07
Нед, Юни
23 New Articles

Краят на Кимерика

брой6 2012
Typography

Както посочва известният американски анализатор Марк Ленърд, "от 2008 насам, когато започна глобалната финансова криза, наблюдаваме бавната и мъчителна смърт на Кимерика, т.е. на феномена, в рамките на който американската и китайската икономика сякаш се бяха слели в едно". Техните уж „идеални и знакови” отношения (според известния британски историк Найл Фергюсън) се крепяха на това, че Китай икономисваше половината от своя БВП, а пък САЩ вземаха на заем тези пари за да финансират разходите си, които очевидно не им бяха по възможностите. Тази идилия приключи през септември 2008 с краха на банката Lehman Brothers, като разривът между Пекин и Вашингтон се оказва сериозно предизвикателство за целия останал свят.

Почти никой в Китай не вярва, че американското търсене отново може да достигне нивото си отпреди 2008. Което пък провокира дискусии сред китайските експерти, как следва да бъде преориентирана националната икономика. От една страна, Пекин осъществява определени мерки, насочени срещу долара, инвестирайки в компании и активи извън САЩ. От друга страна, той се подготвя за неизбежното забавяне на икономическия си растеж, като паралелно с това търси къде да пренасочи износа и дългосрочните си инвестиции.

В Китай вървят ожесточени спорове, как следва да се стимулира растежът на дребния и средния бизнес, как да се поощри вътрешното потребление и да се инвестира в социалното осигуряване, а не само в инфраструктурата. Американските дебати на икономически теми нямат чак толкова стратегически характер, но всички в САЩ са наясно, че изключително високото равнище на дълга, достигнато в периода на възход, вече не е по силите на Америка, а част от стимулиращите мерки (като насищането на икономиката с ликвидност например), ще превърнат в непривлекателни за китайското правителство покупките на американски ценни книжа. Междувременно, очевидно предусещайки края на „срастването” между китайската и американската икономика, политическата, идеологическата и дори културната атмосфера в отношенията между Пекин и Вашингтон непрекъснато се влошава.

Постамериканският свят

Напрежението нараства и, защото постамериканският свят вече е реалност и това кара както отслабващите Съединени щати, така и намиращият се във възход Китай, да действат по-решително. Така, според известният китайски геостратег Ян Сютън (директор на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа), световният ред се трансформира от „еднополюсна система, с център Съединените щати, в двуполюсна, чиито втори полюс е Китай”. В тази връзка, следва да се опасяваме не само от евентуален конфликт между тези два „полюса”. Според споменатия по-горе Марк Ленърд, „истината е, че и продължителното съперничество, и мирното съвместо съществуване между двете държави могат да се окажат еднакво разрушителни за света, като цяло”.

Впрочем, съперничеството вече върви с пълна сила. Неслучайно, притеснените съседи на Китай не крият радостта си, че Вашингтон отново поставя региона им в центъра на вниманието, разчитайки, че с помощта на САЩ т.нар. „демократични” азиатски държави ще могат успешно да балансират китайската мощ както във военната, така и в икономическата сфера (макар че икономиките на немалко от тях, на практика, изцяло зависят от Пекин).

Професор Ян Сютън смята, че Китай следва да отговори на „обръщането” на Обама към Азия като се върне към стратегията на „неприсъединяването”. Това може да доведе до неформален алианс с Русия и би гарантирало сигурността на другите азиатски държави. На свой ред, американският експерт по Китай Ендрю Смол предупреждава, че „можем да станем свидетели на много неприятни аспекти на студената война, когато опитите да се решат световните проблеми, да се регулират регионалните конфликти или да се изградят нови международни институции, се превръщат в инструменти за промяна на силовия баланс между двата полюса”.

На свой ред, директорът на Института за международна икономика „Питърсън” Фред Бъргстен отдавна твърди, че, оказвайки се на противоположните полюси на глобалния финансов дисбаланс, двете най-големи търговски държави следва официално да оформят алианс помежду си за да управляват съвместно световната икономика. Збигнев Бжежински пък придаде на тази идея и политически нюанс, предлагайки създаването на „неформална група G-2”, която да се заеме с преодоляването на световната финансова криза, проблемите с климатичните промени, ядрената надпревара и регионалните конфликти.

