06
Пон, Юли
31 New Articles

Геополитически и геокултурни измерения на ирландския национален въпрос

брой6 2012
Typography

Най-характерните представи за Ирландия обикновено са свързани с неизмените зелени пейзажи на острова, огненото ирландско уиски и типичните затъмнени пъбове. За икономистите, преди появата на кризисните симптоми в икономическото развитие на много европейски страни, тъкмо Република Ирландия бе давана като пример за най-бързо развиващата се държава на континента, с постоянно и стабилно нарастващ брутен продукт, благодарение на което тя заслужено си спечели прозвището „келтски икономически тигър”. В разглеждания аспект, обаче, Ирландия може да се възприеме и като европейската държава, в чиято стопанска история се наблюдават най-много икономически кризи, известни като „Големия глад”, прогонили значителна част от жителите на острова към Америка, където днес съществува значителна общност от американци с ирландски проиход и специфичен манталитет. Историците и етнолозите най-често възприемат днешните ирландци като класически наследници на тайнствените келтски племена, пръснати в различни части на Стария континент. От гледна точка на геополитиката, международните отношения, регионалната и националната сигурност, най-отличителната характеристика, категорично фигурираща във „визитната картичка” на острова, представлява т. нар. ирландски национален проблем, разглеждан в контекста на националистическата философия на Ирландия. Най-общо той се определя като продължителен и все още съществуващ (макар и по-слабо изразен от началото на новото хилядолетие) конфликт, който противопоставя ирландските католици-републиканци, в ролята им на доминиращо мнозинство, срещу ирландските протестанти-монархисти, подкрепящи съюза с Великобритания. Във връзка с това католиците, чрез своите действия, се стремят към обединяването на целия остров в рамките на единна държава, докато протестантите се опитват да запазят сегащното статукво. От своя страна, ирландският национализъм се вдъхновява от идеала за обединен ирландски народ с общ език и култура. Националистическата философия в Ирландия е ясно формулирана в края на ХVІІІ век в контекста на събитията, породени от Френската революция, а през ХІХ век приема официалната си форма благодарение на кампанията за суверенна ирландска държава, която да не е контролирана от Великобритания.

Площта на остров Ирландия възлиза на 84 400 кв. км. В очертанията му днес съседстват два политически субекта: независимата република Ирландия (Ейре), с площ 70 280 кв. км, и Северна Ирландия (Ълстър), която заедно с Англия, Шотландия и Уелс определя територията на Кралство Великобритания.Островът е поделен и на общо четири историко-географски региона – Мънстър на юг, Конахт на запад, Ленстър на изток и Ълстър на север, който (с изключение на Западен Ълстър) съвпада с очертанията на Северна Ирландия.

Държавната граница между „двете Ирландии” е дълга 412 км. Нейното правно оформление е следствие на сложен геополитически процес, представляващ видим израз на проблемите, породени от ирландския национализъм. Освен това, границата, практически отделяща Ейре от Великобритания, не само разделя два субекта според различията им по отношение на държавното управление (република срещу монархия), но изпълнява и важни религиозни функции: оттук започва религиозната граница в лоното на западното християнство. Тя противопоставя католицизма, представен като водещо религиозно течение сред ирландската общност в Ейре, чийто етногенезис е свързан с историята на келтите, срещу протестантското течение в християнството, изповядвано в Ълстър, където келтската основа е трансформирана от британските колониални завоевания. Далеч по-мирен характер има продължението на тази „невидима” граница на континента, където тя преминава през Белгия, Германия и Швейцария. В тези страни, също както и на остров Ирландия, геокултурното противопоставяне е в посока Север-Юг. С други думи, това противопоставяне представлява регионален вариант на по-общия християнски модел в Западна Европа – протестантския Север срещу католическия Юг, където то е следствие главно от обхвата и културното влияние на Римската империя.

За самото име „Ирландия” съществуват две теории. Според първата, то произхожда от Ирланд (страната на ирите); втората теория пък е келтска – келтите някога наричали острова Ейрин, което означава „западна земя”. На ирландски език, който представлява първи официален език в страната, Република Ирландия е известна като Поблахт на Ейреан. Ирландците празнуват като свой национален празник 17 март – денят на покровителя им Свети Патрик. За прототип на  националния си флаг (зелено, бяло, оранжево) Република Ирландия напълно съзнателно избира републиканския и революционен трикольор на Франция, който служи като незаменим символ в освободителните борби на ирландските патриоти срещу британската корона, чийто традиционни противници са и самите французи. Зеленото в ирландския флаг се възприема като цвета на надеждата за обединена Ирландия, бялото символизира мира и съгласието, а оранжевото е традиционният символ на протестантството. От своя страна, флагът на Северна Ирландия е сходен с този на Англия

Населението на Ейре възлиза на 4,5 млн душа и се характеризира с много еднороден етнически състав и религиозна структура. Около 98 % от него са ирландци, изповядващи католицизма, докато броят на англичаните е ограничен до около 40 000 души. Католиците в Ирландия са твърде фанатизирани и с подчертано национално чувство за принадлежност към ирландската нация, което води до прояви на нетърпимост, организирани в множество сблъсъци и терористични актове на верска основа.

По форма на управление Ирландия е парламентарна република, начело с президент, който се избира за срок от 7 години и по конституция има предимно церемониални функции. Настоящ президент на Ейре (девети в историята и като независима държава) е 70-годишният Майкъл Хигинс от Лейбъристката партия, спечелил изненадваща, според наблюдателите, но съкрушителна победа над основния си конкурент за поста – Шон Галахър. Законодателен орган е Парламентът, състоящ се от две палати – Сенатът (60 сенатори с петгодишен мандат, назначавани от президента, или излъчвани от университетите и представителите на професиите) и Палатата на представителите (166 депутати, също избирани за срок от пет години). Изпълнителната власт е в ръцете на ирландското правителство, начело с министър-председателя (в момента това е Енда Кени).

