09
Пон, Дек
4 New Articles

Eвразия като ново осъзнато геополитическо пространство

брой4 2012
Typography

Когато става дума за геополитика, мислим, преди всичко, за разположението на силите и диалектиката на конфликта по отношение на определена територия. Но геополитиката не е точна и строго ограничена научна дисциплина. Тя обяснява не само динамиката на пространството, а и свързаните с това пространство скрити символични представи, които формират понятийната система на геополитиката, обвързвайки я с метаполитиката, философията и херменевтиката. Тоест, геополитиката е и осъзнаване на пространството. Въпреки че „онтологичният” подход в геополитиката (също както и праксиологичният и полемологичният подходи) все още е недостатъчно изучен, вече има впечатляващи трудове, посветени на връзката между геополитиката и философияга. Така, австрийският генерал Йордис фон Лохаузен дефинира геополитиката като „географския разум на държавата”. Още през V в.пр.н.е. древногръцкият историк Херодот посочва, че способността да синтезираш предполага умението да обобщаваш. На свой, ред философът Аристотел (ІV в.пр.н.е.) включва географията в политическия анализ. Връзката на геополитиката с философията се заключава, в частност, във фундаменталното понятие за властта (мощта).

„Умението да се осмисля пространството е необходимо за да се разбере властта”. Това понятие присъства и в заглавията на редица трудове, посветени на геостратегията: „Геополитиката: пътищата към могъществото” на френския адмирал Пиер-Мари Галуа или пък „Империи и мощ” на Йордис фон Лохаузен.Особено място в геополитиката заема митът, като средство за разбиране на света, доколкото той се вписва в традицията и по този начин служи за предаването на определена система от ценности. Митът е отражение на конкретния ред по отношение на световния хаос. Отвъд фактите и измислиците стои визията за света, като цяло. „Митовете на всеки народ са органично свързани с визията му за света и неговата история”. Но митовете могат да бъдат и носители на лъжливи идеи (както посочва Платон). Следователно, този, който създава и контролира митовете, притежава голяма власт. За силата на предразсъдъците пише основателят на философската херменевтика Ханс-Георг Гадамер: тези идеи, често неосъзнати, управляват механизмите на идентификация (за тях споменава и френският геополитик Франсуа Тюал), които обуславят и изграждат различните форми на пространствените представи. Не може да се отрича, че геополитиката е особен начин на мислене и представяне на пространството, посредством организацията му и специфичната му проекция в заобикалящата ни действителност. Във философията, пространството обрича човечеството на раздробеност, но, в същото време, му осигурява различията, индивидуалността и самобитността, избавяйки го от безформеното и еднообразно съществуване, в чиито рамки появата на личността е невъзможна.

Движението, промяната и мобилността в геополитиката

Струва си да напомним, че първата философска битка е тази против движението, т.е. противопоставянето на възхищението от движението, което е обусловено не толкова от етични или психологически причини, колкото от логиката.Показателен в тази връзка е спорът между Платон и Хераклит. Последният казва: „не може да влезеш два пъти в една и съща река”, т.е. защитава тезата за вечното движение и факта, че времето превръща всичко в нищо. В отговор Платон с основание отбелязва, че непостоянството, само по себе си, е чиста измислица. Защото, за да осъзнаеш непостоянното е необходимо то да съответства само на себе си, а нестабилността му да бъде относително стабилна.

Различието и движението могат да съществуват само на фона на идентичността и постоянството. Впрочем, подобна философска полемика водят помежду си Хюм и Декарт. Така, според концепцията на Хюм, човекът непрекъснато се променя, т.е. не може да остава един и същ. Той не е нито детето, което е бил, нито стареца, в който ще се превърне. Личността ни се променя. Оттук не е далеч до идеята, че социалната и политическата история представляват поредица от сътресения и глобален хаос. Хегел обаче отговаря на Паскал, че възприемаме историята като нещо хаотично, само защото е налице определена същност, която се запазва в хода на историята, т.е. колективните различия придобиват своята форма в държавата, притежаваща определена пространствена, географска, историческа и политическа организация.

Приемственост, консервация, дискретност

Геополитиката представлява динамика на мобилността (движението) и, едновременно с това, на консервацията и приемствеността. Ако направим съпоставка между дуалистичната геополитика на Евразия (телурокрация, континентализъм) и таласократичната геополитика на атлантизма, ще забележим, че фундаменталното, епистемологично различие между тях се заключава в различния смисъл, който те придават (на концептуално и филосософско равнище) на пространството. За да разберем концепцията за мобилността, следва да осъзнаем философската ситуация, в която се намираме. От едната страна е консервативната позиция, според която мобилността е упадък и деградация. Така например, за Платон (както впрочем и за представителите на т.нар. «сакрален» мироглед) мобилността често е равнозначна на смърт. Всичко, което може да се променя, се възприема като източник на деградация и хаос.

Мобилността се превръща в синоним на липсата на ред. Що се отнася до философското и метаполитическо равнище, в трудовете на Рене Генон и Юлиус Евола, посветени на традицията, се прокарва тезата, че крайната и лишена от смисъл форма на мобилността обикновено се съпровожда от състояние на патологична възбуда и истерия. На политическо равнище, излишната възбуда на духовете в градовете е признак за хаос и вътрешното им разрушаване. От друга страна, съществува и «прогресистка» позиция по отношение на мобилността, която я издига в култ, критикувайки постоянството и «статичното» състояние, като очевиден признак за стагнация в материален и психологичен план. Според привържениците на това схващане, постоянството е стремеж към смъртта, към постоянното повторение и отказ от политическия прогрес.