Тази идея обаче, стана обект на яростна критика от страна на такива известни анализатори като професора от Пекинския университет Ши Инхун, според който досегашният модел на взаимоотношенията между Китай и САЩ е бил вреден и за двете държави: „ние им даваме прекалено много пари, които бихме могли да използваме за други цели, а американското правителство и американската нация харчат тези пари за да поддържат изкуствено високото си жизнено равнище”.

Тактиката и стратегията на отношенията между Вашингтон и Пекин

Както е известно, в началото на септември 2012, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън посети Пекин, в рамките на 11-дневното си турне в държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион. По традиция, всички контакти на високо равнище между представители на САЩ и Китай се анализират от експертите на две нива, които, между другото, са тясно свързани едно с друго. Първото ниво е тактическо и се свежда до целия комплекс текущи проблеми, дипломатически спорове и взаимни претенции, каквито винаги е имало повече от достатъчно в китайско-американските отношения. Второто ниво пък е стратегическо и е свързано с усилващата се глобална политическа и икономическа конкуренция между двете държави.

Що се отнася до текущите проблеми, следва да посочим, че в момента отношенията между САЩ и Китай преживяват фаза на конюнктурно напрежение, от което обаче не си струва да правим далеч отиващи изводи. Последното посещение на Хилари Клинтън в региона беше осъществено на фона на изострената ситуация около спорните територии в Източнокитайско и Южнокитайско морета. Пекин има сериозни разногласия едновременно с няколко свои съседи относно принадлежността на редица архипелази, имащи не само военно-стратегическа, но и икономическа ценност.

Така, в Южнокитайско море, Китай и Виетнам си оспорват Параселските острови, а Китай, Виетнам и Филипините - островите Спратли. На практика, и двата архипелага се контролират от китайците, но претендиращите за тях държави, с дипломатическата подкрепа на САЩ, периодично предприемат демонстративни действия в непосредствена близост до оспорваните територии. През пролетта на 2012 пък, край архипелага Спратли бяха осъществени мащабни военноморски учения на Филипините и САЩ.

В Източнокитайско море ситуацията е малко по-различна. Там Китай оспорва принадлежността на контролираните от Япония острови Сенкаку. Спорът се изостри през август 2012, след като 14 китайци слязоха на един от островите и бяха арестувани от японската брегова охрана. На следващия ден китайският зам. външен министър Фу Ин извика японския посланик и се свърза с колегата си от японското Външно министерство, заявявайки им, че арестът на китайските граждани е бил незаконен.

Разбира се, САЩ не наблюдават с безразличие случващото се, оказвайки необходимата дипломатическа подкрепа на основния си регионален съюзник Япония, макар че не застават еднозначно на страната на Токио за да не влошат психологическия фон на сегашните си преговори с Пекин.

Впрочем, освен регионалните проблеми, в отношенията между Китай и САЩ съществуват и редица други, като например разминаването в позициите им по сирийския и иранския въпроси. В Белия дом, вече неколкократно демонстрираха недоволството си от решението на Китай и Русия да блокират проекторезолюциите срещу режима на Асад в Сирия, инициирани в ООН от монархиите от Персийския залив или от западните държави.

Освен това, Пекин не подкрепя курса на САЩ и западноевропейските им съюзници за политическата и икономическа изолация на Иран. Точно обратното, Китай продължава да е основния купувач на иранския петрол и ключов инвеститор в икономиката на Иран.

От друга страна, китайците демонстрират, че са отворени към осъществяването на конструктивен диалог по болните теми на глобалната сигурност. Доказателство за това е, че през последните години Китай все пак допусна Съветът за сигурност на ООН на няколко пъти да наложи санкции на Иран и прекрати сътрудничеството си с Техеран във военната сфера, след като стана ясно, че китайско оръжие се е оказало в ръцете на бойци от "Хизбула".

Шансовете и рамките на интеграционната стратегия на САЩ спрямо Китай

Локалните противоречия между Китай и САЩ са резултат от стратегическото ниво в отношенията им, характеризиращо се с нарастващата политическа и икономическа конкуренция между двете страни.

