Геостратегическото значение на Черноморския регион е очевидно. В продължение на дълги векове той е пресечна точка на търговските маршрути между Европа и Азия, а проливите Босфора и Дарданелите, свързващи Черно със Средиземно море, са причина за кръвопролитни сблъсъци между основните световни сили. И днес в региона са налице множество предизвикателства и заплахи за сигурността му. От една страна се осъществяват важни интеграционни процеси, бяха създадени регионални транснационални институции (като Организацията за черноморско икономическо сътрудничество -. ОЧИС, или Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море - BlackSeaFor), които са в състояние, поне донякъде, да успокоят напрегнатата геополитическа ситуация, от друга обаче, съществуващите етнополитически проблеми (Нагорни Карабах, Турски Кюрдистан, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието) влияят негативно върху военната сигурност на региона, тъй като притежават сериозен конфликтен потенциал. Съвкупността от положителните и негативните фактори за стратегическата сигурност на Черноморския регион свидетелства, че политиката на държавите в него, както и на преследващите собствени интереси външни сили, невинаги се оказва ефективна, затова дискусията за формулирането на концепция за сигурността на региона продължава да е актуална.
Двете концепции за региона
В съвременната научна литература и аналитика са се наложили две основни концепции за регионалното деление на държавите от Черноморския басейн. В рамките на първата, Черноморският регион бива обвързан с Каспийския и се дефинира като Черноморско-Каспийски. В подкрепа на този подход е членството в ОЧИС на такива държави, като Азербайджан, който има излаз на Каспийско море, и Армения, разположена между двете морета, но без да има излаз до нито едно от тях. Привържениците на втората концепция (предимно експерти в сферата на сигурността) разглеждат региона (или дори субрегиона) като единна система, в която включват териториите на страни, принадлежащи към басейните на Средиземно, Черно и Каспийско морета, като по този начин акцентират върху взаимната обвързаност между тези държави и наличието на общи проблеми във всички тях.
Така, известният американски геополитик Збигнев Бжежински разглежда Черноморския регион, като част от геополитическата конструкция, наричана от него „Евразийски Балкани” и включваща също Кавказ, Близкия Изток, Централна Азия и Персийския залив. Тук е мястото да напомня и, че в експертните анализи, както и в коментарите в медиите, се използва и такова понятие като „Голям Черноморски регион” (виж Н. Дюлгерова, М. Миланов, Черноморският регион в прехода към демокрация, Геополитика, бр.4/08).
Мнозина анализатори оценяват стратегическото положение на региона като „гранична зона между държавитге от западната и източната цивилизации, в широкото тълкуване на това понятие”, аргументирайки се, че за разлика от буферните зони, „граничната зона” е по-устойчива величина в географски план. Тя условно разделя Севера от Юга и Изтока от Запада и представлява своеобразен преден пост на противопоставянето между богатите и бедните народи. Според изпълнителния директор на Международния център за черноморски изследвания Серджиу Челак, „Черно море е цивилизационен кръстопът, където се пресича влиянието на Православието и Исляма, като паралелно с това се усилва влиянието на западната политическа култура”.
Географията на Черноморския регион е изключително разнообразна. Той включва държави от Югоизточна Европа (България и Румъния), Южен Кавказ (Грузия, Армения, и Азербайджан), Украйна, Русия и, разбира се, Турция. Тези страни са много нееднородни по политическата и икономическата си структура, преследват различни външнополитически цели и членуват в различни транснационални обединения. Тоест, Черноморският регион действително е пресечна толка на различни социално-политически, икономически и културни системи.
След разпадането на двуполюсния модел на международните отношения, битката за стратегическо превъзходство придоби нови измерения. Обективно погледнато, крахът на Съветската империя и краят на студената война, създадоха определен вакуум в Черноморския регион, който, от началото на 90-те години, започна да се запълва от САЩ, Турция и, донякъде, от Иран. Черноморската стратегия на тези държави целеше да се използват предимствата на региона, т.е. ключовото му географско положение и природните му богатства.
Черно море и крайбрежните територии са изключително важен комуникационен и транспортен възел, през който минават доставките на петрол, газ и различни други стоки (троъбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, танкерните маршрути и т.н.). Поставянето под контрол на проливите към Средиземно море и акваторията на Черно море би позволило контролирането на цялата легална и нелегална международна търговия в региона, оказването на влияние върху съществуващите и изграждащи се тръбопроводи и, като следствие от това, върху политиката на държавите от региона.