Анализът на епохата на Просвещението в трудовете на Шпенглер, Юнгер и постмодернистите, а също на Лиотар и Бодрияр, показва заблудите и границите на тази митология на прогреса, която бива фетишизирана по време на въпросната епоха и по-късно става причина за появата на прословутата западна «разочарованост».

В сферата на геополитиката е налице епистемологично противопоставяне, с което следва да се оперира твърде внимателно заради риска да започнем да разглеждаме движението като «анти-покой», а покоят – като анти-движение, което пък води до патологична ситуация на колебание между двете крайности. Голямо е изкушението да се приеме, че стагнацията позволява да се избегнат вълненията, или че вълнението дава възможност да се избегне стагнацията. В геополитиката, стагнацията често води до отказ от «властта», която е целта на геополитиката. Подобна стагнация е налице в съвременната европейска проатлантическа геополитика, налагана от глобалните икономически претенции на съперничещата англо-американска таласокрация. В резултат, съзнателно поддържайки стагнацията за да избегнем вълненията, пораждаме стагнация, която възмущава, а провокирайки, в отговор на нея, напрежение, съдействаме за появата на вълнение, връщащо ни към стагнацията. С други думи, геополитиката, лишена от мироглед и пространствен смисъл, задължително генерира неяснота, при което се смесват понятията «движение/покой» и «възбуда/стагнация», докато разумната геополитика следва да се опира на динамичната дихотомия, умело съчетавайки движението и покоя, осмислени в понятията «власт/приемственост» и «революция/консервация» на метаполитическо равнище. Именно това различие е заложено в основата на общата историческа и органична приемственост на противопоставянето между евразийската телурократична политика и таласократичната геополитика: първата, на практика, представлява сила на преобразуващото движение на основата на общата историческа и органична приемственост на континента, докато втората е сила на промяната – мобилизираща, конструктивистка и механистична – която разтваря целостта на континенталната основа в конструктивистката подвижна дискретност на пространството.

Таласократичната геополитика се гради на принципа на разделението и не отчита природната и историческа приемственост на пространството. В евразийската геополитика приемствеността и движението са принудени да съществуват съвместно. От законите на термодинамиката знаем, че именно движението структурира системата, докато покоят и стагнацията, обратното, я рушат. Психоанализата показва, че стремежът към желанието поражда и самото желание, а неподвижността е признак на смъртта. В тази връзка възниква въпросът, доколко правомерно в геополитиката е смесването на понятията статичност и неподвижност.

Статичността може да бъде съзидателна. При ниска скорост и при забавяне се наблюдават различни явления. Системите се нуждаят от покой за да избегнат пренатоварването. За човека, покоят е момент на съзерцание и приемане на заобикалящия го свят. Между него и съзерцавания обект възниква своеобразен синхрон, след което се осъществява ускоряване на връзката между тях. Не може да не ни впечатлява, как покоят може да стане фактор за ускоряване и движение.

Власт, трансформация и хаос

В качеството си на «власт за трансформация», геополитиката, сама по себе си, се превръща в резултат от осмисляне. Така, мобилността не е временна и пространствена, а продуктивна концепция, а в рамките на съществуването в пространството възникват нови отношения. В геополитиката, въпросът за мобилността поражда и въпроса за съзиданието на всички нива: пространствено-материалното, психическото и социалното, политическото и културното. В такъв случай, можем да констатираме, че геополитиката на конструктивистките промени, осъществявана от таласократичните държави, не може да създаде на завоюваните от тях територии (имам предвид Ирак, Либия и Афганистан) работещ модел за формиране на държавните отношения и приспособяване на иновациите към културната, религиозна и историческа приемственост в завоюваните пространства.

Геоконструктивистките промени, разрушили резултатите от хилядолетната политическа, културна и историческа активност, само задълбочиха хаоса и раздробяването на завоюваното пространство.

Действително, философията изначално твърди, че за успешната трансформация са необходими стабилност и приемственост. Философските и метаполитически трудове на представителите на германската «консервативна революция» (философска школа, съществувала по време на Ваймарската република) демонстрират желание за осъществяването на социална революция в рамките на консервативния проект, отчитащ културната традиция, социалната реалност и политическото пространство. В материален план, идентичността никога не възниква случайно – за целта са необходими приемственост в начина на живот и динамизъм на материята. В геополитиката, понятието абсолютна статичност е нонсенс. Да се допусне и да се отстоява някакво абсолютно статукво би означавало небитие и отказ от властта, която е същността на геополитическата динамика - спирка, преди и след която не би могло да съществува нищо.Всъщност, налице е всеобхватен геополитически динамизъм, т.е. намираме се в състояние на постоянна война, за което покоят/мирът е само видимост. Разбира се, отвреме навреме наблюдаваме и някакво забавяне: Лайбниц посочва, че от човешка гледна точка покоят съществува, но това е само забавяне, а не пълно спиране на движението.

