Както е известно, през август 2012 в Египет беше сложен края на двувластието, възникнало в страната след свалянето (през февруари 2011) на президента Мубарак. Новият египетски държавен глава Мохамед Мурси освободи министъра на отбраната и шеф на Висшия съвет на въоръжените сили фелдмаршал Хюсеин Тантауи, като паралелно с това отмени и действието на конституционната декларация, предоставяща изключително големи пълномощия на въпросния съвет. Така беше ликвидиран един от центровете на политическата власт в страната, в лицето на висшите военни, и тя премина изцяло в ръцете на президента Мурси. Тогава мнозина на Запад определиха случилото се като "мек преврат", а британската телевизия "Скай нюз" коментира, че "след оставката на ключови висши военни, спокойно може да се твърди, че Египет вече е под пълния политически контрол на "Мюсюлманскитя братя", чиито представител е и сегашният президент".
Нервната реакция на някои западни държави е породена от заплахата, че те могат да загубят влиянието си в Египет заради отслабване позициите на досегашните им най-верни съюзници - местните висши военни. Както посочва в тази връзка британският "Таймс": "мнозина са разтревожени от това, че набралите самочувствие "Мюсюлмански братя", които имат голям политически опит, вече се чувстват достатъчно уверени за да поставят под контрол бастиона на светската власт, в лицето на армията".
Паралелно с това, в западните столици оцениха по достойнство политическите умения на новия египетски президент, възползвал се от кризата във военното ръководство във връзка с атаките на терористични групи срещу граничните постове в Синайския полуостров, при които бяха убити 19 египетски граничари. Веднага след това последваха оставките не само на Тантауи, но и на началника на Генералния щаб Сами Анан и то въпреки изключително тесните му връзки със САЩ. Президентът светкавично назначи за министър на отбраната и главнокомандващ Въоръжените сили на страната 57-годишния генерал Абдел Фатах ас-Сиси. В коментара на "Уолстрийт джърнъл" по този повод се посочва, че преминалият обучение в САЩ Ас-Сиси, винаги се е смятал от колегите си за изключително близък с "Мюсюлманските братя".
Армията продължава да е важен фактор
Би било грешка обаче да се смята, че случващото се в Египет означава пълно поражение на военните в борбата за власт, тоталното им изтласкване от политическата сцена и превръщането на "Мюсюлманските братя" в единствения властови център. В един скорошен коментар на "Би Би Си" се посочва, че въпросът за смяната на поколенията във висшето военно командване отдавна беше назрял и за никого не е било тайна, че за разлика от Ас-Сиси, Тантауи не се ползва с особено доверие сред колегите си. При това, египтяните продължаваха да смятат 76-годишния фелдмаршал за твърде тясно свързан с режима на Мубарак.
На свой ред, "Файненшъл таймс" смята, че липсата на реакция сред военните на неочакваното решение на Мурси да смени министъра на отбраната, говори най-вече за постигнато предварително споразумение между президента и висшите офицери по този въпрос. "Дейли Телеграф" пък лансира предположението, че "мекият преврат" е бил осъществен със съгласието на влиятелни армейски кръгове, които в резултат от него са получили най-висшите военни постове в страната. При това, и Тантауи, и смененият началник на Генералния щаб бяха назначени за съветници на египетския президент. Освен това, британските анализатори обръщат внимание, че Мурси не е закрил Висшия съвет на въоръжените сили, декларирайки, че "военните ще запазят специалното си място и статут в съвременното египетско общество".
В същото време, мнозина експерти смятат, че армейската върхушка е предприела "временно тактическо отстъпление" за да стовари цялата отговорност за икономическата и политическа стратегия на Египет върху президента, правителството и "Мюсюлманските братя". Според египетския политолог Мона Макрам-Ебейд, "в този сложен период, военните не пожелаха да споделят политическата власт и отговорността за случващото се с цивилните и предпочетоха да се отдръпнат в сянка". Тя смята, че сключвайки сделка с президента Мурси и "Мюсюлманските братя", новото поколение висши армейски офицери е гарантирало защитата на сериозните икономическите интереси на египетските въоръжени сили. Това се потвърждава и от обещанието на Мурси, че собствеността и бизнеса на военните няма да пострадат от "сегашните революционни промени".