Поне според мен, Черноморският регион действително следва да се разглежда в тясна връзка с Каспийския, тъй като двата, на практика, формират единна енергийна система: в Каспийската зона се добиват енергоносители, а през Черноморския регион минават транзитните маршрути към основните им потребители. И тъкмо енергийният и транзитният фактори са ключови за определяне стратегическото значение на региона. Именно затова, за контрола над него се борят такива държави като Русия, Турция, САЩ и, донякъде, Румъния, както и организации като НАТО и ЕС.
Анализирайки стратегическото значение на Черноморския регион, професорът от Националния университет за политически и административни изследвания в Букурещ Юлиян Чифу, поставя на първо място петролните запаси в Каспийско море, посочвайки, че: „те се оценяват на 1,5-2,8% от доказаните запаси в света, а според някои прогнози, делът им може да достигне 10%”. Това му дава основание да смята, че Черноморския регион запазва значението си, особено предвид перспективите за доставки на енергоносители от Иран и Ирак, чиито запаси от петрол и природен газ се равняват, съответно, на 20,5% и 17,5% от световните. Затова, според него, „в обозримо бъдеще Черноморския регион със сигурност ще продължи да бъде във фокуса на вниманието на външните играчи, чиито интерес към него само ще нараства”.
Действително, енергийният фактор е от голямо значение за правилната оценка на значението на региона. Днес, един от основните източници на енергоносители за ЕС е именно Каспийският басейн, чиито петрол и газ се доставят в Европа през територията на черноморските държави. От огромно значение е и изграждането на бъдещите тръбопроводи, като планираните „Набуко” (или, по-скоро, TANAP) и „Южен поток”. Тъкмо поради това, анализаторите почти винаги разглеждат Черноморския регион заедно с Каспийския.
Стратегическото значение на Черноморския регион автоматично означава и повишаване на военното му значение и, съответно, увеличава опасността от конфликти, което прави особено актуално изграждането на система за регионална сигурност, като през последните години започнаха да се очертават отделни нейни елементи.
Проблемите на регионалната стратегическа сигурност
Можем да посочим следните основни проблеми на стратегическата сигурност на Черноморския регион:
- тлеещите, неразрешени етнополитически конфликти (Нагорни Карабах, Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, кюрдският проблем и т.н.);
- растящите разходи за отбрана на черноморските държави и общата милитаризация на региона;
- транснационалната престъпност: контрабандната търговия, наркотрафикът, трафикът на хора и т.н.
По правило, етнополитическите конфликти в региона имат дълбоки корени и сложно развитие, което, на практика, продължава вече няколко века. По време на студената война, в зоната на т.нар. „социалистически лагер” тези конфликти бяха изкуствено замразени от господстващата идеология, проповядваща „дружбата между народите” и интернационализма, както и от стриктния контрол на комунистическата власт, която, чак до 80-те, не допускаше по-сериозни прояви на сепаратизъм и национализъм.
Етнополитическите конфликти представляват най-сложния и болезнен регионален проблем. На първо място, те касаят териториалната цялост на държавите в него, а на второ – в този тип конфликти от огромно значение е етнонационалният фактор, генериращ непреодолими ментални, културни и психологически противоречия между противопоставящите се страни, които представляват различни етнически и национални общности.
Субектите в тези конфликти често не допускат възможност за каквито и да било отстъпки, а нерядко въобще отказват да преговарят. Именно поради това бихме могли да дефинираме кюрдския, нагорно карабахския, южноосетинския, абхазкия и приднестрофския конфликти като антагонистични, т.е. лишени от реален потенциал за постигане на взаимноприемливо решение.
На практика, наличието на тези етнополитически конфликти раздробява Черноморския регион на отделни коалиции от държави, понижавайки интеграционния му потенциал. Това пък, на свой ред, е пречка за развитието на търговията и икономическото сътрудничество между страните от региона, които, при това, се нуждаят от определена диверсификация.
Вероятността от ескалация на въоръженото насилие в рамките на етнополитическите конфликти в Черноморския регион принуждава редица държави, принадлежащи към него, да поддържат доста големи армии за да не се окажат неподготвени за потенциална агресия. Общата милитаризация променя структурата на икономиката на страните от региона, ограничавайки възможностите за инвестиции в другите индустриални отрасли, образованието, социалната сфера и т.н. Типичен пример за подобна нерационална милитаризация представлява Азербайджан, който планира да изразходва през 2012 1,8 млрд. долара за отбрана, т.е. 15% от целия си разходен бюджет.
