08
Нед, Дек
5 New Articles

Другата студена война: как конфликтът между СССР и Китай разби монолитността на комунистическия блок

брой4 2012
Typography

Йордан Баев. Другата Студена война. Съветско-китайският конфликт и Източна Европа. 296 стр., Военно издателство, София, 2012.

 

Прието и да се смята, че периодът на Студената война е белязан от остро двуполюсно противопоставяне между водения от СССР комунистически блок и възглавяваната от САЩ коалиция от либерално-демократични държави. Този едромащабен поглед към световната политика от втората половина на ХХ век обаче е твърде опростенчески и не отчита дълбокия геополитически разлом вътре в комунистическия лагер. От началото на 60-те години Москва и Пекин влизат в остър конфликт, който Йордан Баев с основание определя като „другата студена война”. Тази друга студена война е много по-малко позната на широката публика, отколкото съветско-американския глобален сблъсък. В същото време, конфликтът между „Мечката” и „Дракона” е не по-малко интензивен, наситен е с резки обрати и редуване на временно сдобряване с припламване на искри. Москва и Пекин обосновават позициите си предимно с идеологически аргументи, без обаче да излизат извън рамките на комунистическата парадигма. Стига се до парадокса китайците да се представят за по-верни последователи на Ленин отколкото руснаците.

Но войната между СССР и Китай не е само студена. Според официални твърдения на Пекин, в периода от есента на 1964 до пролетта на 1969, на съветско-китайската граница са станали 4189 гранични инцидента. През пролетта и лятото на 1969 тези инциденти прерастват в истинска ограничена война за контрола над остров Дамански на река Усури. Съветският съюз има очевиден военен превес и китайците са победени (по ирония на съдбата, руско-китайските гранични спорове са решени окончателно през 90-те години на миналия век, когато остров Дамански е предаден на Китай). Навлизането на конфликта със СССР в гореща фаза е една от причините, тласнали Китай към затопляне на отношенията с главния идеологически враг – „империалистическите” САЩ. През февруари 1972 американският президент Ричард Никсън прави сензационно посещение в Пекин и от този момент двуполюсното глобално противопоставяне се трансформира в сложен геополитически триъгълник СССР-Китай-САЩ. Стига се до там, че държавният секретар Хенри Кисинджър предлага на китайците да им предостави информация за разположението на съветските военни части в близост до китайската граница. Освен това той декларира пред високопоставения китайски маршал Е Цзянин: „ако вие бъдете подложени на военно нападение от Съветския съюз, ние ще предприемем необходимите мерки, за да предотвратим това”.

Всъщност, вклиняването на Вашингтон в някога монолитния съюз между Москва и Пекин придава изцяло геополитически привкус на отношенията между двете най-големи комунистически държави. Никаква идеология, а само геополитика има и в едно малко известно изказване на Мао Цзедун от юли 1964: „Ние още не сме представили сметката за китайските територии, заграбени от Царска Русия”.

Конфликтът между СССР и Китай не е просто сблъсък между две големи държави. Това е глобална борба за влияние в световния  комунистически лагер. През първата половина на 60-те години Пекин се опитва да спечели привърженици сред комунистическите партии в Източна Европа и Азия. Балканите се превръщат в една от сцените, емблематични за този сблъсък. В книгата си, Йордан Баев сравнява три балкански примера – Албания, Румъния и България, за да стигне до извода, че София е единственият съюзник на СССР, който нито за момент не се отклонява от антикитайската линия, зададена от Москва. Разбира се, в българския случай важно значение има не само лоялността към големия брат, но и особената чувствителност на Тодор Живков, когато става въпрос за предизвикателство към личната му власт. Все пак в България, през 1965,. е разкрит единствения "военен заговор" с "промаоистко звучене" в страна от Варшавския пакт – този на Иван Тодоров-Горуня.

Детайлният анализ на отражението на съветско-китайският конфликт в Източна Европа доказва несъстоятелността на твърдението за монолитността на Варшавския пакт и безпрекословната субординация спрямо Кремъл. В позициите и действията на всяко едно източноевропейско правителство могат да бъдат открити специфични национални мотиви, приоритети и цели, макар те да не са публично декларирани в съвместните официални комюникета и протоколи.

Китайските амбиции за подкопаване на съветската доминация в комунистическия свят имат широки географски измерения. Битката между Москва и Пекин се води най-вече в Третия свят като е особено отчетлива в случая с китайско-виетнамската война от края на 70-те години.

Персоналните промени във властта в СССР от 80-те години на ХХ век водят до постепенно преодоляване на конфронтацията с Китай. Към края на студената война Москва постепенно губи контрол над своята източноевропейска периферия и това се отразява върху отношенията на страните от региона с Китай.

Особено интересна е последната глава от книгата, която е посветена на развитието на отношенията между Москва и Пекин след края на студената война и разпадането на Съветския съюз. Авторът проследява новите формати на руско-китайско сътрудничество (Шанхайската организация за сътрудничество, БРИКС и т.н.), за да потърси отговор на въпроса, може ли един възроден съюз между Пекин и Москва да хвърли ръкавицата на предизвикателството срещу американската доминация в глобален мащаб.

Изследването на Йордан Баев е базирано на изключително богат документален материал и определено надхвърля тесните рамки на българската историческа наука. То се вписва в усилията на група американски и европейски учени за издирване, обнародване и анализиране на новоразкрити китайски архивни документи. Авторът е участник в стартиралият през 2003 международен научен проект „Студената война в Азия в архивите на страните от Централна и Източна Европа”. Това му дава достъп до обнародвани на английски документи от американски, руски, германски, полски, чешки, унгарски, румънски, сръбски и албански архиви. Към тях Йордан Баев естествено прибавя и информацията, до която се е добрал при работата си в българските правителствени, политически, дипломатически и разузнавателни архивохранилища. В резултат се е получило едно пълнокръвно историческо изследване, в което фактите и интерпретациите са уточнявани чрез сравняването на два и повече различни източници за едно и също събитие. Макар че засега е публикувана само на български, книгата вече има сериозен отзвук сред международната общност на изследователите на студената война.

 

* Българско геополитическо дружество