07
Нед, Юни
23 New Articles

Водната геополитика в Големия Близък Изток

брой6 2012
Typography

Според редица експерти, изместеният временно на втори план от "арабската пролет" воден проблем в т.нар. Голям Близък Изток отново се актуализира. Така, според Арабския форум за околната среда и развитието (AFED), острият недостиг на питейна вода ще се превърне в основен проблем на региона още през 2015. Впрочем, той и сега трови живота на хората, населяващи Близкия и Средния Изток, да не говорим за пустинните зони на Африка. Според АFED, след 2015 арабите ще трябва да преживяват с по-малко от 500 куб.м вода на човек годишно, а това е по-малко от 1/10 от средното ниво в света, което е 6000 куб.м. Климатичните промени допълнително ще усложнят ситуацията, като до края на ХХІ век в арабските страни може да има намаление от 25% на валежите и 25% увеличение на изпаренията. В резултат от това, земеделските култури, разчитащи на дъждовете, ще бъдат поставени пред сериозно изпитание и средната реколта ще намалее с 20%.

Мащабите на проблема

Впрочем, за сериозността на мащабите на очертаваща се хуманитарна катастрофа говорят и редица други статистически данни. Така, през 1990 сред страните, страдащи от недостиг на водни ресурси, бяха Алжир, Израел (включително палестинските територии), Катар, Саудитска Арабия, Сомалия, Тунис, Йемен и ОАЕ. Според експертите, през 2025 към тази група ще се присъединят Египет, Сирия, Мароко, Либия, Оман и Иран. Тоест, нещата не опират само до "водния елемент" на израелско-арабското противопоставяне, защото проблемът с водните ресурси засяга както богатите на петрол арабски монархии от Персийския залив, така и най-бедните арабски държави, като Йемен например, където водната криза отдавна е сурова реалност.

Според доклада на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) във Вашингтон от края на 2010, подземните водни запаси в района на йеменската столица Сана са изчерпани до такава степен, че местните жители са принудени да използват петролни сонди за да удължат поне малко срока на експлоатация на водните сондажи, чиято дълбочина достига понякога до един километър. Всяка година нивото на подземните води пада с 4-6 метра, като в някои райони този спад достига 10-30 м. Частните кладенци напълно са изчезнали, също както и повечето кладенци, поддържани от държавата или местните власти. Водоснабдяването на столицата Сана се осъществява почти изцяло от частни компании от сондажи извън града, като водата се превозва до него с камиони. Още по-остър е недостигът на вода в селските райони, където на местните хора се налага да пътуват по няколко часа за да достигнат до някой работещ кладенец. Според американския Тихоокеански институт, именно недостигът на питейна вода е провокирал племеннните сблъсъци в Йемен през 1999 и 2006. Така, през 1999 спорът за принадлежността на кладенците в района на Таиз доведе до конфликт между жителите на няколко околни села, в който загинаха няколко души, а десетки бяха ранени. Той беше прекратен едва след намесата на военни части, изпратени от тогавашния президент Али Абдула Салех, който повика в столицата шейховете на местните племена за да се опитат заедно да разрешат спора. През 2006 пък имаше кървав сблъсък между племената от йеменските провинции Хадж и Амран за собствеността върху един воден сондаж, в резултат от който стотици местни жители бяха принудени да бягат, а няколко десетки бяха арестувани.

В крайна сметка, недостигът на вода води до миграция към градовете, където водата е сравнително по-достъпна. Значителното нарастване на населението на йеменската столица пък води до увеличаване на неговия конфликтен потенциал, което може да провокира сериозна криза, особено ако околните водоизточници се изчерпат окончателно, а това, според екпертите, може да стане още през 2017. При подобно развитие, за жителите на Сана няма да има друг изход, освен да се насочат към другите градове в страната, а след това да емигрират в съседните арабски монархии, за които Йемен с неговата хранична бедност, бунтовниците-зейдити и влиятелната местна мрежа на Ал Кайда отдавна се е превърнал в сериозен проблем.

Впрочем, петролните монархии от Персийския залив също страдат от недостиг на водни ресурси, неслучайно влагат огромни средства и са световни лидери в опресняването на морската вода. За всички арабски държави от Залива е характерно минималното количество валежи и високото ниво на изпаренията, което обяснява и липсата на постоянни водоеми, а оттук и необходимостта от опресняване на морската вода. Всяка година Саудитска Арабия и ОАЕ изразходват за целта 6 млрд. долара. При това е показателно, че макар в ОАЕ могат да се опресняват до 4 млрд. бутилки морска вода дневно, при възникване на извънредна ситуация, опреснителните мощности в страната могат да осигурят населението с питейна вода само за четири дни.

