Продължаващите в САЩ дискусии за характера на сегашната финансово-икономическа криза, показват, че участниците в тях сякаш са от различни вселени. Докато едните говорят за фундаментални системни недостатъци, други продължават да възхваляват достойнствата на „свободната демокрация и пазара”. Докато едните предупреждават за очертаващо се „дългово цунами”, другите подкрепят „отговорната политика на правителството”, печатащо пари и харчещо огромни средства за защитата на „американските интереси” по света. Едните виждат опасни белези за надигащ се тоталитаризъм, докато другите говорят за „оправдани мерки за гарантиране на вътрешната сигурност”. Едните прогнозират девалвация на долара, другите твърдо вярват в неговата сила и дълговечност. Като цяло, тази ситуация се обуславя от факта, че средностатическият американски гражданин, страдащ от предубедеността си в своята нормалност и вегетиращ в света на измислената статистика, просто не е в състояние да приеме истината, дори ако тя е очевидна. Все едно да се опитваш да обясниш, какво означава „цветно” на някой, който е сляп по рождение.
Американциите са особено склонни да игнорират фактите, ерозиращи погрешните им представи. Нашата култура преживя една доста благодатна за Америка епоха, която разбира се не беше безоблачна, но поне, за достатъчно продължителен период от време, не станахме свидетели на някакви масови трагедии. В резултат от това, в обществото ни се утвърди съвършено необоснованото очакване за спокойствие и просперитет, което пък провокира у американците ленивост и апатия. Продължава да се раздува балонът на инертния цинизъм, за радост на елитите, опитващи се да съхранят сегашното статукво. Дори най-поразителните истини трудно пробиват силовото поле, изтъкано от двуличие и страх.
В предишни свои анализи прогнозирах опасните и бързо развиващи се последици от бъдещите икономически събития, които могат да станат факт още до края на 2012, включително риска от излизане на някои периферни държави от ЕС, конфликтът между политиката на икономии и на стимулиране на производството, които прокарват, съответно, Германия и Франция, развитието на двустранните отношения между Китай и редица други държави, загубили вярата си в американския долар (в края на май например, Пекин и Токио се споразумяха да не използват долара в търговията помежду си), както и вероятното обявяване, от Федералния резерв на САЩ, на т.нар. QE3 (т.е. поредното изкупуване на обезценени държавни облигации с допълнително емитирани за тази цел долари – б.р.). Всичко това бързо ни доближава до момента, в който доларът ще престане да изпълнява ролята на световна резервна валута.
В отговор на тези свои прогнози, получих немалко писма (включително и изключително критични), чиито автори изразяваха съмнение, че съществува и най-малката възможност за замяната на долара като резервна валута.
Въпросът несъмнено е изключително важен. Как би могъл да бъде заменен доларът? Всъщност, дори и беглият анализ би бил достатъчен за да открием отговора на този въпрос, но за някои начинаещи финансови скептици, това вероятно е прекалено трудна задача. Затова мисията на т.нар. „алтернативни анализатори”, към които причислявам и себе си, е да направят очевидното още по-очевидно.
Спокойно пристанище ли е доларът?
Колективното умопомрачение, на което сме свидетели, се корени в натрупалите се през годините предубеждения. За някои доларът е олицетворение на Америка, а крахът му би означавал провала на САЩ, на американската нация, като цяло, и на принадлежащите към нея, в частност, доколкото животът им се определя от решенията на правителството във Вашингтон. Ето защо, защитата на „честта на долара” се превръща в патриотичен дълг, повеляващ да се отхвърля априори всяка информация, свидетелстваща за наближаващия му крах.
Някои инвеститори са се хванали за долара, като удавник за сламка, виждайки в него сигурно пристанище, в което спестяванията им ще бъдат защитени от въздействията на кризата. Само че недостатъците на долара няма да изчезнат, само защото мнозинството търговски инвеститори ги игнорират, демонстрирайки опасна наивност.
Всъщност, съществува един, единствен фактор, предпазващ долара от неминуема имплозия и това е статутът му на световна резервна валута. Ако загуби този статут, доларът моментално ще загуби и цялата си ценност. Обременен от огромния и неизплатим дълг на САЩ, той безгрижно се е разположил върху бомба със закъснител, в очакване на момента, когато детонаторът и ще се задейства.