Проведените в края на октомври 2011 президентски избори отчетоха 1 007 104 гласа в полза на Хигинс срещу 628 114 гласа за Галахър. В началото на миналата година бяха проведени и парламентарни избори, спечелени от популярната на острова дясноцентристка партия „Фина Гейл” („Fine Gael”), която в условията на тежка финансово-икономическа криза формира коалиционен кабинет с лявоцентристката Лейбъристка партия, заела второ място по брой на получените гласове. Големият губещ се оказа другата голяма дясноцентристка формация – партията „Фина Фойл” („Fianna Fáil”), която бе наказана заради неуспеха си в овладяването на кризата. Традиционна в ирландския политически пейзаж е и главната опозиционна сила в Ейре – „Шин Фейн” (буквално „Ние самите”), изразяваща интересите на Ирландската републиканска армия (ИРА).

Като цяло, Република Ирландия провежда политика на неутралитет, поради което не е член на НАТО. Страната обаче членува във влиятелни международни организации като ООН, ЕС (от 1973, заедно с Великоритания), Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и др. През 2002 Ейре се присъедини към Еврозоната и замени ирландския фунт с еврото.

В рамките на Великобритания, Северна Ирландия (на ирландски Туаискеарт Ейреан) представлява най-малкият като териториален и социално-икономически потенциал елемент (площ 14 120 кв. км и население 2 млн души), но има стратегическо значение за Обединеното кралство. Названието „Ълстър”, с което тази малка територия в североизточния ъгъл на почти компактния ирландски остров, е прието да се възприема, произлиза от древната келтска дума „Uladu”. В етническо отношение приблизително 2/3 от жителите на Северна Ирландия се определят като ълстърци, които имат смесен англо-ирландски или англо-шотландски произход и изповядват протестантството. Около 1/3 от населението са ирландци-католици. В страната действа Регионално събрание, съставено от 108 депутати, с петгодишен мандат на управление. Главен административен, стопански и културен център на Северна Ирландия е Белфаст, а на Ейре – Дъблин.

Генезис и еволюция на ирландския конфликт

Едни от най-ранните обитатели на Ирландия са келтските племена гали (гели), заселили се на острова през ІV в. пр. н. е. Постепенно те създават многобройни княжества и кралства, обединени в пет политически единици – Ълстър, Мийд, Ленстър, Конахт и Мънстър. Начело на тази система от малки държави стои върховен крал, наречен Ард Ри (Ard Ri). За разлика от много други държави и региони от Европа Ирландия не се превръща в римска провинция, като този факт оказва по-скоро негативно влияние в културното и икономическото й развитие, в сравнение с английските земи например, където чак до „стената на император Адриан” на север римляните очертават важни цивилизационни тенденции, свързани със строежа на пътища, въвеждането на съдебна система и т. н. Въпреки че Ирландия остава извън географските рамки на Римската империя, от ІІІ век нататък островът се превръща в един от основните центрове на християнската религия. За сравнително кратък период келтската религия и култура са заменени от християнството; нещо повече – след рухването на Западната Римска империя през 476 Ирландия става център на западноевропейското християнство. Много бързо по цялата територия на острова се установяват християнски ордени, чиято мрежа от запазени и до днес манастири с течение на времето процъфтява и се разраства, развивайки се във великолепната самота на дивата и почти необитаема ирландска природа. В епохата на зараждане и утвърждаване на християнството в Ирландия се откроява фигурата на Свети Патрик, който в периода 432-465 обикаля острова, проповядвайки Божието слово. Благодарение на духовната му мисия се формират основите на ирландската Църква, обединила отделните провинциални църкви. Въпреки това, покръстването не успява да доведе до централизиране на политическите структури, а подобна разпокъсаност способства за нахлуването на викингите (норманите) – северните скандинавски племена, чиито нашествия през VІІІ век опустошават Британските острови. Към края на века викингските набези започват да стават все по-активни и организирани, което все пак води до обособяването на централна кралска власт. Така, през 1014, издигнатият за върховен крал на Ирландия Брайън Бору разгромява норманските войски в битката при Клонтарф, което спира скандинавската експанзия в Ирландия.

През втората половина на ХІІ век в ирландската история се открояват две основни фигури, които проявават апетит към титлата „велик крал на Ирландия” – Дърмът Макмъра и Стронгбоу („Силният лък”). В опитите си да стигне до най-високия пост Макмъра се обръща за помощ към Англия и с тази си постъпка променя Ирландия коренно и завинаги. Като следствие от това, през 1172 английският крал Хенри ІІ събира огромна войска, която отплава за Ирландия. Четири години по-късно Хенри ІІ се самообявява за владетел (лорд) на Ирландия, а през 1177 назначава за такъв сина си принц Джон, чиято основна цел е да подчини острова на английското законодателство. Това оказва силно влияние върху ирландската география, тъй като границите между отделните графства започват да се открояват все по-ясно, а силно разчленената брегова линия започва да се използва като средство за създаване на по-устойчива система за морска търговия и корабоплаване.

Към края на ХІV и началото на ХV век територията, в която английските заселници упражняват своята късносредновековна колонизация в Ирландия, придобива по-конкретни очертания: тя е наречена Пейл (Ограждение) и обхваща източната част на острова, където като главен център израства Дъблин. Основната геостратегическа цел на Ричард ІІ (последният крал от династията Плантагенет) е да превърне тази географска област в преден пост, т. е. в първоначална база за налагането на английската кралска власт над целия остров. През следващите няколко години, обаче, колониалните инициативи на Англия в Ирландия са ограничени от влияниянието на два взаимносвързани фактора: първият е от външнополитически характер – избухването на Стогодишната война (1337-1453), а другият касае сериозните вътрешнополитически проблеми, възникнали вследствие от нея. Техен израз става Войната на розите (1455-1485), както са известни поредицата от граждански конфликти между родовете Йорк и Ланкастър.