Стремителното нарастване на населението и урбанизацията значително увеличиха нуждата от вода и електричество, неумолимо ускорявайки настъпването на екологична криза. Функционирането на опресняващите предприятия е свързано с отделянето на въглероден двуокис и гореща тиня, изливаща се обратно в морето, което, наред с интензивното изпарение, характерно за региона, влияе върху солеността на морската вода. Така днес солеността на водата в Персийския залив е нараснала до 47 промила, в сравнение с 32 промила, преди трийсетина години, което, според експерта от Световния фонд на дивата природа (WWF) в Дубай Кристоф Туренк, е много сериозна заплаха за местната фауна.

Единствените възобновяеми водни ресурси в субрегиона на Персийския залив са плитките водоносни хоризонти на подземните води, разположени по дължината на основните долини (уади), канали и водосборни басейни. Съществуват и дълбоки водоносни хоризонти, но тъй като са невъзобновяеми, могат да се използват само за определен срок.

В Саудитска Арабия 90% от невъзобновяемите източници на артезианска вода на кралството се използват за селскостопански нужди. Запасите им обаче са достигнали опасно ниско равнище, не на последно място и заради ситуацията в зоната на Персийския залив. Палежите и взривяванията на петролните сондажи в Ирак от бунтовниците доведоха до още по-голямо замърсяване на подземните води, които и без това редовно се замърсяват със селскостопански отпадъци. Всичко това увеличи дефицита на водни ресурси, който Саудитска Арабия не е в състояние да преодолее, въпреки значителните средства, които инвестира за опресняване на морската вода. Търсейки алтернативни водоизточници, правителството на страната стартира мащабно проучване на подземните водоносни хоризонти в Източната провинция, което, в крайна сметка, повлия негативно на селското стопанство и достъпа до питейна вода на Бахрейн и Катар.

Не по-малко мрачна е и ситуацията в другите арабски държави от Машрек (Египет, Йордания, Палестина, Ливан, Сирия, Ирак). Така например, налице са всички предпоставки за влошаването на и без това изключително тежката ситуация в Сирия, този път във връзка с водния проблем. Според един доклад на шведски експерти, публикуван в началото на 2012, водното равнище на седемте основни сирийски водни басейна ще спадне два пъти до 2025, което ще доведе до съществен воден дефицит. Имайки предвид последиците от продължителната суша, проточила се от 2006 до 2011 и довела до фалит и масова миграция на селските жители към градовете, в отслабената от "арабската пролет" Сирия може да възникне ситуация на пълен хаос и перманентна гражданска война, като тази в Йемен.

Климатичните промени и водният проблем

Не са особено утешителни и прогнозите на експертите за влиянието на климатичните промени върху водния проблем. Така, очаква се, че през 2050 количеството на валежите ще намалее с около 20-25%, което, на свой ред, ще повиши скоростта и количеството на изпаренията и понижаване на водния приток в река Ефрат. А да не забравяме, че водите на Ефрат се използват и от Турция и Ирак, затова тези две страни също ще усетят негативните последици от промените. Между другото, проблемът с разпределянето на водите на Ефрат и Тигър в миналото неведнъж е изправял Ирак и Сирия на ръба на войната. Така, през 1973 Сирия завършва изграждането на язовира Табка, в резултат от което е създадено изкуственото езеро Бухайрат ал-Асад с обем 12 млн. куб. м, чието напълване води до значително понижаване на водния приток в Ирак. Багдад подава официално оплакване до Лигата на арабските държави, в отговор на което, през май 1975, Сирия затваря въздушното си пространство за иракските самолети. Двете държави струпват войски по границата си като само посредничеството на Саудитска Арабия предотвратява началото на пълномащабни военни действия.

Днес, ситуацията с водните ресурси в Ирак и Сирия, до голяма степен зависи от турската политика. В момента, Турция използва за собствените си нужди 35% от водите на река Ефрат и малка част от тези на река Тигър. Ако обаче турците увеличат това потребление, Ирак и Сирия ще се сблъскат със сериозен недостиг на вода. При това, на фона на продължаващата сирийска криза и нестабилната ситуация в Ирак, Анкара може да не се опасява от евентуален военен отговор от страна на Дамаск и Багдад. В същото време, този сценарий ще провокира нов приток от мигранти в Турция (която и без това едва се справя с бежанците от Сирия) и нарастване активността на кюрдските сепаратисти.