Въпреки това обаче, в САЩ продължават да се безпокоят, че египетската армия може да стане по-малко надежден партньор на Вашингтон. Както посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл", събитията в Египет са били напълно неочаквани за администрацията на Обама, макар че назначаването на генерал Ас-Сиси не се е оказало изненада. "Ас-Сиси е човек, с който можем да работим - цитира списанието високопоставен член на администрацията на Белия дом - по наши данни, новият военен министър е готов да сътрудничи със САЩ и да поддържа мирните отношения със съседите на Египет". Независимо от това обаче, по информация от британски дипломати, промените в ръководството на египетската армия са станали причина за спешни конфиденциални консултации между водещите държави-членки на НАТО за "евентуалното приемане в пакта на Израел" и предоставяне на съответните гаранции за сигурността му.
Що се отнася до Египет, след като си осигури контрола над армията, президентът Мурси ще трябва да се справи с още един сериозен съперник - Висшия конституционен съд. Тази институция, която разполага с много широки пълномощия, традиционно се отнася твърде сдържано към "Мюсюлманските братя" и през септември потвърди решението си за разпускане на долната камара на египетския парламент, под предлог, че изборите са били проведени по закон, който не съответства на конституцията. Преди това, президентът Мурси, чиито политических съюзници имат парламентарно мнозинство, издаде указ за възобновяване на дейността му. "Египет се сблъска със заплахата от конфронтация между двете най-мощни власти - изпълнителната и съдебната - посочва в тази връзка "Уолстрийт джърнъл" – битката между тях може да се превърне в поредният етап от геополитическите сътресения в региона, чието начало постави през декември 2010 т.нар. "арабска пролет". При това, Мурси, който, между другото, е завършил висшето си образование в САЩ, вече даде да се разбере, че ще използва срещу върховната съдебна власт същите методи, които му осигуриха успех в сблъсъка с армейското командване. Президентът, в частност, полага сериозни усилия да привлече на своя страна нисшите съдебни кадри, противопоставяйки ги на висшите. За целта той назначи за министър на правосъдието Ахмед Маки, който даде право на съдиите самостоятелно да избират "началниците" си.
Мохамед Мурси, новия силен човек на Египет
Всички тези събития, представят в нова светлина президента Мурси. При избирането му, повечето анализатори смятаха, че новият египетски държавен глава не е достатъчно силна политическа фигура и при това е лишен от реални лостове за да упражнява властта си. Мурси обаче даде да се разбере, че в политиката печели онзи, който може да се възползва от благоприятната ситуация за да поеме инициативата. Само допреди няколко месеца сегашният президент на Египет се смяташе за церемониална фигура, неслучайно жителите на Кайро му бяха лепнали прякора "старата автомобилна гума". След случилото се на 12 август (когато президентът смени военния министър и шефа на Генералния щаб) той се превърна в най-силния човек в страната.
"Армията държи ключовете на властта в Египет - посочва в свой коментар вестникът от ОАЕ "Халидж таймс" - сега обаче, тези ключове са в ръцете на ислямистите. А имайки предвид специфичното положение на Египет в Близкия Изток и в арабския свят, като цяло, случващото се там си е истинска революция". Според някои коментатори, нападенията срещу египетски гранични постове в Синай са целели провокирането на политическа криза в страната, както и криза в сферата на сигурността, а също усложняване на отношенията между новото египетско ръководство и палестинците и, най-вече, с ислямистите от сектора Газа, където управлява идеологически близкото на "Мюсюлманските братя" движение ХАМАС. Те твърдят, че "в арабския свят има силни съмнения, че атаките на Синайския полуостров са били организирани от "Мосад" с подкрепата на израелските приятели в самия Египет", а причината е нарастваща тревога в Израел от укрепване позициите на "Мюсюлманските братя" в съседната му държава, която при това е ключов елемент в израелската система за контрол над палестинските територии.