През декември 1533 английският монарх Хенри VІІІ (от династията на Тюдорите) скъсва с Римо-католическата църква и обявява за държавна религия англиканството. След като успешно налага новата религиозна политика, подкрепяща Реформацията, той насочва вниманието си към друг важен въпрос – как да управлява английските владения в Ирландия. Неговата основна задача е да превърне целия остров в територия, която трябва да бъде управлявана от него. През 1541, пет години след като е провъзгласен за глава на ирландската Църква, Хенри VІІІ приема званието „крал на Ирландия”, с което започва осъществяването на религиозна реформа в посока утвърждаване на протестантството на острова, но този акт предизвиква силно недоволство сред ирландците, известни като твърди подръжници на католицизма. С възкачването на престола на кралица Мери, управлявала за кратко в средата на ХVІ век, настъпва обратния процес, тъй като нейната католическа обвързаност е почти фанатична. Лекотата, с която ирландците приемат наложената от кралицата Контрареформация, илюстрира колко плитко се е вкоренил протестантският дух в Ирландия. Влиянието му се ограничава единствено в колонията Пейл, която бъдещите английски владетели продължават упорито да поддържат с военни средства.

По времето на Елизабет І, която успява да превърне Англия в най-голямата морско-търговска сила в света, английските колониални владения в Ирландия се разрастват. В края на ХVІ век населението на острова се разбунтува срещу английската колонизация и опитите за налагане на протестантството. Обединителната фигура в този процес е Хю О`Нийл, притежаващ силата и властта на традиционите ирландски върховни крале, който дефинира три основни геополитически постулата: отхвърляне на английското господство, защита на католическата религия и възстановяване на ирландските културни традиции. Упоритата съпротива на ирландските й поданици принуждава Елизабет І да действа безкомпромисно за да си върне Ирландия. Въпреки че от 1585 Англия води морска война с Испания, а след това и с Франция, кралицата успява да овладее положението на острова. Към началото на ХVІІ век английското господство е най-силно изразено на север, в областта Ълстър, но в останалата част от ирландските земи, където водеща религия е католическата, а културните традиции са свързани с тези на келтите, яростната съпротива срещу англо-ирландския интеграционен процес продължава да се вихри с пълна сила.

Ето защо през ХVІІ век моделът на английската геостратегия спрямо Ирландия е свързан преди всичко с активизиране на миграционните движения, подкрепящи колониалните завоевания на острова с верни поданици на короната, изповядващи англиканството. Към средата на века лорд-протекторът Оливър Кромуел издава закон за заселването в Ирландия. Чрез него той насърчава колонизацията, тъй като посяга върху 2/3 от ирландските владения, които се отнемат за английските заселници. След като известно време Англия и Ирландия са управлявани от крал-католик – Джеймс ІІ, приет от ирландците с големи надежди, които обаче не се оправдават, през 1689 владетел става Вилхелм (Уйлям) Орански. Религиозните му възгледи провокират неформалното обединение на Англия (която вече е колонизирала Уелс), Шогландия и Ирландия в единно протестантско кралство. Този факт става причина прогоненият Джеймс ІІ да събере в Корк ирландските войски, подкрепени от французите. Армията му се насочва към Дъблин, където среща още по-голяма подкрепа от католическата общност. След това Джеймс насочва войските си към Ълстър (по-конкретно към Лондондери), главната база на английското протестантство в Ирландия. Решителната битка е при река Бойн на 1 юли 1690, една от най-важните дати в контекста на разглеждания проблем, и завършва с поражение на католическите сили. Като следствие от това ълстърските протестанти установяват върховенството си над ирландските католици и цяла Ирландия става владение на английските аристократи. Впрочем, след загубата при Бойн е подписан договорът от Лимерик, който съдържа две главни клаузи: първата позволява свободната миграция на всички, които са се борили за запазване на католицизма, а втората обещава веротърпимост на всички католици, решили да останат в Ирландия. Голяма част от ирландските дребни благородници се възползва от правото си да напусне острова, което има катастрофални последствия, тъй като в Ирландия, на практика, не остава елит, готов да оглави евентуална католическа съпротива. Този епизод от ирландската история, известен като „бягството на дивите гъски”, дава възможност за интензивно англо-шотландско нашествие в освободните от ирландците земи. Макар че не се превръщат в ирландци по модела на традиционните британски заселници отпреди векове, през следващите десетилетия техните наследници развиват своеобразен национализъм, който с годините все по-здраво ги сплотява около идеала за Ирландия като нещо отделно и различно от Короната.

Периодът на възход на протестантството в Ирландия е важна част от алгоритъма на ирландския национализъм и неговата философия, тъй като обяснява много от последвалите идеологически проблеми, придали съдържание и форма на разгръщащия се сепаратистки акцент сред ирландската общност. Успоредно с това се наблюдават и някои отчетливи различия в икономически план между британските заселници и ирландските католици: развитите и урбанизирани протестантски зони на острова все по-силно започват да се открояват на фона на бедността, характеризираща ирландското село.

