20
Съб, Юли
22 New Articles

Новата стратегия на Италия в променящия се свят

брой6 2012
Typography

Светът стремително се променя. Само за няколко години системната криза и последвалата го нова "голяма депресия" ускориха съществуващата в исторически план динамика на възхода и упадъка на държавите: така, кризата от 1873 съдейства за възхода на САЩ и Германия за сметка на Великобритания, а кризата от 1929 помага за възстановяването на Германия и позволява на Съветския съюз да преодолее изоставането си в индустриалната сфера. На свой ред, сегашната криза, започнала през 2008, ускори възхода на т.нар. "развиващи се държави" (които, ако сме искрени, от известно време насам, на практика, вече са съвсем "развити") и, в частност, тези от групата БРИКС и най-вече Китай, докато доминиращите досега играчи от западната система - САЩ, Европа и Япония, губят почва под краката си. Краткият период на еднополюсния свят, продължил от 90-те до началото на 2000-те години, вече е минало, неслучайно днес повсеместно се говори за многополюсен свят.

На практика обаче, все още сме във фазата на прехода от еднополюсния към многополюсния свят, като в нейните рамки САЩ запазват хегемонията си. Ясно е все пак, че преходът към многополюсна система, която ще се превърне в реалност в съвсем близко бъдеще, вече е неизбежен.

Промените, с които се сблъскваме никак не са маловажни. Някои събития са от критично значение, като възраждането на Китай и Индия например, след столетията на застой, или пък прогресивната ерозия на централната позиция на Запада в политически, културен и икономически план. Структурата на света, започнала да се очертава още през ХVІ век, сега изчезва. Пред лицето на толкова значими промени никой, включително Италия, не може да остава пасивен и безучастен. Страната ни вече е изправена пред необходимостта да преосмисли, освобождавайки се от всички идеологически бариери и традиционните си предразсъдъци, своите национални интереси и да избере най-подходящата за нея стратегия за гарантирането им в стремително връхлитащото ни бъдеще.

Крайъгълните камъни на досегашната италианска външна политика

Следва, преди всичко, да се обърне внимание на двата крайъгълни камъка, определящи външната политика на Италия през последните над 60 години: антлантизмът и европеизмът. Епохалните промени водят до безусловно изместване на основните приоритети. Геополитиката може да предостави полезни инструменти за анализа и осъзнаването на новите исторически категории, дори ако за целта и се наложи да потърси помощта на редица спомагателни научни дисциплини - от икономиката до антропологията и от технологията до географията.

През втората половина на ХХ век, Италия се смята за интегрална част от западната система и по-точно от Северноатлантическата, начело със САЩ. Това е неизбежен избор: Италия току що е претърпяла поражение във войната, територията и е окупирана и съдбата и се решава от държавите-победителки във Втората световна война, в период, когато Европа е поделена на сфери на влияние.

Италия избира атлантическата сфера на влияние най-вече защото е принудена да го направи. Разбира се, съществува и съветската заплаха, която обаче е по-скоро въображаема, отколкото реална. От гледна точка на своята реторика и универсалистката си идеология, Съветският съюз продължава да следва агресивно поведение, но истината е, че в периода от смъртта на диктатора Сталин до своето разпадане той, през повечето време, има консервативно ръководство. Самият Сталин взема решение да изгражда социализма в една, отделна държава, а пък наследниците му са принудени да решават проблема за оцеляването на създадената от него комунистическа империя. В крайна сметка се оказва, че проблемът е неразрешим. В днешна Европа Русия, която вече повече от двайсет години не е комунистическа, очевидно не представлява заплаха.

Независимо от твърденията на някои западноевропейски и американски медии, Руската Федерация е надежден бизнес партньор, чиято култура е сходна с европейската (или по-скоро е европейска по същността си), руснаците нямат агресивни цели, а искат да бъдат партньори на Западна и Централна Европа, като между тях е налице сериозен допълващ потенциал (класически пример са руският петрол и природен газ, необходими за нормалното функциониране на европейската икономика).

Въпреки това, пред установяването на тясно партньорство между Русия и Европа, съществува сериозно препятствие и то се нарича НАТО. Както е известно, Северноатлантическият пакт бе създаден за да противодейства на Русия (СССР) и, на практика, запази тази си насоченост и след края на студената война. Оттогава насам НАТО разшири и увеличи сферата на интересите си, но всичко ново се надграждаше на основата на старото, без то да бъде отхвърлено. В Европа пактът, който след 1989 стигна до самите граници на Руската Федерация продължава да служи най-вече за това "да се държат САЩ в Европа, а Русия извън нея" (ако използваме думите на лорд Исмей). Неслучайно, известният италиански дипломат проф. Серджо Романо нарича Европа "пленница на НАТО" и говори с надежда за възраждането на самостоятелната европейска международна политика, различаваща се от американската.