Голямата безработица, социално-икономическите проблеми и нестабилната политическа ситуация съвсем не са единствените предизвикателства, с които се сблъска египетският преизидент Мухамед Мурси след идването си на власт, през юни 2012. Задълбочаващата се водна криза може да се окаже сред най-големите проблеми пред Египет още в съвсем близко бъдеще, при това както във вътрешнополитически план, така и на регионално равнище.

Според прогнозите на Министерството на водните ресурси и напояването в Кайро, още през 2020 търсенето на вода ще надхвърли наличните запаси с 20%, а след още пет години страната ще бъде поразена от остър воден дефицит. Както е известно, Нил е единствената постоянно течаща река и основния източник на питейна вода за Египет. Изграждането, през 60-те години на миналия век, на гигантския Асуански язовир значително увеличава площта на напояваните земи и дава възможност за строежа на разклонена система от напоителни и дренажни канали. В същото време, повърхностното напояване на селскостопанските култури с помощта на тези канали води до ежегодната загуба на 3 млрд. куб. м вода, която се изпарява заради голямата горещина. На всичкото отгоре, само 5% от площта на страната е годна за селскостопански работи и за живот, затова контролът над водните ресурси е прблем, касаещ националната сигурност на Египет.

Междувременно, с началото на "арабската пролет" отново се изостри въпросът за разпределянето на нилските води между Египет и редица африкански държави, принудени да ограничават собствените си потребности от водни ресурси заради колониалната политика на Великобритания, която оформя юридически "естествените исторически права" на Египет върху водите на Нил. По-късно, през 1959, Египет и Судан подписват Договор за използване на нилските води, поделяйки си речния сток, като Египет получава 55 млрд. куб. м, а Судан - 18 млрд. куб. м.

В един от членовете на този договор, Кайро и Хартум формално признават правата на другите държави от басейна на Нил да получат справедлив и разумен дял от водите на реката, но на практика неравноправното им разпределяне се запазва и днес. В отговор на това, през 2010 Етиопия, Танзания, Уганда и Руанда се споразумяха за изграждането на комплекс от водни електроцентрали и нов ред при ползване на нилските води. По-късно към споразумението се присъединиха Кения и Бурунди. То се превърна в сериозно придизвикателство към Египет и Судан, тъй като ратификацията му би означавала лишаването им от досегашния монопол в използването на нилските ресурси.

Следващата стъпка в същата посока беше съобщението на етиопския премиер Мелес Зенауи, направено през пролетта на 2011, за стартирането (през 2018) на най-голямата ВЕЦ на река Нил, в района на Северозападна Етиопия, наречена "Великия язовир на хилядолетието" (по-късно прекръстена на "Великия язовир на възраждането"). Амбициозният проект на Зенауи, който несъмнено представлява заплаха за Египет, породи обаче твърде странна реакция от страна на преходното египетско правителство, като тогавашният премиер Исам Шараф дори заяви, че "този язовир може да открие пътя за развитие на сътрудничеството между Етиопия, Судан и Египет".

Впрочем, с идването на власт в Кайро на "Мюсюлманските братя" и избирането на Мохамед Мурси за президент, вероятността, че Египет ще се върне към предишната си конфронтационна политика във водната сфера изглежда доста голяма, за което между другото свидетелства и скорошната среща между Мурси и скандалния му судански колега Омар ал-Башир, по време на която двамата потвърдиха "историческите си права" върху Нил. Освен това, внезапната смърт на Мелес Зенауи през август 2012 и препоръките на МВФ към страните-участнички в проекта да се откажат от "Великия язовир на възраждането" за да бъде предотвратен крахът на етиопската икономика, може да замрази строителството му.

За това, колко неблагоприятно може да се отрази водният дефицит върху вътрешната ситуация в и без това разтърсвания от вълнение постреволюционен Египет, свидетелстват масовите протести, избухнали в края на юли 2012 в седем египетски провинции след като президентът Мурси назначи бившия министър на водните ресурси и напояването Хишам Кандил за премиер на страната. Малко преди това, в началото на юни, десетки фермери започнаха седяща стачка и затвориха пътя към храмовия комплекс в Абу Симбел, вземайки за "заложници" над двеста чуждестранни туристи. Основното им искане беше да получат достатъчно вода за напояване на земите си, тъй като липсата и постави под въпрос оцеляването на над 2500 ха посеви.