Възходът на ирландския национализъм през ХVІІІ и ХІХ век

Несъмнено, Френската революция е събитието, променило хода на ирландската история и национална идея в края на ХVІІІ век.Тогава Ирландия е изправена пред специфична дилема – или да се вдигне на бунт и да се реформира по примера на Франция, или да остане вярна на британската корона. Реформисткият модел изгражда в националното съзнание на ирландците особено чувство, което е възприето най-вече от протестантите в Ълстър. Като водещ привърженик на френския опит в републиканския експеримент изпъква Тиобалд Улф Тоун, наложил нова представа за пътя, по който трябва да поеме Ирландия. Позицията му е, че католиците и протестантите задължително трябва да се обединят в усилията си за изграждане на независима Република Ирландия. Идеите на Тоун намират практическо приложение в Белфаст, главния град на Ълстър, където той създава организацията „Обединени ирландци”, скоро след което подобни групи се появяват и в Дъблин. Водени от републиканския идеализъм в духа на революционната идеология във Франция, протестантите и католиците обаче не успяват да превърнат необходимостта от обединението в реална перспектива.

В началото на ХІХ век става ясно, че протестанската общност, съставена предимно от англиканци и презвитерианци, започва да подкрепя идеята за съюз между Великобритания и Ирландия, но не такава е позицията на католическото мнозинство. През първата половина на века постепенно се откроява фигурата на Даниъл О`Конъл, наречен „Освободителя” (подобно на Симон Боливар в Латинска Америка), който доразвива идеите на ирландския сепаратизъм. Към средата на века става възможно обособяването на по-радикална фракция, известна като „Млада Ирландия”, която, възраждайки идейните насоки на Френската революция, опитва да наложи насилието като метод за постигане на целите си.

Същевременно в Ирландия настъпва жестока икономическа криза („Големият глад”) – явление, което напълно променя същността и философията на живота на острова и води до масова емиграция, съчетана с огромен брой жертви, на фона на засилващите се чувства на антипатия към британското управление. За разлика от останалите географски региони на острова, в историческите предания за Ълстър гладът и кризата не фигурират като централни образи. Напротив, ълстърската индустрия успява да превърне региона в оазис на сравнително богатство и благоденствие, подобен, като показатели, на повечето останали британски региони. Така в средата на века противопоставянето между католическата и протестантската общност се задълбочава все повече не само по отношение на религиозната ориентация и националната политика, но и от гледна точка на икономическите реалности и възможности.

Мигриралите предимно в Америка ирландци следят обстановката на острова с голяма загриженост. Сред тях най-голямо влияние върху политическите процеси през разглеждания период оказват Джон О`Махъни и Джеймс Стивънс, които създават през 1858 т. нар. „Фенианско братство”, чиято цел е независимостта на Ирландия. За разлика от Даниъл О`Конъл фенианците избират курс на поведение, в който насилието става отличителен белег, но за разлика от предшествениците им младоирландци, те действат търпеливо и предпазливо. Когато през 1865 приключва Гражданската война между Севера и Юга в САЩ (1861-1865) в Ирландия се завръщат голям брой ирландци. Постепенно фенианското движение придобива масов характер, мобилизирайки за каузата почти цялото католическо население. Така става възможно избухването на въстание, което е най-дръзкото от всички досегашни. Въпреки че то се проваля, фенианците започват да се възприемат като изразители на националната воля и на стремежа да се отхвърли британското владичество.

В 1870 Айзък Бът, който е протестант, основава Асоциацията за местно правителство, която почти веднага става по-популярна като Лига за самоуправление (Home Rule).[1] Политическата теза на Бът е, че Уестминстър трябва да се откаже да контролира острова и да създаде ирландски парламент, в който проблемите на ирландската общност да се решават съобразно нуждите на независима Ирландия. Заради своите ясни и конкретни цели Лигата започва да се отъждествява в съзнанието на привържениците й, които са значително повече, с идеята за същинско национално самоуправление, а в представите на нейните противниците, доминиращи само в Ълстър, с опит да се унищожи крехкия англо-ирландски съюз и да се отслаби сцеплението на Британската империя. Четири години по-късно голям брой членове на Лигата са избрани в парламента, където формират отделна политическа група – на Ирландската партия за самоуправление, оглавявана от Чарлс Стюарт Парнел, протестант и страстен ирландски националист, убеден в силата на конституционния национализъм. Постепенно позициите на Парнел и фенианската общност, така силна сред ирландците в Америка, се сближават около идеята за конституционни реформи. През 1893 на политическата сцена се появява и Гелската лига (начело с Дъглас Хайд), чиято основна цел е да се насърчи използването на ирландския език в цяла Ирландия. Като твърди, че ирландският език е по-богат от английския и чрез откъси от древни писания и традиции, пресъздаващи образа на една много по-чиста и богата Ирландия, преди съюза и с Великобритания, Хайд успява да наложи представата, че ирландската нация може да благоденства както е било преди векове, свободна от британското управление и влияние.

Ирландският въпрос през ХХ век

Още с настъпването на ХХ век ирландският национален въпрос търпи съществена промяна: през 1905 Артър Грифит основава Шин Фейн – политическа групировка, изповядваща подчертано келтска визия за ирландската нация и стремяща се към пълната и гарантирана независимост на Ирландия от Великобритания. Постепенно, из целия остров възникват малки политически клубове на Шин Фейн, които се опитват да сплотят ирландската нация, но въпреки това, до избухването на Първата световна война, партията не се радва на особена подкрепа, за сметка на Ирландската парламентарна партия на Джон Редмънд. Междувременно, започва да набира сила и мощ най-войнственото националистическо движение в Ирландия – Ирландското национално братство; пряко финансирано от ирландската общност в Америка, като главната му цел е пълното ликвидиране на британското присъствие на острова и създаването на независима ирландска държава. Това провокира северноирландските протестанти и те организират полувоенната организация на Ълстърските доброволци, което по-късно (на 24 април 1916) провокира т.нар. Великденско възстание.