Военният баланс на континента вече не трябва да се разглежда в контекста на разширяването на американската сфера на влияние, а като гаранция за паневропейската сигурност. НАТО следва да се оттегли от сцената или пък да се трансформира в организация за колективна паневропейска сигурност, която няма как да изключва Русия. Проблемът при подобно развитие ще бъде статутът на САЩ.

Да смятаме, че американските и италианските интереси съвпадат напълно, означава че не виждаме очевидното. САЩ са велика континентална нация в Северна Америка, ограничена от два океана, докато Италия е малък полуостров, в средата на Средиземно море. Тези различни геополитически характеристики могат да водят в определени моменти и до по-голямо или по-малко разминаване в интересите.

Средиземноморската и близкоизточната политика на Вашингтон през последното десетилетие е отлична илюстрация за това. При управлението на Джордж Буш-младши, САЩ структурираха (пък макар и неофициално) политиката си спрямо мюсюлманския свят въз основа на концепцията за "цивилизационния сблъсък" и "съзидателното разрушаване". Това можеше да доведе единствено до нарастване на враждебността между двата бряга на Средиземно море, във вреда на живеещите в региона народи, включително и на италианския.

Обама, напротив, оказва реална подкрепа (макар и с известно закъснение) на "ислямското пробуждане" в Арабския свят. Сам по себе си, това не е грешен избор, той като подемът на ислямските движения е устойчива тенденция от десетилетия насам, но крайностите на тази стратегия няма как да не ни тревожат, тъй като това води до подкрепата за радикалните въоръжени формации, свързани с Ал Кайда и близките до нея групировки в Либия или Сирия например.

Вече знаем, до какво доведе тази политика в Афганистан и продължаваме да плащаме огромната цена за нея (с пари, техника и хора), т.е за окупацията на тази централноазиатска държава. Днес е налице реален риск, че всички тези разсадници на екстремизъм и тероризъм вече са пуснали корени в непосредствена близост до нас. САЩ, които са защитени от океана, може би имат някакви основания да поемат подобен риск. Италия обаче, която е разположена толкова близо до Арабския свят, не може да си го позволи.

Още по-важно е, че САЩ, в качеството си на страна-хегемон, ще се опитват да препятстват възхода на другите държави. Италия няма такъв интерес - тя няма никакви причини да работи против възхода на Китай, Русия, Индия или Бразилия. Ние не смятаме това за негативно развитие на събитията. Напротив, многополюсният световен ред укрепва позициите на Италия.

Кризата на италианската външна политика

Нека се опитаме да анализираме кризата на италианската външна политика след края на студената война: еднополюсният модел ограничи свободата ни на действие и намали нашето стратегическо значение. В условията на новата многополюсна система Италия ще може да възстанови това свое значение. Освен това, докато Европа разчита на САЩ, стремейки се да гарантира сигурността си, тя няма как да осъществява собствена стратегия и външна политика. За да можеш да растеш, първо трябва да се освободиш от наложените ти ограничения.

За съжаление, и другият основен стълб на италианската външна политика през последните десетилетия - европейският - беше подложен на усилваща се ерозия. Има множество примери за това. Подобно на много други големи държави от Западна Европа до момента, Италия се обявяваше за развитие на двустранните си отношения с Русия, тъй като многостранната дипломация на Брюксел прокарваше зле прикрита враждебна политика по отношение на Москва. Няма как да игнорираме опитите на чиновниците от ЕС да попречат на завършването на газопровода "Южен поток" - този мащабен стратегически инфраструктурен проект, чиято реализация би гарантирала енергийните потребности на Италия. Миналогодишната криза в Либия пък демонстрира нарастващите разногласия вътре в ЕС, каквито имаше и по време на американската интервенция в Ирак, но този път те ни засягат съвсем пряко.

Сравнително доскоро Либия беше стратегически партньор на Италия, като отношенията им бяха скрепени с последния договор за приятелство и сътрудничество, но някои европейски държави, подкрепяни от САЩ и водени от Франция и Великобритания, не се поколебаха да нападнат тази страна. Можем да даваме каквито си искаме субективни политически и морални оценки за свалянето на Кадафи, но е обективен факт, че тази доскоро сравнително благополучна и стабилна северноафриканска държава сега се е превърнала в бойно поле на множество съперничещи си групировки. В Рим няма как да не поражда тревога обстоятелството, че оста Вашингтон - Лондон - Париж толкова лесно реши да дестабилизира една приятелска на Италия държава, която при това беше неин стратегически доставчик на енергоносители и финансови ресурси.

Последният и най-пресен пример е поведението на Европа пред лицето на дълговата криза, засегнала немалко държави от ЕС, включително и Италия. Европейският съюз се оказа неспособен да се обедини, напротив вътре в него надделяха егоизмът и частните интереси, което доведе до влошаване на ситуацията в най-слабо защитените от кризата държави.

Вместо да протегне ръка и предложи реална помощ, Европейската централна банка (която, на практика, става все по-прогерманска) наложи една депресивна и безжалостна политика, водеща (и, както се очертава, натрапвана на всички) до замяната на демократично избраните правителства с "технически", т.е. лишени от легитимността, която дава гласуването на избирателите.