Впрочем, нерешен остава и проблемът с разпределянето на водите на река Йордан, което също съдейства за запазването на високия конфликтен потенциал в отношенията на Израел с Палестинската автономия, Йордания, Сирия и Ливан. Навремето, окупацията на Голанските хълмове и Западния бряг позволиха на Израел да постави под контрол основните притоци и част от басейна на река Йордан, както и значителен участък от река Ярмук. В резултат от военната си кампания в Ливан през 1982 израелците си осигуриха контрол и върху водите на река Литани. Освен че ползват водите на всички тези реки, израелските власти толерират замърсяването на подземните водоносни хоризонти, контролирани от Палестинската автономия, с непречистените отточни води от незаконните еврейски селища на Западния бряг. С течение на времето това замърсяване достигна такива мащаби, че редица израелски експерти предупредиха правителството за опасността тази практика не само да унищожи водоносните хоризонти на палестинска територия, но и да нанесе непоправима вреда на подземните води на самия Израел.

В доклада на Комисията по външна политика на френската Национална асамблеия, озаглавен "Водната геополитика", се твърди, че при разпределянето на водните ресурси на Западния бряг Израел осъществява политика на апартейд спрямо палестинците. Така, според доклада, 450-те хиляди израелски заселници в района консумират повече вода, отколкото 2,3 млн. палестинци. Водната криза набира скорост и в сектора Газа, където водата се доставя от плитките крайбрежни водни хоризонти, разположени между Газа, Израел и Египет. В резултат от замърсяването и със соли, нитрати и отпадни води, 90% от тези водни запаси са станали негодни за пиене. По данни на ООН, съсипването на водните хоризонт в сектора Газа ще придобие необратим характер още през 2020 и единствената надежда за местното население е изграждането на завода за опресняване на морска вода, който в момента се проектира.

Ясно е, че в отделните страни от региона ситуацията е различна, но без съвместни усилия разрешаването на водната криза изглежда трудно постижимо. Водният дефицит в т.нар. "кризисна дъга", включваща Сомалия, Судан и Египет, в Африка, както и Йемен, Ирак и Сирия, в Близкия Изток, води до суша, глад, принудителна миграция и конфликти. Бъдещето на целия регион, до голяма степен, зависи от това, дали всяка от страните в него ще продължи твърдо да отстоява единствено собствените си интереси, което само ще влоши ситуацията и ще доведе, в крайна сметка, до конфликти за разпределянето на наличните водни ресурси, или пък водата ще се превърне във фактор, който ще спаси Близкият Изток от унищожение. За да се случи последното обаче, следва да се акцентира върху използването на челни иновации и възможности, разширяване на регионалния диалог и обмен на знания и технологии, целящ изработването на ефективни формули за разпределяне на водните ресурси. Показателно е, че в рамките на Шестия Световен воден форум, провел се през март 2012 в Марсилия, беше дискутирано формулирането на общоарабска стратегия за ефективно използване на водните ресурси и водната сигурност в контекста на политическите промени в резултат от "арабската пролет", което вдъхва известна надежда за мирното разрешаване на водната криза в Близкия Изток.

Водният проблем в Централна Азия

Сега нека разгледаме измеренията на водния проблем в друг регион, който напоследък също се причислява от мнозина анализатори към т.нар. Голям Близък Изток - Централна Азия. Както посочва доцентът от Университета на Ексетър Стивън Харисън, сред очакваните резултати от глобалното затопляне е изтъняването на ледената покривка на планините и вечно замръзналите зони. В повечето централноазиатски държави ледниците и ледовете във вечно замръзналите зони играят ролята на своеобразни водни кули, гарантиращи непрекъснатия приток на прясна вода в долините на региона, правейки възможна икономическата активност там. Затова намаляването им през последните няколко десетилетия може да има много сериозни, включително и геополитически последици.

Киргизстан и Таджикистан са две централноазиатски държави, които нямат излаз на море и са покрити с планини (75% и 90% съответно). Именнно планините им осигуряват в излишък питейна вода, захранваща двете най-големи централноазиатски реки Сърдаря (Киргизстан) и Амударя (Таджикистан). В същото време, недостигът на други природни ресурси кара Бишкек и Душанбе да се стремят да използват по-ефективно това водно богатство, включително изграждайки водноелектрически централи. Така Таджикистан си е поставил амбициозната цел да изгради най-високата язовирна стена в света -335-метровата бетонна преграда на река Вахш (приток на Амударя). На свой ред, Киргизстан си гарантира подкрепата на Русия за строежа на 275-метровата язовирна стена на река Нарин (приток на Сърдаря).