Решаваща промяна в естеството на ирландската политика настъпва през 1910, когато на проведените парламентарни избори във Великобритания либералите успяват да спечелят само две места повече от консерваторите. Следователно, за да може Либералната партия да остане на власт и да образува правителство членовете и трябва да подкрепят ирландските искания за изготвянето на законопроект за самоуправление. Ръководителят на партията Хърбърт Аскуит е наясно с политическите реалности и е склонен да приеме предложенията на Редмънд. Така на 18 септември 1914 законопроектът за ирландското самоуправление се превръща в закон, но поради избухването на Първата световна война влизането му в сила бива автоматично отложено за една година. Към края на войната става ясно, че подкрепата за Шин Фейн бързо е нарастнала и на общите избори през декември 1918, партията печели 73 места, което прави лобито на ирландците в ирландския парламент (Дойл Ерън) внушително[2]. Това дава основание на ирландците едностранно да обявявят независимост. Така през 1919 в Дъблин е прокламирано създаването на Свободната ирландска държава, а за пръв нейн президент (макар този пост да се появява по-късно) е избран Еймън де Валера, който ще остане начело на управлението на страната чак до 1973. Най-важна роля в процеса на прокламиране на Свободната ирландска държава имат нейните военни сили – Ирландската републиканска армия (ИРА)[3].

Ирландският сепаратизъм не се приема от политическите кръгове във Великобритания, което води до избухването на Англо-ирландската война (1919-1921), известна като The Black and Tan War. Начело на ирландските сили е Майкъл Колинс, организирал около 5000 от членовете на ИРА, които въпреки малкия си брой имат предимството да воюват и бранят собствените си земи, борейки се за националната кауза на своя народ. Многобройните жертви, които взима войната, стават причина за подписването на примирие на 11 юли 1921.

В опит да възстанови влиянието си в Ирландия, през 1920 британският премиер Лойд Джордж приема закон за ирландското правителство (Government of Ireland Act), предвиждащ конституирането на два парламента – в Дъблин и в Белфаст. Макар и да не са особено възхитени от закона, юнионистите, т. е. подкрепящите съюза между Ирландия и Великобритания, се опитват да го спазват, докато Шин Фейн не приема каквото и да било потенциално разделение на острова. В крайна сметка войната приключва с компромис и, подобно на Канада, Ирландия получава статут на доминион в състава на Британската империя. По силата на англо-ирланския договор, подписан на 6 декември 1921, е определена комисия за да очертае границата между Северна Ирландия и новообразуваната Свободна ирландска държава, която няма право да поставя под въпрос суверенитета на северноирландския парламент. Впрочем, договорът съдържа две крайно дискусионни точки: първо, той провъзгласява не независима Ирландска република, а Свободна ирландска държава (Irish Free State) зависима от Короната, и второ – договорът практически разцепва острова като отделя от страната шест от провинциите (графствата) на Ълстър, останали изцяло под британско управление. След месец на тежки дебати в ирландския парламент, на 7 януари 1922 договорът все пак е ратифициран с 64 гласа „за” срещу 57 „против”. Така разделянето на Ирландия става реален факт, във връзка с което през април същата година започва кратка, но ожесточена гражданска война.[4]

В годините между Първата и Втората светова война двете Ирландии поемат по различен път на развитие: статутът на Северна Ирландия се запазва, а съюзът й с Британската империя (възприеман с гордост от ълстърските протестанти) – все така непроменен, докато поелата по пътя на независимостта Свободната ирландска държава е разкъсвана от вътрешни противоречия от различен характер.

През 1927 Де Валера става ръководител на нова патриотична партия, наречена „Фина Фойл”, която още същата година влиза в ирландския парламент, поставяйки исканията си за единна Ирландия със статут на република, чиято цел е националната стабилност и възстановяването на ирландските традиции, включително използването на ирландския език от цялото население на острова. На 1 юли 1937 Де Валера поставя на всенародно гласуване новата конституция на Ирландия (Bunreacht na hEireann). По този начин е възприето новото название на страната – Ейре (буквално произнасяно Еръ). Новата конституция регламентира същността на младата държава и властовите й структури, обявява ирландския език за официален, премахва поста генерал-губернатор и, като признава върховенството на католическата вяра, признава и гарантира съществуването и на протестантството.

Скоро след края на Втората световна война и по-конкретно в периода 1948-1949 практически са реализирани нови важни промени – приет е закон, обвързващ Северна Ирландия с Великобритания (оттогава в международните среди се използва названието Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия), докато мнозинството пожелае съюзът да просъществува. Това е от значение, тъй като по-голямата част от населението в Ълстър е протестантско и в икономически план силно разчита на британската корона, подкрепяща индустриалното производство, за сметка на предимно селската идилия, все още характерна за Ейре. В Северна Ирландия обаче, представена като малцинство, остава общността на ирландските католици, чиято единствена опора се явяват местните структури на ИРА, упражняващи натиск върху британското правителство с множество бомбени атентати в шестте ълстърски провинции. Другата съществена промяна категорично касае статута на Ейре и превръщането на страната в напълно независима от Великобритания Република Ирландия. В крайна сметка, този закон очевидно подчертава разделението между двете Ирландии, което през следващите десетилетия ще продължи да се задълбочава. Години наред враждебността и недоверието между двете религиозни общности, изразени чрез многобройни атентати и взаимни заплахи, характеризират развитието на острова. На този фон особено се откроява датата 30 януари 1972, останала в ирландската история като „Кървавата неделя”, когато в град Дери британски войници убиват при мирна демонстрация 13 невъоръжени католици, предимно младежи. В резултат ИРА печели множество нови членове във всички северноирландски градове.