Всяка геополитическа идентичност е въвлечена в този динамизъм. Пак Лайбниц отбелязва, че хората винаги възприемат явленията, дори и преди да са започнали да го правят осъзнато. Явленията сами се запечатват в паметта ни, извън процеса на осъзнатото им възприемане, т.е. без дори да го съзнаваме. С други думи, ако природата сама не способстваше за възприятието и закрепването му в паметта ни, ние не бихме могли да я възприемаме. Тоест, човешката идентичност, възприемането и съзнанието са възможно само на фона на динамизма.

На икономическо и политическо ниво, необходимата територия, държава или обществено пространство са възможни само, ако геопространствената и геополитическа структура предшества икономическата и политическата. Държавата е невъзможна без геополитическия динамизъм, продуктивен в пространствен план. В противоположност на такива мислители като Платон, Декарт и Хегел, предполагащи съществуването на предшестваща движението статичност, някои философи (Дельоз, Хераклит, Юм, Маркс) смятат, че промените и покоят са резултат от динамизма, т.е. от движението. За тях, понятието за динамизма е свързано с това за приемствеността. Абсурдно е да смятаме, че явленията «падат» от небето, а не произтичат от приемствеността с природата, с историята, с неосъзнатите сили на индивида и народите, със скритите исторически сили – т.е. следва да се базираме на понятията за динамизма и движението. Продуктивната мобилност на нашата култура става възможна едва след интелектуалната революция. Резултат от тази революция е това, което днес наричаме мобилност. Да не забравяме, че в Древна Гърция, по времето на Аристотел, са отдавали приоритет на местоположението, докато мобилността е била присъща само на Бога. Бог се възприема като движеща сила на всяко творение. Макар да е неподвижен, той привежда в движение всеки предмет, привличайки го към себе си. В термомеханиката, именно движението, а не покоят, организира системата, а за да бъде тя жизнеспособна, трябва да притежава хетерогенност. И обратното, ако системата е затворена в себе си, тя постепенно ще бъде ерозирана. Хетерогенността и редът се противопоставят на затвореността и хаоса. На геополитическо ниво, краят на идеологиите не се приема за катастрофа – той е просто констатация за невъзможността от съществуването на затворена в себе си геополитическа система. Необходимо е да се откажем от утопичния идеал за полиса за да се научим, в крайна сметка, да формираме динамични геополитически структури, позволяващи интеграцията, диференциацията и плурализма в Евразия.

Оста пространство - време и космическото тяло

Във философската концепция на Бергсон се съдържа идеята, че времето също формира пространството. Всяка голяма геополитика, сакрална или светска, се основава на създаването на специфичен пространствено-времеви континиум. Става дума за истинска ницшеанска, дионисийска концепция за оста пространство-време. Дельоз твърди, че проблемът на Айнщайн е, че не е стигнал до края на своето откритие, ограничавайки се до количествената множественост без да достигне нивото на качествената множественост. Бергсон пък критикува Айнщайн, че той, а след него и цялата съвременна наука, игнорира стадия на качествената множественост и не съумява да обобщи взаимодействието между пространство и време (открито на физическо равнище) за целия пространствено-времеви континиум. В книгата си «Материя и памет», Бергсон твърди, че всичко, което знаем за материята, е просто поток от образи. Но, ако материята е поток от образи и ако съзнанието ни възприема тези образи, тогава то се слива с вселената. А, ако съзнанието ни се слива с вселената, то личността ни е тази вселена. Тоест, космосът – това сме ние. В процеса на познание, съзнанието ни представлява съзнанието на планетата, на галактиката. Аз не съм в хармония със света, аз съм света («човек на света», според Мерло-Понти).

Концепциите на Бергсон и Дельоз ни насочват към понятието за космическото тяло. Дълбочинната същност на човека е да бъде космическо тяло («тяло без органи», според Дельоз). Но този космизъм, присъщ на всяка истинска евразийска геополитика, тотално отсъства в таласократичната геополитика, която е изцяло светска и материална.

Евразийска геофилософия?

Диалектиката на движението и покоя, на войната и мира, присъства в историята на целия евразийски суперконтинент. Той се развива в духа на елинизма, чрез конфликти и поредица от разногласия, имащи философски, религиозен, политически, икономически и териториален характер. Желанието да се понижи нивото на конфликтност на противодействащите си сили посредством тяхното помирение и хармонизация води до обратен резултат и провокира вълна на разрушителни сили, породени от самата Европа. Ако анализираме древногръцкото разбиране за възпитанието, в интерпретацията на Платон, ще видим, че то представлява конкуренция и борба на противоположностите в рамките на единната и хармонична човешка душа. По своята природа, борбата се стреми към въвеждане на ред и хармонизация. Всяка борба е порив към цялостност, способност и усилие за постигането на хармония: всяко състезание започва с надеждата за победа, но да победиш противника, означава да го обърнеш към себе си, да се обединиш с него. Затова борбата и конфликтите са ценни, само когато са насочени към постигането на единство и хармония.

