19
Вт, Ное
22 New Articles

Западният вектор: китайския вариант за възстановяване на глобалния геостратегически баланс

брой6 2012
Typography

Както е известно, в центъра на новата геополитическа концепция, лансирана през последните години от администрация на американския президент Обама, е "завръщането на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион". На фона на изострящата се конкуренция между големите държави (авторът очевидно има предвид САЩ и Китай - б.р.) в сферите на геополитиката и геоикономиката, другите играчи на глобалната политическа сцена, като Русия, Индия и ЕС, също започнаха да внасят промени в своята геостратегия. При положение, че сред ключовите постановки на американската външна политика е "настъплението на Изток", а ЕС, Индия и Русия внимателно наблюдават развитието на събитията в региона, Китай, който заема централно положение в Азиатско-Тихоокеанския регион, не трябва да ограничава интересите си само с морските граници и своите традиционни съперници и партньори, а да поеме инициативата и да разработи план за "настъпление на запад".

Политиката за развитие на Западен Китай се нуждае от нова стратегическа платформа

През цялата си дълга история, Китай, на практика, почти никога не е отделял особено внимание на моретата, концентрирайки се върху вътрешноконтиненталната политика и икономика. В резултат от това, във важно звено, свързало още в древността Изтока и Запада и направило възможно търговията и културния обмен между цивилизациите, става преминаващият през цяла Евразия Велик път на коприната. В най-новата история обаче, големите западни държави, заедно с Япония, съумяват, с помощта на военната сила и търговията, да отворят, плътно затворените до този момент "морски врати" на Китай. По онова време, чужденците най-често пристигат в Китай по море и тъкмо поради това повечето индустриални зони и големите градове в днешен Китай са разположени по крайбрежието. В началния период от провеждането на политика на реформи и отваряне на страната към света, когато в нови външноикономически съперници на Китай се превърнаха Америка, европейските държави, Япония и "четиримата азиатски тигри", Пекин създаде в югоизточната част на страната редица специални икономически зони, като по този начин допълнително укрепи доминиращите позиции на крайбрежните райони. Що се отнася до западната част на страната, тя дълго време беше в позицията на изоставаща, т.е. там нивото на развитие на икономиката и обществото оставаше твърде ниско. Регионът доста късно започна да установява външни контакти, а и те не бяха кой знае колко. Едва след като през 2000 управляващата Компартия стартира политиката си за "развитие на Западен Китай" тази ситуация започна да се променя.

Какво трябва да включва планът за създаване и усъвършенстване на геостратегическия фундамент на политиката за "развитие на Западен Китай"? На първо място, комплексно планиране и осъществяване на сътрудничество с другите държави, гарантиране на непрекъснатите доставки на необходимите за развитието на региона енергоносители и основни групи стоки. Очертавайки три основни направления - южно, централно и северно, следва да се ускори практическата реализация на китайската инициатива за изграждане на "нов Велик път на коприната", започващ от източните провинции на Китай, пресичащ Евразия и стигащ на запад до държавите от Средиземноморието и източното крайбрежие на Атлантическия океан. Необходимо е освен това максимално бързо да бъде завършено изграждането на трасето от западните райони на Китай до крайбрежието на Индийския океан.

На второ място, трябва да се разшири търговско-икономическото сътрудничество с всички държави, разположени на запад от Китай (Южна Азия, Централна Азия, Близкия Изток, Каспийския регион), да се увеличат обемите на взаимната икономическа помощ, да се създадат фондове за съвместно развитие. В периода между 2001 и 2011 търговският оборот между Китай и страните от Южна и Западна Азия е нараснал над 30 пъти (при положение, че общият обем на китайския външнотърговски оборот е нараснал "само" 8 пъти през този период), а делът на тези региони в общия обем на външнотърговския оборот е нараснал, съответно, от 2% до 9%. Освен това, през последните седем години обемът на търговията на Китай с арабските държави е нараствал с 10% по-бързо, отколкото китайският външнотърговски оборот, като цяло. Всичко това доказва, че "настъплението на запад" е необходимо и разкрива огромни перспективи.

На трето място, тъй като мирното развитие на такива китайски провинции, като Синцзян и Тибет е застрашено от етническия сепаратизъм, религиозния екстремизъм, тероризма и други враждебно настроени към Китай сили, а проблемът с транснационалните престъпни мрежи става все по-остър, за да се справим с всички тези сериозни заплахи за националната ни сигурност се налага да формулираме нови всеобхватни, взаимосвързани и съобразени с регионалната специфика политики в социалната, конфесионалната и образователната сфери, т.е. да предоставим на западните китайски райони стабилни гаранции за сигурността на държавата и обществената хармония.
На четвърто място, следва да разширим дипломатическата си ангажираност с това, което се случва в западните държави, задълбочено да анализираме текущата ситуация и особено нейния национално-религиозен аспект, както и да укрепваме двустранния хуманитарен и социален обмен. Така ще можем да трансформираме икономическото си влияние в тези региони в политическо, т.е. в "мека сила" и, в крайна сметка, ще разширим значително собственото си стратегическо пространство за маневриране.