През 70-те години развитието на Ирландия е белязано от едно важно събитие и една тенденция, които сякаш подчертават новия геополитически нюанс, като следствие от най-кървавата година в нейната история: събитието има важно икономическо и интеграционно значение – на 1 януари 1973 както Ейре, така и Северна Ирландия (като част от Обединеното кралство), се присъединяват към Европейската общност (от 1993 ЕС); тенденцията пък е свързана със задълбочаващия се процес на секуларизация. Действително ролята на Католическата църква, като основа на националното вероизповедание, не се оспорва, но се ограничава правото й да се меси в политиката и обществения живот на ирландците.

През 1983 правителството на Ейре излиза с инициатива, целяща да се намери някакво решение на проблемите със сигурността в Северна Ирландия и да ограничи активността на Шин Фейн. Тази инициатива прераства във форум, наречен „Нова Ирландия”, който очертава три въможни решения на северноирландския проблем: обединена Ирландия, федерална държава или ирландско-британска администрация. В крайна сметка, британското правителство, оглавявано от Маргарет Тачър, не приема нито една от трите възможности. Те са отхвърлени и от юнионистките партии. Все пак, на 15 ноември същата година, подтиквани от заплахите за сигурността, породени от нарасналата активност на Шин Фейн, както и от явния застой в цялостната ситуация в Северна Ирландия, Дъблин и Лондон подписват спогодба, с която се ангажират да си сътрудничат. През 90-те отношенията между Ирландия и Великобритания се развиват на базата на относителното разбирателство, във връзка с което, през 1995 400 британски войници напускат острова. Когато, обаче, през 2000, мирният процес започва да буксува, в Ълстър отново е въведена британска военна администрация. През първото десетилетие на ХХІ век обстановката на острова продължава да е объркана, а избухването на някои локални конфликти в Северна Ирландия, показва, че окончателното решаване на ирландския национален въпрос е практически неосъществимо на този етап.

Ирландският и кипърският проблеми: сходство и различия в двата края на Европа

Несъмнено, проблемите на националната кауза характеризират геополитическото и геокултурното развитие не само на Ирландия, но и на много други държави и региони на Стария континент – достатъчно е да дадем като пример етноконфесионалните конфликти на Балканите, въпросите, свързани с разнородния етнически състав в Испания (кастилци, баски, каталунци, галисийци), Белгия (фламандци и валонци), дори в самата Великобритания, където четирите съставящи британската система елементи (англичани, шотландци, уелсци и северноирландци) все още не се чувстват достатъчно добре споени. На другия полюс е културният феномен Швейцария, където говорещите немски, френски и италиански швейцарци, изповядващи било католицизма, било протестантството, представляват общност, развиваща се в условията на икономическо благополучие и гарантирана национална сигурност. Сходни са и проблемите, свързани с нарастващата роля и признаване правата на ислямските общности в някои западноевропейски страни: турците в немскоезичното пространство и арабите във Франция.

Твърде близък до ирландския национален проблем в геополитическо, геокултурно, а защо не и в геоикономическо отношение, е кипърският конфликт[5]. Тук ще се ограничим само със сходствата и различията между двата национални проблеми по отношение на техния механизъм и специфичното им проявление:

Основните сходства между ирландския и кипърския конфликт:

Ирландия и Кипър са неголеми по площ и рано заселени острови, а в основата на двата конфликта е геокултурното и геополитическото противопоставяне: ирландци с келтски произход, изповядващи католическо християнство и републикански идеали, срещу смесена ирландско-британска общност (англо-ирландци и шотландо-ирландци), които са протестанти (предимно презвитерианци и в по-малка степен англиканци), стремящи се към съюз с Великобритания. В Кипър противопоставянето е между кипърски гърци (православни християни) срещу кипърски турци (мюсюлмани-сунити)[6].

Крайният геополитически резултат от колонизацията (в единия случай от британци, а в другия от турци) е отделянето на територии, в които, съответно, северноирландците и кипърските гърци представляват малцинствени групи, в северните и по-точно североизточните части, т. е. в близост (по очевидни причини) до Великобритания или Турция – доказателство за това, освен географските карти на двата острова, са наименованията Северна Ирландия и Севернокипърска турска република.

Главно действащо лице и в двата конфликта е Великобритания, която успява да наложи характерната си колониална геополитика „разделяй и владей”.

Друг общ белег е наличието на британски военни формирования и на двата острова – в Ълстър и във военно-морските бази, дислоцирани в Кипър.

В настоящия момент и в двата конфликта - ирландския и кипърския, липсва динамика в развитието, което означава вероятно запазване на статуквото, респективно на разделението, за дълъг период от време.

Основни различия между ирландския и кипърския конфликт:

Основното видимо различие е начинът на разделението на двата острова – докато Кипър е запазил неделимия си политически характер (една държава, макар и с два народа и наличие на „невидима” вътрешна граница, по подобие например на Белгия), Ирландия е поделена на два политически субекта – Ейре и Северна Ирландия, като част от Великобритания. Във връзка с това в Кипър има един основен административен център, в качеството му на столичен град – Никозия, разположена на границата между двете общности, докато в Ирландия със своите уникални функции се открояват два урбанистични центъра: Дъблин и Белфаст.

Територията на целия остров Ирландия е, на практика, част от ЕС (Ейре и Великобритания се присъединяват към Европейската общност през 1973), докато в същата влиятелна организация членува само гръцката част на Кипър (от 2004), респективно вътрешната граница на острова се явява външна за ЕС;

Състоянието на враждебност между двете общности в Ирландия и Кипър следва различен модел: в Ирландия противопоставянето е религиозно (католицизъм на протестантство) и в много малка степен етническо (ирландци-келти срещу британизирани ирландци), а в Кипър то има не само религиозен характер (християни срещу мюсюлмани), но и, като първопричина от това, стабилни етнически корени (гръцки срещу турски киприоти).

