27
Пон, Май
25 New Articles
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

България

И. Константинов, Интермодалните превози: пренебрегваният икономически и геополитически ресурс на България

Югоизточна Европа

Е. Пономарьова, Възли и модели на етнополитическите конфликти в Западните Балкани

А. Захариев, Проблеми на сигурността в Черноморския регион през ХХІ век

Д. Фридмън, Геополитическата стратегия на Турция

Гледна точка

К. Наама, Перспективите пред Евро-Средиземноморското партньорство

П. Иванов, Алиансът и неговите партньори: акценти и перспективи след срещата на НАТО в Чикаго

Светът

А. Айвазов, Възможната голяма война в Близкия Изток

Е. Сатановски, “Арабската революция” като генератор на нестабилност в Близкия и Средния Изток

Ч. Ли, Битката за деветте най-важни поста в китайското ръководство

Фокус: Новата океанска стратегия на Америка

М. Грийн, Е.Шиърър, Стратегията на САЩ в Индийския океан

Н. Лебедева, Концепцията за “индо-тихоокеанското пространство” и нейните военни измерения

Л. Савов, Голямото завръщане на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион

Геостратегия

Г. Корсаков, Концепцията за информационните войни в стратегията на Вашингтон

Геоикономика

Б. Смит, Отвъд мита за незаменимия долар

Геополитическа класика

С. Ман, Теорията на хаоса и стратегическото мислене

Идеи

Ю. Вуич, Евразия като ново осъзнато геополитическо пространство

Книги

В. Чуков, Параметрите на новата икономика

П. Петров, Другата студена война: как конфликтът между СССР и Китай разби монолитността на комунистическия блок

Интервю

Даниеле Скалеа за новия многополюсен свят

Геостратегическото значение на Черноморския регион е очевидно. В продължение на дълги векове той е пресечна точка на търговските маршрути между Европа и Азия, а проливите Босфора и Дарданелите, свързващи Черно със Средиземно море, са причина за кръвопролитни сблъсъци между основните световни сили. И днес в региона са налице множество предизвикателства и заплахи за сигурността му. От една страна се осъществяват важни интеграционни процеси, бяха създадени регионални транснационални институции (като Организацията за черноморско икономическо сътрудничество -. ОЧИС, или Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море - BlackSeaFor), които са в състояние, поне донякъде, да успокоят напрегнатата геополитическа ситуация, от друга обаче, съществуващите етнополитически проблеми (Нагорни Карабах, Турски Кюрдистан, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието) влияят негативно върху военната сигурност на региона, тъй като притежават сериозен конфликтен потенциал. Съвкупността от положителните и негативните фактори за стратегическата сигурност на Черноморския регион свидетелства, че политиката на държавите в него, както и на преследващите собствени интереси външни сили, невинаги се оказва ефективна, затова дискусията за формулирането на концепция за сигурността на региона продължава да е актуална.

Двете концепции за региона

В съвременната научна литература и аналитика са се наложили две основни концепции за регионалното деление на държавите от Черноморския басейн. В рамките на първата, Черноморският регион бива обвързан с Каспийския и се дефинира като Черноморско-Каспийски. В подкрепа на този подход е членството в ОЧИС на такива държави, като Азербайджан, който има излаз на Каспийско море, и Армения, разположена между двете морета, но без да има излаз до нито едно от тях. Привържениците на втората концепция (предимно експерти в сферата на сигурността) разглеждат региона (или дори субрегиона) като единна система, в която включват териториите на страни, принадлежащи към басейните на Средиземно, Черно и Каспийско морета, като по този начин акцентират върху взаимната обвързаност между тези държави и наличието на общи проблеми във всички тях.

Така, известният американски геополитик Збигнев Бжежински разглежда Черноморския регион, като част от геополитическата конструкция, наричана от него „Евразийски Балкани” и включваща също Кавказ, Близкия Изток, Централна Азия и Персийския залив. Тук е мястото да напомня и, че в експертните анализи, както и в коментарите в медиите, се използва и такова понятие като „Голям Черноморски регион” (виж Н. Дюлгерова, М. Миланов, Черноморският регион в прехода към демокрация, Геополитика, бр.4/08).

Мнозина анализатори оценяват стратегическото положение на региона като „гранична зона между държавитге от западната и източната цивилизации, в широкото тълкуване на това понятие”, аргументирайки се, че за разлика от буферните зони, „граничната зона” е по-устойчива величина в географски план. Тя условно разделя Севера от Юга и Изтока от Запада и представлява своеобразен преден пост на противопоставянето между богатите и бедните народи. Според изпълнителния директор на Международния център за черноморски изследвания Серджиу Челак, „Черно море е цивилизационен кръстопът, където се пресича влиянието на Православието и Исляма, като паралелно с това се усилва влиянието на западната политическа култура”.

Географията на Черноморския регион е изключително разнообразна. Той включва държави от Югоизточна Европа (България и Румъния), Южен Кавказ (Грузия, Армения, и Азербайджан), Украйна, Русия и, разбира се, Турция. Тези страни са много нееднородни по политическата и икономическата си структура, преследват различни външнополитически цели и членуват в различни транснационални обединения. Тоест, Черноморският регион действително е пресечна толка на различни социално-политически, икономически и културни системи.

След разпадането на двуполюсния модел на международните отношения, битката за стратегическо превъзходство придоби нови измерения. Обективно погледнато, крахът на Съветската империя и краят на студената война, създадоха определен вакуум в Черноморския регион, който, от началото на 90-те години, започна да се запълва от САЩ, Турция и, донякъде, от Иран. Черноморската стратегия на тези държави целеше да се използват предимствата на региона, т.е. ключовото му географско положение и природните му богатства.

Черно море и крайбрежните територии са изключително важен комуникационен и транспортен възел, през който минават доставките на петрол, газ и различни други стоки (троъбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, танкерните маршрути и т.н.). Поставянето под контрол на проливите към Средиземно море и акваторията на Черно море би позволило контролирането на цялата легална и нелегална международна търговия в региона, оказването на влияние върху съществуващите и изграждащи се тръбопроводи и, като следствие от това, върху политиката на държавите от региона.

Поне според мен, Черноморският регион действително следва да се разглежда в тясна връзка с Каспийския, тъй като двата, на практика, формират единна енергийна система: в Каспийската зона се добиват енергоносители, а през Черноморския регион минават транзитните маршрути към основните им потребители. И тъкмо енергийният и транзитният фактори са ключови за определяне стратегическото значение на региона. Именно затова, за контрола над него се борят такива държави като Русия, Турция, САЩ и, донякъде, Румъния, както и организации като НАТО и ЕС.

Анализирайки стратегическото значение на Черноморския регион, професорът от Националния университет за политически и административни изследвания в Букурещ Юлиян Чифу, поставя на първо място петролните запаси в Каспийско море, посочвайки, че: „те се оценяват на 1,5-2,8% от доказаните запаси в света, а според някои прогнози, делът им може да достигне 10%”. Това му дава основание да смята, че Черноморския регион запазва значението си, особено предвид перспективите за доставки на енергоносители от Иран и Ирак, чиито запаси от петрол и природен газ се равняват, съответно, на 20,5% и 17,5% от световните. Затова, според него, „в обозримо бъдеще Черноморския регион със сигурност ще продължи да бъде във фокуса на вниманието на външните играчи, чиито интерес към него само ще нараства”.

Действително, енергийният фактор е от голямо значение за правилната оценка на значението на региона. Днес, един от основните източници на енергоносители за ЕС е именно Каспийският басейн, чиито петрол и газ се доставят в Европа през територията на черноморските държави. От огромно значение е и изграждането на бъдещите тръбопроводи, като планираните „Набуко” (или, по-скоро, TANAP) и „Южен поток”. Тъкмо поради това, анализаторите почти винаги разглеждат Черноморския регион заедно с Каспийския.

Стратегическото значение на Черноморския регион автоматично означава и повишаване на военното му значение и, съответно, увеличава опасността от конфликти, което прави особено актуално изграждането на система за регионална сигурност, като през последните години започнаха да се очертават отделни нейни елементи.

Проблемите на регионалната стратегическа сигурност

Можем да посочим следните основни проблеми на стратегическата сигурност на Черноморския регион:

-          тлеещите, неразрешени етнополитически конфликти (Нагорни Карабах, Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, кюрдският проблем и т.н.);

-          растящите разходи за отбрана на черноморските държави и общата милитаризация на региона;

-          транснационалната престъпност: контрабандната търговия, наркотрафикът, трафикът на хора и т.н.

По правило, етнополитическите конфликти в региона имат дълбоки корени и сложно развитие, което, на практика, продължава вече няколко века. По време на студената война, в зоната на т.нар. „социалистически лагер” тези конфликти бяха изкуствено замразени от господстващата идеология, проповядваща „дружбата между народите” и интернационализма, както и от стриктния контрол на комунистическата власт, която, чак до 80-те, не допускаше по-сериозни прояви на сепаратизъм и национализъм.

Етнополитическите конфликти представляват най-сложния и болезнен регионален проблем. На първо място, те касаят териториалната цялост на държавите в него, а на второ – в този тип конфликти от огромно значение е етнонационалният фактор, генериращ непреодолими ментални, културни и психологически противоречия между противопоставящите се страни, които представляват различни етнически и национални общности.

Субектите в тези конфликти често не допускат възможност за каквито и да било отстъпки, а нерядко въобще отказват да преговарят. Именно поради това бихме могли да дефинираме кюрдския, нагорно карабахския, южноосетинския, абхазкия и приднестрофския конфликти като антагонистични, т.е. лишени от реален потенциал за постигане на взаимноприемливо решение.

На практика, наличието на тези етнополитически конфликти раздробява Черноморския регион на отделни коалиции от държави, понижавайки интеграционния му потенциал. Това пък, на свой ред, е пречка за развитието на търговията и икономическото сътрудничество между страните от региона, които, при това, се нуждаят от определена диверсификация.

Вероятността от ескалация на въоръженото насилие в рамките на етнополитическите конфликти в Черноморския регион принуждава редица държави, принадлежащи към него, да поддържат доста големи армии за да не се окажат неподготвени за потенциална агресия. Общата милитаризация променя структурата на икономиката на страните от региона, ограничавайки възможностите за инвестиции в другите индустриални отрасли, образованието, социалната сфера и т.н. Типичен пример за подобна нерационална милитаризация представлява Азербайджан, който планира да изразходва през 2012 1,8 млрд. долара за отбрана, т.е. 15% от целия си разходен бюджет.

Струва си да отбележим и липсата на военно-стратегически паритет между двамата регионални гиганти Русия и НАТО, което също представлява ключов дестабилизиращ фактор. Както е известно, в Северноатлантическия алианс членуват Турция, Румъния и България (плюс Гърция и Албания, които макар да нямат излаз на Черно море, също са членки на ОЧИС), водят се разговори за евентуалното присъединяване на Грузия (макар че това е малко вероятно). Въпреки смяната на властта в Украйна, отношенията между Москва и Киев продължават да са нестабилни. Русия се стреми да контролира транзита на енергоносители към Европа. Украйна пък не изглежда особено склонна да влезе в Митническия съюз на Русия, Беларус и Казахстан - тя така и не съумя да реши основните въпроси на собствената си външнополитическа ориентация, но въпреки това избягва еднозначното обвързване с Москва. Във всеки случая, Русия (като изключим малката Армения, която няма излаз на море) не разполага със съюзници и стратегически партньори в региона, докато НАТО, САЩ и Турция, на практика, действат като нейни геополитически противници, а след войната от 2008, отношенията с Грузия едва ли скоро ще претърпят радикална промяна в положителна посока.

Неясните перспективи пред многостранното сътрудничество в региона

Въпреки че следва да отчетем наличието на известни успехи в регионалното сътрудничество, истината е, че равнището на търговско-икономическата кооперация между държавите от региона е твърде ниско. Това се обяснява, най-вече, със структурата и общата недоразвитост на регионалните икономики. Дори държавите от ЕС (Гърция, България и Румъния) не могат да се похвалят с устойчив икономически растеж и развитие на иновационната икономика. Въпреки големия икономически скок, който Турция осъществи през последните двайсетина години, нивото на нейния БВП на глава от населението си остава сравнително ниско (13,4 хил. долара), налице е бюджетен дефицит от 14 млрд. долара, част от селското население продължава да е неграмотно. Що се отнася до Русия, в основите на нейните икономически проблеми е т.нар. „холандска болест” (Dutch disease), т.е. суровинната структура на икономиката и. Патологичната зависимост от износа на продукция на добиващата индустрия, я лишава от достатъчно стимули да развива отраслите на преработващата индустрия и високите технологии. Впрочем, със същия проблем се сблъсква и Азербайджан. Украинската икономика пък може да предложе на съседите си само продукти на металургичната си промишленост и своето селско стопанство. Реалните перспективи за икономическия растеж в такива бедни в ресурсно отношение държави, като Грузия и Армения, са съвършено неясни. Истината е, че търговско-икономическите взаимоотношения в Черноморския регион се концентрират най-вече в енергийния сектор и донякъде – в туристическия, като стимули за диверсификацията им, на практика, липсват.

Политическата нестабилност, съществуваща в отделни зони на някои държави от региона, структурните икономически проблеми, неефективността на държавната власт, бедността и другите негативни фактори, съдействат за бума на транснационалната престъпност: контрабандата, наркотрафика и трафика на хора. При това, предприеманите от държавите от Черноморския регион мерки за борба с тях, по правило, имат декларативен характер. За голям брой техни граждани, сенчестият бизнес се е превърнал в постоянен източник на доходи, при това той се реализира с протекцията на корумпираните регионални, а нерядко и държавни структури, които не са заинтересовани от борбата с този вид престъпност.

Изброените по-горе проблеми, касаещи стратегическата сигурност, преставляват комплекс от взаимносвързани въпроси, чието решение изисква системни мерки за осъществяване на промени, на национално и международно равнище, в социално-икономическата, политическата и правната сфери. На практика обаче, предпоставки за подобни промени едва ли ще се появят в близко бъдеще. Противоречията между държавите от региона са прекалено големи. Така, въпреки приятелските отношения ,които поддържат напоследък Турция и Русия, обективно погледнато те си остават геополитически съперници. И двете държави, от няколко века насам, се позиционират като регионални сили, претендиращи за лидерски позиции в Черноморския регион. Епохата на руско-турските войни за контрол над региона отдавна остана в историята, но геополитическите противоречия между Москва и Анкара не са се променили.