Но, дори и ако израелските служби са имали някакво участие в "синайската операция" и тя действително е целяла дестабилизацията на новото египетско ръководство и укрепване позициите на произраелски настроените кръгове в египетската армия, ефектът от нея беше съвършено противоположен. Вместо да чака обясненията и реакцията на военното командване, президентът Мурси предпочете да действа мълниеносно и ефективно, изпращайки в резерва шефа на разузнаването и редица офицери и, паралелно с това, насочвайки военни части за ликвидирането на организаторите на нападението.
Така той използва кризата в като отлична възможност (която до този момент изглеждаше невероятна) да ограничи правомощията на висшите военни и да поеме в свои ръце ръководството на страната. Впрочем, възможно е Мурси просто да е нямал друг изход, предвид носещите се слухове за предстоящ военен преврат, още повече, че част от египетските медии открито призоваваха армията да свали новия президент. Накрая, не бива да се пренебрегва и възможността самите "Мюсюлмански братя" да са провокирали нападението в Синай за да дадат възможност на "своя човек" Мурси да си разчисти сметките с противниците си в армията.
Ядрената програма като инструмент на египетската геополитика
Сегашната политика на държавите от Близкия и Средния Изток, както и от Персийския залив, се определя от предпоставката, че Иран вече разполага с ядрено оръжие. Както посочва в тази връзка висопоставен сътрудник на британския Кралски институт на родовете войски: "управляващите в много столици от региона стигнаха до извода, че САЩ не искат, а може би вече не могат да предотвратят превръщането на Иран в ядрена държава". Потвърждение за това е информацията, че през лятото на 2012 Саудитска Арабия е стартирала тайни преговори с Иран за подобряване на двустранните отношения. Според някои британски медии, саудитският престолонаследник принц Салман е предложил на Техеран да бъде обсъдена възможността за подписване на евентуален пакт за ненападение и е декларирал готовността на Риад да разшири рамките на двустранните отношения, включвайки в тях и сътрудничество за разрешаване на сирийската криза.
Според някои независими експерти, подобно развитие е следствие от извода на саудитските лидери, че Иран стремително се превръща в най-мощната регионална сила с перспектива съвсем скоро да разполага и с ядрено оръжие". Паралелно с това, Саудитска Арабия предприема стъпки за да не изостане прекалено от иранците. Така, в редица европейски медии се появиха съобщения, че през март 2011 принц Бандар ибн Султан е посетил тайно Китай, където е обсъдил възможността за закупуване на китайски балистични ракети. Става дума най-вече за двустепенни балистични ракети със среден радиус (1700-2700 км) и с твърдо гориво Дунфън-1 (CSS-5), които могат да носят ядрени бойни глави. Косвено доказателство за успеха на китайската мисия на Бандар ибн Султан е фактът, че след завръщането си от Пекин той оглави саудитското разузнуване. Междувременно, кралството вече работи по изграждането на център за инсталиране и обслужване на китайските балистични ракети в академичното градче "Крал Абдул Азиз" край столицата Риад. Още преди това пък, в медиите се появиха съобщения, че Саудитска Арабия се е споразумяла с Пакистан за доставката на ядрени бойни глави, при възникване на ситуация, застрашаваща съществуването на кралството. При подобно развитие и при наличието на балистични ракети, Саудитска Арабия, на практика, може буквално за миг да се превърне в ядрена държава, при това с по-мощен и качествен ядрен потенциал от евентуалния аналогичен ирански ядрен потенциал.
Египет, до голяма степен, също се е ориентирал към подобна политика. Както е известно, през август, президентът Мурси осъществи първото си посещение в чужбина в Китай и Иран. В Техеран той обяви инициативата си за създаване на регионална контактна група за разрешаване на сирийската криза с участието на Египет, Саудитска Арабия, Иран и Турция. Показателно е, че в този списък липсва Катар. Сред целите, които си поставя Кайро е и отстраняването на външните играчи, като САЩ, ЕС и Русия, от "голямата игра" около Сирия.