Струва си да отбележим и липсата на военно-стратегически паритет между двамата регионални гиганти Русия и НАТО, което също представлява ключов дестабилизиращ фактор. Както е известно, в Северноатлантическия алианс членуват Турция, Румъния и България (плюс Гърция и Албания, които макар да нямат излаз на Черно море, също са членки на ОЧИС), водят се разговори за евентуалното присъединяване на Грузия (макар че това е малко вероятно). Въпреки смяната на властта в Украйна, отношенията между Москва и Киев продължават да са нестабилни. Русия се стреми да контролира транзита на енергоносители към Европа. Украйна пък не изглежда особено склонна да влезе в Митническия съюз на Русия, Беларус и Казахстан - тя така и не съумя да реши основните въпроси на собствената си външнополитическа ориентация, но въпреки това избягва еднозначното обвързване с Москва. Във всеки случая, Русия (като изключим малката Армения, която няма излаз на море) не разполага със съюзници и стратегически партньори в региона, докато НАТО, САЩ и Турция, на практика, действат като нейни геополитически противници, а след войната от 2008, отношенията с Грузия едва ли скоро ще претърпят радикална промяна в положителна посока.
Неясните перспективи пред многостранното сътрудничество в региона
Въпреки че следва да отчетем наличието на известни успехи в регионалното сътрудничество, истината е, че равнището на търговско-икономическата кооперация между държавите от региона е твърде ниско. Това се обяснява, най-вече, със структурата и общата недоразвитост на регионалните икономики. Дори държавите от ЕС (Гърция, България и Румъния) не могат да се похвалят с устойчив икономически растеж и развитие на иновационната икономика. Въпреки големия икономически скок, който Турция осъществи през последните двайсетина години, нивото на нейния БВП на глава от населението си остава сравнително ниско (13,4 хил. долара), налице е бюджетен дефицит от 14 млрд. долара, част от селското население продължава да е неграмотно. Що се отнася до Русия, в основите на нейните икономически проблеми е т.нар. „холандска болест” (Dutch disease), т.е. суровинната структура на икономиката и. Патологичната зависимост от износа на продукция на добиващата индустрия, я лишава от достатъчно стимули да развива отраслите на преработващата индустрия и високите технологии. Впрочем, със същия проблем се сблъсква и Азербайджан. Украинската икономика пък може да предложе на съседите си само продукти на металургичната си промишленост и своето селско стопанство. Реалните перспективи за икономическия растеж в такива бедни в ресурсно отношение държави, като Грузия и Армения, са съвършено неясни. Истината е, че търговско-икономическите взаимоотношения в Черноморския регион се концентрират най-вече в енергийния сектор и донякъде – в туристическия, като стимули за диверсификацията им, на практика, липсват.
Политическата нестабилност, съществуваща в отделни зони на някои държави от региона, структурните икономически проблеми, неефективността на държавната власт, бедността и другите негативни фактори, съдействат за бума на транснационалната престъпност: контрабандата, наркотрафика и трафика на хора. При това, предприеманите от държавите от Черноморския регион мерки за борба с тях, по правило, имат декларативен характер. За голям брой техни граждани, сенчестият бизнес се е превърнал в постоянен източник на доходи, при това той се реализира с протекцията на корумпираните регионални, а нерядко и държавни структури, които не са заинтересовани от борбата с този вид престъпност.
Изброените по-горе проблеми, касаещи стратегическата сигурност, преставляват комплекс от взаимносвързани въпроси, чието решение изисква системни мерки за осъществяване на промени, на национално и международно равнище, в социално-икономическата, политическата и правната сфери. На практика обаче, предпоставки за подобни промени едва ли ще се появят в близко бъдеще. Противоречията между държавите от региона са прекалено големи. Така, въпреки приятелските отношения ,които поддържат напоследък Турция и Русия, обективно погледнато те си остават геополитически съперници. И двете държави, от няколко века насам, се позиционират като регионални сили, претендиращи за лидерски позиции в Черноморския регион. Епохата на руско-турските войни за контрол над региона отдавна остана в историята, но геополитическите противоречия между Москва и Анкара не са се променили.
След признаването на Южна Осетия и Абхазия от Москва, руско-грузинските отношения бяха влошени, според някои, за десетилетия напред. В същото време, правителствата на България и Румъния смятат за приоритет сътрудничеството с ЕС и НАТО, чиито членки са, а не това с държавите от Черноморския регион. Сериозно влияние върху стратегическата сигурност в региона продължават да оказват САЩ (пряко или чрез структурите на НАТО).