След признаването на Южна Осетия и Абхазия от Москва, руско-грузинските отношения бяха влошени, според някои, за десетилетия напред. В същото време, правителствата на България и Румъния смятат за приоритет сътрудничеството с ЕС и НАТО, чиито членки са, а не това с държавите от Черноморския регион. Сериозно влияние върху стратегическата сигурност в региона продължават да оказват САЩ (пряко или чрез структурите на НАТО).

Шансовете държавите от Черноморския регион да активизират взаимодействието си в икономическата сфера, използвайки за целта ОЧИС, не изглеждат големи по ред причини. В частност, тази организация има прекалено широк състав (12 държави, от които само половината имат пряк излаз на Черно море) и обединява твърде разнородни и нерядко намиращи се в конфликт помежду си членове (Сърбия и Албания, Русия и Грузия, Армения и Азербайджан), по-голямата част от които са ориентирани към присъединяване към ЕС и не разглеждат многостранното регионално сътруднтичество като основен приоритет. По правило, икономиката на държавите от ОЧИС не се отличава със стабилен растеж и балансирано развитие. Като цяло, търговско-икономическото сътрудничество в региона няма многостранен характер, а страните в него обикновено решават външноикономическите въпроси, заобикалайки структурите на ОЧИС, като, в най-добрия случай, поддържат тесни контакти и динамични търговски отношение само с 2-3 членки на организацията.

Другото регионално интеграционно обединение BlackSeaFor (Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море, създадена през 2001, в която участват България, Турция, Русия, Украйна, Румъния и Грузия), също не се справя с възложените му задачи за гарантиране на военната сигурност и развитието на военноморската съвместимост между толкова различни, по военния си потенциал, държави-членки. Идеята за членството в една организация на потенциални противници демонстрира несъстоятелността си по време на грузинско-руската война през 2008. Допълнителни трудности пред успешното функциониране на BlackSeaFor създаде инициативата на НАТО в Черно море, известна като Active Endeavor (Активни усилия), чиято цел е борбата с тероризма. В крайна сметка, и без това зле функциониращият механизъм на BlackSeaFor (в чиято структура липсва дори централен щаб) окончателно бе лишен от реални перспективи за развитие заради дълбоките разногласия между някои страни-членки (Грузия и Русия) и външната намеса (НАТО).

От една страна, липсата на едноличен хегемон в Черноморския регион и наличието, вместо това, на няколко силови полюса поставя основата за формирането на мултиполярна система за стратегическа сигурност, а от друга – заради наличието на много играчи и на редица конфликтни зони за държавите от региона е твърде трудно да постигнат взаимноизгодни решения и да формират стабилно развиващи се интеграционни институции, които да станат залог за взаимната зависимост и сигурността на черноморските държави.

Някои изводи

В близко бъдеще едва ли можем да очакваме нов тласък на интеграционния процес в Черноморския регион. Както вече посочих по-горе, България и Румъния са ангажирани с решаването на въпросите, свързани с по-нататъшната им интеграция в ЕС. Русия пък полага активни усилия за формирането на митническия съюз в рамките на ЕврАзИС. На свой ред, турското правителство все повече акцентира върху близкоизточния вектор в своята външна политика. Украйна продължава да е изправена пред избора, дали да работи за интеграцията си в постсъветското или пък в европейското пространство. Тоест, в момента въпросите на черноморската интеграция не са приоритетни за големите държави от региона. Все пак, това вероятно е само временно, и след като решат най-важните си проблеми, те отново ще му обърнат по-голямо внимание.

Забавянето на интеграционните процеси обаче, не говори за криза на стратегическата сигурност в Черноморския регион. При всички случаи, вниманието на черноморските държави и на външните играчи към етнополитическите конфликти (които са основната заплаха за мира и сигурността в региона) няма да отслабне, тъй като разрешаването им ще продължи да бъде актуално и в дългосрочна перспектилва. Заради високото ниво на антагонизма в етнополитическите проблеми на Черноморския регион не бива да очакваме скоро появата на «пътна карта» и прекратяване ръста на военните разходи.

Постигането на сериозен прогрес в социално-икономическата сфера също изглежда съмнително. От една страна, политическите елити на черноморските държави постоянно говорят за модернизация на икономиката, развитие на демокрацията, борба с бедността и корупцията, но от друга – в днешните условия, на практика, липсват реални предпоставки за реализацията на официално прокламираните цели. Истината е, че като цяло, елитите в държавите от Черноморския регион, въпреки структурните икономически проблеми, не са мотивирани за осъществяването на мащабна модернизация.

Системният характер на корупцията на политическите елити, огромното влияние, с което разполагат военните в някои от черноморските държави, недостатъчно развитото гражданско общество – всички тези фундаментални фактори, които са налице в страните от региона, ще продължат (най-малкото в близко бъдеще) да представляват обективна преграда пред решаването на сложния комплекс от политически и социално-икономически проблеми в Черноморската зона.

 

* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион

Продължаващите в САЩ дискусии за характера на сегашната финансово-икономическа криза, показват, че участниците в тях сякаш са от различни вселени. Докато едните говорят за фундаментални системни недостатъци, други продължават да възхваляват достойнствата на „свободната демокрация и пазара”. Докато едните предупреждават за очертаващо се „дългово цунами”, другите подкрепят „отговорната политика на правителството”, печатащо пари и харчещо огромни средства за защитата на „американските интереси” по света. Едните виждат опасни белези за надигащ се тоталитаризъм, докато другите говорят за „оправдани мерки за гарантиране на вътрешната сигурност”. Едните прогнозират девалвация на долара, другите твърдо вярват в неговата сила и дълговечност. Като цяло, тази ситуация се обуславя от факта, че средностатическият американски гражданин, страдащ от предубедеността си в своята нормалност и вегетиращ в света на измислената статистика, просто не е в състояние да приеме истината, дори ако тя е очевидна. Все едно да се опитваш да обясниш, какво означава „цветно” на някой, който е сляп по рождение.

Американциите са особено склонни да игнорират фактите, ерозиращи погрешните им представи. Нашата култура преживя една доста благодатна за Америка епоха, която разбира се не беше безоблачна, но поне, за достатъчно продължителен период от време, не станахме свидетели на някакви масови трагедии. В резултат от това, в обществото ни се утвърди съвършено необоснованото очакване за спокойствие и просперитет, което пък провокира у американците ленивост и апатия. Продължава да се раздува балонът на инертния цинизъм, за радост на елитите, опитващи се да съхранят сегашното статукво. Дори най-поразителните истини трудно пробиват силовото поле, изтъкано от двуличие и страх.

В предишни свои анализи прогнозирах опасните и бързо развиващи се последици от бъдещите икономически събития, които могат да станат факт още до края на 2012, включително риска от излизане на някои периферни държави от ЕС, конфликтът между политиката на икономии и на стимулиране на производството, които прокарват, съответно, Германия и Франция, развитието на двустранните отношения между Китай и редица други държави, загубили вярата си в американския долар (в края на май например, Пекин и Токио се споразумяха да не използват долара в търговията помежду си), както и вероятното обявяване, от Федералния резерв на САЩ, на т.нар. QE3 (т.е. поредното изкупуване на обезценени държавни облигации с допълнително емитирани за тази цел долари – б.р.). Всичко това бързо ни доближава до момента, в който доларът ще престане да изпълнява ролята на световна резервна валута.

В отговор на тези свои прогнози, получих немалко писма (включително и изключително критични), чиито автори изразяваха съмнение, че съществува и най-малката възможност за замяната на долара като резервна валута.

Въпросът несъмнено е изключително важен. Как би могъл да бъде заменен доларът? Всъщност, дори и беглият анализ би бил достатъчен за да открием отговора на този въпрос, но за някои начинаещи финансови скептици, това вероятно е прекалено трудна задача. Затова мисията на т.нар. „алтернативни анализатори”, към които причислявам и себе си, е да направят очевидното още по-очевидно.

Спокойно пристанище ли е доларът?

Колективното умопомрачение, на което сме свидетели, се корени в натрупалите се през годините предубеждения. За някои доларът е олицетворение на Америка, а крахът му би означавал провала на САЩ, на американската нация, като цяло, и на принадлежащите към нея, в частност, доколкото животът им се определя от решенията на правителството във Вашингтон. Ето защо, защитата на „честта на долара” се превръща в патриотичен дълг, повеляващ да се отхвърля априори всяка информация, свидетелстваща за наближаващия му крах.

Някои инвеститори са се хванали за долара, като удавник за сламка, виждайки в него сигурно пристанище, в което спестяванията им ще бъдат защитени от въздействията на кризата. Само че недостатъците на долара няма да изчезнат, само защото мнозинството търговски инвеститори ги игнорират, демонстрирайки опасна наивност.

Всъщност, съществува един, единствен фактор, предпазващ долара от неминуема имплозия и това е статутът му на световна резервна валута. Ако загуби този статут, доларът моментално ще загуби и цялата си ценност. Обременен от огромния и неизплатим дълг на САЩ, той безгрижно се е разположил върху бомба със закъснител, в очакване на момента, когато детонаторът и ще се задейства.

Страшната истина е, че доларът запазва привлекателността си докато чуждестранните инвеститори продължават да вярват, че ние (т.е. американските данъкоплатци) ще изплатим дълговете, които продължаваме да трупаме (благодарение безотговорната политика на хазната), и при това ще съумеем да избегнем хиперинфлацията. В момента, в който разберат, че изкупуването на долари и американски ценни книжа не е инвестиция, а по-скоро вид хазарт, те веднага ще избягат от „казиното”. Междувременно, и през 2012 Конгресът и изпълнителната власт ще продължат да „дискутират” възможността за поредно повишаване „тавана” на дълговете, който вече надхвърли 100% от БВП на САЩ.

Барак Обама обяви, че повишаването на дълговия таван е „нормална” практика, към която, отвреме навреме, са прибягвали и повечето му предшественици. Само че, когато през 2006, Джордж Буш-младши реши да повиши лимита на държавния дълг, Обама твърдеше нещо съвсем друго: „Самият факт, че ни се налага да дискутираме възможността за повишаване на дълговия таван на САЩ, е признак за очертаваща се загуба на глобалното лидерство на Америка. Признак, че американското правителство не може да плаща собствените си сметки. Вместо съкращаването на дефицита, както предлагат някои, сегашната администрация и нейните съюзници от Конгреса свеждат фискалната си политика до ежегодното повишаване на дълговия таван с над 600 млн. долара в течение на следващите пет години. Този непрекъснато нарастващ дълг ни отслабва вътрешно и външно. Запазването на американското лидерство изисква „доларът да спре дотук”. Вместо това, управляващите във Вашингтон прехвърлят бремето на трудните решения върху плещите на нашите деца и внуци. Днес Америка се сблъсква с проблема за изплащането на дълговете и загубата на глобалното си лидерство. Мисля че американците заслужават нещо по-добро”.

Лично аз съм съгласен с тези думи на Обама. Много лошо е обаче, когато човек променя реториката си, в зависимост от конюнктурните си лични интереси. Защото днес Обама твърди, че повишаването на тавана на дълга не е мярка, гарантираща новите правителствени разходи, а инструмент за изплащане на натрупаните дългове. Което просто не е вярно. Президентът отлично знае (както впрочем и мнозина членове на Конгреса), че докато правителството има възможност да повишава дълговия таван, когато си поиска, управляващите ще могат енергично и безогледно да повишават разходите си. Това е все едно да връчиш на някого кредитна карта без какъвто и да било лимит. За повечето хора подобно изкушение би било непреодолимо. Затова със 100%-тна вероятност можем да прогнозираме, че американските държавни разходи никога няма да бъдат наистина съкратени, а държавният ни дълг ще продължи да се повишава, докато сами не разрушим всичко, което сме постигнали.

Как подобна ситуация успя да просъществува толкова дълго? Нашата частна централна банка създаде механизъм, работещ с хартиена (т.е. необезпечена с нищо реално) валута, неподвластна на каквито и да било икономически механизми и ограничения. В момента Федералният резерв е най-големият държател на американски дългове. Той създава свой собствен капитал, като буквално прави пари от въздуха. Така се оказва, че доларът се опира на самия себе си. Един затворен орган, който никога не е бил подлаган на истински одит, конвертира пари в неограничени дългове с хартиени гаранции. Как би оценил всеки адекватен инвеститор подобна мошеническа икономическа схема?

Основният проблем на долара е, че разчита най-вече на собствения си имидж, а не на някакво материално покритие или твърда икономическа основа. Тоест, той по нищо не се отличава от която и да било хартиена валута, с всички присъщи и недостатъци.

Колкото и да е странно, но стойността на долара не се измерва с неговата вътрешна или историческа покупателна способност, а с относителната му покупателна способност, в сравнение с другите сриващи се хартиени валути. Контрааргументът, който се използва най-често срещу онези, които критикуват гибелния път на долара, е, че на фона на кризата в Европа американският долар представлява своеобразно „тихо пристанище”.Хората, които твърдят това, пропускат факта, че миграцията на спестяванията от долари към евро и обратното е съвършено несъществена от гледна точка на оцеляването както на американската, така и на европейската валута. И двете валути са в упадък, ясно доказателство за което е нарастващият инфлационен натиск от двете страни на Атлантика. Попитайте който и да било потребител в Гърция, Испания, Франция или Великобритания, как са се променяли цените в магазините през последните четири години и той ще ви отговори същото, което и всеки американски потребител – цените са нараснали. Затова има смисъл да сравняваме долара не с еврото или йената, а с нещо по-практично, например с долара от миналото.

През 1972, когато Никсън ликвидира онова, което е останало от златния стандарт, една нова кола е струвала средно 4500 долара. По същото време, една средноголяма къща струва 40 000 долара. Цената на галон бензин е 36 цента, а на хляба – 25 цента. Лекарската визита пък е излизала 25 долара. Разбира се, заплатите са били по-ниски, но много по-бързо и адекватно са реагирали на промените в цените. Днес разривът между ръста на заплатите и инфлацията изглежда непреодолим и средното американско семейство просто не успява да следва кривата на ценовия ръст.