В речта си на ХVІ-та среща на Движението за неприсъединение, провела се в края на август в Техерен, египетският президент Мохамед Мурси обяви, че страната му възнамерява да реанимира собствената си ядрена програма, чиято реализация беше преустановена заради "революцията" от януари 2011. Това решение беше потвърдено на 6 септември, на заседанието на външните министри на държавите от Арабската лига в Кайро. В речта си на заседанието Мурси очерта амбициозните планове на Египет за сериозни промени в структурата и дейността на Лигата, както и египетската визия за разрешаването на сирийския, израелско-палестинския и вътрешнопалестинския проблеми, като не пропусна да обяви африканския вектор на египетската външна политика за приоритетен. Така той потвърди, че се отнася съвсем сериозно към възраждането на статута на Египет като ключова държава в Близкия Изток и Африка. По всичко изглежда, че на египетската ядрена програма се отрежда ролята на един от основните елементи в това възраждане. Потвърждание за това е фактът, че първото си посещение извън Близкия Изток Мурси направи в Китай - държава с развита ядрена инфраструктура и все по-амбициозни планове по отношение на Североизточна Африка (и особено на египетския съсед Судан).
В тази връзка възниква въпросът, дали този път египетското ръководство ще прояви достатъчно твърдост за да реализира на практика ядрените си амбиции? Защото, макар че египетската ядрена програма е по-стара от индийската, пакистанската, а според някои и от израелската ядрени програми, Кайро така и не можа да създаде пълен ядрен цикъл, да подготви необходимите специалисти и така да влезе в т.нар. "ядрен клуб", което би му позволило да води диалог със съседите си от съвършено други позиции. Между другото този факт сериозно тревожеше бившия египетски лидер Хосни Мубарак през последните години от управлението му, затова желанието да бъдат доведени до край ядрените инициативи на предишните управляващи изглежда разбираемо.
Атомният аргумент
Последният (преди сегашния) опит за възраждане на египетската ядрена програма беше предприет през септември 2007 по време на конгреса на управляващата тогава Национално-демократическа партия, като нейният лидер и президент на страната Хосни Мубарак нареди на правителството "да поднови плановете в сферата на мирната атомна енергетика" На същия конгрес, синът му Гамал Мубарак, който беше политически секретар на управляващата партия и се смяташе за вероятен бъдещ президент на Египет, предложи страната да създаде собствена ядрена програма. Тогава се плонираше до 2016 да бъде изградена първата египетска АЕЦ с мощност 1000 МВТ, в района на Ад-Дабаа, на средиземноморското крайбрежие (на 150 км западно от Александрия). Беше обявено също, че до 2020 в същия район ще се изградят още три атомни електроцентрали с обща мощност 1800 Мвт.
Що се отнася до характера на египетската ядрена програма, както предишните, така и сегашните управляващи в Кайро подчертават, че изцяло ще се придържат към Договора за неразпространение на ядреното оръжие. В тази връзка си струва да напомним и, че навремето Египет настоя в доклада на МАГАТЕ за Иран, подготвен за Съвета за сигурност на ООН, изрично да бъде включено настояването за "свободен от ядрено оръжие Близък Изток".
Впрочем, ясно е, че всичко това е просто реторика. Едва ли някой се съмнява, че при рязка промяна на геополитическата конюнктура в региона, Кайро все пак ще се опита да създаде ядрено оръжие под прикритието на мирната си атомна програма, за да балансира ядрените арсенали на Израел и Иран. Тук е мястото да напомня и, че Египет разполага със сериозни възможности в това отношение, имайки предвид огромните находища на уранова руда в Синайския полуостров и по крайбрежието на Червено море. Нещо повече, страната вече разполага с два експериментални реактора. Първият, с мощност 2 Мвт е построен още през 1958 от руснаците, а вторият (с мощност 22 МВт) е купен от Аржентина през 1998.
По-внимателният анализ обаче показва, че нещата в тази сфера не са никак лесни и прости. Защото освен чисто геополитическите (загрижеността, която поражда у Израел и Иран египетската ядрена програма, а също стремежът на редица арабски държави да реагират "адекватно" на тази програма, като в резултат от това може да се очаква по-нататъшна ескалация на напрежението в региона), съществува и сериозни "технически" пречки. Според експертите, най-голямата от тях е ниското равнище на безопасно функциониране на евентуалните бъдещи египетски АЕЦ заради климатичните условия в страната, заплахата от терористични нападения и (което може би е най-важното) специфичното отношение на египтяните към живота. Освен това съществува реална опасност различни терористични организации да извършат кражби на ядрени материали по време на процеса на обогатяване или преработка на отработеното ядрено гориво.