Страшната истина е, че доларът запазва привлекателността си докато чуждестранните инвеститори продължават да вярват, че ние (т.е. американските данъкоплатци) ще изплатим дълговете, които продължаваме да трупаме (благодарение безотговорната политика на хазната), и при това ще съумеем да избегнем хиперинфлацията. В момента, в който разберат, че изкупуването на долари и американски ценни книжа не е инвестиция, а по-скоро вид хазарт, те веднага ще избягат от „казиното”. Междувременно, и през 2012 Конгресът и изпълнителната власт ще продължат да „дискутират” възможността за поредно повишаване „тавана” на дълговете, който вече надхвърли 100% от БВП на САЩ.
Барак Обама обяви, че повишаването на дълговия таван е „нормална” практика, към която, отвреме навреме, са прибягвали и повечето му предшественици. Само че, когато през 2006, Джордж Буш-младши реши да повиши лимита на държавния дълг, Обама твърдеше нещо съвсем друго: „Самият факт, че ни се налага да дискутираме възможността за повишаване на дълговия таван на САЩ, е признак за очертаваща се загуба на глобалното лидерство на Америка. Признак, че американското правителство не може да плаща собствените си сметки. Вместо съкращаването на дефицита, както предлагат някои, сегашната администрация и нейните съюзници от Конгреса свеждат фискалната си политика до ежегодното повишаване на дълговия таван с над 600 млн. долара в течение на следващите пет години. Този непрекъснато нарастващ дълг ни отслабва вътрешно и външно. Запазването на американското лидерство изисква „доларът да спре дотук”. Вместо това, управляващите във Вашингтон прехвърлят бремето на трудните решения върху плещите на нашите деца и внуци. Днес Америка се сблъсква с проблема за изплащането на дълговете и загубата на глобалното си лидерство. Мисля че американците заслужават нещо по-добро”.
Лично аз съм съгласен с тези думи на Обама. Много лошо е обаче, когато човек променя реториката си, в зависимост от конюнктурните си лични интереси. Защото днес Обама твърди, че повишаването на тавана на дълга не е мярка, гарантираща новите правителствени разходи, а инструмент за изплащане на натрупаните дългове. Което просто не е вярно. Президентът отлично знае (както впрочем и мнозина членове на Конгреса), че докато правителството има възможност да повишава дълговия таван, когато си поиска, управляващите ще могат енергично и безогледно да повишават разходите си. Това е все едно да връчиш на някого кредитна карта без какъвто и да било лимит. За повечето хора подобно изкушение би било непреодолимо. Затова със 100%-тна вероятност можем да прогнозираме, че американските държавни разходи никога няма да бъдат наистина съкратени, а държавният ни дълг ще продължи да се повишава, докато сами не разрушим всичко, което сме постигнали.
Как подобна ситуация успя да просъществува толкова дълго? Нашата частна централна банка създаде механизъм, работещ с хартиена (т.е. необезпечена с нищо реално) валута, неподвластна на каквито и да било икономически механизми и ограничения. В момента Федералният резерв е най-големият държател на американски дългове. Той създава свой собствен капитал, като буквално прави пари от въздуха. Така се оказва, че доларът се опира на самия себе си. Един затворен орган, който никога не е бил подлаган на истински одит, конвертира пари в неограничени дългове с хартиени гаранции. Как би оценил всеки адекватен инвеститор подобна мошеническа икономическа схема?
Основният проблем на долара е, че разчита най-вече на собствения си имидж, а не на някакво материално покритие или твърда икономическа основа. Тоест, той по нищо не се отличава от която и да било хартиена валута, с всички присъщи и недостатъци.