Историческият обзор на покупателната способност на долара свидетелства, че да инвестираш в него за да запазиш спестяванията си не е най-доброто решение. Благодарение на усилията по спасяването на икономическите удавници и монетизацията на дълговете посредством количественото им облекчаване (Quantative Easing - QE), девалвацията на долара беше рязко ускорена и днес Федералният резерв е готов за последния разрушителен и вече обявен публично етап от QE, който, поне според мен, ще нанесе окончателен и смъртоносен удар по долара. В тази връзка, естествено възниква въпросът, защо тогава другите страни продължават да купуват долари?

Добре дошли на доларовото бунище

Сред любимите ми аргументи в защита на долара е твърдението, че никоя чужда държава няма да дръзне да посегне срещу него, защото всички са прекалено зависими от търговията с Америка. Затова, отговаряйки на горния въпрос, ще си позволя да отбележа, че на практика редица държави, спокойно и без да вдигат излишен шум, вече се отказват от долара като инструмент в международната търговия.

На онези, които упорито твърдят, че светът никога няма да се откаже от долара, ще отговоря, че ако погледнат по-внимателно ще видят, че мнозина вече са се отказали от него. От 2010 насам, Китай, заедно с останалите държави от БРИКС, постепенно изместват долара, като основна търговска единица, сключвайки двустранни споразумение помежду си. Китайците подписаха подобно споразумение първо с Русия, а след това с целия търговски блок АСЕАН, както и с много други пазари, включително с Япония. Впрочем, Китай се подготвяше за това още от 2005, когато за първи път бяха емитирани държавни облигации в юани. Тогава ги възприеха като нещо екзотично, още повече, че Китай разполагаше със значителен обем от „излишни” спестявания и хазната нямаше защо да затъва в дългове. От днешна гледна точка, този ход придобива много по-различен смисъл. Днес Китай и държавите от БРИКС открито призовават за отказ от долара в международната търговия.

Глобалното разпространение на юана и преориентирането на китайската икономика към намаляване на зависимостта и от износа (особено на Запад), чрез увеличаване на вътрешното потребление, позволи на китайците да се освободят от пълната си зависимост от американския пазар. Разбира се, евентуален крах на американската икономика със сигурност би засегнал и Китай. При всички случаи обаче, китайската икономика би устояла при подобно развитие.

Межу другото, още през 2008 предупреждавах за подобно развитие на събитията, вследствие на което бях подложен на жестока критика от т.нар. „нормални” икономисти (както отляво, така и отдясно) и кейнсианци, твърдящи, че това е невъзможно. Днес вече е общоизвестно, че основните ни кредитори усилено „диверсифицират” валутните си резерви, отдалечавайки се от долара, въпреки че големите медии и онези, които им вярват, продължават да твърдят, че това уж не застрашава американската икономика.

Следва са сме наясно, че за упадъка на долара помага не само непрекъснатата работа на „печатницата за пари” на Федералния резерв (макар че това си е истински кошмар), а и прогресивно увеличаващата се загуба на доверие в американската валута. Истината е, че за ликвидирането на долара е напълно достатъчно да се появят обосновани съмнения за неговата жизнеспособност.

Какъв е изводът? Крахът на долара не е „теория”, а вече стартирал процес, който се развива в реално време и се проявява в конкретните действия на същите онези държави, които доскоро купуваха огромни количества американски дългови книжа. Отслабването и изчезването на долара е просто въпрос на време и всичко сочи, че той ще загуби статута си на резервна валута в съвсем близко бъдеще.

С какво може да бъде заменен доларът?

Следващият ми любим аргумент в защита на долара е твърдението, че „не съществува валута, способна за заеме мястото на долара, ако той рухне”. На първо място, този аргумент се базира на доста наивното предположение, че доларът няма как да рухне, ако няма валута, която да го замени. Не знам, кой го е измислил, но истината е, че доларът лесно може да рухне и без да дочака появата на адекватен заместител. Икономическите закони не се съобразяват с логиката и вижданията на едни или други инфантилни икономисти.

Въпреки това (което трябва да се знае) такъв заместител има и той вече е заел стартова позиция. Международният валутен фонд открито призовава за „пенсионирането” на долара през следващите няколко години и замяната му с т.нар. „специални права на тираж” (Special Drawing Right - SDR). SDR представляват безналични международни резервни активи в рамките на МВФ, създадени в началото на 70-те години за да заменят златото като основно средство в глобалната търговия. Днес SDR са се трансформирали във валутна кошница, призната от почти всички държави в света и са основния претендент за мястото на долара, като резервна валута. И това не е само на теория. Това е суровата реалност. Онези, които твърдят, че SDR не представляват „реални пари”, трябва да убедят в това американските пощи например, защото там ползват таблици, в които разходите се изчисляват именно в SDR.

И така, днес, когато знаем, че доларът вече има с какво да бъде заменен, следващият очевиден въпрос е, защо му е на глобалния елит да ликвидира един толкова полезен финансов инструмент, като американския долар? Защо му е да убива кокошката, която снася „златни яйца”? Хората, които поставят този въпрос, са неспособни да погледнат отвъд рамките на поднесената им наготово икономическа картина. Всъщност, хартиените пари не са важни за глобалните банкери. За тях това е просто консуматив, нещо като змийската кожа, която змията сменя, докато расте.

Същността е, че апологетите на глобализацията отчаяно се стремят към установяването на единна световна валута.А доларът, макар и да е продукт на Централната банка, все още представлява полунационална парична единица. И в този смисъл е пречка по пътя към налагането на глобална валута. Струва ми се, че днешната ситуация е твърде подходяща (поне от гледна точка на глобалистите) – доларът върви към дъното, а МВФ вече разполага с нова спасителна рецепта за хартиена валута в лицето на SDR. Убеден съм също, че сляпата вяра в дългия живот на долара се основава, в голямата си част, на откровени заблуди. Нещата не опират до лични възгледи или желания, а до това, че валутите с толкова слаби позиции се обречени да бъдат заменени. Налице са достатъчно доказателства, че тук не може да става дума за случайност. Процесът е управляем и цели постигането на основните цели на т.нар. глобалисти: пълната централизация на света под ръководството на глобално правителство, контролиращо международната парична система.

Тоест, доларът се оказва просто поредното стъпало в еволюцията към един още по-порочен идеал. Времето му изтича, и това въобще не се крие, за това се говори открито и то се случва пред очите ни. Като скоростта на развитие на събитията зависи от това, колко бързо ще нарастват съмненията, провокирани от действията на американското правителство и централната банка. Съмненията в американската валута са зловещо предзнаменование не само за инвеститорите, а и за цялото общество.

Америка са колебае, застанала на ръба на пропастта. Скептиците могат да критикуват и да не приемат подобно твърдение, но икономическата ситуацията в страната не отговаря на надеждите им. Можем да я сравним с огън, който, след като е бил оставен без надзор, е породил огромен пожар и след като е изгорил всичко, се задъхва в тежкия дим, сред царящите наоколо ужас и хаос.

 

* Авторът е американски икономически анализатор, президент на Alternative Market Project

Напоследък САЩ демонстрират повишена активност в зоната на Тихия океан. Въпреки че Държавният департамент я обяснява с нарастващото икономическо значение на региона, мнозина смятат, че интересът на Вашингтон е свързан с плановете за изграждането на т.нар. «нов световен ред». Както e известно, в началото на 2012 Збигнев Бжежински лансира идеята САЩ да поемат функциите на «регионален балансьор» в Азия, действайки като посредник за разрешаването на конфликтите и премахвайки съществуващия днес военен дисбаланс. С други думи, макар и да не са азиатска държава, Съединените щати искат едновременно да постигнат «разоръжаването» на региона и укрепването на собственото си (включително и военно) присъствие в него.

Китайската «мишена»

Китай е сред очевидните цели в тази игра, като САЩ, използвайки всяка възможност, се опитват да преформатират отношенията си с всички играчи в източноазиатската зона – от Малайзия до Австралия. Както посочват в тази връзка анализаторите на «Business Insider» Елоиз Ли и Робърт Джонсън, «Австралия ще приеме до 2000 американски морски пехотинци, а на Филипините американските военни ще поемат обучението на местните си колеги. В момента, по молба на филипинското правителство, там временно са разположени военни части на САЩ, но се обсъжда възможността за създаване на постоянна съвместна база. Освен това, заради активността на местните клетки на Ал Кайда в южните острови на архипелага, филипинските военновъздушни сили получават техническа помощ от САЩ. На остров Гуам пък се планира да бъдат разположени 4700 морски пехотинци – толкова много военни там не е имало от Втората световна война насам».

При това, Вашингтон умело се възползва от търканията и противоречията между отделните държави от региона. Така, наличието на спорни акватории в Южнокитайско море вече доведе до това, че в лагера на противниците на Китай може да се окаже цяла коалиция от държави – от Виетнам до Филипините.

Наистина, Пекин успя да се споразумее в виетнамците по редица въпроси. През октомври 2011 двете държави създадоха работна група за делимитацията и подялбата на Тонкинския залив, около спорните Параселски острови. Въпреки това, през март 2012, китайците за пореден път задържаха два виетнамски риболовни кораба, което провокира острия протест на Ханой. Малко по-късно (на 10 април) се случи поредният инцидент между Китай и Филипините, като китайски боен кораб навлезе във филипински води за да не допусне задържането на китайски рибари. Това ескалира напрежението между двете страни: Китай изпрати в зоната на конфликта патрулни катери, а Филипините – кораб на бреговата охрана.

На 25 април пък се проведоха съвместни американско-филипински маневри, включващи овладяването на остров в Южнокитайско море. За да се създаде максимално близка до реалната ситуация, те се проведоха на остров Палаван, който граничи с конфликтната зона. Като правна основа за този тип учения, САЩ и Филипините изтъкват подписаното през 1951 споразумение за оказване на взаимна помощ за защита от външна агресия или по време на война.

Струва си да посочим и последната среща на Асоцията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), която се проведе в камбоджанската столица Пномпен в началото на април 2012, но не постигна никакви резултати по въпроса за спорните територии в Южнокитайско море. Тоест, останалите претенденти за различни морски територии не разполагат с дипломатически инструменти за по-бързото решаване на проблема.

Тук е мястото да спомена, че китайските претенции изглеждат достатъчно обосновани, защото няма как да се отричат усилията на САЩ за милитаризацията на региона. В момента, американците модернизират самолетните писти на Кокосовите острови, между Австралия и Шри Ланка. Което означава, че се подготвя плацдарм за евентуална бъдеща атака. В същото време, според американските стратези, новата база на Филипините би осигурила на САЩ редица предимства, като основното е ограничаване опитите на китайскиия военен флот да разшири параметрите на морската отбрана на страната. Което, на свой ред, би улеснило бързата и широкообхватна американска военна реакция в случай на конфликт с Тайван, а пък самото присъствие на американските военни ще балансира китайската мощ в контактите с другите държави, имащи достъп до Южнокитайско море, включително с Виетнам.

Сред най-удобните бази за бъдещото американско присъствие в региона е Австралия, където местните консерватори отдавна залагат на темата за «китайската заплаха». Наскоро в австралийското пристанище Дарвин, където има военна база, пристигнаха първите поделения на американската морска пехота. При това не беше официално обявено създаването на нова американска база, но правителствата на двете страни потвърдиха, че въоръжените им сили ще поддържат постоянно взаимодействие. В статията си «Пет поуки от плана за постоянно американско военно присъствие в Австралия», публикувана в «The Atlantic”, Макс Фишер очертава основните мотиви на новата стратегия на Вашингтон:

-          необходимостта да бъде „сдържан” Китай: разполагането в Дарвин на американски военни ще разшири възможностите на САЩ в Тихия океан и, което е най-важното, ще гарантира военното им присъствие в западната му част;

-          облекчаване на процеса на постепенно изтегляне на САЩ от Близкия Изток и Централна Азия, обхванати от антиамерикански настроения, и концентриране на усилията им в Източна Азия;

-          стремежът на Обама да се изтегли от Афганистан;

-          стремежът да се компенсират търканията заради американската база в Япония: базата в Дарвин ще играе ролята на „резервна площадка”, позволяваща да се запазят приоритетите при гарантиране на регионалната сигурност;

-          възможността за превръщането на Австралия в нов „клиент” на САЩ (по аналогия със Саудитска Арабия), имайки предвид австралийската подкрепа за всички войни на Америка от Виетнамската насам.

На свой ред, Тайван и Южна Корея, традиционно следват течението на американската политика. Анализирайки ситуацията в Южна Корея, известният геополитик Джордж Фридман аргументира военното присъствие на САЩ в тази страна с нейния северен съсед (Корейската народно-демократична република). Според него, Китай е отлично прикритие за Пхенян и сътрудничеството помежду им е изгодно и за двете държави. Пекин използва Северна Корея като буферна зона, а пък Северна Корея в редица случаи, включително и за ядрената си програма, търси дипломатическа подкрепа от Китай. Като цяло обаче, Пхенян следва предпазливо поведение спрямо Южна Корея и затова, според Фридман, американското военно присъстве в южната част на Корейския полуостров не е чак толкова необходимо.

Сред ключовите държави за проникването на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион е Мянма. Достатъчно е да погледнем географската карта и ще ни стане ясно защо. Макар че Мянма няма излаз на Тихия океан, дългата и брегова линия в Бенгалския залив и общата граница с Китай позволяват да я разглеждаме като тилов плацдарм за американската експанзия по китайското направление. Както е известно, през Втората световна война, САЩ се опитват да изградят т.нар. Бирмански път за да стигнат до китайскатка провинциа Юнан и да снабдяват армията на Чан Кайши. Заради изключително трудния терен, тогава това не им се отдава, днес обаче съвременните военно-технически средства позволяват постигането на много повече неща. При това не е задължително да се стига да пряка военна интервенция. Евентуалното разполагане там на американски радарни системи, ракетни комплекси или военни бази с ударни военновъздушни групировки, със сигурност ще парализира Китай.

Освен това САЩ планират да осигурят достъп на своите неправителствени организации, които да разширят активността си в Мянма. Още преди време Джордж Сорос декларираше намерението си да основе постоянна мисия в Мянма за да създаде там „необходимите условия за преход към отворено общество”. Тоест, съвместната игра на Уолстрийт, Белия дом и американските транснационални корпорации, спокойно би могла да постави (след известно време) тази страна под контрола на Вашингтон.