Какво ще даде на Китай "настъплението на запад"?

Държавите на запад от Китай са разположени в самото сърце на Евразия. Тук са няколко от люлките на човешката цивилизация, пак тук са и най-богатите залежи на природни ресурси. Поради множество причини обаче, е твърде висока вероятността, че много от държавите в региона няма да могат в бъдеще да поддържат сегашното си ниво на вътрешна стабилност и материално благополучие. Нестабилната политическа ситуация и съществуващите на междудържавно равнище национални, религиозни и идеологически конфликти могат в бъдеще да нанесат много сериозен удар по формиралия се световен ред и отношенията между големите държави. Днес в региона, с бързи темпове се разширяват икономическите интереси на Китай, постоянно нараства и политическото му влияние, но при подобно развитие на събитията те също ще бъдат застрашени. Ето защо Китай не може да остане безучастен, а е длъжен да поеме инициативата в свои ръци, заемайки нова, активна позиция.

В региона се концентрират и пресичат изключително важни интереси на ЕС, Русия, Индия, САЩ, Япония и Китай. За разлика от Западна Европа и Източна Азия, в централноазиатския регион е невъзможно да си представим възникването на проамерикански военен съюз (както впрочем и на какъвто и да било друг военно-политически алианс). Малко вероятна изглежда и появата на големи икономически блокове. Засега в региона липсва както работещ механизъм за координиране усилията на големите държави, така и общоприети правила за конкуренция и сътрудничество, а сферите на влияние на големите държави, в традиционното схващане за това понятие, постоянно се пресичат и биват прекроявани.

Така или иначе, но първият ход в тази игра вече бе направен от Америка. През есента на 2011, държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън широко рекламира американския план за "новия Велик път на коприната". Според този план, "богатите петролни и газови находища на Туркменистан могат да покрият все по-нарастващите енергийни потребности на Индия и Пакистан, а създаването на съответната инфраструктура ще увеличи благосъстоянието на Афганистан и Пакистан, благодарение на приходите от транзитните такси. Памукът, отглеждан в Таджикистан, ще захрани индийската текстилна индустрия, а афганистанските мебели или плодове ще се продават на пазарите в Астана, Бомбай и още по-отдалечени места". Простичко казано, този план предвижда изграждането на сложна икономическа и транспортна мрежа с център в Афганистан, която да свърже пазарите на Централна и Южна Азия, достигайки чак до Близкия Изток. Очевидно е, че краткосрочната му цел е защитата на интересите на САЩ в региона, след изтеглянето на американския контингент от Афганистан.

На свой ред, Русия смята каспийските държави от ОНД за част от своята сфера на влияние и се стреми да запази това влияние и занапред. В същото време, тези страни, както впрочем и централноазиатските държави, отдавна са основно направление на енергийната дипломация на ЕС. Европа и Америка възнамеряват да продължат двустранното си сътрудничество в сферата на политиката и военната сигурност и са готови, при необходимост, да използват военната мощ на НАТО. За Индия, която се опитва да изгради всеобхватна система за снабдяване на националната си икономика с петрол и природен газ, Близкият Изток и Централна Азия са основните направления за създаване на диверсифицирана система за внос на енергоносители. Икономическите и политически интереси на Япония в региона също нарастват непрекъснато.

Всичко доказва, че политиката за "настъпление в западна посока", прокарваща икономическите, политически и държавни интереси на Китай, е от ключово стратегическо значение за страната ни. На първо място, подобна политика би ни помогнала да установим по-балансирани отношения с Вашингтон и да постигнем по-голямо взаимно доверие. Съветът за национална сигурност, Държавният департамент и Департаментът по отбраната винаги са възприемали Китай само в руслото на източноазиатската политика на САЩ, затова и повечето чиновници, отговарящи за американско-китайските отношения, са експерти именно по източноазиатската проблематика. Лансираната от администрацията на Обама политика за "настъпление на Изток" също концентрира вниманието върху Източна Азия. Волно или неволно, Америка позиционира Китай като източноазиатска държава, стеснявайки стратегичския кръгозор на китайците. Конкуренцията между Китай и САЩ в собствения регион на Китай все по-често се оказва в задънена улица. Но, ако Пекин действително възприеме плана за "настъпление в западна посока", ще възникнат доста сериозни перспективи за китайско-американско сътрудничество в такива сфери, като инвестициите, енергетиката, борбата с тероризма, ограничаване разпространението на ядрените оръжия и гарантиране на регионалната стабилност, при това в рамките на това взаимодействие опасността от въоръжена конфронтация, на практика, изчезва. Освен това, китайската помощ за гарантиране стабилността на такива държави, като Афганистан и Пакистан, никак няма да е излишна за Америка.