Очевидно двете държави биха искали да разполагат със собствени енергоизточници, което, по принцип, не би трябвало да срещне сериозни препятствия. Но, тъй като двете споменати по-горе големи реки след това преминават и през териториите на Узбекистан и Казахстан, не е чудно че последните две държави твърдо се противопоставят на енергийните проекти на съседите си. Узбекистанският президент Ислам Каримов и казахстанският му колега Нурсултан Назарбаев, които управляват вече над двайсет години, се притесняват от възможността новите язовири, изградени по горното течение на въпросните реки, да влошат ситуацията с водоснабдяването в собствените им страни и да поставят под въпрос реколтата в земеделските територии, разположени по долното течение на Амударя и Сърдаря. За сериозността на проблема говори и фактът, че по време на последното си посещение в Астана, през септември 2012, узбекистанският президент Каримов беше пределно откровен, заявявайки следното: "няма да споменавам конкретните държави, но всичко това (т.е. проблемът с язовирите) може да се задълбочи дотам, че да провокира не просто сериозна конфронтация, а и истинска война". Освен това, според него, съществува сериозна опасност, в случай на земетресение язовирната стена на река Вахш (в Таджикистан) да рухне и освободеното в резултат от това огромно количество вода да залее земеделските райони на Узбекистан.

Всъщност, тревогата на президента Каримов не е неоснователна, тъй като страната му ползва вода и от двете реки. Като шестия производител на памук в света (през 2011 добивът му достигна един милион тона) Узбекистан се нуждае от вода за напояване. Освен това, Ташкент използва пречистена вода от двете реки за питейни нужди. И тъй като Киргизстан и Таджикистан планират да ограничат водният приток в тази, страдаща от недостиг на вода част на света, Каримов не пести заплахите към съседите си, още повече, че тези две страни се смятат за най-слабите в региона.

Още по-интересно е обаче, че предупреждението на Каримов беше отправено две седмици преди посещението на руския президент Путин в Киргизстан през втората половина на септември 2012. Там той подписа с киргизстанския държавен глава Атамбаев споразумение за съвместно изграждане и експлоатация на Камбаратинската ВЕЦ (над 1500 МВт) и на Горнонаринската каскада от ВЕЦ-ове ("Акбулун", "Нарин"-1, 2 и 3 с обща мощност 382 МВт, които ще произвеждат по 1 млрд. КВтч електроенергия годишно). Строителството на серията язовирни стени съществено ще понижи обема на водния отток, т.е. Киргизстан може да се сдобие с нови полезни лостове в преговорите си с Узбекистан за цената на доставяния от него природен газ, която напоследък силно варираше заради настойчивите претенции на Ташкент да го продава съобразно ценовата котировка на международните пазари. Освен това Киргизстан може да използва тези лостове и в преговорите с Узбекистан за прозрачността на границата между двете страни, която правителството в Ташкент затваря едностранно, когато сметне за необходимо.

Ролята на Русия като арбитър

Всъщност, темата за ВЕЦ-овете не беше единествената тема при посещението на Путин в Киргизстан през септември. Другият ключов въпрос беше за бъдещето на руската военновъздушна база, намираща се само на 20 км от столицата Бишкек. В момента там са разположени 600 руски военни, както и самолети Су-25 и хеликоптери Ми-8. Значението на базата непрекъснато нараства, имайки предвид, от една страна, удължаването на срока на арендата и от руснаците до 2032 (с възможност за удължаването му до 2037) и изтичането, през 2014, на арендата на базата "Манас" край Бишкек, която се ползва от американците и съюзниците им и очевидно няма да бъде подновена.