Освен „демократизацията”, сред инструментите за натиск върху управляващия режим в Мянма, са проблемите със сигурността (например нападенията на бунтовници, принадлежащи към различни етнически малцинства, които могат да дестабилизират граничните райони с Тайланд, Индия и Китай), както и подозренията за внос на ядрени технологии от Северна Корея. При това, сред претенциите на САЩ към управляващите в Мянма е прекратяването на военното сътрудничество с Китай. Американските анализатори подчертават значението на Мянма за САЩ, заради запасите и от петрол, газ и друти природни ресурси, както и като потенциален пласментен пазар. В момента, основните печеливши отрасли на нацоналната икономика, като започнем с добива на дървен материал и свършим с този на скъпоценни камъни, се контролират от военната хунта, но развитието на ситуацията може да позволи активната намеса на външни играчи в Мянма и преразпределяне на сферите на влияние. Под лозунгите за демократизация, пазарни реформи и всевъзможни блага за 48-милионното население на страната, чуждестранните ТНК биха могли да приватизират ресурсите и да поемат контрола над цялата и външна търговия. Освен това, Мянма е световен лидер по призводството на ориз, т.е. при прогнозираната от ООН заплаха от глад в региона, тя се оказва ценна и в това отношение. В по-широк план, наличието на общи граници с Индия, Бангладеш, Тайланд и Лаос може да я превърне в основния „генератор на процеса на демократизация” в цяла Югоизточна Азия, както наскоро посочи и Робърт Каплан, на сайта на агенция „Stratfor”.

Впрочем, Китай и Русия също демонстрират засилен интерес към региона. Съвместните им военноморски учения „Морско взаимодействие 2012”, провели се в края на април 2012 в Южнокитайско море, са доказателство за това. Истината е, че Вашингтон все още не е наясно за по-нататъшните планове, касаещи руско-китайското взаимодействие, при това американците са объркани от добрите отношения между Москва и Ханой и, в частност, от подписаното наскоро споразумение между виетнамската компания PetroVietnam и руската Газпром, за съвместната разработка на две находища в спорната акватория на Южнокитайско море. В тази връзка, известният американски политолог Майкъл Ослин задава въпроса: „За какво става дума? За опит да бъдат сплашени Токио и Сеул? Или за отварянето на своеобразен нов фронт в противопоставянето между авторитарните и демократични държави в района на Тихия океан? За претенции на Китай и Русия за монополно господство в региона, което би им позволило да блокират морските комуникации на всички оставали държави? Или пък, напротив, става дума запревантивна мярка срещу това, от което се опасяват и искат да предотвратят Пекин и Москва?”.

Новата тихоокеанска стратегия на Америка

Разбира се, отношенията между Китай от САЩ от доста години насам се определят от екпертите като ключови за силовия баланс не само на регионално, но и на глобално равнище. Изместването на центровете на световното индустриално производство към Източна Азия е очевиден факт. Въпреки това, политиката на САЩ в региона по времето на Буш-младши не се характеризираше с особен динамизъм. Борбата с международния тероризъм и военното присъствие едновременно на два фронта (Афганистан и Ирак) не оставяше на Вашингтон кой знае какви възможности за маневри в Източна Азия.

Видими промени в американската политика настъпиха едва след идването на власт, през 2009, на Барак Обама, прокламирал нов стратегически курс на САЩ в региона. Първите дипломатически стъпки в тази посока станаха посещенията на самия Обама, както и на държавния секретар Хилари Клинтън в Китай, Япония, Индонезия, Индия и Южна Корея, утвърждаващи американското партньорство с ключовите регионални играчи.

Така, в отношенията с Китай, през 2009 стартира т.нар. «стратегически и икономически диалог». По това време вече беше станало ясно, че външноикономическата политика на източноазиатските държави и, на първо място, на Китай също е допринесла за дестабилизацията на финансово-икономическата ситуация в света. Именно китайците осъществяваха през последното десетилетие значителни финансови инжекции в икономиката на САЩ, изкупувайки американските дългови задължения. На свой ред, сериозният приток на долари в американската икономика се отрази зле върху макроикономическата ситуация в страната. В отношенията между Вашингтон и Пекин възникна необходимост от постоянно действащ формат за водене на преговори, който да позволи обсъждането на въпросите, касаещи нарастващата взаимозависимост между китайската и американската икономики.

По отношение на държавите от АСЕАН пък, САЩ се ориентираха към подновяване на взаимодействието както с Асоциацията, като цяло, така и с отделните и членове. Конкретни стъпки в тази посока станаха назначаването на специален американски представител към АСЕАН, подписването на Договор за приятелство и сътрудничество в Югоизточна Азия и присъединяването на САЩ към Източноазиатската среща на върха (към която доскоро американците не проявяваха особен интерес).

Освен традиционните партньорства на двустранно равнище, сериозно внимание започна да се отделя на отношенията с Индонезия, Виетнам и Мянма, както и с Лаос и Камбоджа. През 2008, САЩ и Индонезия стартираха програма за всеобхватно сътрудничество, в такива сфери като търговията и инвестициите, сигурността, образованието, здравеопазването, енергетиката, климатичните прочени и борбата срещу ядреното разпространение. За Вашингтон, отношенията с тази най-голяма мюсюлманска държава, където доминира умереният ислям и демокрацията се развива сравнително успешно, придобиват специално значение. Както вече споменах по-горе, ново направление в стратегията на САЩ в Югоизточна Азия е „прагматичното ангажиране” на Мянма (след началото на прехода от военно към гражданско управление в страната).

Квинтесенцията на новата американска стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион се съдържа в статията на държавния секретар Клинтън „Тихоокеанския век на Америка”, публикувана във „Foreign Policy”, в навечерието на срещата на организацията Азиатско-тихоокеанско икономическ сътрудничество (APEC), провела се под председателството на САЩ в Хонолулу през 2011. Според Клинтън, необходимостта от разширяване на американското присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се обвърже с две ключови задачи. Първата е гарантиране на стабилността и сигурността в региона, където старите заплахи (ситуацията на Корейския полуостров, проблемите с ядреното неразпространение) се запазват, а се появяват и нови (природните катаклизми и териториалните спорове в Южнокитайско море). Втората е гарантиране на благоприятни външнополитически условия за американската икономика, включително на експортни и инвестиционни възможности в региона.

Хилари Клинтън отбелязва, че въпреки изолационистките лозунги на някои американски политически кръгове, САЩ не бива да се отказват от външнополитическите си ангажименти, а да осъществят стратегическо преразпределяне на приоритетите си. Имайки предвид трудната икономическа ситуация в страната, гарантирането на по-широк достъп до пазарите на азиатско-тихоокеанските държави би могло да стане добра основа за създаването на допълнителни работни мести и нормализацията на американската икономика. Освен това, поставената от президента Обама задача за удвояване износа на САЩ до 2015, също изисква по-голямо внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, чието значение като търговски партньор на Америка само ще нараства. По мащабите на търговско-икономическите връзки, азиатското направление вече надмина трансатлантическото. В тази връзка, подчертава Клинтън, САЩ следва да изградят здрава транстихоокеанска политико-стратегическа обвързаност, по модела на трансатлантическата.

В основни елементи на регионалната стратегия на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се превърнат:

- укрепването на двустранните военно-политически алианси и адаптирането им към новите условия;

- укрепване на диалога с бързо развиващите се държави (и най-вече с Китай);

- активизиране на дейността в многостранните организации за сътрудничество;

- разширяване на търговията и инвестициите в региона;

- укрепване на мащабното американско военно присъствие;

- прокарване на демокрацията и защита на човешките права.

Ако доскоро САЩ не разглеждаха многостранните механизми като приоритет във взаимодействието с държавите от региона, днес се очертава процес на тяхната трансформация с активно американско участие.

В същото време, САЩ обръщат специално внимание на проблемите, касаещи свободната търговия в региона. Така, в контекста на критиката си срещу действията на АРЕС в сферата на либерализацията на търговията, Вашингтон се опита да измести фокуса на дискусията към преговорите за Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Самият механизъм на последното започна да се позиционира като най-ефективния за създаване на качествени условия за свободната търговия в региона, а АРЕС се разглежда по-скоро като място за съгласуване на интересите, но не и за постигане на практически споразумения.

Корените на формирането на ТТП са свързани с американската инициатива от 1998, когато САЩ предложиха на Австралия, Нова Зеландия, Чили и Сингапур да започнат преговори за подписване на преференциално търговско споразумение. На практика обаче, тези преговори стартираха едва през 2003, като в тях се включиха само Нова Зеландия, Чили и Сингапур. През 2005, желание да се присъедини към ТТП демонстрира Бруней. Официално, ТТП започна да функционира година по-късно.

Разразилата се през 2008 икономическата криза попречи на САЩ да се пресъединят към ТТП и американската администрация реши да използва този механизъм едва, когато и се наложи да предприеме конкретни действия за „завръщането” на Америка в Азиатско-Тихоокеанския регион. В този момент, в региона вече се реализираха два паназиатска проекта за многостранни зони за свободна търговия (АСЕАН+3 и АСЕАН+6), без участието на САЩ.

Привържениците на ТТП акцентират върху това, че Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, е „затънал” в различни двустранни споразумение от „преференциален” тип. При това, само някои от тях бяха подписани по икономически съображения, много повече преследваха по-скоро политически цели. В резултат от това, множеството взаимноизключващи се правила и принципи на търговията само увеличават разходите за правенето на бизнес и управление на производствените процеси в региона. Дори многостранните договори, като Зоната за свободна търговия на АСЕАН (ASEAN Free Trade Area - AFTA) и подобните и споразумения във формат АСЕАН+1, не се различаваха особено от двустранните формати, защото всеки от участниците в тях действаше съобразно собствения си тарифен график.

По логиката на американската администрация, регионът се нуждае от такъв механизъм за либерализация на търтовията, който наистина да има многостранен характер, да премахне противоречията, заложени в съществуващата система на двустранните отношения и да реши цял куп нови задачи (например защитата на интелектуалната собственост), в съответствие с принципите на „СТО плюс” (СТО – Световна търговия организация, б.р.).

Форсирането на процеса на Транстихоокеанското партньорство демонстрира наличието на два принципно различни подхода към формирането на нормите и правилата на международната търговия в региона. Те отразяват интересите на държавите, намиращи се на различни нива в развитието си. Така, Китай и редица държави от Югоизточна Азия, въпреки развиващата се сфера на услугите, спадат по-скоро към групата на индустриалните държави. В същото време, в САЩ доминират третичният сектор и иновационната сфера. Както показва опитът на зоните за свободна търговия АСЕАН и АСЕАН+1, Китай и държавите-членки на Асоциацията са склонни да сключват по-малко сложни споразумения за свободна търговия. За разлика от тях, в интерес на САЩ, Япония и Южна Корея са такива споразумения, които не само позволяват възприемането на принципите на свободната търговия по отношение на готовата продукция, но и гарантират вътрешнодържавното икономическо регулиране и създават оптимални възможности за функциониране на сложните производствени вериги. Последните са необходими на държавите от технологично развитото ядро на глобалната система за да могат да осъществяват внос на производство без да рискуват за загубят лидерството си в сферата на иновациите.

Тоест, позицията на САЩ е за пълна либерализация на търговията със стоки и услуги, създаване на благоприятни условия за инвестиране и защита на интелектуалните права. По отношение на последните, Вашингтон възприема като своеобразен образец условията на споразумението за създаването на зона за свободна търговия с Южна Корея (KORUS): то гарантира правата върху интелектуалната собственост не в рамките на 50 години (каквито са изискванията на СТО), а на цели 70. Интересите на Китай пък изискват той да получи достъп до технологиите и, разбира се, да разполага с необходимата защита в търговията с готови стоки. Не е чудно, че развитието на Транстихоокеанското партньорство беше възприето от Пекин, като ограничаващо китайската икономическа активност. Що се отнася до другите, по-малки играчи, те, както изглежда, предпочитат да следват тактика на приспособяване, опитвайки се да извлекат полза и от двата подхода.

Военните аспекти на американската стратегия в региона

Във военно-стратегически план, САЩ са силно заинтересовани от гарантиране свободното корабоплаване в цялото пространство от Индийския до Тихия океан, включително Южнокитайско море. Основните постановки, обосноваващи необходимостта от запазване на американското присъствие в тази акватория са формулирани в два стратегически документа „Стратегия за морската мощ през ХХІ век” (2007) и „Концепция за военноморските операции” (2010). Става дума, на първо място, за защита на интересите на САЩ в това пространство (като целта е да не се допусне появата там на евентуални конкуренти или противници), а на второ – за гарантиране възможността на САЩ да маневрират свободно по цялото протежение на морските маршрути от Европа и Близкия Изток до Тихия океан. Въпреки решението за общо съкращаване на американските военни разходи, заради последиците от кризата, военните ангажименти на САЩ към държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион не се огрначиват съществено. Напротив, налице е технологично усъвършенстване на мощта на американските военноморски сили в региона.

В споменатите по-горе документи, сред потенциалните заплахи за САЩ се споменават действията, предприети както от отделни държави, така и от недържавни играчи. Към първите се отнася, в частност, териториалният спор между Китай и държавите от Югоизточна Азия за архипелага Спратли. Тук е мястото да напомня, че изострянето му, през 2010, стана не без американско участие. След като кораби на САЩ се появиха в изключителната икономическа зона на Китай, това провокира Пекин да предприеме съответните действия, декларирайки „стратегическите” си интереси в Южнокитайско море, което пък, на свой ред, ескалира противоречията между Китай и Филипините и Китай и Виетнам.

Тоест, „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, съдейства за изострянето на редица противоречия, които или изглеждаха почти решени, или бяха в латентен стадий. В икономическата сфера пък се очертава очевидно разделение на регионалните механизми на „стари” – т.е. тези, които (като АРЕС например) възникнаха още по време на разпадането на двуполюсната система или пък се формираха през 90-те,и онези, породени от промените в регионалната система, глобалната икономическа криза и активизацията на САЩ в региона.