Продължителният висок икономически растеж и укрепването на китайския военно-технически потенциал са основното предизвикателство пред формиралата се след края на студената война архитектура на глобалната сигурност. Китай се превръща в самостоятелен и пълноценен силов център със сериозен потенциал и собствени амбиции. Тази тенденция принуждава САЩ да реагират, като през последните двайсетина години се очертаха контурите на американската стратегия по отношения на Китай.

Сред основните и елементи е "интеграцията". Както вече споменах, американската и китайската икономика са тясно свързани помежду си. САЩ са най-големия потребител на китайския износ, а пък в Китай се прехвърлят много американски производства. Освен това Пекин е собственик на най-големия пакет държавни ценни книжа на САЩ. В Белия дом не крият, че се стремят към задълбочаване на икономическата интеграция с Китай. Интеграционната стратегия на Америка предполага формирането на система от политически и икономически комуникации между Пекин и Вашингтон, позволяващи да се притъпи неизбежната конкуренция и възникващите противоречия да се решават по пътя на диалога.

В този смисъл, Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АРЕС) например, съдейства за диалога между американския и китайския бизнес. Освен това, САЩ подкрепят развитието на АСЕАН, като регионална рамка за координиране на икономическите и политически проблеми в Азиатско-Тихоокеанския регион (част от който са регионалните съюзници на САЩ, но не и те самите).

Интеграционната стратегия започна да се реализира в средата на 90-те, като Вашингтон разчиташе с нейна помощ да коригира съществуващата глобална система, повишавайки ролята на Китай, но запазвайки доминиращата позиция на САЩ. Тя обаче е ограничена в определени рамки.

На първо място, и с просто око се вижда, че стратегията страда от прекален икономически уклон, докато американско-китайското сътрудничество в сферата на сигурността е минимално, което означава, че в тази област САЩ не са склонни да споделят функциите си с толкова амбициозна сила, като Китай.

На второ място, Пекин е склонен само частично да се интегрира в лансирания от САЩ модел, предпочитайки да си запази достатъчна свобода на действие. Така, през 2009 Белият дом се опита да тласне напред реализацията на тази стратегия, предлагайки, чрез президентския съветник Збигнев Бжежински, формулата Г-2, предполагаща по-тясно сътрудничество между двете държави и, на практика, споделяне на отговорността за глобалната сигурност. Китайците обаче се отказаха от тази формула, декларирайки привързаността си към концепцията за многополюсния свят.

Тоталното сдържане на Китай

Друг израз на американската реакция на китайския възход е стратегията на сдържането. През последните години САЩ официално декларираха началото на реализацията на доктрината за завръщането си в Азиатско-Тихоокеанския регион. В речта си на миналогодишната среща на АРЕС в Хонолулу, Хилари Клинтън засегна темата за този "стратегически обрат", пояснявайки, че САЩ биха искали да изградят през ХХІ век институционни мостове, подобни на трансатлантическите структури, които създадоха през миналото столетие.

Реализацията на тази концепция предполага наличието на няколко компоненти. Първият е укрепването на системата на двустранните връзки с приятелските държави от Азиатско-Тихоокеанския регион и най-вече с Австралия, Нова Зеландия, Филипините, Сингапур, Тайван и Япония. Основата на съюзническите отношения между САЩ и тези държави са предоставените им американски гаранции на фона на засилващото се регионално влияние на Пекин и активизирането на външната му политика, особено по отношение на териториалните спорове.

Оттук произтича и вторият основен компонент - разширяването на американското военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион. Освен усилването на собствените си военноморски бази в Австралия и Филипините и запазването на военния алианс с Япония, САЩ доставят големи количества оръжия на своите съюзници. Особено силно раздразнение в Пекин поражда военното сътрудничество между Вашингтон и Тайван. Освен това, САЩ вече опипват почвата за разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в региона.

Третият компонент на стратегията за сдържане на Китай са опитите за превръщането на Индия в американски съюзник. За разлика от по-малките страни от региона обаче, в Делхи не са чак толкова заинтересовани от подкрепата на САЩ, затова индийците се стремят да поддържат известна дистанция от тях и да диверсифицират външнополитическите си връзки, включително сътрудничейки си с Китай. На този фон, появилата се наскоро информация, че Индия изгражда собствена система за ПРО свидетелства за провала на Вашингтон да постави страната под своя "чадър".