От тази гледна точка не може да не осъждаме опасното разрушително действие на националните разпри и икономическото съперничество, ерозирали и продължаващи да ерозират основите на органичната общност на евразийския континент. Анализирайки геополитическите и политико-правни тези на Карл Шмит, основаващи се на противопоставянето суша-море (1), т.е. на антагонизма между англосаксонските таласократични сили и европейските континентални сили, не може да не осъзнаем, че, в пълна противоположност на европейската аристократична концепция за политиката и държавата, таласокрацията налага демократичните форми на политическа организация и провъзгласява идването на властта на мнозинството. Според конституцията на древна Атина, морското господство изисква управлението да принадлежи на народа (демоса), т.е. на онези, които привеждат корабите в движение. Става дума за мореплавателския дух, за царството на пиратите, които отвеждат корабите си все по-далеч от сушата, прекъсвайки органичната връзка с нея, а заедно с това и с телурократичното съзнание.

Това таласократично племе се ражда без връзка със сушата и неизбежно придобива склонността да прекъсва тази връзка и у другите. Именно в това е ключът към разбирането на геополитиката на „потока”, ориентираща се към ерозията и размиването на „телурократичния” континюитет в „текуща” подвижна и индиферентна маса. Англосаксонската таласокрация пренася европейската съдба на морското господство и от другата страна на Атлантика. Хегел изследва това грандиозно translation imperii (преместване на властта), заложено в основата на зависимостта между властта и морето, морето и войната, още в периода на зараждането му (status nascendi). Новият свят, Америка, за която мечтаят всички мореплаватели, е лишена от каквато и да било „котва” и пространствена стабилност, това е просто несбъдната мечта, в която са вярвали и продължават да вярват много поколения. Англосаксонската таласокрация, чието олицетворение са (Северна)Америка и Англия, демонстрира нова форма на варварската жестокост – разрушаването на всяка традиционна форма на съществуване. За Хегел, Америка представлява своеобразно варварско обновление на стария херметичен и телуричен свят, затворен в самия себе си. Таласокрацията няма да може да доминира, докато сушата и морето се поставят на едно и също равнище. Властта ще получи онази от тези две сили, която надделее над другата. Тоест, метафоричният възход на морето следва да стане реалност.

В книгата си „Весела наука” Ницше говори за това разрушаване на сушата, при което се изкореняват традицията и законът. Разпространението на съвременното съзнание на запад и в САЩ, като еманация на „крайния” Запад, олицетворява настъпването на един феномен, който Ернст Юнгер определя с термина totale Mobilmachung (тотална мобилизация), а Ницше нарича moderne Uhruhe (съвременно безпокойство), описвайки го в книгата си „Човешко, твърде човешко” като загуба на покоя и спокойствието у съвременните хора. Етническите различия, genius loci (духовете на конкретната местност), социалната самобитност и плуралистичните обединения, са обречени да бъдат погълнати и унифицирани от индиферентността, подобно на водната повърхност (aequor). На тази основа се развива номадски начин на живот, който трябва да сложи началото на нова смесена раса от хора, ненаситно търсещи материални облаги, готови всеки момент да потеглят нанякъде, притежаващи единствено краткосрочни навици и лишени от истинска вяра. Според Ницше, съвременният нихилистичен дух, тази неизлечима болест на Европа, се корени в бързо разрастващото се обезличаване, което изкривява и унищожава традиционните обичаи, ликвидира границите между народите и натрапва индиференциацията на времето и пространството. Под строгия контрол на неприкосновения принцип на демокрацията и във властта на увлеченията по техническото творчество и експериментиране се осъществява налагането на пълната индивидуална свобода, противопоставяща се на всяка форма на sodalitas (политическо обединение). Стремежът към глобална политическа власт, нетърпяща континенталните граници, поражда процеса на демократизация. Този процес носи в себе си зародишите на разложението, гибелни за всяка здрава политика, която се олицетворява от човека като обществено същество или „политическо животно” (според Аристотел). Този процес изисква постоянния ръст на многобройните искания и очаквания и пропагандира културното и екзистенциално номадство, като в същото време гарантира спокойното притежаване на материални блага и егоистичната и индивидуалистична независимост. Действието и историческият факт се превръщат в идоли, а активността заема мястото на човека (лично за мен, това идолопоклонство се олицетворява от ширещият се днес атеизъм). Европейските ценности залязват, подложени на систематично изкореняване и профанация, а самата Европа олицетворява Запада, носещ в себе си залеза и упадъка на вътрешната енергия и волята, съществуващи реално в древната ценностна система. Загубата на традиционните ценности се смесва с упадъка на волята за мощ и геополитическо лидерство. Общата тенденция на нашата епоха е към постигането на глобално единство („пълно единство”, както го нарича Бодрияр). Дуалността на вчерашната студена война беше само преходен етап към това единство – от периода на радикалната идеологическа опозиция (Пражката пролет от 1968 и макартизмът) до разрешаването на този глобален конфликт в полза на контрола на глобалния пазар. Именно тази тенденция към глобална унификация представлява съвременната форма на европейския нихилизъм. Неговите защитници го оправдават със създаването на нова форма на идеалния „Левиатан”, способен да неутрализира варварството на идеологическите конфликти и да осъществи унификация на ценностите и ограничаване на политическите заплахи, с помощта на административни декрети. Никога досега тиранията на обезличаването не е била толкова силна.