Стратегическо ограничаване или стратегическа адаптация

На фона на икономическия спад в САЩ по време на кризата от 2008-2009, редица американски анализатори отново се обърнаха към концепцията за „стратегическото ограничаване”, опитвайки се да прогнозират възможната външнополитическа стратегия на глобалния хегемон, намиращ се във фаза на упадък. Според тази концепция, най-разумното за подобна държава-хегемон, постепенно „свличаща се” към категорията на великите или доминиращите държави, е отказът и от най-рисковите международни ангажименти, прехвърлянето на част от тях на съюзниците и съкращаването на военните разходи.

Анализът на новата американска политика спрямо Азиатско-Тихоокеанския регион показва обаче, че външнополитическата активност на САЩ може да се характеризира не толкова като „стратегическо ограничаване”, а по-скоро като приспособяване към новата международна ситуация.

В момента, много от основните политически цели, които Вашингтон си поставяше в Близкия Изток, на практика, вече са постигнати. Ключовите авторитарни режими в региона са деконсолидирани или са в период на деконсолидация и вече не представляват сериозен проблем. Следователно, на този етап американската външна политика може да бъде коригирана така, че да отговаря не само на политическите цели, а и на задачите за икономическото възстановяване на САЩ след кризата.

Съединените щати разглеждат Азиатско-Тихоокеанския регион като подходящ за създаване на външнополитическите условия за това възстановяване. Според Вашингтон, възходът на региона следва да продължи, но не за сметка на отслабването на САЩ, а точно обратното – икономическият възход на Америка пряко се обвързва с подема на Азиатско-Тихоокеанския регион. При това с него е свързан и основният политическо-икономически проблем пред САЩ, а именно отношенията им с Китай. Опитвайки се да постигнат политическите и икономически цели, които са си поставили, Съединените щати, най-вероятно, ще търсят начини за тактическото ограничаване на Китай навсякъде, където това е възможно. Като сред възможните регионални „ограничители”, наред с тайванския въпрос, следва да посочим сегашната ситуация в Южнокитайско море, позволяваща да бъдат задълбочени противоречията между Пекин и съседите му, както и спецификата на китайската политическа система, която, както изглежда, все по-често ще бъде критикувана отвън, във връзка с неспазването на човешките права например. Независимо от всички съществуващи между двете страни разногласия обаче, рязкото отслабване на Китай или евентуални непредсказуеми политически промени в тази страна съвсем не са в интерес на САЩ.

 

* Българско геополитическо дружество

Когато става дума за геополитика, мислим, преди всичко, за разположението на силите и диалектиката на конфликта по отношение на определена територия. Но геополитиката не е точна и строго ограничена научна дисциплина. Тя обяснява не само динамиката на пространството, а и свързаните с това пространство скрити символични представи, които формират понятийната система на геополитиката, обвързвайки я с метаполитиката, философията и херменевтиката. Тоест, геополитиката е и осъзнаване на пространството. Въпреки че „онтологичният” подход в геополитиката (също както и праксиологичният и полемологичният подходи) все още е недостатъчно изучен, вече има впечатляващи трудове, посветени на връзката между геополитиката и философияга. Така, австрийският генерал Йордис фон Лохаузен дефинира геополитиката като „географския разум на държавата”. Още през V в.пр.н.е. древногръцкият историк Херодот посочва, че способността да синтезираш предполага умението да обобщаваш. На свой, ред философът Аристотел (ІV в.пр.н.е.) включва географията в политическия анализ. Връзката на геополитиката с философията се заключава, в частност, във фундаменталното понятие за властта (мощта).

„Умението да се осмисля пространството е необходимо за да се разбере властта”. Това понятие присъства и в заглавията на редица трудове, посветени на геостратегията: „Геополитиката: пътищата към могъществото” на френския адмирал Пиер-Мари Галуа или пък „Империи и мощ” на Йордис фон Лохаузен.Особено място в геополитиката заема митът, като средство за разбиране на света, доколкото той се вписва в традицията и по този начин служи за предаването на определена система от ценности. Митът е отражение на конкретния ред по отношение на световния хаос. Отвъд фактите и измислиците стои визията за света, като цяло. „Митовете на всеки народ са органично свързани с визията му за света и неговата история”. Но митовете могат да бъдат и носители на лъжливи идеи (както посочва Платон). Следователно, този, който създава и контролира митовете, притежава голяма власт. За силата на предразсъдъците пише основателят на философската херменевтика Ханс-Георг Гадамер: тези идеи, често неосъзнати, управляват механизмите на идентификация (за тях споменава и френският геополитик Франсуа Тюал), които обуславят и изграждат различните форми на пространствените представи. Не може да се отрича, че геополитиката е особен начин на мислене и представяне на пространството, посредством организацията му и специфичната му проекция в заобикалящата ни действителност. Във философията, пространството обрича човечеството на раздробеност, но, в същото време, му осигурява различията, индивидуалността и самобитността, избавяйки го от безформеното и еднообразно съществуване, в чиито рамки появата на личността е невъзможна.

Движението, промяната и мобилността в геополитиката

Струва си да напомним, че първата философска битка е тази против движението, т.е. противопоставянето на възхищението от движението, което е обусловено не толкова от етични или психологически причини, колкото от логиката.Показателен в тази връзка е спорът между Платон и Хераклит. Последният казва: „не може да влезеш два пъти в една и съща река”, т.е. защитава тезата за вечното движение и факта, че времето превръща всичко в нищо. В отговор Платон с основание отбелязва, че непостоянството, само по себе си, е чиста измислица. Защото, за да осъзнаеш непостоянното е необходимо то да съответства само на себе си, а нестабилността му да бъде относително стабилна.

Различието и движението могат да съществуват само на фона на идентичността и постоянството. Впрочем, подобна философска полемика водят помежду си Хюм и Декарт. Така, според концепцията на Хюм, човекът непрекъснато се променя, т.е. не може да остава един и същ. Той не е нито детето, което е бил, нито стареца, в който ще се превърне. Личността ни се променя. Оттук не е далеч до идеята, че социалната и политическата история представляват поредица от сътресения и глобален хаос. Хегел обаче отговаря на Паскал, че възприемаме историята като нещо хаотично, само защото е налице определена същност, която се запазва в хода на историята, т.е. колективните различия придобиват своята форма в държавата, притежаваща определена пространствена, географска, историческа и политическа организация.

Приемственост, консервация, дискретност

Геополитиката представлява динамика на мобилността (движението) и, едновременно с това, на консервацията и приемствеността. Ако направим съпоставка между дуалистичната геополитика на Евразия (телурокрация, континентализъм) и таласократичната геополитика на атлантизма, ще забележим, че фундаменталното, епистемологично различие между тях се заключава в различния смисъл, който те придават (на концептуално и филосософско равнище) на пространството. За да разберем концепцията за мобилността, следва да осъзнаем философската ситуация, в която се намираме. От едната страна е консервативната позиция, според която мобилността е упадък и деградация. Така например, за Платон (както впрочем и за представителите на т.нар. «сакрален» мироглед) мобилността често е равнозначна на смърт. Всичко, което може да се променя, се възприема като източник на деградация и хаос.

Мобилността се превръща в синоним на липсата на ред. Що се отнася до философското и метаполитическо равнище, в трудовете на Рене Генон и Юлиус Евола, посветени на традицията, се прокарва тезата, че крайната и лишена от смисъл форма на мобилността обикновено се съпровожда от състояние на патологична възбуда и истерия. На политическо равнище, излишната възбуда на духовете в градовете е признак за хаос и вътрешното им разрушаване. От друга страна, съществува и «прогресистка» позиция по отношение на мобилността, която я издига в култ, критикувайки постоянството и «статичното» състояние, като очевиден признак за стагнация в материален и психологичен план. Според привържениците на това схващане, постоянството е стремеж към смъртта, към постоянното повторение и отказ от политическия прогрес.

Анализът на епохата на Просвещението в трудовете на Шпенглер, Юнгер и постмодернистите, а също на Лиотар и Бодрияр, показва заблудите и границите на тази митология на прогреса, която бива фетишизирана по време на въпросната епоха и по-късно става причина за появата на прословутата западна «разочарованост».

В сферата на геополитиката е налице епистемологично противопоставяне, с което следва да се оперира твърде внимателно заради риска да започнем да разглеждаме движението като «анти-покой», а покоят – като анти-движение, което пък води до патологична ситуация на колебание между двете крайности. Голямо е изкушението да се приеме, че стагнацията позволява да се избегнат вълненията, или че вълнението дава възможност да се избегне стагнацията. В геополитиката, стагнацията често води до отказ от «властта», която е целта на геополитиката. Подобна стагнация е налице в съвременната европейска проатлантическа геополитика, налагана от глобалните икономически претенции на съперничещата англо-американска таласокрация. В резултат, съзнателно поддържайки стагнацията за да избегнем вълненията, пораждаме стагнация, която възмущава, а провокирайки, в отговор на нея, напрежение, съдействаме за появата на вълнение, връщащо ни към стагнацията. С други думи, геополитиката, лишена от мироглед и пространствен смисъл, задължително генерира неяснота, при което се смесват понятията «движение/покой» и «възбуда/стагнация», докато разумната геополитика следва да се опира на динамичната дихотомия, умело съчетавайки движението и покоя, осмислени в понятията «власт/приемственост» и «революция/консервация» на метаполитическо равнище. Именно това различие е заложено в основата на общата историческа и органична приемственост на противопоставянето между евразийската телурократична политика и таласократичната геополитика: първата, на практика, представлява сила на преобразуващото движение на основата на общата историческа и органична приемственост на континента, докато втората е сила на промяната – мобилизираща, конструктивистка и механистична – която разтваря целостта на континенталната основа в конструктивистката подвижна дискретност на пространството.

Таласократичната геополитика се гради на принципа на разделението и не отчита природната и историческа приемственост на пространството. В евразийската геополитика приемствеността и движението са принудени да съществуват съвместно. От законите на термодинамиката знаем, че именно движението структурира системата, докато покоят и стагнацията, обратното, я рушат. Психоанализата показва, че стремежът към желанието поражда и самото желание, а неподвижността е признак на смъртта. В тази връзка възниква въпросът, доколко правомерно в геополитиката е смесването на понятията статичност и неподвижност.

Статичността може да бъде съзидателна. При ниска скорост и при забавяне се наблюдават различни явления. Системите се нуждаят от покой за да избегнат пренатоварването. За човека, покоят е момент на съзерцание и приемане на заобикалящия го свят. Между него и съзерцавания обект възниква своеобразен синхрон, след което се осъществява ускоряване на връзката между тях. Не може да не ни впечатлява, как покоят може да стане фактор за ускоряване и движение.

Власт, трансформация и хаос

В качеството си на «власт за трансформация», геополитиката, сама по себе си, се превръща в резултат от осмисляне. Така, мобилността не е временна и пространствена, а продуктивна концепция, а в рамките на съществуването в пространството възникват нови отношения. В геополитиката, въпросът за мобилността поражда и въпроса за съзиданието на всички нива: пространствено-материалното, психическото и социалното, политическото и културното. В такъв случай, можем да констатираме, че геополитиката на конструктивистките промени, осъществявана от таласократичните държави, не може да създаде на завоюваните от тях територии (имам предвид Ирак, Либия и Афганистан) работещ модел за формиране на държавните отношения и приспособяване на иновациите към културната, религиозна и историческа приемственост в завоюваните пространства.

Геоконструктивистките промени, разрушили резултатите от хилядолетната политическа, културна и историческа активност, само задълбочиха хаоса и раздробяването на завоюваното пространство.

Действително, философията изначално твърди, че за успешната трансформация са необходими стабилност и приемственост. Философските и метаполитически трудове на представителите на германската «консервативна революция» (философска школа, съществувала по време на Ваймарската република) демонстрират желание за осъществяването на социална революция в рамките на консервативния проект, отчитащ културната традиция, социалната реалност и политическото пространство. В материален план, идентичността никога не възниква случайно – за целта са необходими приемственост в начина на живот и динамизъм на материята. В геополитиката, понятието абсолютна статичност е нонсенс. Да се допусне и да се отстоява някакво абсолютно статукво би означавало небитие и отказ от властта, която е същността на геополитическата динамика - спирка, преди и след която не би могло да съществува нищо.Всъщност, налице е всеобхватен геополитически динамизъм, т.е. намираме се в състояние на постоянна война, за което покоят/мирът е само видимост. Разбира се, отвреме навреме наблюдаваме и някакво забавяне: Лайбниц посочва, че от човешка гледна точка покоят съществува, но това е само забавяне, а не пълно спиране на движението.

Всяка геополитическа идентичност е въвлечена в този динамизъм. Пак Лайбниц отбелязва, че хората винаги възприемат явленията, дори и преди да са започнали да го правят осъзнато. Явленията сами се запечатват в паметта ни, извън процеса на осъзнатото им възприемане, т.е. без дори да го съзнаваме. С други думи, ако природата сама не способстваше за възприятието и закрепването му в паметта ни, ние не бихме могли да я възприемаме. Тоест, човешката идентичност, възприемането и съзнанието са възможно само на фона на динамизма.

На икономическо и политическо ниво, необходимата територия, държава или обществено пространство са възможни само, ако геопространствената и геополитическа структура предшества икономическата и политическата. Държавата е невъзможна без геополитическия динамизъм, продуктивен в пространствен план. В противоположност на такива мислители като Платон, Декарт и Хегел, предполагащи съществуването на предшестваща движението статичност, някои философи (Дельоз, Хераклит, Юм, Маркс) смятат, че промените и покоят са резултат от динамизма, т.е. от движението. За тях, понятието за динамизма е свързано с това за приемствеността. Абсурдно е да смятаме, че явленията «падат» от небето, а не произтичат от приемствеността с природата, с историята, с неосъзнатите сили на индивида и народите, със скритите исторически сили – т.е. следва да се базираме на понятията за динамизма и движението. Продуктивната мобилност на нашата култура става възможна едва след интелектуалната революция. Резултат от тази революция е това, което днес наричаме мобилност. Да не забравяме, че в Древна Гърция, по времето на Аристотел, са отдавали приоритет на местоположението, докато мобилността е била присъща само на Бога. Бог се възприема като движеща сила на всяко творение. Макар да е неподвижен, той привежда в движение всеки предмет, привличайки го към себе си. В термомеханиката, именно движението, а не покоят, организира системата, а за да бъде тя жизнеспособна, трябва да притежава хетерогенност. И обратното, ако системата е затворена в себе си, тя постепенно ще бъде ерозирана. Хетерогенността и редът се противопоставят на затвореността и хаоса. На геополитическо ниво, краят на идеологиите не се приема за катастрофа – той е просто констатация за невъзможността от съществуването на затворена в себе си геополитическа система. Необходимо е да се откажем от утопичния идеал за полиса за да се научим, в крайна сметка, да формираме динамични геополитически структури, позволяващи интеграцията, диференциацията и плурализма в Евразия.