Шансовете държавите от Черноморския регион да активизират взаимодействието си в икономическата сфера, използвайки за целта ОЧИС, не изглеждат големи по ред причини. В частност, тази организация има прекалено широк състав (12 държави, от които само половината имат пряк излаз на Черно море) и обединява твърде разнородни и нерядко намиращи се в конфликт помежду си членове (Сърбия и Албания, Русия и Грузия, Армения и Азербайджан), по-голямата част от които са ориентирани към присъединяване към ЕС и не разглеждат многостранното регионално сътруднтичество като основен приоритет. По правило, икономиката на държавите от ОЧИС не се отличава със стабилен растеж и балансирано развитие. Като цяло, търговско-икономическото сътрудничество в региона няма многостранен характер, а страните в него обикновено решават външноикономическите въпроси, заобикалайки структурите на ОЧИС, като, в най-добрия случай, поддържат тесни контакти и динамични търговски отношение само с 2-3 членки на организацията.
Другото регионално интеграционно обединение BlackSeaFor (Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море, създадена през 2001, в която участват България, Турция, Русия, Украйна, Румъния и Грузия), също не се справя с възложените му задачи за гарантиране на военната сигурност и развитието на военноморската съвместимост между толкова различни, по военния си потенциал, държави-членки. Идеята за членството в една организация на потенциални противници демонстрира несъстоятелността си по време на грузинско-руската война през 2008. Допълнителни трудности пред успешното функциониране на BlackSeaFor създаде инициативата на НАТО в Черно море, известна като Active Endeavor (Активни усилия), чиято цел е борбата с тероризма. В крайна сметка, и без това зле функциониращият механизъм на BlackSeaFor (в чиято структура липсва дори централен щаб) окончателно бе лишен от реални перспективи за развитие заради дълбоките разногласия между някои страни-членки (Грузия и Русия) и външната намеса (НАТО).
От една страна, липсата на едноличен хегемон в Черноморския регион и наличието, вместо това, на няколко силови полюса поставя основата за формирането на мултиполярна система за стратегическа сигурност, а от друга – заради наличието на много играчи и на редица конфликтни зони за държавите от региона е твърде трудно да постигнат взаимноизгодни решения и да формират стабилно развиващи се интеграционни институции, които да станат залог за взаимната зависимост и сигурността на черноморските държави.
Някои изводи
В близко бъдеще едва ли можем да очакваме нов тласък на интеграционния процес в Черноморския регион. Както вече посочих по-горе, България и Румъния са ангажирани с решаването на въпросите, свързани с по-нататъшната им интеграция в ЕС. Русия пък полага активни усилия за формирането на митническия съюз в рамките на ЕврАзИС. На свой ред, турското правителство все повече акцентира върху близкоизточния вектор в своята външна политика. Украйна продължава да е изправена пред избора, дали да работи за интеграцията си в постсъветското или пък в европейското пространство. Тоест, в момента въпросите на черноморската интеграция не са приоритетни за големите държави от региона. Все пак, това вероятно е само временно, и след като решат най-важните си проблеми, те отново ще му обърнат по-голямо внимание.
Забавянето на интеграционните процеси обаче, не говори за криза на стратегическата сигурност в Черноморския регион. При всички случаи, вниманието на черноморските държави и на външните играчи към етнополитическите конфликти (които са основната заплаха за мира и сигурността в региона) няма да отслабне, тъй като разрешаването им ще продължи да бъде актуално и в дългосрочна перспектилва. Заради високото ниво на антагонизма в етнополитическите проблеми на Черноморския регион не бива да очакваме скоро появата на «пътна карта» и прекратяване ръста на военните разходи.
Постигането на сериозен прогрес в социално-икономическата сфера също изглежда съмнително. От една страна, политическите елити на черноморските държави постоянно говорят за модернизация на икономиката, развитие на демокрацията, борба с бедността и корупцията, но от друга – в днешните условия, на практика, липсват реални предпоставки за реализацията на официално прокламираните цели. Истината е, че като цяло, елитите в държавите от Черноморския регион, въпреки структурните икономически проблеми, не са мотивирани за осъществяването на мащабна модернизация.
Системният характер на корупцията на политическите елити, огромното влияние, с което разполагат военните в някои от черноморските държави, недостатъчно развитото гражданско общество – всички тези фундаментални фактори, които са налице в страните от региона, ще продължат (най-малкото в близко бъдеще) да представляват обективна преграда пред решаването на сложния комплекс от политически и социално-икономически проблеми в Черноморската зона.
* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион
