04
Съб, Апр
7 New Articles

Руско-китайската евразийска ос

брой6 2012
Typography

Най-кратката дефиниция на същността на глобализацията е, че това е обективен, естествен процес на интеграция на човечеството. Понятието глобализация фиксира съвременния етап от интеграцията на света, който става все по-обвързан, взаимнозависим и универсален. Глобализацията се проявява в това, че социалните процеси в една част на света във все по-голяма степен определят случващото се във всички други негови части и, на свой ред, са подложени на тяхното въздействие. Налице е свеобразно „свиване” на пространството и времето, а географските и държавните граници стават все по-прозрачни и лесно преодолими. Потоците от стоки, услуги, информация, хора и капитали циркулират с нарастваща интензивност по цялата територия на планетата.

Последиците от глобализацията за Русия

Сред най-очевидните примери за разрушителното въздействие на политиката на крайния либерализъм и процесите на либералната глобализация е случилото се с Русия през 90-те години на миналия век. Тази страна изпита в пълна степен всичките и негативни страни (като изключим, разбира се, пряката военна агресия, тъй като Руската Федерация продължава да е изключително мощна във военно отношение), а либералните реформи доведоха до упадък във всички сфери на обществения живот.

На руската икономика беше нанесен съкрушителен удар. В периода 1991-2000 всички основни показатели на икономическото и развитие рязко се понижиха. Така например, делът на Русия в световния БВП намаля от 5,57%, през 1990, до 2,1%, през 2000. Много индустриални предприятия прекратиха дейността си, т.е. стартира мащабна деиндустриализация на страната. Най-важните производствени отрасли, формиращи облика на съвременния научно-технически прогрес и гарантиращи развитието и просперитета, като точното машиностроене, авиокосмическата индустрия, биотехнологиите, "зелената" химия, електротехническата и ядрената индустрии, фармацевтиката и медицинската промишленост, се оказаха в тежка ситуация. Така, държавата, стартирала навремето усвояването на космоса, се изправи пред риска да се превърне в суровинен придатък на глобалната икономика, съществувайки предимно благодарение износа на петрол, природен газ, метали и дървесина.

През последните години износът на петрол формираше до 40% от съвкупния износ на Русия. Сред най-драматичните резултати от либералните реформи през 90-те стана сериозното влошаване на ситуацията в социалната сфера. На свой ред, задълбочаващата се социална поляризация породи цял спектър от негативни социални явления, в това число нравствено-психологическа деградация на населението, провяваща се влючително и в ерозията на традиционната трудова етика.

Тази остра социално-икономическа и духовна криза закономерно доведе и до рязко влошаване на ситуацията в демографската сфера. От 1992 насам, в Русия е налице депопулация, породена от рязкото понижаване на раждаемостта и нарастване на смъртността сред нейното население. Някои експерти смятат, че ако съществуващите демографски тенденции се запазят, през 2050 населението на страната може да намалее до 100 млн. души, което поставя под въпрос възможността и да контролира обширната си територия.

В резултат от системната криза и политиката на постоянни отстъпки пред Запада, провеждана през 90-те години, Руската Федерация започна бързо да губи влиянието си на международната сцена. Тя се изтегли от много региони, отдалечавайки се от традиционните си съюзници. Като цяло, външната и политика през 90-те, напълно удовлетворяваше доскорошният и основен геополитически противник САЩ.

На този фон беше нормално, че през 2000 година недоволните от тази ситуация кръгове в руския елит, ползващи се с подкрепата на по-голямата част от руснаците, се ориентираха към нов курс, целящ преодоляването на негативните тенденции в развитието на страната и нейното възраждане, като глобален геополитически играч.

Реакцията срещу либералния модел на глобализация

Либералния модел на глобализацията провокира закономерна реакция на неприемане не само в Русия, но и в света, като цяло. Много държави остро критикуват стратегията на американския елит за т.нар. "либерална трансформация" на света. Отделно от това се развиват и укрепват позициите си различни масови обществени движения (антиглобалистки, национално-консервативни и т.н.), които очевидно са антиамерикански ориентирани.

Резюмирайки казаното дотук, следва да сме наясно, че либералният модел на глобализация провокира появата на ново фундаментално противопоставяне между глобалния Запад (Северна Америка, Западна и Централна Европа, Япония, Австралия, Нова Зеландия) и глобалния Изток (Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, държавите от Африка и Латинска Америка). Основното противоречие на сегашната епоха, определящо цялата политическа архитектоника и развитието на съвременния свят, е именно глобалният конфликт между тях, който се реализира на икономическо, политическо и културно-ценностно равнище.

Очевидно е, че след като Индия, Русия, Китай и Япония притежават собствени постижения в науката, философията и културата, те също могат и следва да участват в съзидателния процес на обогатяване на живата човешка цивилизация. Ако пък приемем, че Западът окончателно е наложил своя модел, следва да приемем и, че наистина е настъпил "краят на историята", както твърдеше преди време Френсис Фукуяма, и остава само да бъдат уточнени някои "чисто технически детайли на шахматната дъска на съвременната история" (ако цитираме Бжежински). Всъщност, много по-вероятно е, че истинската история на народите едва сега започва и пред нея се очертават мащабни перспективи, тъй като в основата и е съзнателната активност на "обикновения човек". И тъкмо тук следва да се търси отговорът на предизвикателствата, които поставя ХХІ век.

Глобализацията в нейната ултралиберална форма, провокирайки противопоставянето между Запада и Изтока, тласка човечеството към самоунищожение и глобална катастрофа, т.е. към междуцивилизационен конфликт, който в крайна сметка може да прерасне в ядрена война. Принципно възможно ли е човечеството, изправено пред подобно гигантско предизвикателство, да оцелее и продължи успешно да се развива? Може разбира се, но само ако се откаже от модела на ултралибералната глобализация, представян (и налаган) от Запада, като единствено възможен. За целта обаче е необходимо обединяването на всички незападни държави, с цел активно противопоставяне на политиката, провеждана от САЩ и най-близките им съюзници.

Логиката на развитието на глобалните процеси в съвременния живот поставя на дневен ред въпросът за обединяване усилията на страните, противопоставящи се на американската експанзия и формирането от САЩ на система от военно-политически съюзи. Обединявайки своя икономически, политически и военен потенциал Русия, Китай, Индия, Иран, Индонезия, Бразилия и редица други държави, могат успешно да се противопоставят на либералния имперски проект, лансиран от САЩ и най-близките им съюзници.

Евразийският вектор на руската геополитика

Русия и Китай са страните, разполагащи с най-сериозна политическа и военна мощ, способна да ограничи претенциите на САЩ за глобална доминация. Всяка от тях притежава много значителен политически, икономически, военен и, което е най-важното, духовен потенциал, коренящ се в хилядолетната им история. През последните години именно Русия и Китай провеждат най-самостоятелна политика, последователно отстоявайки националните си интереси. В този смисъл, те са в състояние да оглавят съпротивата срещу налагането на либералния модел на глобализация. Неслучайно, неговите противници възлагат толкова надежди на формирането на потенциална геополитическа ос Пекин-Москва, докато САЩ не крият тревогата си от появата на подобен алианс и правят всичко възможно да не го допуснат.

Много важен момент в преориентацията на геополитиката на съвременна Русия маже да се окаже евразийската идея. Още повече, че евразийството е не толкова геополитическо  явление, колкото феномен в сферата на социалното пространство и време.

Процесът, свързващ социално-историческата с географската среда, е двустранен. Евразийското "месторазвитие", въз основа на което се формира евразийската цивилизация, включва Източноевропейската, Западносибирската и Туркестанската равнини, както и отделящите ги Уралски планини и т.нар. Аралско-Иртишки водораздел, и ограждащите ги от изток, югоизток и юг планини (в Далечния Изток, Източен Сибир, Централна Азия, Персия, Кавказ и Мала Азия), и представлява специфичен свят, интегриран и географски различен както от страните, разположени на запад, така и от тези, намиращи се на югоизток и юг от него.

Тоест, външните контури на Евразия, в общи линии, съвпадат с границите на т.нар. "Велика степ", простираща се от Панония до Манчжурия. Русия заема по-голямата част от евразийското пространство. Именно на това огромно пространство, в специфичния евразийски континент, се формира специфичната руска култура, в която органично се преплитат елементите на няколко културни традиции: византийската, оказала най-голямо въздействия върху руската култура през Х-ХІІ век, "степната", оставила дълбока среда в историята на Русия, особено през ХІІІ-ХV век, и, накрая, европейската, чието влияние достига върха си през ХVІІІ век и което продължава до днес.

Според евразийците, грешката на немалко руснаци е, че националното им съзнание е "замъглено", т.е. те не могат да осъзнаят спецификата на собствената си култура, която не се свежда нито до европейската, нито до която и да било азиатска култура. Месторазвитието формира расата, а расата променя обитаваната от нея среда, придобивайки в хода на този процес устойчив културен тип, за чието формиране месторазвитието се оказва по-значим фактор, отколкото етническия произход на неговия носител. На отделните типове месторазвитие са присъщи определени типове култури, в създаването на които, разбира се, някаква роля играят и генетичната близост, и смесванията на расите. Според повечето теоретици на евразийството, месторазвитието на евразийската култура, което значително се отличава от европейското и азиатското месторазвития на съответните (европейска и азиатска) култури, предопределя и културно-историческия тип на цивилизацията, възникнала и съвпадаща в общи линии с територията на Руската империя и почти повтарящата я територия на някогашния Съветски съюз. Именно в рамките на това месторазвитие съществува евразийската цивилизация, различаваща се както от европейската, така и от азиатската, в която, подобно на гигантски котел за претопяване, биват "претопени" съдбите на етническите различните и съставни елементи. Както твърдят привържениците на евразийската теория, руснаците не са нито славяни, нито туранци (макар че сред биологичните им предци присъстват и едните, и другите), те са именно руснаци, т.е. евразийци. В този пространствено-времеви социален континуум водещи са не етническите, конфесионалните или икономическите принципи, а синтетичният принцип на месторазвитието, обединяващ различните социални организации.

Въз основа на постулата, че именно евразийското месторазвитие, формиращо специфичен собствен (евразийски) културно-исторически тип , следва да се превърне в основа за изучаване на реалната история на Евразия, известният руски учен акад. Владимир Вернадски разглежда евразийската история като единен процес на противопоставяне и сътрудничество между различни племена, племенни съюзи, държави и империи, "претопени" от общия евразийски "котел за претопяване", в резултат от което възниква онзи общ културно-исторически тип, различаващ се и от европейския, и от азиатския, и от славянския. Според Вернадски,  цялата история на Евразия представлява поредица от опити за създаването на единна евразийска държава и "формирането" на общ културно-исторически тип. Към постигането на тази цел "са били насочени усилията на скитите, хазарите, хуните, тюрко-монголите, и славяно-русите, които в крайна сметка надделяват в тази историческа борба".

Придавайки толкова голямо методологическо значение на категорията на месторазвитието и изградената на нейна основа концепция за културата като социален пространствено-времеви континиум, теоретиците на евразийството въобще не се опитват да я абсолютизират. Така, според известния руски евразиец Пьотър Савицки, концепцията за месторазвитието се съчетава с признаване съществуването на множество форми на човешката история и живот и акцентирането, освен върху географското, и върху самобитното духовно жизнено начало. Понятието "месторазвитие" е фундаментално, свързващо историософско понятие, което ясно си личи и от дефиницията на Русия-Евразия като специфичен географски и исторически свят. Налагането на единия върху другия неизбежно води до необходимостта от появата на специфична научна категория, обозначаваща "обединяването в едно цяло на географското и историческото начала". Въвеждането на тази категория в научния оборот е несъмнена заслуга на теоретиците на евразийството.

От казаното дотук става ясно, че в лицето на евразийството Русия разполага с естествен геополитически вектор, ориентиран на изток.

Китайската геостратегия и формирането на евразийска ос Пекин-Москва

Освен този вектор обаче, има и друг мощен фактор, привличащ Русия към Изтока и това е бурно развиващият се Китай и неговата официално декларирана политика на добросъседство.

Както посочва професорът от Китайския институт за съвременни международни оношения Ван Лицзю, новото китайско ръководство продължава да следва идеята и да провежда линията на добросъседство, очертана от Дън Сяопин и на тази основа развива отношенията си с външния свят, като цяло, и със съседните държави, в частност. В основата на развитието на отношенията на Пекин със съседите му - както с великите държави, така и с тези от Третия свят - са заложени три приоритета на китайската външна политика. Тук е мястото да отбележа, че в обкръжението на Китай има доста държави от Третия свят, три велики държави - Русия, Япония и Индия, както и САЩ, които се разглеждат от Пекин като "специфичен" китайски съсед. Отчитайки тези различия, въпросът за това, какви следва да са отношенията със съседните страни, е от особено значение за днешен Китай.

Съчетавайки политиката на добросъседство с политиката на повишаване на благосъстоянието и просперитет, Китай, съвместно със съседите си, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. Спецификата на съвременната интерпретация на китайската политика на добросъседство, може да се резюмира в следните основни постановки:

- Решително отказвайки се традициите на студената война, страната трябва да наложи ново разбиране за сигурността и да изгради комплексна система за сигурност в региона. В началото на 90-те години, студената война формално приключи. Основните и фактори обаче, не само че не изчезнаха веднага, но и продължават да съществуват и днес. В качеството си на единствена свръхдържава, САЩ се опитват да наложат едностранно ориентирана глобална система за сигурност, намираща се под техния абсолютен контрол. Подобна политика обаче не само че не води до всеобща сигурност, а - точно обратното - поражда все повече локални конфликти, някои от които дори се изостриха, в сравнение с миналото. Като развиваща се държава, в чието обкръжение има много и разнообразни (в качествено отношение) страни, Китай не може да не се тревожи от това обстоятелство. Положението се усложнява от факта, че между Пекин и някои от съседите му все още има нерешени проблеми. Ако Китай също се изкуши да търси силовото им решаване, това би причинило безброй неприятности на другите държави и региони. В същото време, подобно поведение не само че няма да гарантира сигурност на Китай, а напротив би го поставило в безизходна ситуация. Съзнавайки това, Пекин лансира новото понятие "комплексна сигурност", чиято основна идея е, че държавите, между които съществуват противоречия, следва да ги решат чрез равноправни преговори и всестранно сътрудничество, осъзнавайки, че просто нямат друг изход. Този подход се споделя и от Русия. Затова, още през 90-те, Пекин и Москва успешно разрешиха редица проблеми в двустранните си отношения, което им позволи да изградят атмосфера на взаимно доверие и здрава основа за развитие на взаимноизгодното сътрудничество както между двете страни, така и в прилежащия на Китай постсъветски регион, като цяло. На тази основа успешно се реализират подписаните от държавните глави на пет държави - Китай, Русия, Казахастан, Киргизстан и Таджикистан - Шанхайско (от април 1996) и Московско (от април 1997) споразумения за укрепване на доверието във военната сфера и взаимно съкращаване на въоръжените сили в района на бившата съветско-китайска граница. През 2001, на основата на т.нар. "Шанхайска петорка", беше създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), сред учредителите на която, освен споменатите по-горе държави, беше и Узбекистан.

Самото китайско-руско сътрудничество също навлезе в нов етап. Подписаният през юли 2001 Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество между Русия и Китай, затвърди основните принципи в двустранните отношения, издигайки ги на ниво стратегическо партньорство и декларира намеренията на двете страни завинаги да си останат "добри съседи, приятели и партньори". През октомври 2004, в хода на китайско-руската среща на върха, двете държави подписаха този документ, окончателно разрешавайки граничните си спорове. Тези и другите успешни стъпки доказаха състоятелността на понятието "комплексна сигурност", както и реалността на мирното разрешаване и на най-сложните проблеми между Пекин и Москва.

- Признаването и демонстрирането на необходимото уважение към цивилизационното многообрази и развитието на новия етап в отношенията на добросъседство и взаимно сътрудничество се превърнаха във фундаментални принципи на днешната китайска външна политика. Пекин признава различията между отделните цивилизации и спецификата в пътищата на развитие на всяка страна, тъй като смята, че именно това дава възможност за обмен на духовни и материални ценности между държавите, съдействайки в крайна сметка за постигането на всеобщ прогрес и просперитет в света. Китай не приема тезата за "неизбежността на конфронтацията между цивилизациите" и се обявява против всеки опит за промяна на една или друга "слаба цивилизация" от страна на "силната". На основата на отношенията на взаимно уважение и равноправие между Китай и Русия, както и между държавите от Корейския полуостров, Монголия, страните-членки на АСЕН, Пакистан и държавите от Централна Азия, в региона се създават все по-благоприятни условия за политическо и икономическо сътрудничество. Макар и по-бавно, отколкото би трябвало, но все пак постъпателно, се развиват отношенията на Китай с Япония и Индия. Пекин разчита да се превърне в "добър съсед, партньор и приятел" за всички държави и това вече официално се изтъква като една от важните цели на китайската външна политика, която, разбира се, разчита за постигането и на взаимност от страна на другите държави.

- Разработването на ефективен механизъм за сътрудничество и защита на собствената национална сигурност и тази на съседните държави. Изграждането на добросъседски отношения е обективен исторически процес, който не зависи от субективните желания или политическите предпочитания на народите от двете страни на границата. Макар че в реалния живот трудно могат да се избегнат разминаванията между позициите и интересите и в историческите отношения на Китай с някои съседни държави нерядко са били налице противоречия, конфликти и дори въоръжени сблъсъци, това не означава, че конфронтацията е неизбежна: всичко зависи от това, доколко искрени са стремежите на всяка от страните за разрешаване на съществуващите или нововъзникнали проблеми.