Логиката на тази тирания е да превърне в относително всичко, освен висшата цел, която е глобалното неутрализиране на ценностите. Проектът за „вечен мир”, лансиран от Ернст Юнгер в книгата му „Мирът”, мистичното и есхатологично учение на Николай Кузански (De pace fideli, т.е. „за съгласието на вярата”) е просто иносказателна постановка на въпроса за формирането на Европа. Ако приемем за основа, че Евразия винаги е била Земя на вечното търсене (aeterna inquisitio), тогава за да оцелее, тя трябва да се изгражда на принципите на общността, основаваща се на уважението към различията, разнообразието на историческия опит и екзистенциалното формиране.

В книгата си „Геофилософия на Европа”, Масимо Качари използва метафората за „залеза на слънцето” като символ на изкуплението за Евразия. Този „залез” не означава излизане извън самия себе си, а, обратното, обръщане към себе си. Дори ако подобен „залез на слънцето” изглежда недостъпен за Евразия, този недостъпен абсолют, вечната постановка на въпросите за „смисъла” – метаполитически и геополитически - ще си остане единствения път за утвърждаването на Европа.

Евразийската геополитика ще се заключава в динамиката на „смисъла” на онтологичната териториализация (концепцията на Жил Дельоз и Феликс Гатари): това „равно пространство” следва отново да бъде покорено и приспособено. Откриването на новото евразийско различие е възможно само с помощта на диалектиката на освобождението и детериториализацията, за която пише Ришар Мариенстрас: „Да се отдалечаваш от това, което е близко, и да се доближаваш до онова, което е далеч, противоречи на привичната връзка на човека с неговата социална и естествена среда” (2). Става дума за парадигмалната руска представа за „близката” и „далечната” чужбина, за възприемането на другите държави като неопределими „чужди краища”, в противоположност на преходното „тук”.

Новото осъзнато геополитическо пространство

Кое е общото между Хаусхофер и Дельоз? Между полемологичната геополитика и геофилософските разсъждения на Ото Пьогелер, Жак Дерида, Жан-Люк Нанси, Франсоа Маковски и италианските философи Луиза Бонезио, Алесандро Марчерано, Катерина Реста и Виченцо Вителио? Това е специфичното „осъзнаване” на пространството. Хаусхофер осмисля пространството в категориите на властта, Дельоз – в категориите на смисъла и формирането. И двамата съумяват да се измъкнат оот рамките на традиционната западна времева и историческа схема, довела до хомогенизацията на реалността и отричане на различията.

В това отношение, Дельоз и Гатари успяват да преодолеят общоприетата гледна точка, поставяйки в основите на анализа си понятието за пространството и осмисляйки различието без свеждането му до подобното, хомогенното, до постоянното или до елементарната дискретност. Геополитическата интерпретация на световните събития от привърженика на историческия подход Йордис фон Лохаузен се подкрепя от това геополитическо „освобождение” от рамките на историческото, което позволява по-добре да се осмисли Събитието и Формирането, откъсвайки ги от чисто историческата гледна точка и въвеждайки в тях промяната и трансформацията. Това дава възможност за по-доброто осмисляне на историята, като цяло, и на най-новата история, в частност, характерно за която е преобладаването на сложното, хетерогенното, мимолетното и дискретното. Геофилософията на Дельоз и Гатари позволява вписването на мисълта в пространството. Не става дума за отказ от историята и времето, а за специфичен поглед, интегриращ различието в историята и във времето, формирайки нова логика на отношенията. В този смисъл, геофилософският метод отлично се вписва в концепцията за спектралния анализ на Херман Кайзерлинг (3). Според Хаусхофер, това ново осъзнаване на пространството – “raumsinn” (обемно възприемане) е просто онтологично обръщане на мисленето към земята. Вероятно, мисълта винаги е била организирана съобразно пространствените и телурични схеми. Мисълта е насочена към истината и всяко свойство има своя територия, като трудностите са свързани с пътищата (метода), границите и тяхното преодоляване или затваряне (отношенията между свойствата), разграничаването, стратегиите за съхраняване и подчиняване на териториите. Неслучайно, Имануил Кант (който е бил не само философ, но и географ) задава въпроса: „какво означава да се ориентираш в мисленето?”. Философията винаги е била силно заинтересована от дефинирането на собствената си „територия” и нейните граници, от разделянето на своята „география” на отделни участъци и възможното движение, в рамките на това разделение. Заради своите „гранични контролни пунктове”, тя винаги се е интересувала от чуждите пространства, т.е. от всичко нефилософско (и дори антифилософско), което съществува извън нея. Интегрирането на пространството в мисленето, и то именно по този начин, позволява да се дефинира, посредством необходимостта, връзката с външния свят.