Тоест, отношенията между САЩ и Китай са доста противоречиви. На тактическо ниво е налице известно напрежение, породено най-вече от това, че американските съюзници, чувствайки подкрепата на Вашингтон, активизират антикитайския вектор на външната си политика. В същото време, съзнавайки неизбежността на стратегическото противопоставяне между двете държави, и в Пекин, и във Вашингтон са наясно, че конфронтацията ще има твърде висока икономическа цена и рискува да доведе до глобална дестабилизация.

Въпреки това е ясно, че Кимерика се разпада (ако въобще някога е съществувала) и нито един от вариантите за развитието на китайско-американските отношения не поражда особен оптимизъм. Разбира се, войната между тях би означавала истинска катастрофа, а стратегическото им съперничество би могло да стопира процеса на глобално урегулиране, но и форматът G-2 би провокирал изключително негативно отношение към двете държави. Подобно мрачно бъдеще би могло да се избегне само ако се работи за многополюсен световен ред, базиращ се на по-тясно сплотени региони (големи пространства), което би позволило на Китай и САЩ да установят нормални отношения помежду си. В същото време другите политически играчи, като ЕС или Япония например, няма да се приемат насериозно нито от Китай, нито от САЩ, докато не решат вътрешните си проблеми и не започнат да отделят по-голямо внимание на външната политика (което не правят в момента). Доста е вероятно, ако те продължат да не правят нищо в тази посока, много скоро да се окажат между чука и наковалнята, т.е. двете свръхдържави ще започнат борба за правото да упражняват опеката си над тях, което, между другото, също ще бъде сред важните последици от края на Кимерика.

Краят на Кимерика и последиците за евразийския суперконтинент

На фона на казаното дотук не е никак случайно, че в САЩ с все по-голяма популярност се ползват алтернативните концепции за китайско-американските отношения, базиращи се на предпоставката за края (или поне значителното отслабване) на геоикономическия съюз между двете държави. Сред авторите на тези концепции е Йън Бремър, президент на нюйоркския консултантски център Eurasia Group и автор на геополитическият бестселър "Всеки за себе си: победители и победени в света на G-0".

Според Бремър, след прeкъсването на геоикономическата обвързаност между САЩ и Китай, Пекин следва да бъде стимулиран да осъществи експанзия в северна посока, т.е. да му се даде възможност да усили позициите си за „сметка на все по-отслабващата Русия”. В същото време, редица западноевропейски и руски експерти (след последните например е преподавателят от Воронежкия университет Станислав Хатунцев), смятат, че Китай едва ли е заинтересован от експанзия в тази посока. Според тях е много по-вероятно приоритетна цел на китаците в света на G-0 да стане постигането на търговска и военна доминация в Южнокитайско море. Което пък означава, че сблъсъкът със САЩ и съюзниците им в района на Тихия океан става неизбежен.

Според споменатия по-горе руски експерт Станислав Хатунцев, Китай няма да се ориентира към мащабна експанзия в руския Далечен Изток, по същите причини, по които такава експанзия не предприема и Япония през Втората световна война, предпочитайки вместо това да насочи вниманието си на юг - към Филипините, Индокитай и т.н.

Стратегическите перспективи на днешен Китай (също както и на Япония през 20-те - 30-те години на миналия век) не са насочени на север от границите му, а към южните морета и Югоизточна Азия, както и към интеграцията (първоначално икономическа, а след това вероятно и политическа) с Япония и Корея. На този фон, руският Далечен Изток и Сибир, представляват второстепенен и само частичен интерес за Пекин. Разбира се, в Китай има достатъчно привърженици на експанзията в северна посока, но истината е, че Пекин няма (а и не може) да превърне сибирското направление в основен вектор на геополитическото си движение.