Впрочем, основната пречка за успешното развитие на египетската ядрена програма на сегашния етап е баналната липса на средства. Така, според местната Комисия по ядрена енергетика, изграждането на само една АЕЦ ще струва около 2 млрд. долара. За една страна, където се очаква девалвацията на националната валута да достигне до края на 2012 рекордни за последните десет години показатели, това е твърде скъпо удоволствие. Ето защо е доста вероятно, че след гръмките декларации египетската ядрена програма тихомълком ще бъде отново замразена, а новите управляващи в Кайро, начело с президента Мурси ще се заемат с решаването на традиционните за Египет проблеми в региона: разпределянето на водните ресурси на река Нил, постигането на помирение между враждуващите палестински фракции и участието в борбата за хегемония в арабския свят със Саудитска Арабия и другите монархии от Залива. Няма да е изненада обаче, ако в хода на тази борба Кайро периодично изважда от хладилника "виртуалната" си ядрена програма, надявайки се да избегне реализацията на иракския или либийския сценарий и в Египет.
Влиянието на ислямските радикали върху външната политика на Египет
В края на първото десетилетие на ХХІ век радикалният ислямизъм (салафизмът) получи разпространение в целия арабски свят и на първо място в Египет и Тунис. Значително нарастна както броят на привържениците му, така и институционалният му размах. Радикалните ислямисти съумяха да поставят под свой контрол местните обществени организации, занимаващи се с благотворителност, оказване на помощ и осигуряване на работа. Макар че още не бяха се превърнали в официални политически партии, най-вече защото действаха в условията на авторитарни режими, те постепенно изграждаха необходимата за целта инфраструктура. Именно в това състояние ги завари и т.нар. "арабска пролет".
Случаят с египетските радикални ислямисти е най-показателен. Подобно на смятаните за умерени "Мюсюлмански братя", те също бяха изненадани от взрива на народното възмущение, оглавено предимно от различни младежки групировки. Въпреки това, радикалните ислямисти сравнително бързо съумяха да засенчат неислямските сили, изиграли ключовата роля за свалянето на президента Хосни Мубарак. Те не разполагаха с политическите механизми, които съумяха да изградят за 80-те години на съществуването си "Мюсюлманските братя", и в резултат от това възникнаха различни ислямистки формации, опитващи да се утвърдят на египетската политическа сцена след свалянето на авторитарния режим.
Така, някои от организациите на египетските салафити се регистрираха като политически партии. Две от тях - "Ал-Нур" и "Ал-Асала", си извоюваха по-сериозни позиции. На парламентарните избори те се блокираха с наново формираното политическо крило на бившата джихадистка групировка "Ал-Джамаа ал-Исламия" и събраха над 25% от гласовете на египетските избиратели, оказвайки се на второ място след "Мюсюлманските братя".
Най-важният аспект на участието на салафитите в масовата политика е, че те се включиха в изборния процес след като в продължение на десетилетия осъждаха демокрацията, определяйки я като "неислямски феномен". С други думи, радикалните ислямисти възприеха тактиката на "Мюсюлманските братя", която дотогава яростно отхвърляха. Подобна трансформация обаче е по-скоро прието по необходимост тактическо решение, отколкото резултат от естествена идеологическа еволюция.
Разбира се, има известна надежда, че включвайки се в реалната политика, радикалните ислямисти с течение на времето ще се откажат от своя радикализъм. Подобно нещо обаче, би могло да се очаква само в страни със силни демократични традиции. В Египет, както и в повечето арабски държави, които едва сега започват да се отказват от авторитаризма, включването на салафитите в реалната политика може само да забави и дори да наруши процеса на демократизация, дестабилизирайки ситуацията в Египет, а след това и в целия регион.