Детериториализацията е неразривно свързана с територията и, обратното, територията се появява в рамките на процеса на детериториализация и се определя от този процес, който я принуждава да се променя. „Римлендът” на Макиндер и „зоните на съприкосновение” на Коен представляват детериториализирано периферно продължение на Хинтерланда и позволяват по-добре да се разбере континенталната динамика. В книгата си „Различие и повторение”, Дельоз показва, че репрезентацията, като доминантна форма на философията, предполага определен тип взаимоотношения с външния свят. В геополитически план, това е взаимодействието на символичните и дискурсивни репрезентации на личността и територията, предпоставките на Парето, „ухрониите” („ухрония” – утопична реконструкция на историята, каквато би могла да бъде – б.р.) на Франсоа Тюал или херменевтичните „предразсъдъци” на Гадамер. Дельоз подчертава, че мисленето предполага съществуването на първоначален образ на онова, което се осмисля, и на това, което може да се помисли. Той предлага да се излезе отвъд строгото съответствие на репрезентацията и да се утвърди външното, т.е да се развиват линиите (ризомите) на диференциалната логика. Гатари и Дельоз изследват възможностите на мисълта, като целта им е откриването на нов начин на мислене. Динамиката на детериториализация и ретериториализация позволява откриването на нова специфика. Осмислянето на съвременна Европа в геофилософската терминология предполага констатацията, че духовната същност на Европа вече не съществува, че тя е „конфискувана” и „колонизирана” от американоцентричния „Далечен Запад”, където доминират меркантилизмът, финансизмът и свободният пазар. Както посочва Раймон Абелио (в книгата си “Assomption del’Europe” – „Успението на Европа”), вместо да постигне „успение” съвременна Европа постепенно бива обсебена от „ниските страсти” на „Далечния Запад”. Той обаче е прав, прогнозирайки формирането на Евразия, което ще позволи на света да навлезе в период на „реинтеграция”, подготвен от най-значителните и „конвулсивни” конфликти в историята. В този процес на реинтеграция, Европа ще се лиши от исконната си същност, запазвайки при това „парализираната” си територия, подобно на труп, без душа и живот.

Несъмнено, Европа е „детериториализирана”, нейната духовна същност и самобитност са „някъде другаде”. Истинското предизвикателство за Европа е да приеме своето „ризомично” бъдеще и да следва естествения ход на нещата. Цената, която ще трябва да плати за да се сдобие със своя духовна територия ще бъде геополитическият и онтологичен траур по маскираното понятие за „Запада”, след което Европа ще открие истинското си „евразийско” призвание.Разделена от постоянната „инверсия на инверсията” на елинските и юдейски гнозиси в християнството и появата на универсалисткия рационализъм и национализма, тя никога няма да може да се превърне в „обединително поле” за самата себе си, тъй като „днес силата (мощта) се обединява в мащабите на цели континенти, а не на отделни нации” – както посочва Абелио.

Всъщност, това, което той нарича „успението на Европа”, е нейната смърт в „кризата на единението” на цивилизацията и появата на гностичния Запад. „Европа, като полюс на инверсията (белязан от „фашисткия” момент) между САЩ и Русия” при „оксидентализацията на Северното полукълбо”, посредством „разширяването и укрепването на предишната среда Северна Америка – Европа – Русия, в нова среда, обхващаща цялото Северно полукълбо и представена така: Изток – Западна Европа – Запад, чиито китайски и калифорнийски „краища” се събират в Япония”. Схемата на Абелио обаче остава недовършена, ако не се допълни от пагубните ефекти на „хоризонталната” метастаза на основната форма, на която са подчинени всички световни геополитически полюси, и която, от Лондон до Токио и Ню Йорк, не се поддава на никаква форма на териториализация.

Разговорите за Евразия се свеждат до въпроси, имащи онтологичени и идентификационен характер. Кои са ценностите и особеностите, влияещи на съвременните европейци? Разполагат ли те с политически форми, способни да излязат извън рамките на националната държава, за да стабилизират и обединят евразийската територия? За да отговорят на тези въпроси, европейците би трябвало да потърся това, което известният политолог Заки Лаиди нарича нови „осмислени пространства” (Zaki Laidi, Geopolitique de sens, Desclee de Brouwer, 1998), тъй като днес вече е ясно, че т.нар. ценности на пазарната география, човешките права и глобалното управление не генерират никакво приемливо „ценностно” осмисляне.

Именно с този проблем се сблъсква днешна Европа и неговото решаване изисква упорита работа (свързана със събиране, формиране, съчетаване, синтез и преодоляване и кристализация), плодовете от която биха се вписали в пространствено-времевите рамки като непрекъснато утвърждаване.

Днешна Европа бележи края на съвременната епоха, която, по пътя към постмодернизма, ще продължи да се глобализира. Религиозните вярвания, художественото и литературно творчество, социалните и политически форми, бързо нарастващата власт на технологиите и научният прогрес бележат настъплението на планетарната ера. Новото покоряване на света обаче, опустошава, затова завоевателите и победителите бързо заприличват на губещи. Европа, както впрочем и отделната личност, и обществото, не успяват да следват променящия се свят. Всички ние, както и Европа, като колективна същност, без да го осъзнаваме и признаваме, постепенно придобиваме ново отношение към света.

Таласополитиката на хомогенизация и имперският принцип на хетерогенизация

В контекста на геополитиката на атлантизма би било уместно да използваме термина «таласополитика» - неологизъм, въведен от Жюлиен Фройнд, с цел ревизирането на някои геополитически концепции, даващи приоритет на телуричните пред морските феномени. Тази концепция е приложима в контекста на трудовете на Шмит за Сушата и Морето, на Алфред Маън за «морската мощ» и на Хилфорд Макиндер за «Хартленда».