Колкото и да е странно, но стойността на долара не се измерва с неговата вътрешна или историческа покупателна способност, а с относителната му покупателна способност, в сравнение с другите сриващи се хартиени валути. Контрааргументът, който се използва най-често срещу онези, които критикуват гибелния път на долара, е, че на фона на кризата в Европа американският долар представлява своеобразно „тихо пристанище”.Хората, които твърдят това, пропускат факта, че миграцията на спестяванията от долари към евро и обратното е съвършено несъществена от гледна точка на оцеляването както на американската, така и на европейската валута. И двете валути са в упадък, ясно доказателство за което е нарастващият инфлационен натиск от двете страни на Атлантика. Попитайте който и да било потребител в Гърция, Испания, Франция или Великобритания, как са се променяли цените в магазините през последните четири години и той ще ви отговори същото, което и всеки американски потребител – цените са нараснали. Затова има смисъл да сравняваме долара не с еврото или йената, а с нещо по-практично, например с долара от миналото.
През 1972, когато Никсън ликвидира онова, което е останало от златния стандарт, една нова кола е струвала средно 4500 долара. По същото време, една средноголяма къща струва 40 000 долара. Цената на галон бензин е 36 цента, а на хляба – 25 цента. Лекарската визита пък е излизала 25 долара. Разбира се, заплатите са били по-ниски, но много по-бързо и адекватно са реагирали на промените в цените. Днес разривът между ръста на заплатите и инфлацията изглежда непреодолим и средното американско семейство просто не успява да следва кривата на ценовия ръст.
Историческият обзор на покупателната способност на долара свидетелства, че да инвестираш в него за да запазиш спестяванията си не е най-доброто решение. Благодарение на усилията по спасяването на икономическите удавници и монетизацията на дълговете посредством количественото им облекчаване (Quantative Easing - QE), девалвацията на долара беше рязко ускорена и днес Федералният резерв е готов за последния разрушителен и вече обявен публично етап от QE, който, поне според мен, ще нанесе окончателен и смъртоносен удар по долара. В тази връзка, естествено възниква въпросът, защо тогава другите страни продължават да купуват долари?
Добре дошли на доларовото бунище
Сред любимите ми аргументи в защита на долара е твърдението, че никоя чужда държава няма да дръзне да посегне срещу него, защото всички са прекалено зависими от търговията с Америка. Затова, отговаряйки на горния въпрос, ще си позволя да отбележа, че на практика редица държави, спокойно и без да вдигат излишен шум, вече се отказват от долара като инструмент в международната търговия.
На онези, които упорито твърдят, че светът никога няма да се откаже от долара, ще отговоря, че ако погледнат по-внимателно ще видят, че мнозина вече са се отказали от него. От 2010 насам, Китай, заедно с останалите държави от БРИКС, постепенно изместват долара, като основна търговска единица, сключвайки двустранни споразумение помежду си. Китайците подписаха подобно споразумение първо с Русия, а след това с целия търговски блок АСЕАН, както и с много други пазари, включително с Япония. Впрочем, Китай се подготвяше за това още от 2005, когато за първи път бяха емитирани държавни облигации в юани. Тогава ги възприеха като нещо екзотично, още повече, че Китай разполагаше със значителен обем от „излишни” спестявания и хазната нямаше защо да затъва в дългове. От днешна гледна точка, този ход придобива много по-различен смисъл. Днес Китай и държавите от БРИКС открито призовават за отказ от долара в международната търговия.
Глобалното разпространение на юана и преориентирането на китайската икономика към намаляване на зависимостта и от износа (особено на Запад), чрез увеличаване на вътрешното потребление, позволи на китайците да се освободят от пълната си зависимост от американския пазар. Разбира се, евентуален крах на американската икономика със сигурност би засегнал и Китай. При всички случаи обаче, китайската икономика би устояла при подобно развитие.
Межу другото, още през 2008 предупреждавах за подобно развитие на събитията, вследствие на което бях подложен на жестока критика от т.нар. „нормални” икономисти (както отляво, така и отдясно) и кейнсианци, твърдящи, че това е невъзможно. Днес вече е общоизвестно, че основните ни кредитори усилено „диверсифицират” валутните си резерви, отдалечавайки се от долара, въпреки че големите медии и онези, които им вярват, продължават да твърдят, че това уж не застрашава американската икономика.
Следва са сме наясно, че за упадъка на долара помага не само непрекъснатата работа на „печатницата за пари” на Федералния резерв (макар че това си е истински кошмар), а и прогресивно увеличаващата се загуба на доверие в американската валута. Истината е, че за ликвидирането на долара е напълно достатъчно да се появят обосновани съмнения за неговата жизнеспособност.