Предвид всичко това, не бива да се изключва, че моментът, избран за предупреждението на Каримов към съседите му не е бил никак случаен. Отправяйки го в навечерието на посещенията на Путин в Киргизстан и след това в Таджикистан, узбекският президент вероятно е разчитал да сплаши съседите си. Усещайки зад гърба си подкрепата на Путин обаче, киргизстанският президент Атамбаев директно отговори, че "Русия ще ни защити в случай на агресивни действия на друга страна или на терористи срещу Киргизстан". От една страна, с това си изказване Атамбаев ясно заяви, че се смята за руски съюзник, а от друга - единствената държава, към която би могло да е насочено предупреждението му е Узбекистан. Защото измежду четиримата съседи на Киргизстан, само той има мотиви да предприеме "агресивни действия" (по споменатите по-горе причини, свързани с водната геополитика в региона). Китай не би си навлякъл излишни проблеми, притискайки малкия си съсед, в чиято столица навремето беше разположен центърът за борба с тероризма на ШОС. Таджикистан (където Путин се появи през октомври 2012) пък няма противоречия с Киргизстан, а Казахстан е твърде близък (политически и икономически) с Кремъл за да си позволи подобни действия.

Тоест, ясно е, че Киргизстан и Таджикистан не просто са склонни да приемат помощта на Русия, а отчаяно се нуждаят от нея. Горнонаринската каскада ще осигури достатъчно електроенергия за да реши проблемите на киргизите, които бяха принудени да търпят режим на тока при управлението на дошлия на власт в резултат от "революцията на лалетата" през 2005 президент Курманбек Бакиев (свален с друга "революция" през 2010). Освен това, Бишкек активно проучва възможността за продажба на електроенергия на Казахстан. Впрочем, излишната електроенергия може да компенсира и недостига на природен газ, внасян от Узбекистан. Другата държава от региона, която също разчита на големите си хидроенергийни проекти, е Таджикистан, значителна част от чието изключително бедно население предпочита да живее и работи в Русия, вместо в родината си. Разположеният в непосредствена близост до изключително нестабилния Афганистан Таджикистан е ключов елемент от лансирания от САЩ проект за т.нар. "Нов път на коприната". Той предвижда създаването на транспортен товарен коридор от Централна към Югоизточна Азия и обратно, през Афганистан, интегрирайки и тази държава в процеса.

Имайки предвид това, киргизката част от проекта за Новия път на коприната ще струва между 6 и 8 млрд. долара, докато Рогунската ВЕЦ се оценява на 4-6 млрд. долара, които руснаците са готови да отпуснат като заем. Така и Киргизстан, и Таджикистан ще получат от това огромна икономическа полза, да не говорим и, че ще се сдобият и с определени политически лостове.

На този фон е съвсем естествено, че президентът Каримов се опитва да разубеди с всички възможни средства колегите си Атамбаев и Рахмонов (президентът на Таджикистан) да реализират на въпросните проекти, тъй като те биха навредили на узбекистанската икономика, а това означава, че биха поставили под въпрос контрола на самия Каримов над страната. Русия обаче, има собствени планове по този въпрос. Както е известно, Каримов обяви през юни 2012, че страната му преустановява членството си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), където водещата роля се играе от Москва. В същото време антитерористичната коалиция начело със САЩ се готви да приключи мисията си в Афганистан през 2014 и в тази връзка активно сътрудничи с Узбекистан по въпроса за изтеглянето на войските и военното си имущество. Предвид влошените отношения с Пакистан, Пентагонът възлага големи надежди в това отношение на т.нар. Северна мрежа за доставки, ключов елемент от която е именно Узбекистан заради близостта си до Афганистан и разработените маршрути в тази посока, които навремето бяха използвани от съветската армия за влизането, а след това и за изтеглянето и от Афганистан. В стремежа си да остави за себе си част от транспортираното през територията му военно имущество на НАТО, Ташкент беше подтикнат от Вашингтон да се освободи от задължението да се консултира с Москва, т.е. да излезе от ОДКС. Кремъл преглътна това „предателство”, но е два ли го е забравил.

Днес Русия се опитва да възстанови присъствието и влиянието си в региона, който традиционно принадлежи към нейната сфера на влияние, включително с помощта на своята 201-ва дивизия, разположена в Таджикистан (от 2004 тя се преименува на 204-та военна база), като в началото на октомври 2012 срокът за пребиваването и беше удължен до 2042.

Имайки предвид съдействието, което Русия оказва на Душанбе по въпроса за изграждането на Рогунската ВЕЦ, тя очевидно е твърдо решена да се „завърне” в Централна Азия. А предвид скорошното изтеглане на частите на НАТО от региона, ненамесата на Пекин и нуждата от външна помощ, която изпитват централноазиатските държави, Русия има всички основания да възстанови доминацията си в региона. Като в рамките на този процес „водната геополитика” несъмнено ще играе ключова роля.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020