Диалектиката на хомогенизацията на потока от промени и геополитическата хетерогенност се очертава като доминиращата логика на международната система. Тя касае всички сфери на геополитическата конструкция и определя, по различен начин, параметрите на промените. Колкото и да е парадоксално, тя обхваща едновременно връзката между глобализацията и всеобщото, между конструктивистката геополитика на унификацията и геополитиката на диференциация – тези два феномена, базиращи се на противопоставянето между таласополитиката и евразийската телурична геополитика. Трудно можем да си представим обединяването на Евразия без наличието на метаполитически и геополитически обединителен елемент, т.е. на структури от имперски тип, в старото разбиране за това понятие (4), т.е. на суверенна система с диференциран статут на отделните и съставляващи. Опитът сочи, че това обединение е възможно само при възприемането на различно темпо и в съответствие с променящите се условия, което не бива да пречи на онези, които искат, да се движат по-бързо и по-далеч в рамките на общия обединителен процес. Имперският принцип за „поддържане на хетерогенността с помощта на организирана променлива геометрия” (5) отчита икономическата разнородност, предлагайки временно решение до нейното преодоляване, и е полезен както в политически, така и в културен план. В отсъствието на единна европейска нация или европейска култура, които, преодолявайки етапа на общото достояние, биха могли да се превърнат в истински свързващ елемент, необходимостта от преодоляване на разногласията и различията може да намери своята реализация именно на основата на този принцип. Както е известно, лингвистичните прегради се запазват по-дълго, отколкото митническите, психологическите препятствия също се преодоляват трудно. По-лесно е да създадеш пазар, отколкото нация. Само икономическите и финансови аргументи не са достатъчни за да гарантират мирното съвместно съществуване между държавите, които не го искат. Хетерогенността на различните аспекти на европейската проблематика може да бъде преодоляна, само ако признаем върховенството на политиката, под натиска на развитието на ситуацията в света. Необходимостта от геополитическо „прекалибриране” все още зависи от действията на днешните и бъдещи велики държави. Но, ако отчитаме пространствените ограничения на международната система, промяната на мащабите на равнището на пространството на действие на фирмите и частните организации и относителното изпреварване на мнозинството държави, можем да кажем, че само отделни страни, зависими от голямото пространство, са в състояние да влязат в кръга на тези велики държави. Само понятието за „голямото пространство”, подразбиращо многополюсната и инклузивна динамика на трансформациите, е в състояние да контролира и предотвратява динамиката на дискретните промени. Тоест, това могат да бъдат само държави-континенти и макросистеми, създадени за да преодолеят регионалните противоречия или да удовлетворят националните или локални нужди за да поемат и регулират силата на промените.

Актуалната архитектура на международната мощ е описана от Бжежински и може да се сведе до контролирания от САЩ евроазиатски баланс, при това самите САЩ се ползват със своеобразен геополитически имунитет. Разумната представа за този баланс изисква да се вземат предвид динамогенните зони на международната система, което е в разрез с класическата гледна точка. Време е да се откажем от тази остаряла гледна точка, която не отчита нарастващата мощ на Азия.

Новите пространства на силата и балансирането на международната система

В контекста на многополюсната геополитическа реконфигурация възникват нови пространства на силата, променящи представата ни за политическия свят. Ролята на държавите с развиваща се икономика от групата БРИКС и от Източна Азия в международните отношения непрекъснато нараства. Този ръст е свързан с нарастващото им присъствие в световната икономика, като въпросните държави съвсем скоро могат да се превърнат в неин гравитационен център, вследствие нарастване мощта на някои азиатски страни, които в момента все още са само регионални сили.

В международната система не съществува отделен азиатски полюс (в собствения смисъл на думата), тъй като в Далечния Изток съперничеството е по-силно от общността на идеите или национализма. И демографският ръст няма никакво отношение към това. Енергията на Източна Азия обаче разкрива нова перспектива за евроазиатското равновесие. Хипотезата за асимилаторска хегемонизация, под влиянието на САЩ, е израз на обичайното поведение на таласократичната геополитика, предвиждаща възстановяването на парадигмата на взаимната зависимост и интеграцията. Съпътства я установилата се структура на властта. Това е тенденцията към унификация на националните и социални «единици», подчиняването им на единните норми на пазарната демокрация, икономическия неолиберализъм и обществото на потреблението. Геостратегическият приоритет, какъвто представлява Европа за САЩ, потвърждава концепцията за света, концентриран около зоната на Северния Атлантик. Въпреки това, имайки предвид скоростта на европейското политическо строителство, ако през следващите години в него не се очертае забележимо ускорение (което е малко вероятно), налице са всички шансове през ХХІ век Китай и Азия, като цяло, да се придвижат много по-мощно напред по пътя на модернизацията, отколкото Европа – по пътя на унификацията. При това положение, геополитическата реалност ще отговаря повече на концепцията за северната част на Тихия океан, като нов „център на света”.

Задачата на ХХІ век е формирането на осъзнато пространство, което да е общо за всички жители и нации на Европа, както и да се изградят алтернативни геополитически структури, които да могат да възстановят равновесието с хегемонистичната динамика на унификацията на таласократичните сили.