Какъв е изводът? Крахът на долара не е „теория”, а вече стартирал процес, който се развива в реално време и се проявява в конкретните действия на същите онези държави, които доскоро купуваха огромни количества американски дългови книжа. Отслабването и изчезването на долара е просто въпрос на време и всичко сочи, че той ще загуби статута си на резервна валута в съвсем близко бъдеще.
С какво може да бъде заменен доларът?
Следващият ми любим аргумент в защита на долара е твърдението, че „не съществува валута, способна за заеме мястото на долара, ако той рухне”. На първо място, този аргумент се базира на доста наивното предположение, че доларът няма как да рухне, ако няма валута, която да го замени. Не знам, кой го е измислил, но истината е, че доларът лесно може да рухне и без да дочака появата на адекватен заместител. Икономическите закони не се съобразяват с логиката и вижданията на едни или други инфантилни икономисти.
Въпреки това (което трябва да се знае) такъв заместител има и той вече е заел стартова позиция. Международният валутен фонд открито призовава за „пенсионирането” на долара през следващите няколко години и замяната му с т.нар. „специални права на тираж” (Special Drawing Right - SDR). SDR представляват безналични международни резервни активи в рамките на МВФ, създадени в началото на 70-те години за да заменят златото като основно средство в глобалната търговия. Днес SDR са се трансформирали във валутна кошница, призната от почти всички държави в света и са основния претендент за мястото на долара, като резервна валута. И това не е само на теория. Това е суровата реалност. Онези, които твърдят, че SDR не представляват „реални пари”, трябва да убедят в това американските пощи например, защото там ползват таблици, в които разходите се изчисляват именно в SDR.
И така, днес, когато знаем, че доларът вече има с какво да бъде заменен, следващият очевиден въпрос е, защо му е на глобалния елит да ликвидира един толкова полезен финансов инструмент, като американския долар? Защо му е да убива кокошката, която снася „златни яйца”? Хората, които поставят този въпрос, са неспособни да погледнат отвъд рамките на поднесената им наготово икономическа картина. Всъщност, хартиените пари не са важни за глобалните банкери. За тях това е просто консуматив, нещо като змийската кожа, която змията сменя, докато расте.
Същността е, че апологетите на глобализацията отчаяно се стремят към установяването на единна световна валута.А доларът, макар и да е продукт на Централната банка, все още представлява полунационална парична единица. И в този смисъл е пречка по пътя към налагането на глобална валута. Струва ми се, че днешната ситуация е твърде подходяща (поне от гледна точка на глобалистите) – доларът върви към дъното, а МВФ вече разполага с нова спасителна рецепта за хартиена валута в лицето на SDR. Убеден съм също, че сляпата вяра в дългия живот на долара се основава, в голямата си част, на откровени заблуди. Нещата не опират до лични възгледи или желания, а до това, че валутите с толкова слаби позиции се обречени да бъдат заменени. Налице са достатъчно доказателства, че тук не може да става дума за случайност. Процесът е управляем и цели постигането на основните цели на т.нар. глобалисти: пълната централизация на света под ръководството на глобално правителство, контролиращо международната парична система.
Тоест, доларът се оказва просто поредното стъпало в еволюцията към един още по-порочен идеал. Времето му изтича, и това въобще не се крие, за това се говори открито и то се случва пред очите ни. Като скоростта на развитие на събитията зависи от това, колко бързо ще нарастват съмненията, провокирани от действията на американското правителство и централната банка. Съмненията в американската валута са зловещо предзнаменование не само за инвеститорите, а и за цялото общество.
Америка са колебае, застанала на ръба на пропастта. Скептиците могат да критикуват и да не приемат подобно твърдение, но икономическата ситуацията в страната не отговаря на надеждите им. Можем да я сравним с огън, който, след като е бил оставен без надзор, е породил огромен пожар и след като е изгорил всичко, се задъхва в тежкия дим, сред царящите наоколо ужас и хаос.
* Авторът е американски икономически анализатор, президент на Alternative Market Project
