, Paris, 2011.
33. R. Levin. Finance and Growth : theory and evidence. Handbook of Economic Growth, Vol. 1, 2005.
34. N. Bruck The role of development banks in the Twenty-First Century. Journal of Emerging Markets, No 3, 1998; Armendariz de Aghion. Development banking. Journal of Development Economics, No 58, 1999.
35. P. Krugman. The current case for industrial policy. In D. Salvatores (Ed.), Protectionism and world welfare. Cambridge; Cambridge University Press, 1993.
36. T. Trebat. Brazil’s state-owned enterprises: a case study of the state as entrepreneur. Cambridge: Cambridge University Press, 1983.
37. J. Sarkar, S. Sarkar and S. Bhaumik. Does ownership always matter? Evidence from the Indian bank industry. Journal of Comparative Economics, Vol. 26, 1998; B. Bortolotti, M. Fantini and D. Siniscalco. Privatization around the world: evidence from panel data. Journal of Public Economics, Vol. 88, No 1-2, 2004.
38. N. Kaldor. Public or private enterprise – the Issue to be considered. In W. Baumol (Ed.), Public and private enterprises in a mixed economy. N.Y. 1980; G. McDermott. Embedded politics: industrial networks and institutional change in postcommunism. Michigan University Press, 2003.
39. A. Musacchio and E. Stayov. Sovereign wealth funds: barbarians at the gar or white knights of globalization?, Harvard Business School note No 9-712-022, 2011.
40. Indian Railway Year Book (2009-2010). Ministry of Raiways. Government of India. 2011.
41. Business Week, 27 January, 2012
42. Annual Report. Statoil. 13 April 2011
43. Improving performance at state-owned enterprises. The McKinsey Quarterly May 2009.
44. Ведомости, 10 юли 2012.
45. Global Trends 2025: A Transformed World. National Intelligence Council. Washington D.C. 2008.
46. Приватизация бессмысленная и беспощадная. Эксперт, № 28, 2011.
47. B. Bortolotti, M. Fantini and D. Siniscalco. Privatization around the world: evidence from panel data. Journal of Public Economics, Vol. 88, No 1-2, 2004; I. Dinc and N. Gupta. The decision to privatize: finance and politics. Journal of Finance, Vol. 66, No 1, 2011.
48. Эксперт, № 28, 2011. 

 

* Авторът е ръководител на Центъра на индустриални и инвестиционни изследвания към Института за световна икономика и международни отношения в Москва

{backbutton}