Реалната опасност от избухването на нови кръвопролитни конфликти на двата острова би имала различен механизъм: в Ирландия заплахата за сигурността идва от гледна точка на силата (ИРА и доминиращата републиканска върхушка), докато в Кипър тя по-скоро би била следствие от влиянието на ислямския фундаментализъм, т. е. в полза на по-слабо изразения елемент – кипърско-турската общност; географското проявление също би било различно – арена на военните действия съответно ще бъдат Северна Ирландия и гръцката част на Кипър;

ЕС би могъл да стане катализатор за решаването на кипърския въпрос (в случай, че Турция действително иска да се превърне в модерна държава и част от европейското семейство, тя трябва да се откаже от претенциите си към Кипър); но ЕС няма как да упражнява пряко властта си над Ирландия, тъй като и двата политически субекта на острова са страни-членки на организацията.

Тенденции и перспективи пред Ирландия: двата възможни сценария

Имайки предвид спецификата и особеностите на ирландския национален въпрос, неговото възникване, развитие и съвременно състояние, смятам, че в перспектива са възможни два потенциални сценария: реалистичен – запазване на статуквото, и радикален – обединение на Острова на федеративен принцип.

Като доста по-вероятно се очертава запазване на настоящото статукво, т. е. островът ще продължи да бъде разделен на два геополитически субекта: Ейре и Северна Ирландия. Основание за това дават следните факти.

Въпреки че религията продължава да е важен фактор във всекидневието на ирландците, като цяло Църквата, било тя протестантска или католическа, вече е загубила решаващото си влияние в повечето сфери на живота – социална, културна, икономическа и политическа. Оттук се заличава и основната предпоставка за вековния спор между ирландските протестанти и католици.

Развитието на Западна Европа в десетилетията след края на Втората световна война доказва, че регионът, част от който е и Ирландия, се стреми към все по-активни интеграционни процеси в рамките на ЕС. Чрез федеративното изграждане на Обединена Европа политическите граници между отделните страни постепенно ще отпадат и Европа на държавите, макар и бавно, ще кристализира в Европа на регионите. Оттук пък следва, че далеч по-важен приоритет в развитието на Ирландия има не решаването на националния въпрос, а ускореното икономическо развитие на целия остров.

Запазването на статуквото трябва да се разглежда като най-сигурния и ефективен начин за стабилизиране на мирния процес; с други думи сегашното положение удовлетворява и двете страни – доказателство за това е фактът, че от последния бомбен атентат на ИРА измина доста време, както и, че темата за ирландския национален въпрос отдавна не е дискутирана и възприемана като потенциален проблем в британския и ирландския парламенти.

Световната финансова и икономическа криза оказа огромно влияние върху развитието на Ейре – държавата с най-бързо развиващата се икономика в ЕС. Този факт сам по себе си означава, че ирландското правителство и политическия елит придават далеч по-голямо значение на тежките последици от кризата и насочват усилията си не толкова към решаването на ирландския национален проблем, колкото към нейното преодоляване и връщането към славните години на стопански растеж.

За ООН, НАТО, а и за ЕС, ирландският национален въпрос не е проблем с висок прироритет. В този смисъл, границата между двете Ирландии не е охранявана по модела например на вътрешната граница в Кипър, т. нар. „Зелена линия”;

На остров Ирландия действително съжителстват две различни културно-политически реалности: първата е католическо-републиканската, а втората – протестантско-монархическата, която определено обвързва ълстърската общност не толкова с ирландската, колкото с британската политическа, стопанска и културна история, макар от гледна точка на етногеографията северноирландците да не са британци. Ето защо дългата над 400 км гранична линия, отделяща Северна Ирландия от Ейре, все още трябва да се възприема като достатъчно стабилна държавна граница.

Вторият път на развитие, насочен към обединението на острова в единен държавен организъм на основата на федералните принципи, чрез премахването на вътрешноирландската граница, няма как да се осъществи, поне на този етап, по една основна причина - както вече бе отбелязано различията между двете общности са практически непреодолими. В единия лагер са ирланците-католици, издигащи в култ републиканската идея, а в другия са гордите от съюза с Великобритания юнионисти, чийто убеждения са в полза на протестантската религия и кралската институция. Не трябва да подценяваме и ролята на Обединеното кралство, като една от петте постоянни страни-членки на Съвета за сигурност към ООН (наред със САЩ, Русия, Китай и Франция), което е от съществено значение. Лондон винаги ще бъде против отделянето на територии, които са под негова юрисдикция и ще налага вето на възможни решения, свързани с прекрояването на британското политико-географско пространство. Защото то би довело до това Великобритания да загуби водещите си геостратегически позиции на глобален и регионален играч, което, в съчетание със задълбочаващата се икономическа криза в страната, би я принудило да се задоволява само със спомените за времето, когато е била най-великата морска, колониална, индустриална и търговска сила в света. И още нещо, в лицето на Великобритания протестантските й поданици в Северна Ирландия виждат опора срещу потенциалните ирландски заплахи и атентати. Ето защо Лондон няма как да се откаже от правата си върху Ълстър, т. е. да допусне съществуването на единна Ирландия, а с това и да реализира целта на мнозина ирландци, възприемащи обединението на своя остров като справедливо и реално постижимо решение.

Относително мирната обстановка, характеризираща развитието на ирландския национализъм в началото на ХХІ век, показва, че този проблем за момента е практически преодолян или поне няма потенциал, който да го превърне в приоритетен, като най-вероятно това ще бъде негов основен белег и през следващите десетилетия. Несъмнено, трайното запазване на мира в Северна Ирландия, а и на целия остров, ще означава, че националният въпрос е вече решен, но по-важното е мирният процес да бъде доминираща и постоянна величина в културно-политическия живот на ирландското общество.