Оста пространство - време и космическото тяло

Във философската концепция на Бергсон се съдържа идеята, че времето също формира пространството. Всяка голяма геополитика, сакрална или светска, се основава на създаването на специфичен пространствено-времеви континиум. Става дума за истинска ницшеанска, дионисийска концепция за оста пространство-време. Дельоз твърди, че проблемът на Айнщайн е, че не е стигнал до края на своето откритие, ограничавайки се до количествената множественост без да достигне нивото на качествената множественост. Бергсон пък критикува Айнщайн, че той, а след него и цялата съвременна наука, игнорира стадия на качествената множественост и не съумява да обобщи взаимодействието между пространство и време (открито на физическо равнище) за целия пространствено-времеви континиум. В книгата си «Материя и памет», Бергсон твърди, че всичко, което знаем за материята, е просто поток от образи. Но, ако материята е поток от образи и ако съзнанието ни възприема тези образи, тогава то се слива с вселената. А, ако съзнанието ни се слива с вселената, то личността ни е тази вселена. Тоест, космосът – това сме ние. В процеса на познание, съзнанието ни представлява съзнанието на планетата, на галактиката. Аз не съм в хармония със света, аз съм света («човек на света», според Мерло-Понти).

Концепциите на Бергсон и Дельоз ни насочват към понятието за космическото тяло. Дълбочинната същност на човека е да бъде космическо тяло («тяло без органи», според Дельоз). Но този космизъм, присъщ на всяка истинска евразийска геополитика, тотално отсъства в таласократичната геополитика, която е изцяло светска и материална.

Евразийска геофилософия?

Диалектиката на движението и покоя, на войната и мира, присъства в историята на целия евразийски суперконтинент. Той се развива в духа на елинизма, чрез конфликти и поредица от разногласия, имащи философски, религиозен, политически, икономически и териториален характер. Желанието да се понижи нивото на конфликтност на противодействащите си сили посредством тяхното помирение и хармонизация води до обратен резултат и провокира вълна на разрушителни сили, породени от самата Европа. Ако анализираме древногръцкото разбиране за възпитанието, в интерпретацията на Платон, ще видим, че то представлява конкуренция и борба на противоположностите в рамките на единната и хармонична човешка душа. По своята природа, борбата се стреми към въвеждане на ред и хармонизация. Всяка борба е порив към цялостност, способност и усилие за постигането на хармония: всяко състезание започва с надеждата за победа, но да победиш противника, означава да го обърнеш към себе си, да се обединиш с него. Затова борбата и конфликтите са ценни, само когато са насочени към постигането на единство и хармония.

От тази гледна точка не може да не осъждаме опасното разрушително действие на националните разпри и икономическото съперничество, ерозирали и продължаващи да ерозират основите на органичната общност на евразийския континент. Анализирайки геополитическите и политико-правни тези на Карл Шмит, основаващи се на противопоставянето суша-море (1), т.е. на антагонизма между англосаксонските таласократични сили и европейските континентални сили, не може да не осъзнаем, че, в пълна противоположност на европейската аристократична концепция за политиката и държавата, таласокрацията налага демократичните форми на политическа организация и провъзгласява идването на властта на мнозинството. Според конституцията на древна Атина, морското господство изисква управлението да принадлежи на народа (демоса), т.е. на онези, които привеждат корабите в движение. Става дума за мореплавателския дух, за царството на пиратите, които отвеждат корабите си все по-далеч от сушата, прекъсвайки органичната връзка с нея, а заедно с това и с телурократичното съзнание.

Това таласократично племе се ражда без връзка със сушата и неизбежно придобива склонността да прекъсва тази връзка и у другите. Именно в това е ключът към разбирането на геополитиката на „потока”, ориентираща се към ерозията и размиването на „телурократичния” континюитет в „текуща” подвижна и индиферентна маса. Англосаксонската таласокрация пренася европейската съдба на морското господство и от другата страна на Атлантика. Хегел изследва това грандиозно translation imperii (преместване на властта), заложено в основата на зависимостта между властта и морето, морето и войната, още в периода на зараждането му (status nascendi). Новият свят, Америка, за която мечтаят всички мореплаватели, е лишена от каквато и да било „котва” и пространствена стабилност, това е просто несбъдната мечта, в която са вярвали и продължават да вярват много поколения. Англосаксонската таласокрация, чието олицетворение са (Северна)Америка и Англия, демонстрира нова форма на варварската жестокост – разрушаването на всяка традиционна форма на съществуване. За Хегел, Америка представлява своеобразно варварско обновление на стария херметичен и телуричен свят, затворен в самия себе си. Таласокрацията няма да може да доминира, докато сушата и морето се поставят на едно и също равнище. Властта ще получи онази от тези две сили, която надделее над другата. Тоест, метафоричният възход на морето следва да стане реалност.

В книгата си „Весела наука” Ницше говори за това разрушаване на сушата, при което се изкореняват традицията и законът. Разпространението на съвременното съзнание на запад и в САЩ, като еманация на „крайния” Запад, олицетворява настъпването на един феномен, който Ернст Юнгер определя с термина totale Mobilmachung (тотална мобилизация), а Ницше нарича moderne Uhruhe (съвременно безпокойство), описвайки го в книгата си „Човешко, твърде човешко” като загуба на покоя и спокойствието у съвременните хора. Етническите различия, genius loci (духовете на конкретната местност), социалната самобитност и плуралистичните обединения, са обречени да бъдат погълнати и унифицирани от индиферентността, подобно на водната повърхност (aequor). На тази основа се развива номадски начин на живот, който трябва да сложи началото на нова смесена раса от хора, ненаситно търсещи материални облаги, готови всеки момент да потеглят нанякъде, притежаващи единствено краткосрочни навици и лишени от истинска вяра. Според Ницше, съвременният нихилистичен дух, тази неизлечима болест на Европа, се корени в бързо разрастващото се обезличаване, което изкривява и унищожава традиционните обичаи, ликвидира границите между народите и натрапва индиференциацията на времето и пространството. Под строгия контрол на неприкосновения принцип на демокрацията и във властта на увлеченията по техническото творчество и експериментиране се осъществява налагането на пълната индивидуална свобода, противопоставяща се на всяка форма на sodalitas (политическо обединение). Стремежът към глобална политическа власт, нетърпяща континенталните граници, поражда процеса на демократизация. Този процес носи в себе си зародишите на разложението, гибелни за всяка здрава политика, която се олицетворява от човека като обществено същество или „политическо животно” (според Аристотел). Този процес изисква постоянния ръст на многобройните искания и очаквания и пропагандира културното и екзистенциално номадство, като в същото време гарантира спокойното притежаване на материални блага и егоистичната и индивидуалистична независимост. Действието и историческият факт се превръщат в идоли, а активността заема мястото на човека (лично за мен, това идолопоклонство се олицетворява от ширещият се днес атеизъм). Европейските ценности залязват, подложени на систематично изкореняване и профанация, а самата Европа олицетворява Запада, носещ в себе си залеза и упадъка на вътрешната енергия и волята, съществуващи реално в древната ценностна система. Загубата на традиционните ценности се смесва с упадъка на волята за мощ и геополитическо лидерство. Общата тенденция на нашата епоха е към постигането на глобално единство („пълно единство”, както го нарича Бодрияр). Дуалността на вчерашната студена война беше само преходен етап към това единство – от периода на радикалната идеологическа опозиция (Пражката пролет от 1968 и макартизмът) до разрешаването на този глобален конфликт в полза на контрола на глобалния пазар. Именно тази тенденция към глобална унификация представлява съвременната форма на европейския нихилизъм. Неговите защитници го оправдават със създаването на нова форма на идеалния „Левиатан”, способен да неутрализира варварството на идеологическите конфликти и да осъществи унификация на ценностите и ограничаване на политическите заплахи, с помощта на административни декрети. Никога досега тиранията на обезличаването не е била толкова силна.

Логиката на тази тирания е да превърне в относително всичко, освен висшата цел, която е глобалното неутрализиране на ценностите. Проектът за „вечен мир”, лансиран от Ернст Юнгер в книгата му „Мирът”, мистичното и есхатологично учение на Николай Кузански (De pace fideli, т.е. „за съгласието на вярата”) е просто иносказателна постановка на въпроса за формирането на Европа. Ако приемем за основа, че Евразия винаги е била Земя на вечното търсене (aeterna inquisitio), тогава за да оцелее, тя трябва да се изгражда на принципите на общността, основаваща се на уважението към различията, разнообразието на историческия опит и екзистенциалното формиране.

В книгата си „Геофилософия на Европа”, Масимо Качари използва метафората за „залеза на слънцето” като символ на изкуплението за Евразия. Този „залез” не означава излизане извън самия себе си, а, обратното, обръщане към себе си. Дори ако подобен „залез на слънцето” изглежда недостъпен за Евразия, този недостъпен абсолют, вечната постановка на въпросите за „смисъла” – метаполитически и геополитически - ще си остане единствения път за утвърждаването на Европа.

Евразийската геополитика ще се заключава в динамиката на „смисъла” на онтологичната териториализация (концепцията на Жил Дельоз и Феликс Гатари): това „равно пространство” следва отново да бъде покорено и приспособено. Откриването на новото евразийско различие е възможно само с помощта на диалектиката на освобождението и детериториализацията, за която пише Ришар Мариенстрас: „Да се отдалечаваш от това, което е близко, и да се доближаваш до онова, което е далеч, противоречи на привичната връзка на човека с неговата социална и естествена среда” (2). Става дума за парадигмалната руска представа за „близката” и „далечната” чужбина, за възприемането на другите държави като неопределими „чужди краища”, в противоположност на преходното „тук”.

Новото осъзнато геополитическо пространство

Кое е общото между Хаусхофер и Дельоз? Между полемологичната геополитика и геофилософските разсъждения на Ото Пьогелер, Жак Дерида, Жан-Люк Нанси, Франсоа Маковски и италианските философи Луиза Бонезио, Алесандро Марчерано, Катерина Реста и Виченцо Вителио? Това е специфичното „осъзнаване” на пространството. Хаусхофер осмисля пространството в категориите на властта, Дельоз – в категориите на смисъла и формирането. И двамата съумяват да се измъкнат оот рамките на традиционната западна времева и историческа схема, довела до хомогенизацията на реалността и отричане на различията.

В това отношение, Дельоз и Гатари успяват да преодолеят общоприетата гледна точка, поставяйки в основите на анализа си понятието за пространството и осмисляйки различието без свеждането му до подобното, хомогенното, до постоянното или до елементарната дискретност. Геополитическата интерпретация на световните събития от привърженика на историческия подход Йордис фон Лохаузен се подкрепя от това геополитическо „освобождение” от рамките на историческото, което позволява по-добре да се осмисли Събитието и Формирането, откъсвайки ги от чисто историческата гледна точка и въвеждайки в тях промяната и трансформацията. Това дава възможност за по-доброто осмисляне на историята, като цяло, и на най-новата история, в частност, характерно за която е преобладаването на сложното, хетерогенното, мимолетното и дискретното. Геофилософията на Дельоз и Гатари позволява вписването на мисълта в пространството. Не става дума за отказ от историята и времето, а за специфичен поглед, интегриращ различието в историята и във времето, формирайки нова логика на отношенията. В този смисъл, геофилософският метод отлично се вписва в концепцията за спектралния анализ на Херман Кайзерлинг (3). Според Хаусхофер, това ново осъзнаване на пространството – “raumsinn” (обемно възприемане) е просто онтологично обръщане на мисленето към земята. Вероятно, мисълта винаги е била организирана съобразно пространствените и телурични схеми. Мисълта е насочена към истината и всяко свойство има своя територия, като трудностите са свързани с пътищата (метода), границите и тяхното преодоляване или затваряне (отношенията между свойствата), разграничаването, стратегиите за съхраняване и подчиняване на териториите. Неслучайно, Имануил Кант (който е бил не само философ, но и географ) задава въпроса: „какво означава да се ориентираш в мисленето?”. Философията винаги е била силно заинтересована от дефинирането на собствената си „територия” и нейните граници, от разделянето на своята „география” на отделни участъци и възможното движение, в рамките на това разделение. Заради своите „гранични контролни пунктове”, тя винаги се е интересувала от чуждите пространства, т.е. от всичко нефилософско (и дори антифилософско), което съществува извън нея. Интегрирането на пространството в мисленето, и то именно по този начин, позволява да се дефинира, посредством необходимостта, връзката с външния свят.

Детериториализацията е неразривно свързана с територията и, обратното, територията се появява в рамките на процеса на детериториализация и се определя от този процес, който я принуждава да се променя. „Римлендът” на Макиндер и „зоните на съприкосновение” на Коен представляват детериториализирано периферно продължение на Хинтерланда и позволяват по-добре да се разбере континенталната динамика. В книгата си „Различие и повторение”, Дельоз показва, че репрезентацията, като доминантна форма на философията, предполага определен тип взаимоотношения с външния свят. В геополитически план, това е взаимодействието на символичните и дискурсивни репрезентации на личността и територията, предпоставките на Парето, „ухрониите” („ухрония” – утопична реконструкция на историята, каквато би могла да бъде – б.р.) на Франсоа Тюал или херменевтичните „предразсъдъци” на Гадамер. Дельоз подчертава, че мисленето предполага съществуването на първоначален образ на онова, което се осмисля, и на това, което може да се помисли. Той предлага да се излезе отвъд строгото съответствие на репрезентацията и да се утвърди външното, т.е да се развиват линиите (ризомите) на диференциалната логика. Гатари и Дельоз изследват възможностите на мисълта, като целта им е откриването на нов начин на мислене. Динамиката на детериториализация и ретериториализация позволява откриването на нова специфика. Осмислянето на съвременна Европа в геофилософската терминология предполага констатацията, че духовната същност на Европа вече не съществува, че тя е „конфискувана” и „колонизирана” от американоцентричния „Далечен Запад”, където доминират меркантилизмът, финансизмът и свободният пазар. Както посочва Раймон Абелио (в книгата си “Assomption del’Europe” – „Успението на Европа”), вместо да постигне „успение” съвременна Европа постепенно бива обсебена от „ниските страсти” на „Далечния Запад”. Той обаче е прав, прогнозирайки формирането на Евразия, което ще позволи на света да навлезе в период на „реинтеграция”, подготвен от най-значителните и „конвулсивни” конфликти в историята. В този процес на реинтеграция, Европа ще се лиши от исконната си същност, запазвайки при това „парализираната” си територия, подобно на труп, без душа и живот.