Следва да посочим, че между съседните държави неизбежно възникват редица проблеми, свързани например със защитата на околната среда, борбата с наркотрафика или нелегалната миграция, предотвратяването на инфекциозни заболявания и т.н. Тези и други трансгранични проблеми могат да бъдат решени само на основата на взаимното сътрудничество. През последните десетилетия Китай активно преговаряше със съседите си и подписа редица документи, касаещи трансграничните проблеми, потвърждавайки необходимостта от създаването на механизми за реализация на взаимното сътрудничество. Всичко това създава реални възможности за своевременното и ефективно разрешаване на всички възникващи проблеми в двустранните и многостранни отношения. В това сътрудничество за борба със заплахите и предизвикателствата от нов тип се включват и военните структури на Китай и съседните му държави (отделно или в рамките на различните регионални организации).

- Съчетавайки политиката на добросъседство с политика на просперитет, Китай, заедно със съседните държави, активно участва в икономическото сътрудничество, повишавайки комплексната ефективност на добросъседските отношения. В рамките на този процес, китайците полагат усилия не само за разрешаване на проблемите, касаещи двустранната сигурност, но и за повишаване нивото на икономическото сътрудничество, тъй като смятат, че второто е основа за постигането на първото. Пекин е наясно, че обкръжението на Китай включва предимно развиващи се държави, разчитащи, че сътрудничеството с него ще бъде от полза за собствения им икономически възход. Въпреки че самият Китай също се смята за развиваща се държава, той разполага с гигантски пазар и огромен импортно-експортен потенциал, което може да съдейства за ускоряване икономическите развитие на съседните му страни.

- Отделяйки необходимото внимание на взаимодействието с различните регионални организации,           Китай активно участва в многостранните усилия за стабилизация и интеграция на източноазиатския регион. От 90-те години на миналия век насам се очерта тенденция към създаването на регионални организации. В пространството около Китай се формираха над десет различни организации и форуми, като Общността на независимите държави (ОНД, през 1991), Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС, 1992), Централноазиатската икономическа общност (ЦАИО, 1993), Евразийската икономическа общност (ЕврАзИО, 2000), Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС, 2001) и т.н. Целта на всички тези организации е почти еднаква - укрепването на сътрудничеството и ускоряване интеграцията на държавите-членки. Макар че Китай не участва във всички тези организации, той подкрепя тази тенденция за сътрудничество в заобикалящото го пространство, тъй като смята, че тя играе важна роля за стабилизацията и просперитета на региона.

Добросъседството е традиционна идея в китайската философия, към която продължава да се придържа и новото поколение в китайското ръководство, допълвайки я с нови измерения, съобразени с промените в съвременната епоха.

Идеята за добросъседството и базиращата се на нея политика са сред важните аспекти на древната философска и историко-културна традиция на Китай. Както показва историята, когато Китай е силен, повечето съседни държави печелят (както в материален, така и в духовен план) от това, че политиката му се ръководи от нея, а в периодите на упадък тази идея им дава възможност да се възползват от китайската слабост за реализацията на собствените си интереси. Следва да посочим обаче, че последното произтича не от самата тази идея и свързаната с нея политика, а от изостаналостта на Китай.

В момента Китай продължава мирното си развитие, преодолявайки изостаналостта си. В тази връзка, възниква опасението, че, трансформирайки се във високоразвита държава, той може да се превърне в заплаха за съседите си (и не само за тях). Лично аз смятам, че подобни страхове са неоснователни. Идеята и политиката на добросъседства не е само традиция, но и интегрална част от стратегията за развитие на Китай. В този смисъл, прокарването на тази идея и политика от китайското ръководство със сигурност ще бъде от полза за по-нататъшното развитие на приятелските отношения и сътрудничеството между Китай и всички съседни държави в името на сигурността и просперитета на региона, като цяло.

В този смисъм, съюзът между Китай и Русия, основан на политиката на добросъседство, може да се окаже действен противовес на либералния модел на глобализация, а в негов естествен скрепяващ елемент да се превърне евразийската ос.

* Ръководител на Експерименталния аналитичен център Zhongxin, статията публикуваме със съдействието на Балканския евразийски институт


{backbutton}