Възможно е (каквато надежда изрази наскоро проф. Серджо Романо), в крайна сметка Европа да излезе от тази криза по-силна и единна, формирайки т.нар. Европейски съединени щати. Не по-малко вероятно е обаче и точно обратното, а именно, че кризата ще доведе до разпадането на ЕС или, в най-добрия случай, ще го остави задълго в "чистилището" на несъвършената и недостатъчна интеграция.

Перспективите пред Италия

Призракът на края на мечтата за европейското единство или безкрайното затихване на интеграционния процес поставя пред Италия задачата да се научи по-малко да разчита на мултилатерализма (1), който беше толкова важен за италианската дипломация през последните десетилетия. Способността да се формират двустранни стратегически отношения се превръща в основополагаща в съвременния контекст, т.е в условията на глобалната и европейската криза и фазата на преход от еднополюсен към многополюсен свят.

Това разбира се не означава, че в наше време някоя отделна страна, като Италия например, може да се чувства напълно свободна в своите политически и стратегически действия. Глобалната тенденция в случая е регионалната интеграция, доказва го примерът на новите интеграционни проекти като латиноамериканския UNASUR и особено Евразийския съюз. Навлизайки в тази фаза, Европа, която някога държеше челните позиции, рискува да се окаже "против течението" и да се разпадне.

При подобно развитие, Италия ще бъде принудена да потърси някакви алтернативи. Впрочем, географията ни предоставя една наистина уникална алтернатива на Европа и това е Средиземно море.

ЕС може да оцелее, може и да се разпадне, но анализът на тази "трета възможност" за италианската външна политика е императивна необходимост. Една голяма регионална държава - Турция, реализира своя подем именно в Средиземноморския регион и даде нов тласък на процеса, стартиран от социално-политическите елити в по-голямата част от Арабския свят. Сегашните обновителни процеси могат да възродят някогашното величие и на друга регионална държава с голям потенциал - Египет. Ислямистите, които вече са част от "центровете за управление" на редица държави и, най-вече, успехът, демонстриран от "Мюсюлманските братя" в различни страни от региона, дават известна представа за промените, имащи първостепенно значение за формирането на бъдещия модел на Средиземноморския и Арабския свят. За съжаление, Италия беше лишена от възможността да се намеси в този процес, засегнал съседите ни от отсрещния бряг на Средиземно море.

Необходимо е да се помогне на Средиземноморския регион да се превърне в зона на мира, сътрудничеството и потенциалната интеграция (на тази цел е посветена и дейността на ръководения от нас институт IsAG, включително и по линия на инициативата MIR).

Досега говорехме за поведението, което Италия следва да възприеме спрямо външния свят, но не по-малко важно е да засегнем въпроса за това, което трябва да се направи вътре в страната. Защото външната политика на една страна е просто външен израз на това, което тя самата представлява. И най-разумната и силна стратегия не е в състояние да компенсира липсата на твърда вътрешна база, на която можем да се опрем.

Италия не може да гарантира националните си интереси или да формулира успешна стратегия, ако не е силна държава. Тук е мястото да напомним, че в момента сме в добра позиция: Италия е на осмо място в света по номиналния си БВП, а по обема на държавния си бюджет е на шесто място. Следва обаче да променим курса, който вече двайсет години ни води надолу.

Необходима ни е сериозна индустриална политика: китайският възход показва, че разширяването на сектора на услугите (или увеличаване господството на финансовия сектор) съвсем не представлява "висшата фаза на капитализма". Италия следва отново да разполага с онази развита индустрия с голям технологичен потенциал, каквато притежаваше в не чак толкова далечното минало. Нещо повече, трябва да бъде подкрепена основата на италианската икономика, т.е. малкия и средния бизнес, страдащи в момента от неблагоприятното съчетание между силната валута и все по-задушаващото ги данъчно бреме. Италианската образователна система, чиито недостатъци са добре известни на всички, също следва да бъде реформирана, като е важно да не се поддадем на изкушението (твърде популярно в днешните времена на "жертви и икономии") (2) да се ориентираме към евтина "класова" образователна система, която е несправедлива и неефективна.

Преди всичко обаче, трябва да бъде възстановен пълният суверенитет на Италия, който се заключава, на първо място, в свободата на стратегическото мислене и който следва да бъде подкрепен от една силна и сплотена нация. За съжаление, днес Италия е лишена от всички тези, жизнено важни за бъдещето и елементи.

 

Бележки:

1. Принцип на изграждане на отношенията между държавите, основаващ се на механизма на многостранните отношения, позволяващ на всяка държава да ползва определени привилегии в отношенията с всичките си партньори.
2. Има се предвид орязването на държавните разходи.

 

* Президент на Института за геополитика и приложни науки в Рим (IsAG) и главен редактор на италианското списание "Геополитика".

** Научен секретар на IsAG и зам. главен редактор на същото списание


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017