Несъмнено, Европа е „детериториализирана”, нейната духовна същност и самобитност са „някъде другаде”. Истинското предизвикателство за Европа е да приеме своето „ризомично” бъдеще и да следва естествения ход на нещата. Цената, която ще трябва да плати за да се сдобие със своя духовна територия ще бъде геополитическият и онтологичен траур по маскираното понятие за „Запада”, след което Европа ще открие истинското си „евразийско” призвание.Разделена от постоянната „инверсия на инверсията” на елинските и юдейски гнозиси в християнството и появата на универсалисткия рационализъм и национализма, тя никога няма да може да се превърне в „обединително поле” за самата себе си, тъй като „днес силата (мощта) се обединява в мащабите на цели континенти, а не на отделни нации” – както посочва Абелио.

Всъщност, това, което той нарича „успението на Европа”, е нейната смърт в „кризата на единението” на цивилизацията и появата на гностичния Запад. „Европа, като полюс на инверсията (белязан от „фашисткия” момент) между САЩ и Русия” при „оксидентализацията на Северното полукълбо”, посредством „разширяването и укрепването на предишната среда Северна Америка – Европа – Русия, в нова среда, обхващаща цялото Северно полукълбо и представена така: Изток – Западна Европа – Запад, чиито китайски и калифорнийски „краища” се събират в Япония”. Схемата на Абелио обаче остава недовършена, ако не се допълни от пагубните ефекти на „хоризонталната” метастаза на основната форма, на която са подчинени всички световни геополитически полюси, и която, от Лондон до Токио и Ню Йорк, не се поддава на никаква форма на териториализация.

Разговорите за Евразия се свеждат до въпроси, имащи онтологичени и идентификационен характер. Кои са ценностите и особеностите, влияещи на съвременните европейци? Разполагат ли те с политически форми, способни да излязат извън рамките на националната държава, за да стабилизират и обединят евразийската територия? За да отговорят на тези въпроси, европейците би трябвало да потърся това, което известният политолог Заки Лаиди нарича нови „осмислени пространства” (Zaki Laidi, Geopolitique de sens, Desclee de Brouwer, 1998), тъй като днес вече е ясно, че т.нар. ценности на пазарната география, човешките права и глобалното управление не генерират никакво приемливо „ценностно” осмисляне.

Именно с този проблем се сблъсква днешна Европа и неговото решаване изисква упорита работа (свързана със събиране, формиране, съчетаване, синтез и преодоляване и кристализация), плодовете от която биха се вписали в пространствено-времевите рамки като непрекъснато утвърждаване.

Днешна Европа бележи края на съвременната епоха, която, по пътя към постмодернизма, ще продължи да се глобализира. Религиозните вярвания, художественото и литературно творчество, социалните и политически форми, бързо нарастващата власт на технологиите и научният прогрес бележат настъплението на планетарната ера. Новото покоряване на света обаче, опустошава, затова завоевателите и победителите бързо заприличват на губещи. Европа, както впрочем и отделната личност, и обществото, не успяват да следват променящия се свят. Всички ние, както и Европа, като колективна същност, без да го осъзнаваме и признаваме, постепенно придобиваме ново отношение към света.

Таласополитиката на хомогенизация и имперският принцип на хетерогенизация

В контекста на геополитиката на атлантизма би било уместно да използваме термина «таласополитика» - неологизъм, въведен от Жюлиен Фройнд, с цел ревизирането на някои геополитически концепции, даващи приоритет на телуричните пред морските феномени. Тази концепция е приложима в контекста на трудовете на Шмит за Сушата и Морето, на Алфред Маън за «морската мощ» и на Хилфорд Макиндер за «Хартленда».

Диалектиката на хомогенизацията на потока от промени и геополитическата хетерогенност се очертава като доминиращата логика на международната система. Тя касае всички сфери на геополитическата конструкция и определя, по различен начин, параметрите на промените. Колкото и да е парадоксално, тя обхваща едновременно връзката между глобализацията и всеобщото, между конструктивистката геополитика на унификацията и геополитиката на диференциация – тези два феномена, базиращи се на противопоставянето между таласополитиката и евразийската телурична геополитика. Трудно можем да си представим обединяването на Евразия без наличието на метаполитически и геополитически обединителен елемент, т.е. на структури от имперски тип, в старото разбиране за това понятие (4), т.е. на суверенна система с диференциран статут на отделните и съставляващи. Опитът сочи, че това обединение е възможно само при възприемането на различно темпо и в съответствие с променящите се условия, което не бива да пречи на онези, които искат, да се движат по-бързо и по-далеч в рамките на общия обединителен процес. Имперският принцип за „поддържане на хетерогенността с помощта на организирана променлива геометрия” (5) отчита икономическата разнородност, предлагайки временно решение до нейното преодоляване, и е полезен както в политически, така и в културен план. В отсъствието на единна европейска нация или европейска култура, които, преодолявайки етапа на общото достояние, биха могли да се превърнат в истински свързващ елемент, необходимостта от преодоляване на разногласията и различията може да намери своята реализация именно на основата на този принцип. Както е известно, лингвистичните прегради се запазват по-дълго, отколкото митническите, психологическите препятствия също се преодоляват трудно. По-лесно е да създадеш пазар, отколкото нация. Само икономическите и финансови аргументи не са достатъчни за да гарантират мирното съвместно съществуване между държавите, които не го искат. Хетерогенността на различните аспекти на европейската проблематика може да бъде преодоляна, само ако признаем върховенството на политиката, под натиска на развитието на ситуацията в света. Необходимостта от геополитическо „прекалибриране” все още зависи от действията на днешните и бъдещи велики държави. Но, ако отчитаме пространствените ограничения на международната система, промяната на мащабите на равнището на пространството на действие на фирмите и частните организации и относителното изпреварване на мнозинството държави, можем да кажем, че само отделни страни, зависими от голямото пространство, са в състояние да влязат в кръга на тези велики държави. Само понятието за „голямото пространство”, подразбиращо многополюсната и инклузивна динамика на трансформациите, е в състояние да контролира и предотвратява динамиката на дискретните промени. Тоест, това могат да бъдат само държави-континенти и макросистеми, създадени за да преодолеят регионалните противоречия или да удовлетворят националните или локални нужди за да поемат и регулират силата на промените.

Актуалната архитектура на международната мощ е описана от Бжежински и може да се сведе до контролирания от САЩ евроазиатски баланс, при това самите САЩ се ползват със своеобразен геополитически имунитет. Разумната представа за този баланс изисква да се вземат предвид динамогенните зони на международната система, което е в разрез с класическата гледна точка. Време е да се откажем от тази остаряла гледна точка, която не отчита нарастващата мощ на Азия.

Новите пространства на силата и балансирането на международната система

В контекста на многополюсната геополитическа реконфигурация възникват нови пространства на силата, променящи представата ни за политическия свят. Ролята на държавите с развиваща се икономика от групата БРИКС и от Източна Азия в международните отношения непрекъснато нараства. Този ръст е свързан с нарастващото им присъствие в световната икономика, като въпросните държави съвсем скоро могат да се превърнат в неин гравитационен център, вследствие нарастване мощта на някои азиатски страни, които в момента все още са само регионални сили.

В международната система не съществува отделен азиатски полюс (в собствения смисъл на думата), тъй като в Далечния Изток съперничеството е по-силно от общността на идеите или национализма. И демографският ръст няма никакво отношение към това. Енергията на Източна Азия обаче разкрива нова перспектива за евроазиатското равновесие. Хипотезата за асимилаторска хегемонизация, под влиянието на САЩ, е израз на обичайното поведение на таласократичната геополитика, предвиждаща възстановяването на парадигмата на взаимната зависимост и интеграцията. Съпътства я установилата се структура на властта. Това е тенденцията към унификация на националните и социални «единици», подчиняването им на единните норми на пазарната демокрация, икономическия неолиберализъм и обществото на потреблението. Геостратегическият приоритет, какъвто представлява Европа за САЩ, потвърждава концепцията за света, концентриран около зоната на Северния Атлантик. Въпреки това, имайки предвид скоростта на европейското политическо строителство, ако през следващите години в него не се очертае забележимо ускорение (което е малко вероятно), налице са всички шансове през ХХІ век Китай и Азия, като цяло, да се придвижат много по-мощно напред по пътя на модернизацията, отколкото Европа – по пътя на унификацията. При това положение, геополитическата реалност ще отговаря повече на концепцията за северната част на Тихия океан, като нов „център на света”.

Задачата на ХХІ век е формирането на осъзнато пространство, което да е общо за всички жители и нации на Европа, както и да се изградят алтернативни геополитически структури, които да могат да възстановят равновесието с хегемонистичната динамика на унификацията на таласократичните сили.

 

Бележки:

1. Карл Шмит е наясно, че противопоставянето суша-море има диалектичен характер, но това противопоставяне (политическо, а не природно) придобива особено значение през 1941-42, когато се свързва със «световната война по море» между германците и англо-американците. Това противопоставяне има отношение и към преломния момент в британската история – т.нар. «пространствена революция» през ХVІ-ХVІІ век, в епохата на завоюването на Новия свят и религиозните войни, която Шмит определя в книгата си «Номосът на Земята» (1950) като: «революционно решение да се премине към изцяло морско съществуване». И тъй като Англия става наследник на европейското завоюване на океаните, английското морско господство е фундаментален факт в съвременната история, основен аргумент на «номоса» на Земята, глобален и океански, който, между ХVІІ и ХІХ век се основава на дихотомията суша/море.

2. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981

3. Граф Херман Кайзерлинг е един от създателите на антропоморфната концепция. Неговият виталистичен замисъл сравнява континентите и цивилизациите с организмите, намиращи се на различни стадии в развитието си. Той смята, че «тялото» на Европа е поразено и, че нейните рани, подобно на раните на всяко живо същество, трябва да бъдат обгорени за да се избегне заразяването на кръвта и гниенето. Европа трябва да се обнови чрез «вътрешната трансформация на своите елементи», но «да се обнови, без да се отказва от миналото си», като създаде «нов космос върху руините, останали след изригването на вулкана».

4. Антуан Винклер, в статията «Империята се завръща» (L'empire revient, в Commentaire, пролет 1992, том 15, №57). Аналогията между европейската конструкция и структурата на средновековната империя может да помогне за извеждането на Европа от задънената улица. Това, разбира се, не отменя проблема за наднационалността – т.е. необходимостта от единен център за вземане на политическите решения, поне за най-напредналите обединения.

5. Концепцията на Пиер Майе и Дарио Вело в книгата им «Европа на променливата геометрия. Преходът към интеграция» (Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L'Harmattan, 1994). Той се вписва в парадигмата на адаптивната хомогенизация, но самият модел на организация на европейското пространство поражда разногласия.

 

Литература:

1. C. Schmitt, Terre et Mer, Le Labyrinthe, Paris, 1985.

2. A.T. Mahan, The problem of Asia an its effect upon international policies,, Sampson Low-Marston, London, 1900, p.63.

3. Jean Klein, Karl Haushofer, De la geopolitique, Fayard, Paris, 1986.

4. N. Spykman, The geography of the peace, Harcourt-Brace, New-York.

5. General Lucien Poirier, in la postface du livre du general Jean Colin, Les transformations de la guerre, Paris, Economica, 1989, p. 268

6. Colin S. Gray, The Geopolitics of the Nuclear Era. Heartland, Rimlands and the Technological Revolution, New York, Crane & Russac, 1977.

7. Edward W. Soja, Postmodern Geographies. The Reassertion of Space in Critical Social Theory, New York/Londres, Verso, 1989, p. 13.

8. Michel Maffesoli, L’instant eternel. Le retour du tragique dans les societes postmodernes, Paris, Denoel, 2000. Pour ne citer que cet ouvrage.

9. Michel Foucault, « Espace, savoir et pouvoir », repris in Michel Foucault, Dits et Ecrits, Paris, Gallimard, 1994, t. 2.

10. Gerard Dussouy, Quelle geopolitique au XXIe siecle ?, Bruxelles, Complexe, 2001.

11. Roland Robertson, « Glocalization : Time-Space and Homogeneity-Heterogeneity », in Global Modernities, Londres, Sage, 1995, p. 25-44.

12. Arjun Appadurai, Apres le colonialisme. Les consequences culturelles de la globalisation, Paris, Payot, 2001.

13. Antoine Wincler, « L’empire revient », dans Commentaire, printemps 1992, vol. 15, n° 57

14. Geraoid O’Tuathail, Critical Geopolitics, Londres, Routledge, 1996.

15. Hans-Georg Gadamer, Verite et methode. Les grandes lignes d’une hermeneutique philosophique, Paris, Le Seuil, 1976, p. 286-312.

16. Robert W. Cox, « Social Forces, States and World Order : Beyond International Relations Theory », in Robert O. Keohane, Neorealism and its Critics, New York, Columbia University Press, 1986, p. 204-249.

17. Gerard Dussouy, Les representations geopolitiques classiques du monde, a paraitre aux Editions Complexe.

18. Norbert Elias, Qu’est ce que la sociologie ?, Paris, Ed. de l’Aube, 1991.

Immanuel Wallerstein, Geopolitics and Geoculture. Essays on the Changing World System, Cambridge, Cambridge University Press, reedition 2001.

19. Pierre-Noel Giraud, L’inegalite du monde. Economie du monde contemporain, Paris, Gallimard, 1996.

20. Pierre Maillet et Dario Velo, codirecteurs de L'Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L’Harmattan, 1994

21. Barry Buzan, People, States and Fear. An Agenda for International Security Studies in the Post-Cold War Era, Boulder (Co.), Lynne Rienner Publishers, 2e ed., 1991.

22. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981.

23. Anthony D. Smith, « Towards a Global Culture ? », in M. Featherstone, op. cit.

* Авторът е хърватски геополитик и съветник във Външното министерство на страната си, ръководител на Катедрата по политология и геополитика в Държавния институт Matica Hrvatska в Загреб

Известният геополитик-неоевразиец Даниеле Скалеа е заместник главен редактор на новото италианско списание „Геополитика” и научен секретар на римския Институт за геополитика (IsAG). Той е член на Академичния съвет на аржентинското месечно геополитическо издание Contexto Mundial и научен сътрудник в Центъра за изследване на интервенционизма.

Скалеа е автор на книгите „Тоталното предизвикателство: баланси и стратегии в Голямата игра между старите велики държави” (2010) и „Истината за арабските бунтове: корените на революционния феномен” (2011).  В момента завършва новата си книга, посветена на живота и идеите на един от „бащите” на геополитическата наука Хилфорд Макиндер.

Интервюто с Даниеле Скалеа публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанса.

- Как се отнасяте към съвременния световен ред? Смятате ли, че е справедлив и, ако това е така, защо? Ако пък не е, как трябва да бъде променен?

-     Днешната система на международните отношения се характеризира с няколко отличителни черти:

Глобализацията на света – от ХV век насам географските открития и усъвършенстването на транспорта и комуникационните технологии доведоха, de facto, до създаването на „единен свят”. Случващото се във всяка отделна страна, получава резонанс в целия свят. Онзи, който разполага с достатъчно превъзходство по отношение на мощта, се стреми към изграждането на световна империя.

Монополизацията на силата – процесът на глобализация, стартирал през ХV век, се съпровожда (включително и днес) от прогресивната концентрация на мощ в ръцете на Запада, което в крайна сметка води до хегемонията на една, единствена западна нация – САЩ.

Очерталата се съвсем наскоро тенденция към многополюсен модел на света – днес американската хегемония започва да се пропуква, а еднополюсният свят - да поддава. След няколко века на доминация на Запада, а след това и само на Северна Америка, разпръснатите из планетата потенциални незападни сили започнаха да излизат на световната сцена.

Тоест, световният ред се променя стремително. Подобно на известния италиански геополитик Тиберио Грациани (главен редактор на списание „Еуразия” и директор на IsAG – б.р.), смятам, че се намираме в „преходна фаза на еднополюсния модел”, която е междинна между залязващия еднополюсен и възходящия многополюсен модел на устройство на света. Разбира се, еднополюсният модел е стабилен, но е и изключително несправедлив: единствената свръхдържава решава съдбите на всички останали. Многополюсният свят вероятно ще бъде по-малко стабилен, затова пък ще е по-справедлив, тъй като високомерието на единствения силов център ще се ограничава от въздействието на възникващите нови центрове на сила.

-          Според Вас, глобалната американска хегемония е благо или зло за народите на планетата? Кой е определящият фактор в нея: военната мощ, налагането на собствената култура на останалия свят, или пък финансово-икономическия елемент?

-          САЩ наложиха своята хегемония, посредством икономическото си господство. От Втората световна война насам обаче, икономическото господство на САЩ постепенно намаляваше, но Вашингтон съумя да го замени с финансовата си хегемония (основаваща се на връзката „петрол-долар”), т.е. направи почти същото, което и Великобритания през втората половина на ХVІІІ век, в предверието на своя индустриален залез. Нещо повече, САЩ съумяха да поставят под свой контрол набиращата сила „културна индустрия”, развила и продължаваща да развива своята т.нар. „мека сила” (soft power).

В известен смисъл, тази „мека сила” е толкова малко „мека” и толкова „твърда”, че повече прилича на съвършенна машина за „културна колонизация”. Въпреки това обаче, днешната хегемония на САЩ има предимно военен характер. Съединените щати изразходват за военни разходи повече средства, отколкото всичките им потенциални съперници и конкуренти, взети заедно (имам предвид не само водените от Вашингтон войни, но и поддържането на американско военно присъствие в много страни по света). Общата военна мощ на САЩ е съвършено непостижима за останалите и днес.

- Кои държави или групи от държави, социални или политически сили биха могли да отправят предизвикателство към американската хегемония?

- Ще се спра на две такива „предизвикателства” към хегемонията на САЩ. Първото е т.нар. „ос на злото” или „оста на активна съпротива”, включваща такива държави като Иран, Северна Корея, Венецуела, Сирия, Беларус и т.н. Тези страни се противопоставят на САЩ предимно по идеологически причини и поради това техният „антагонизъм” е кристално ясен, силен и разбираем. Но пак по тази причина, смяната на управляващите режими в тези страни може да доведе и до радикална „промяна в правилата на играта”, която би ги извадила от фронталното противостояние и би ги прехвърлила в лагера на сателитите на глобалния хегемон. Тогава на преден план ще излезе втората разновидност на въпросните „предизвикателства”, някои от които вече се очертават, а други тепърва ще се проявяват. Към тях можем да причислим Русия, Китай, Бразилия и т.н. Тези държави не са толкова твърди идеологически противници на САЩ, но възходът им действително влиза в противоречие с американската хегемония. Смяната на режима в тези държави може да доведе до хаос и дестабилизация, но не и до формирането на съюз между тях и САЩ, защото техният „антагонизъм” е въпрос на съдба, а не на избор. В повечето случаи дори можем да говорим за геополитическа съдба. Русия и Китай са две велики континентални държави от Евразия, т.е. те са сухопътни сили – естествени опоненти на водещата морска сила, в лицето на САЩ. Бразилия пък е южния еквивалент на САЩ и Северна Америка и ще продължи да бъде такъв, дори ако не съумее (по един или друг начин) да получи достъп до тихоокеанското крайбрежие и си остане моноокеанска държава.

Що се касае до политическите и социални сили, тук мога да говоря и въз основа на ситуацията в Италия. Очевидно е, че след десетилетията „атлантическа ортодоксалност” у значителна част от италианския елит нараства тревогата във връзка с контраста между интересите на САЩ и Италия. Доскоро само крайнолевите и крайнодесни групировки в страната критикуваха атлантическите догми. Сега въпросите за необходимостта от приспособяване към новия многополюсен свят или за ползата от възможния алианс с Русия са част от официалния дискурс на италианските елити, включително и благодарение на упоритата работа, през последните десетина години, на евразийската геополитическа школа, начело с Тиберио Грациани (част от която съм и аз).

Парадоксално е, но в основни противници на този нов „многополюсен” подход в Италия се превръщат споменатите по-горе крайнолеви и крайнодесни екстремисти, които откровено злоупотребяват с тези лозунги, смесвайки ги с отвратителната си антисемитска реторика и свръхрадикалните си идеи.

- Как се отнасяте към идеите на глобализма - за „One World”, или за световното правителство?

- Теоретично, световното правителство изглежда напълно възможно в епохата на глобализация, но на практика тази идея е трудно осъществима. Поне според мен, подобно управление на планетата от един единствен център е нежелателно по следните причини.

Ако управлява само един, отделните индивиди и народи ще бъдат по-малко свободни.

Ако в света има само една свръхдържава, мощта и става практически неогрничено и неконтролируема и, на практика, нищо не би могло да я спре, когато започне да се свлича към превръщането си в абсолютно зло.

Ако в света остане само една Държава, всеки конфликт на планетата ще представлява, по-същество, гражданска война, която обикновено е много по-ожесточена, отколкото войните между държавите.

Тъкмо поради това мисля, че перспективата за „световно правителство” е по-скоро кошмар, отколкото мечта.

-     А как гледате на идеята за многополюсно устройство на света. Какво е за Вас мултиполярността и дали многополюсната система е за предпочитане пред еднополюсната?

-     Разбира се, днес многополюсният свят е във възход. Преди 1945 обаче, това не можеше да се твърди със сигурност. Мултиполярността е динамичен модел: в рамките му всяка велика държава сдържа и балансира останалите. В този смисъл, многополюсният модел е далеч по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен или тираничния еднополюсен световен ред (в тази връзка е парадоксално, че САЩ, които използват демократичните ценности като своеобразна национална идеология, са толкова очевидно недемократични в международните отношения). Ясно е, че многополюсният свят е по-нестабилен, но, в същото време, е по-справедлив. Многополюсният свят е много по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен и тираничния еднополюсен модел. Пак ще повторя, че в рамките на международните отношения САЩ са откровено недемократични.

Мултиполярността беше норма в миналото. И тъй като вече сме в епохата на глобализация, когато се подобряват комуникациите и средствата за връзка, характерна за новия многополюсен ред ще бъде регионализацията: всеки нововъзникващ „полюс” още днес се опитва да формира собствена „сфера на влияние” със съседите си. Сфера, основана не на грубата силова доминация, а на взаимноизгодната многостранна интеграция. В Евразия тези тенденции се развиват около Русия, а в Южна Америка – около Бразилия. Пред Пекин този въпрос стои особено остро, защото около Китай почти няма малки държави, а само други велики сили: Русия, на север, Япония – на изток, Индия – на юг. На запад пък е сферата на противоборство с централноазиатските държави. САЩ използват тези точки на геополитическо напрежение за да поддържат собствената си хегемония, следвайки старата стратегия „разделяй и владей”. При това е важно да посочим, че нововъзникващите „полюси”, особено в Евразия, активно сътрудничат помежду си.

- Всъщност, какво точно представлява „полюсът” в международните отношения? И как се вписват в концепцията за полюсите такива понятия като „суверенна национална държава”, „империя” и „цивилизация”?

-     Полюсът представлява център на сила, привличащ другите държави, особено намиращите се в близост до границите му. Не всички суверенни държави представляват самостоятелни полюси, но всеки полюс трябва да бъде суверенна държава. На свой ред, „империята” представлява такава Държава, в която живеят няколко народи, обединени от общото политическо управление. В този смисъл, понятието „империя” се доближава до понятието „голямо пространство”, което, в терминологията на германския геополитик Карл Шмит, може да се дефинира като резултат от обединението около „полюса”. Нов момент в очертаващия се многополюсен свят може да се окаже интеграцията на основата на свободната воля и мирното сътрудничество.

Разбира се, държавите и народите се опитва да се интегрират не само на основата на географските фактори, а и на тази на културното единство. Те, на първо място, се обединяват с географски близките им държави, които при това са им близки и културно, т.е. с държавите, принадлежащи към тяхната цивилизация. Ето защо, поне според мен,  „цивилизационната теория” е напълно приложима, като ми е по-близка позитивната и интерпретация, т.е. идеята, че народите се опират на онези народи, които споделят културните им стереотипи, и не споделям тезата, че те са склонни на насилие спрямо другите цивилизации. Макар и да съм част от един средиземноморски народ, съвсем ясно си представям, как бихме могли да си сътрудничим с представителите на други цивилизации.

-          Как виждате ролята на Италия в евентуалния нов многополюсен световен ред?

-          Италия вече не е велика държава, защото в нашата епоха задължително трябва да си голям, за да бъдеш и велик. Въпреки това, Италия продължава да е една от най-значимите икономики, член е на Г-8 и Г-20 и притежава стратегическо разположение в сърцето на Средиземноморието и, едновременно с това, в центъра на Европа. Ако съумеем да ограничим поразилата ни криза, която е не само икономическа, но и политическа и морална, Италия може да се превърне във важен опорен пункт за интеграция в Европа и/или в цялото Средиземноморие.

-          Кои тенденции в съвременното глобалнто развитие смятате за негативни и кои за позитивни? И, какво може да се направи за преодоляването на първите и укрепването на вторите?

-          От технологична гледна точка, съвременният свят става все по-богат, но стремително обеднява, що се отнася да културните и духовни ценности. Все повече култури биват изтривани от лицето на земята от тенденцията към глобална унификация, стимулирана най-вече от „меката сила” на САЩ.

Американската културна индустрия разпространява из целия свят т.нар. „американски начин на живот”. Следва обаче да сме наясно, че културното разнообразие е богатство на цялото човечество. Най-лошото е, че американският начин на живот, на практика, има постмодернистичен и дълбоко аморален характер. Релативизмът и еманципацията са най-големите предизвикателства пред човечеството, но истината е, че постмодернизмът отива още по-далеч от нихилизма. Защото днес дори самата защита на морала и нравите в обществото се представя като грях и престъпление, тъй като уж се опитва да пречупи индивидуалността на отделния човек.

- Смятате ли, че, както твърдят някои, светът е застрашен от Трета световна война?

- В миналото, всяка системна икономическа криза е водила до тектонични промени в международната политика, дестабилизиращи съществуващия ред: така, кризата от 1873 приключва с Първата световна война, а кризата от 1929 – с Втората световна война. Всичко това кара мнозина да предполагат, че резултат от кризата от 2008 може да стане Трета световна война. Тази криза само ускори относителния упадък на САЩ. Затова днес Америка е силно изкушена да използва военната си мощ за да съхрани своето глобално превъзходство. Не станахме ли свидетели именно на това през последното десетилетие, т.е. още преди началото на кризата?

Щом САЩ започнаха да губят позициите си в икономиката и други сфери, Вашингтон се опита да разшири зоната, в която превъзходството му е най-очевидно, т.е. във военната сфера. От 2001 насам сме свидетели на ускорената милитаризация на американската външна политика. На преки атаки бяха подложени Ирак, Афганистан и Либия, а днес американските стратези са насочили вниманието си към Сирия и Иран. А какво ще стане, ако се изкушат да играят ва банк и се обърнат срещу Китай или Русия? През всички последни години САЩ упорито работят върху усъвършенстването на своята система за ПРО, която може да им осигури ядрено превъзходство, т.е. способност да победят в ядрена война срещу друга велика държава, без да се опасяват, че могат да бъдат унищожени от ответния и удар.

През последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяаването на„арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.

Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.

Риад и Техеран: двамата основни съперника

Противопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.

Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.

Друг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядррено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.

Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентани избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.

В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.

Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.

Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.

Кой е готов за война и за каква война?

Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.

Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.

Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.

Синайският полуостров

Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.

За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.

Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.

Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.

Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.

На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.

Какво се случва в Сирия

Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.

Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.

На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.

Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.

Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.

Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.

Позицията на Ирак

Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.

Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.

За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.

Мястото на Турция

Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.

Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.

Северна Африка

Алжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.

В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.

 

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.

Още статии ...