Литература:

Блек, Дж. История на Британските острови. С., 2008.
Божинов, Н. и др. Светът – карти, имена, числа. С., 2007.
Дюшен, М. История на Шотландия. С., 2008.
Енциклопедия География на страните. С., 2005.
Европа – енциклопедия ТЕМА. С., 2005.
Килюнен, К. Енциклопедия на страните и техните знамена. С., 2007.
Кронин, М. История на Ирландия. С, 2007.
Кюизьоние, Ж. Етнология на Европа. С., 1993.
Геополитически речник на света (под редакцията на Ив Лакост). С., 2005.
Луканов, А. и др. Страните в света, С., 2010.
Маккормак, Дж. История на Ирландия. Хората и събитията, оформили облика на страната. С, 2002.
Морган, К. История на Великобритания. С., 2005.
Прайс, Р. Кратка история на Франция. С., 2011.
Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. С., 1996.

Бележки:

1. Самоуправлението е преобладаваща националистическа философия в Ирландия през 70-те години на ХІХ век и в края на Първата световна война. Идеята за самоуправлението на острова се поддържа и развива от политици като Айзък Бът, Чарлс Стюарт Парнел и Джон Редмънд. През 1914 либералното правителство на британския премиер Аскуит успява да придаде на философията законодателна форма. Целта на самоуправлението е в Ирландия да се създаде отделен парламент или събрание, представляващо всички 32 окръга. Идеята е на този орган да бъдат поверени всички въпроси от вътрешната политика на Ирландия, а Уестминстър да се занимава с международните въпроси.

2. Конституиран през януари 1919, Дойл Ерън (Dail Eireann) е формализиран като държавен парламент според конституцията на Свободната ирландска държава в 1922. Гласуването за Дойл става по пропорционалната система, а избираните депутати се наричат teachtai data (TD). Двете най-големи партии в парламента от възникването му до днес са Фина Фойл (основана през 1926) и Фина Гейл (създадена през 1933) През целия ХХ век Фина Фойл неизменно доминира политическия живот в страната.

3. ИРА е основана в периода след въстанието от 1916, като излиза от ръководна позиция по време на войната за независимост. Макар официално да подкрепя каузата на Дойл Ерън, ИРА на практика представлява неструктуриран съюз на местни организации. Това отчасти обяснява разпадането й по време на гражданската война, в периода след англо-ирландския договор. Неизменната идеологическа цел на ИРА е образуването на република, която да обедини цяла Ирландия – това обяснява защо в гражданската война ИРА се сражава срещу армията на свободната ирландска държава. По време на Втората световна война ИРА предприема усилена кампания от атентати срещу Обединеното кралство, последвана от серия гранични атентати през 1956. С разгарянето на броженията в края на 60-те години на миналия век ИРА подновява дейността си и това води до разрива между ИРА-Официални със седалище в Дъблин и ИРА-Извънредни в Ълстър. През целия период на броженията ИРА-Извънредни водят активна кампания на насилия, макар че през 1994 именно това крило на ИРА обявява прекратяването на огъня. Като реакция срещу участието на ИРА в мирния процес се основават различни отцепнически републикански групировки, които не смятат, че политическите инициативи от 90-те години на ХХ век могат да доведат до установяването на република. Тези организации, например ИРА-Истински, носят отговорността за много от паравоенните насилствени актове от края на миналия век.

4. В този сложен период се преплитат два основни идейни възгледа за развитието на Ирландия, които изключват нейното политическо разделение: републиканството и юнионизма. Републиканството излиза на преден план като част от философията на „Обединените ирландци”, силно повлияни от републиканската идея на националните революции в САЩ и Франция. Най-същественото в него е схващането, че Ирландия трябва да се отдели напълно от Великобритания и да стане независима – аспект, който противоречи на философията на самоуправлението, крепящо се на връзките между двата политически субекта. През ХІХ век републиканството се изповядва от фенианците и става главната идея на Ирландското републиканско братство. То е и водещата политическа философия на въстанието от 1916 и най-ясно се очертава в прокламацията на Републиката. Републиканският идеал се следва от онези, които се противопоставят на договора в гражданската война. Такъв е и идеалът на Шин Фейн и ИРА в съвременните брожения в Северна Ирландия. От своя страна, юнионизмът се заражда в края на ХVІІ век, макар че е свързван предимно със Закона за съюза от 1800. Като действена политическа сила тази концепция излиза на преден план през втората половина на ХІХ век, когато се смята, че исканията за самоуправление застрашават Закона за съюза. Макар и съществен фактор в католическата част на острова през 80-те и 90-те години на века, юнионизмът се отъждествява географски със Северна Ирландия. Между 1900 и 1920, за да станат мощен фактор в британската политика, юнионистите заимстват от философията на протестантството, както и от тази на Оранския орден. През 60-те години на ХХ век юнионизмът се разделя политически между Ълстърската юнионистка партия и Демократическата юнионистка партия, но продължава да представлява схващанията на онези, които са убедени в самостоятелността на връзката между Северна Ирландия и Великобритания.

5. По-подробно за кипърския въпрос виж статията на автора „Геополитически аспекти на кипърския конфликт – предпоставки, развитие и алтернативи”, в сп. „Геополитика”, бр. 5, 2011.

6. Корените на презвитерианството в Ирландия ни препращат към ХVІІ век. В страната това религиозно движение води началото си от миграцията на презвитерианските свещеници от Шотландия в Ълстър. Усилията на презвитерианците да се противопоставят на католиците са възнаградени както от Оливър Кромуел, така и от Вилхелм Орански. Със закон, наложил веротърпимост през 1719, на презвитерианците са дава свободата да се молят в своите храмове. Същите играят важна роля в „Обединени ирландци”, но от 1800 подкрепят закона на съюза. Макар и протестантско течение, в Ирландия презвитерианството се обособява като религия. В Северна Ирландия презвитерианците представляват най-многочислената верска група.

* Преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020