На второ място, непрекъснатото разширяване на китайските икономически интереси във всяка страна дава на Китай отлична възможност да участват активно в многостранното сътрудничество между големите държави и да повиши международния си статут. В сравнение с Източна Азия, Китай няма исторически спорове и проблеми с нито една държава от региона (освен, може би, с Индия), затова има твърде малко основания за възникването на конфликти и противоречия. Освен това, въпреки че, в рамките на сътрудничеството и конкуренцията в сферите на геополитиката или глобалната икономика, отделните държави преследват различни цели, в този регион постигането им може да се окаже изгодно едновременно за няколко страни. Съвместното (с другите държави) формиране на стабилност и икономически растеж в региона, както и участието във формулирането на справедливи правила на играта, са изгодни за дългосрочните интереси на Китай и могат да укрепят имиджа му на държава, готова да поеме сериозни отговорности. В случая Пекин действително има множество възможности за активно участие: укрепване и разширяване функциите на ШОС; участие, съвместно с други външни сили и страни от региона, в процеса на проектирането и изграждането на "новия път на коприната"; съдействие за формирането на механизъм за многостранна сигурност и мирно разрешаване на регионалните конфликти и противоречия.

"Настъплението на запад" изисква предпазливост и много усилия

Политиката на "настъпление в западна посока" има нелоши перспективи, но и поражда определени рискове. На първо място, западните райони съвсем не представляват "райска градина". В много от държавите там властта не е достатъчно стабилна, постоянно се води борба с бедността и са налице сложна плетеница от национолни религиозни конфликти. Превръщайки се в част от тази картина, ние, китайците можем да се окажем също толкова дълбоко въвлечени в така очертаните проблеми, както и някои западни държави и тогава ще ни бъде много трудно да се разграничим от тях. Ако Китай все пак реши да поеме по пътя на "съзидателната намеса", следва да разполагаме с ясен план и средства за борба с възможните кризи. На второ място, отношенията между много държави от региона са напрегнати и объркани. Пример за това в Близкия Изток е съперничеството между такива регионални лидери, като Иран, Саудитска Арабия, Турция, Египет и Израел. В Южна Азия пък се запазва напрежението между Индия и Пакистан. Каквато и позиция да заеме Китай по всеки конкретен въпрос, винаги ще има недоволна страна, затова ще ни се наложи да балансираме между интересите на различните държави.

На трето място, политиката на "настъпление в западна посока" не може да не провокира известни опасения у другите държави, затова те ще се постараят да предприемат някакви превантивни мерки. Китай ще трябва да положи максимални усилия за да не им позволи заедно да го изтласкат от региона и да не допусне да бъде обявен за агресор. Не може икономическите проблеми да се прехвърлят автоматично в политическата плоскост, разработвайки например, при всяка своя стъпка, някакви мерки за "пробив на американската блокада". Това само би ни вкарало в задънена улица. На четвърто място, Китай може да бъде обвинен в неоколониализъм, т.е. в опит да превърне държавите от региона в свои суровинни придатъци. За да се избегне подобно развитие, Пекин следва да инвестира в регионалните проекти за защита на околната среда, да работи за нарастване благосъстояниета на местното население и да създава нови работни места в региона. Необходимо е, освен това, да се работи сериозно за усъвършенстване дейността на консулските служби, така че да могат ефективно да се грижат за живеещите в региона етнически китайци, да защитават интересите и да се ангажират с образованието им.

В сравнение с яснотата, която Китай има по отношение на политиката си към САЩ, ЕС, държавите от Източна Азия, Русия и някои други страни, ние имаме твърде повърхностна представа за ситуацията в западния регион.В момента Китай изпитва недостиг на експерти, владеещи арабски, фарси, турски, казахски, хинди, урду, бенгали и синхалски, а ангажираните с проблемите на региона аналитични центрове и институти се броят на пръсти. Необходимо е да се провеждат колкото се може повече двустранни или многостранни симпозиуми за специалистите от официалните или полуофициални аналитични центрове и академични институти, както и да се поощряват изследванията, касаещи регионалните проблеми и да се подготвят съответните специалисти и експерти по въпросите на живеещите в региона китайци. Налага се изработването на дългосрочна стратегия за научни изследвания и подготовка на експерти в тази сфера, като за реализацията и се осигури съответното финансово обезпечаване, както и да се насочат в подкрепа на китайското «настъпление на запад» образователите и научни ресурси на всички учебни и изследователски институции в страната, ангажирани с изследване на прилежащите на Китай региони, тяхната икономика и култура.

Накрая, следва да е ясно, че в настоящата статия не твърдя, че концепцията за «настъплението в западна посока» на всяка цена трябва да бъде приета като официална политика на Китай. Моделът може да бъде и друг. Смятам обаче, че в днешните условия, когато промените в геополитиката и глобалната икономика се извършват постоянно и с огромна скорост, Китай императивно се нуждае от нов начин на мислене. Днес ни се налага да мислим по-глобално, отчитайки както континенталните, така и морските интереси на страната и, в крайна сметка, да работим за възстановяването на геостратегическия баланс в света.

* Авторът е директор на Института за международни отношения на Пекинския университет


{backbutton}