Тъй като китайците и без това получават от Русия почти всичко, от което се нуждаят (при това на достатъчно изгодни условия), евентуално решение да ориентират стратегията си към експанзия в северна посока би било груба грешка, каквито в Пекин рядко допускат. Китай е доволен от сегашното статукво в руския Далечен Изток, откъдето получава евтини суровини и където пласира готови китайски стоки. Освен това Сибир и Далечният Изток са трудни и недостатъчно усвоени пространства, чиито климатични условия не са никак добри - особено за обитателите на южните географски ширини, каквито са повечето китайци. Като добавим към това огромните разходи за инфраструктурно развитие, които Китай би трябвало да планира, ако действително ориентира експанзията си на север, става ясно, че подобна експанзия би му излязла "златна", в буквалния смисъл на думата.

Според Хатунцев, "подходящи за евентуална източназиатска колонизация са само руските Приморска и Приамурска области", като максималният брой на китайските имигранти в региона може да достигне между 5 и 10 млн. души, до средата на века. Тоест, дори при възникване на дълбока криза в Китай и загуба на голяма част от американския пазар, процесът на китайската колонизация на Приморската и Приамурска области на Русия пак няма да се превърне в основното направление на външнополитическата активност на Пекин.

Затова, макар че през втората половина на ХХІ век китайските (и, може би, корейските) имигранти могат да се превърнат в мнозинство във въпросните две области, това няма да е така в съседните им райони. Тоест, демографската експанзия на източноазиатските народи и най-вече на китайците в руския Далечен Изток вероятно ще се ограничи само в очертаните по-горе рамки.

Това пък означава, че САЩ едва ли могат да разчитат да "уредят" сметките си с Китай, насочвайки го на Север, към руския Далечен Изток. В същото време, изглежда много по-вероятно, че Вашингтон ще бъде принуден да позволи на китайците да се активизират в южна и югоизточна посока. Там, освен всичко друго, има ресурси, които са от изключително значение за Китай и чието усвояване би било много изгодно за него (от гледна точка на необходимите за целта инвестиции), за разлика от усвояването на ресурсите на Сибир например.

Неминуемата китайска експанзия в южна и югоизточна посока

Става дума, преди всичко, за Южнокитайско море. То е богато на разнообразни биоресурси (особено на риба), през него минава до 2/3 от глобалния поток на товари, а в шелфа му има около 30 млрд. т петрол и 16 трлн. куб. м природен газ.

При евентуалната реализация на хипотезата на Бремър за G-0, Китай действително ще се окаже в доста тежко положение, но изходът от него (макар и частичен) няма да стане експанзията на север, изискваща огромни средства, с каквито китайците вече няма да разполагат и които няма да имат ефективна възращаемост, а устаняването на контрол над зоната на Южнокитайско море и старта на мащабен добив на наличните ресурси (особено на енергоносителите). За целта, освен всичко друго, китайците ще трябва да гарантират суверенитета си над островите Спратли, претенции към които имат и Виетнам, Тайван, Филипините, Малайзия и Бруней (интерес към тях демонстрират и Япония и Индонезия).

На теория, помощта, която САЩ биха оказали на всички тези държави за сдържането на Китай, може да доведе до открит въоръжен конфликт между двете ядрени сили, но истината е, че подобно развитие не е в интерес нито на Вашингтон, нито на Пекин. Затова изглежда по-вероятно китайската експанзия в южна посока да срещне мълчаливото съгласие на САЩ. Тоест, уреждането на отношенията между Вашингтон и Пекин в рамките на G-0, за което говори Бремър, най-вероятно няма да стане за сметка на руския Далечен Изток, а на Южнокитайско море, като мининум.

Впрочем, "морското" направление в стратегическата експанзия на Пекин се потвърждава и от политиката му в сферата на военното строителство, сред чиито най-важни вектори е изграждането на мощни военноморски сили, разполагащи със самолетоносачи и ударни групировки, способни да изпълняват бойни задачи далеч от крайбрежната зона на Китай.

Тоест, независимо от прогнозите и предложенията на Йън Бремър, китайското съгласие за "презареждането" на американската финансова система и свързаните с това трудности за икономиката на Китай ще бъдат платени със съгласието на САЩ Китай да осъществи експанзия не в северна, а в в южна посока, която е и най-важната за Пекин. А геостратегическият център на очертания по-горе регион на бъдещата китайска експанзия е именно Южнокитайско море.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020