 

Бележки:

1. Карл Шмит е наясно, че противопоставянето суша-море има диалектичен характер, но това противопоставяне (политическо, а не природно) придобива особено значение през 1941-42, когато се свързва със «световната война по море» между германците и англо-американците. Това противопоставяне има отношение и към преломния момент в британската история – т.нар. «пространствена революция» през ХVІ-ХVІІ век, в епохата на завоюването на Новия свят и религиозните войни, която Шмит определя в книгата си «Номосът на Земята» (1950) като: «революционно решение да се премине към изцяло морско съществуване». И тъй като Англия става наследник на европейското завоюване на океаните, английското морско господство е фундаментален факт в съвременната история, основен аргумент на «номоса» на Земята, глобален и океански, който, между ХVІІ и ХІХ век се основава на дихотомията суша/море.

2. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981

3. Граф Херман Кайзерлинг е един от създателите на антропоморфната концепция. Неговият виталистичен замисъл сравнява континентите и цивилизациите с организмите, намиращи се на различни стадии в развитието си. Той смята, че «тялото» на Европа е поразено и, че нейните рани, подобно на раните на всяко живо същество, трябва да бъдат обгорени за да се избегне заразяването на кръвта и гниенето. Европа трябва да се обнови чрез «вътрешната трансформация на своите елементи», но «да се обнови, без да се отказва от миналото си», като създаде «нов космос върху руините, останали след изригването на вулкана».

4. Антуан Винклер, в статията «Империята се завръща» (L'empire revient, в Commentaire, пролет 1992, том 15, №57). Аналогията между европейската конструкция и структурата на средновековната империя может да помогне за извеждането на Европа от задънената улица. Това, разбира се, не отменя проблема за наднационалността – т.е. необходимостта от единен център за вземане на политическите решения, поне за най-напредналите обединения.

5. Концепцията на Пиер Майе и Дарио Вело в книгата им «Европа на променливата геометрия. Преходът към интеграция» (Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L'Harmattan, 1994). Той се вписва в парадигмата на адаптивната хомогенизация, но самият модел на организация на европейското пространство поражда разногласия.

 

Литература:

1. C. Schmitt, Terre et Mer, Le Labyrinthe, Paris, 1985.

2. A.T. Mahan, The problem of Asia an its effect upon international policies,, Sampson Low-Marston, London, 1900, p.63.

3. Jean Klein, Karl Haushofer, De la geopolitique, Fayard, Paris, 1986.

4. N. Spykman, The geography of the peace, Harcourt-Brace, New-York.

5. General Lucien Poirier, in la postface du livre du general Jean Colin, Les transformations de la guerre, Paris, Economica, 1989, p. 268

6. Colin S. Gray, The Geopolitics of the Nuclear Era. Heartland, Rimlands and the Technological Revolution, New York, Crane & Russac, 1977.

7. Edward W. Soja, Postmodern Geographies. The Reassertion of Space in Critical Social Theory, New York/Londres, Verso, 1989, p. 13.

8. Michel Maffesoli, L’instant eternel. Le retour du tragique dans les societes postmodernes, Paris, Denoel, 2000. Pour ne citer que cet ouvrage.

9. Michel Foucault, « Espace, savoir et pouvoir », repris in Michel Foucault, Dits et Ecrits, Paris, Gallimard, 1994, t. 2.

10. Gerard Dussouy, Quelle geopolitique au XXIe siecle ?, Bruxelles, Complexe, 2001.

11. Roland Robertson, « Glocalization : Time-Space and Homogeneity-Heterogeneity », in Global Modernities, Londres, Sage, 1995, p. 25-44.

12. Arjun Appadurai, Apres le colonialisme. Les consequences culturelles de la globalisation, Paris, Payot, 2001.

13. Antoine Wincler, « L’empire revient », dans Commentaire, printemps 1992, vol. 15, n° 57

14. Geraoid O’Tuathail, Critical Geopolitics, Londres, Routledge, 1996.

15. Hans-Georg Gadamer, Verite et methode. Les grandes lignes d’une hermeneutique philosophique, Paris, Le Seuil, 1976, p. 286-312.

16. Robert W. Cox, « Social Forces, States and World Order : Beyond International Relations Theory », in Robert O. Keohane, Neorealism and its Critics, New York, Columbia University Press, 1986, p. 204-249.

17. Gerard Dussouy, Les representations geopolitiques classiques du monde, a paraitre aux Editions Complexe.

18. Norbert Elias, Qu’est ce que la sociologie ?, Paris, Ed. de l’Aube, 1991.

Immanuel Wallerstein, Geopolitics and Geoculture. Essays on the Changing World System, Cambridge, Cambridge University Press, reedition 2001.

19. Pierre-Noel Giraud, L’inegalite du monde. Economie du monde contemporain, Paris, Gallimard, 1996.

20. Pierre Maillet et Dario Velo, codirecteurs de L'Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L’Harmattan, 1994

21. Barry Buzan, People, States and Fear. An Agenda for International Security Studies in the Post-Cold War Era, Boulder (Co.), Lynne Rienner Publishers, 2e ed., 1991.

22. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981.

23. Anthony D. Smith, « Towards a Global Culture ? », in M. Featherstone, op. cit.

* Авторът е хърватски геополитик и съветник във Външното министерство на страната си, ръководител на Катедрата по политология и геополитика в Държавния институт Matica Hrvatska в Загреб