Истината е, че салафитите не демонстрират никаква толерантност към другомислещите и не желаят да се впишат в гражданското общество. В същото време те показват настойчив стремеж да се възползват от свободата си на действие и да се включат в голямата политика. Сред резултатите от това бяха вълненията, които провокира в Египет появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Радикалните ислямисти не просто страдат от потиснатото си доскоро политическо развитие, а се сблъскват и с множество интелектуални противоречия и несъответствия. От една страна, те искат да са част от новия демократичен ред и ключов политически играч. От друга обаче, прокарват крайно радикален дневен ред, включващ налагането на твърдата салафитска интерпретация на ислямските закони в целия арабски и мюсюлмански свят. Техният "модел" представлява проблем не само за светските сили, християните, евреите и другите малцинства, но и за умерените ислямисти в лицето на "Мюсюлманските братя". Наистина, "Братята" престанаха да държат монопола върху ислямизма още преди 40 години, но тогава това нямаше особено значение, защото по онова време те бяха опозиционно движение. Днес, когато организацията им управлява в Египет (и не само там), салафитите представляват много сериозна заплаха за нейните интереси.
Мнозина анализатори посочват, че част от радикалните ислямисти (особено членовете на политическите партии), които по-добре се ориентират в реалната политика, са склонни да сътрудничат с "Мюсюлманските братя" за постигането на някои общи цели, като прехода към демокрация и ограничаване на най-крайните и войнствени тенденции. В крайна сметка обаче, те се стремят да се възползват от прагматизма на "Братята" за да лишат това водешно ислямско движение от подкрепата на религиозните избиратели. Освен това, салафитите опитват да използват ролята си на посредици между египетското правителство, доминирано от умерените ислямисти, и джихадистите, активно действащи в района на Синай. И тук целта им е да укрепят собствените си позиции, ерозирайки тези на "Мюсюлманските братя".
Затова можем да очакваме, че действайки както в рамките на закона, така и разчитайки на уличната подкрепа, радикалните ислямисти ще продължат да създават проблеми на новото египетско правителство и на президента Мурси, особено във външнополитическата сфера. Най-яркият пример за това, са демонстрациите и безредиците във връзка с появата на филма "Невинността на мюсюлманите". Това се оказа доста труден период за президента Мурси, тъй като той трябваше едновременно да успокоява собствените си сънародници и да запази на всяка цена добрите работни отношения със САЩ, от които зависи икономическото благополучие на Египет. И макар че протестите заради филма постепенно затихнаха, динамиката, лежаща в основата им, се запазва.
Налице са повече от достатъчно проблеми, които радикалните ислямисти биха могли да използват за собствените си цели. Очевидно е, че американските приоритети в региона и занапред ще поставят правителството и президента Мурси в трудно положение, давайки в ръцете на салафитите повече от достатъчно основания за активни действия срещу политиката на Кайро.
В този контекст, израелско-египетските отношения представляват още по взривоопасен въпрос, отколкото връзките между новите управляващи в Кайро и Вашингтон. Засега президентът Мурси съумява да избегне прекалено директните контакти с Израел, но това не може да продължи вечно. И египетският държавен глава, и "Мюсюлманските братя" са наясно, че няма начин да не се окажат между два огъня, сблъсквайки се с необходимостта да поддържат мирните отношения с Израел и, в същото време, да решат по някакъв начин проблема със салафитите, които със сигурност ще се възползват от силните антиизраелски настроения сред египтяните. Тъкмо това беше една от причините Мурси и "Братята" да поставят въпроса за евентуално преразглеждане на мирния договор с еврейската държава в отчаян опит да отслабят неизбежната отрицателна реакция вътре в страната.
Тези египетски проблеми се набиват на очи, защото тази страна е лидер в арабския свят. В същото време салафитите (във всичките им окраски) постепенно се превръщат в политически значим фактор в целия регион и особено в Либия, Тунис, Йемен, Газа, Ливан и Сирия. Сама по себе си, демократизацията е доста хаотичен процес във всяка ситуация, но в контекста на "арабската пролет" салафитските формации ще продължат да затрудняват преходните политически процеси, ерозирайки стабилността и сигурността в Близкия Изток.
Следователно, основното предизвикателство пред стабилността в арабския свят само отчасти е свързано с прехода от авторитаризъм и демокрация. Далеч по-сериозно е предизвикателството, което отправят към управляващите днес в редица арабски държави (включително и в Египет) умерени ислямисти, техните радикално настроени "колеги" от салафитското движение.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
